Лудият жезъл

VIII.

Вятърът свиреше покрай ушите му, наметалото плющеше зад гърба му. Пол се наведе над раменете на по-дребния дракон — стройно кафяво създание с вид, подобен на вида на огромните страшилища в Рондовал, но със значително по-малка маса. Коленете му прилепнаха към неговите хълбоци, ръцете му стискаха ремъците на юздите. На двадесет метра отляво, малко по-високо, Ларик също яздеше едно от кожокрилите създания. От време на време поглеждаше Пол, който безстрастно се беше втренчил пред себе си. Между тях се бяха протегнали сноп ярки нишки, видими за второто му зрение. Пол се зачуди колко ли трудно би било за него да убие другия, когато най-накрая дойдеше моментът. Реши, че магията е нещо твърде бавно и несигурно, когато се използва срещу друг магьосник. Реши да напада бързо, яростно и без предупреждение, веднага щом научи онова, което му беше нужно. Глупаво би било да оставя живи врагове от подобен сорт.

Слънцето на запад се готвеше да пререже гърлото на поредния ден, а луната вече отдавна беше изгряла — блед парцал, метнат сред гребените на облаците. Те летяха на север, на запад, тъмните им дракони бяха протегнали дълги шии и изпънали опашки. От време на време се врязваха в някой вихър.

Вече четири пъти за този ден сменяха драконите — новите бяха завързани по вълшебен начин по разни високи места в небето. Мускулите по раменете и краката на Пол така го боляха, че се бяха вцепенили. Той хвърли крадешком поглед към Ларик, който явно не знаеше какво е умора — беше се привел и пришпорваше дракона си да лети още по-бързо. Беше взрян напред, сякаш се опитваше с поглед да изгори дупки в сгъстяващия се мрак.

Авинконет, Авинконет… Повтаряше си това име вече от часове, в ритъма на полета. Когато каза на Ларик, че не знае нищо, беше искрен. И все пак…

Сега му се струваше, че това име все пак му говори нещичко. Изглеждаше възможно този замък да се е споменавал в по-ранните дневници на баща му, макар че не можеше да си спомни нищо определено.

Авинконет, Авинконет и Рондовал… Имаше ли някаква връзка?

Слънцето потъна още по-ниско, луната засвети още по-ярко и тогава го видя, окъпан в кръвта на деня — прострян върху склона на един от най-високите върхове на един отдалечен планински район. И знаеше, че го познава.

Авинконет беше замъкът от неговите сънища, през който беше минал на път за Портите. През цялото това време той някак си беше знаел, че това е реално място. Но да го види… Щом го съзря, едно след друго започнаха да го връхлитат тревожни чувства. Откри, че няма търпение да влезе и да намери Портите. Имаше нещо, което трябваше да направи там, което искаше да направи, въпреки че при самата мисъл за Портите, започваше да му се повдига.

Гледаше как мрачната постройка под него се разраства, избледнява до жълто, до сребристо, до сиво-бяло — огромна централна сграда, стъпаловидна — като тераса, от която стърчаха кули на много равнища. Около нея бяха залепени една за друга странични постройки — високи, масивни укрепления, с бойници, с многобройни ъгли, със стражева кула на всеки завой. На няколко равнища по-надолу, отдясно на главната постройка, прозорците светеха. Превключи на второто си зрение и веднага забеляза огромното струпване на нишки високо горе, над задната част на крепостта. Освен това забеляза малка мижава светлинка, която се носеше отляво надясно покрай предната стена. От време на време спираше и трепкаше.

Щом спряха във въздуха над замъка, Ларик описа обширен кръг с дракона си. Пол го последва, блъскан от силни ветрове. Започнаха бавно да се спускат надолу по спирала.

Щом стигнаха по-големия от няколкото задни двора, Пол продължи да следи светлинката, видима единствено за второто му зрение. Оттук, от по-близко разстояние, се забелязваше, че тя има човешка форма и към нея беше прикрепена дълга бледа нишка. Нещо в тази светлинка го караше да изпитва смътно жалейно чувство.

Щом се спуснаха по-ниско, Пол видя, че задната стена на затвореното пространство беше груба скала — част от самия планински склон. Тъмни неравни отвори пронизваха сърцевината й. Няколко от тях бяха преградени с решетки. Тъкмо тогава светлинката от укреплението изчезна от погледа му.

Приземиха се доста твърдо и Ларик веднага скочи на земята. Миг по-късно Пол усети, че юздите опитват да се изтръгнат от ръцете му и го последва. Ларик свали сбруите на животните, кресна им някаква заповед и ги сподири с поглед, докато те кретаха към подобните на пещери входове. Тръгна след тях и дръпна нещо в сенките. Една метална решетка падна с дрънчене, което отекна из целия двор.

Ларик се върна при Гюл.

— Страхотно се справихме, защото тези имат и опашни криле — отбеляза той. — Изобщо не мислех, че ще се доберем дотук преди полунощ. Сега той сигурно ще иска да те види. Не знам. Трябва да проверя.

— Кой е „той“?

— Райл Мерсон, господарят на Авинконет.

— И какво иска той от мене, магьоснико?

— Е, това той самичък трябва да ти обясни. Ела оттук.

Пол усети, че Ларик подръпва нишките, които беше прикрепил към него. Не се съпротивляваше. Преминаха през облицован с каменни плочки коридор, където Ларик го преведе през поредица от завои.

Ляво, дясно, ляво, ляво — запомни Пол.

После спряха пред нисък вход. Тежката дървена врата беше леко открехната, Ларик я бутна и тя се отвори. Пол забеляза, че може да бъде подпряна отвън с тежка дървена греда.

— Вътре — рече му Ларик и силата потрепна в нишките.

Пол тръгна напред, спря пред вратата и после влезе. По протежение на цялата стена отдясно в малката, схлупена стая имаше пейка. Прозорци нямаше — само няколко отдушника в горните ъгли. Върху пейката бяха струпани куп зебло и парцаливо одеяло. На пода наблизо имаше нощно гърне. На стената над пейката беше прикрепен празен свещник.

Пол се обърна и трептенето спря.

— Какво има за вечеря? — попита той.

— Ако не те приеме сега, ще наредя да ти изпратят нещо — отвърна му Ларик.

— Докато чакам, ще прегледам листа с вината.

Ларик се вторачи в него и поклати глава.

— Можеш да се въздържаш малко. Не ми се иска да попилееш това място тук — рече му той. — Върви и сядай на пейката.

— Добре де, магьоснико. То пък да имаше нещо за попиляване…

Пол прекоси стаята и седна. Почти веднага усети как нишките го обгръщат.

— Много си те бива в това… — похвали той Ларик.

— Благодаря.

— … но не ми се вярва то да те спаси накрая.

Ларик се изкиска.

— Е, този край и без това си е доста далечен.

— Не си купувай дългосвирещи плочи.

— Това пък какво значи?

— И да се сетиш, ще е твърде късно.

— Твоята да е, Чейнсон.

— Ами добре.

Вратата се затвори. В стаята стана много тъмно. Пол чу как резето се плъзна на мястото си. Отърси се от овързващите го нишки.

Беше му минала през ум идеята да метне една нишка на Ларик, докато онзи го овързваше — това би му позволило да проследи движението му из замъка, да види някои от нещата, които той виждаше. Беше решил, че ще е твърде рисковано, и се бе отказал, но сега се зачуди…

Когато превключи на второ зрение, стаята се окъпа в перлен блясък. Бледа златна нишка се носеше близо до вратата. Той вдигна десница и й наложи волята си. Драконовият белег запулсира под многобройните пластове на илюзията. Нишката политна към него.

Когато допря върховете на пръстите му, усети леко убождане — сякаш го удари ток. Щом изпразни ума си и се съсредоточи за впечатления, усещането се разпростря и разбра, че наистина настига онзи. Ларик би могъл да бъде обвинен в небрежност — помисли си той, — само дето нямаше начин да знае, че Пол все още може да използва някакви свои магически способности.

Проследи Ларик по няколко завоя и нагоре по едно дълго стълбище. При единия завой имаше голям прозорец и той видя звездите отвъд. Ларик вървеше през все по-разкошно обзаведени коридори и накрая навлезе в дълга галерия, която водеше към резбована двойна врата. Прислужник в ливрея седеше на една пейка отдясно на входа. Щом Ларик се приближи, той стана с усмивка. Очевидно го беше познал.

— Буден ли е? — попита Ларик.

Човекът поклати глава.

— Съмнявам се — отвърна той. — Доста време мина… а пък той каза, че не иска да го безпокоят.

— О… Е, ами ако се събуди Мак, кажи му, че съм довел онзи, когото трябва.

— Е, ако се събуди, ще му кажа. Но, според мене, едва ли ще се вдигне повече тази вечер.

— Е, сега трябва да се погрижа да го нахранят. Искаш ли да ти изпратя нещо?

— Малко говеждо с хляб би ми дошло добре. И някоя бира.

— Райл раничко си е полегнал…

— Обратният път го е изтощил. Доста бързичко се върна.

— Не думай! Добре. Отивам към кухнята. Лека нощ.

— Лека.

Пол го проследи как се отдалечава — сега вървеше по-бавно. Слезе по задната стълба. Дочу как поръчва ястията на една дебела, уморена на вид жена, доста попрехвърлила средната възраст. Беше прекъснал собствената й вечеря. После го загледа как си приготвя нещо леко и го изяжда. Докато поддържаше контакта, самият Пол огладня. С крайчеца на окото виждаше как жената нарежда подносите.

Ларик се поколеба дали да не изпие втора чаша вино, после въздъхна и се изправи бавно на крака. Пожела лека нощ на жената, отби се до отходното място и заслиза към североизточното крило на замъка. Стори му се, че слиза дълго.

Пол се опита да запамети маршрута — мислеше, че той би трябвало да води към покоите на самия Ларик. Но той се спускаше все по-ниско и се отдалечаваше все повече в посока към планинския склон. Тук всички следи от великолепие бяха изчезнали и тази част от сградата, през която минаваше сега, беше прашна като необитаема къща. На места изглеждаше като килер, в който държат строшените мебели.

Отвъд нея следваше зона на мрачна празнота. Ларик запали светлинка на върха на ножа си и я понесе над главата си като факла. Най-накрая стигна до гола, влажна каменна стена, по която прокара длан. Известно време вървя покрай нея, после се мушна в един отвор в скалата и се заспуска по стръмен склон, в който бяха изсечени груби стъпала.

Пътят се стесни, стана равен, зави. Ларик забави крачка. Зави още два пъти и крачките му станаха по-колебливи. Приближаваше се към високо, масивно възвишение. На върха му се виждаше нещо, което вероятно беше доста голямо, а повърхността му донякъде отразяваше светлината.

Ръцете му се разтрепериха. Щом се заизкачва, отпусна ножа надолу. Пол усети, че беше започнал да диша по-дълбоко. Щом стигна до върха, падна на колене и остана неподвижен. Пол не можеше да различи какво беше онова пред него, защото изведнъж с очите на мъжа бе станало нещо.

Изчака известно време, ала не се случи нищо повече. После вечерята му пристигна и той прекъсна контакта.

Щом свърши с яденето, Пол бутна встрани подноса и отново потърси златистата нишка. Но тя или беше отплавала, или се бе разпаднала. Тогава се сети, че трябваше да я привърже към нещо, докато отново й обърне внимание. Ала беше уморен и знаеше, че до сутринта няма да го безпокоят. Постла си на пейката, опъна се и се зави с одеялото. Задряма почти веднага — пред очите му танцуваха милиарди образи от изминалите няколко дена.

Те бързо избледняха и отново го обзе онова, другото съзнание. За миг го обгърна силен студ и той се изправи пред огромните Порти. Чувстваше нечие друго присъствие зад гърба си, но не можеше да се обърне и да погледне кой е там — нито пък имаше желание. Дясната половина на Портите се открехна — достатъчно, за да се промъкне. Отвътре излизаха малки кълбенца дим. Видението беше изникнало пред него толкова бързо и отчетливо, че надминаваше всички по-ранни видения. Този път той не почувства никаква раздвоеност, никакво колебание. Пристъпи веднага напред и навлезе в земята отвъд.

Първото нещо, което вадя лице в лице със себе си — недалеч сред разорания пейзаж — беше главата. Набучена на остър кол, с все още широко отворени очи, главата на едно от демоничните създания се звереше злобно насреща му. Усети, че в тази гледка има нещо почти лично, някакво много специално предупреждение, което само в този момент му се струваше забавно.

Щом усети, че се преобразява, той намигна на свирепото лице и се издигна като дух в мрачния, тежък въздух. Пясъци, понесени от вятъра, пълзяха като змии сред скалите под него. Понесе се на юг, като бързо набираше инерция. В гърдите му се надигна чувство на радост и му се прииска да го огласи по цялата земя с глас, който би прокънтял като хиляди тръби. Разпери тъмни криле, широки като платната на някой мощен кораб, и заплющя над мъртвата земя. Издигна се толкова високо, че най-накрая съзря и своите планини.

Той, Продромолу, беше изпълнен със спомена сън за своя друг живот и забрави и главата, и Портите, и дребното човешко същество на име Пол Детсън, когото може би някога беше сънувал. Всички те не му бяха нужни.

Щом стигна до планините, се метна към тях, борейки се с ураганите, които се мъчеха да го оттласнат. Шест пъти той се спуска над върховете им и шест пъти го отблъскваха обратно.

На седмия път той надви и щом произнесе Нотата, неговата статуя, от която капеха мед и благовония, вино и кръв, се разлюля. Където и да паднеше сянката му, рухваха сгради, а онези, които му се покланяха, повяхваха и умираха. Ниалит се издигна пред него като кула от черни огньове. Те се срещнаха над водите на неподвижния океан и започнаха танца, който щеше да ги завърти около света. Звездите падаха около тях като горящи души, а ревящите ветрове ги носеха около обкичения със скъпоценни камъни пояс на планетата. Рухваха храмове, умираха крале, а техните движения ставаха все по-диви и по-диви. Той отново заговори на Ледените планини и изкова Заклинанието на Портите. И тогава Талкне, Змията на неподвижните води, завърши своето десетхилядигодишно пътуване и се издигна от дълбините, за да го търси…

За миг Пол се сети за Ключовете и за обещанието на тъмния бог, когато внезапно подскочи и се събуди в килията си. Сънят все още беше жив вътре в него. Той рязко седна и се вторачи в призрачния образ на жена, изправил се до него. Тя махаше с ръце, устните й се движеха, безцветните й очи бяха втренчени в неговите. Той се надигна и протегна ръка.

Тя отстъпи и по бледото й лице се изписа внезапна тревога. Той се дръпна назад, прие сериозен израз и започна да я окуражава с жестове. Тя се спря. Явно го оглеждаше. Бавно вдигна ръка и го посочи. После се извърна и посочи към дъното на килията, отново се обърна към него и поклати отрицателно глава. Той намръщи чело и тя повтори всичко отначало. После изведнъж му показа петте пръста на лявата си ръка и два — от дясната. Поклати глава и отново повтори първите движения. Той сви рамене и вдигна длани нагоре.

Тя започна да кърши ръце. Той стана; тя отстъпи назад. Пристъпи към нея и тя продължи да отстъпва. Видя я как стигна до стената в дъното и мина през нея, оставяйки след себе си слаба диря на екзотичен парфюм.

Той се върна при пейката и седна. Всичко, случило се, се смесваше в ума му с прекъснатия сън в някакъв полусвят-полухалюцинация. Но нейните високи скули, огромните очи, малката брадичка, тясното чело под широките криле на косата й — беше видял всичко това толкова ясно, толкова отчетливо. Потърси, но след нея не бяха останали никакви нишки, с които той би могъл да провери доколко тя беше действителна.

Отиде до вратата на килията. Не беше сигурен колко време е спал. Все още беше уморен, но се чувстваше малко по-отпочинал отпреди. Изглеждаше вероятно всички други в замъка да спят. Ето защо моментът беше добър да тръгне, да започне разследването. Превключи на второто си зрение и заоглежда мястото зад вратата.

Отговорът беше потънал в мрак. Сякаш си беше сложил тъмни очила посред мъглив ден. Съсредоточи се върху резето отвън и започна да прикрепя свързваща нишка, с която би могъл да го изтегли.

Бавно, много бавно, пред очите му изплува зеленикава нишка и отново се скри. Призова драконовия си белег да му даде сила и пожела тя да се върне.

Но драконовият белег не затуптя. Усети само парване, сърбеж в китката. Нишката отново преплува пред очите му и той протегна ръка. Не можа да я хване. Тя премина през пръстите му, сякаш ги нямаше. После отново се изгуби. Очите го заболяха.

Отпусна ръце. Какво става? — зачуди се той. За първи път, откакто живееше на тази земя, силата му изневеряваше. Дали пък Ларик не беше направил нещо, за да блокира течението й?

След това се сети какво беше казал Ларик за обреда на посвещаването — че би могло да има подобен ефект, че човек би трябвало да се въздържа няколко седмици дори и от най-прости магии. И все пак, по-рано, когато беше последвал Ларик към Авинконет, силата се беше задействала. Сигурно се губи от време на време, реши той накрая с въздишка. Но някак си не можеше да повярва, че всичко това важи и за него. Неговото посвещаване беше разиграване на театър, беше капан. Или пък не беше? Беше минал през всички ритуали, беше имал въздигащи съзнанието преживявания точно когато трябва. А не би ли могло, докато го преобразяваха в чудовище, наистина да е преминал през посвещаването?

Поклати глава и се опита отново. Очите го боляха още повече, слепоочията му започнаха да пулсират. Дясната му китка гореше. Отново смътно съзря нишката, но не можеше да й заповядва.

Върна се, легна на пейката и се зави. Преди да заспи отново, дълго-дълго мисли за жената. И този път единственият образ от съня, който можеше да си спомни, беше ухилената глава на демона, набучена на кола.