XXI.

За миг светът ми се разпадна и се събра отново. Може би и аз самият бях подложен на същото. Екзистенциалните ми копнежи бяха определени наново и задоволени с този един-единствен жест. Пертурбациите на духа ми секнаха. Всичко — за пръв път, откакто съществувах — ми стана ясно. Възликувах.

— Белфаниор!

Белфаниор. Да, Белфаниор. Толкова ми приличаше, също като прекрасна дреха, скроена и ушита само и единствено за мен. Завъртях се пред огледалата на духа ми, възхитен от кройката и плата.

Бил съм скалъпен набързо от суровия материал на съзиданието от магьосника Дет Морсон в деня на неговата смърт — всъщност само минути преди нея. Той толкова е бързал поради това, че враговете му са напредвали необикновено бързо, че не успял да завърши работата както трябва, и да заложи в мен всички необходими ограничения, задължения и подсъзнание. Той изтърчал навън, към смъртта си, без да завърши докрай започнатото заклинание и да задейства всички замислени от него рефлекси. Или поне да ми каже кой съм. Напрягал съм съзнанието си до крайност, осъзнах аз, докато съм се опитвал да проумея всичко това сам.

Много е хубаво да научиш какво точно място заемаш в реда на нещата и доколко е важно то.

И е много хубаво, в съвсем реален смисъл, сам да си си проправил път през света, не като онези, които се появяват напълно обезпечени с интелектуален и емоционален запас, който осигурява удобна ниша за всеки от тях в живота и изобщо не им трябва да се замислят за нищо. Например…

Дет е бързал. Сега разбирам защо не ме е освободил. Не само съм бил недовършен, но и детинската ми сила едва ли би постигнала нещо срещу онази армия от обсадители. Техният магьосник без съмнение щеше да ме отстрани, а като нищо и да ме направи неспособен да осъществя пряката си цел. Колко дълго съм останал след падането на Рондовал в онази стаичка, хванат в капана на заклинанието, изобщо не знам. Сигурно години наред — докато естествената ерозия на времето не е износила преградите, които ми препречваха изхода от тази стая. Това не беше кой знае колко мъчно — тъй като по онова време аз съществувах като растение, а не в това безкрайно любопитно и изтънчено състояние на духа, на което се радвам днес. В последвалите години аз изучих съвършено разположението на замъка, макар че никога не бях си задавал въпроса що за сила ме държи привързана към него — дори и когато открих, че скромните ми излети в провинцията неизменно са съпътствани от безпокойство, което се уталожваше едва когато се завърнех в границите на замъка. Но тогава бях млад и наивен. Оставаха ми още толкова много въпроси, които не бях задал. Плъзгах се край мертеците. Танцувах сред лунните лъчи. Животът бе пълна идилия.

Чак когато пристигна Пол и започнаха всички тези неща, в мен се надигна нещо като любопитство. Освен с гризачите и някои други обитатели, които тогава не ми бяха много понятни, нямах друг опит със същества на други нива, единственият ми опит с живи същества бе дошъл от умовете на спящите дракони и спътниците им — едва ли това бе най-силният интелектуален стимул. Но изведнъж мислите и думите ме объркаха, а и идеите, които стояха зад тях. Чак тогава аз се самоосъзнах и за пръв път започнах да изследвам загадките на собственото си съществуване.

Знам, че Пол ме привличаше заради драконовия си белег и заради белезите, които служеха да го идентифицирам на някакво първично ниво с първия ми господар. Ала не знаех, че това е част от предопределението ми. В светлината на това някои от другите ми действия ми станаха по-ясни. Например това, че съживих трупа, за да предам съобщението на Миша ръкавичка. Както и решението ми да напусна Рондовал и да последвам Пол.

Белфаниор. Каква прекрасна дума.

Докато Пол лежеше там в полубезсъзнание, задъхан, болен, страдащ от безбройни изгаряния, счупени кости, изкълчвания, охлузвания, контузии и пълна умора, осъзнах, че една важна част от мисията ми в живота е да го защищавам и бях доволен от това, че съм се справил толкова добре, като се има предвид колко не ми бе ясно всичко. Бях доволен, че преди бях облекчил натиска на някои от най-неспокойните му сънища, да не споменаваме за това, че изпратих Миша ръкавичка да донесе скиптъра, без който досега почти сигурно да бе умрял.

Да, бях доволен, че съм направил каквото трябва, когато е трябвало, и съм стигнал до толкова верни изводи по-скоро по собствена инициатива, отколкото поради някоя зададена ми заповед. Когато огледах поваленото тяло на Ларик — също под моя защита — както и тези на Райл, Ибал и на бързо повяхващата лейди Вони, бях щастлив да разбера, че тъй като те са съюзници, мога също да ги броя за хора, за които съм длъжен да се грижа, философските перспективи, които сега ми се откриха, ми се струваха почти безгранични.

Да.

Щом произнесоха името ми, аз веднага разбрах кой съм и какво представлявам:

Аз съм Проклятието на Рондовал (в чисто технически смисъл) и съществувам, за да защищавам и сградата, и хората от Рода, и ако се провалят, да отмъстя за тях.

Според мен това е истинско предизвикателство, вълнуващо и прекрасно занятие.

Сега с изключителна благодарност мисля за факта, че Дет Морсон, колкото и да е бил притиснат тогава, все пак е намерил време да стъкми едно добро Проклятие.

И докато гледах как Хенри Спайър и Вони залитат и се клатушкат насам-натам, и заплитат сетните си сили в сложни и измамни заклинания в сблъсък, който щеше да определи моята по-нататъшна съдба — да не говорим за съдбата на света — осъзнах, че въпреки всички сили, хвърлени срещу него, надмощието бе на страната на мъжа и без съмнение всеки миг той щеше да победи. Поучително беше да проследя магическите му действия. В крайна сметка този човек някога е бил съратник и близък приятел на моя господар. В този смисъл бе много лошо, че бе станал враг на Рондовал и, следователно, върху него трябваше да се излее гневът ми.

Което ме доведе до нова важна поредица от размисли: щом като Дет Морсон бе мъртъв вече от цели две десетилетия, а тук имахме двама наследници на Рондовал, кой точно всъщност бе мой господар? Ларик бе по-голям от Пол, и все пак той бе изоставил семейното жилище и бе заживял в Авинконет. От друга страна Пол живееше в семейното гнездо и поради това бе по-чувствителен към нуждите на самия Рондовал. Например програмата, която бе предприел за поправки и обновяване. С годините това би могло да става все по-важно, що се отнася до първостепенните ми задачи.

Най-накрая реших в полза на Пол. Може би в крайна сметка това бе сантиментален избор. Докато си позволявах нещата да се решат от аргумента кой къде живее, съзнавах също и че решението ми бе повлияно от факта, че познавах Пол по-добре и че предишните действия на Ларик срещу него не ми харесваха. Или, да го кажем по-просто, харесвах повече Пол.

Спуснах се над треперещото му сгърчено тяло и за пръв път се опитах да се свържа пряко с него.

— Всичко вече е наред, господарю мой — казах му. — Освен някои подробности.

Той се разкашля, тъкмо когато Вони изпищя и се намеси.

Отново погледнах Хенри Спайър — лицето му бе изкривено и почерняло. Той затягаше последните възли на заклинанието. Забелязах също, че Райл Мерсон се е събудил и се мъчи да вдигне ръка. Ларик и Ибал като че ли щяха да останат доста време в безсъзнание. Таиса бе седнала и изглеждаше крайно объркана.

Премислих няколко възможни варианта на действие, които бих могъл да предприема срещу Спайър, отхвърлих повечето — дори онзи, който включваше наводняване на залата чрез отклоняване на водите на близкия подземен поток. Иначе това безкрайно ме привличаше естетически.

Най-накрая изборът се стесни до една-единствена възможност и ми оставаше само да реша за подходящата цветова гама.

Цвят на авокадо, почти бледорезедаво — реших аз накрая.

Загрузка...