Кралят на моста

35. ЛАРА

У ДОМА.

За Лара тихата и спокойна къща на Среден пост бе домът. Само че нямаше как да сбърка вълнението по лицата на стражите, докато връзваха торбите си и и пакетите с провизии на три лодки — почти се препъваха един в друг от бързане. Където и да отиваха, то беше домът им, а трескавата подготовка разпали още повече любопитството на Лара. В Итикана нямаше големи градове — нямаше нищо по-внушително от рибарско селце и маридринийката в нея не можеше да повярва, че кралят на Итикана би нарекъл някое рибарско селце свой дом.

— Къде отиваме? — попита тя Арен за стотен път.

Той само й се усмихна развеселено и подхвърли торбата й с багаж в кануто.

— Ще видиш.

Не й беше позволил да вземе почти нищо освен кат итикански дрехи, малко бельо и по негова специална молба — една от копринените й маридринийски рокли, макар да не й беше ясно каква работа ще й свърши роклята в рибарско селце.

Тя отхапа късче от корен, за да не й прилошее, и се настани в лодката, за да не пречи на никого, докато излизаха от пещерата. Небето беше сравнително ясно, но морето бе пълно с клони и други отпадъци — Лара успя да види през мъглата, че джунглата на Среден пост е претърпяла сериозни щети. Имаше повалени дървета, обрулени цветове и нападали листа.

Лодките минаха под моста и островът започна да се скрива от поглед. Лара обърна глава напред, когато вдигнаха платното, леките вълни ги подхванаха и ги понесоха напред. Поеха на запад, отдалечиха се от моста и заплаваха покрай безброй миниатюрни островчета, всички наглед необитаеми, макар Лара да знаеше, че в Итикана външния вид на нещата често лъжеше.

Плаваха от час, когато, след като заобиколиха едно островче, пред погледа на Лара от океана изникна истинска планинска верига. Не, не беше планина, поправи се тя. Беше вулкан. Самият остров бе в пъти по-голям от Среден пост, а склоновете на вулкана, който се извисяваше към небето, бяха обраснали с буйна растителност. По скалистите брегове, издигащи се на двайсет и повече метра, се удряха вълни, носени от лазурносиньото море. Нямаше и следа от плаж или пещера. Островът бе непристъпен и ако се съдеше от дима, виещ се от върха на вулкана, опасен.

Въпреки това, след като заобиколиха, Джор сви едно платно и намали скоростта им, а Лия стана и подпряла ръка на рамото на Тарин, се огледа.

— На хоризонта не се виждат други кораби — заяви тя и Арен кимна.

— Вдигнете флага.

На върха на мачтата се вееше яркозеленият флаг, разделен от извита черна линия. Вятърът го подхвана с нетърпение, отразяващо това по лицата на итиканците. Щом доближиха острова и заслониха очи срещу слънчевите проблясъци по вълните, Лара успя да различи един тъмен отвор в иначе солидно изглеждащите скали.

Входът към морската пещера се разшири, когато лодките приближиха. Върховете на мачтите едва минаха под свода към мрака, който криеше какво ги очаква във вътрешността.

Сърцето на Лара запрепуска в гърдите й, щом осъзна, че става свидетелка на нещо, което никой друг външен човек не е виждал. Място, намиращо се изцяло под контрола на Итикана. Тайна, която навярно бе по-голяма дори от тайните на скъпоценния й мост.

Оглушителен тропот накара Лара да подскочи. Арен сложи ръка на гърба й, за да я успокои, докато очите на всички свикваха с мрака. Тя запримигва и загледа със страхопочитание как една стоманена решетка, обрасла с водорасли и лепки, се издигна и разкри тесен проход в скалата, през който трите лодки минаха плавно в тунел, извиващ се надясно. Лара стисна с две ръце ръба на лодката и затаи дъх, докато Тарин и Лия загребаха напред по тунела, който свърши в огромна пещера. През малки отвори в тавана се процеждаше слънчева светлина, която танцуваше по спокойната повърхност на водата, а дъното сякаш се намираше на една ръка разстояние, макар Лара да подозираше, че е доста по-дълбоко.

Към стените бяха привързани десетки лодки, включително големите, с които бяха евакуирали населението на Серит. Между лодките плуваха полуголи деца, които крещяха и се смееха — звукът се чу ясно, след като стоманената решетка се върна на мястото си. Децата познаха Арен и стражата му и се развикаха, а после заплуваха към тях като рибен пасаж. Джор се засмя и се престори, не замахва към децата с весло, докато се придвижваха към далечния край на пещерата, където издълбани в скалата стъпала водеха нагоре.

Детските гласове изпълниха ушите й. Лара позволи на Арен да й помогне да слезе от лодката и пристъпи напред с несигурна крачка. Къде се намираха?

Лара сложи изпотена ръка на лакътя на Арен и с бясно биещо сърце пое по стълбите към отвора, от който нахлуваше слънчева светлина. Пристъпиха заедно навън, където ги лъхна вятър с мирис на море, който измъкна няколко кичура коса от плитката на Лара. Ярките цветове се впиха в очите й и тя примигна — отчасти за да отмие сълзите и отчасти защото не вярваше на очите си.

Град.

Улиците, къщите и градините покриваха стръмните склонове на вулканичния кратер и се сливаха с околната растителност, а всичко това се отразяваше в изумруденозелено езеро в подножието. Лара пусна Арен и се завъртя в кръг, останала без дъх от мащаба на града, който не биваше, не можеше да съществува.

Мъже и жени по туники и панталони вървяха по улиците, а около тях тичаха деца, вероятно излезли да се порадват на хубавото време. Виждаха се стотици хора и Лара не се съмняваше, че има още много в сградите по склона, построени от същия материал като моста. Около къщите се виеха дървета и лози, пуснали дълбоки корени в земята, а между сивото и зеленото на листата се виждаха безброй цветове във всички нюанси на дъгата. От клоните на дърветата висяха метални вятърни звънчета и при всеки повей изпълваха въздуха с нежната си музика.

Като истински крал, съзерцаващ владенията си, Арен обяви:

— Добре дошла в Еранал.