Кървави кости

18

Когато с мъка се спуснахме от планината, Стърлинг и компания бяха изчезнали. Откарахме джипа обратно до хотела. Честно казано, бях изненадана, че не го бяха взели със себе си и не ни бяха зарязали да се прибираме пеша. Стърлинг не ми правеше впечатление на човек, който обича да насочват оръжие срещу него. Но в крайна сметка, пък, кой обича?

Стаята на Лари беше първата надолу по коридора. Той се поколеба с карта на ключалката.

— Как мислиш, дали стаите са платени за тази вечер или събираме багажа?

— Събираме — отвърнах аз.

Лари кимна и вкара картата в ключалката. Бравата се завъртя и той влезе вътре. Отидох до съседната врата и вкарах собствената си карта. Между двете стаи имаше свързваща врата. Не я бяхме отключили, но си беше там. Аз лично предпочитах уединението, дори от приятелите си. И особено от колегите си от работата.

Тишината на стаята се носеше около мен. Беше прекрасно. Няколко минути тишина, преди да се наложи да се изправя пред Бърт и да му кажа, че всички тези пари са напуснали гнездото.

Стаята представляваше апартамент с външно помещение и отделна спалня. Собственото ми жилище не беше много по-голямо. На лявата стена имаше бар. Като въздържател, това беше истински плюс за мен. Стените бяха в нежно розово, с деликатни шарки от листа с позлатени краища, а килимът бе с цвят на тъмно бургундско. Голямата кушетка беше толкова тъмнолилава, че изглеждаше почти черна. Край нея имаше двойно кресло в същия цвят. Две кресла, решени в лилави, бургундски и бели флорални мотиви. Всички дървени елементи бяха много тъмни и силно полирани. Бях заподозряла, че съм попаднала в някакъв тип апартамент за меден месец, докато не видях стаята на Лари. Беше почти огледално отражение на моята, но решена в отсенки на зеленото.

Срещу далечната стена имаше бюро от черешово дърво, което приличаше на истинска антика. Свързващата врата беше до него, но се отваряше в обратна посока, така че човек да не удари бюрото случайно. На бюрото имаше канцеларски материали с монограм, заедно с втора телефонна линия, която предполагам беше за разполагащите с модем.

Нямам идея дали някога бях отсядала в толкова скъпа стая. Сериозно се съмнявах, че „Бийдъл, Бийдъл, Стърлинг и Лоуенстийн“ ще искат да платят сметката в този момент.

Някакъв звук ме накара да се извъртя рязко. Браунингът се материализира в ръката ми. Взирах се в Жан-Клод над дулото на пистолета си. Стоеше в рамката на вратата, водеща към спалнята. Ризата му беше с дълги, обемни ръкави, които бяха събрани на три буфана по дължината на ръката и завършваха с разлив от плат, ограждащ дългите му бледи пръсти. Яката беше висока и завързана с бяло шалче, което изсипваше дантели по гърдите му и бе втъкнато в жилетка. Тя беше черна и кадифена, със сребърни дупчици. Черни ботуши, високи до бедрото, залепваха за краката му като втора кожа.

Косата му беше почти толкова черна, колкото и жилетката и беше трудно да се каже къде точно свършват къдриците и започва кадифената тъкан. Игла за вратовръзка в сребърно и оникс, която бях виждала преди, беше забодена в белите дантели върху гърдите му.

— Е, ma petite, ще ме застреляш ли?

Продължавах да стоя с пистолет, насочен към него. Той не беше помръднал. Много внимаваше да не направи нищо, което би могло да се приеме за заплашително. Изключително сините му очи се взираха в мен. Сериозни, чакащи.

Насочих пистолета към тавана и издишах. Дори не бях осъзнала, че съм задържала дъха си.

— Как, по дяволите, влезе тук?

Той се усмихна и се отблъсна от рамката на вратата. Влезе в стаята, използвайки онова чудесно плавно движение. Част от котка, част от танцьор, част от нещо друго. Каквото и да беше „другото“, не беше човешко.

Махнах пистолета, макар да не бях сигурна, че искам. Чувствах се по-добре, когато го усещах в ръката си. Проблемът беше, че пистолетът не би ми помогнал срещу Жан-Клод. О, ако исках да го убия, щеше, но не това правехме напоследък. Напоследък излизахме. Можете ли да го понесете? За себе си не бях сигурна.

— Човекът от рецепцията ме пусна — гласът му беше много кротък, развеселен, дали от себе си, или от мен, бе трудно да се каже.

— Защо би направил подобно нещо?

— Защото го помолих.

Вървеше около мен като акула, обикаляща около плячката си.

Не се обръщах с него. Гледах право напред и го оставих да ме обикаля. Щеше да му е забавно само ако го държах под око. Косъмчетата по тила ми настръхнаха. Пристъпих крачка напред и почувствах как ръката му се отдръпва. Канеше се да ме докосне по рамото. Не исках да ме докосва.

— Използвал си психономера върху рецепциониста?

— Да — отвърна той.

Тази единствена дума беше пълна с толкова много съдържание. Обърнах се към него, така че да мога да виждам лицето му.

Зяпаше краката ми. Вдигна лицето си към моето и някак си този единствен бърз поглед обхвана цялото ми тяло. Тъмносините му като полунощ очи изглеждаха дори по-тъмни от обикновено. Никой не знаеше как така бях способна да го гледам в очите. Започвах да подозирам, че да си некромант носи повече облаги от това просто да си добра със зомбита.

— Изчервяваш се, ma petite — гласът му бе станал по-мек, по-дълбок. Приближи се по-близо до мен, без да ме докосва. Беше наясно, че не е добра идея, но някак си очите му показваха къде иска да са ръцете му. — Това ми харесва много.

Гласът му беше мек и топъл и много по-интимен от думите.

— Краката ти са прекрасни.

Думите му ставаха все по-меки. Шепот в мрака, който се рееше около тялото ми като топла вълна. Гласът му винаги беше такъв, почти можеше да се докосне. Продължаваше да има най-добрия глас, който съм чувала.

— Спри, Жан-Клод. Твърде ниска съм, за да имам прекрасни крака.

— Не разбирам това съвременно вманиачаване в ръста.

Прокара ръката си над чорапите ми, толкова близо, че почти можех да я почувствам като топъл дъх по кожата.

— Престани — казах аз.

— Да престана с какво?

Гласът му беше съвсем кротък, безвреден. Да, бе.

Поклатих глава. Да молиш Жан-Клод да спре да бъде трън в задника е като да молиш дъжда да престане да бъде мокър. Защо въобще да се мъчиш?

— Добре, флиртувай колкото си искаш, но не забравяй, че си тук, за да спасиш живота на едно младо момче. Младо момче, което може би е изнасилвано, докато стоим тук и си говорим.

Той въздъхна дълбоко и тръгна към мен. Може би нещо се бе изписало на лицето ми, защото седна на другия стол и не се опита да се приближи повече.

— Имаш навика да отнемаш цялото удоволствие от съблазняването ти, ma petite.

— Юпиии — казах аз. — А сега можем ли да се заемем за работа.

Той се усмихна със своята прекрасна, перфектна усмивка.

— Уредих среща с господаря на Брансън за тази вечер.

— Просто така? — казах аз.

— Нима не искаше да направя точно това? — в гласа му отново се промъкна онази развеселена нотка.

— Аха. Просто не съм свикнала да ми даваш точно това, което съм поискала.

— Бих ти дал всичко, което поискаш, ma petite, ако само ми позволиш.

— Исках да се разкараш от живота ми. Не изглежда да искаш да го направиш.

Той въздъхна.

— Не, ma petite, не искам да го направя.

Остави нещата дотам. Нямаше обвинения, че искам да излизам с Ричард вместо с него. Нямаше мъгливи заплахи за живота на Ричард. Беше някак странно.

— Намислил си нещо.

Той се обърна с разширени очи и дълги пръсти, допрени до сърцето му.

— Moi?12

— Да, ти.

Поклатих глава и оставих нещата така. Беше намислил нещо. Познавах го достатъчно, че да разпозная знаците, но също така го познавах достатъчно, за да знам, че няма да ми каже, преди да е готов да го стори. Никой не пазеше тайни като Жан-Клод и никой друг нямаше толкова много. С Ричард нямаше измами. Жан-Клод живееше и дишаше с това.

— Трябва да се преоблека и да си събера багажа, преди да можем да тръгнем.

— Да смениш прелестната си червена пола, защо? Защото ми харесва ли?

— Не само заради това — отвърнах, — макар да признавам, че е плюс. Не мога да нося кобура за под панталоните, докато съм с пола.

— Няма да оспоря, че наличието на втори пистолет ще помогне за нашата малка демонстрация на сила утре вечер.

Спрях и се обърнах.

— Какво имаш предвид с това утре вечер?

Той разпери широко ръце.

— Твърде близо е до разсъмване, ma petite. Няма да имаме време дори да стигнем до леговището на господаря, преди слънцето да изгрее.

— Проклятие! — промълвих тихо и прочувствено.

— Свърших своята част, ma petite. Но дори и аз не мога да спра изгрева.

Наведох се към облегалката на двойното кресло, а ръцете ми стискаха краищата достатъчно силно, че да боли. Поклатих глава.

— Ще е твърде късно да го спасим.

— Ma petite, ma petite — той коленичи пред мен и погледна нагоре. — Защо това момче те тревожи толкова много? Защо животът му е толкова ценен за теб?

Погледнах надолу към перфектното лице на Жан-Клод, но нямах отговор.

— Не знам.

Той сложи своите ръце върху моите.

— Нараняваш се, ma petite.

Извадих ръце изпод неговите и ги кръстосах пред себе си. Жан-Клод остана коленичил, с ръце от двете ми страни. Беше твърде близо до мен и внезапно осъзнах колко къса е полата.

— Трябва да си събирам багажа — казах аз.

— Защо? Не харесваш ли стаята си?

Без да помръдне, изглеждаше някак по-близо. Можех да почувствам очертанията на тялото му по краката си като топлина.

— Мръдни се — казах му.

Той се облегна назад, сядайки върху петите си, и ме принуди да мина покрай него. Докато го правех, ръбът на полата ми се потърка в бузата му.

— Ти си такъв трън в задника.

— Толкова мило от твоя страна да го забележиш, ma petite. А сега кажи, защо напускаш тази чудесна стая?

— Стаята се плаща от клиент, който вече не е клиент.

— И защо не е, ma petite?

— Насочих пистолет срещу него.

Очите му се разшириха, а лицето му се превърна в идеална маска на изненада. Маската изчезна и той ме погледна с древните си очи. Очи, които бяха виждали много, но все още не можеха да решат как да ме възприемат.

— Защо би направила подобно нещо?

— Щяха да застрелят мъж за нарушаване на границите на имот.

— А той нарушаваше ли ги?

— Технически погледнато, да.

Жан-Клод просто ме изгледа.

— Нима той не е имал право да защити собствената си земя?

— Не, не и ако това означава убийство на човек. Едно парче земя не заслужава да убиват заради него.

— Защитата на земите ни е била добре обосновано извинение за убийства от зората на времето, ma petite. Нима внезапно си променила правилата?

— Нямах намерение да стоя и да ги гледам как убиват човек за това, че е преминал по парче земя. Освен това смятам, че беше нагласено.

— Нагласено? Имаш предвид план да се убие човекът.

— Да.

— Ти беше ли част от този план?

— Може би бях примамката. Той можеше да почувства властта ми над мъртвите, която го е призовала.

— Това вече е интересно. Как се казва този мъж?

— Първо ми дай името на мистериозния вампир.

— Ксавие — каза той.

— Просто така. Защо не ми даде името по-рано?

— Не исках полицията да го получи.

— Защо не?

— Обясних ти. Сега ми кажи името на мъжа, когото си спасила тази вечер.

Гледах го и не исках да му го кажа. Не ми харесваше колко заинтересован беше от него. Но сделката си е сделка.

— Бувие. Магнус Бувие.

— Името не ми е познато.

— А трябва ли?

Той само ми се усмихна. Означаваше нищо и всичко.

— Ти си едно дразнещо копеле.

— Ах, ma petite, как да ти устоя, когато ми шепнеш такива гальовни думи?

Изгледах го кръвнишки, което го накара да се усмихне по-широко. Имаше съвсем лек намек за подадени зъби.

Някой почука на вратата. Вероятно мениджърът, за да ми каже да се изнасям. Отправих се натам. Не си направих труда да гледам през шпионката, така че останах изненадана от човека, който стоеше пред вратата. Беше Лайънъл Баярд. Нима беше дошъл да ни изхвърли лично?

За момент останах неподвижна и просто го гледах. Той проговори пръв, прочиствайки нервно гърлото си.

— Госпожице Блейк, може ли да разговарям с вас за момент?

Държеше се адски възпитано за някой, който е дошъл да ни изрита.

— Слушам ви, г-н Баярд.

— Наистина не смятам, че фоайето е правилното място да разискваме нещата.

Отстъпих встрани и го въведох в стаята. Той мина покрай мен и приглади вратовръзката си с ръце. Погледът му пробяга по Жан-Клод, който вече беше изправен. Жан-Клод се усмихна на Баярд. Приятно, очарователно.

— Не знаех, че имате компания, госпожице Блейк. Мога да дойда по-късно.

Затворих вратата.

— Не, г-н Баярд, всичко е наред. Казах на Жан-Клод за нашето недоразумение от тази вечер.

— Ах, да, ъм… — Баярд гледаше ту към него, ту към мен, сякаш не беше сигурен какво да каже.

Жан-Клод не просто седна на стола, а по-скоро изви тялото си около него. Движението беше почти котешко.

— Анита и аз нямаме тайни един от друг, г-н…

— Баярд, Лайънъл Баярд — той пристъпи напред и протегна ръката си към Жан-Клод.

Жан-Клод повдигна вежда, но я прие.

Ръкостискането изглежда накара Баярд да се почувства по-добре. Нормален жест. Той не знаеше какво представлява Жан-Клод. Не можех да разбера как е възможно да го гледа и да смята, че е човек. Бях виждала само един вампир, който можеше да мине за човек, и той въобще не беше такъв. Баярд се обърна отново към мен и нагласи очилата си, които не се нуждаеха от подобно нещо. Отново този дребен нервен жест. Нещо се готвеше.

— Какво има, Баярд? — попитах аз.

Бях затворила вратата и стоях облегната на нея със скръстени ръце.

— Тук съм, за да предложа най-искрените ни извинения за случилото се по-рано тази вечер.

Аз просто го гледах.

— Вие се извинявате на мен?

— Да. Г-н Стърлинг беше твърде разпален. Ако не бяхте вие, за да ни върнете към реалността, можеше да се случи голяма трагедия.

Опитах се да запазя лицето си безизразно. Исках да се нацупя или да изглеждам объркана.

— Стърлинг не ми е ядосан?

— Точно обратното, госпожице Блейк. Благодарен ви е.

Не го повярвах.

— Наистина? — казах аз.

— О, да. Всъщност съм упълномощен да ви предложа бонус.

— Защо?

— За да се реваншираме за поведението ни от тази вечер.

— Поведението ви беше нормално — отвърнах аз.

Той се усмихна скромно. Изпълнението му беше искрено колкото фалшиви перли, но не беше и наполовина толкова реалистично.

— Колко голям е бонусът?

— Двадесет хиляди.

Останах облегната на стената и продължих да го гледам.

— Не.

Той примигна насреща ми.

— Моля?

— Не искам бонуса.

— Не съм упълномощен да предложа повече от двадесет хиляди, но бих могъл да разговарям с г-н Стърлинг. Може би той би могъл да го направи.

Поклатих глава и се отблъснах от стената.

— Не искам повече пари. Въобще не искам бонуса.

— Нима се отказвате, госпожице Блейк?

Мигаше толкова бързо, че помислих, че ще припадне. Идеята, че се отказвам, го притесняваше. Много.

— Не, не се отказвам. Но вие вече плащате огромна сума. Не е нужно да давате повече.

— Г-н Стърлинг просто е силно обезпокоен да не ви е обидил.

Оставих това без коментар. Твърде лесно.

— Кажете на г-н Стърлинг, че щях да имам по-високо мнение за извинението му, ако го беше поднесъл лично.

— Г-н Стърлинг е много зает мъж. Би дошъл лично, но имаше неотложни задачи.

Зачудих се колко често се налагаше на Баярд да се извинява от името на големия шеф. И колко често извинението беше заради заповед към друг лакей да застреля някого.

— Добре, предадохте съобщението. Кажете на г-н Стърлинг, че не ваденето на оръжие ще ме накара да се измъкна. Тази нощ разчетох гробището. Някои от труповете са по-близо до триста, отколкото до двестагодишни. Триста години, Лайънъл, това си е старо зомби.

— Можете ли да ги вдигнете? — той пристъпи по-близо, а ръцете му си играеха с реверите.

Почти нарушаваше личното ми пространство. Бих предпочела да имам Жан-Клод край себе си вместо него.

— Може би. Въпросът не е дали мога, а дали ще го направя, Лайънъл.

— Какво имате предвид?

— Излъгахте ме, Лайънъл. Подценихте възрастта на мъртвите с близо век.

— Не нарочно, госпожице Блейк, уверявам ви. Просто повторих онова, което ми бе казано от изследователския ни отдел. Не съм ви подвел нарочно.

— Да, бе.

Посегна, сякаш искаше да ме докосне. Отстъпих назад точно колкото бе нужно. Изглеждаше ужасно напрегнат. Отпусна ръката си.

— Моля ви, госпожице Блейк, не ви излъгах нарочно.

— Проблемът, Лайънъл, е, че не съм сигурна дали мога да вдигна толкова стари зомбита без човешко жертвоприношение. Дори и моите способности си имат граници.

— Толкова е хубаво да го знаем — каза Жан-Клод тихичко.

Намръщих му се, а той отвърна с усмивка.

— Ще се опитате, нали, госпожице Блейк?

— Може би. Още не съм решила.

Той поклати глава.

— Ще направим всичко по силите ни, за да компенсираме това недоглеждане, госпожице Блейк. Изцяло моя грешка е, че не направих повторна проверка на откритото от изследователския отдел. Има ли нещо, което бих могъл да направя, за да мога лично да ви компенсирам?

— Просто си вървете. Утре ще се обадя в офиса ви, за да обсъдим подробностите. Може да са ми нужни някои допълнителни… принадлежности, за да опитам вдигането.

— Всичко, всичко, което кажете, госпожице Блейк.

— Добре. Ще се обадя.

Отворих вратата и застанах до нея. Надявах се, че намекът ми ще е достатъчен. Така беше. Баярд се отправи към вратата и тръгна почти заднешком, като се извиняваше.

Затворих вратата и за момент останах на място.

— Този дребосък е намислил нещо — обади се Жан-Клод.

Обърнах се и го погледнах. Стоеше все така свит на стола и изглеждаше великолепно.

— Не ми трябват вампирски сили, за да го разбера.

— Нито на мен — отвърна той.

Изправи се от стола съвсем непринудено. Ако аз се бях свила по този начин, щях да съм схваната.

— Трябва да кажа на Лари, че може да спре да опакова. Не разбирам защо все още сме наети, но е така.

— Може ли някой друг да вдигне гробището?

— Не и без човешко жертвоприношение, а дори и с него не е сигурно.

— Нуждаят се от теб, ma petite. Съдейки по безпокойството на дребосъка, явно вдигането на мъртъвците е въпрос на живот и смърт.

— Заложени са милиони долари.

— Не мисля, че са заложени само пари — каза той.

Поклатих глава.

— Нито пък аз.

Той се присъедини към мен при вратата.

— Какви допълнителни принадлежности ще са ти нужни, за да вдигнеш тристагодишен труп, ma petite?

Свих рамене.

— По-голяма смърт. Първоначално смятах да използвам две кози — отворих вратата.

— А какво обмисляш да използваш сега?

— Може би слон.

Бяхме в коридора и той ме гледаше.

— Шегувам се. Честно. Освен това слоновете са застрашен вид. Мислех си примерно за крава.

Жан-Клод ме гледа в продължение на няколко много дълги момента, а лицето му беше много сериозно.

— Не забравяй, ma petite, че мога да кажа дали лъжеш.

— Какво се предполага да значи това?

— Имаше предвид казаното за слона.

Намръщих се. Какво можех да кажа?

— Добре де, но само за минутка. Не бих го причинила на слон. Казвам истината.

— Да, ma petite. Знам.

Всъщност нямах предвид онова, което бях казала за слона. Не и наистина. Просто беше най-голямото животно, за което можех да се сетя на прима виста. А и ако щях да се опитвам да вдигна няколко тристагодишни трупа, щях да имам нужда от нещо наистина голямо. Не вярвах една крава да стигне. По дяволите, не вярвах, че и стадо крави ще е достатъчно. Просто все още не бях измислила добра алтернатива.

Но без слонове, обещавам. Освен това можете ли да си представите как се опитвате да прережете гърлото на слон? Логистиката по самото задържане на слон неподвижен, докато го убивате, е потресаваща. Има причина повечето жертви да са с нашите размери или по-малки. Държат се неподвижни по-лесно.

— Не можем просто да изоставим Джеф с това чудовище — каза Лари.

Беше застанал в средата на тъмнозеления си килим. Жан-Клод седеше в ъгъла на кушетката, украсена със зелени мотиви. Изглеждаше развеселен като котка, която е открила много интересна мишка.

— Не го изоставяме — отвърнах аз. — Просто не можем да идем да го търсим тази вечер.

Той се завъртя и посочи с пръст Жан-Клод.

— Защо? Защото той казва така ли?

Усмивката на Жан-Клод се разшири. Определено се забавляваше.

— Провери си часовника, Лари. Скоро ще се съмне. Всички вампири ще похъркват в ковчезите си.

Лари поклати глава. Изражението на лицето му ми напомни за мен. Твърдоглаво, неискащо да приеме фактите.

— Трябва да направим нещо, Анита.

— Не можем да говорим с вампирите през деня, Лари. Просто така стоят нещата.

— И какво ще се случи с Джеф днес, докато чакаме слънцето да залезе?

Бледата му кожа беше станала почти бяла. Луничките му изглеждаха като кафяви мастилени петна. Бледите му сини очи блестяха като ядосани стъкла. Никога не бях виждала Лари толкова бесен. По дяволите, никога не го бях виждала ядосан.

Хвърлих един поглед на Жан-Клод, но той само ме изгледа. Трябваше да се оправям самичка. Не беше ли винаги така?

— Ксавие ще трябва да спи. Няма да може да нарани Джеф, щом слънцето изгрее.

Лари поклати глава.

— Ще успеем ли да го върнем навреме?

Искаше ми се да кажа „Разбира се“, но нямаше да лъжа.

— Не знам. Надявам се.

Мекото му бузесто лице беше застинало в упорита гримаса. Погледнах го и осъзнах защо толкова много хора ме подценяваха. Изглеждаше безобиден. По дяволите, той наистина си беше безобиден, но вече бе въоръжен и се учеше как да бъде опасен. И за пръв път видях на лицето му мрачна решителност. Бях планирала да не го взимам на срещата с господаря на Брансън. Но докато го наблюдавах, не бях сигурна, че ще ми позволи да направя подобно нещо. Тази нощ беше преживял първия си лов на вампири. До момента бях успявала да го държа настрани от суровата действителност, но това нямаше да продължи дълго. Бях се надявала, че ще се откаже от идеята да лови вампири. Докато се взирах в блестящите му очи, осъзнах, че аз съм тази, която се е самозаблуждавала. По свой собствен начин Лари беше също толкова твърдоглав, колкото и аз. Това си беше плашеща мисъл. Но тази вечер беше в безопасност.

— Не можеше ли просто да ме успокоиш? Да ми кажеш, че ще го намерим? — попита Лари.

Усмихнах се.

— Опитвам се да не те лъжа, ако мога да го избегна.

— За разнообразие щях да съм доволен да чуя лъжа — отвърна Лари.

— Съжалявам.

Той си пое дълбоко въздух и бавно го издиша. Гневът му беше изчезнал просто така. Лари не знаеше какво е да използваш гнева си. Той не потъваше в черни мисли. Една от основните разлики между нас. Аз никога не прощавах на хората за каквото и да било. Със сигурност беше недостатък, но, по дяволите, всеки трябваше да има поне един.

На вратата се почука. Лари отиде да отвори.

Внезапно Жан-Клод се озова до мен. Не го бях видяла да се движи. Не бях чула кожените му ботуши да скърцат по килима. Нищо. Магия. Сърцето ми внезапно затуптя в гърлото.

— Пристъпвай тежко или нещо подобно, когато правиш това.

— Когато правя какво, ma petite?

Изгледах го ядосано.

— Това не беше някое от психономерцата, така ли?

— Не — отвърна той.

Тази единствена дума пропълзя по кожата ми като слаб прокрадващ се бриз.

— Проклет да си — казах тихо и прочувствено.

Той се усмихна.

— Този разговор сме го водили и преди, ma petite, твърде си закъсняла.

Лари беше затворил вратата.

— В коридора има един тип, който казва, че е с Жан-Клод.

— Тип или вампир? — попитах аз.

Лари се намръщи.

— Не е вампир, но ако имаш предвид човек, не бих стигнал толкова далече.

— Очакваш ли посетители? — попитах аз.

— Да, очаквам.

— Кого?

Той се приближи напето до вратата и постави ръка на дръжката.

— Някой, с когото вярвам вече си се срещала.

Отвори вратата със замах и отстъпи встрани, така че да ми предостави ясна гледка.

Джейсън стоеше пред отворената врата, спокоен и усмихнат. Беше висок точно колкото мен, нещо, което не е толкова често срещано при мъжете. Правата руса коса едва докосваше върха на яката му; очите му бяха с невинния син цвят на пролетно небе. Последният път, когато го бях видяла, се опитваше да ме изяде. Върколаците понякога правят такива неща.

Беше облечен с твърде голям черен пуловер, който стигаше почти до средата на бедрата му. Беше му се наложило да навие ръкавите около китките си. Панталоните му бяха кожени, пристегнати с върви отстрани от кръста до средата на прасците, където вървите изчезваха в ботушите му. Бяха достатъчно разхлабени, че да се вижда бледа ивица плът чак до долу.

— Здрасти, Анита.

— Здрасти, Джейсън. Какво правиш тук?

Имаше благоприличието да изглежда засрамен.

— Аз съм новият домашен любимец на Жан-Клод — изрече думата сякаш бе нещо нормално. Ричард не би го казал по този начин.

— Не ми каза, че ще си доведеш компания — обърнах се към Жан-Клод.

— Ще се срещаме с господаря на града. Трябва да направим добро шоу.

— Значи върколак и какво… аз?

Той въздъхна.

— Да, ma petite, независимо дали носиш белезите ми, или не, повечето те смятат за мой човешки слуга — той вдигна ръка. — Моля те, Анита, знам, че не си мой слуга в техническия смисъл на думата. Но си ми помагала да защитя територията си. Убивала си, за да ме защитиш. Това е най-доброто определение на онова, което върши един човешки слуга.

— И какво? На срещата трябва да се преструвам, че съм твой слуга, така ли?

— Нещо подобно — отвърна той.

— Забрави.

— Анита, в този случай ми е нужна демонстрация на сила. Брансън беше част от територията на Николаос. Отказах се от нея, защото гъстотата на населението можеше да поддържа друга група. Но въпреки това беше моя земя, а сега не е. Някои гледат на това като на слабост, а не на практичност.

— И значи без никакви белези най-сетне си подсигури случай да играя ролята на човешкия ти слуга. Манипулативно копеле.

— Ти ме помоли да дойда, ma petite — в гласа му се прокрадна нотка топлина. Той пристъпи гордо към мен. — Правя ти услуга, не го забравяй.

— Не мисля, че ще ми позволиш да го забравя — отвърнах аз.

Той издаде груб звук, сякаш не можеше да намери думи, с които да изрази гнева си.

— Защо се занимавам с теб? Обиждаш ме постоянно. Има мнозина, които биха дали душата си за това, което ти предлагам.

Стоеше изправен пред мен, с очи като тъмни сапфири и кожа, бяла като мрамор. Кожата му блестеше, сякаш вътре в него имаше някаква светлина. Приличаше на жива скулптура от светлина, скъпоценности и камък.

Беше впечатляващ и плашещ, но го бях виждала и преди.

— Зарежи тия глупости с вампирските сили, Жан-Клод. Почти е съмнало. Нямаш ли ковчег, скрит нейде, в който да пропълзиш?

Той се разсмя, но смехът не беше приятен, а горчив като докосването до стоманена тел. Нещо, което да дразни, а не да съблазнява.

— Багажът ни все още не е пристигнал, нали, вълчо мой?

— Не, господарю — отвърна Джейсън.

— Ковчегът ти не е пристигнал? — попитах аз.

— Или съм си избрал твърде немарлив въздушен транспорт, или… — той остави думите да увиснат, а изразът на лицето му бе насмешлив и приятен.

— Или какво? — попита Лари.

— Ma petite.

— Смяташ, че местният господар е взел ковчега ти.

— Наказание, задето съм влязъл в територията й, без да спазя протоколните учтивости — гледаше към мен, докато го казваше.

— Предполагам, че вината е моя.

Той сви рамене по онзи вбесяващ начин.

— Можех да откажа, ma petite.

— Престани да се държиш толкова учтиво.

— Щеше ли да си по-щастлива, ако бях ядосан? — гласът му беше много кротък, докато го изричаше.

— Може би — отвърнах аз — щеше да ме накара да се чувствам по-малко виновна, но не го изрекох на висок глас.

— Върви на летището и намери багажа ни, ако можеш, Джейсън. Донеси го в стаята на Анита.

— Чакай малко. Няма да се нанесеш в стаята ми.

— Почти сутрин е, ma petite. Нямам избор. Утре ще си намерим друг подслон.

— Планирал си го.

Той се изсмя горчиво.

— Дори моята непочтеност има някакви граници, ma petite. Не бих останал без ковчега си по собствено желание толкова близо до разсъмване.

— Какво ще правиш без него? — попита Лари. Изглеждаше разтревожен.

Жан-Клод се усмихна.

— Не се страхувай, Лорънс, всичко, което ми е нужно, е мрак или по-точно липса на слънчева светлина. Самият ковчег не е абсолютно необходим, просто е по-сигурен.

— Никога не съм срещала вампир, който да не спи в ковчег — казах аз.

— Ако съм под земята, на сигурно място, не използвам ковчега си. Макар че, ако трябва да съм честен, веднъж щом дневната светлина ме намери, ставам безчувствен и бих могъл да спя и на легло от пирони, без да разбера.

Не бях сигурна, че му вярвам. Той се стараеше повече от мнозинството вампири да минава за човек.

— Съвсем скоро ще разбереш, че говоря истината, ma petite.

— Точно от това се опасявам — отвърнах аз.

— Можеш да спиш на кушетката, ако предпочиташ, но ти казвам сериозно, че веднъж щом се съмне напълно, ще съм безвреден, безпомощен, ако щеш. Няма да мога да те тормозя, дори и да искам.

— И на какви други приказки за лека нощ трябва да повярвам? Виждала съм те да се движиш след разсъмване, скрит от светлината, но си беше съвсем наред.

— След поне осем часа сън, ако все още има дневна светлина, мога да се движа наоколо, вярно е, но се съмнявам, че ще останеш в леглото за осем часа. Имаш клиенти или нещо подобно, разследване на убийство, някаква работа, която ще те накара да излезеш и прочее.

— Ако те оставя сам, кой ще наблюдава да не дойде някоя камериерка и да дръпне завесите, превръщайки те в пържени картофки?

Усмивката се разшири.

— Притесняваш се за добруването ми. Поласкан съм.

Погледнах го. Изглеждаше приятен и развеселен, но това беше маска. Изражението му, когато не искаше да разберете какво си мисли, но не иска да знаете, че не иска да разберете.

— Какво си намислил?

— За разнообразие нищо, ma petite.

— Да бе, повярвах ти.

— Ако намеря ковчега ще трябва да наема камион — каза Джейсън.

— Можеш да ползваш джипа ни — обади се Лари.

Изгледах го ядосано.

— Не, не може.

— Приеми, че е целесъобразно, ma petite. Ако на Джейсън му се наложи да наеме камион, може да се наложи да прекарам още един ден в леглото ти. Знам, че не го искаш.

В гласа му се прокрадваше веселие и скрита нотка на нещо друго. Може би беше горчивина.

— Аз ще карам — обади се Лари.

— Не, няма — възразих.

— Почти е съмнало, Анита. Всичко ще е наред.

Поклатих отрицателно глава.

— Не.

— Не можеш вечно да ме третираш като по-малък брат. Мога да карам джипа.

— Обещавам да не го изяждам — обади се Джейсън.

Лари протегна ръка за ключовете.

— Все някога трябва да ми се довериш.

Просто го изгледах.

— Обещавам да застрелям всичко, било то човек или чудовище, което ме заплашва докато съм навън — направи знака на бойскаутите, три пръста, вдигнати към небето. — После можеш да ми платиш гаранцията и да обясниш, че само съм изпълнявал заповеди.

Въздъхнах.

— Добре, по дяволите.

Дадох му ключовете.

Той ми се ухили.

— Благодаря.

Поклатих глава.

— Просто се върни бързо, става ли?

— Както кажеш.

— Разкарай се и бъди внимателен.

Лари излезе, следван по петите от Джейсън. Взирах се във вратата, след като се затвори и се чудех дали не трябваше да отида с тях. Лари щеше да побеснее, но побеснял е по-добре от мъртъв. По дяволите, ставаше дума за проста задачка: отидете до летището и вземете ковчега. Какво би могло да се обърка, при положение, че оставаше по-малко от час тъмнина? Мамка му.

— Не можеш да го защитиш, Анита.

— Мога да се опитам.

Жан-Клод отново сви рамене по онзи вбесяващ начин, който означаваше едновременно всичко, което поискате да значи, и нищо.

— Ще се оттеглим ли в стаята ти, ma petite?

Отворих уста да му кажа, че би могъл да спи при Лари, но не го направих. Не вярвах, че би си похапнал от Лари, но знаех със сигурност, че не би посегнал на мен.

— Разбира се — отвърнах аз.

Изглеждаше леко изненадан, сякаш очакваше, спор. Но тази вечер нямах повече сили за спорове. Можеше да получи леглото. Аз щях да се настаня на кушетката. Какво би могло да е по-невинно от това? Монахините рокерки от ада, но едва на второ място.