1

Беше денят на Свети Патрик, а единственото зелено по мен бе значка с надпис: „Ощипи ме и си мъртъв“.

Предишната вечер бях дошла на работа със зелена блуза, но я бях изцапала с кръв от обезглавено пиле. Лари Къркланд, начинаещ съживител, беше изпуснал обезглавената птица. Тя изигра танца на малкото пиле без глава и опръска и двама ни с кръв. Накрая успях да хвана проклетото нещо, но блузата беше съсипана.

Трябваше да изтичам до вкъщи да се преоблека. Единствената чиста дреха беше тъмносивото сако, което бях оставила в колата. Облякох го отново като добавка към черната блуза, черната пола, тъмните чорапи и черните обувки на високи токчета. Шефът ми Бърт не обича да носим черни дрехи на работа, но щом трябваше да съм в офиса в седем часа, без да успея да поспя, щеше да му се наложи да го преживее.

Приведох се над чашата с кафе, което пиех толкова черно, колкото можех да понеса. Не помагаше особено. Взирах се в серия лъскави фотографии, разпръснати по бюрото ми. На първата имаше разкопан хълм, вероятно от булдозер. От разровената земя стърчеше ръка на скелет. Следващата фотография показваше, че някой се е опитал внимателно да почисти мръсотията, за да разкрие счупения ковчег и костите, струпани от едната му страна. Ново тяло. Булдозерът е бил докаран отново. Беше разорал червената почва и се бе натъкнал на гробище. Кости стърчаха по земята като разпръснати цветя.

Един череп бе отворил неразкачената си челюст в безмълвен писък. От главата все още стърчаха снопове бяла коса. Тъмната, изцапана тъкан, обвита около трупа, представляваше остатък от рокля. Забелязах поне три бедрени кости до горната половина на черепа. Освен ако трупът не беше имал три крака, това беше истинска бъркотия.

Снимките бяха добри по един ужасяващ начин. Цветовете улесняваха разпознаването на труповете, но яркостта беше малко прекалена. Изглеждаха като снимки от моргата, направени от моден фотограф. Вероятно в Ню Йорк имаше галерия, където биха окачили проклетите неща и щяха да сервират вино и сирене, докато хората обикалят и коментират: „Силни са, не смятате ли? Много силни.“

Бяха силни и тъжни.

Нямаше нищо друго, освен фотографиите. Никакво обяснение. Бърт беше казал да ида в кабинета му, след като ги разгледам. Щял да ми обясни всичко. Да бе, повярвах му. И Великденския заек ми е дружка.

Събрах снимките, поставих ги в плика, взех чашата си с кафе в другата ръка и се отправих към вратата.

В приемната нямаше никого. Крейг се беше прибрал. Мери, дневната ни секретарка, не идваше преди осем. Имаше прозорец от около два часа, когато офисът ни работеше без обслужващ персонал. Фактът, че Бърт ме бе повикал по време, когато щяхме да сме само двамата, ме притесняваше доста. Защо беше тази потайност?

Вратата на кабинета на Бърт беше отворена. Той стоеше зад бюрото си, пиеше кафе и прехвърляше разни хартии. Погледна към мен, усмихна се и ми направи знак да се приближа. Усмивката ме притесняваше. Бърт никога не се държеше приветливо, освен ако не искаше нещо.

Костюмът му за хиляда долара се допълваше от бяла риза и бяла вратовръзка. В сивите му очи блестеше добро настроение. Очите му са с цвета на мръсно стъкло, така че блестенето си беше сериозно полагане на усилие. Светлорусата му коса беше с чисто нова прическа. Подстрижката беше толкова къса, че можех да му видя скалпа.

— Седни, Анита.

Хвърлих плика на бюрото и седнах.

— Какво си намислил, Бърт?

Усмивката му се разшири. Обикновено не си хабеше усмивката за друг, освен за клиентите. И определено не я хабеше за мен.

— Разгледа ли снимките?

— Да, и какво?

— Можеш ли да ги вдигнеш от мъртвите?

Намръщих му се и отпих от кафето си.

— Колко са стари?

— Не можеш ли да прецениш по снимките?

— На място бих могла да кажа, но не и само по тях. Отговори на въпроса.

— На около двеста години.

Просто го изгледах.

— Повечето съживители не могат да вдигнат толкова старо зомби без човешко жертвоприношение.

— Но ти можеш — отвърна той.

— Аха. На снимките не видях надгробни камъни. Имаме ли някакви имена?

— Защо?

Поклатих глава. Беше шеф от пет години, основал бе компанията само с Мани, и още не знаеше нищичко за вдигането на мъртвите.

— Как е възможно да се мотаеш около групичка съживители на зомбита в продължение на толкова години и да знаеш толкова малко за онова, което правим?

Усмивката се поразвали леко, а блясъкът започна да изчезва от очите му.

— Защо ти трябват имена?

— Използваш имената, за да вдигнеш зомбито от гроба.

— Без име не можеш да ги вдигнеш, така ли?

— На теория, не — отвърнах аз.

— Но ти можеш да го направиш.

Не ми хареса колко сигурен беше.

— Да, мога. Джон вероятно също може.

Той поклати глава.

— Не искат Джон.

Допих кафето си.

— Кои са те?

— „Бийдъл, Бийдъл, Стърлинг и Лоуенстийн“.

— Юридическа фирма?

Той кимна.

— Стига игрички, Бърт. Просто ми кажи какво, по дяволите, става.

— „Бийдъл, Бийдъл, Стърлинг и Лоуенстийн“ имат клиенти, които строят много луксозен комплекс в планините близо до Брансън. Изключително луксозен комплекс. Място, където богатите кънтри звезди, които не притежават къща в района, могат да се скрият от тълпите. На карта са заложени милиони долари.

— Какво общо има старото гробище?

— Земята, върху която строят, е предмет на спор между две семейства. Съдът реши, че семейство Кели притежава парцела и на последните бяха платени много пари. Семейство Бувие твърдят, че земята е тяхна и на нея има семейна гробница, която го доказва. Никой не можеше да открие гробището.

Ах.

— Открили са го — отбелязах аз.

— Открили са старо гробище, но не непременно семейната гробница на Бувие.

— Тоест искат да съживя мъртвите и да ги попитам кои са?

— Точно.

Свих рамене.

— Мога да вдигна някои от телата в ковчезите. Да ги попитам как се казват. Какво ще стане, ако фамилията им е Бувие?

— Ще трябва да закупят земята повторно. Смятат, че някои от телата са Бувие. Затова искат всички да бъдат съживени.

Повдигнах вежда.

— Шегуваш се.

Поклати глава, изглеждаше доволен.

— Можеш ли да го направиш?

— Не знам. Дай ми снимките — оставих чашата с кафето на бюрото и отново заразглеждах снимките. — Бърт, напълно са съсипали мястото. Благодарение на булдозерите това се е превърнало в масов гроб. Костите са размесени. Чела съм само за един случай, в който е вдигнато зомби от масов гроб. Но са призовали конкретен човек, разполагали са с име — поклатих глава. — Без име може и да не стане.

— Би ли желала да опиташ?

Разпръснах фотографиите по бюрото и се загледах в тях. Горната половина на един череп се бе преобърнала наопаки и изглеждаше като купа. Два пръста, свързани с нещо сухо и мумифицирано, което вероятно някога е било човешка тъкан, се търкаляха край него. Кости, навсякъде имаше кости, но нямаше име, което да бъде изречено.

Можех ли да се справя? Честно казано, не знаех. Исках ли да се опитам? Да. Исках.

— Бих искала да опитам.

— Чудесно.

— Ако вдигам по няколко всяка вечер ще отнеме седмици, дори и ако мога да се справя. С помощта на Джон ще стане по-бързо.

— Подобно забавяне ще им струва милиони — каза Бърт.

— Няма как да се направи по друг начин.

— Вдигна цялата фамилна гробница на семейство Дейвидсън, включително прадядото. А даже не се предполагаше да го съживяваш. Можеш да вдигаш по повече от един.

Поклатих глава.

— Онова беше инцидент. Бях решила да се изфукам. Искаха да вдигна трима членове на семейството. Смятах, че мога да им спестя пари като го направя наведнъж.

— Вдигна десет членове на семейството, Анита. Те бяха помолили само за трима.

— Е, и?

— Значи ще можеш да вдигнеш цялото гробище за една вечер?

— Ти си луд — отвърнах аз.

— Можеш ли да го направиш?

Отворих уста, за да кажа „не“, и я затворих. Веднъж бях вдигнала цяло гробище. Не всички трупове бяха на два века, но някои бяха по-възрастни, почти тристагодишни. И ги бях вдигнала всичките. Естествено, имах две човешки жертвоприношения, които ми дадоха сила. Дълга история е как се озовах с двама души, умиращи в кръг от сила. Беше самозащита, но на магията не й пукаше. Смъртта си е смърт.

Можех ли да го направя?

— Наистина не знам, Бърт.

— Това не е „не“ — на лицето му бе изписано жадно, очаквателно изражение.

— Трябва да са ти предложили купчина пари — отвърнах аз.

Той се усмихна.

— Наддаваме за проекта.

— Какво правим?

— Изпратили са пакета до нас, до компанията „Възкресение“ в Калифорния и до „Искрата на живота“ в Ню Орлиънс.

— Предпочитат да ги наричат Elan Vital1, а не с английския израз — обадих се аз. Честно казано, звучеше повече като салон за красота, отколкото като фирма за съживители, но никой не ме беше питал. — И какво? Предложилият най-ниска оферта печели?

— Планът им е такъв.

Изглеждаше твърде доволен от себе си.

— Какво? — попитах аз.

— Нека ти повторя фактите — каза той. — В страната има колко, трима съживители, които могат да вдигнат толкова старо зомби без човешко жертвоприношение. Ти и Джон сте двама от тях. Включвам и Филипа Фрийстоун от „Възкресение“ в сметките.

— Вероятно.

Той кимна.

— Добре. Може ли Филипа да вдигне зомби без име?

— Няма как да знам. Джон може. Вероятно и тя също.

— Може ли тя или пък Джон да вдигнат някого от купчината омешани кости, не от онези в ковчега?

Това ме накара да се замисля.

— Не знам.

— Някой от тях има ли шанс да вдигне цялото гробище? — взираше се в мен много спокойно.

— Твърде много се наслаждаваш на ситуацията.

— Просто отговори на въпроса, Анита.

— Знам, че Джон не може да го направи. Не смятам, че Филипа е на нивото на Джон, така че не, не могат да го направят.

— Смятам да вдигна залога — каза Бърт.

Разсмях се.

— Да го вдигнеш?

— Никой друг не може да го направи. Никой, освен теб. Те се опитват да се отнесат с това като с всеки друг строителен проблем. Но пък няма да има други предложения, нали?

— Вероятно не — отвърнах аз.

— В такъв случай ще ги прекарам — отвърна той с усмивка.

Поклатих глава.

— Алчно копеле.

— Ще получиш дял от таксата, нали знаеш.

— Знам — спогледахме се. — А какво ще стане, ако се опитам и не успея да ги вдигна за една вечер?

— Е, в крайна сметка ще можеш да ги вдигнеш, рано или късно, нали?

— Вероятно — изправих се и взех чашата си с кафе. — Но не бих харчила чека, докато не приключа със задачата. Отивам да поспя.

— Искат предложението тази сутрин. Ако приемат условията ни, ще те откарат с частен хеликоптер.

— Хеликоптер? Знаеш, че мразя да летя.

— За толкова пари ще летиш.

— Страхотно.

— Бъди готова да потеглиш на момента, щом получиш предупреждение.

— Не прекалявай, Бърт — поколебах се на вратата. — Нека да взема Лари с мен.

— Защо? Ако Джон не може да го направи, то Лари определено няма да може.

Свих рамене.

— Може би не, но има начини да обединим силите си по време на вдигането. Ако не мога да се справя сама, може пък да успея да получа допълнителна сила от нашия чирак.

Той ме изгледа замислено.

— Защо не вземеш Джон? Двамата заедно със сигурност можете да го направите.

— Само ако той доброволно ми отдаде силата си. Мислиш ли, че ще го направи?

Бърт поклати глава.

— Ще му кажеш ли, че клиентът не го е искал? Че си го предложил на клиента, но той е поискал мен?

— Не — отвърна Бърт.

— Затова го правиш по този начин; без свидетели.

— Времето е от първостепенно значение.

— Сигурно, Бърт, но не искаш да се изправиш лице в лице с Джон Бърк, когато имаш още един клиент, който ме предпочита пред него.

Бърт погледна надолу към грубите си ръце, скръстени на бюрото. Погледна нагоре, а сивите му очи бяха много сериозни.

— Джон е почти толкова добър, колкото и ти, Анита. Не искам да го загубя.

— Смяташ, че ще напусне, ако още един клиент поиска мен?

— Гордостта му е наранена — отвърна Бърт.

— А тя е толкова голяма.

Бърт се усмихна.

— А фактът, че ти го дразниш, не помага особено.

Свих рамене. Звучеше жалко да казвам, че той го е започнал, но наистина беше така. Опитахме се да излизаме заедно и Джон не можа да понесе, че съм неговата женска версия. Не, не можа да понесе, че съм неговата по-добра версия.

— Опитай се да се държиш прилично, Анита. Лари все още не е достатъчно добър. Джон ни е нужен.

— Винаги се държа прилично, Бърт.

Той въздъхна.

— Ако не ми носеше толкова пари, нямаше да търпя глупостите ти.

— Съгласна съм с това — отвърнах аз.

Това в общи линии обобщаваше взаимоотношенията ни. Търговия в най-добрия й вид. Не се харесвахме, но имахме общ бизнес. Свободно предприемачество в действие.

Загрузка...