Кървави кости

27

Копринените завеси бяха разтворени. В далечния десен ъгъл на стаята имаше поставен трон. Нямаше друга дума, с която да се опише предметът. Стол просто не пасваше на златното, покрито със скъпоценности нещо. На пода около трона бяха разхвърляни възглавнички на купчини, сякаш трябваше да са покрити с момичета от харема или поне с малки разглезени кученца. Върху тях нямаше нищо. Картината приличаше на празна сцена, очакваща появата на актьорите.

Малък гоблен беше отместен настрани и разкриваше врата. Тя беше подпряна отворена с триъгълно парче дърво. През нея нахлуваше пролетен въздух и прогонваше миризмата на разложено. Понечих да кажа: „Дайте, момичета“, но вятърът се промени. Задуха по-силно, по-студено и осъзнах, че въобще не е вятър. Кожата ми настръхна, мускулите по ръцете и раменете ми потрепериха.

— Какво е това? — попита Лари.

— Призраци — отвърнах аз.

— Призраци ли? И какво, по дяволите, търсят тук?

— Серефина може да призовава призраци — отвърна Жан-Клод. — Това е уникална способност за вида ни.

Киса се появи на вратата. Дясната й ръка висеше свободно край тялото. По нея бавно се стичаше кръв.

— Твое дело ли е? — попитах аз.

Лари кимна.

— Прострелях я, но това като че ли не я забави особено.

— Наранил си я.

Очите на Лари се разшириха.

— Страхотно.

Не звучеше страхотно, като го казваше. Ранените вампири-господари стават адски сприхави.

— Серефина ви приканя да излезете — каза Киса.

Магнус се отпусна на възглавниците, подобно на котка. Изглеждаше, сякаш и преди се е свивал на тях.

— Няма ли да дойдеш? — попитах аз.

— Вече съм виждал представлението.

Жан-Клод тръгна към вратата. Джейсън го последва, но на няколко стъпки, като добро куче.

Двете момичета са държаха за сакото на Лари. Той беше този, който ги бе освободил. Бяха го видели да стреля по лошите. Беше герой. И като всички добри герои щеше да загине, докато ги защитава.

Жан-Клод внезапно се озова до мен.

— Какво има, ma petite?

— Може ли момичетата да излязат през входната врата?

— Защо?

— Защото каквото и да се намира отсреща, е голямо и лошо и аз искам да не са там.

— Какъв е проблемът? — попита Джейсън.

Стоеше леко на една страна. Свиваше и разпускаше ръцете си. Преди тридесетина минути изглеждаше доста по-спокоен, но нима всички не бяхме така?

Жан-Клод се обърна към Киса.

— Този прав ли беше? — посочи той към Магнус. — Момичетата свободни ли са да си вървят?

— Господарката ни казва, че могат да си идат.

Той се обърна към момичетата.

— Вървете.

Те се спогледаха, после се обърнаха към Лари.

— Сами ли? — попита русата.

Брюнетката поклати глава.

— Хайде, Лиса, пускат ни да си вървим. Хайде — тя погледна към Лари. — Благодаря.

— Просто си вървете вкъщи — отвърна той. — В безопасност.

Тя кимна и се отправи към далечната врата, а Лиса се бе залепила за нея. Бяха оставили вратата към стаята отворена, така че ги наблюдавахме, докато излизаха през входната. Нищо не ги нападна. Нямаше писъци, които да прорежат нощта. Виж ти.

— Сега готова ли си, ma petite? Трябва да поднесем почитанията си.

Той пристъпи напред, без да сваля поглед от мен. Джейсън вече беше край него с нервно потръпващи ръце.

Кимнах и застанах зад Жан-Клод. Лари застана до мен като втора сянка. Можех да почувствам страха му като трептене по кожата си.

Разбирах защо е уплашен. Янос беше победил Жан-Клод. Янос се страхуваше от Серефина, което означаваше, че тя може да отнесе Жан-Клод, без дори да се изпоти. А щом тя можеше да ликвидира вампира, който е на наша страна, значи ние нямаше да сме кой знае какво предизвикателство. Ако бях умна, щях да я застрелям в мига, в който я зърна. Разбира се, ние бяхме тук, за да поискаме помощта й. Това някак ограничаваше възможностите ми.

Хладният вятър си играеше с косите ни, сякаш имаше малки ръчички. Беше почти жив. Никога не бях чувствала вятър, който да ме кара да искам да го отпъдя, като твърде настойчив ухажор. Въпреки това не бях уплашена. А трябваше да бъда. Не от призраците, от нещото, което ги бе призовало. Вместо това се чувствах отдалечена и леко нереална. Кръвозагубата води до това.

Минахме през вратата и слязохме по две каменни стъпала. Задната страна на къщата беше украсена с редици малки, чепати плодни дръвчета. Точно отвъд овощната градина имаше стена от мрак. Беше плътна стена от сенки, толкова черна, че не можех да видя през нея. Голите клонки се открояваха на фона на мрака.

— Какво е това? — попитах аз.

— Някои от нас могат да изплитат сенките и мрака около себе си — отвърна Жан-Клод.

— Знам. Видях го, когато убиха Колтрейн, но това е шибана стена.

— Впечатляващо е — отвърна той.

Гласът му беше много равен, делови. Погледнах към него, но дори на ярката лунна светлина не успях да разчета лицето му.

Иззад тъмнината проблесна бяла светлина. Лъчи от студена, бледа светлина пронизаха мрака. Светлината погълна мрака, както пламъците поглъщат хартията, тъмнината се разпадна и изчезна, докато светлината я унищожаваше. Когато и последната частица от мрака се стопи, насред дърветата се появи бледа фигура.

Дори и от това разстояние не можеше да се сбърка с човек, но тя не се и опитваше да мине за такъв. Над главата й се виеше бледо, бяло сияние, блестящ облак, който се рееше на няколко метра подобно на безцветен неон. От него изскочиха смътни фигури, след което се върнаха обратно.

— Това каквото си мисля ли е? — попита Лари.

— Призраци — отвърнах аз.

— Мамка му.

— И аз това казвам.

Призраците отлетяха към дърветата и увиснаха по мъртвите клони като пяна от ранни цветчета, ако приемем, че цветчетата могат да се движат и гърчат, и сияят.

Странният вятър духна срещу лицето ми и развя косата ми назад. Дълга, тънка линия от фосфоресциращи фигури се завихри навън. Призраците полетяха стремително към нас, придвижвайки се ниско до земята.

— Анита!

— Просто не им обръщай внимание, Лари. Всъщност не могат да те наранят, докато се движиш и не им обръщаш внимание.

Първият призрак беше дълъг и тънък, с широко отворена в писък уста, която приличаше на пръстен от пушек. Удари ме в средата на гърдите и шокът премина през мен като електричество. Мускулите по ръцете ми се свиха от удара. Лари ахна.

— Какво, по дяволите, е това? — попита Джейсън.

Пристъпих напред.

— Продължавайте да вървите и не им обръщайте внимание.

Не беше нарочно, но крачките ми ме изведоха пред Жан-Клод. Следващият призрак профуча през лицето ми. Почувствах моментно задушаване, но продължих да вървя и то премина.

Жан-Клод докосна ръката ми. Погледнах лицето му и не бях сигурна какво видях. Определено се опитваше да ми каже нещо. Той пристъпи пред мен, като продължаваше да ме гледа съсредоточено.

Кимнах и го оставих да води. Не ми струваше нищо.

— Това не ми харесва — каза Лари напевно.

— Нито на мен — отвърна Джейсън.

Той се опитваше да прогони малък вихър от белота, подобна на питомна мъгла. Колкото повече я удряше, толкова по-плътна ставаше тя. В мъглата започваше да се оформя лице.

Пристъпих до него и сграбчих ръцете му.

— Не й обръщай внимание.

Малкият призрак се покатери на рамото му. Имаше голям подут нос и две полуоформени очи.

Ръцете на Джейсън се напрегнаха под моите.

— Всеки път, щом ги забележиш, им даваш сила да се проявят — казах аз.

Един призрак ме удари по гърба. Приличаше на парче движещ се лед в средата на тялото ми. Изпълзя отпред, подобно на студено въже, което някой издърпва. Усещането беше адски разстройващо, но не беше продължително. Дори не болеше.

Призракът се гмурна в гърдите на Джейсън и той извика. Единствено хватката ми му попречи да използва ноктите си. Всеки мускул в тялото му потрепваше като при кон, нападнат от мухи. Той се изкриви, когато призракът премина през него и ме погледна с изпълнени с ужас очи. Беше приятно да знам, че и той може да бъде уплашен. Вампирките изглежда бяха отнели някаква част от куража му с изгнилите си ръце. Не можех да го виня. И аз щях да съм наплашена.

Лари подскочи, когато един призрак излезе от него, но това беше всичко. Очите му бяха леко разширени, но той знаеше къде е опасността и това определено не бяха призраците.

Жан-Клод застана до нас.

— Какво има, вълчо мой?

В гласа му имаше предупредителна нотка, гняв. Домашният му любимец не защитаваше репутацията си.

— Наред сме — отвърнах аз. Стиснах ръката на Джейсън, очите му все още бяха разширени, но кимна. — Ще се оправим.

Жан-Клод отново се отправи към далечната бяла фигура. Движенията му бяха грациозни, спокойни, сякаш въобще не се страхуваше, за разлика от нас. Може и така да беше. Дръпнах Джейсън с мен. Лари беше застанал зад гърба ми. Тримата вървяхме като нормални човешки същества зад Жан-Клод. Изглеждахме като послушни малки войници, с изключение на факта, че държах върколака за ръка. Ръката му се потеше обилно. Не можех да си позволя един изпаднал в истерия върколак. Дясната ми ръка беше все така свободна, за да може да посегне за пистолет или нож. Веднъж вече ги бяхме наранили; ако не се държаха прилично, щяхме да довършим започнатото. Или поне да загинем, опитвайки се.

Жан-Клод ни водеше през оголените дървета, а призраците пълзяха около пустите клони като змии фантоми. Спря се на няколко крачки от вампира. Почти очаквах да се поклони, но не го направи.

— Поздравявам те, Серефина.

— Поздравявам те, Жан-Клод.

Беше облечена в обикновена бяла рокля, която падаше на вълни от блестяща тъкан върху краката й. Бели ръкавици покриваха почти изцяло ръцете й. Косата й беше сива, тук-там прошарена с бяло и беше без украса, с изключение на една сребърна панделка с перли. Не беше точно панделка, може би диадема или нещо подобно. Лицето й беше белязано от годините. Имаше деликатен грим, но не достатъчно, за да скрие факта, че е стара. Вампирите не стареят. Това беше цялата идея, нали?

— Ще влезем ли вътре? — попита тя.

— Ако искаш — отвърна Жан-Клод.

Тя се усмихна леко.

— Можеш да ме придружиш вътре, както правеше в отминалите дни.

— Но това не са отминалите дни, Серефина. Сега и двамата сме господари.

— Много господари ми служат, Жан-Клод.

— Аз служа единствено на себе си — отвърна той.

Тя го погледна за момент, след което кимна.

— Разбрах те. А сега бъди кавалер.

Жан-Клод си пое въздух достатъчно дълбоко, за да чуя преминаването през устните му. Предложи й ръката си и тя прокара една облечена в ръкавица длан през неговата и я постави на китката му.

Призраците се спуснаха надолу зад нея, като голям летящ влак. Отъркаха се в нас, карайки кожата ни да настръхне, след което се издигнаха нагоре и започнаха да се вият на около три метра над земята.

— Можете да повървите с нас — каза Серефина. — Няма да ви тормозят.

— Успокояващо — отвърнах аз.

Тя се усмихна отново. Беше трудно да се определи на лунната светлина и призрачното сияние, но очите й бяха бледи, може би сиви, може би сини. Не беше нужно да виждам цвета, за да не харесам погледа.

— Очаквах с нетърпение да се срещнем, некроманте.

— Ще ми се да можех да кажа същото.

Усмивката не се разшири и не изчезна, въобще не помръдна. Сякаш лицето й бе добре сглобена маска. За момент вдигнах поглед към очите й. Не се опитаха да ме засмучат, но в тях имаше енергия, дълбок пламък, който напираше към повърхността на самата й същност, като затрупан огън. Едно погрешно преместване на клонка и пламъците щяха да изскочат и да ни погълнат целите. Не можех да преценя възрастта й, пречеше ми. Никога не бях срещала някой, който е способен да ми попречи — да ме излъже да повярвам, че е по-млад, да, но не и просто да ме погледне гневно и да ми попречи.

Тя се обърна и мина през вратата. Жан-Клод й помогна със стълбите, сякаш имаше нужда. Ефектът от кръвозагубата изчезваше и започвах да се чувствам реална, жива и желаеща да остана такава. Може би се дължеше на топлината от ръката на Джейсън. На потта по дланта му. На самото му същество. Внезапно се почувствах уплашена, а тя дори не ми беше направила нещо.

Призраците се вляха в къщата — някои през вратата, други през стените. Докато човек ги наблюдаваше как се измъкват от дървото, почти очакваше да има някакъв звук, като плясване, но беше съвсем тихо. Немъртвите не издават звуци.

Призраците отскачаха от тавана като балони с хелий, изливаха се по стената зад трона като бяла вода. Край пламъците на свещите бяха полупрозрачни като мехурчета.

Серефина седна в ъгъла на трона си. Магнус се сви върху възглавниците в краката й. За момент в очите му проблесна гняв и изчезна. Не му харесваше да е момчето-играчка на Серефина. Това му спечели точка в тефтера ми.

— Ела, седни до мен, Жан-Клод — каза тя.

Посочи към възглавниците от другата страна на Магнус. Щяха да представляват интересна гледка.

— Не — отвърна Жан-Клод.

Тази единствена дума беше достатъчно предупреждение. Извадих бавно ръката си от дланта на Джейсън. Ако наистина щяхме да се бием, щях да се нуждая от двете си ръце.

Серефина се разсмя и с този звук силата й се разкри и изля върху нас, нещастните хора.

Удари ме като табун галопиращи коне. Цялото ми тяло завибрира от нея. Устата ми беше твърде пресъхнала, че да преглътна и някак не успявах да си поема напълно въздух. Не беше нужно да ме докосва или наранява. Можеше просто да си стои на трона и да ме замеря със сила. Можеше да смели костите ми на прах от безопасно разстояние.

Нещо ме докосна по рамото. Извих се и се обърнах, а чувството беше като от движение на забавен каданс. Беше трудно да се съсредоточа върху лицето на Жан-Клод, но щом го направих, смазващата сила намаля като океанска вода, отдръпваща се от брега.

Поех дълбоко въздух, потръпвайки, после още веднъж и всеки следващ дъх ставаше все по-спокоен.

— Илюзия — прошепнах. — Шибана илюзия.

— Да, ma petite.

Той се извърна от мен и отиде при Лари и Джейсън, които все още стояха омагьосани.

Погледнах към трона. Призраците бяха оформили блестящ ореол около нея, много впечатляващо. Но не толкова впечатляващо, колкото очите й. Мярнах очите й само за миг, който сякаш продължи вечно, след това се загледах с всички сили в края на роклята й.

— Можеш ли да срещнеш погледа ми?

Поклатих отрицателно глава.

— Не.

— Възможно ли е да си толкова могъщ некромант, при положение, че не можеш да ме погледнеш в очите?

Аз не просто избягвах погледа й. Бях се прегърбила. Поизправих се леко, но не вдигнах поглед.

— Ти си само на около 600 години — повдигнах леко очи, сантиметър по сантиметър нагоре по бялата рокля, докато можех да видя брадичката й. — Как, по дяволите, си станала толкова силна за този период?

— Толкова ненужно перчене. Погледни ме в очите и ще ти отговоря.

Поклатих глава.

— Нямам чак такова желание да узная.

Тя се подсмихна, нисък и мрачен звук. Плъзна се по гръбнака ми като нещо отвратително и полуживо.

— А, Янос, Айви, толкова е хубаво, че се присъединихте към нас.

Янос се плъзна през вратата редом с Айви. Изглеждаше по-човешки, отколкото при първата ни среща. Кожата му беше бледа, но имаше плът. Лицето му беше все така тънко и не би могъл да мине напълно за човек, но изглеждаше по-малко чудовищен. Освен това изглеждаше излекуван.

— Проклятие.

— Някакъв проблем ли има, некроманте? — попита Серефина.

— Мразя да хабя толкова куршуми.

Тя отново се подсмихна по онзи нисък начин. Накара кожата ми да се стегне.

— Янос е много талантлив.

Той мина покрай нас. Можех да видя дупките от куршуми по ризата му. Поне бях съсипала дрехите.

Айви изглеждаше превъзходно. Нима беше избягала, щом бе започнала стрелбата? Дали беше оставила Брус да умре?

Янос падна на едно коляно сред възглавниците. Айви коленичи с него. Останаха така, с наведени глави, в очакване тя да ги забележи.

Киса се премести, за да застане край Магнус. Кървеше и държеше ръката си близо до тялото. Погледна от двата коленичили вампира към Серефина и обратно. Изглеждаше… притеснена.

Нещо се подготвяше. Нещо неприятно. Тя ги остави на колене и изрече:

— Какво те води при мен, Жан-Клод?

— Смятам, че имаш нещо, което ми принадлежи — отвърна той.

— Янос.

Янос се изправи и отиде обратно при вратата. За момент изчезна от поглед, след което се върна обратно с голям платнен чувал, подобен на онзи, който би подхождал на Дядо Коледа. Развърза връзките, които го държаха затворен, и изсипа съдържанието в краката на Жан-Клод. Парчета дърво, никое достатъчно голямо, че да става за кол, в средна по големина купчина. Дървото беше тъмно и полирано на местата, където не бе побеляло от пресни белези.

— С моите почитания — каза Янос.

Изтръска последните парчета дърво от чувала и коленичи обратно при стъпалата.

Жан-Клод се загледа в натрошеното дърво.

— Това е детинско, Серефина. Нещо, което бих очаквал от теб преди няколко века. Сега… — той посочи към призраците и всичко останало. — Как си успяла да подчиниш Янос? Някога се страхуваше от него.

— Кажи какво искаш, Жан-Клод, преди да стана нетърпелива и лично да те предизвикам.

Той се усмихна и се поклони грациозно с ръце край тялото, като актьор. Когато се изправи, усмивката беше изчезнала. Лицето му бе като красива маска.

— Ксавие се намира на твоя територия.

— Нима смяташ, че ще усетя присъствието на домашната ти некромантка, но ще пропусна това на Ксавие? Знам, че е тук. Ако ме предизвика, ще се разправя с него. Кажи какво друго има, или това беше всичко? Нима си изминал целия този път, за да ме предупредиш? Колко трогателно.

— Сега разбирам, че си по-силна от Ксавие — отвърна Жан-Клод, — но той избива хора. Не става дума само за атаката над къщата на изчезналото момче, а за много убийства. Започнал е отново да избива домашните си любимци. Привлича внимание към всички нас.

— Тогава нека Съветът го убие.

— Ти си господар на тази територия, Серефина, твое задължение е да съблюдаваш закона.

— Не се опитвай да ми казваш какви са задълженията ми. Бях на векове, когато ти умря. Не беше нищо повече от катамит14 за вампирите, които те желаеха. Нашият красив Жан-Клод.

В устата й „красив“ прозвуча като нещо лошо.

— Знам какво бях, Серефина. А сега съм Господар на града и следвам законите на Съвета. Не трябва да позволяваме в територията ни да се избиват хора. Вреди на бизнеса.

— Нека Ксавие избие стотици. Винаги има още — отвърна тя.

— Готино отношение — подхвърлих аз.

Тя насочи вниманието си към мен и ми се прииска да не бях казвала нищо. Силата й пулсираше срещу ми като огромно туптящо сърце.

— Как смееш да ме порицаваш — изрече Серефина. Копринената й рокля прошумоля, докато се изправяше.

Никой друг не помръдна и чух как роклята й се плъзга по възглавниците и пода, докато се приближаваше. Не исках да ме докосва. Втренчих се в очертанията на тялото й и видях как облечената в ръкавица ръка се стрелва напред. Ахнах. По ръката ми потече кръв.

— Мамка му!

Порязването беше по-дълбоко от това на Янос и болеше повече. Срещнах погледа й, гневът ме правеше храбра или глупава. Очите й бяха изцяло бели, като пленени луни, блестящи от лицето й. Очите й ме зовяха. Искаше ми се да се хвърля в бледите й ръце, да почувствам тези меки устни и острата сладка милувка на зъбите й. Исках да почувствам как тялото й прегръща моето. Исках да ме държи, както майка ми го бе правила някога. Щеше да се грижи за мен винаги, и никога нямаше да ме напусне, да умре, да ме изостави.

Това ме спря. Застанах съвсем неподвижно. Стоях на ръба на възглавниците. Краят на роклята й се разливаше в краката ми. Можех да протегна ръка и да я докосна. Страхът накара сърцето ми да затупти в главата. Можех да почувствам пулса си с език.

Тя протегна широко ръце.

— Ела при мен, дете, и аз винаги ще бъда с теб. Ще те прегръщам завинаги.

В гласа й се съдържаше всичко добро: топлина, храна, подслон от всички страшни неща, от разочарованието. В този момент знаех, че е необходимо само да пристъпя в обятията й и лошите неща ще изчезнат.

Стоях там със свити в юмруци ръце. Кожата ми ме болеше от желанието тя да ме докосне, да ме прегърне. От ръката ми все още течеше кръв на мястото, където ме бе порязала. Прокарах пръсти през раната, правейки болката по-остра.

Поклатих глава.

— Ела при мен, дете. Ще бъда твоя майка завинаги.

Намерих гласа си. Звучеше прегракнало, задавено, но въпреки това се появи.

— Всичко умира, кучко. Ти не си безсмъртна, никой от нас не е.

Почувствах как силата й потрепва, като камъче хвърлено в езеро и отстъпих крачка назад, после още една. Нужно ми беше цялото ми самообладание да не побягна от стаята и да продължа да бягам, без да се обръщам. Да бягам и да бягам. Далече от нея.

Не побягнах. Всъщност останах на около две крачки и се огледах наоколо. Другите явно не си бяха губили времето. Янос стоеше до Жан-Клод. Не пробваха вампирските си номера един върху друг, но заплахата беше очевидна. Киса стоеше на една страна, а кръвта й капеше по възглавниците в краката й. На лицето й имаше изражение, което не можех да разчета. Беше почти смайване. Айви се беше изправила и ме гледаше, усмихваше се доволно, че почти бях паднала в ръцете на Серефина.

Аз не бях доволна. Никой не беше успявал да се приближи толкова близо, дори Жан-Клод. Бях повече от уплашена. Кожата ми бе студена. Бях разрушила хватката й над мен, но беше само временно. Може и да не успееше да ме примами с ума си, но бях почувствала съзнанието й да се отърква в моето. Ако пожелаеше, можеше да ме притежава. Нямаше да е приятно. Без илюзии, без номера, просто груба сила и щеше да ме има. Никога нямаше да изтичам в прегръдките й, но можеше да пречупи съзнанието ми. Това бе способна да направи.

Осъзнаването на това беше почти успокоително. Ако нямаше нищо, с което да мога да го предотвратя, можеше и да не се притеснявам за него. Притеснявай се за нещата, които можеш да контролираш, останалите или ще се наредят, или ще те убият. И в двата случая без повече притеснения.

— Съвсем права си, некроманте — каза Серефина. — Всички в тази стая сме смъртни. Вампирите могат да живеят дълго, много дълго. Това ни кара да забравяме, че сме смъртни. Но безсмъртието убягва дори на нас.

Не беше въпрос и бях съгласна с всичко, което каза, така че я погледнах.

— Янос ми каза, че около теб има аура на сила, некроманте. Каза, че я е използвал срещу теб, както би направил с друг вампир. Аз направих същото, когато те порязах. Никога не съм виждала друг човек, който може да бъде наранен по този начин.

— Не знам за каква аура говориш.

— Тя ти позволи да се измъкнеш от магията ми. Никой човек не би ми устоял, както и малцина вампири.

— Радвам се, че съм способна на нещо, което те впечатлява.

— Не съм казвала, че съм впечатлена, некроманте.

Свих рамене.

— Добре, може да не ти пука за хората или за това да останеш незабелязана. Не знам за Съвета ви и какво ще ти направят, задето не ни помагаш. Но знам какво ще направя аз.

— Какви ги бръщолевиш, човече?

— Аз съм екзекуторката на вампири за този щат. Ксавие и бандата му отвлякоха младо момче. Искам го обратно живо. Или ще ми помогнеш да го върна живо, или ще ида в съда и ще получа смъртна присъда за теб.

— Жан-Клод, говори с нея или ще я убия.

— Зад гърба й е силата на човешките закони, Серефина.

— Какво са човешките закони за нас?

— Съветът казва, че те управляват нас, както управляват и хората. Да откажеш да се подчиниш на човешките закони, е същото като да скъсаш със Съвета.

— Не ти вярвам.

— Можеш да усетиш истината в думите ми. Никога не съм можел да те излъжа, нито преди двеста години, нито сега — гласът му беше много спокоен, много сигурен.

— Кога влезе в сила този нов закон?

— Когато Съветът осъзна предимствата на това да си общоприет. Те искат парите, властта, свободата да ходят спокойно по улиците. Вече не искат да се крият, Серефина.

— Вярваш в това, което казваш, това поне е истина — отвърна му тя.

Обърна очи към мен и тежестта на този поглед, дори и като гледах настрани, беше като от гигантска ръка, която ме притиска надолу. Останах на крака, но се изискваше усилие. Човек трябваше да се прекланя пред подобна сила. Да пълзи пред нея. Да я боготвори.

— Престани, Серефина — казах аз. — Евтините ти психономерца няма да сработят и ти го знаеш.

Студената буца в корема ми не беше толкова сигурна.

— Страхуваш се от мен, човеко. Мога да вкуся страха ти с опакото на езика си.

О, чудно.

— Да, плашиш ме. Вероятно плашиш всички в тази стая. И какво от това?

Тя изправи всеки сантиметър на високата си слаба фигура. Гласът й внезапно стана мек и се плъзна по кожата ми като козина.

— Ще ти покажа.

Махна с една облечена в ръкавица ръка. Напрегнах се в очакване на друго порязване, но то така и не се случи. Въздухът беше разцепен от писък, който ме накара да се завъртя рязко.

По лицето на Айви се стичаше кръв. Още едно порязване се появи на голата й ръка. Още две на лицето. Дълги порезни рани с всеки жест от страна на Серефина.

Айви изпищя.

— Серефина, моля те! — падна на колене сред ярките възглавници с една ръка, протегната към вампирката. — Серефина, господарке, моля те.

Серефина се носеше около нея с плавни движения.

— Ако беше удържала темперамента си, сега те щяха да са наши. Познавам сърцата им, умовете им, най-дълбоките им страхове. Щяхме да ги пречупим. Щяха да нарушат примирието и да пируваме с тях, докато се наситим.

Почти се бе изравнила с мен. Исках да отстъпя назад, по-далече от нея, но можеше да го приеме като знак за слабост. Роклята й се отърка в крака ми и спря да ми пука. Не исках да ме докосва. Отстъпих назад и тя хвана китката ми. Дори не я бях видяла да се движи.

Зяпнах облечената с копринена ръкавица ръка сякаш беше змия, която току-що се е увила около мен. По дяволите, предпочитах змия.

— Ела, некромантке, помогни ми да накажа тази лоша вампирка.

— Не, благодаря — отвърнах аз.

Гласът ми звучеше треперливо, синхронен на туптенето в корема ми. Все още не ми беше направила нищо, освен да ме докосне, но то усилваше всичко. Ако сега опиташе някой от номерата на съзнанието, бях свършена.

— Айви щеше да се наслаждава много на болката ти, некромантке.

— Това си е неин проблем, не мой.

Взирах се много съсредоточено в копринената дреха на Серефина. Чувствах ужасна нужда да погледна нагоре и да срещна очите й. Не мисля, че ставаше дума за силата й, а просто за моя нездрав импулс. Трудно е да си корав, когато се взираш в нечие тяло и те водят за ръчичка като детенце.

Айви лежеше на пода, наполовина повдигната на ръце. Прекрасното й лице беше цялото в дълбоки прорези. На едната й буза се белееше кост на светлината на свещите. Раната на дясната й ръка разкриваше окървавени потръпващи мускули.

Айви ме изгледа и зад болката прозираше омраза, достатъчно силна, че да запали кибритена клечка. Гневът струеше от нея на прииждащи вълни.

Серефина коленичи край нея, повличайки ме със себе си. Погледнах назад към Жан-Клод. Янос беше поставил една бяла паешка ръка на гърдите му. Лари оформи с устни думата „пистолет“. Поклатих отрицателно глава. Все още не ме беше наранила. Все още.

Ръката й стисна моята достатъчно силно, че да извърти главата ми към нея. Внезапно и ужасяващо се озовахме очи в очи. А очите й, за които бих се заклела, че са с някакъв светъл цвят, бяха съвсем кафяви, като дървесна кора. Очите на майка ми.

Мисля, че го бе направила, за да е успокояващо или прелъстително. Не беше. Кожата ми изстина от страх.

— Престани.

— Не искаш да преставам — отвърна тя.

Опитах се да издърпам ръката си от хватката й. Със същия успех можех да се пробвам да преместя слънцето в друга част на небето.

— Всичко, което можеш да ми предложиш, е смърт. Мъртвата ми майка в мъртвите ти очи.

Втренчих се в тези кафяви очи, които не вярвах, че ще видя отново от тази страна на небесата. Изкрещях в очите на майка си, защото не можех да извърна поглед. Серефина нямаше да ми позволи и аз не можех да се преборя с нея, не и докато ме докосваше.

— Ти си един ходещ труп, а всичко останало са лъжи.

— Не съм мъртва, Анита — в думите й имаше отзвук от гласа на майка ми. Тя вдигна другата си ръка, сякаш за да ме погали по бузата.

Опитах се да затворя очи. Опитах се да извърна поглед. Не можех. По тялото ми се разливаше странна парализа, подобна на чувството, което човек получава точно когато е на ръба да заспи и тялото му тежи стотици килограми, а всяко движение е почти невъзможно.

Ръката се приближаваше към мен на забавен каданс и знаех, че ако ме докосне, ще падна в прегръдките й. Ще увисна на нея и ще се разплача.

Спомних си лицето на майка ми от последния път, когато я бях видяла. Ковчегът беше от тъмно дърво, покрито с килим от розови рози. Знаех, че мама е вътре, но не ми даваха да я видя. Никой не можеше да гледа. Затворен ковчег, казаха те, затворен ковчег. Всички възрастни в живота ми бяха изпаднали в истерия. Стаята беше изпълнена с крясъци и ридания. Баща ми се беше строполил на пода. Не ми беше необходим. Исках майка си. Ключалките на ковчега бяха сребърни. Отворих ги и чух зад себе си плач. Нямах много време. Капакът беше тежък, но аз го бутнах нагоре и той помръдна. Успях да мярна бял сатен и сенки. Вдигнах ръце над главата си с цялата сила, която успях да събера, и мярнах нещо.

Леля Мати ме дръпна назад. Капакът се затвори и тя защрака ключалките, след което ме отведе надалеч. Не се съпротивлявах, бях видяла достатъчно. Приличаше на една от онези картини, за които знаеш, че трябва да изглеждат като нещо, но очите ти не могат да го обработят. Отне ми години да го осъзная. Но онова, което бях видяла, не беше майка ми. Не можеше да е прекрасната ми майка. Беше просто черупка. Нещо захвърлено, което да се скрие в тъмна кутия и да изгние.

Отворих очи и очите на Серефина отново бяха светлосиви. Издърпах китката си от внезапно разхлабената й хватка и казах:

— Болката помага.

Изправих се и отстъпих от нея и тя не ме спря. Което беше хубаво, защото цялата треперех и това не се дължеше на вампирката. Спомените също имат зъби.

Тя остана коленичила край Айви и изрече:

— Много впечатляващо, некромантке. Ще ти помогна да откриеш момчето, което търсиш.

Внезапното й съдействие беше много изнервящо.

— Защо?

— Защото откакто се сдобих с пълната си сила, никой не беше успявал да се изплъзне от илюзиите ми два пъти. Никой жив или мъртъв.

Тя сграбчи Айви за едната окървавена ръка и я дръпна в скута си, така че да кърви върху бялата рокля. Айви ахна.

— Запомни следното, млада господарке: тази смъртна направи това, което ти не успя. Изправи се срещу мен и победи — внезапно я захвърли настрани и я изпрати просната на пода. — Не си достойна за вниманието ми. Изчезвай.

Серефина се изправи. Прясната яркочервена кръв изпъкваше на фона на бялата рокля и ръкавици.

— Впечатлихте ни. Сега се махайте, всички.

Обърна се и тръгна към трона си. Не седна на него. Стоеше изправена с гръб към нас с една ръка на страничната облегалка. Може и да се дължеше на въображението ми, но изглеждаше уморена. Призраците й се спуснаха да я посрещнат като извиваща се бяла мъгла. Вече нямаше толкова много отделни форми като преди, сякаш привиденията бяха загубили част от плътността си.

— Вървете — повтори тя, без да се обръща.

Задната врата се отвори, но Жан-Клод се отправи към вратата, която водеше напред. Нямах намерение да споря. Просто исках да изляза. Не ми пукаше през коя врата.

Вървяхме хладнокръвно и спокойно към вратата. Искаше ми се да побягна. Лари стоеше край мен и можех да видя как пулсът на врата му тупти от усилието да не се затича. Джейсън стигна до вратата малко преди нас, но изчака, обърна се и ни направи знак да минем, като портиер или иконом.

Мярнах очите му, твърде разширени, уплашени, и осъзнах какво му е коствал жестът. Минахме през вратата, а той ни последва. Жан-Клод се движеше последен. Вратите се затръшнаха зад нас и ние излязохме. Просто така.

Но за пръв път осъзнавах, че са ме пуснали. Не си бях пробила път със сила или блъфирайки. Серефина можеше да е впечатлена колкото си иска, но ни беше позволила да си тръгнем. Да ти позволят да си тръгнеш не беше същото като да спечелиш.

Никога нямаше да се върна в тази къща доброволно. Никога нямаше да се приближа до нея по собствена воля. Защото тази вечер бях впечатляваща, но не можах да поддържам впечатлението. Дори и сега знаех, че може да ме притежава. Тази вампирка имаше билет с името ми. Имаше лъжа, която почти си струваше безсмъртната ми душа.

Проклятие.