Лудият жезъл

VII.

Миша ръкавичка пристъпваше от крак на крак в една скална ниша вляво от входа на пещерата. Беше вдигнал качулката си и се беше увил с наметалото, за да го пази от утринния хлад. Отдясно току-що издигналото се слънце струеше светлина върху възвишенията и отмяташе един от слоевете великолепие от вълшебния град, който крадецът беше напуснал преди часове. Вече осем от посветените го бяха подминали — всеки — придружен от Ларик. Те приветстваха зората и слязоха отново в града — сами или придружени от прислужник и бивш господар. Когато отново чу стъпки, Миша ръкавичка трепна леко и обърна глава към отвора. Щом видя, че заедно с водача се приближава Пол, той стана, но не тръгна веднага към тях.

За разлика от онези преди него, Пол вече беше съблякъл бялата роба. Походката му беше по-бавна и по-патрава от обикновено. Ларик също беше облечен само в ежедневните си дрехи и кърпа за глава. Изразът на лицето му не беше така тържествен, както с другите. Щом излязоха, той рязко изкомандва нещо на Пол. Двамата мигом завиха наляво и започнаха бързо да се отдалечават нататък.

Озадачен, Миша ръкавичка излезе от нишата и се завтече след тях.

— Добро утро! — поздрави той. — Как мина нощес?

Ларик почти се спъна, щом понечи да спре, и хвана Пол за рамото. Но щом се обърна, лицето му беше спокойно. Пол беше безизразен.

— Добро утро — отвърна Ларик. — Приятелят ти се чувства достатъчно добре физически, но някои от онези, които минават през посвещаването, получават умствено разстройство в различна степен. И точно на него му се случи.

— Колко е сериозно?

— Зависи от множество фактори, но общо взето се лекува. Сега съм го повел точно с тази мисъл наум.

— И затова ли пропуснахте да приветствате зората?

За миг очите на Ларик се присвиха, сякаш преценяваше доколко другият познава нещата.

— Е, не смятахме напълно да го пропуснем — рече той. — Но ти може и да си прав. Тъкмо се намираме на традиционното място.

Той се обърна, за да изпълнят последния обред.

— Пол! Разбираш ли ме поне малко? — попита Миша ръкавичка.

Ларик се извърна.

— Сигурен съм, че разбира — обади се той. — Но, технически погледнато, той не трябва да се обръща към никого другиго, докато не приключи с всички тези неща. След няколко минути ще видиш как ще ти отговори.

Отведе Пол до мястото, като му говореше нещо — бързо и тихо. Миша ръкавичка се примъкна, като се оглеждаше наоколо. Малко по-късно видя как Пол вдигна ръце и лице към светлината от изток. Щом Пол започна да мърмори нещо, Ларик се отдалечи малко от него. Миша ръкавичка наблюдаваше внимателно, пъхнал ръце под наметалото си.

Когато Пол привърши с претупаната версия на слънчевия ритуал, той се обърна към по-дребничкия мъж:

— Може изобщо да не излезе чак толкова сериозно — каза той най-сетне. — Но трябва да замина с Ларик за известно време. Не мога да си позволя да рискувам за подобни неща.

— За колко време?

— Не знам. Колкото трябва.

— Може да отнеме седмица-две — вмъкна Ларик. — Възможно е дори повече.

— И къде ще го водиш? Идвам с вас!

— Не мога да ти кажа, докато не съм поговорил със специалисти. Може би и тук могат да го излекуват. Но после може все пак да се наложи да замине.

— Къде?

— Това тепърва ще бъде решено.

— Пол — обърна се към него Миша ръкавичка. — Сигурен ли си, че това искаш да направиш?

— Да — отвърна Пол.

— Много добре. Ще тръгнем заедно и ще разберем. Ако ще е тук, ще те изчакам. Ако ще е другаде, ще те придружа.

— Няма да е нужно — отговори Пол и се извърна. — Нямам нужда от тебе.

— И все пак…

— Ама какво си се лепнал! — отряза го Ларик и замахна.

Миша ръкавичка отскочи, но не достатъчно бързо. И сили, и усещания напуснаха крайниците му. Той се строполи, все още стиснал в ръка пищова, който не беше успял да измъкне.

Преди да отвори очи, Миша ръкавичка усети някакъв бавен, постоянен звук, сякаш някой тътреше крака. Когато най-накрая прогледна, зрителното му поле беше заето от дребна, сивкава, обрасла с мъх скала и пръснат около нея чакъл. Забеляза, че дневната светлина беше станала забележимо по-ярка.

Бавно размърда лявата си ръка и притисна длан до земята, близо до рамото си. Тътренето отново се разнесе и той надигна леко глава. Изведнъж усети, че вратът му се беше вдървил. Оттласна се силно с ръка и се поизправи, успя да седне и едва не се прекатури напред. Обходи с поглед околността и щом подмина мястото, където преди стояха Пол и Ларик, споменът за сутрешните събития се изля в ума му. Обърна глава на изток. Слънцето се беше издигнало — това му подсказа, че от срещата им беше изминал час, че и повече. Преповтори си целия разговор, търсейки ключ към това какво беше станало вътре в планината и какво ли ги дебнеше пък сега. Реши, че следващия път, когато се кара с магьосник, първо ще извади оръжието и ще го насочи към мишената си.

До слуха му достигнаха леки звуци. Идваха от пещерата. Скоро те се превърнаха в забързани крачки и после спряха. Той придърпа коляно под себе си и се понадигна. Щом стъпките се повториха, той се изправи на крака. Измъкна пистолета и го насочи нататък. Презареди го и ударникът изщрака.

Стъпките ставаха все по-отчетливи, все по-уверени. Миг по-късно на входа се появи дребен, рижав човек. Беше облечен в изцапана с кал бяла роба. Облегна се на скалата. Очите му се обръщаха и примигваха, главата му се въртеше наляво-надясно. Погледът му попадна върху Миша ръкавичка, ала не го удостои с внимание. Беше смъртно бледен. Трепкаше и се гърчеше, все едно че беше получил слаб припадък.

Миша ръкавичка го гледа дълго и внимателно, преди да го заговори.

— Какво става? — попита той, без да отмества оръжието.

Главата отново се заобръща, погледът го отмина, после пак се върна на него — и пак така, и пак така. Орбитата му се стесни — движение за бърз оглед. Най-накрая очите сякаш се фокусираха върху него и така го погледнаха, че Миша ръкавичка едва не се разтрепера.

— Какво става? — повтори той.

Мъжът направи крачка напред, вдигна бледата си ръка, отвори уста и пъхна вътре пръсти. Изгъргори, после извади пръстите си, като щипна върха на езика си. Пак направи крачка, пусна езика си и вдигна двете си ръце на равнището на раменете. Направи поредната крачка, после — отново. Дясната му ръка се клатушкаше насам-натам, като постепенно се протягаше напред. Продължи да пъшка и да трополи. Походката му стана по-стабилна.

— Задръж! — изкомандва Миша ръкавичка. — Какво искаш?

Мъжът изрева срещу него и се втурна напред.

— Спри! — изкрещя Миша ръкавичка и тъй като онзи не спря, натисна спусъка.

Куршумът улучи лявата ръка на мъжа и го накара да се обърне настрани. Залитна за миг, после падна на колене, без изобщо да се опита да докосне улученото място. Вдигна се отново на крака почти веднага, обърна се отново към Миша ръкавичка и отново издаде гърлените звуци.

— Не ме карай пак да стрелям! — Миша ръкавичка нагласи отново ударника. — Познах те. Знам, че беше един от кандидатите. Само ми кажи какво искаш.

Мъжът напредваше и Миша ръкавичка отново стреля.

Онзи се сгърчи и се обърна встрани, но този път не падна. Изправи се и продължи. Постоянният поток от звуци започна да добива някаква форма.

— Доообреее деее — проточи той.

Миша ръкавичка облиза устни и отново презареди оръжието.

— В името на боговете, спри! — кресна той. — Не искам да ти причиня това!

— Неее… еее… вааажнооо. Чуй-чуй-чуй-чуй-чуй — каза другият с напълно безизразно лице. Очите му продължаваха да се въртят в орбитите, ръцете му се протягаха и гърчеха.

Миша ръкавичка отстъпи три крачки, но другият отново забърза. Миша ръкавичка спря и го простреля право в гърдите.

Изстрелът отхвърли мъжа назад. Той падна по гръб, закрепи се в седнало положение и отново започна да се надига.

— Не! — изкрещя Миша ръкавичка. — Моля те! Спри!

— Спри — повтори мъжът с абсолютно равен глас. — Чуй, чуй, чуй. Пол. Важ-но. Ти.

— Пол? — Миша ръкавичка отново вдигна оръжието. — И какво Пол?

— Да. Пол. Да. Се-га. Раз-би-раш. Мене. Да?

— Тогава спри и оттам ми го кажи! Не се приближавай!

Другият отново се надигна бавно и чак сега Миша ръкавичка видя.

Онзи не кървеше. Нито една от раните му не кървеше. Дрехата беше разкъсана, изцапана, изглеждаше леко влажна на местата, където беше проникнал всеки от куршумите — но яркочервени петна нямаше.

— Да… спра? — попита той. — Да… сто-я тук?

— Да. Страшно ме изнервяш. Чувам те ясно. Кажи ми го оттам. Та какво Пол?

— Пол… — каза другият и залитна. — В беда, Миша ръка… ръкавичка. Чуй.

— Слушам те. И що за беда е това?

— Ларик… го оплете… в зак-ли-на-ние.

— В какво заклинание? Ще намеря някой да го вдигне.

— Не трябва. Махнаха го. Но Ларик… не… знае.

— Значи, умът на Пол си е наред?

— Както винаги.

— Но Ларик си мисли, че той е под заклинание?

— Да. Така иска Пол.

— И къде го води сега?

— В замъка Авинконет.

— Ама това е къщата на Райл Мерсон! Трябваше да се досетя. Ще отида там и ще му помогна — в каквото и да се е забъркал.

— Още не. Ще си от малка полза и сигурно ще те убият. Има по-добър начин за действие.

— А именно?

— Иди при покровителя на Пол.

— При Ибал?

— Същият. Кажи му какво е станало. Помоли го бързо да те върне в Рондовал.

— Да кажем, че го направи. И какво?

— Ти можеш да говориш с драконите.

— Боя се, че да.

— Кажи на стария… на Лунна птица… да те отведе до мъртвия кратер в планината Анвил и там да ти помогне да намериш вълшебната пръчка.

— Жезълът ли?

— Да.

— И да речем, че го свърша?

— После го занеси на Пол в Авинконет.

— А той добре ли ще бъде дотогава?

— Може да сметнат за необходимо да го унищожат във всеки един момент. Не знам. Но ако не го унищожат, жезълът много скоро може да му потрябва.

— Ти кой си?

— Не знам.

— Откъде тогава знаеш всичко това?

— Бях там.

— Защо искаш да помогнеш на Пол?

— Не съм сигурен.

— Как така не можах да те убия?

— Един труп не може да умре.

— Е, сега пък аз не разбирам.

— Знаеш достатъчно. Сбогом.

Рижавият се строполи и застина неподвижно. Миша ръкавичка го доближи предпазливо. Нямаше признаци на дишане. Крадецът огледа по-отблизо восъчната му бледност. Протегна ръка и го докосна по бузата. Беше студена. Вдигна дясната му ръка. Тя също беше студена; вече и донякъде се беше вдървила. Натисна ноктите един по един. Всичките побеляха и така си и останаха. Най-накрая се наведе напред и долепи ухо до гърдите, близо до дупката от куршума. Откри, че не се чува нито звук.

Изпъна тялото и кръстоса ръцете му на гърдите. Дръпна бялата качулка на главата, после — и върху лицето му. Стана и се отдръпна.

Приближи се до мястото, където бяха застанали Пол и Ларик, намери следите им и тръгна по тях. Те скоро изчезнаха, обаче теренът беше скалист. Той спря и усилено размишлява няколко минути. След това се обърна към илюзорния град и се заспуска към искрящите кули.