Кралят на моста

3. ЛАРА

КОГАТО ГРУПАТА ПОТЕГЛИ, В НЕБЕТО ТРЕПТЯХА пламъци, но Лара рискува да се обърне само веднъж, за да погледне горящия лагер, който бе неин единствен дом — лагера, чиито опръскани с кръв подове и стени почерняваха, докато огънят поглъщаше всички доказателства за заговор, отнел петнайсет години. Само сърцето на оазиса, където стоеше масата, оградена от потока, бе невредимо.

Въпреки всичко това тя едва понесе да остави повалените по столовете си сестри, опасани от огнен обръч, в безсъзнание и безпомощни, докато ефектът на наркотика, който им бе дала, не преминеше. Пулсът им, забавен почти до смърт за опасно дълъг период, вече трябваше да се ускорява — дишането им би било видимо за всеки, доближил се достатъчно до тях. Ако Лара си измислеше оправдание да се задържи още малко в оазиса, за да се увери, че са в безопасност, щеше да рискува да ги разкрият и тогава всичките й усилия щяха да отидат нахалост.

— Не ги изгаряйте. Нека да ги оглозгат животните — бе казала на баща си със свит от ужас стомах, а той се беше разсмял и бе приел зловещото й искане. Сестрите й бяха останали около масата, заобиколени от зверски убитите слуги.

Ето как щяха да се събудят — обградени от пламъци и смърт. Но това бе единственият им шанс за някакво бъдеще — баща им да повярва, че са замлъкнали завинаги. Тя щеше да изпълни мисията си, а сестрите й щяха да получат живота си обратно — щяха да са свободни да градят собствената си съдба. Беше обяснила всичко в бележката, която бе пъхнала в джоба на Сарина, докато баща й нареждаше на войниците да претърсят лагера за оцелели. Никой не биваше да остава жив, никой, способен да разкаже за измамата, която в момента пътуваше към Итикана за брачната церемония.

Пътят през Червената пустиня щеше да е изпълнен с премеждия и опасности, но точно в този момент Лара бе сигурна, че най-лошото, което предстои, е да слуша бърборенето на Свраката по целия път. Камилата й бе натоварена с чеиза на Мерилин, а тя бе принудена да язди на второто седло зад наставника по интриги.

— От този момент нататък трябва да се държиш като съвършената маридринийска аристократка — бе заявил той с глас, който стържеше по нервите й. — Не можем да допуснем някой да стане свидетел на различно поведение, дори онези, които Негово Величество смята за верни. — Той отправи многозначителен взор към стражите на баща й, които бяха подредили кервана с отработена лекота.

Нито един от тях не я погледна.

Те не знаеха каква е. Какво е била обучена да прави. Каква бе целта й, встрани от изпълнението на договор, сключен с вражеското кралство. Но всеки от тях вярваше, че е избила хладнокръвно сестрите си. Това я караше да се пита колко ли дълго баща й ще ги остави да живеят.

— Как го направи?

Пътуваха от няколко часа и въпросът на Свраката изтръгна Лара от мислите й. Тя затегна белия копринен шал около лицето си, макар Серин да яздеше с гръб към нея.

— Отрова. — Допусна язвителна нотка в гласа си.

Той изсумтя.

— Колко смели ставаме, когато си повярваме, че сме станали недосегаеми, а?

Тя прокара език по сухите си устни. Усещаше как жаркото слънце се надига зад тях. Сетне си позволи да се потопи в езерото на спокойствието, както я бе научил да прави наставникът по медитация, когато обмисляше стратегии, наред с други неща.

— Отрових лъжиците.

— Как? Нямаше как да знаеш къде ще седнеш.

— Отрових всичките без онази на мястото в края на масата.

Свраката замълча.

Лара продължи:

— От години вземам няколко отрови в малки дози, за да привикна.

Въпреки това бе повърнала в първия удобен момент — беше повръщала отново и отново, докато не бе изпразнила стомаха си, и после бе взела противоотрова. Единственият знак, че изобщо е погълнала някаква отрова, бе световъртежът.

Кльощавото тяло на наставника по интриги се напрегна.

— Ами ако местата бяха разменени? Можеше да убиеш краля.

— Явно е преценила, че рискът си заслужава.

Лара обърна глава — беше чула звънчетата по сбруята на бащиния си кон, когато той се беше приближил зад тях. Жребецът му беше обкичен със сребро, за разлика от конете на войниците, чиито украси бяха от прост калай.

— Ти позна, че се готвя да убия ненужните момичета — продължи той. — Но вместо да ги предупредиш или да се опиташ да избягаш, избра да ги убиеш и да заемеш мястото на избраницата. Защо?

Защото, ако момичетата се бяха опитали да си пробият път към свободата с бой, щяха да бъдат осъдени на живот в постоянно бягство. Инсценировката на смъртта им бе единственият начин.

— Може и да съм прекарала живота си в изолация, татко, но учителите, които подбра за нас, си свършиха добре работата. Зная на каква тегоба е подложен народът ни под търговското иго на Итикана. Враговете ни трябва да бъдат разбити и от всички нас аз съм единствената, способна да го направи.

— Значи изби сестрите си за благото на страната ни? — В гласа му отекна веселие.

Лара се насили да се изсмее сухо.

— Съвсем не. Убих ги, защото исках да живея.

— Рискувала си живота на краля, за да спасиш собствената си кожа? — обърна се към нея позеленелият Серин.

Той беше един от учителите, които бе споменала, и кралят би бил в пълното си право да го обвини за всичко, извършено от Лара. А баща й се славеше със своята безмилостност.

Само че кралят на Маридрина се засмя възторжено.

— Рискува и спечели. — Той се пресегна към Лара, отметна шала й и сложи ръка на бузата й. — Крал Арен изобщо няма да усети що за жена е приел в дома си. Черна вдовица в леглото му.

Крал Арен, владетелят на Итикана. Арен, бъдещият й съпруг.

Лара чу с половин ухо как баща й дава заповед на стражите си да вдигнат палатките — пътниците щяха да почиват, докато траеше най-голямата жега.

Един от стражите я свали от камилата на Серин и тя седна на одеяло, докато мъжете изпълняваха заповедта — сега беше моментът да обмисли онова, което я очакваше.

Лара знаеше за Итикана толкова, колкото и повечето маридринийци, ако не и повече. Кралството бе обвито в тайнственост и мъгли — редица острови, проточили се между два континента, защитавани от бурни морета, още по-опасни заради капаните, залагани от итиканците за зложелатели. Не това обаче правеше Итикана толкова могъща. Причината за силата и влиянието й бе мостът, свързващ всички острови, и единствен безопасен маршрут между двата континента през десет месеца от годината. Итикана се възползваше от моста, за да държи кралствата, зависещи от търговията по този маршрут, гладни. Отчаяни. И най-вече готови да платят всяка цена, която Кралството на Моста изискваше за услугите си.

Лара видя, че палатката й е готова, но изчака мъжете да вкарат багажа й вътре, преди да се скрие в прохладната сянка, преглъщайки желанието си да им благодари, когато мина покрай тях.

Едва успя да свали шала от главата си, и баща й се вмъкна в палатката. Серин го следваше по петите.

— Трябва веднага да започна да те обучавам на шифрите — заяви наставникът по интриги и изчака краля да седне, след което се настани срещу Лара. — Този шифър го измисли Мерилин и трябва да изтъкна, не няма да е никак леко да те науча на него за толкова кратко време.

— Мерилин е мъртва — изтъкна Лара и отпи глътка възтопла вода от манерката си, преди внимателно да я затвори.

— Не ми го напомняй — сопна се Серин.

Усмивката й изразяваше увереност, каквато Лара не изпитваше.

— Свикни с мисълта, не аз съм единствената оцеляла от всички момичета, които обучаваше, и няма да се налага да ти опреснявам паметта.

— Започвайте — нареди баща й и затвори очи. Присъствието му в палатката бе само за приличие.

Серин се зае да й обяснява шифъра. Трябваше да запамети правилата, защото нямаше да може да внесе никакви записки в Итикана. Вероятно никога нямаше да успее да използва шифъра, тъй като за целта трябваше да има разрешение да пише на семейството си, а това зависеше изцяло от великодушието на краля на Итикана. А й бяха казали, че великодушието не е сред качествата, с които кралят се славеше.

— Както знаеш, итиканците са блестящи в разчитането на шифри и всяка дума, която съумееш да изпратиш, ще бъде подложена на щателна проверка. Твърде е вероятно да успеят да разгадаят и този шифър.

Лара вдигна ръка и започна да изброява на пръсти.

— Трябва да очаквам да ме изолират напълно и от местните, и от външния свят. Може да ми позволят, а може и да не ми позволят да водя кореспонденция, а дори и да ми позволят, има вероятност да разбият шифъра. Вие няма как да се свържете с мен, за да приемете евентуално съобщение. Няма как и аз да изпратя такова по някого от местните, защото все още не сте успели да спечелите на своя страна и един итиканец. — Тя сви ръка в юмрук. — Като изключим бягството, което би ме лишило от възможността да шпионирам, как точно очаквате да ви предам каквато и да е информация?

— Ако задачата беше лесна, вече щяхме да сме я изпълнили. — Серин извади от торбата си тежък пергаментов свитък. — Само един итиканец има връзка с външния свят и това е крал Арен.

Лара взе пергамента, украсен с герба на Итикана — извития гръб на моста — и поръбен със злато, и разгледа отчетливо изписаните редове, изискващи Маридрина да изпрати принцесата, която ще стане съпруга на краля според условията на Петнайсетгодишния договор, и предлагащи преговори за нови търговски условия между двете кралства.

— Искате да скрия съобщение в някое от неговите, така ли?

Той кимна и й подаде бурканче с прозрачна течност.

— Ще се постараем да го накараме да ни пише, за да можеш да скриеш своето послание, но като цяло кралят не е известен с редовната си кореспонденция. Точно поради тази причина трябва да научиш шифъра на сестра си.

Урокът беше изтощителен и Лара беше капнала от умора. Наложи се да впрегне целия си самоконтрол, за да не въздъхне от облекчение, когато Серин най-сетне си тръгна.

Баща й се изправи и се прозина.

— Може ли да ви задам един въпрос, Ваше Величество? — попита го тя, преди и той да излезе от палатката й.

Щом баща й кимна, тя облиза устни.

— Виждали ли сте го? Новият крал на Итикана.

— Никой не го е виждал. Всичките винаги са с маски, когато се срещат с чужденци — поклати глава той. — Но съм го срещал веднъж. Преди много години, когато беше още дете.

Лара зачака. Дланите й навлажниха коприната на роклята.

— Говори се, че е по-безжалостен дори от баща си. Жесток човек, без капка милост към външните хора. — Погледът му срещна нейния и ръцете й се вледениха. — Опасявам се, че ще се отнася грубо с теб, Лара.

— Обучена съм да издържам на болка.

И на болка, и на глад, и на самота. Беше обучена на всичко, което биха могли да й причинят в Итикана. Беше обучена да го изтърпи и да не изневерява на мисията си.

— Болката може да не е във форма, с която си свикнала. — Баща й взе ръката й в своята и я обърна с дланта нагоре. Вгледа се в нея. — Бъди нащрек, ако проявят добрина към теб, Лара. Защото основното качество на итиканците е коварството. А кралят им не би се отказал от нищо, освен ако не получи добра цена за него.

Сърцето й прескочи един удар.

— Сърцето на нашето кралство е заключено между Червената пустиня и Океана на ураганите и единственият безопасен път към света е мостът на Итикана — продължи той. — Нито пустинята, нито океанът се подчиняват на господари, а Итикана… Итиканците по-скоро биха докарали народа ни до просешка тояга, биха го оставили да умира от глад, биха го съсипали, отколкото да позволят свободната търговия. — Той пусна ръката й. — От поколения насам опитваме какво ли не, за да ги убедим да проявят здрав разум. Да ги накараме да видят злините, които тяхната алчност причинява на нашия невинен народ. Но итиканците не са хора са хора, Лара. Те са демони, скрити в човешка форма. Боя се, че съвсем скоро ще го откриеш и сама.

Лара проследи с поглед баща си, докато той излизаше от палатката, и после сви и разгъна пръсти — сърбяха я да ги обвие около оръжие. Да удря. Да осакатява. Да убива.

Не заради думите му.

Колкото и да беше зловещо предупреждението на баща й, тя вече го бе чувала безброй пъти. Не, беше заради увисналите му рамене. Заради примирението в гласа му. Заради безнадеждността, пробягала за миг по лицето му. Това бяха знаци, че въпреки всичко, което бе заложил на този план, баща й не вярваше искрено, че тя ще изпълни успешно мисията си. Колкото и да ненавиждаше някой да я подценява, Лара още повече мразеше да вижда как някой наранява хора, които бяха важни за нея. А сега, след като сестрите й бяха освободени, народът на Маридрина бе най-важното за нея.

Итикана щеше да плати за престъпленията си срещу родината й и когато Лара се разправеше с краля им, той нямаше просто да се преклони.

Щеше да кърви.

След още четири нощи път на север червените пясъци на пустинята започнаха да отстъпват на заоблени хълмове, обраснали със сухи храсти и хилави дървета, а после се появиха назъбени планински върхове, които сякаш опираха в небето. Керванът се точеше през тесни клисури и лека-полека климатът се промени — в безкрайната кафява прах по пътя изникваха туфи трева и тук-таме по няколко пъстри цветя. Сухото речно корито, което следваха, стана кално и няколко часа по-късно конете и камилите нагазиха в плитка вода. Земята отвъд водата обаче бе суха като пепел. Сурова и наглед необитаема.

Мъже, жени и деца спряха работата си на полето, за да погледнат към пътниците, заслонили очи с ръце. Всички до един бяха болезнено слаби, облечени в прокъсани, домашнотъкани дрехи и сламени шапки с широки периферии, които ги пазеха от палещото слънце. Изхранваха се с оскъдната реколта от полетата и костеливите говеда, които отглеждаха. Тези хора нямаха друг избор. Преди десетилетия бяха печелили достатъчно от търговия, за да си купуват месо и зърно, внесени от Харендел по моста, но данъците и таксите на Итикана бяха променили това. Сега само богаташите можеха да си позволят вносни стоки, а работническата класа на Маридрина бе принудена да прекъсне търговската си дейност и да дойде да обработва тези безводни ниви, за да изхранва децата си.

„Едва да ги изхранва“, поправи се Лара. Мъка стегна гърдите й, когато видя как хлапетата се затичаха след кервана, как ребрата им се четяха под дрипавите дрехи.

— Бог да благослови Негово Величество! — викаха те. — Бог да благослови принцесата!

Покрай камилата на Серин се появиха няколко момиченца и й подадоха сплитки от диви цветя, които Лара обви около раменете си, а после и около седлото, когато станаха твърде много за раменете й.

Серин й подаде кесия със сребърници, за да ги хвърли на децата, и тя се мъчеше да овладее треперенето на пръстите си, докато притискаше монетите в малките ръчички.

Скоро хлапетата научиха името й и докато калното речно корито се превръщаше в бистър поток, бързащ през хълмовете към морето, те викаха: „Бог да пази принцеса Лара! Пази красивата ни принцеса!“. Един друг вик обаче вледени ръцете й: „Бог да благослови Лара, мъченицата на Маридрина!“. Този призив я държеше будна дълго след като Серин приключеше с ежедневните уроци и тя си легнеше; изпълваше съня й, когато най-сетне се унесеше и я споходеха кошмари. Кошмари, в които бе хваната в плен от зли демони, в които всичките й умения й бяха изневерили и каквото и да правеше, не успяваше да се освободи. Кошмари, в които Маридрина гореше.

И с всеки изминал ден все повече се приближаваше до целта си.

Сухата земя отстъпи на зеленина и влага и към кервана се присъедини по-голям отряд войници. Преместиха Лара от камилата в синя каляска, теглена от бели коне, чиито сбруи бяха украсени със същите сребърни звънчета като на бащиния й кон. Заедно с войниците бе пристигнала и свита от прислужници, които се грижеха за всички нужди на Лара — миеха я, решеха я и я гиздеха, докато керванът приближаваше Венция, столицата на Маридрина.

Шепотът на прислугата проникваше през тънките стени на палатката — как през всички тези години баща й крил бъдещата кралица на Итикана в пустинята за нейна собствена безопасност. Как тя била многообичната му дъщеря, родена от любима жена, лично избрана от него, за да обедини двете кралства и да донесе мир на всички, как чарът и грацията й щели да убедят Итикана да дари на Маридрина всички блага, с които се ползва една съюзническа държава, и как кралството щяло отново да процъфти.

Самата представа, че Итикана би направила толкова много отстъпки, бе смехотворна, но на Лара наивността на слугите никак не й беше смешна. Не и когато виждаше отчаяната надежда в очите им. Вместо да се забавлява, тя подхранваше грижливо яростта си, криеше я зад топли усмивки и великодушни помахвания през отворения прозорец на каляската. Нуждаеше се от цялата си сила, защото бе чула и другото, което си шепнеха слугите. „Горката ни принцеса — казваха те с печални погледи. — Какво ли ще й причинят онези демони? Как ще издържи на жестокостта им?“

— Страхуваш ли се?

За нейно изумление баща й дръпна завесите на прозореца на каляската. Приближаваха Венция. Това беше родният й град, който не бе зървала от петгодишна, когато я бяха отвели от харема и я бяха закарали в лагера, за да започне обучението си.

Тя се обърна към краля.

— Би било глупаво да не се страхувам. Ако ме разкрият, ще ме убият и за отмъщение ще отменят всички търговски отстъпки.

Баща й изсумтя в знак на съгласие, след което извади от куртката си два ножа, инкрустирани с маридринийски рубини, и й ги подаде. Лара веднага ги позна — това бяха церемониални оръжия, които омъжените жени в Маридрина носеха. Някога предназначението им може и да е било съпругът да защити честта на жена си, но сега ножовете се правеха с тъпи остриета. За украса. Безполезни.

— Прекрасни са. Благодаря.

Той се засмя под мустак.

— Погледни по-отблизо.

Лара извади ножовете от ножниците им и изпробва остриетата. Оказаха се наточени, въпреки че дръжките бяха излишно тежки. После баща й се пресегна и натисна един от рубините. Златният обков падна и разкри нож за хвърляне.

Лара се усмихна.

— Ако не ти позволяват да се свържеш с външния свят, ще трябва да изчакаш, докато разбереш тайните им, и тогава да избягаш. Може дори да се наложи да си пробиеш път с бой, за да се върнеш при нас и да ни кажеш какво си научила.

Тя кимна, премятайки ножовете в ръце, за да свикне с тях. Беше изключено да се върне доброволно, за да разкрие стратегията си за завладяването на Итикана. Това би означавало сама да подпише смъртната си присъда.

След като бе научила за намеренията на баща си да убие нея и сестрите й на последната вечеря, Лара бе имала време да помисли защо той би искал всички дъщери освен избраницата за краля на Итикана да умрат. Не се изчерпваше с желанието му да запази заговора си в тайна, докато не превземеше моста. Баща й искаше да запази този заговор в тайна завинаги, защото, ако някой научеше за него, това би го лишило от възможността да използва останалите си живи деца като разменна монета. Никой не би му се доверил отново. Точно както той никога не би се доверил на нея. Което значеше, че ако Лара някога се върнеше у дома, независимо дали бе изпълнила успешно мисията си, и нейната уста щеше да бъде затворена завинаги.

Баща й прекъсна мислите й.

— Гледах ви, когато извършихте първите си убийства — каза той. — Знаеше ли?

Ножовете замръзнаха в ръцете й, щом споменът изплува. Със сестрите й бяха на шестнайсет години, когато войниците бяха докарали в лагера върволица от оковани мъже под зоркото око на Серин. Бяха нашественици от Валкота, хванати и доведени в пустинята с цел принцесите воини на Маридрина да докажат колко струват. „Убийте или умрете“, бе казал наставникът Ерик, преди да излязат една по една на бойната площадка. Някои от сестрите й се бяха поколебали и бяха паднали под отчаяните удари на нашествениците. Лара не се беше поколебала. Никога нямаше да забрави тъпия звук, с който острието на ножа й, хвърлен от другия край на площадката, се беше врязало в гърлото на противника й. Начинът, по който той се бе втренчил невярващо в нея, преди да се строполи на пясъка, докато кръвта му изтичаше.

— Не знаех — отговори тя.

— Доколкото помня, ножовете са твой специалитет.

Убиването бе нейният специалитет.

Колелата на каляската се търкаляха по павирани улици, а копитата на конете чаткаха по камъните. Лара чу откъслечни възгласи през прозореца, затова дръпна едната завеса и се опита да се усмихне на мърлявите мъже и жени, наредили се по протежение на улицата, пребледнели от недохранване и болести. Децата изглеждаха още по-зле — погледите им бяха безжизнени и помътнели, а около очите и устите им кръжаха мухи.

— Защо не направиш нещо за тях? — попита баща си, който се взираше през прозореца с безизразна физиономия.

Той обърна яркосиния си поглед към нея.

— За какво си мислиш, че те превърнах в това, което си?

Бръкна в джоба си и й подаде шепа сребърници, за да ги хвърли на хората, което тя и направи. Затвори очи, когато измъчените й поданици се сбиха за лъскавите монети. Тя щеше да ги спаси. Щеше да завладее моста на Итикана и да сложи край на глада, властващ в Маридрина.

Конете забавиха ход — спускаха се по виещи се улици към пристанището. Там, където чакаше корабът, който щеше да я отведе в Итикана.

Тя отново дръпна завесата, за да види морето за пръв път. Въздухът миришеше на риба и солена вода. Загледа се в побелелите от пяна вълни, които се разбиваха в брега. Баща й измъкна ножовете от ръцете й, за да ги прибере, докато не дойдеше моментът да й ги връчи официално.

Каляската затрополи през пазар с празни сергии, който изглеждаше почти безлюден.

— Къде са всички? — попита Лара.

Лицето на баща й бе добило мрачно, непроницаемо изражение.

— Чакат да им отвориш пътя към Итикана.

Каляската излезе на пристанището и спря. Нямаше церемония, когато кралят й помогна да слезе. На кораба, който чакаше да ги отведе в Итикана, се вееше флаг в синьо и сребристо. Цветовете на Маридрина.

Баща й я поведе бързо по пристана и по мостика към кораба.

— Пътят до Южен пост е по-малко от час. На борда чакат слуги, които ще ти помогнат да се приготвиш.

Лара хвърли един последен поглед на Венция, огряна от яркото, жежко слънце, и после обърна очи към облаците, мъглата и тъмата, скриващи тесния пролив. Едно кралство трябваше да бъде спасено. Друго трябваше да бъде унищожено.