Кралят на моста

4. ЛАРА

ЛАРА СТОЕШЕ НА ПАЛУБАТА НА КОРАБА, КОЙТО се клатеше и подскачаше като див кон, впила нокти в парапета, и водеше борба със стомаха си, за да не допусне съдържанието му да се излее в морето. Сякаш й трябваха още проблеми — фактът, че бе отраснала в пустинята и така и не се беше научила да плува, се оказваше слабост, за която вече съжаляваше. Всеки път, когато корабът се накланяше под напора на силния вятър, Лара затаяваше дъх, убедена, че ей сега ще се обърнат и ще се издавят. Единственото, което я разсейваше от виденията на вълни, плискащи се над главата й, бяха далеч по-сигурните опасности, пред които скоро щеше да се изправи.

До края на деня щеше да е омъжена жена. Щеше да остане сама в чуждо кралство, славещо се с безкрайната си жестокост. Щеше да бъде съпруга на мъжа, управляващ това кралство. Това бе животът, от който бе опазила сестрите си, животът, на който се бе обрекла заради народа си. Сега обаче последствията от тази саможертва бяха станали ужасяващо близки. Над разпененото море висяха ниски облаци, които се кълбяха и движеха като живи, мислещи същества. През тях едва-едва се различаваше сянката на остров. Итикана.

Баща й застана до нея.

— Южен пост.

Изцапаното му от пътуването облекло бе сменено с чиста бяла риза и черна куртка, а излъсканата му сабя висеше на колан, украсен с дискове от сребро и тюркоаз.

— Арен поддържа пълен гарнизон в Южен пост през Цялата година. Разполагат с катапулти и други машини, насочени към морето и готови да потопят всеки, дръзнал да превземе острова. По дъното на морето са побити копия, които ще пронижат всеки кораб, осмелил се да доближи която и да е точка от острова, с изключение пристана, под който са заложени експлозиви, в случай че до него стигне неприятел. Мостът не може да бъде превзет в началото му. — Челюстта му се стегна. — Неведнъж са се опитвали.

И всеки опит бе струвал безброй кораби и живота на хиляди хора. Лара знаеше историята на войната, приключила преди петнайсет години с победата на Итикана, но подробностите се надигаха и спадаха в ума й като вълните, които корабът пореше. Коленете й трепереха и цялото й тяло бе омаломощено от морската болест.

— Ти си единствената надежда на нашия народ, Лара. Нуждаем се от този мост.

Тя се боеше, че ако отвори уста, остатъкът от съдържанието на стомаха й ще се излее през борда, затова само кимна. Сега островът се виждаше ясно — две кулоподобни каменни грамади, покрити с тучна зелена растителност, се издигаха от морето. В основата на грамадите се виждаше самотен пристан, окичен с оръжия, няколко прости каменни сгради и един-единствен път, който водеше към зейналата паст на моста.

Ръкавът на баща й бръсна китката й.

— И за миг не си помисляй, че ти вярвам — рече тихо той и на мига привлече вниманието й. — Видях какво причини на сестрите си, и макар да твърдиш, че си направила всичко това за Маридрина, аз знам, че истинската причина за убийството им бе да спасиш собствения си живот.

Ако спасяването на собствения й живот я беше вълнувало най-силно, Лара щеше да инсценира собствената си смърт. Ала не продума.

— Макар безскрупулността ти да те прави подходяща за тази роля, безчестието ти ме кара да се питам дали ще поставиш живота на народа ни над своя. — Той я сграбчи за ръцете и я дръпна към себе си, а изражението му по никакъв начин не издаваше, че това е нещо повече от разговор между любящ баща и неговата дъщеря. — Ако ме предадеш, ще те намеря. И онова, което ще ти причиня, ще те накара да съжаляваш, че не си умряла заедно със сестрите си.

Ритъм на стоманени барабани отекна над водата и нахлу в ушите й, отмерван от далечното боботене на гръмотевици.

— А ако изпълня успешно мисията си?

Усети кисел вкус в устата си и извърна глава към стотиците човешки фигури на острова, очакващи кораба. Очакващи нея.

— Тогава ще станеш спасителката на Маридрина. Ще бъдеш възнаградена по-богато, отколкото някога си мечтала.

— Искам да ми върнеш свободата. — Езикът й бе странно надебелял, докато произнасяше думите. — Искам да бъда оставена на мира и никой да не ми се меси. Да съм свободна да отида където поискам и да правя каквото пожелая.

Баща й изви една сребриста вежда.

— Колко сте различни с Мерилин.

— Бяхме.

Той наклони глава.

— И все пак.

— Е, договорихме ли се? Давам ти моста и получавам свободата си?

Кралят кимна и в същия миг небето бе разцепено от гръмотевица. Той лъжеше и тя го знаеше. Но щеше да живее с лъжите му, защото отговаряха на целите й.

— Свалете платната! — кресна капитанът на кораба и Лара се вкопчи по-здраво в парапета, когато корабът започна да забавя ход, а по палубата се разтичаха моряци, за да го подготвят за акостиране.

Барабаните не спираха да бият и ритъмът им се ускори заедно с биенето на сърцето на Лара, щом корабът се плъзна към празния пристан и моряците скочиха на земята, за да го завържат. Спуснаха мостика, а баща й я хвана под ръка и я поведе напред.

— Имаш една година. — Той стъпи на каменния кей. — Не се обезкуражавай. Не се проваляй.

Лара се поколеба. Беше замаяна и — за пръв път от нощта, в която бе освободила сестрите си от нерадостната им съдба — изплашена до смърт. Сетне пристъпи напред към света, който от сега нататък щеше да бъде неин дом.

Барабанният ритъм нарасна до трескаво кресчендо и замлъкна. Лара се държеше здраво за ръката на баща си, докато прекосяваше кея, и едва сдържа възклицанието си, когато видя за първи път маскираните итиканци.

Стоманените им шлемове бяха с форма на зверове със зинали муцуни, пълни с остри зъби, и извити рогове на челото. От лицата зад шлемовете не се виждаше нищо друго освен очите, които сякаш блестяха от злоба, докато Лара минаваше покрай тях, а ръцете им стискаха здраво саби и копия. Никой не проговори — чуваха се само воят на вятъра между двете каменни кули и бушуващата буря отвъд.

Лара откъсна очи от стражите и зарея поглед към павирания път, който се изкачваше към зейналата паст на моста на Итикана. Мостът бе затворен като тунел, около три метра широк и още толкова висок, и бе построен от сив камък, позеленял от излагането на влажния въздух. Подвижната стоманена решетка на входа беше вдигната, а от двете му страни имаше караулни помещения.

От тъмния отвор излезе една фигура — шиповете в краищата на подвижната решетка надвиснаха над главата на новодошлия като зъби и Лара усети как стомахът й се обръща.

Кралят на Итикана.

Носеше панталони, тежки ботуши и туника в мътно сиво-зелено. Беше висок и широкоплещест. Годините обучение веднага й разкриха, че този мъж е точно толкова войник, колкото и стражите, строени покрай пътя. Само че всички тези подробности мигом бяха заличени от съзнанието й, когато тя погледна с препускащо сърце шлема, който скриваше лицето му. Той представляваше лъвска муцуна с разтворена паст, в която проблясваха дълги кучешки зъби, а от слепоочията му стърчаха рога на бик.

Не мъж, а демон.

Замайването, обхванало я по време на пътуването, я заливаше на вълни и при поредния наплив я обзе страх, който се всели в нея като гневен дух. Единият й сандал се хлъзна по камъните, Лара залитна към баща си и земята сякаш се разлюля под нея като кораба.

Беше допуснала грешка. Огромна, ужасна грешка.

Когато между Лара и краля останаха само няколко крачки, баща й спря и се обърна към нея. В свободната си ръка държеше обсипан със скъпоценни камъни колан, в който бяха втъкнати замаскираните й ножове. Той обви колана около кръста й и го закопча. После я целуна по бузите и се обърна към краля на Итикана.

— Както се договорихме, днес съм дошъл, за да ти предложа най-скъпоценната ми дъщеря — Лара, като доказателство, че Маридрина ще продължи да бъде съюзник на Итикана. Нека между кралствата ни винаги да царува мир.

Кралят на Итикана кимна и бащата на Лара леко я бутна напред. Тя се запрепъва към краля. Миг по-късно светкавица озари небето и в светлината й муцуната на шлема му сякаш се раздвижи, все едно не беше от метал, а от плът.

Барабаните отново забиха в отмерен, суров ритъм, досущ като самата Итикана. Кралят протегна ръка към Лара и макар всичките й инстинкти да й казваха да се обърне и да побегне, Лара я пое.

По причини, които не би могла да обясни с думи, бе очаквала ръката му да е студена като стомана и също толкова твърда, но тя бе мека. Дълги пръсти с късо подрязани нокти се обвиха около нейните. Дланта му беше мазолеста, а кожата, подобно на нейната, бе изпъстрена с малки бели белези — порязвания, които нямаше как да бъдат избегнати от онзи, за когото боят бе начин на живот. Тя се втренчи в ръката му. При вида й я обзе някакво странно спокойствие — пред нея стоеше просто един мъж.

А мъжете можеха да бъдат победени.

Вляво от Лара една жрица пристъпи напред и уви около ръцете им небесносиня панделка, която ги свърза, след което изреди маридринийските брачни клетви на висок глас, за да се чуят през воя на разразилата се буря. Клетви за подчинение за нея. Клетви за зачеване на сто сина за него. Лара можеше да се закълне, че чу лек смях иззад шлема на краля.

Когато обаче жрицата вдигна ръцете им, за да ги обяви за съпруг и съпруга, той проговори за пръв път:

— Още не.

Махна с ръка, за да отпъди стреснатата жрица, и отметна панделката, която Лара трябваше да вплете в косите си и да носи през първата година от брака им. Копринената лента полетя към морето. Един от скритите зад шлемове войници излезе от редицата и застана пред тях.

— Ти, Арен Кертел, крал на Итикана, заклеваш ли се да се биеш редом с тази жена, да я защитаваш до последния си дъх, да почиташ само нейното тяло и ничие друго и да й бъдеш верен, докато смъртта ви раздели? — провикна се той.

— Да.

Думата, произнесена от краля, бе последвана от гръмовния удар на сто меча и копия в сто щита. Лара подскочи.

Само че шокът от звука бе нищожен в сравнение с чувството, което изпита, когато войникът се обърна към нея и каза:

— Ти, Лара Велиант, принцеса на Маридрина, заклеваш ли се да се биеш редом с този мъж, да го защитаваш до последния си дъх, да почиташ само неговото тяло и ничие друго и да му бъдеш вярна, докато смъртта ви раздели?

Тя примигна. И тъй като нямаше какво друго да каже, прошепна:

— Да.

Войникът кимна и извади нож.

— Така, Величество, дайте си ръката и не се дърпайте — подкани той, а кралят отговори с тих смях, след което изпълни заръката.

Войникът прокара острието по дланта на краля и преди Лара да успее да се дръпне, хвана и нейната ръка и поряза дланта. Тя видя кръвта да избива по кожата още преди да е усетила парването на ножа. Войникът притисна дланите им една към друга, горещата кръв на краля на Итикана се смеси с нейната и потече към преплетените им пръсти.

Войникът вдигна ръцете им, като почти вдигна и Лара във въздуха.

— Кралят и кралицата на Итикана.

Сякаш за да подчертае думите му, бурята най-сетне се стовари върху им с оглушителен гръм, от който земята се разтресе. Барабаните отново подхванаха трескавия си ритъм, а кралят измъкна ръцете им от хватката на войника и ги свали, за да не се налага Лара да стои на пръсти.

— Предлагам да се качите на кораба си, Ваше Величество — рече той на баща й. — Бурята и без това ще ви преследва до дома.

— Винаги можете да ни предложите гостоприемството си — отвърна баща й и очите на Лара се стрелнаха към Серии, който стоеше на известно разстояние заедно с останалите маридринийци. — Все пак вече сме роднини.

Кралят на Итикана се засмя.

— Да не избързваме, Сайлъс. Да не избързваме.

Той се обърна и нежно подръпна Лара към дълбините на моста. Подвижната решетка се спусна след тях. Тя успя да хвърли един бърз погледа през рамо към баща си — лицето му беше безизразно, нямаше и следа от емоция. Зад него обаче Серин срещна очите й и наклони глава в бавно кимване, преди Лара да потъне в тунела.

Вътре беше тъмно и се носеше слаба миризма на животинска тор и пот. Никой от итиканците не си свали шлема, но дори със скрити лица тя усети, не я изучват с погледи.

— Добре дошла в Итикана — каза кралят, съпругът й. — Съжалявам, че се налага да направим това.

Лара го видя как вдига ръка, в която стискаше стъкленица. Можеше да избегне онова, което последва. Можеше да го повали с един-единствен удар и да си проправи път навън с бой. Но не биваше да допуска той да разбере това. Ето защо само го погледна стреснато, когато поднесе стъкленицата към носа й, светът се завъртя около нея и после я погълна мрак. Коленете й се огънаха и тя усети как чифт силни ръце я подхващат, за да не падне на земята. Последното, което чу, преди да изгуби съзнание, бе примиреният глас на краля:

— Какво си докарах на главата?