Кървави кости

41

Прекарах няколко дни в болницата. Синини, порязвания, няколко шева, но основно изгаряния втора степен по ръцете и по гърба ми. Изгарянията не бяха толкова лоши, нямаше да останат никакви белези. Докторите просто не можеха да разберат как съм се изгорила. Нямах желание да обяснявам, най-вече защото не бях сигурна, че ще мога.

Джейсън имаше счупени ребра, прободен бял дроб и други вътрешни наранявания. Излекува се напълно и за рекордно кратко време. Има си предимства да си ликантроп.

Жан-Клод също се излекува. Лицето му отново беше онова съвършенство, което бе привлякло Серефина преди толкова много време.

Компанията на Стърлинг откупи земята от Доркас Бувие и я направи богата. Със смъртта на Кървави кости тя вече можеше да се махне. Беше свободна.

Семейство Куинлан все още ме съдят. Бърт има адвокати, които обещаха да ни държат извън съда, макар че не съм сигурна как точно. Ако бях обходила къщата лично и бях проверила всеки сантиметър, може би… Проклятие, може би дори аз нямаше да защитя вратичката на кучето. Може би заслужавах да ме съдят. Казах на семейство Куинлан, че Ели е мъртва. Трябваше да приемат думата ми, нямаше нищо останало от нея, което да го докаже. Когато вампирите изгорят, те изгарят изцяло, няма зъболекарски картони, няма нищо. Джеф също беше съвсем мъртъв. И двете им деца бяха изгубени. Някой трябваше да е виновен, защо не аз?

Бях вдигнала вампир като зомби, което не беше възможно. Предполага се, че некромантите са способни да контролират всякакви видове немъртви, но това беше легенда, не истина. Нали?

Серефина е мъртва, но кошмарите ми продължават. Кошмари, преплетени с истински спомени за смъртта на майка ми. Отвратителни са. За пръв път през живота си страдам от безсъние.

Какво да правя с двамата мъже в живота си? Откъде, по дяволите, да знам? Докато съм в прегръдките на Ричард, докато вдишвам от топлината на тялото му, се чувствам най-близо до начина, по който се бях чувствала в прегръдките на майка ми. Не е същото, понеже знам, че макар Ричард да е готов да даде живота си за мен, дори това може да не е достатъчно. Когато бях дете, вярвах, че е достатъчно. Няма истинска безопасност. Загубената невинност никога не може да се върне. Но понякога с Ричард ми се иска отново да вярвам в нея.

В прегръдките на Жан-Клод няма нищо успокоително. Той въобще не ме кара да се чувствам в безопасност. Той е като някакво забранено удоволствие, за което човек знае, че накрая ще съжалява. Реших да не чакам. Сега съжалявам, но все още се срещам с него.

Някак си Жан-Клод беше успял да прекрачи онази линия, която много малко други вампири са успявали. Вече не мисля за него като за чудовище.

Бог да се смили над душата ми.