Кървави кости

14

Вятърът беше хладен и миришеше на дъжд. Обърнах лицето си към мекото му докосване. Въздухът миришеше на зелени растящи неща. Миришеше на чисто и ново. Стоях на тревата и гледах нагоре. Прозорецът на Ели Куинлан блестеше като мек жълт маяк. Ели беше отворила прозорците, но баща й беше запалил лампите. Беше се срещнала с любовника си вампир в мрака. По-добре е било да не го вижда като ходещ труп, какъвто всъщност си беше.

Отново бях облякла комбинезон и го бях оставила наполовина разкопчан, за да мога да изваждам браунинга. Бях донесла само кобура за под панталоните за файърстара, така че го прибрах в един от джобовете на комбинезона. Не беше на удобно за бързо изваждане място, но пак беше по-добре, отколкото без него. Този тип кобури не са подходящи за пола.

Лари си имаше собствен пистолет в презраменен кобур. Стоеше край мен и присвиваше рамене в опит да нагласи презрамките му по-удобно. Ако пасва добре, не е наистина неудобно, но не е и особено удобно. Като при сутиените е. Стават ти и са нужни, но никога не са съвсем удобни.

Беше облечен с допълнителния комбинезон, разкопчан и ветреещ се почти до хълбоците му. Върху нас попадна светлина от фенерче, проблясвайки върху кръста на Лари. Светлината премина върху мен и спря върху очите ми.

— И сега, след като ми скапа нощното зрение, разкарай проклетата светлина от очите ми.

Иззад бляскавия сноп светлина се разнесе дълбок мъжествен смях. Две щатски ченгета бяха пристигнали точно навреме, за да се присъединят към лова ни. О, радост.

— Уолъс — изрече мъжки глас, — прави каквото ти казва дамата.

Гласът беше дълбок и смътно заплашителен. Глас, който е създаден да казва „наведи се до капака на колата и разтвори крака“. А ти или го правиш, или си носиш последствията.

Полицай Грейнджър се приближи към нас с фенерче, насочено към земята. Не беше толкова висок колкото Уолъс и около кръста му започваше да се появява коремче, но се движеше в тъмнината като човек, който знае какво прави. Сякаш и преди беше ловувал в мрака. Може би не вампири. Може би хора.

Уолъс се приближи към нас, а светлината от фенерчето му шареше наоколо като огромна светулка. Не в очите ми, но все така не помагаше на нощното ми зрение.

— Изключете фенерчето… моля — казах аз.

Уолъс пристъпи крачка по-близо и се извиси над мен. Беше висок, с телосложение на футболист, с дълги крака. Крило може би. Той и заместник Колтрейн можеха да си поиграят на канадска борба по-късно. Точно в момента исках да си разкара шибания задник от мен.

— Изключи го, Уолъс — каза Грейнджър. Вече беше направил това със своето.

— Няма да мога да виждам нищо — възрази той.

— Страх те е от тъмното ли? — попитах и му се усмихнах.

Лари се изсмя. Това беше грешка.

Уолъс се обърна към него.

— Мислиш, че е смешно, така ли? — той пристъпи към Лари, докато двамата почти се докоснаха, използвайки размерите си като заплаха.

Но Лари беше като мен, цял живот е бил дребен. Тормозен е бил от най-добрите и сега отстоя позицията си.

— Така ли е? — попита Лари.

— Какво дали е така? — отвърна Уолъс.

— Страх ли те е от тъмното?

Съживяването не беше единственото нещо, на което Лари се учеше от мен. За негово съжаление, беше момче. Аз можех да си позволя да съм трън в задника и повечето хора не биха ми налетели. Лари нямаше този късмет.

Уолъс сграбчи с юмруци комбинезона му и го повдигна на пръсти. Фенерчето му падна на земята и се търкулна, хвърляйки светлина по глезените ни.

Полицай Грейнджър пристъпи по-близо до тях, но не докосна Уолъс. Напрежението в раменете и ръцете му се забелязваше дори в мрака. Не от това, че е вдигнал Лари, а от сдържането на желанието си да го удари.

— Успокой се, Уолъс. Той не искаше да каже нищо лошо.

Уолъс не отвърна нищо, просто придърпа Лари по-близо и се наведе, приближавайки се до него. Върху лицето му падна квадрат от жълта светлина. Мускулът по края на челюстта му беше изпъкнал и пулсираше, сякаш щеше да изскочи. Под костта, оформяща брадичката му, имаше белег. Белег, който изчезваше в яката на якето.

Уолъс почти опря носа си в този на Лари.

— Не се страхувам от нищо — процеди през зъби всяка дума.

Пристъпих към него. Беше се навел надолу, за да сплаши Лари, така че можех да прошепна в ухото му:

— Хубав белег, Уолъс.

Той подскочи, сякаш го бях ухапала. Пусна Лари толкова рязко, че помощникът ми залитна. После се завъртя с една огромна ръка, вдигната във въздуха, за да размаже лицето ми. Поне беше пуснал Лари.

Замахна към мен. Отклоних ръката му покрай себе си. Той залитна. Вдигнах коляно и го ударих силно в корема. Костваше ми много да не продължа и наистина да го нараня. Той беше полицай. Един от добрите. Човек не пребива добрите момчета. Отстъпих извън обсега му и се надявах, че този почти пропуск ще охлади яростта му. Можех да го нараня сериозно при първоначалната атака, но сега щеше да е готов. По-труден за нараняване.

Беше по-висок от мен с поне тридесет сантиметра и тежеше най-малкото с четиридесет и пет килограма повече. Ако боят станеше сериозен, щях да имам проблеми. Надявах се, че няма да съжалявам за галантния си жест.

Уолъс се озова на четири крака близо до храстите край къщата. Изправи се на крака по-бързо отколкото ми се искаше, но остана полунаведен, с ръце на коленете. Погледна към мен. Не бях сигурна какво означава изражението му, но не беше напълно враждебно. По-скоро беше преценяващ поглед, сякаш го бях изненадала. Често ме гледат по този начин.

— Сега добре ли си, Уолъс? — попита Грейнджър.

Уолъс кимна. Не е лесно да се говори, когато си получил добър удар в корема.

Грейнджър погледна към мен.

— Добре ли сте, госпожице Блейк?

— Добре съм.

Той кимна.

— Да, така е.

Лари се премести до мен. Стоеше твърде близо. Ако Уолъс отново ми се нахвърлеше, щях да имам нужда от още малко пространство, за да маневрирам. Знаех, че Лари го прави в знак на подкрепа. След като го научех да стреля прилично, щеше да се наложи да поработим върху някои основни техники на ръкопашния бой.

Защо го обучавах да стреля, преди да съм го научила да се бие? Защото човек не влиза в ръкопашен бой с вампир. Застрелва го. Щеше да преживее боя от страна на полицай Уолъс. Не би оцелял от атака на вампир. Не и ако не можеше да стреля.

— С него ли беше, когато получи този белег? — попитах аз.

Грейнджър поклати отрицателно глава.

— Първият му партньор не оцеля.

— Сгащил го е вампир, така ли?

Той кимна.

Уолъс се изправи някак бавно. Изви гърба си съвсем леко, сякаш да оправи схващане.

— Добър удар — каза той.

Свих рамене.

— Беше коляното ми, не юмрукът.

— Въпреки това, добър удар. Нямам достатъчно добро извинение за онова, което направих.

— Така е — отвърнах аз, — нямаш.

Той просто погледна надолу към земята, след това нагоре.

— Не знам какво ме накара да го направя.

— Нека се поразходим малко.

Тръгнах в мрака, без да поглеждам назад, сякаш не се съмнявах, че ще ме последва. Тази техника действа по-често, отколкото бихте предположили.

Последва ме. Спря, за да вдигне фенерчето си, но храбро го изключи.

Спрях се малко преди гората и се загледах в дърветата, позволявайки на очите ми да привикнат с мрака. Не гледах към нищо конкретно. Оставих очите си да възприемат всичко. Търсех движение. Каквото и да е движение. Клоните на дърветата се люлееха от пролетния вятър, но това беше общо движение, като при океанските вълни. Не дърветата ме притесняваха.

Уолъс потупваше с изключеното фенерче по бедрото си. Чуваше се меко туп-туп. Искаше ми се да му кажа да престане, но не го направих. Ако това го успокояваше, можех да го преживея.

Оставих мълчанието да се проточи. Вятърът се усили и изпълни нощта с шумолящи, забързани звуци. Човек можеше да помирише дъжда.

Той сграбчи фенерчето с две ръце. Можех да чуя как си пое въздух през шума от вятъра.

— Какво беше това?

— Вятърът — отвърнах аз.

— Сигурна ли си?

— До голяма степен.

— Какво искаш?

— Това първият вампир, след който тръгваш ли е, откакто е загинал партньорът ти?

Той ме изгледа.

— Грейнджър ли ти каза?

— Аха, но видях врата ти. Бях доста сигурна какво го е направило.

Искаше ми се да му кажа, че е нормално да е уплашен. По дяволите, аз бях уплашена, но той беше ченге и мъж и не го познавах достатъчно добре, че да знам как ще приеме ободряващ разговор от моя страна. Но трябваше да знам дали ще ме последва в тези гори. Трябваше да знам дали мога да разчитам на него. Ако останеше така уплашен, нямаше да мога.

— Какво се случи? — попитах аз.

Може би не беше правилно да говорим за това, но и пренебрегването на въпроса не работеше особено добре. Той поклати глава.

— От управлението казват, че вие командвате, госпожо Блейк. Добре, ще правя каквото ми се казва. Но не е нужно да отговарям на лични въпроси.

Беше твърде сложно да се измъквам от комбинезона, а и исках ръцете ми да са свободни. Разкопчах едно копче на блузата си и разтворих дрехата.

— Какво правиш?

— Колко добро е нощното ти зрение?

— Защо?

— Можеш ли да видиш белега?

— За какво говориш?

Гласът му беше изпълнен с подозрение. Може би подозираше, че съм луда.

Моето нощно зрение щеше да го забележи, но повечето хора нямат очи като моите.

— Дай ми ръката си.

— Защо?

— Ще ти направя предложение, което се получава веднъж в живота. Просто ми дай проклетата си ръка.

Той го направи, някак несигурно, като хвърли поглед назад към чакащите ни мъже.

Ръката му беше студена на допир. Беше като уплашено кученце. Прокарах големите му груби пръсти по ключицата си. В мига, когато докосна кожата върху белега, ръката му се отдръпна рязко назад, сякаш го беше ударил ток. Отдръпнах моята и той проследи белега отново, този път сам.

Прибра ръката си бавно, търкайки пръсти един в друг, сякаш си припомняше усещането от кожата ми.

— Какво го е направило?

— Същото, което е направило онова на врата ти. Вампир, който не се хранеше изискано.

— Исусе — каза той.

— Аха — отвърнах и закопчах блузата си. — Кажи ми какво се случи, Уолъс. Моля те.

Той ме изгледа за един дълъг момент, после кимна.

— Двамата с партньора ми Хари получихме обаждане, че някой е намерил тяло с разкъсано гърло.

Постара се думите да звучат много спокойно, обикновено, но аз знаех, че вижда всичко в главата си. Че го преживява отново.

— Беше на строеж. Само ние двамата с фенерчета насред мястото. Чу се звук, сякаш от свистене на вятър и нещо удари Хари. Той падна на земята, а върху него имаше човек. Изкрещя, а аз извадих пистолета си. Стрелях в гърба на мъжа. Улучих го три, четири пъти. Той се обърна към мен, а лицето му беше обляно в кръв. Нямах време да се чудя защо, понеже се нахвърли отгоре ми. Изпразних пистолета си в него, преди да падна на земята.

Пое си дълбоко въздух, а големите му ръце се плъзгаха по фенерчето. Погледът му също беше насочен към дърветата, но не търсеше вампири, поне не нашия.

— Разкъса якето и ризата ми, сякаш бяха хартиени. Опитах се да се боря с него, но… — поклати глава. — Хвана ме с очи. Хвана ме с очи и когато впи зъби във врата ми, исках да го направи, исках го по-силно от каквото и да било през живота си — той се извърна леко настрани от мен, сякаш това, че не ме гледаше в очите, не бе достатъчно. — Когато се събудих, просто беше изчезнал. Хари беше мъртъв. Момичето също. Аз бях жив — най-сетне се обърна към мен, погледна ме право в очите и попита: — Защо не ме уби, госпожо Блейк?

Погледнах в настойчивите му очи, но нямах добър отговор.

— Не знам, Уолъс. Може би е искал да те направи един от тях. Не знам защо теб, а не Хари. Успяхте ли да го хванете?

— Местният господар изпрати главата му в кутия в участъка. В бележката се извиняваше за нецивилизованото му поведение. Точно това пишеше: „нецивилизовано поведение“.

— Трудно е да гледаш на това като на убийство, когато сам се храниш с хора.

— Всички ли правят това? Хранят се с хора?

— Никога не съм срещала някой, който да не го прави.

— Не могат ли да ядат животни?

— Теоретично могат. Но всъщност изглежда им липсват някои хранителни съставки.

Истината беше, че за повечето вампири храненето бе твърде близко до секса. Не си падаха по содомията, така че не се хранеха с животни. Обаче не смятах, че аналогията със секса ще мине добре при полицай Уолъс.

— Можеш ли да го направиш, Уолъс?

— Какво имате предвид?

— Можеш ли да излезеш в мрака и да ловуваш вампири?

— Това е работата ми.

— Не те попитах дали това е работата ти. Попитах те можеш ли да излезеш в мрака и да ловуваш вампири.

— Смятате, че има повече от един?

— Винаги е най-добре да се предполага, че има — отвърнах аз.

Той кимна.

— Вероятно е така.

— Уплашен ли си? — попитах аз.

— А ти?

Погледнах във ветровитата нощ. Дърветата се люлееха и стенеха. Навсякъде имаше движение. Скоро щеше да завали и оскъдната светлина на звездите да изчезне.

— Да, уплашена съм.

— Но ти си ловец на вампири — каза той. — Как можеш да го правиш нощ след нощ, ако това те плаши?

— Не се ли плашиш всеки път, когато спираш някой нехранимайко за пътно нарушение, че той може да е въоръжен? Вървиш към колата и никога не знаеш.

— Това ми е работата.

— А това е моята.

— Но си уплашена?

— До мозъка на костите си.

Лари извика:

— Шерифът се върна. Взел е заповедта.

Двамата с Уолъс се спогледахме.

— Имаш ли сребърни куршуми? — попитах аз.

— Да.

Усмихнах се.

— Тогава да вървим. Ще се справиш.

Наистина го вярвах. Уолъс щеше да свърши своята работа. Аз щях да свърша моята. Всички щяхме да изпълним задълженията си. И щом се съмнеше, някои от нас щяха да са живи, а някои не. Естествено, може би ставаше дума само за един наскоро умрял вампир, с който трябва да се справим. Ако беше така, можеше всички да посрещнем изгрева. Но не бях живяла толкова дълго само като се надявах на най-доброто. Да предполагаш, че ще се случи най-лошото беше по-безопасно. И обикновено по-вярно.