XIX.

Носеше се. Носеше се сред мрак и тишина. Единственото друго чувство, което изпитваше, бе силен студ, но то мина след време.

Откога се носеше така, едва ли бих могъл да каже — от мигове, от векове… Сега, когато студът бе преминал, усещането далеч не беше неприятно. Спомените изискваха твърде много усилия. Знаеше само, че е хубаво да разбереш що е почивка, край на всички усилия…

Усети, че нещо леко го люлее. И какво… Едва ли би могло да го разтревожи. Но после движението продължи в една-единствена посока. Той се остави да го тегли, но все още чувстваше люлеенето.

Съзря слаба светлина. Изглеждаше сякаш идва от всички посоки, но той не се зачуди с какви ли сетива трябва да я възприема. Съзнанието му се разширяваше, но части от него бяха занемели.

Светлината се усили, движението продължаваше. Каквото и да имаше долу под него, изглеждаше му бледожълто, изпъстрено с опушени кръпки.

Сега гледката се проясни, но възприятията му се бяха изкривили. Светлините бяха странни и нямаше начин да определи на какво разстояние се намира от бавно разпадащите се предмети долу под него. Това бе опустошена земя, камениста, песъчлива, покрита със сенки. Вятърът носеше облаци прах, мъгли се виеха ниско над нея като змии. Но не можеше да разпознае нищо, не различаваше нищо, което да му служи за мащаб. И все пак това място му бе познато. Откъде? Откога?

Сниши се. Дали летеше над планински върхове, или над ниски хребети?

И накъде ли отиваше? Дали контролираше движението си, или само се носеше, или и двете? Или пък нито едно? Почти му се струваше…

Движеше се покрай едно от по-високите каменни възвишения. Изведнъж го заобиколи и пропорциите му станаха донякъде ясни.

На около десет фута под него демонска глава стърчеше набучена на кол. Черното люспесто лице бе сковано в гримаса, която би могла да бъде наречена усмивка. Очите му бяха широко отворени, много черни и сякаш втренчени право в него.

Усети нещо подобно на тръпка, щом се понесе край злокобната глава — със съвсем ясното впечатление, че тя му бе намигнала. Пустинята все така се простираше под него. Той се издигна сред бледо сумрачно небе, изпълнено с трепкащи звезди над облаците прах, понесени от вятъра. И тук духаше вятър, студен, и стенеше с нищо незначещи стонове.

Далече долу под него пейзажът се разми, фонтан от искри се издигна и пресече пътя му, но той го заобиколи отдалеч. Не след дълго въздухът се изпълни с метален тътен, като от удар по огромен гонг.

Ярък метеор проряза дълга, бавна пътека над него и пред него; чу звук, подобен на гръмотевица, макар че в небето нямаше ни облаче. Започна да се движи с все по-голяма скорост, а стенанията на вятъра станаха още по-пронизителни. Ниско долу под него тъмните и светли кръпки, съставляващи земята, се сляха в размазано море и започнаха да се преливат в мимолетни лица — издължени, изкривени, прекрасни, чужди, ядни, спокойни. Премина над разрушен град, над който се носеха и кръжаха черни силуети. Сред руините се стрелкаха сини светлинки. От време на време черните силуети се скупчваха върху някой от тях и го унищожаваха. Премина над черна кула, от която се носеше прекрасно, елейно пеене. Ниско, многокрако същество със сочна, напукана кожа се бе излегнало върху нея като изгнила слива. Медна колесница преплува безшумно във въздуха. Караше я смъртнобледо същество, увито в яркожълта дреха, теглеха я същества с дълги опашки, чийто дъх излизаше на бели валма. Дъхът замръзваше и ветровете го понасяха като ледени кристали. След миг видението изчезна и той започна да се съмнява дали изобщо го е видял.

Звън, сякаш звъняха хиляди малки камбанки, придружаваше полета му над сива равнина. Армии от демони и хора стояха застинали в сгърчени пози, сковани от някакво древно заклинание, чиито ръбове той докосна. Пред него се бе ширнал хоризонтът в цялата си дължина — тънкият, неравен край на света, издигащ се нагоре. Съсредоточи вниманието си върху него.

Хоризонтът се превърна в назъбена като трион лента, после в крепост — могъща, извисяваща се, черна. Много дълго му се струваше, че нещо ще го повлече нататък и той ще се разбие върху яките стени. После светлината се промени, а след нея и цялата гледка и той разбра, че крепостта е невероятно далеч, невероятно огромна. Когато разбра, че трябва да прелети над нея, нещо се стегна вътре в облака на неговото същество.

Под него скритата картина на земята му се разкриваше в спорадични проблясъци. Вече не виждаше зад себе си, но смътно усещаше, че нещо го следва. Той бързо нападна замръзналата част на съзнанието си с въпроса какво е то, откъде иде… не постигна нищо. Кратката трескавост премина и забравата го изпълни. Продължи да съзерцава света пред себе си и осъзна, че и преди е минавал оттук. Разбра, че този път бе по-различно, че сега имаше мисия, която трябва да изпълни.

Планините се извисиха пред него още по-огромни и той разбра — независимо каква бе природата на неговото тяло — че няма да мине лесно през тях. Загледа се внимателно в силуета им — търсеше по-ниско място, процеп — каквото и да е, което би могло да улесни преминаването му отвъд. Стори му се, че вляво забеляза такова място и се напрегна, за да насочи курса си нататък.

Когато това наистина стана, се изненада. Това бе първият му доброволен акт, за който се сещаше, откакто бе дошъл в съзнание и се зарадва, когато усилието му даде плод. Ала веднага се зачуди какво ли го е водило насам до този миг.

После усети, че нещо го дърпа, или пък го тегли. Нещо отвъд планините, нещо, което му бе дало малко преднина, за да пристигне в неговите земи колкото се може по-бързо, цял и невредим. Отново се напрегна и полетя още по-бързо.

Щом се приближи до планините, му се стори, че става все по-осезаем отпреди. Започна да усеща съпротива, да чувства ударите на ветровете.

Той се закрепи във въздуха и отново се издигна нагоре. Докато се издигаше, се доближи още повече до лицето на скалата. Този път успя да се издигне по-високо, преди пищящите ветрове отново да го хвърлят назад.

При третия си опит той се придвижи бързо и се издигна нагоре с голяма мощ, а планинският склон се превърна пред очите му в размазано тъмно петно. Когато ветровете най-накрая го подхванаха, той започна да се бори с тях и почти достигна светлата пролука, преди те отново да го хвърлят надолу.

На четвъртия път се опита да атакува под друг ъгъл и бе отхвърлен назад почти веднага.

Понесе се ниско над земята, докато възстанови ориентацията и стабилността си. Събираше сили. Отново съсредоточи енергията си. После започна да се издига.

Този път следеше най-добрия курс, по който бе минал досега, близо до лицето на планината. Метна се напред в опит да надхвърли и най-голямата си досегашна скорост.

Вятърът се завихри и започна да свири на него, сякаш беше струна на музикален инструмент. Докато се бореше, той туптеше в такт с неговите вибрации. Продължи да се издига, въпреки натиска, но усети, че енергиите, които съставляваха неговото същество, бързо се разпадат. Обзе го чувството, че ако този път не успее и не мине отвъд, сигурно ще бъде пометен и ще се носи насам-натам половин век, преди да възстанови достатъчно силите си, че да опита отново.

Ударите се увеличаваха и той усети, че влага и сетните си сили, за да продължи издигането нагоре. Моментно затишие му позволи да напредне доста, но атаката започна, едва когато той приближи пролуката.

— Който и да си ти, който ме викаш — извика той безмълвно към пролуката, — ако наистина искаш да дойда при тебе, то помогни ми малко!

Почти веднага усети дърпането — и за пръв път го усети повече като физическо чувство, отколкото като психо водачество. Добави към него и собствената си енергия и усети, че се издига по-бързо. Премина отвъд най-високата точка, която бе достигнал в предишните си усилия. Сега пролуката бе насреща му и оставаше само да завие и да избере откъде да мине.

Отново се напрегна и онова нещо отново го затегли, този път отпред. Навлезе в пролуката.

Беше се надявал, че след като навлезе в цепнатината, ще намери подслон от ветровете, но сега усети насреща си въздушно течение. Подслони се в една ниша в стената отдясно, събра сили и се замисли откъде да продължи. Бе съзрял пред себе си възвишения и други отвори в стените.

Надвивайки ветровете, той пое напред и се подслони под една скална издатина вляво. Вятърът свиреше край него и дълги висулки от ледени кристали проблясваха в тъмните пукнатини сред камъка. Той се напрегна отново, напредна още малко и отново се подслони. Дърпането бе спряло… или по-скоро бе преминало на умствено ниво. Усещаше го като някакъв зов.

Щом почувства, че е събрал доста сили, той навлезе във виелицата и отново полетя напред. И така, лека-полека, успя да премине през дългото дефиле и най-накрая се намери сгушен на последното защитено място, точно преди изхода на прохода. Докато чакаше там, се замисли какво му предстоеше оттук нататък. Реши, щом се измъкне от процепа, веднага да се дръпне плътно до по-близката стена, за да не го завлече обратно вятърът.

Щом измина и последното разстояние, съзря тъмно, древно море, далече напред, после се плъзна встрани и усети как ветровете го подемат и го изхвърлят нагоре към небето.

Издигна се бързо и светът се завъртя като калейдоскоп в сетивата му, каквито и да бяха те. Ветровете го подхвърляха напред и назад край планината, а после усети, че пада… нещо го улови и го прекара през подобен на ренде вихър. Щом всичко това свърши, той отново политна надолу. Сетивата му бяха в пълен безпорядък.

След известно време забави ход и отново усети придръпването. Понесе се далеч от областта на силните ветрове и продължи да се снишава. Постепенно гледката отново се проясни пред очите му.

Долу под него се простираше върху тераси фантастичен град, който се спускаше чак до неподвижното море и сякаш продължаваше и под повърхността му. Сградите бяха асиметрични, много от тях — от покрит с тъмна патина метал, простираха се и наляво, и надясно и лустросваха хоризонта. Нещо го накара да се приближи. Покрай него се носеха кули от разноцветен дим, натежал от тежки парфюми. Необикновените перспективи и бледата светлина постоянно мамеха зрението му. Сниши се и съзря долу демони, които се разхождаха със своите любовници-хора; от отвратителните петоъгълни сгради се носеше странна, бавна музика. Полетя над една улица, покрай която се издигаха гротескни статуи, всички до една бавно въртящи се във вековен фигурален танц. Някакво огромно същество, оковано с вериги зад ръждясали колони, не спираше да ридае над каменен басейн, от който минувачи пълнеха зелените си чашки. Далеч отвъд морето бледи проблясъци, като топли светкавици, оцветяваха сумрачното небе. От гледката му се зави свят; накъдето и да погледнеше, съзираше нещо ново, което не разбираше докрай. Като например високата жълта кула близо до морския бряг. Там стърчеше черната статуя на полуптица — полужена…

После тя се размърда и той разбра, че не беше статуя.

Гласът на Ниалит прокънтя като сто тръби над земята и над морето.

Цялото движение под него замря за миг.

И той разбра.

Обърна се към водите и пое към тях, летеше все по-бързо, светът се превърна в сиво, подобно на тунел петно около него. Движеше се по онази силова линия, която го теглеше насам през света. За пръв път усети присъствието, към което го носеше неговият полет.

В края на тунела се появи тъмнина. После за миг пред него проблесна огромния чернокрил силует, врязан във виолетовото небе. Около него танцуваха светкавици. Само миг — и той се втурна към тази съдбовна среща, току-що пробуденото му съзнание започна да кръжи, да се разпада, да се смесва.

Отвори човка и ответният му вик прокънтя над неподвижните води — вик на ликуване. Той, Хенри Спайър, се бе обединил с древното съзнание на Продромолу, Онзи, който отвори пътя.

Яхна ветровете и се издигна високо-високо, после се гмурна надолу и се загледа в собственото си отражение във водите — смътна сянка на птица, окъпана в злокобна светлина. Тук бе силата, осъзна той. Той щеше да призове своя народ и да го поведе през земята към мястото, където се възправяше Портата. Там щеше да събуди човешкото си тяло от другата страна. Нямаше значение, че само един от Ключовете бе на мястото си. Това щеше да е достатъчна помощ за Онзи, който отвори пътя, щом към заклинанието се добавеше и кръвта на един от победените. Сега нищо не можеше да попречи двете равнини да се слеят и този свят да бъде спасен. Той заплющя с криле надолу, почувства силата им, одраска повърхността на водата, под която плуваха яркоцветни същества.

И тогава тя се издигна пред него — разцепила морето кула от люспи и кал, с немигащи червени очи. Водораслите от дълбините обкичваха рогата й, по гърба й същества с черупки от скала танцуваха сред скелетите на кораби и купчини мъртви кости. И дори когато отстъпи назад, тя се изви, тя, която теглеше отново към първозданната кал на сътворението. Беше Талкне, Змията на Неподвижните води, която епохи наред бе чакала да дойде той и да възобновят вечния си сблъсък.

Продромолу разпери широко криле, зарея се във въздуха, започна бавно да се спуска. И точно в този миг Талкне нападна.

Главата на змията като чук се стовари върху пърхащата птица и я потопи във вълните сред вихър от пера. И Талкне се гмурна след него.

Ноктите на Продромолу се протегнаха като остри ятагани и издълбаха дълбоки бразди в тялото на змията. Заби човката си в нея. Талкне стегна гърба му в пръстен.

После те се затъркаляха във водата, надигайки мощни фонтани от пръски. Кръвта им, която шуртеше на всички посоки, обагри пяната на вълните. Ноктите му продължиха да се врязват в тялото на змията и да търсят слабо място, а пръстенът около гърба му се стягаше и главата на Талкне се стрелкаше насам-натам, търсейки пролука за смъртоносния си удар. Над тях небесата ту потъмняваха, ту отново просветваха. Далече над водата се носеше повтарящият се вик на Ниалит.

— Никога няма да се отзовеш на този зов, Птицо — просъска Талкне.

— И преди сме си говорили за същото, Змийо — отговори Продромолу.

За пръв път очите им се срещнаха и те се взираха дълго и странно един в друг.

— Пол? — изграчи птицата.

— Хенри?…

И тогава Продромолу нападна, надделял над по-бавната човешка същност вътре в себе си. Талкне се сгърчи във внезапен спазъм под ноктите му, но от тъмните крила вече капеше вода. Те плющяха като издигнати мокри платна и змията се претърколи по гръб, заудря с опашка, а Продромолу се издигна във въздуха и се напрегна да издигне противника си горе, в собствената си стихия.

Талкне се бореше, мятайки пръстен след пръстен върху птицата. Но Продромолу успяваше да се измъкне или забиваше човка в тях, без нито веднъж да пропусне. Накрая бавно пое към сушата, повлякъл след себе си змията, с тяло наполовина във водата, наполовина извън нея.

Птицата нададе тържествуващ писък и полетя все по-бързо и по-бързо — колкото по-голяма част от тялото на Талкне, виещо се, гърчещо се, излизаше над водата. След време на хоризонта се появиха и планините, и градът-свят, ширнал се върху склоновете им. И точно тогава змията отново нападна.

Главата на Талкне отхвръкна нагоре с широко отворена уста. Но острите й зъби захапаха само пера. Опашката замахна като огромна тояга и халоса птицата. Продромолу подскочи и описа кръг, но не загуби височина. Три пъти змията се опита да го сграбчи в стегнат пръстен, и три пъти не успя. Главата отново се стрелна нагоре, но Продромолу отби удара с човка и се заиздига нагоре.

Изкачиха се още по-високо, сред въздуха, пронизван от течения. Сега сушата бе по-близо и Талкне бе увиснала немощно и отпуснато в ноктите на черната птица. Крилете заплющяха още по-силно, силен вятър облъхна змията.

— Извън водата — рече Продромолу, — ти не си нищо повече от препарирана кожа, от наденица!

Талкне не отговори.

— Аз съм Онзи, който ще отвори пътя — рече той след малко. — Аз ще отворя широко Портата и ще донеса дъха на новия живот.

— Ти от този свят няма да излезеш — просъска Талкне.

Продромолу се спусна като хала към сушата. Музиката и благовонията сега стигаха до него над водите; тълпа жители, облечени в оранжеви роби, чакаха близо до брега, за да бъдат заклани. Щом сянката му започна да се приближава, запяха и започнаха да се люлеят. Той отново отвори човка и ги приветства с вик.

Щом приближи до сушата, внимателно избра място, прелетя над ниските тераси, сниши се, разтвори нокти и описа широк кръг.

Тялото на змията яростно се гърчеше, докато падаше надолу към града. Щом се удари в земята, рухнаха сгради, хора и демони бяха смазани, фонтани секнаха, сред развалините пламнаха пожари. Продромолу сведе глава, прибра криле. Хвърли се надолу към поваления си противник.

Щом удари с нокти, неподвижното тяло на Талкне изведнъж откликна като счупена пружина. Един пръстен се преметна през гърба му и мигом се стегна. Изгубил равновесие, с пречупено крило, сред разлетели се пера, Продромолу отхвръкна настрани, после пак, и пак. Нови сгради рухнаха, статуи се прекатуриха, а те се обръщаха, търкаляха, падаха. Спуснаха се надолу по терасите, земята се тресеше под тях. Щом стигнаха най-ниското ниво, пеенето се усили.

Талкне продължаваше да стяга пръстените си, а Продромолу се вкопчи още по-здраво в нея и продължи да кълве яростно. Кръвта им се смеси и потече в подобни на спирали локви. Навсякъде край тях бяха разпръснати трупове в оранжеви одежди. Птицата продължи да удря по люспестото тяло, което го притискаше в мощни навивки. Най-накрая змията леко охлаби хватката си и птицата нападна с нова сила. Дереше буци плът и ги мяташе в една малка декоративна градинка със сребролистни храсти.

Усети, че тялото на змията омеква. Измъкна се от хватката й и отново нападна, после отметна глава и нададе пронизителен крясък. После бавно, болезнено разпери криле и се издигна във въздуха.

Главата на змията се метна нагоре, зъбите изтракаха и се сключиха около десния му крак. Талкне се изви като камшик, метна Продромолу през въздуха, във водата, без да пуска крака, и веднага се плъзна след черната птица, за да се навие отново около нея.

— Ти от този свят няма да се измъкнеш — повтори Талкне и го затегли към дълбините.

— Пол! — извика изведнъж другият. — Не знаеш какво правиш…

Последва дълга пауза. Змията влачеше птицата все по-надалеч от брега.

И накрая дойде отговорът.

— Знам.

Талкне се гмурна и повлече Продромолу със себе си.

Птицата се изтръгна за миг и заби човка в главата на змията, само миг преди острите зъби да напипат шията й и да се сключат.



Докато водите кипяха край него, и когато огромната човка се стовари върху змийската глава, Пол усети, че съзнанието му помръква, а после сякаш всичко се отдалечи. И дори докато зъбите му се врязваха все по-дълбоко в шията на другия, той се усети отдалечен от всичко това, сякаш наистина в него участваха двама съвсем други противници…



Хенри Спайър се мяташе като луд, но не можеше да освободи шията си от яката захапка. Докато потъваше все по-дълбоко във водата, той усети как мракът се надига и го покрива целия. Искаше му се да изкрещи. Опита се да събере сили, но преди да успее да извърши нужното движение от Изкуството, с него вече беше свършено.

Загрузка...