Лудият жезъл

X.

Дребничкият мъж се промъкна през златната дупка в средата на стаята и тя започна да се затваря зад него. Свиващ се ореол, оптическо изкривяване — гледката през отвора не изобразяваше дъното на разкошни покои. Вместо това, пред окото се мержелееше разтапящият се силует на мъж, облечен в черно, преминаващ по висок коридор, украсен с гоблени, който стигаше до сводеста галерия зад тъмни и светли колони.

После трептящата леща се затвори, замъждука и изчезна. Ибал отново се тръшна върху купчината от възглавнички, върху която бе седнал. Изведнъж беше започнал да диша дълбоко и учестено; по челото му изби пот.

Вони, коленичила до него, нежно попи потта от лицето му със синя копринена кърпичка.

— Не са много тези — обади се тя, — които владеят добре заклинанието на вратата.

Ибал се усмихна.

— Напрегната работа — призна той. — И правичката да си кажа, не беше от онези неща, с които смятах някога пак да се занимавам. Този път обаче…

— … беше различно — довърши тя.

Той кимна.

— А сега какво ще правиш?

— Ще се възстановявам — отговори той.

— Знаеш, че не това имам предвид.

— Добре де. Ще се възстановя и ще забравя. Помогнах му. Честта ми е защитена.

— Така ли? Ама наистина?

Той въздъхна.

— На моите години само толкова чест мога да си позволя. Онези времена, когато с готовност бих се забъркал в нещо такова, са отминали отдавна.

Тя прокара пръсти през косата му, по мускулестите му рамене, поразтри ги, после пак го побутна да седне. Вдигна към устните му прохладно питие.

— Доколко сигурен си в преценката за случая?

— Бог знае какво може да е! — възкликна той. — Нещо, дето изобщо не е естествено, праща Миша ръкавичка при мене с историята, че младежът, когото покровителствам, бил син на дъртия Дет и че Райл Мерсон току-що го бил отвлякъл! Честта ми подсказва, че би трябвало да направя нещо, защото Райл е отмъкнал моя по-допечен. И аз направих нещо! За късмет Миша ръкавичка искаше само да го закарам бързо в Рондовал — и аз тъкмо това направих.

— Това наистина ли е достатъчно?

— Е, ако ми беше чирак, щеше да е друго. Просто му правех услуга на този младеж. Че аз почти не го познавам!

— Но… — подхвана тя.

— Толкова по въпроса! — отсече той.

— Но аз не това исках да кажа…

— Ами какво?

— Онези неща, които каза преди това — те биха ли могли да бъдат верни?

— Забравих какво съм казал.

— Каза, че това било продължение на нещо, което било започнало още преди Пол да се роди…

— Предполагам, че е така.

— … онова, което е довело до войните.

Той пое бокала от ръцете й и го пресуши.

— Да, така мисля — рече той.

— Нещо, което можело отново да открие цялата онази работа?

Той сви рамене.

— Или пък да я закрие. Да. Мисля, че случаят би могъл да бъде точно този… или пък Райл вярва, че случаят е точно този. Все тая.

Остави чашата, вдигна длани и взе да ги оглежда.

— Пол очевидно е накарал нещо мощно и свръхестествено да се загрижи за него — каза той. — А и има помощта на приятеля, когото току-що изпратихме.

— Не ти говорех за Пол. Мисля за цялото нещо, от което той е само една частица. Това място е пълно с важни хора, владеещи Изкуството. Само веднъж на четири години се случва всички да се съберат на едно място. Бих казала, че това ми изглежда като нещо повече от просто съвпадение. Не мислиш ли, че трябва да поставим въпроса на вниманието им?

Ибал се разсмя.

— Спри да мислиш за това поне за минутка — произнесе той накрая. — Според мене, това би било възможно най-лошото, което може да се направи. И от двете страни на този конфликт е имало привлекателни неща. Някои са се възползвали, други — не. Наистина ли мислиш, че бихме постигнали консенсус? Ако искаш, следващата война като нищо можем да я започнем точно тук.

Докато той говореше, тя се беше вцепенила, а очите й леко се бяха разширили.

— Богове! — прошепна тя. — Може и да си прав!

— Така че защо просто не забравим за всичко това? — завърши той. Протегна ръка и хвана нейната. — И знам точно как…

— Май че ме заболя главата — смънка тя.

Миша ръкавичка не се обърна назад. Прие вълшебството, което го беше отвело обратно в Рондовал, като част от живота. Ако използваха магията срещу него, нещата биха могли да бъдат много зле. Но ако работеше в негова полза, той беше благодарен. Преди да се срещне с Пол, той, общо взето, избягваше да си има работа с магьосници. Смяташе ги — и обикновено излизаше прав — за народ, на който не може да се вярва. Измърмори няколко признателни думи към Дуастир, покровителят на крадците, за това, че този магьосник му беше помогнал, втурна се през голямата зала и се спусна по стълбите.

Откри снопа пръчки, който Пол беше омагьосал за него, вдигна една и изрече необходимите думи. После се обърна и без колебание тръгна през лабиринта от тунели обратно към пещерата, където беше получил своя дял почивка. Тя бе продължила години…

Дълго-дълго преминаваше през хладни коридори, изпълнени с танцуващи сенки. Навсякъде бяха пръснати отломки от голямата каменна плоча, която Пол беше срутил.

Той се промъкна през развалините и продължи към мястото, където ехото стихваше в далечината, а стените и таванът се губеха от погледа. Тук миризмата на страшилищата тегнеше във въздуха, а скитащите течения раздухваха пламъка на факлата. Той знаеше накъде да върви и продължи — с много по-малко вълнение, отколкото би изпитал преди няколко месеца.

Огромните, неподвижни канари на люспести и космести тела бяха разпръснати небрежно наоколо, много от тях — спящи в дълбините на магически заклинания, както бяха спали и преди, както беше спал преди и той самият. А някои други спяха естествения си сън, който траеше ден, седмица, месец.

Докато се промъкваше към познатата ниша, се зачуди дали онзи, когото търсеше, наистина си почиваше там. Той би могъл да бъде навсякъде по света и ако го нямаше, щеше да се наложи Миша ръкавичка да събуди някой друг — мисъл, която не му се виждаше особено привлекателна. След като беше хванат за двадесет години в капана на същото заклинание за сън, което бе приспало и Лунна птица, между него и гигантския дракон беше възникнала странна връзка — нещо, което дори граничеше с дружелюбие. На всеки друг би му се наложило да дава сложни обяснения, като сигурно трябваше да започне с това, кой е той самият. Не, тази мисъл никак не му харесваше.

Щом се приближи до мястото, където обикновено почиваше Лунна птица, рамото му се отърка о някаква скална издатина, която не си спомняше.

— Миша ръкавичка! Откога не сме се виждали!

Той залитна назад. Онова, о което се беше отъркал, по-скоро беше дракон, а не камък. Почти веднага се окопити и опря длани на звяра.

— Да, върнах се — отвърна той. — В беда сме. Трябва ни твоята помощ.

Голямата канара под ръцете му се размърда и те се плъзнаха по твърдите, гладки люспи. Лунна птица започна да се надига.

— Какво има?

— Трябва да отидем в планината Анвил, да вземем жезъла на Пол и му го занесем.

— Той го е хвърлил в огнената дупка. Така ми каза.

— И на мене ми го каза…

— Но аз пак ходих там, огньовете са утихнали. И сега всичко там е сив камък. Не знам колко надълбоко мога да го дълбая. Вземи сечива.

Миша ръкавичка се позамисли.

— Има една стая в главния двор — каза той и му изпрати образа й чрез мисълта си. — Ще се върна там и ще прегледам какви сечива има. Ще се срещнем в двора.

— За мене ще е по-бързо да те закарам там.

— Ами…

— Качвай се!

Миша ръкавичка се покатери на гърба му. Минути по-късно те вече се плъзгаха през мрака.