Кървави кости

22

Спах през по-голямата част от деня и когато се събудих, установих, че никой не искаше да ме пусне да участвам. Всички бяха уплашени от възможността семейство Куинлан да ги съди и в резултат бях персона нон грата навсякъде, където се опитвах да отида. Агент Брадфорд ми каза да си събирам багажа и ме заплаши със затвор за възпрепятстване на правосъдието и затрудняване на полицейско разследване. Това се наричаше благодарност. Денят беше кошмарен. Единственият човек, който не отказа да разговаря с мен, беше Долф. Единственото, което можа да ми съобщи, бе, че не са открили никаква следа от Джеф Куинлан или тялото на сестра му. Никой не беше виждал и Магнус. Полицията разпитваше хората и търсеше следи, докато аз бездействах, но на никой от нас не му хрумна нещо полезно.

Очаквах спускането на мрака с чувство на облекчение, поне сега щяхме да се заемем с нещата. Лари се беше върнал в стаята си. Не попитах защо. Може би искаше да ми осигури малко време насаме с Жан-Клод. Това беше плашеща мисъл. Поне ми говореше. Беше хубаво, че все някой го прави.

Отворих завесите и загледах как стъклата започват да потъмняват. Бях си измила зъбите в банята на Лари. Моята собствена внезапно беше станала недостъпна. Просто не исках да видя Джейсън гол и определено не исках да видя Жан-Клод. Така че взех назаем част от стаята на Лари за през деня.

Чух, че вратата на спалнята се отваря, но не се обърнах. Някак си знаех кой е.

— Здрасти, Жан-Клод.

— Добър вечер, ma petite.

Обърнах се. В стаята беше почти тъмно. Единствената светлина идваше от уличните лампи и блестящия знак на хотела. Жан-Клод пристъпи в това бледо сияние. Ризата му имаше толкова висока яка, че скриваше напълно врата му. Яката беше пристегната със седефени копчета, така че лицето му беше оградено от изключително бялата тъкан. По плисираната предница на ризата блестяха най-малкото дузина копчета. Ръкавите се скриваха от черно сако, дълго до кръста, което беше толкова тъмно, че изглеждаше почти невидимо. Виждаха се единствено маншетите на ризата, широки и колосани, които покриваха дланите му до средата. Той вдигна ръка към светлината и маншетите се отдръпнаха под ръкавите на сакото, за да позволят свободно движение на ръцете му. Прилепналите му черни панталони бяха втъкнати в чифт черни ботуши. Те обвиваха краката му по цялата им дължина, така че практически беше опакован в кожа. Черни ремъци с катарами придържаха меката кожа на мястото й.

— Харесва ли ти? — попита той.

— Аха, тип-топ е.

— Тип-топ? — в гласа му се долавяше насмешлива нотка.

— Просто не умееш да приемаш комплименти.

— Извинявам се, ma petite. Беше комплимент. Благодаря ти.

— За нищо. Може ли вече да идем да ти вземем ковчега?

Той се дръпна от светлината, така че не можех да виждам лицето му.

— От устата ти звучи толкова просто, ma petite.

— А не е ли?

Последва мълчание, толкова дълбоко, че стаята сякаш бе празна. За малко да го повикам. Вместо това отидох до бара и включих неговото осветление. Меката бяла светлина наподобяваше осветена пещера в мрака. Чувствах се по-добре така. С гръб към мястото, където смятах, че трябва да се намира, не успявах да почувствам Жан-Клод. Усещах стаята празна. Обърнах се и той беше там, седнал на един от столовете. Дори като го гледах, нямах чувство за движение. Беше като филм, оставен на пауза и чакащ натискането на бутон, за да тръгне отново.

— Ще ми се да не правиш това — казах аз.

Той обърна глава и ме погледна. Очите му представляваха непроницаем мрак. Слабата светлина хвърляше върху тях сини искрици.

— Да не правя какво, ma petite?

Поклатих глава.

— Нищо. Какво й е толкова сложното на тази вечер?

Той се изправи с едно плавно движение, почти сякаш пропусна част от процеса и просто внезапно бе на крака.

— Според правилата ни тази вечер Серефина може да ме предизвика.

— Това ли е името на господаря — Серефина?

Той кимна.

— И не смяташ, че ще го съобщя на полицията?

— Ще те заведа при нея, ma petite. Няма да има време нетърпението ти да те накара да направиш нещо глупаво.

Ако бях затворена тук цял ден без нищо съществено за правене, но имах името й, дали щях да се опитам да я открия сама? Да, щях да го направя.

— Добре, да вървим.

Той се заразхожда усмихнат из стаята и поклати глава.

— Ma petite, разбираш ли какво означава Серефина да ме предизвика тази вечер?

— Означава, че ще се бием с тях, нали?

Той спря да крачи и застана на светло. Плъзна се на един от столовете на бара.

— В теб няма никакъв страх.

Свих рамене.

— Няма да си помогна, ако се страхувам. Но ако съм подготвена, е друго. Ти страхуваш ли се от нея? — погледнах към него и се опитах да разчета тази прекрасна маска.

— Не се страхувам от силата й. Смятам, че сме почти равни в това отношение, но нека кажем, че съм предпазлив. При равни условия, аз все пак съм на нейна територия, само с един от вълците си, човешкия си слуга и мосю Лорънс. Не това е демонстрацията на сила, която бих избрал да направя след два века.

— Защо не доведе повече хора? Поне повече върколаци.

— Ако имах време за преговори за по-голям антураж, щях да го направя, но с цялото бързане… — той ме погледна. — Нямаше време за сделки.

— В опасност ли си?

Той се разсмя, което не беше съвсем приятно.

— Тя попита в опасност ли съм. Когато Съветът поиска да разделя територията си, обещаха да сложат някой с равна или по-малка сила от моята. Но определено не са очаквали да вляза в територията й толкова неподготвен.

— Какъв е този Съвет?

Той наклони глава на една страна.

— Нима си сред нас от толкова време и не си чувала за Съвета?

— Просто ми кажи.

— Имаме съвет, ma petite. Съществува от много време. Не е управляващ орган, а по-скоро съд или полиция, може би. Преди съдилищата ви да ни направят граждани с права, имахме много малко правила и само един закон. Да не привличаш внимание към себе си. Това е законът, който Тепеш забрави.

— Тепеш — казах аз. — Влад Тепеш? Имаш предвид Дракула?

Жан-Клод просто ме погледна. Лицето му беше напълно безизразно. Изглеждаше като особено красива статуя, ако се приемеше, че очите на една статуя могат да блестят като сапфири. Не можех да разчета това безизразно лице, нито се предполагаше да мога.

— Не ти вярвам.

— За съвета, за закона или за Тепеш?

— За последното.

— О, уверявам те, убихме го.

— Казваш го, сякаш си бил там, когато е станало. Той е умрял кога, някъде през XIV век?

— Беше през 1476-а или пък през 1477-а — направи сериозна демонстрация на опит да си спомни.

— Не си толкова стар — казах аз.

— Сигурна ли си, ma petite?

Обърна изнервящо безизразното си лице към мен, дори очите му бяха мъртви и празни. Беше все едно да гледаш добре сглобена кукла.

— Да, сигурна съм.

Той се усмихна и въздъхна. Животът, поради липсата на по-добра дума, се завърна в лицето и тялото му. Беше все едно да наблюдаваш как Пинокио се размърдва.

— По дяволите.

— Толкова е хубаво да знам, че мога да те извадя от релси от време на време, ma petite.

Оставих това без коментар. Той знаеше точно какъв ефект оказва върху мен.

— Ако Серефина ти е равна, значи ти ще се погрижиш за нея, а аз ще застрелям останалите.

— Знаеш ли, няма да е толкова просто.

— Никога не е.

Той ме погледна с усмивка.

— Наистина ли мислиш, че ще те предизвика?

— Не, но исках да знаеш, че може да го направи.

— Има ли още нещо, което трябва да знам?

Той се усмихна достатъчно широко, че да демонстрира малко зъби. Изглеждаше прекрасно на светлината. Кожата му беше бледа, но не твърде. Докоснах ръката му.

— Топъл си.

Той погледна нагоре към мен.

— Да, ma petite, какво за това?

— Спал си целия ден. Би трябвало да си студен на допир, докато не се нахраниш.

Той просто ме погледна с бездънните си очи.

— По дяволите — казах аз.

Отправих се към стаята. Той не се опита да ме спре. Дори не се опита. Това ме накара да се почувствам неспокойна. Почти тичах, когато стигнах до вратата.

Единственото, което виждах, беше бледото очертание на леглото. Обърнах се към ключа до вратата. Осветлението беше ослепително и безмилостно.

Джейсън лежеше по корем, а русата му коса контрастираше с тъмните възглавници. Беше гол, с изключение на едни яркосини слипове. Отправих се към леглото, втренчена в гърба му, призоваваща го да диша. Когато почти бях стигнала до него, успях да видя, че диша. Някакъв възел в гърдите ми се отпусна.

Трябваше да коленича на края на леглото, за да го достигна. Докоснах рамото му. Той помръдна под ръката ми. Обърнах го на една страна, а той не се опита да ми помогне. Беше напълно пасивен. Взираше се в мен с полуотворени очи. Две тънки алени линийки се стичаха надолу по врата му. Не беше много кръв, поне нямаше много разляна по чаршафите. Нямаше как да знам колко е изгубил. Колко е взел Жан-Клод.

Джейсън се усмихна насреща ми. Беше бавна, мързелива усмивка.

— Добре ли си?

Ръката му се уви около кръста ми докато се отпускаше по гръб.

— Ще приема това за „да“.

Опитах се да отстъпя от леглото, но ръката му беше здраво обвита около мен и ме държеше. Дръпна ме към гърдите си. Докато се движех надолу, извадих браунинга. Можеше да ме спре, но не го направи.

Забих пистолета в ребрата му. Другата ми ръка притискаше голите му гърди в опит да задържи лицето ми малко над неговото. Той вдигна глава към мен.

— Ще стрелям.

Спря на сантиметри от лицето ми.

— Ще се излекувам.

— Нима една целувка си струва дупка в гърдите ти?

— Не знам — каза той. — Всички останали изглежда смятат така.

Лицето му се придвижи бавно към моето, давайки ми достатъчно време да реша.

— Джейсън, пусни я веднага — гласът на Жан-Клод изпълни стаята с шепоти като от ехо.

Джейсън ме пусна. Измъкнах се от леглото, а пистолетът продължаваше да е в ръката ми.

— Тази вечер се нуждая от вълка си, Анита. Опитай се да не го застрелваш, докато не се видим със Серефина.

— Кажи му да престане да ме закача.

— О, ще му кажа, ma petite, ще му кажа.

Джейсън се излегна на възглавниците. Вдигна едно коляно, докато ръцете му лежаха върху корема. Изглеждаше отпуснат, сладострастен, но очите му оставаха фиксирани върху Жан-Клод.

— Ти си почти перфектният любимец, Джейсън, но не ме предизвиквай.

— Не си казвал, че тя е забранена територия.

— Сега го казвам — отвърна Жан-Клод.

Джейсън се изправи на леглото до седнало положение.

— Отсега нататък ще съм перфектният джентълмен.

— Да — отвърна Жан-Клод, — ще бъдеш.

Стоеше в рамката на вратата все така приятен за очите, но опасен. Човек можеше да почувства напрежението в стаята, което се процеждаше от гласа му.

— Остави ни за момент, ma petite.

— Нямаме време за това — казах аз.

Жан-Клод ме погледна. Очите му все още бяха тъмносини, но бялото беше изчезнало.

— Защитаваш ли го?

— Не искам да пострада, защото си е позволил волност с мен.

— И въпреки това щеше да го застреляш.

Свих рамене.

— Никога не съм казвала, че съм последователна, само че съм сериозна.

Жан-Клод се разсмя. Рязката промяна в настроението му накара двама ни с Джейсън да подскочим. Смехът му беше богат и гъст като шоколад, сякаш човек можеше да го измъкне от въздуха и да го изяде.

Хвърлих поглед на Джейсън. Той наблюдаваше Жан-Клод по начин, присъщ на добре обучено куче, което гледаше господаря си и търсеше намек какво ще е следващото му желание.

— Обличай се, вълчо; и ти, ma petite, също трябва да се преоблечеш.

Бях облечена с черни дънки и синьо поло.

— Какво не е наред с облеклото ми?

— Тази вечер трябва да направим достойно представление, ma petite. Нямаше да настоявам, ако не беше важно.

— Няма да обличам рокля.

Той се усмихна.

— Естествено, че не. Просто нещо малко по-стилно. Ако младият ти приятел няма подходящи дрехи, мисля, че двамата с Джейсън носят еднакъв размер. Убеден съм, че можем да измислим нещо.

— Ще трябва да разговаряш с Лари за това.

Жан-Клод ме погледна за миг.

— Както искаш, ma petite. А сега би ли оставила Джейсън да се облече? Аз ще остана тук, докато ти си избереш по-подходящо облекло.

Понечих да възразя. Не ми харесваше да ми казват какво да обличам или какво да не обличам. Не го направих. Бях се навъртала около вампири достатъчно дълго, за да знам, че те харесваха впечатляващото или опасното. Ако Жан-Клод твърдеше, че трябва да направим демонстрация, може би беше прав. Нямаше да умра, ако се издокарах малко. Но можех и да умра, ако откажех. Просто не знаех правилата в тази ситуация. И подозирах, че няма такива.

Не бях събирала багажа си с идеята, че ще се срещам с вампир-господар, така че изборът ми беше някак ограничен. Спрях се на алена блуза с висока яка и дантела отпред. Даже имаше малки набрани маншети на всеки ръкав. Изглеждаше като кръстоска между викторианска блуза и бизнес риза. Щеше да изглежда много консервативно, ако не беше толкова крещящо червена. Ненавиждах идеята да я нося, защото знаех, че Жан-Клод ще я хареса. Като изключим цвета, приличаше на нещо, което той би носил.

Върху блузата облякох черното сако за всякакви случаи. С двата пистолета, двата ножа и кръст под блузата бях готова за действие.

— Ma petite, може ли да влезем?

— Разбира се.

Той отвори вратата и ме огледа цялата с един поглед.

— Изглеждаш великолепно, ma petite. Оценявам грима.

— Без него изглеждам бледа, облечена в алено.

— Естествено. Имаш ли други обувки?

— Имам само найковете и високите токчета. Движа се по-добре с найковете.

— Блузата е повече, отколкото се надявах, така че задръж обувките. Поне са черни на цвят.

Джейсън излезе от спалнята. Беше облечен в черни кожени панталони, толкова прилепнали, че разбрах, че вече не носи бельо. Горнището беше леко ориенталско с вертикална яка и едно черно копче от типа, при който върху него има примка от конец. Ръкавите бяха дълги, а яката беше в мек син цвят, който идеално пасваше на очите му. Беше избродирана с жълто, толкова тъмно, че изглеждаше почти златно и с по-тъмен син конец. Ръкавите, яката и краищата на тъканта бяха избродирани с черен конец върху черно. Когато Джейсън се движеше, ризата се разтваряше съвсем леко, колкото човек да зърне голия му стомах. Меките черни ботуши стигаха до над коленете му.

— Е, знам кой е шивачът ти — казах аз. Щях да съм печално неелегантна.

— Би ли повикала мосю Къркланд? Щом се облече, сме готови да тръгваме.

— Лари може да не иска да се преоблече.

— Тогава няма. Няма да го принуждавам.

Погледнах го, без да съм напълно сигурна, че му вярвам, но повиках Лари. Той се съгласи да иде в спалнята и да разгледа какви други дрехи има в багажа, но не обеща да се преоблече.

Излезе все така облечен с дънки и найкове, но беше сменил тениската си с яркосиня копринена риза. Тъканта караше очите му да изглеждат дори по-сини от обикновено. Черно кожено яке, което беше съвсем леко по-широко в областта на раменете, прикриваше раменния му кобур. Предполагам, че беше подобрение спрямо широката тениска, която носеше по принцип. Яката на ризата беше разтворена над якето, така че ограждаше лицето му.

— Трябва да видиш дрехите там — каза Лари и поклати глава сякаш не можеше да повярва. — Част от тях дори не знам как да облека.

— Изглеждаш добре — казах аз.

— Благодаря.

— Можем ли вече да тръгваме?

— Да, ma petite, можем. Ще бъде интересно да се срещна със Серефина след два века.

— Знам, че за теб това е разходка по старите места, но нека си припомним защо сме тук — казах аз. — Ксавие държи Джеф Куинлан и кой знае какво му причинява. Искам той да се прибере в дома си в безопасност. Това е втората вечер. Трябва да го измъкнем днес или да намерим някой друг, който може.

Жан-Клод кимна.

— В такъв случай да тръгваме, ma petite. Серефина ни очаква.

Звучеше почти изпълнен с желание, сякаш нямаше търпение да я види. За пръв път се зачудих дали двамата с нея са били любовници. Знаех, че Жан-Клод не е девствен. В смисъл, хайде де. Но да знам, че има любовници и да се срещна с една от тях бяха две различни неща. С изненада осъзнах, че това ме притеснява.

Той ми се усмихна сякаш знаеше какво си мисля. Бялото на очите му се бе появило отново. Правеше го да изглежда почти като човек. Почти.