32

Доркас Бувие се беше облегнала на една кола на паркинга. Косата й блестеше на слънчевата светлина и се вълнуваше, докато се движеше, подобно на тежка вода. Изглеждаше безупречно, облечена в дънки и зелен потник.

Лари се опита да не я зяпа, но си беше трудна задача. Беше облечен със синя тениска, дънки, бели найкове и широка карирана риза, за да скрие кобура под мишницата си.

Аз бях с дънки и морскосиня тениска с яка, черни найкове и голяма синя риза. Наложи се да я взема назаем от Лари, след като черното ми яке бе цялото покрито с остатъци от вампири. Трябваше да имам нещо, което да прикрива браунинга. Хората се изнервят, ако обикаляте с извадено оръжие. Двамата с Лари изглеждахме, сякаш сме ползвали един и същ гардероб.

Дори се отблъсна от колата.

— Ще тръгваме ли?

— Бихме искали да разговаряме с Магнус.

— За да го предадете на ченгетата ли?

Поклатих отрицателно глава.

— За да разберем защо Стърлинг е толкова решен да го убие.

— Не знам къде е — отвърна Доркас.

Може би нещо се бе изписало на лицето ми, защото тя отвърна:

— Не знам къде е, но ако знаех, нямаше да ви кажа. Да използваш магия върху полицията е равнозначно на смъртна присъда. Няма да го предам.

— Аз не съм полицията.

Тя ме погледна с присвити очи.

— Дойдохте да видите Кървави кости или да ме разпитвате за брат ми?

— Откъде знаеше да ни чакаш тук? — попитах аз.

— Знаех, че ще се появите навреме — зениците й се свиха до размерите на топлийка, като очите на развълнуван папагал.

— Да вървим — отвърнах аз.

Тя ни заведе до задната страна на ресторанта, където той почти докосваше гората. В началото на сечището започваше пътека. Едва имаше място за един човек. Макар да вървяхме в колона, клоните ме шибаха по раменете. Новопоявилите се зелени листа се отъркваха като кадифе по бузите ми. Пътеката беше дълбока и на места стигаше до оголени корени на дървета, но тук-там бяха започнали да поникват треви, които я обгръщаха, сякаш вече не се използваше толкова често, колкото едно време.

Дори се движеше надолу по неравната пътека с лека, полюшваща се походка. Очевидно познаваше пътеката, но ставаше дума за нещо повече. Клоните на дърветата, които се заплитаха в косата ми, не докосваха нейната. Корените, които заплашваха да ме препънат, не я забавяха.

Бяхме открили мехлем в магазин за здравословни храни. Значи храстите, които се отдръпваха за нея, но не и за нас, бяха истински, а не илюзия. Може би омаята не беше единственото, за което да се притесняваме. По тази причина браунингът не беше зареден със сребърни куршуми. Беше се наложило да изляза и да купя малко специално за случая. Лари също беше получил такива и за първи път съжалявах, че няма втори пистолет. Аз все още имах файърстара, зареден със сребро, но той нямаше да има късмет, ако някой вампир ни се нахвърлеше. Естествено, беше посред бял ден. В момента се притеснявах повече за феите, отколкото за вампирите. В джобовете на ризите ни имаше сол, не много, но на човек не му трябва много, само колкото да хвърли върху феята или нещото, което се омагьосва. Солта разсейваше магията на феите. Временно.

На пътеката се появи бриз и с един порив се превърна във вятър. Въздухът ухаеше на чисто и свежо. Човек се надява, че началото на времето е миришело по този начин; като пресен хляб, като чисто пране, като детски спомени за пролетта. Вероятно миришеше на озон и блатна вода. Реалността почти винаги мирише по-зле от фантазиите.

Дори се спря и се обърна отново към нас.

— Дърветата насред пътеката са илюзия. Не са плътни.

— Какви дървета? — попита Лари.

Изругах тихо. Щеше да е хубаво, ако бяхме запазили мехлема в тайна.

Дори се върна две стъпки назад и застана до нас. Взря се в лицето ми от няколко сантиметра, след което направи физиономия, сякаш беше видяла нещо нечисто.

— Сложили сте си мехлем — от устата й прозвуча така, сякаш е нещо много лошо.

— Магнус се опита да ни омагьоса два пъти. Няма нищо лошо в това да сме предпазливи — отвърнах аз.

— Е, в такъв случай илюзиите ни няма да имат значение за вас — тя ускори крачка и ни остави да се препъваме след нея.

Пътеката водеше към сечище, което представляваше почти идеален кръг. В центъра му имаше малка могила с бял каменен келтски кръст насред яркосини цветя. Всеки сантиметър от поляната беше покрит със синчец. Английски синчец, гъст и плътен, по-син от небето. В тази страна цветята никога не растяха без помощ. Никога не растяха в Мисури без повече вода, отколкото беше практично. Но докато стоях насред плътната маса синьо, заобиколена от дървета, си казах, че си е струвало.

Дори стоеше замръзнала, потънала почти до коленете в цветя. Взираше се с отворена уста, а на лицето й беше изписан ужас.

Магнус Бувие беше коленичил на върха на могилата близо до кръста. Устата му бе яркочервена от прясна кръв. Нещо се движеше около него, пред него. Нещо, което по-скоро можеше да се почувства, отколкото да се види. Ако беше илюзия, мехлемът би трябвало да се погрижи за нея. Опитах се да го зърна с крайчеца на очите си. Понякога периферното зрение работи по-добре с магията, отколкото директният поглед.

С ъгълчето на окото си виждах как въздухът плува в нещо, което почти имаше форма. Беше по-голямо от човек.

Магнус се обърна и ни видя. Изправи се рязко и плуващият въздух изчезна, сякаш никога не бе съществувал. Той изтри устата си с ръкав.

— Дори… — гласът му беше мек и задавен. Дори издрапа до върха на хълма.

— Богохулство! — изкрещя тя и го удари.

Можех да чуя плесницата през цялото сечище.

— Ох — каза Лари. — Защо е ядосана?

Тя го удари отново, достатъчно силно, че да се приземи по задник насред цветята.

— Как можа? Как можа да направиш нещо толкова долно?

— Какво е направил? — попита Лари.

— Хранил се е от Одрано лице и кървави кости подобно на предшественика си.

Дори се обърна към мен. Изглеждаше измъчена, ужасена, сякаш е хванала брат си да измъчва деца.

— Беше забранено да се храним — тя се обърна към Магнус. — Ти го знаеше!

— Исках силата, Дори. Какво лошо съм направил?

— Какво лошо? Какво лошо? — тя сграбчи косата му в шепа и го изправи на колене. Показа белезите от ухапано на врата му. — Ето я причината онова създание да може да те призовава. Причината един от Даонския ший, пък бил той и мелез като теб, да е призоваван от смъртта.

Тя го пусна толкова рязко, че той падна на четири крака. Дори седна в цветята и се разплака. Навлязох сред цветята и те се разделиха като вода, без да се помръдват. Просто никога не бяха там, където стъпвах.

— Исусе, нима се отдръпват от пътя ни? — попита Лари.

— Не точно — отвърна Магнус.

Слезе по могилата и застана в основата й. Беше облечен с белия смокинг от снощи или с това, което бе останало от него. Петното кръв на ръкава му беше много ярко на фона на белотата.

Нагазихме сред цветята, които се движеха и не се движеха, за да се присъединим към него.

Той затъкна косата си зад ушите, така че лицето му да се вижда. И не, ушите му не бяха с остри върхове. Откъде тръгваха подобни слухове?

Той срещна погледа ми, без да мигне. И да се срамуваше от това, което бе извършил, не му личеше. Дори все още ридаеше сред синчеца, сякаш сърцето й се късаше.

— Значи сега знаеш — каза той.

— Не можеш да вземеш кръв от фея, независимо дали е в плът, или не, без ритуална магия. Чела съм заклинанието, Магнус. Трудно е.

Той се усмихна на тези думи и усмивката беше все така прекрасна, но кръвта в крайчеца на устата му разваляше ефекта.

— Трябваше да се свържа със звяра. Да му дам малко от тленността си, за да получа кръвта му.

— Заклинанието не е предназначено да ти помогне да събереш кръв — отвърнах аз. — Идеята е да помогне на феите да се убиват едни други.

— Щом си му дал част от тленността си, получи ли част от безсмъртието му? — попита Лари.

Въпросът беше добър.

— Да — отвърна Магнус, — но не го направих заради това.

— Направил си го, за да получиш сила, копеле такова — отвърна Дори. Тя слезе от могилата, плъзгайки се по странните цветя. — Просто трябваше да правиш истинска магия, истинска омая. Мили Боже, Магнус, сигурно си пил кръвта му от години, откакто си станал тийнейджър. Тогава силите ти внезапно нараснаха толкова много. Всички си мислехме, че е от пубертета.

— Опасявам се, че не, скъпа сестро.

Тя го заплю.

— Семейството ни беше прокълнато, привързано към тази земя за вечни времена като покаяние за същото деяние като твоето. Последният път, когато някой се опита да пие от вените му, Кървави кости избяга.

— От десет години е безопасно затворен, Дори.

— Откъде знаеш? Откъде си сигурен, че това безформено нещо, което си призовал, не е излизало да плаши деца?

— Докато не наранява никое от тях, какъв е проблемът?

— Чакайте малко — обади се Лари. — Защо ще плаши децата?

— Казах ти, че е плашило за лека нощ. Предполага се, че яде лошите деца — отвърнах аз. Хрумна ми една идея, ужасяваща идея. Бях видяла вампир, който използваше меч, но бях ли напълно сигурна в онова, което бях видяла? Не. — Когато това нещо се е измъкнало и е започнало да избива индианското племе, използвало ли е оръжие, или само ръцете си?

Дори ме погледна.

— Не знам. Има ли значение?

— О, Боже! — каза Лари.

— Може да има огромно значение — отвърнах аз.

— Не може да имаш предвид онези убийства — отвърна Магнус. — Кървави кости не може да се появява физически. Погрижил съм се за това.

— Сигурен ли си, скъпи братко? Напълно ли си сигурен? — гласът на Дори режеше и кълцаше; използваше презрението като оръжие.

— Да, сигурен съм.

— Ще трябва да намерим вещица, която да прецени нещата. Не знам достатъчно по въпроса — отвърнах аз.

Дори кимна.

— Разбирам. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Одрано лице и кървави кости не е извършил тези убийства — каза Магнус.

— За твое добро се надявам да е така, Магнус — отвърнах аз.

— Какво искаш да кажеш?

— Защото петима души са мъртви. Петима души, които не са направили нищо, за да го заслужат.

— Затворено е с комбинация от силата на феите, индианците и християните — отвърна той. — Няма да се освободи от това.

Бавно обиколих могилата. Цветята продължаваха да се отдръпват от пътя ми. Опитах се да гледам къде стъпвам, но беше твърде замайващо, защото те хем се движеха, хем не, все едно да наблюдаваш как някое от тях разцъфва. Човек знае, че го прави, но никога не успява да види самото събитие.

Игнорирах цветята и се съсредоточих върху могилата. Не се опитвах да почувствам мъртвите, така че дневната светлина не беше проблем. Тук имаше големи количества магия. Никога преди не бях усещала магията на феите. Имаше нещо, което беше смътно познато и не ставаше дума за християнската част.

— Тук е била вложена някакъв вид магия за смърт — казах аз. Обиколих могилата, докато можех да виждам лицето на Магнус. — Може би малко човешко жертвоприношение?

— Не точно — отвърна Магнус.

— Никога не бихме позволили човешко жертвоприношение — обади се Дори.

Може би тя не би позволила, но не бях толкова сигурна за Магнус. Не го казах на висок глас. Дори беше достатъчно разстроена.

— Щом не е жертвоприношение, какво е?

— Нашите мъртви са заровени в три хълма. Всяка смърт е като кол, който да държи стария Кървави кости прикован — отвърна Магнус.

— Как сте изгубили сметка кои хълмове ви принадлежат? — попитах аз.

— Става дума за над 300 години — отвърна Магнус. — Тогава не е имало актове за собственост. Самият аз не бях сто процента сигурен, че онова е точният хълм. Но когато разровиха мъртвите, го почувствах — обви ръце около себе си, сякаш въздухът изведнъж бе станал по-хладен. — Не можете да вдигнете мъртвите от онзи хълм. Ако го направите, Кървави кости ще се освободи. Магията за възпирането му е сложна. Да си призная, не съм сигурен, че бих могъл да я направя сам. А вече не познавам никакви индиански шамани.

— Подиграл си се с всичко, на което държим — обади се Дори.

— Какво ти предложи Серефина? — попитах аз.

Той ме погледна изненадано.

— За какво говориш?

— Тя предлага на всички най-съкровените им желания. Какво беше твоето, Магнус?

— Свобода и сила. Тя каза, че ще намери друг пазач за Одрано лице и кървави кости. Каза, че ще намери начин да задържа силата, която взех назаем от него, без да се налага да се грижа за създанието.

— И ти й повярва?

Той поклати глава.

— Аз съм единственият човек в семейството, който притежава силата. Ние сме пазители за вечни времена, като покаяние за това, че сме я откраднали, че сме му позволили да убива — той падна на колене в сините цветя, с наведена напред глава и коса върху лицето. — Никога няма да съм свободен.

— Не заслужаваш да си свободен — обади се Дори.

— Защо Серефина те желае толкова много? — попитах аз.

— Страхува се от смъртта. Казва, че като пие от нещо, толкова дълголетно като мен, й помага да я държи настрани.

— Тя е вампир — възрази Лари.

— Но не е безсмъртна — казах аз.

Магнус погледна нагоре, а странните му аквамаринови очи просветнаха през блестящата му коса. Може би се дължеше на косата или на очите, или на това, че бе наполовина покрит в странни движещи се и недвижещи се цветя, но не изглеждаше особено човешки.

— Тя се страхува от смъртта. Страхува се от теб — отвърна той. Гласът му беше нисък и кънтящ.

— За малко да ми разкаже играта снощи. Защо да се страхува от мен?

— Снощи ти доведе смъртта между нас.

— Не може да е за първи път — отвърнах аз.

— Тя дойде при мен заради дългия ми живот, заради безсмъртната ми кръв. Може би следващия път ще дойде при теб. Може би, вместо да бяга от смъртта, ще я прегърне.

Кожата по ръцете ми настръхна и усещането пробяга нагоре по лактите ми като пълзящи мравки.

— Това ли ти каза снощи?

— Нараняването на стария й враг Жан-Клод е въпрос на сила, но в крайна сметка, Анита, тя се чуди дали твоята сила няма да има решаваща роля. Дали ако те изпие, ще стане безсмъртна? Дали ще може да държи смъртта настрана с помощта на твоето некромантство?

— Можеш да напуснеш града — каза Лари.

Не бях сигурна към кого от двама ни се обръща.

Поклатих глава.

— Вампирите-господари не се предават толкова лесно. Ще кажа на Стърлинг, че няма да вдигам мъртвите му, Магнус. Никой, освен мен не може да го направи, така че няма да бъде извършено.

— Но няма да върнат земята — каза Магнус със странния си глас. — Ако просто взривят планината, резултатът може да е същият.

— Вярно ли е, Дори?

Тя кимна.

— Възможно е.

— Какво искате да направя? — попитах аз.

Магнус пропълзя през цветята, гледайки ме през блестящата завеса на косата си. Очите му бяха водовъртежи от синьо и зелено, въртяха се, докато се почувствах замаяна. Погледнах настрани.

— Вдигни неколцина мъртви. Можеш ли да го направиш? — попита той.

— Без проблем. Но дали адвокатите ще се съгласят на това?

— Ще се погрижа да го направят — отвърна той.

— Дори? — попитах аз.

Тя кимна.

— Ще се погрижа.

За момент погледнах към Магнус.

— Серефина наистина ли ще спаси момчето?

— Да — отвърна той.

Погледнах надолу към него.

— В такъв случай ще се видим тази вечер.

— Не, отново ще бъда напълно пиян. Не е стопроцентово, но помага да я държа настрани.

— Добре, ще ти вдигна шепата мъртъвци. Ще задържим земята ти в безопасност.

— Имаш нашата благодарност — отвърна Магнус.

Изглеждаше див, ужасяващ и красив, приведен в цветята. Благодарността му можеше и да струва нещо, ако Серефина не го убиеше преди това.

Проклятие, ако не убиеше и мен преди това.

Загрузка...