Кървави кости

25

Смехът на Жан-Клод заглъхна постепенно, сякаш звукът се закачаше по стените.

— Къде е Серефина? — попита той.

Айви и Брус излязоха от стаята. Не знам къде отиваха, но вероятно щеше да е на по-приятно място. Колко стаи за мъчения можеше да има в къща с подобни размери? Не ми отговаряйте.

Високият вампир ни погледна с очите си, подобни на очите на умряла риба. Нямаше притегляне, нямаше нищо, беше като да гледаш в очите на труп.

Гласът му, когато най-сетне го използва, бе почти шокиращ. Беше богат и дълбок, резониращ, но не с вампирска сила. Беше глас на актьор или оперен певец. Наблюдавах как излиза от тънката уста без устни и все още приличаше на салонен номер, сякаш устата ще се раздвижи не в синхрон с думите, но не стана така.

— Трябва да минете през мен преди тя да ви види.

— Изненадваш ме, Янос — Жан-Клод се спусна по стълбите. Предположих, че ще продължим надолу. Жалко. — Ти си по-силен от Серефина. Как така изпълняваш каквото ти каже?

— Когато я видиш, ще разбереш. А сега елате, всички, присъединете се към нас. Нощта е млада и искам, преди да съмне, да видя всички ви голи и кървящи.

— Кой е този тип? — попитах аз. Отново можех да движа ръцете си, значи можех и да остроумнича.

Жан-Клод спря на последното стъпало. Джейсън пристъпи напред, на една крачка зад него. Лари и аз останахме малко по-назад. Не мисля, че някой от нас гореше от желание да слезе.

Вампирът обърна мъртвите си очи към мен:

— Аз съм Янос.

— Чудно, но правилата гласят, че не можеш да ни пуснеш кръв, или каквото и да било друго. Или пропускам нещо?

— Пропускаш много малко неща, ma petite — каза Жан-Клод.

— Няма да бъдете наранени против волята си — отвърна Янос. — Всички трябва да сте съгласни, за да бъдете наранени.

— Значи сме в безопасност — отвърнах аз.

Той се усмихна и кожата по лицето му се разтегна като хартия. Почти очаквах някоя кост да я пробие, но това не се случи. Усмивката беше приятно зловеща.

— Ще видим.

Жан-Клод направи последната стъпка и влезе по-навътре в стаята. Джейсън го последва и след моментно колебание същото сторих и аз. Лари ме последва като войник.

— Тази стая е твоя идея, Янос — каза Жан-Клод.

— Не правя нищо без одобрението на господарката си.

— Не е възможно да ти е господарка, Янос. Не е достатъчно силна.

— И все пак ето ме тук, Жан-Клод. Ето ме тук.

Жан-Клод се разходи около тъмното дърво на дибата и прокара блед пръст по нея.

— Серефина никога не си е падала особено по мъченията. Тя е много неща, но не е садистка. — Жан-Клод застана пред Янос. — Мисля, че ти си господарят тук, а тя е прикритието ти. Официално тя е господар, така че всички предизвикателства ще са насочени към нея. Когато умре, ще си намериш друга марионетка.

— Уверявам те, Жан-Клод, тя е моята господарка. Мисли за тази стая като за отплата задето съм й бил верен слуга.

Той огледа помещението със собственическа усмивка, като магазинер, който се възхищава на добре заредените рафтове.

— Какво си намислил за нас в тази твоя стаичка?

— Изчакай малко, мое нетърпеливо момче, и всичко ще се изясни.

Беше странно някой да нарича Жан-Клод „момче“, сякаш е много по-млад братовчед, когото Янос е наблюдавал да израства. Дали го беше познавал, когато е бил млад вампир? Прясно умрял?

Чу се женски глас:

— Къде ме водите? Наранявате ме.

Айви и Брус довлякоха млада жена през страничната врата. Буквално я довлякоха. Беше отпуснала краката си и се опитваше да ги използва по начина, по който го прави кучето, когато се опитвате да го заведете на ветеринар. Но тя имаше само два крака и по един вампир до всяка ръка. Нямаше особен успех в опитите да ги забави.

Имаше права руса коса, която едва докосваше раменете й. Очите й бяха големи и сини, а гримът, с който беше започнала нощта, беше размазан от сълзите.

Айви изглежда се забавляваше. Очите на Брус бяха силно разширени. Страхуваше се от Янос. Предполагам, че беше трудно да не се страхува.

Момичето изгледа безмълвно за момент Янос, след това изкрещя. Айви разсеяно я плесна, както човек би зашлевил лаещо куче. Момичето изхленчи и замлъкна, взирайки се в пода, а по бузите й се стичаха пресни сълзи.

В стаята заедно с нас беше само Янос и двамата младоци. Обзалагах се, че можем да ги отнесем. Влязоха още две вампирки, но те не влачеха другото момиче. Тя влезе с блестящи от гняв очи, изправен гръб и ръце, свити в юмруци край тялото. Беше ниска, с леко набито телосложение, но не съвсем пълна, сякаш малко израстване щеше да се погрижи за теглото. Косата й беше невзрачно кафява, малки кафяви очи бяха оградени от очила, а лицето й бе обсипано с лунички. Характерът, който се излъчваше от това лице, не беше невзрачен. Моментално я харесах.

— О, Лиса — каза тя, — изправи се.

Звучеше едновременно засрамена и ядосана.

Русото момиче, Лиса, просто се разплака още по-силно.

Вампирките, които пазеха второто момиче, не бяха млади. И двете бяха високи, някъде около метър и осемдесет, облекчени в черна кожа, дългата руса коса на едната беше сплетена в плитка на гърба й, докато черната коса на другата падаше свободно около лицето й. Голите им ръце бяха мускулести и стегнати. Изглеждаха като жени телохранителки от лош шпионски филм.

Силата, която струеше от двете не беше ефект от второразреден филм. Пълзеше из стаята като воден поток, гъст и студен. Когато се изля върху тялото ми, ме остави без дъх. Силата се промъкна в костите ми и ги накара да болят. Зад мен Лари ахна.

Погледнах към него, за да се уверя, че ахва по същата причина като мен. Зад нас нямаше нови чудовища, просто силата на двете вампирки.

— С какво се занимавате, бе хора, държите странноприемница за всички вампири над петстотин години ли? — попитах аз.

Всички се обърнаха към мен. Двете вампирки се усмихнаха особено неприятно. Гледаха ме сякаш съм някакъв вид бонбон и се чудят какъв е пълнежът ми. Мек и лепкав или твърд с ядка в средата? Случвало се бе мъже да ме разсъбличат с поглед, но никога не беше имало нещо, което се опитва да си ме представи без кожата. Блях.

— Имаш ли да добавиш нещо? — попита Янос.

— Не можете просто да довлечете двойка непълнолетни момичета и да очаквате, че няма да направим нищо.

— Точно обратното, Анита, очакваме от вас да направите много неща.

Не ми хареса как го формулира.

— Какво би трябвало да означава това?

— Първо, младите жени не са непълнолетни, нали така, момичета?

Втората девойка само го изгледа. Лиса поклати глава, все така взряна в пода.

— Кажете й възрастта си — нареди Янос.

Никоя от тях не отговори. Айви дръпна достатъчно силно, че да накара русото момиче да извика.

— Осемнадесет, на осемнадесет съм.

Тя се строполи на пода като ридаеща купчинка и вампирите я пуснаха.

Една от жените каза:

— А сега твоите години.

Гласът й беше като тих гръм, предупреждение за приближаващата буря.

Очите на второто момиче се разшириха иззад очилата.

— На деветнадесет съм — зад гнева й вече прозираше страх.

— Добре, пълнолетни са, но ако е против волята им, това си остава така, независимо от възрастта — казах аз.

— Нима ще се правиш на полицайка, Анита? — попита Янос. Звучеше развеселен.

— Няма просто да стоя и да гледам как ги наранявате.

— Имаш високо мнение за себе си, Анита. Уверена си. Това ми харесва. Винаги е много по-забавно да пречупиш някой силен. Слабаците се превиват и плачат, и подсмърчат, но храбреците, те почти настояват да ги нараниш — той пристъпи към мен, протягайки една бяла паешка ръка. — Искаш ли да те нараня?

Спомних си предупреждението да не използвам оръжие, но майната му. Щях да извадя браунинга.

Внезапно Жан-Клод беше там и държеше китката на Янос. Янос изглеждаше впечатлен. В интерес на истината, аз също. Не го бях видяла да се движи и явно същото важеше за вампира. Готин номер беше.

Позволих на ръката си да се отпусне, макар да бях убедена, че ако извадя пистолета, ще се почувствам по-добре. Но целта на тазвечерното упражнение не беше да ме накара да се чувствам по-добре, а да останем живи.

— Никой от нас да не пострада, такова беше обещанието — каза Жан-Клод.

Янос измъкна китката си от хватката му бавно, почти провлачено, сякаш се наслаждаваше.

— Щом Серефина даде обещание, го спазва.

— В такъв случай какво правят тук младите жени?

— Тези двамата — Янос посочи към Лари и мен — наистина ли не биха стояли и гледали безучастно как ще пострадат непознати?

Звучеше изненадано, но не нещастно от това.

— За съжаление, да — отвърна Жан-Клод.

— И ако се включат в свадата, ти ще се включиш, за да я защитиш? — попита Янос.

— Ако трябва.

Янос се усмихна и успях да чуя как кожата му изскърца от напрежението да задържи костите му.

— Прекрасно.

Видях как по гърба на Жан-Клод премина тръпка, сякаш е бил хванат неподготвен. Аз бях просто объркана.

— Двете млади жени дойдоха по собствено желание в къщата ни. Знаеха какво представляваме и се съгласиха да ни помогнат да забавляваме гостите си.

Погледнах към второто момиче.

— Вярно ли е?

Една от вампирите пазачки докосна рамото й, леко, но достатъчно.

— Дойдохме по собствено желание, но не знаехме…

Ръката на вампирката стисна. Лицето на момичето се изкриви от болка, но не издаде звук.

— Дойдоха по собствената си свободна воля и са на нужната възраст — каза Янос.

— И какво следва сега? — попитах аз.

— Айви, окови тази ето там — той посочи към някакви обвити с кожа окови отляво на вратата.

Айви и Брус вдигнаха девойката, изправиха я на крака и я поведоха залитаща към стената.

— С гръб към стаята, моля.

Пристъпих към Жан-Клод и прошепнах, макар добре да знаех, че ще чуят.

— Това не ми харесва.

— Нито на мен, ma petite.

— Можем ли да го спрем, без да нарушим примирието?

— Не и ако не ни наранят директно, не можем.

— Какво ще стане, ако аз наруша примирието?

— Най-вероятно ще се опитат да ни убият.

В стаята имаше пет вампира, три от тях по-стари от Жан-Клод. Щяхме да умрем. Проклятие.

Русото момиче ридаеше и се бореше, дърпайки ръцете си, докато вампирите я оковаваха за стената. Пищеше и се дърпаше толкова яростно, че ако не беше кожената обвивка щеше да си разкървави китките.

През страничната врата в стаята влезе жена. Беше висока, по-висока от Жан-Клод. Кожата й беше с цвета на кафе с две сметанки. Дългата й черна коса се спускаше на тънки плитчици до кръста. Беше облечена с черен костюм от лачена кожа. Оставяше много малко на въображението. Стъпваше твърдо с обувките си с високи токчета, доста човешка походка. Но не беше човек.

— Киса — каза Жан-Клод. — Все още си със Серефина — звучеше изненадан.

— Не всички от нас имаха твоя късмет.

Гласът й беше гъст като мед. Във въздуха се носеше миризма като от подправки и не бях сигурна дали ставаше дума за парфюма й, или за илюзия.

По скулестото й лице нямаше грим и въпреки това беше красива — макар да се чудех как ще изглежда, ако не замъглява ума ми. Защото със сигурност никой човек не би могъл да излъчва тази сурова сексуалност, която струеше от Киса като почти материален облак.

— Съжалявам, че си тук, Киса.

Тя се усмихна.

— Не ме съжалявай, Жан-Клод. Серефина те е обещала на мен, преди Янос да пречупи прекрасното ти тяло.

Шестима вампири, четирима от които по-стари от Жан-Клод. Шансовете не бяха на наша страна.

— Оковете другото момиче там — Янос посочи към сходен комплект окови отдясно на вратата.

Брюнетката поклати глава.

— Няма начин.

Тя просто отказа да тръгне и се съпротивлява по-добре от блондинката. Хвърли се на земята и използва всеки сантиметър от тялото си, не за да се бори, а за да не тръгне.

Наложи се две вампирки на по няколко века, достатъчно силни, че да накарат зъбите да ме заболят, да я вдигнат и да я занесат до стената. Най-накрая започна да крещи, издаваше силни, накъсани, изпълнени с ярост звуци, които следваха един след друг. Тъмнокосата вампирка я притисна към стената, а другата я окова.

— Не мога просто да гледам това — каза Лари.

Стоеше много близо до мен, може би не знаеше, че вампирите ще чуят шепота му. Не че имаше значение.

— Нито пък аз.

Щяхме да загинем, но поне можехме да отнесем със себе си толкова от тях, колкото успеем.

Жан-Клод се обърна към нас, сякаш можеше да помирише, че ще посегнем към оръжията си.

— Ma petite, мосю Къркланд, не вадете оръжията си. Те действат законно. Жените са дошли, за да помогнат за забавлението. Няма да ги убият.

— Сигурен ли си? — попитах аз.

Той се намръщи.

— Вече не съм сигурен в нищо, но вярвам, че ще удържат на думата си. Жените са уплашени и малко натъртени, но не са наранени.

— Това не е нараняване? — попита Лари.

Звучеше разярен и не можех да го обвинявам. Отговорих му аз.

— Вампирите имат доста уникално чувство за това какво е вредно, нали, Жан-Клод?

Той срещна погледа ми.

— В очите ти виждам обвинение, но помни следното, ma petite, ти ме помоли да те доведа тук. Така че не ме обвинявай за този конкретен проблем.

— Нима забавлението, което предлагаме, е толкова скучно? — попита Янос.

— Обсъждахме дали да ви убием сега или по-късно — казах аз с извънредно делови тон.

Янос се изхили тихо.

— Моля те, наруши примирието, Анита. Страшно ще ми хареса да имам извинение да ви кача на някоя от джунджурийките си. Мисля, че ще отнеме доста време, докато се пречупиш. Но пък от друга страна, понякога именно самохвалковците се предават първи.

— Не се фукам, Янос. Говоря истината.

— Тя вярва в това, което казва — обади се Киса.

— Да, в нея има притеснителна нотка истина — каза Янос. — Много вкусно.

Блондинката Лиса беше спряла да се дърпа в оковите. Беше увиснала на тях, почти задавена от плач. Другото момиче, след като вече беше оковано, стоеше съвсем неподвижно, но ръцете и дланите й започваха леко да потреперват. Сви ги в юмруци, но не можа да спре треперенето.

— Жените дойдоха за малко приключение. Определено получават това, за което са си платили — каза Янос.

Двете вампирки отвориха секции от черната стена и измъкнаха оттам навити камшици. Никое от момичетата не можа да види това, което ме зарадва.

Не можех да стоя и да гледам, не можех. Нещо вътре в мен щеше да умре, ако просто наблюдавах, дори това да означаваше да загина. Поне щях да си ида, борейки се и да отнеса няколко от тях с мен. По-добре от нищо. Но преди всички ние да се самоубием, щях да се опитам да преговарям.

— Щом не се опитваш да ни накараш да нарушим примирието, какво, по дяволите, искаш?

— Да искам? — каза Янос. — Да искам? Ами, много неща, Анита.

Започвах да намразвам начина, по който произнасяше името ми, някак наполовина развеселено и интимно, сякаш сме приятели или близки врагове.

— Какво искаш, Янос?

— Не би ли трябвало ти да преговаряш от името на своите? — обърна се той към Жан-Клод.

— Анита се справя доста добре и сама.

Янос отправи още една широка усмивка.

— Много добре. Какво искаме?

Вампирките се отправиха към девойките. Вдигнаха камшиците така, че момичетата да могат да ги видят.

— Какво е това? — попита русата. — Какво е това? — гласът й беше пронизителен и изпълнен със страх.

— Това е камшик — отвърна втората.

Решителен и рязък, тонът й не издаваше страха така, както го правеше треперещото тяло.

Двете вампирки отстъпиха назад, предположих достатъчно, че да имат пространство за размахване.

— Какво, по дяволите, искаш? — попитах аз.

— Запозната ли си с термина „паж за бой“? — попита Янос.

— Става дума за човек, използван от аристократите, за да бъде наказван вместо наследника им.

— Много добре, толкова малко млади хора имат усет към историята.

— Какво общо има урокът по история?

— Момичетата са пажове за двамата ви млади мъже — отвърна Янос.

Двете вампирки разгънаха камшиците на пода и почти едновременно изплющяха с тях, но без да докосват момичетата. Втората девойка изпищя с кратък, рязък звук, когато удари стената до нея. Русата просто увисна на стената, ридаейки с накъсан гласец:

— Моля ви, моля ви, моля ви.

— Не ги наранявайте — каза Лари. — Моля ви.

— Ще заемеш ли мястото й? — попита Янос.

Най-накрая разбрах какво е намислил.

— Не можеш да ни нараниш, без да ти сътрудничим. Гадно, лукаво копеле такова.

Той се усмихна.

— Отговори ми, момко. Ще заемеш ли мястото й?

Лари кимна.

Сграбчих го за рамото.

— Не.

— Изборът все пак е негов — обади се Янос.

— Пусни ръката ми, Анита.

Втренчих се в очите му в опит да разбера дали осъзнава какво прави.

— Не знаеш какво може да причини камшикът на човешката плът. Не знаеш какво предлагаш.

— Можем да поправим това — каза Янос.

Вампирките разкъсаха блузите на момичетата откъм гърбовете с резки, бързи движения. Русата изкрещя.

— Не можем просто да гледаме — каза Лари.

Беше прав. Независимо дали ми харесваше или не, беше прав.

— Виждал съм какво може да причини камшикът — обади се внезапно Джейсън. — Не ги наранявайте.

Изгледах го.

— Не ми правиш впечатление на самопожертвователен тип.

Той сви рамене.

— Всеки си има своите моменти.

— Ще улесня ли избора ви, ако обещая, че ако вашият младеж заеме мястото на момичето, няма да го осакатим?

— А да го убиете? — попитах аз. — Човек може да умре от шока при боя с камшик.

— Без убиване и без осакатяване. Просто си искаме нашия фунт плът и кварта кръв.

Нещо вероятно се бе изписало на лицата ни, защото той се разсмя.

— Говорех фигуративно, естествено. Ще имаш белези, докато умреш, но нищо повече.

— Това е нелепо — казах аз. — Няма да го правим.

— Ако извадим оръжия, можем ли да ги убием? — попита Лари.

Извърнах поглед от настойчивите му очи. Той докосна ръката ми.

— Анита?

— Можем да отнесем няколко от тях със себе си — отвърнах аз.

— Но пак ще сме мъртви, а щом умрем, кой ще помогне на момичетата?

Поклатих глава.

— Трябва да има по-добър начин.

Лари погледна към Жан-Клод.

— Ще спази ли думата си? Ще ме оставят ли жив?

— На думата на Янос винаги е можело да се разчита, или поне преди два века беше така.

— Можем ли да им вярваме? — попита Джейсън.

— Не — отвърнах аз.

— Да — отвърна Жан-Клод.

Изгледах го ядосано.

— Знам, че по-скоро би предпочела да използваш оръжие, но само ще доведеш до смъртта ни. Или до превръщането на част от нас във вампири.

Лари ме докосна по рамената. Накара ме да го погледна.

— Всичко е наред.

— Не е наред — отвърнах аз.

— Добре, не е, но това е най-доброто, което можем да направим в момента.

— Не го прави.

— Нямам избор — каза той. — Освен това съм голямо момче, помниш ли? Мога да се погрижа за себе си.

Прегърнах го. Не знаех какво друго да направя.

— Ще се оправя — прошепна той.

Само кимнах. Не се доверявах на гласа си и се опитвах никога да не лъжа приятелите си. Нямаше да е добре. Знаех го. И той го знаеше. Всички го знаехме.

Джейсън се отдалечи от нас и се отправи към вампирките.

— О, не, добри ми превръщачо, теб не те искаме прикован към стената.

— Но нали каза…

— Казах, че можеш да спасиш момичетата, но не по този начин. Нека човекът поеме ударите с камшик. Всичко, на което трябва да се съгласиш, е да задоволиш желанията на моите две помощнички, Бетина и Палас.

Джейсън погледна двете вампирки. После се обърна към нас. Внезапно се опитах да ги видя през очите на двадесет и две годишен мъж. Бяха едрогърди, с тънки талии, и ако лицето на Палас ми се струваше малко твърде като на вещица, а очите на Бетина бяха твърде малки за вкуса ми, това си беше мое мнение. Никоя от тях не беше привлекателна или красива, бяха представителни по начина, по който са някои високи, дългокраки жени. Представителни по хубав начин, ако бяха хора.

Джейсън се намръщи.

— Изглежда аз ще получа по-доброто предложение.

— Ще има ли значение, ако кажа, че трябва да го направиш тук, в стаята, на този под, пред всички? — попита Янос.

Джейсън се замисли за момент.

— Ако кажа „не“, момичето ще бъде ли бито?

Янос кимна.

— Тогава съм съгласен — отвърна той, но гласът му беше несигурен.

Да си сладострастен в уединение е едно, да го правиш пред публика — съвсем друго.

— Тогава ела, превръщачо, нека шоуто започне. — Янос направи подканящ жест с белите си ръце.

Джейсън погледна обратно към Жан-Клод, като дете на първия учебен ден, което се чуди дали побойниците наистина ще го наранят. Жан-Клод не му предложи утеха. Лицето му беше безизразно и неразгадаемо като картина. Кимна леко, което можеше да означава всичко — от „Нещата ще бъдат наред“ до „Просто го направи“.

Видях как раменете на Джейсън се повдигнаха от дълбоко поетия въздух и го чух да издиша като бегач преди състезание. Защо нещата, които бихме извършили по собствено желание при други обстоятелства, стават най-неприятни, когато нямаме избор?

— Някога правил ли си го с един от нас? — попита Янос.

Джейсън поклати отрицателно глава.

Янос постави ръка на рамото му. На Джейсън това изглежда не му хареса. Не можех да го обвинявам.

— Очакват те много удоволствия, млади ми превръщачо. Неща, които никой човек или превръщач не може да ти предложи. Усещания, които само мъртвите могат да ти дадат.

Двете вампирки бяха отишли в далечния край на стаята, където имаше свободно място на черния под. Камшиците лежаха навити до краката на двете момичета, сякаш бяха напомняне какво ще се случи, ако някой се уплаши и се откаже.

Ако Джейсън искаше да чука няколко вампирки, аз нямах проблем с това. Освен това не беше моя отговорност да го защитавам. Но сексът нямаше да продължи безкрайно. Не можех да им позволя да докопат Лари. Не можех да стоя отстрани и да гледам как го измъчват. Просто не можех. Даже и да разпердушинех стаята обаче, и при положение, че успеехме да се измъкнем от мазето — което само по себе си беше доста съмнително — всички вампири в къщата щяха да тръгнат по петите ни. Щеше да има още, винаги имаше още. И все пак, какво беше казал Жан-Клод? Ако те нарушат примирието първи, можем да вадим оръжие. Това създаваше определени възможности.

Вампирката с дългата руса коса беше разпуснала плитката си. Разлюля косата си сякаш беше гъста завеса от руси вълни. За момент тя скри лицето й и я направи да изглежда по-мека, по-човешка. Може би беше илюзия. Както и да е, Джейсън докосна тази гъста коса, прокара ръцете си през нея, след това ги спусна около кръста й. Щом се налагаше да го прави, изглежда смяташе да се забавлява. Хубаво беше да видиш някой, който харесва работата си.

Чернокосата вампирка му мина в гръб и притисна облеченото си в кожа тяло към неговото. Джейсън беше достатъчно нисък, че главата му да е на нивото на гърдите на двете жени. Той зарови лицето си в деколтето на блондинката. Тя развърза предната част на кожената си жилетка и я разтвори, така че той да може да засмуче гърдите й.

Обърнах се настрани. Никога не съм си падала по воайорството. Имам срамния навик да се изчервявам. Айви и Брус се придвижиха покрай стената, за да застанат близо до ъгъла и тройката. Брус беше очарован и засрамен, но продължаваше да гледа. По лицето на Айви нямаше изписан срам. Тя се движеше с гръб покрай стената, като опипваше пътя с ръце. Начервената й уста беше полуотворена. Плъзна се надолу по стената и роклята й се набра около бедрата, докато падаше на четири крака. Погледът ми отново попадна върху представлението, докато наблюдавах как се придвижват към тримата.

Ризата на Джейсън я нямаше. Останал само по кожените панталони и черни ботуши, видът му пасваше на двете вампирки. Беше на колене, а гърбът му бе извит така, че беше подпрян на брюнетката зад него. Тя прокара ръцете си по голите му гърди. Той се извъртя и й предложи устните си. Целувката беше дълга и дълбока, и пълна с повече опипване, отколкото някой, с изключение на лекаря ви би трябвало да прави.

Блондинката стоеше с широко разтворени крака пред тях и разкопчаваше панталоните на Джейсън. Вече беше направила нещо със своите, така че бяха отворени на чатала. Оказа се, че е естествена блондинка. Защо бях изненадана?

Айви протегна ръка, за да погали дългата руса коса на другата.

— Айви — каза Янос, — ти не си поканена.

Тя отдръпна ръката си, но не отстъпи. Беше толкова близо до действието, колкото е възможно, без да е част от него. Брус бе все така залепен до стената, с отворена уста и леко поизпотен, но изглежда не искаше да се приближава.

Янос стоеше много спокойно и наблюдаваше. На лицето му имаше стегната усмивка и за първи път в мъртвите му очи имаше някаква светлина. Забавляваше се.

Жан-Клод беше наполовина облегнат, наполовина седнал до една метална рамка, която имаше смътните очертания на човешко тяло. Той наблюдаваше шоуто, но лицето му бе все така безизразно, просто красива маска.

Видя, че го гледам, но в очите му не настъпи промяна. Беше толкова затворен и самотен, сякаш се намираше сам в празна стая. Доколкото можех да видя, не дишаше. Дали сърцето му биеше, когато стоеше толкова неподвижно? Или всичко спираше?

Киса стоеше край вратата, през която не бяхме минавали. Ръцете й бяха скръстени пред корема. За някой, който толкова искаше да се нахвърли върху Жан-Клод, не изглеждаше да се наслаждава особено на шоуто. Или пък беше стражът, който да попречи на мен и Лари да избягаме от стаята с писъци.

Лари беше отстъпил толкова далече от действието, колкото му беше възможно. Беше се притиснал към стената и се опитваше да намери нещо друго, което да наблюдава, но очите му продължаваха да бъдат привличани към другия край на стаята. Беше като да се опитваш да не гледаш катастрофа на влак. Не искаш да видиш как се случва, но ако така или иначе ще се случи, не искаш да гледаш на другата страна. Кога отново ще имаш шанс да видиш подобно нещо? Тройка любовници, състояща се от два вампира и върколак, едва ли беше нещо толкова често срещано в живота на Лари. Дори за мен не беше обичайна гледка.

Двете момичета, които все още бяха оковани към стената не можеха да видят какво се случва. Вероятно така беше по-добре.

От другата част на стаята се чу ниско стенание и ме накара да погледна натам. Панталоните на Джейсън бяха свалени частично, така че разкриваха по-голямата част от заоблените му задни части. Ръцете му бяха опънати и само долната част на тялото му докосваше жената. Тялото му се повдигаше и спускаше ритмично. Русата вампирка се извиваше под него, а от гърлото й изскочи още едно стенание. Гърдите й се изсипаха от черната кожена жилетка подобно на дар, когато приседна, за да срещне устата на Джейсън.

Брюнетката прокара бавно розовия си език по гръбнака му. Гърбът му потръпна от усещането или може би беше друго усещане. Ефектът изглеждаше същият.

Обърнах се, но образът беше като прогорен в съзнанието ми. Почувствах как по врата ми плъзва топлина. Проклятие. Очите на Лари се разшириха и видях как цветът се оттегля от лицето му, докато кожата му не придоби изненадания бял цвят на хартията, а очите му не станаха твърде големи за лицето.

За момент се преборих с желанието, но след това се обърнах да погледна, рискувайки подобно на жената на Лот, твърде много за един последен забранен поглед. Джейсън беше паднал, а лицето му бе изгубено в косата на блондинката. Лицето й бе обърнато към стаята. Кожата бе изтъняла до такава степен, че човек можеше да види всяка кост по лицето. Пълните й устни бяха изтънели и зъбите й изглеждаха по-дълги. Вече нямаше достатъчно устни, които да ги крият.

Брюнетката коленичи точно зад тях, а коленете й се намираха между краката им. Свали ръцете от лицето си и половината от това хубаво лице изгни. Прокара ръце през дългата си тъмна коса и тя започна да пада на кичури.

Обърна лицето си към нас. Кожата започна да се лющи от костите на лявата половина и да пада по пода с мокро изпльокване.

Преглътнах толкова тежко, че чак ме заболя, и отстъпих назад, заставайки до Лари. Вече не беше пребледнял, беше по-зеленял.

— Сега е мой ред — каза една от вампирките.

Обърнах лице към ставащото в другия край на залата почти против волята си. Не можех да понеса да гледам и същевременно не можех да понеса да отвърна очи.

Джейсън се изправи с нещо подобно на лицева опора. Успя да мерне лицето на блондинката и раменете му се напрегнаха, а гърбът му се стегна. Отдръпна се от нея бавно и застана на колене.

Брюнетката прокара пръсти по голия му гръб. Плътта й започна да се лющи, оставяйки следа от зелена слуз. По тялото му пробягна тръпка, която нямаше нищо общо със секса.

От другия край на стаята можех да видя как гърдите на Джейсън започват да се вдигат и спускат все по-бързо и по-бързо, сякаш дишането му се учестяваше. Той стоеше взрян право напред и не правеше никакъв опит да погледне назад, сякаш нещата щяха да изчезнат.

Брюнетката уви разлагащи се ръце около раменете му, наведе изгнилото си лице до неговото и му прошепна нещо.

Джейсън се измъкна от тях и пропълзя към стената. Голите му гърди бяха покрити с парченца от плътта й. Очите му бяха невъзможно разширени и показваха твърде много от бялото. Изглежда не му достигаше въздух. Нишка от нещо гъсто и тежко се плъзна бавно надолу по врата му към гърдите. Той замахна към него по начина, по който човек смазва паяк, който е пропълзял по кожата му. Беше притиснат към черната стена, с панталони, смъкнати почти до бедрата му.

Блондинката се претърколи по корем и започна да пълзи към него, протягайки ръка, по която имаше само кости и парчета изсъхнала плът. Изглеждаше сякаш се разлага върху сухата земя. Брюнетката беше мокра. Лежеше по гръб на пода, от нея изтичаше някаква тъмна течност и се събираше в локва под тялото й. Беше разкопчала кожената си риза и гърдите й приличаха на тежки торби, пълни с течност.

— Готова съм за теб — каза брюнетката.

Гласът й все още беше ясен и твърд. Човешки глас не би могъл да излезе от тези изгнили устни.

Блондинката сграбчи ръката на Джейсън и той изкрещя.

Жан-Клод стоеше и гледаше, неподвижен, непоклатим.

Усетих как вървя към тях. Това изненада дори мен самата. Очаквах да се появи миризмата, която би трябвало да придружава разлагащата се плът, но с всяка стъпка въздухът си оставаше чист.

Застанах до Жан-Клод и попитах.

— Това илюзия ли е?

Той не ме поглеждаше.

— Не, ma petite, не е илюзия.

Потупах го по рамото, то беше твърдо и плътно като дърво. Усещането въобще не приличаше на това от плътта.

— Илюзия ли е?

— Не, ma petite — най-накрая ме погледна и очите му бяха изцяло тъмносини. — И двете форми са истински.

Той се изправи и дори застанала до него, не можех да го видя да диша.

Брюнетката беше на четири крака и се протягаше към Джейсън с ръка, която се разпадаше на мокри парчета, докато се движеше. Джейсън изкрещя и се притисна към стената, сякаш искаше да пропълзи през нея. Скри лицето си подобно на дете, което се пази от чудовищата под леглото, но той не беше дете и знаеше, че чудовищата са истински.

— Помогни му — прошепнах аз и не бях сигурна на кого от нас двамата говоря.

— Ще направя, каквото мога — отвърна Жан-Клод. Взирах се в него, когато чух следващите думи в главата си. Устните му въобще не се помръднаха. — Ако те първи нарушат примирието, ma petite, си свободна да избиеш всички в тази стая.

Изгледах го, но лицето му не издаваше нищо. Единствено ехото от думите му в главата ми ми казваше, че не халюцинирам. Нямаше време да се ядосвам за това, че е проникнал в мислите ми. По-късно, можехме да се караме по-късно.

— Янос.

Тази единствена дума прокънтя из стаята, докато не отекна по краката ми като звука от дълбок басов барабан.

Янос се обърна към Жан-Клод, а на кокалестото му лице беше изписано доволно изражение.

— Ти ли извика?

— Предизвиквам те.

Тези две думи бяха подигравателни, прозвучаха като фалшиви ноти върху опънатите струни на нервите ми. Човек не можеше да каже дали тонът подразни Янос.

— Не можеш да ме победиш — отвърна Янос.

— Това трябва да се провери, нали? — каза Жан-Клод.

Янос се усмихна докато кожата му почти се скъса.

— Ако по някакво чудо ме победиш, какво искаш?

— Безопасно преминаване за всичките ми хора — аз прочистих гърлото си. — И за двете момичета.

— А ако аз победя — попита Янос, — какво получавам?

— Какво искаш?

— Знаеш какво искаме.

— Кажи го — отвърна Жан-Клод.

— Отказваш се от безопасното преминаване. Получаваме ви и правим с вас, каквото си пожелаем.

Жан-Клод кимна леко.

— Така да бъде — посочи към разлагащите се вампирки. — Разкарай ги от вълка ми.

Янос се усмихна.

— Те няма да го наранят, но ако се провалиш… Ще го подаря на двете ми красавици.

От гърлото на Джейсън се изтръгна нисък звук, като преглътнат писък. Ръката на брюнетката започна да се промъква надолу по корема му към слабините. Той изкрещя и я отблъсна настрани, но освен ако не прибегнете до насилие, беше в капан. И ако нарушеше примирието, бяхме мъртви, но ако те го нарушаха…

Жан-Клод и Янос бяха отишли в средата на стаята. Стояха на няколко метра разстояние един от друг. Жан-Клод беше с раздалечени крака, сякаш се подготвяше за бой. Краката на Янос бяха прибрани и позата му бе спокойна, незаинтересована.

— Ще изгубиш всичко, Жан-Клод, какво си намислил?

Жан-Клод поклати глава.

— Предизвикателство бе отправено и прието, какво чакаш, Янос? Нима най-сетне се страхуваш от мен?

— Да се страхувам от теб? Никога, Жан-Клод. Не преди сто години, не и сега.

— Стига толкова приказки, Янос — гласът му беше станал нисък и мек, но въпреки това се носеше през цялата стая, пълзеше нагоре по черните стени и падаше надолу като дъждовни капки от звук, тъмни и изпълнени с гняв.

Янос се разсмя, но в смеха нямаше нищо от осезаемите качества на гласа на Жан-Клод.

— Да потанцуваме.

В стаята настана тишина толкова внезапно, че за момент помислих, че съм оглушала. След това осъзнах, че все още чувам биенето на собственото си сърце и кръвта нахлуваща в главата ми. Между двамата вампири-господари се издигнаха вълни от нещо подобно на горещината, издигаща се от асфалта през лятото. Това, което се изсипа върху кожата ми не беше топлина, беше… сила.

Въртяща, нахлуваща буря от сила. Бях чувствала как Жан-Клод се изправя срещу други вампири, но никога и нещо подобно. Косата ми се развя от вятър, който се носеше от тях двамата.

Лицето на Жан-Клод изтъняваше, бялата му кожа започваше да блести като полиран алабастър. Очите му бяха сини пламъци, които вливаха сапфирен огън по всяка вена под кожата му. Костите му сияеха в златно. Човешкото в него изчезваше, но нямаше да е достатъчно. Щеше да изгуби.

Освен ако те първи не нарушаха примирието.

Киса стоеше до вратата и продължаваше да я пази. Тъмното й лице беше безстрастно. Нямаше да ми помогне. Двете гниещи неща продължаваха да пълзят по Джейсън. Само Айви и Брус все още стояха прави. Брус изглеждаше уплашен. Айви изглеждаше развълнувана. Наблюдаваше двамата господари с полуотворени устни, долната изопната от концентрация или вълнение.

Бях успяла да срещна погледа й и това я беше издразнило — много.

Минах през стаята зад Жан-Клод. Когато минавах покрай него, вълните от силата се плеснаха и завихриха около мен като нечия ръка. Продължих да вървя и се изплъзнах, но кожата ми продължаваше да трепери на местата, където ме бе докоснала. Лайното щеше да падне във вентилатора, освен ако не успеех да го спра.

Киса гледаше как преминавам покрай нея с присвити очи. Не й обърнах внимание. Един господар вампир по един. Минах покрай Брус и спрях пред Айви. Тя се взираше покрай мен в двамата господари и не ми обръщаше внимание.

Отворих уста. Докато изговарях думите, тишината се разцепи и звукът се върна към ушите ми с почти болезнен плясък, като от малко свръхзвуково избумтяване.

— Предизвиквам те.

Айви премигна насреща ми, сякаш се бях появила току-що.

— Какво каза?

— Предизвиквам те — повторих аз.

Стараех се лицето ми да е безизразно и много силно се опитвах да не мисля какво правя. Тя се разсмя.

— Ти си луда. Аз съм вампир-господар. Не можеш да ме предизвикваш.

— Но мога да срещам погледа ти — отвърнах й.

Позволих на устните ми да се появи малка усмивка. Опитвах се да държа съзнанието си празно, без мисли, които да ме издадат, без страх, който да прозира, но естествено, щом се замислих за страха, той се появи навит в стомаха ми.

Тя се разсмя, високо и звънтящо, като счупена чаша. Самият звук почти разкъсваше кожата. Какво, по дяволите, правех?

Вятърът натисна гърба ми и почти ме хвърли към нея. Обърнах се назад точно навреме, за да видя как Жан-Клод залита и по ръката му потича кръв. Янос дори не се беше изпотил.

Каквото и да правех, по-добре беше да го правя бързо.

— След като Жан-Клод загуби, ще помоля Янос да го накара да ме чука. Господарят ти ще е играчка за всички и същото се отнася за теб.

Очите ми пробягаха към гниещите неща върху Джейсън. Това беше достатъчен стимул. Обърнах се към Айви и срещнах кафявите й очи.

— Нищо няма да правиш. Дори не можеш да накараш един жалък човек да сведе поглед.

Тя ме погледна ядосано. Гневът й беше незабавен, като пламък от кибритена клечка. Наблюдавах как кафявото на ирисите й се разпростира по целите очи от разстояние по-малко от двадесет сантиметра. Очите й бяха блестящи езера от тъмна светлина. Пулсът ми заплашваше да ме задави, и едно малко гласче в главата ми крещеше: „Бягай, бягай.“ Останах на място и продължих да я гледам в очите.

Тя беше вампир-господар, но млад. След сто години би ме изяла на закуска, но точно сега, тази вечер, може би, само може би, нямаше да може.

Изсъска насреща ми, показвайки зъбите си.

— О, това е впечатляващо — отвърнах аз. — Като куче, което показва зъбите си.

— Това куче може да ти разкъса гърлото — гласът й беше станал нисък и зъл, и пълзеше по гръбнака ми, докато не се наложи да положа почти всичките си усилия да не потреперя.

Не бях уверена, че гласът ми няма да потрепери, затова отвърнах, ниско, меко и много ясно:

— Пробвай се и да видим докъде ще стигнеш.

Айви се стрелна напред, но аз я видях. Почувствах, че тръгва към мен. Хвърлих се назад, надалече от нея, но тя сграбчи ръката ми и ме вдигна във въздуха, подпирайки лакът, така че да може да ме държи така. Силата й беше невероятна. Можеше да счупи ръката ми и аз нямаше да мога да направя абсолютно нищо, за да я спра.

Киса внезапно се озова при нас.

— Веднага я пусни!

Айви ме пусна. Хвърли ме през стаята. Въздухът свистеше около мен, а светът се замъгли толкова бързо, че сякаш бях ослепяла. После въздухът спря да свисти и аз се строполих на земята.