Кървави кости

16

Детектив Фриймънт седеше в единия край на кушетката на семейство Куинлан, а аз в другия. Бяхме толкова далеч една от друга, колкото беше възможно, докато споделяхме една кушетка. Единствено гордостта ме спираше да си взема стол. Нямаше да примигна под студените й полицейски очи. Така че седях прикована на моя край на кушетката, но ми костваше усилия.

Гласът й беше нисък и внимателен, всяка дума бе ясно формулирана, сякаш смяташе, че може да се развика, ако избърза.

— Защо не ми се обадихте и не казахте, че има второ убийство от вампир?

— Шериф Сейнт Джон се е обадил на щатските ченгета. Предположих, че ще ви бъде предадено.

— Е, не беше.

Втренчих се в хладните й очи.

— Намирахте се на двадесет минути от нас с екип, разследващ възможно убийство, извършено от вампир. Защо не биха ви изпратили на второ вампирско местопрестъпление?

Погледът на Фриймънт се отклони за момент, после пак се спря върху мен. Студените й полицейски очи бяха поомекнали съвсем малко. Беше трудно да я разчета със сигурност, но изглежда се чувстваше неловко. Може би дори беше уплашена.

— Не сте им казали, че става дума за убийство, извършено от вампир, нали?

Тя примигна.

— По дяволите, Фриймънт. Знам, че не искате федералните да ви отмъкнат случая, но да задържите информация от собствените си хора… Обзалагам се, че началниците ви не са доволни от вас.

— Това си е моя работа.

— Чудесно. Какъвто и да е планът ви, желая ви успех, но защо сте ми ядосана?

Тя си пое въздух дълбоко и накъсано и го изпусна като бегач, който искаше да получи последен прилив на енергия.

— Колко сигурна сте, че вампирът е използвал меч?

— Видяхте тялото — отговорих аз.

Тя кимна.

— Вампирът би могъл да разкъса врата с ръце.

— Видях острие, Фриймънт.

— Патолозите или ще ви подкрепят, или няма.

— Защо не искате да са вампири?

Тя се усмихна.

— Смятах, че съм разрешила случая. Мислех, че ще извърша ареста тази сутрин. Не смятах, че са вампири.

Изгледах я. Не се усмихвах.

— Ако не са вампири, тогава какво е?

— Феи.

Зяпах я около миг.

— Какво имате предвид?

— Шефът ви, сержант Стор, ми се обади. Каза ми какво сте открили за Магнус Бувие. Той няма алиби за времето на убийствата и дори вие смятате, че би могъл да го извърши.

— Това, че би могъл да го извърши, не означава, че го е направил той — отвърнах аз.

Фриймънт сви рамене.

— Побягна, когато се опитахме да го разпитаме. Невинните хора не бягат.

— Какво имате предвид под побягна? Как е могъл да побегне, щом сте го разпитвали?

Фриймънт се настани обратно на кушетката с толкова силно стиснати ръце, че пръстите й бяха побелели.

— Използва магия, за да замъгли съзнанието ни и да избяга.

— Какъв вид магия?

Фриймънт поклати глава.

— Какво искате да ви кажа, госпожице Експерт по свръхестественото? Четирима души стояхме като глупаци в ресторанта му, докато той просто си излезе. Дори не го видяхме да става от масата.

Тя ме погледна без усмивка. Очите й отново бяха възстановили онази неутрална студенина. Човек можеше да се взира цял ден в някой с такива очи и да опази всичките си тайни.

— На мен ми изглеждаше като човек, Блейк. Изглеждаше, като приятен нормален мъж. Не бих го отличила сред други хора. Как разбрахте какво е?

Отворих уста и я затворих. Не бях съвсем сигурна как точно да отговоря на въпроса.

— Опита се да използва омая срещу мен, но аз знаех какво се случва.

— Какво е омая и как разбрахте, че се опитва да ви направи магия?

— Омаята не е точно магия — отвърнах аз.

Винаги съм мразила да обяснявам свръхестествени неща на хора, които нямат умения в областта. Беше все едно да се опитат да ми обяснят квантовата физика. Можех да схвана концепциите, но трябваше да приема думата им за математиката. Колкото и да мразех да си го призная, математиката беше отвъд възможностите ми. Но това, че не разбирам квантовата физика, нямаше да ми струва живота. Неразбирането на свръхестествените създания можеше да предизвика смъртта на Фриймънт.

— Не съм глупава, Блейк. Обяснете ми.

— Не смятам, че сте глупава, детектив Фриймънт. Просто е трудно да се обясни. Веднъж пътувах с двама униформени полицаи в Сейнт Луис. Играеха си на такси и ме откарваха от едно местопрестъпление. И тогава шофьорът мерна един тип, който просто си вървеше. Отби, изправи го до колата. Типът носеше оръжие и беше издирван в друг щат за въоръжен грабеж. Ако бях в една стая с него, щях да забележа пистолета, но от преминаваща кола — по никакъв начин. Нямаше да го видя. Дори партньорът му го попита как го е забелязал. Той не можеше да ни обясни, така че да го разберем, но знаеше как да го направи.

— Тоест става дума за практика? — попита Фриймънт.

Въздъхнах.

— Отчасти, но, по дяволите, детектив, изкарвам си хляба като вдигам мъртъвци. Имам някакви свръхестествени способности. Това ми дава предимство.

— Как, по дяволите, се очаква от нас да се справяме със създанията, госпожице Блейк? Ако Бувие беше извадил оръжие, щяхме да си стоим и да му позволим да ни застреля. Събудихме се, така да се каже, и него вече го нямаше. Никога не съм виждала подобно нещо.

— Има неща, които можете да направите, за да се защитите от омаята — казах аз.

— Какви?

— Четирилистна детелина би я развалила, но няма да попречи на феята да ви убие с ръце. Има и други растения, които бихте могли да си сложите или да носите, и които развалят омаята: жълт кантарион, червена върбинка, маргаритки, офика и ясен. Моят избор би бил мехлем от четирилистни детелини или жълт кантарион. Намажете го по клепачите си, устата, ушите и ръцете. Ще ви направи устойчива на омая.

— Откъде мога да си набавя подобно нещо?

Замислих се за момент.

— Ако бяхме в Сейнт Луис, щях да зная къде да ида. Но тук, пробвайте магазините за здравословни храни и окултните магазини. Трудно ще се намери мехлем против феи, понеже нямаме феи, които да са родом от тези земи. Мехлемите от четирилистни детелини са много скъпи и много редки. Пробвайте с жълтия кантарион.

Тя въздъхна.

— Този мехлем ще работи ли срещу всякакъв контрол на съзнанието, като например вампирски?

— Не — отвърнах аз. — Можете да натопите вампира в цяла вана с жълт кантарион и на него няма да му пука.

— В такъв случай какво използвате срещу вампири?

— Носете кръст, избягвайте да го гледате в очите, молете се. Те могат да правят неща, пред които Магнус ще изглежда аматьор.

Тя разтърка очи, размазвайки сенките по възглавничката на палеца си. Внезапно изглеждаше изморена.

— Как да опазим обществото от нещо такова?

— Не можете — отвърнах аз.

— Напротив, можем — каза тя. — Трябва да го опазим, това ни е работата.

Не знаех какво да отговоря, затова не се и опитах.

— Значи смятате, че е Магнус, защото е побягнал и няма алиби?

— Защо иначе би побягнал?

— Не знам — отвърнах аз. — Но не го е направил той. Видях съществото в гората. Не беше Магнус. По дяволите, само бях чувала за вампири, оформящи се от сенките. Никога преди не бях виждала.

Тя ме погледна.

— Никога преди не сте го виждали. Това не е успокояващо.

— Не беше и предвидено да бъде. Но тъй като не е Магнус, можете да оттеглите заповедта за арест.

Тя поклати отрицателно глава.

— Той използва магия срещу полицай. Това е углавно престъпление трета степен.

— Какво беше престъплението му?

— Че избяга.

— Но той не е бил арестуван.

— Имах заповед за ареста му — отвърна тя.

— Нямахте достатъчно доказателства за заповед — казах аз.

— Не и ако познаваш точния съдия.

— Не той е убил тези деца, нито пък Колтрейн.

— Вие го посочихте с пръст — отбеляза тя.

— Като алтернативна възможност. С петима мъртъвци не можех да си позволя да сгреша.

Тя се изправи.

— Е, желанието ви се изпълни. Бяха вампири и не знам защо, по дяволите, Магнус Бувие избяга от нас. Но дори само използването на магия срещу полицай е углавно престъпление.

— Дори и в случай, че е невинен по основното престъпление, заради което се опитвахте да го приберете? — попитах аз.

— Престъпното използване на магия е сериозно престъпление, госпожице Блейк. Има заповед за ареста му. Ако го видите, си спомнете това.

— Знам, че Магнус не е симпатяга, детектив Фриймънт. Не знам защо е избягал, но ако пуснете слуха, че е използвал магия срещу полицаи, някой ще го застреля.

— Той е опасен, госпожице Блейк.

— Да, но същото важи за много хора, детектив. Не ги преследвате и арестувате само заради това.

Тя кимна.

— Всички имаме предразсъдъци, госпожице Блейк, и понякога грешим. В този случай поне знаем какво го е извършило.

— Аха — отвърнах аз. — Знаем какво го е извършило.

— Знаете ли кога е било взето тялото на момичето? — попита тя и извади тефтер от джоба на палтото си.

Обратно на работа.

Поклатих отрицателно глава.

— Не. Просто беше изчезнало, когато се качих горе.

— Какво ви накара да проверите?

Погледнах към нея. Очите й бяха приятни и неразгадаеми.

— Създадоха си много неприятности, за да я направят една от тях. Помислих, че може да се опитат да я отведат. Така и сториха.

— Баща й се оплаква, че ви е помолил да прободете с кол тялото, преди да тръгнете след вампирите. Вярно ли е?

Гласът й беше мек, делови, но слушаше внимателно отговорите. Не си водеше толкова много записки, колкото Долф. Тефтерът изглежда беше по-скоро нещо, с което да занимава ръцете си. Най-сетне виждах Фриймънт да си върши работата. Изглеждаше добра. Това беше успокояващо.

— Да, истина е.

— Защо не прободохте момичето, когато родителите го поискаха?

— Имах случай с един баща. Вдовец. Дъщеря му, неговото единствено дете, беше ухапана. Той искаше да я пробода. Направих го същата вечер, веднага. На следващата сутрин той беше в офиса ми и плачеше, искаше да поправя нещата. Искаше да я върна като вампир — облегнах се назад в кушетката и обвих тялото си с ръце. — Щом забиеш кол в сърцето на нов вампир, той умира окончателно.

— Мислех, че трябва да се отреже главата, за да е напълно сигурно.

— Така е — отвърнах аз. — Ако бях пробола момичето на семейство Куинлан, щях да извадя сърцето й и да й отрежа главата — поклатих глава. — Не остава много.

Тя нарисува нещо в тефтера си. Не можах да видя какво. Бях готова да се обзаложа, че е завъртулка, а не дума.

— Разбирам защо сте искали да изчакате, но г-н Куинлан твърди, че ще ви съди.

— Да, знам.

Фриймънт повдигна вежди.

— Просто реших, че ще искате да знаете.

— Благодаря.

— Все още не сме открили тялото на момчето.

— Не мисля, че ще го откриете — отвърнах аз.

Очите й вече не изглеждаха приятни, бяха присвити и подозрителни.

— Защо?

— Ако искаха да го убият, можеха да го направят тук, тази вечер. Мисля, че искат да го направят един от тях.

— Защо?

Свих рамене.

— Не знам. Но обикновено, когато вампир прояви толкова личен интерес към дадено семейство, си има причина.

— Имате предвид мотив?

Кимнах.

— Вече сте видели семейство Куинлан. Те са отдадени католици. Църквата гледа на вампиризма като на самоубийство. Децата им ще бъдат прокълнати вовеки, ако се превърнат във вампири.

— По-лошо, отколкото просто да ги убият — каза тя.

— Мисля, че за семейство Куинлан е така.

— Мислите ли, че вампирите ще се върнат, за да вземат и родителите?

Помислих за около минута.

— По дяволите, не знам. Имам предвид, че преди вампиризмът да се узакони, имаше случаи, при които господари вампири взимаха цели семейства. Понякога първо се сприятеляваха с тях. Понякога го правеха просто, за да отмъстят за някаква обида. Но откакто станаха законни, не знам защо някой вампир би го направил. Имам предвид, че вампирът може да ги изправи пред съда. Какво биха могли да сторят семейство Куинлан, което да е толкова лошо, че да предизвика това?

Вратите се отвориха. Фриймънт се обърна, а лицето й вече беше смръщено. На вратата се появиха двама мъже. Бяха облечени с тъмни костюми, тъмни вратовръзки и бели ризи. Стандартното облекло на федералните. Единият беше нисък и бял, другият висок и черен. Само това би било достатъчно да ги накара да изглеждат различни, но при тях имаше някаква еднаквост, сякаш бяха излезли изпод една и съща формичка за сладки без значение колко добре опечени отвън.

По-ниският от двамата ни показа значката си.

— Аз съм специален агент Брадфорд, а това е агент Елууд. Коя от вас е детектив Фриймънт?

Фриймънт тръгна към тях с протегната ръка. Показваше, че е невъоръжена и приятелски настроена. Да, бе.

— Аз съм детектив Фриймънт, това е Анита Блейк.

Оцених, че ме включи в представянето. Изправих се и се присъединих към групата.

Агент Брадфорд остана загледан в мен за дълго време. Достатъчно дълго, че да започне да ми лази по нервите.

— Има ли някакъв проблем, агент Брадфорд?

Той поклати глава.

— Посещавал съм лекциите на сержант Стор в Куонтико. Заради начина, по който говореше за вас, очаквах, че ще сте по-голяма — усмихна се, докато го казваше, с нещо средно между приятелска и снизходителна усмивка.

Хрумнаха ми множество унищожителни коментари, но човек никога не трябва да си го мери с федералните. Ще загуби.

— Съжалявам, че трябва да ви разочаровам.

— Вече разговаряхме с полицай Уолъс. И неговите думи ви изкарват по-едра.

Свих рамене.

— Трудно е да ме изкарате по-дребна.

Той се усмихна.

— Бихме искали да разговаряме с детектив Фриймънт насаме, госпожице Блейк. Но не отивайте далече, искаме да вземем показания от вас и вашия сътрудник Лари Къркланд.

— Добре.

— Лично взех показания от госпожица Блейк — обади се Фриймънт. — Не мисля, че ще ни е нужна повече тази вечер.

Брадфорд я изгледа.

— Смятам, че ние можем да преценим по-добре дали е така.

— Ако госпожица Блейк се беше обадила, докато имаше само един труп, нямаше да има двама мъртви полицаи и един мъртъв цивилен — каза Фриймънт.

Просто я изгледах. Нечий задник щеше да изгори и Фриймънт не искаше да е нейният. Добре.

— Не забравяй липсващото момче — казах аз. Всички ме погледнаха. — Ако искаш да се сочим с пръсти, добре. Има предостатъчно обвинения. Ако не ме беше прогонила по-рано, можеше и да ти се обадя, но аз се обадих на щатската полиция. Ако беше предала на началниците си всичко, което ти бях казала, те щяха да свържат двата случая и ти така или иначе щеше да си тук.

— Имах със себе си достатъчно хора, че да покрия къщата и цивилните — каза Фриймънт. — Заради това, че не ме включи, изгоряха животи.

Кимнах.

— Вероятно е така. Но ти щеше да дойдеш и отново да ме изриташ. Щеше да поведеш Сейнт Джон и хората му в мрака с петима вампири, един от които древен, когато единственият ви опит се изчерпва със снимки на убийства, извършени от вампири. Те щяха да ви избият, но може би, само може би, Бет Сейнт Джон щеше да е жива. Може би Джеф Куинлан щеше все още да е тук.

Гледах я и наблюдавах как гневът изчезва от очите й. Спогледахме се.

— И двете спомогнахме нещата да се прецакат, сержант — обърнах се към двамата агенти. — Ще чакам отвън.

— Момент — каза Брадфорд. — Стор спомена, че понякога законното вампирско общество се съгласява да помогне при подобни случаи. С кого трябва да разговарям?

— Защо биха предали един от техните? — попита агент Елууд.

— Подобни бъркотии влияят зле на бизнеса. Особено в момента, с убийството на дъщерята на сенатор Брюстър. На вампирите не им трябва още лоша реклама. На повечето от тях им харесва да са законни. Харесва им фактът, че избиването им се смята за убийство.

— И така, с кого трябва да разговарям? — попита Брадфорд.

Въздъхнах.

— Нямам представа за този район. Аз съм градско момиче.

— Какво да направя, за да разбера с кого трябва да разговарям?

— За това може и да съм в състояние да ви помогна.

— Как?

Поклатих глава.

— Познавам някого, който може и да знае име. Не се опитвам да ви усложнявам живота, но много от чудовищата не обичат да си имат вземане-даване с ченгета. Просто до не твърде отдавна полицията ги застрелваше на място.

— Значи казвате, че вампирите ще разговарят с вас, но не и с нас? — попита Елууд.

— Нещо такова.

— В това няма смисъл. Вие сте екзекуторка на вампири. Работата ви е да ги убивате. Защо ще повярват на вас, а не на нас? — попита той.

Не знаех как точно да го обясня, а и не бях сигурна, че искам.

— Освен това вдигам зомбита, агент Елууд. Предполагам, че по някакъв начин ме смятат за едно от чудовищата.

— Въпреки че сте тяхната версия на електрическия стол.

— Да, въпреки това.

— Няма никаква логика.

Тогава се разсмях. Не можах да се сдържа.

— Господи, нима нещо от случилото се тази вечер е логично?

Елууд се усмихна съвсем леко. Разбрах, че е по-младият от двамата. Мисля, че още не беше схванал, че агентите на ФБР не се усмихват.

— И няма да укривате информация от ФБР, нали, госпожице Блейк? — попита Брадфорд.

— Ако открия вампир в района, който е готов да разговаря с вас, ще ви дам името му.

Брадфорд ме изгледа.

— А какво ще кажете, ако ни дадете имената на всички вампири в региона, които откриете. Оставете ние да се притесняваме дали ще разговарят с нас, или не.

Изгледах го за около секунда и излъгах:

— Добре — ако очаквах чудовищата да ми вярват, не можех да предам всичките на ченгетата. Само малцина избрани.

Погледна ме сякаш не ми вярваше, но нямаше как да ме нарече лъжкиня в лицето.

— Когато открием отговорните за това вампири, със сигурност ще ви се обадим, за да ги убиете.

Това беше повече, отколкото Фриймънт имаше желание да направи. Вечерта започваше да се пооправя.

— Сега вече ще разговаряме със сержант Фриймънт, госпожице Блейк.

Отпращаха ме. Това ме устройваше. Той ми предложи ръка, аз я приех. Здрависахме се. С агент Елууд също се здрависахме. Всички се усмихнаха. Аз излязох.

Лари чакаше в преддверието. Изправи се от стълбите, където беше седнал.

— А сега какво?

— Трябва да се обадя по телефона.

— На кого?

Още двама мъже с „федерален агент“ изписано на челата им се появиха в преддверието откъм кухнята. Поклатих глава и излязох навън в прохладната ветровита вечер. Мястото гъмжеше от ченгета. Никога през живота си не бях виждала толкова много федерални агенти. Но хей, първият в историята вампир сериен убиец си беше новина. Всеки би искал парче от нея. Докато наблюдавах как всички се мотаят по внимателно окосената ливада, внезапно ми се прииска да си ида вкъщи. Просто да си събера багажа и да се прибера. Все още беше рано. Оставаха много часове мрак. Просто изглеждаше, че е изминала цяла вечност, откакто тръгнахме от гробището. По дяволите, щеше да има време да се върнем и да огледаме костницата на Стърлинг преди зазоряване.

Влязох в джипа, който ни беше наел Баярд. Щях да използвам модерния портативен телефон, който вървеше с него.

Лари седна на седалката до шофьорската.

— Частен разговор.

— Хайде де, Анита.

— Вън, Лари.

— Навън в мрака, при вампирите — той примигна насреща ми със сините си очи.

— Мястото гъмжи от ченгета. Мисля, че ще си в безопасност. Вън.

Той излезе, мърморейки си под нос. Можеше да недоволства колкото си иска. Лари искаше да е ловец на вампири, чудесно, но нямаше нужда да е толкова интимно обвързан с чудовищата, колкото бях аз. Опитвах се да го държа настрана, колкото можех. Не беше лесно, но си струваше усилията.

Бях излъгала приятните агенти. Не това, че вдигам зомбита ми беше уредило добрите отношения с вампирите. Дължеше се на факта, че господарят на Сейнт Луис си падаше по мен. Може би беше влюбен в мен или поне си мислеше, че е.

Знаех номера наизуст, което само по себе си беше лош знак.

— „Престъпни удоволствия“, където най-тъмните ви фантазии се превръщат в реалност. На телефона е Робърт. С какво мога да ви помогна?

Страхотно, Робърт, един от най-антипатичните ми вампири.

— Здрасти, Робърт, Анита е. Трябва да говоря с Жан-Клод.

Той се поколеба, след което отвърна:

— Ще те прехвърля на телефона в кабинета му. Системата е нова, така че ако връзката се разпадне, обади се отново.

Телефонът изщрака, преди да успея да отговоря. Последва моментно мълчание, след което от слушалката се чу глас. Човек може да критикува Жан-Клод за много неща, но той знае как да говори по телефона.

— Добър вечер, ma petite — това беше всичко, което изрече, но дори по бръмчащата телефонна линия гласът му звучеше като мека козина в черепа ми.

— Близо до Брансън съм. Трябва да се свържа с местния господар на града.

— Без „Добър вечер, Жан-Клод, как си?“? Директно по работа. Ужасно грубо, ma petite.

— Виж, точно в момента нямам време за игри. Няколко вампира са се развилнели. Отвлякоха младо момче. Искам да го открия, преди да го превърнат в един от тях.

— Колко младо е момчето?

— На шестнадесет.

— В отминалите векове тази възраст не се е смятала за детска, ma petite.

— Точно сега обаче законът я смята.

— По собствено желание ли е отишъл?

— Не.

— Сигурна си в това, или просто са ти казали, че е отвлечен?

— Разговарях с него. Не го е направил по собствено желание.

Жан-Клод въздъхна. Звукът се плъзна по кожата ми като хладни пръсти.

— Какво искаш от мен, ma petite?

— Искам да разговарям с тукашния господар на града. Трябва ми името. Предполагам, че знаеш кой е?

— Естествено, но не е толкова просто.

— Имаме само три нощи да го спасим и доста по-малко, ако просто искат закуска.

— Господарят няма да разговаря с теб без водач, който да те представи.

— В такъв случай изпрати някой.

— Кой? Робърт? Уили? Никой от тях не е достатъчно силен, че да те ескортира.

— Ако имаш предвид, че не могат да ме защитят, мога да се защитавам сама.

— Знам, че можеш да се грижиш за себе си, ma petite. Показа го прекалено ясно. Но ти не изглеждаш толкова опасна, колкото си. Може да се наложи да застреляш един-двама, за да ги научиш къде им е мястото. Ако се измъкнеш жива, няма да ти помогнат.

— Искам да измъкна това момче невредимо, Жан-Клод. Съдействай ми.

— Ma petite…

В съзнанието ми изплува образът на кафявите очи на Джеф Куинлан. На стаята му с каубойските тапети.

— Помогни ми, Жан-Клод.

За момент замълча.

— Само аз съм толкова силен, че да ти служа за ескорт. Нима искаш да зарежа всичко и да се втурна при теб?

Беше мой ред да замълча. Поставено по този начин, не звучеше правилно. Звучеше като голяма услуга. Не исках да съм му длъжница. Но вероятно можех да преживея да съм му в дълг. Джеф Куинлан едва ли щеше да успее.

— Добре — казах аз.

— Искаш да дойда да ти помогна?

Стиснах зъби и казах:

— Да.

— Ще долетя утре вечер.

— Тази вечер.

— Ma petite, ma petite, какво ще правя с теб?

— Каза, че ще ми помогнеш.

— И ще го направя, но тези неща изискват време.

— Кои неща?

— Може да помогне, ако мислиш за Брансън като за чужда страна. Потенциално враждебна чужда страна, в която аз се опитвам да ни уредя безопасно преминаване. Трябва да съблюдавам обичаи. Ако нахлуя, това може да се приеме като обявяване на война.

— Има ли някакъв начин да започне тази вечер? — попитах аз. — С изключение на обявяването на война.

— Може би, но ако изчакаш още една вечер, ma petite, ще можем да навлезем много по-безопасно.

— Ние можем да се погрижим за себе си. Джеф Куинлан не може.

— Това ли е името му?

— Да.

Той си пое дълбоко въздух и го изпусна като въздишка, която ме накара да потреперя. Можех да му кажа да престане да го прави, но това щеше да го развесели, така че не го направих.

— Ще долетя тази вечер. Как да се свържа с теб?

Дадох му името на хотела си и след това, с въздишка, номера на пейджъра си.

— Ще ти се обадя, щом пристигна.

— Колко време ще ти отнеме да долетиш толкова далече?

— Анита, да не би да смяташ, че ще долетя със собствени сили, като птица?

Не ми хареса лекото веселие в гласа му, но отговорих откровено:

— Мина ми през ума.

Той се разсмя, което накара ръцете ми да настръхнат.

— О, ma petite, ma petite, ти си невероятна.

Точно каквото исках да чуя.

— И така, как ще дойдеш дотук?

— С частния си самолет. Естествено, той имаше частен самолет.

— Кога можеш да пристигнеш?

— Ще дойда веднага, щом мога, мое нетърпеливо цвете.

— Предпочитам ma petite пред цвете.

— Както кажеш, ma petite.

— Искам да се срещна с господаря на Брансън тази вечер, преди да се зазори.

— Вече го заяви достатъчно ясно и ще се опитам.

— Направи повече от това просто да се опиташ.

— Чувстваш се виновна за това момче, защо?

— Не се чувствам виновна.

— Тогава отговорна — каза той.

Стоях и не бях сигурна какво да кажа. Беше прав.

— Предполагам, че не си ми прочел мислите?

— Не, ma petite, просто гласа и нетърпението ти.

Мразех факта, че ме познава толкова добре. Мразех го.

— Да, чувствам се отговорна.

— Защо?

— Аз командвах.

— Направи ли всичко, което беше по силите ти, за да е в безопасност?

— Поставих нафори на всеки вход.

— Значи някой ги е пуснал?

— Имаха малка кучешка вратичка, която излизаше от гаража в стената на къщата. Не са искали да пробиват дупки в никоя от външните врати.

— Сред тях имаше ли дете вампир?

— Не.

— Тогава как?

Описах му тънкия, скелетоподобен вампир.

— Беше почти като промяна на формата. Промени се обратно за секунди. След като това стана, би могъл да мине за човек на оскъдно осветление. Никога не бях виждала нещо подобно.

— Виждал съм тази способност само веднъж — каза той.

— Знаеш кой е бил, нали?

— Ще бъда при теб веднага щом мога, ma petite.

— Внезапно започна да звучиш сериозно, защо?

Той се разсмя леко, но този път с горчивина, сякаш преглъщаше счупено стъкло. Болеше дори само да го слушам.

— Познаваш ме твърде добре, ma petite.

— Просто отговори на въпроса.

— Момчето изглеждаше ли по-младо от годините си?

— Да, защо?

Единственият отговор беше мълчание, достатъчно плътно, че да го срежеш.

— Отговори ми, Жан-Клод.

— Имало ли е други изчезнали млади момчета?

— Не и доколкото ми е известно, но не съм питала.

— Попитай — каза той.

— Колко големи?

— Дванадесетгодишни, четиринадесетгодишни, дори по-големи, ако не изглеждат на годините си.

— Като Джеф Куинлан — казах аз.

— Опасявам се, че да.

— Този вампир да не би да се занимава с нещо повече от отвличания?

— Какво имаш предвид, ma petite?

— Убийства, не просто да ги хапе, а да ги убива.

— Какъв тип убийство?

Поколебах се. Не обсъждах текущи полицейски разследвания с чудовища.

— Знам, че не ми вярваш, ma petite, но това е важно. Моля те, разкажи ми за тези убийства.

Не казваше „моля“ много често. Разказах му. Не с големи подробности, но достатъчно.

— Бяха ли осквернени?

— Какво имаш предвид под осквернени? — попитах аз.

— Осквернени, ma petite, осквернени. Има и други думи за това, но никоя не е по-точна, когато става дума за деца.

— О — казах аз, — не знам дали са били насилени сексуално. Бяха с дрехите.

— Има неща, които биха могли да се направят, без да се махат дрехите, ma petite. Но оскверняването щеше да е станало преди убийствата. Систематично малтретиране в продължение на седмици или месеци.

— Ще разбера дали са били насилени — хрумна ми една идея. — Дали вампирът би оправил момиче?

— Под „оправил“ имаш предвид секс, нали?

— Аха.

— Ако е отчаян за компания, би взел младо момиче, все още ненавлязло в пубертета, но само ако не може да намери нищо друго.

Преглътнах тежко. Говорехме си за деца сякаш бяха неща, предмети.

— Не, това момиче изглеждаше като жена. Не изглеждаше малка.

— В такъв случай, не, не би я взел по своя воля.

— Какво искаш да кажеш с това „по своя воля“? Какви други варианти може да има?

— Възможно е господарят му да му е заповядал да го направи и той да го е извършил, ако се страхува достатъчно. Макар че не мога да се сетя за много хора, от които да се страхува достатъчно, че да направи нещо, което смята за отблъскващо.

— Познаваш този вампир. Кой е той? Дай ми име.

— Щом дойда, ma petite.

— Просто ми дай име.

— За да можеш да го дадеш на полицията ли?

— Това им е работата.

— Не, ma petite. Ако наистина е този, за когото си мисля, не е работа за полицията.

— Защо не?

— Да го кажем по-простичко, той е твърде опасен и твърде екзотичен, че да го разкрием на обществото. Ако смъртните открият, че сред нас има подобни неща, може да се обърнат срещу всички ни. Би трябвало да си запозната с неприятния закон, обикалящ из Сената.

— Запозната съм.

— В такъв случай би трябвало да разбираш предпазливостта ми.

— Може би, но ако заради предпазливостта ти умрат още хора, това ще помогнела прокарването на „Закона на Брюстър“. Помисли си за това.

— О, мисля си, ma petite. Повярвай ми, правя го. Сега сбогом. Имам много за вършене — каза и затвори.

Стоях и се взирах в телефона. Проклет да е. Какво имаше предвид под екзотичен? Какво можеше да прави този нов вампир, което беше непосилно за другите? Можеше да се изтъни достатъчно, че да мине през кучешка вратичка. Може би щеше да накара Худини да почервенее от завист, но не беше престъпление. Припомних си лицето му. Не беше човешко. Не беше даже и лице на труп. Беше нещо съвсем друго. Нещо различно. И си припомних тези няколко секунди, които бях изгубила на два пъти. Аз, великата убийца на вампири, безпомощна за няколко удара на сърцето като всеки цивилен. С вампирите и един удар на сърцето е достатъчен.

Ако станете свидетел на подобни неща, може да започнете да говорите за демони, както беше направил и Куинлан за малко. Полицията не му бе обърнала внимание, а аз не подкрепих историята му. Куинлан никога не беше срещал истински демон, в противен случай нямаше да направи подобна грешка. Веднъж щом попаднете в присъствието на демон, никога не го забравяте. Бих предпочела да се бия с дузина вампири, отколкото с едно демонично присъствие. На тях не им пука от сребърни куршуми.