21

Някой тропаше по вратата. Отворих очи и погледът ми попадна на стая, изпълнена с мека, приглушена слънчева светлина. Завесите тук не бяха и наполовина толкова плътни, колкото онези в спалнята. Поради което аз бях тук, а Жан-Клод там.

С мъка навлякох дънките, които бях оставила на пода и изкрещях:

— Идвам.

Тропането престана, след това прозвуча сякаш са изритали вратата. Нима ставаше дума за събуждане от страна на федералните? Отправих се да отворя с браунинг в ръка. Някак не смятах, че от ФБР ще са толкова груби. Застанах от едната страна на вратата и попитах:

— Кой е?

— Доркас Бувие — тя отново изрита вратата. — Отвори проклетата врата.

Надзърнах през шпионката. Наистина беше Доркас Бувие или злата й близначка. Не се виждаше оръжие. Вероятно бях в безопасност. Прибрах браунинга под тениската в колана на дънките. Тениската беше голяма и стигаше до средата на бедрата ми. Скриваше пистолета, че и отгоре.

Отключих вратата и застанах встрани. Доркас я отвори със замах и я остави да се люлее зад себе си. Затворих я и я заключих, а после се облегнах и я изгледах.

Доркас крачеше из стаята като някаква екзотична котка. Дългата й до кръста кестенява коса се развяваше като завеса, докато се движеше. Най-накрая се обърна и ме погледна заплашително с морскозелените си очи, които бяха огледален образ на очите на брат й. Зениците се бяха свили до размерите на топлийки, в резултат на което ирисите й изпълваха очите и я правеха да изглежда почти сляпа.

— Къде е той?

— Къде е кой? — попитах аз.

Тя ме изгледа лошо и се отправи към вратата на спалнята. Не успях да стигна до нея навреме, за да я спра, а все още нямах желание да я застрелям.

Когато стигнах до нея, вече беше влязла две стъпки навътре, гърбът й беше изправен и се взираше в леглото. Струваше си да се взира.

Жан-Клод лежеше по гръб, тъмните винени чаршафи бяха вдигнати до средата на гърдите му. Едното рамо и една бледа, бледа ръка бяха изпънати насред тъмните чаршафи. В полумрака косата му се сливаше с възглавницата и правеше лицето му да изглежда бяло и почти неземно.

Джейсън беше легнал върху стомаха му. Единствените части от него под чаршафите бяха един крак и едва-едва покрития задник. И да носеше някакви дрехи, не можех да ги видя. Изправи се на лакти и се обърна към нас. Русата коса беше паднала пред лицето му и примигваше, сякаш е бил дълбоко заспал. Усмихна се, щом видя Доркас Бувие.

— Това не е Магнус — каза тя.

— Не — отвърнах аз, — не е. Искаш ли да поговорим в другата стая?

— Не излизайте само заради мен — каза Джейсън и се претърколи на един лакът. Копринените чаршафи се плъзнаха по бедрата му, докато се движеше.

Доркас Бувие се завъртя на пети и излезе от стаята. Затворих вратата, последвана от смеха на Джейсън.

Доркас изглеждаше разтърсена, дори засрамена. Беше хубава гледка. Аз също бях засрамена, но не знаех какво да направя по въпроса. Опитите да обясниш, че нещата не са такива, каквито изглеждат, никога не сработват в подобни ситуации. Хората винаги искат да вярват най-лошото за вас. Така че не се опитах. Просто стоях и я гледах. Тя не смееше да срещне очите ми.

След кратко неловко мълчание, което я накара да се изчерви, тя проговори:

— Не знам какво да кажа. Смятах, че брат ми е там. Аз…

Най-сетне ме погледна в очите. Вече започваше да се овладява и да възвръща увереността си. Човек можеше да го прочете в погледа й. Беше дошла не само за да измъкне брат си от леглото ми.

— Защо, за Бога, би решила, че Магнус е тук?

— Може ли да седна?

Направих й знак да се разполага. Седна на един от столовете с изпънат гръбнак и перфектна стойка. Доведената ми майка Джудит щеше да е горда. Подпрях се на една от облегалките на кушетката, защото с браунинга нямаше как да седна. Не знаех как ще приеме факта, че съм въоръжена, така че не исках да й показвам пистолета. Някои хора се спичат край огнестрелни оръжия. Иди ги разбери.

— Знам, че Магнус е бил с вас миналата вечер.

— С мен? — попитах.

— Нямам предвид, че… — по лицето й отново се появи червенина. — Нямам предвид с вас. Исках да кажа, че знам, че сте го видели миналата вечер.

— Той ли го каза?

Тя поклати глава, в резултат на което косата й се изсипа като козина по раменете. Някак свръхестествено напомняше на Магнус.

— Видях ви заедно.

Разгледах лицето й в опит да разчета нещо отвъд смущението.

— Вас ви нямаше снощи.

— Къде? — попита тя.

Намръщих се насреща й.

— Как ни видяхте?

— Значи признавате, че снощи сте го видели? — каза Доркас; пламенността й се възвърна моментално.

— Това, което искам да разбера, е, как си ни видяла заедно.

Тя си пое дълбоко въздух.

— Това си е моя работа.

— Магнус каза, че сестра му е по-добра във виденията от него. Вярно ли е?

— Какво не ви е казал? — попита тя. Отново беше ядосана. Емоциите й сякаш се сблъскваха и преминаваха твърде бързо през лицето и гласа й.

— Не ми каза защо е побягнал от полицията.

Тя погледна надолу към ръцете си, които бяха скръстени в скута й.

— Не знам защо е побягнал. Няма никакъв смисъл — отново погледна към мен. — Знам, че не е убил онези деца.

— Съгласна съм — отвърнах аз.

На лицето й се изписа изненада.

— Мислех, че вие сте казали на полицията, че той го е извършил.

Поклатих отрицателно глава.

— Не, казах им, че би могъл да го извърши. Никога не съм казвала, че го е направил.

— Но… Детективката беше толкова сигурна. Каза, че вие сте й казали.

Изругах тихо под нос.

— Детектив Фриймънт?

— Да.

— Не вярвайте на всичко, което ви казва, особено за мен. Изглежда не ме харесва особено.

— Ако не сте им казали, защо смятат, че Магнус е извършил всички тези ужасни неща? Той не би имал причина да убива тези хора.

Свих рамене.

— Магнус вече не се издирва във връзка с убийствата. Не ви ли го казаха?

Тя поклати глава.

— Не. Искате да кажете, че може да се прибере вкъщи?

Въздъхнах.

— Не е толкова просто. Магнус е използвал омая срещу полицаите. Това само по себе си е углавно престъпление. Полицаите ще го убият на място, госпожице Бувие. Те не си играят, когато е замесена магия. Не мога да кажа, че ги обвинявам.

— Видях двама ви да разговаряте навън под открито небе.

— Срещнах го миналата вечер.

— Казахте ли на полицията?

— Не.

Тя ме изгледа.

— Защо не?

— Магнус вероятно е виновен за нещо, в противен случай не би избягал, но заслужава по-добро отношение от това, което получава.

— Да, така е — отвърна тя.

— Какво ви накара да решите, че ще е в леглото ми?

Тя отново сведе поглед към скута си.

— Магнус може да е много убедителен. Не мога да си спомня последния път, когато някоя жена му е отказала. Съжалявам, че съм си помислила същото и за вас.

Спря се, погледна към спалнята, а после обратно към мен. Отново се изчерви.

Нямах намерение да й обяснявам как съм се оказала с двама мъже в леглото. Нима не беше ясно от одеялата и възглавниците, че съм спала в тази стая? Нали така?

— Какво искате от мен, госпожице Бувие?

— Искам да открия Магнус, преди да причини смъртта си. Мислех, че можете да ми помогнете. Как можахте да го предадете на полицията? Нима не знаете какво е да си различен?

Искаше ми се да я попитам дали си личи, дали може да види „Некромант“ изписано на челото ми, но не го направих. Не бях сигурна, че искам да знам, ако отговорът е положителен.

— Ако не беше побягнал, щяха просто да го разпитат. Нямаха достатъчно доказателства, за да го арестуват. Имате ли някаква представа защо е побягнал?

Тя поклати глава.

— Опитах се да измисля нещо, каквото и да е, но няма никакъв смисъл, госпожице Блейк. Брат ми е малко аморален, но не е лош човек.

Не бях сигурна как е възможно да си малко аморален, но го оставих без коментар.

— Ако се предаде на мен, ще го заведа в полицейския участък. Но като изключим това, не знам какво друго мога да направя.

— Ходих на всички места, за които се сетих, но него го нямаше. Дори проверих могилата.

— Могилата? — попитах аз.

Тя ме изгледа.

— Не ви е казал за създанието?

Замислих се дали да не излъжа, за да видя дали мога да получа информация, но погледът в очите й ми подсказа, че съм пропуснала шанса си.

— Не е споменавал никакво създание.

— Естествено, ако ви беше казал, полицията щеше да се озове там с динамит. Динамит не би го убил, но ще прецака напълно магическите ни защити.

— Какво създание? — попитах аз.

— Има ли нещо, което Магнус ви е казал и вие не сте споделили с полицията? — попита Доркас.

Замислих се за момент.

— Не.

— Бил е прав да не ви каже.

— Може би, но сега се опитвам да му помогна.

— Имате гузна съвест?

— Може би.

Тя ме погледна. Зениците й се бяха появили и изглеждаше почти нормално. Почти.

— Как мога да ви се доверя?

— Вероятно не можете. Но наистина искам да помогна на Магнус. Моля ви, говорете с мен, госпожице Бувие.

— Трябва ми думата ви, че няма да кажете на полицията. Говоря сериозно, госпожице Блейк. Ако полицията се намеси, може да пуснат нещото на свобода и това ще доведе до смъртта на много хора.

Замислих се, но не открих никаква причина, поради която беше нужно полицията да узнава.

— Добре, давам ви думата си.

— Може да нямам таланта на Магнус с омаята, но клетва, дадена пред фея е сериозно нещо, госпожице Блейк. Изречената пред нас лъжа обикновено има неприятни последствия.

— Това заплаха ли е?

— Приемете го като предупреждение.

Въздухът между нас се раздвижи като горещина, издигаща се от асфалт. Очите й се въртяха като миниатюрни водовъртежи.

Може би трябваше да й покажа пистолета си.

— Не ме заплашвай, Доркас. Не съм в настроение.

Магията сякаш се просмука като вода в пукнатина в скалите. Човек знаеше, че е там, под повърхността. Но за някой, който е бил заплашван от върколаци и вампири, просто бледнееше. Изглежда повечето талант в семейството беше съсредоточен при Магнус. По скалата на страховитост той беше много нависоко.

— Просто за да се изясним, госпожице Блейк. Ако кажете на полицията и те освободят създанието, загиналите ще тежат на вашата съвест.

— Добре, вече съм впечатлена, а сега ми кажи за него.

— Магнус разказа ли ви за нашия прародител Лин Бувие?

— Да, той е бил първият европеец в района. Оженил се за жена от местно племе. Покръстил ги в християнството. И също бил фея.

Тя кимна.

— Той довел със себе си друга фея.

— Жена? — попитах аз.

— Не, заловил една от по-слабо интелигентните феи. Пленил я с магически изработена кутия. Тя избягала и избила почти цялото племе, от което произлизаме. Най-накрая успял да я залови с помощта на индиански шаман или свещеник, но никога не възстановил контрола си върху нея. Най-доброто, на което бил способен, било да я затвори.

— Какъв вид фея е довел със себе си?

— Кървави кости не е просто името на нашия бар — каза тя. — Съкратено е от „Одрано лице и кървави кости“.

Очите ми се разшириха.

— Но това е нещо, с което се плашат децата. Защо му е било на предшественика ви да лови такава фея? Те нямат съкровища, не изпълняват желания. Или бъркам?

— Не, съвсем права сте. Кървави кости не притежава богатства или пък благородното умение да изпълнява желания.

— Тогава защо да го пленява?

— Повечето деца, родени със смесена кръв от хора и феи нямат особено големи магически умения.

— Така твърди легендата — казах аз. — Но Магнус е доказателство за противното.

— Лин Бувие сключил нещо като пакт за себе си и потомците си. Да притежаваме пълната сила на феите на определена цена.

Тя проточваше нещата, а аз бях уморена.

— Изплюйте камъчето, госпожице Бувие. Съспенсът започва да става досаден.

— Да ви е хрумвало, че може да ме е срам да признавам всичко това? — попита тя.

— Не. Ако случаят е такъв, приемете извиненията ми.

— Моят предтеча затворил Кървави кости, за да може да прави отвара от кръвта му. Но отварата трябвало да се прави периодично и да се поема отново и отново, или магията го напускала.

Изгледах я.

— И как приели тази идея другите феи?

— Бил принуден да напусне Европа, или щели да го убият. Сред нас е забранено да се използваме едни други по този начин.

— Мисля, че разбирам защо.

— Неговото варварско дело ни е дало омаята. Сила. Но все така купена с кръв, госпожице Блейк. След като Одрано лице и кървави кости бил затворен, предшественикът ми се отказал от отварата. Най-сетне я възприел като зло. Въпреки че неговата сила изчезнала, в кръвта на децата му има силата на феите. И така стигнахме дотук.

— Значи държите Одрано лице и кървави кости скрит нейде в някаква магическа кутия? — попитах аз.

Тя се усмихна и лицето й внезапно стана младо и прелестно. Нямаше начин, по който да определя възрастта й. Не можех да открия и една бръчка по лицето й.

— Когато магията се провалила за пръв път, Кървави кости пораснал до пълните си размери. По-голям е от човек, почти с размерите на великан. Затворен е в могила от пръст и магия.

— Казвате, че тогава почти изтрил от лицето на земята цялото племе?

Тя кимна. Въздъхнах.

— Трябва да видя къде е затворен.

— Обещахте…

— Обещах да не казвам на полицията, но току-що ми съобщихте, че наблизо има затворено гигантско създание, способно на масово разрушение. Трябва да се уверя, че всичко е наред и няма да се измъкне и да започне да избива хора.

— Уверявам ви, госпожице Блейк, семейството ни се е справяло с това в продължение на векове. Знаем какво правим.

— Щом не мога да кажа на ченгетата, трябва лично да се уверя.

Тя се изправи в опит да използва ръста си, за да ме сплаши. Не успя дори да се приближи до желания ефект.

— И вие ще доведете полицията, нали? Да не мислите, че съм толкова глупава?

— Няма да доведа полицията, госпожице Бувие, но трябва да се уверя. Ако се измъкне и не съм предупредила ченгетата, вината, че никой не е бил подготвен, ще е моя.

— Не можете да се подготвите за Кървави кости — отвърна тя. — То е безсмъртно, госпожице Блейк, наистина безсмъртно. Не може да умре. Може да му отрежете главата и пак няма да умре. Полицията не може да направи нищо, освен да влоши нещата.

Имаше право.

— И все пак трябва да се уверя.

— Вие сте твърдоглава жена.

— Да, мога да съм истински трън в задника, госпожице Бувие. Нека не се мотаем, просто ме заведете да видя затвора и ако е сигурен, ще го оставя.

— А ако не е достатъчно сигурен според вас?

— Ще се свържем с вещица и ще видим какво ще препоръча.

Тя се намръщи.

— Няма просто да идете в полицията?

— Ако ограбят дома ми, ще се обадя на ченгетата. Ако ми е нужна помощ с магия, се обаждам на някой, който може да прави магии.

— Странна жена сте, госпожице Блейк. Не ви разбирам.

— Чувам го доста често — отвърнах аз. — Ще видя ли къде е погребан Одрано лице и кървави кости, или няма?

— Добре, ще ви покажа.

— Кога?

— При липсата на Магнус в бара не достига персонал, така че не днес. Елате в бара утре около три часа. Ще ви заведа от там.

— Имам колега, когото бих искала да взема със себе си — казах аз.

— Един от онези в спалнята ли?

— Не.

— Защо искате да го доведете?

— Защото го обучавам, а и кога пак ще има възможност да види магията на феите?

Тя изглежда го обмисли за момент, после кимна.

— Добре, може да доведете един човек със себе си, но не повече.

— Вярвайте ми, госпожице Бувие, един е достатъчен.

— Приятелите ми ме наричат Дори — каза тя и протегна ръка.

— Аз съм Анита — приех ръката й.

Имаше здрава хватка за жена. Сексистко, но вярно. Изглежда повечето жени не знаят как да се здрависват добре.

Задържа ръката ми по-дълго от нужното. Когато отдръпна своята, си спомних за ясновидството на Магнус. Дори обърна широките си неземни очи към мен. Притисна ръката си до гърдите, сякаш изпитваше болка.

— Виждам кръв, болка и смърт. Следват те като облак, Анита Блейк.

Наблюдавах как в очите й се просмуква ужас. Ужас в резултат на моментния досег, който бе получила до мен, живота ми и миналото ми. Не отвърнах очи. Ако не се срамуваш, не е нужно да извръщаш очи. Понякога бих предпочела да имам различно занимание, но в крайна сметка това е, което върша, това съм аз.

Погледът изчезна от очите й и тя примигна.

— Няма да те подценявам, Анита Блейк.

Дори отново изглеждаше нормална, или поне толкова нормална, колкото в момента, когато нахлу, което не беше кой знае колко нормално. Сега за пръв път погледнах към нея и се зачудих дали виждам това, което наистина е там. Нима използваше омая, за да изглежда нормална? Да изглежда по-слаба, отколкото е в действителност?

— Ще ти върна услугата, Дори.

Тя отново ми отправи онази прекрасна усмивка, която я правеше да изглежда млада и ранима. Илюзия, може би?

— Тогава до утре.

— До утре — отвърнах аз.

Тя си тръгна и аз заключих след нея. Значи семейството на Магнус беше пазач на чудовище. Дали това имаше нещо общо с причините, поради които бе побягнал? Дори не смяташе, че е така. Тя би трябвало да знае. Но в стаята го имаше чувството на сила, нежно движеща се по въздушните течения.

Лек полъх на магия се носеше във въздуха като парфюм и не го бях засякла до момента, в който тя не си тръгна. Може би Дори бе също толкова добра с омаята колкото и Магнус, но просто бе по-ловка. Можех ли наистина да се доверя на Дори Бувие? Хм.

Защо бях попитала дали Лари може да дойде? Защото знаех, че ще му достави удоволствие. Можеше дори да послужи като реванш, задето се бях отнесла толкова лошо с него пред Джейсън. Ала докато стоях и усещах силата на Дори Бувие да се носи във въздуха като призрак, не бях сигурна, че е добра идея. О, по дяволите, знаех, че не е, но щях да отида и Лари щеше да дойде с мен. Имаше право на това. Даже имаше право да се излага на опасност. Не можех вечно да го държа настрана. Налагаше се да се научи да се грижи за себе си. Ненавиждах този факт, но знаех, че е истина.

Не бях готова да срежа връзката на престилката, но щях да я удължа малко. Щях да дам на Лари всеизвестното въже. Надявах се само да не се обеси на него.

Загрузка...