Кралят на моста

14. ЛАРА

РЪЦЕ БЯХА СТИСНАЛИ КИТКИТЕ Й И ГИ НАТИСКАХА към масата. Очите й бяха покрити с парче плат. Носът също. И устата.

По лицето й потече безкраен поток вода.

После внезапно спря.

— Защо те пратиха в Итикана? — прошепна глас в ухото й. — Каква е целта ти? Какво искаш?

— Да бъда съпруга. Да бъда кралица — отвърна задавено тя и задърпа ръцете си, за да се освободи. — Искам мир.

— Лъжеш. — От гласа я разтърси вълна на страх. — Ти си шпионка.

— Не.

— Признай си!

— Нямам какво да признавам.

— Лъжеш!

Водата пак потече и тя отново започна да се дави. Не можеше да каже истината, за да спаси живота си. Не можеше да диша.

Под пръстите й имаше сух и студен пясък. Беше неспособна да помръдне, китките и глезените й бяха вързани.

Беше овързана като прасе.

Мрак.

Тя се търкулна настрани и се удари в стена. По главата й се посипа още пясък и се заплете в косата й. Лара се обърна на другата страна със същия резултат.

Нямаше изход.

Освен нагоре.

Вцепенена от страх, тя вдигна глава и срещна погледите на безликите фигури, надвесени над нея.

Бяха ужасно далече. Ръцете й бяха вързани толкова здраво, че кожата се бе разранила. Така никога нямаше да може да се изкатери нагоре.

— Защо си дошла в Итикана? Каква е целта ти? За баща си ли шпионираш?

— Дойдох, за да стана кралица. — Гърлото й гореше, толкова беше сухо. Толкова беше жадна. — Да продължа мира. Не съм шпионка.

— Лъжеш.

— Не лъжа.

В лицето й пръсна пясък. Не ситен пясък, а едри парчета камък, които насиниха и порязаха кожата й. Принудиха я да се дръпне. Да се свие. Единайсет лопати хвърляха пясък към нея от всички страни. Удряха я. Нараняваха я. И пълнеха ямата.

Погребваха я жива.

— Кажи ни истината!

— Казвам ви я! — Пясъкът бе стигнал до брадичката й.

— Лъжеш!

Не можеше да диша.

Седеше на стол с вързани ръце. Ноктите й дърпаха и драскаха въжетата, по дланите й потече кръв. Очите й бяха покрити с плат, но тя усещаше горещината на пламъците.

— В Итикана ще ти причинят и по-лоши неща, Лара — пропя гласът на Серин в ухото й. — Много по-лоши.

Той й зашепна какви точно ще бъдат тези неща, и тя закрещя. Копнееше да избяга. Трябваше да избяга.

— И на сестрите ти ще им бъдат причинени по-лоши неща — продължи той с напевния си глас и дръпна качулката от главата й.

В очите й гореше огън. Гореше. Гореше. Гореше.

— Няма да пипнеш сестрите ми! — изкрещя тя. — Не ти позволявам. Няма да допусна да ги нараниш.

Само че Мерилин беше тази, която държеше живите въглени до краката й, а не Серин. Сарина, по чиито бузи се стичаха сълзи, бе пристегнала въжетата.

А Лара гореше. Косата й. Дрехите. Плътта й.

Не можеше да диша.

Нечия ръка я беше хванала и я разтърсваше.

— Лара? Лара!

Лара се пресегна и стисна дръжката на ножа си. Усети се в последния момент, преди да го забие в лицето на Арен.

— Сънуваше кошмар. Илай ме извика, когато те чул да крещиш.

Кошмар. Лара си пое дълбоко дъх и се потопи дълбоко в себе си, търсейки отчаяно някакво подобие на покой. Едва тогава видя вратата, увиснала на единствената си оцеляла панта, и резето, строшено на парчета, пръснати по пода. Арен бе със същите дрехи, които носеше по-рано, косата му бе мокра и залепнала за челото.

Лара откъсна поглед от него и посегна към чашата с вода. Имаше кисел вкус в устата от изпитото бренди.

— Нищо не си спомням.

Това беше лъжа — миризмата на горяща коса още изпълваше ноздрите й. Кошмари, които не бяха сънища, а спомени от обучението й. Дали беше казала нещо уличаващо? Беше ли видял той, че посяга към скрития под възглавницата нож?

Арен кимна, но свъси вежди, което й подсказа, че не й вярва напълно. Просмуканите с пот чаршафи се отлепиха от кожата й, когато тя се надигна, за да си налее вода от каната с ясното съзнание, че нощницата едва прикрива гърдите й, и с надеждата, че голата плът ще го разсее.

— Кой ти причини това?

Лара замръзна, мигом уверена, че по време на кошмара е казала нещо, което не бива. Очите й се стрелнаха към разбитата врата и тя започна да преценява шансовете си за успех, ако побегнеше веднага. Тогава обаче пръстите му докоснаха гърба й и проследиха добре познатите й белези. Белези, в които сестра й Сарина бе втривала масла всяка нощ в продължение на години, докато не бяха избледнели до тънки бели резки.

— Кой е направил това?

Тя цялата настръхна от гнева в гласа му. Серин бе наредил да я нашибат, след като се беше измъкнала от лагера, за да отиде в пустинята да гледа как минава един керван — безкрайна върволица от камили и мъже, натоварени със стоки за продан във Венция. За нарушението си бе получила дванайсет удара с камшик, по време на които Серин не спря да крещи, че е застрашила целия план. Лара така и не беше разбрала защо е чак толкова ядосан. Нямаше начин някой от кервана да я види, а тя бе искала единствено да зърне стоките, които карат.

— Учителите ми бяха много строги — промълви Лара. — Но оттогава мина много време. Вече почти не помня, че имам белези.

Вместо да го успокоят, думите й сякаш още повече разгневиха Арен.

— Що за човек би причинил това на дете?

Лара отвори уста и после я затвори — не й хрумваше добър отговор.

Всичките й сестри бяха наказвани с бой за разни нарушения на правилата, макар и не толкова често, колкото бяха наказвали нея.

— Аз бях доста опърничаво дете.

— И са се опитали да те променят с бой? — Гласът му бе леден.

Лара дръпна безмълвно завивката, за да скрие тялото си. Не можеше да е сигурна какво ще излезе от устата й, ако заговореше.

— Искам да знаеш, че докато си в Итикана, никой няма да вдигне ръка срещу теб. Имаш думата ми. — Той се изправи и взе лампата си. — След няколко часа ще се зазори. Опитай се да поспиш. — Арен излезе от стаята и дръпна разбитата врата след себе си.

Лара легна и се заслуша в успокояващото трополене на дъжда по прозореца. Още усещаше допира на пръстите на Арен върху голата си кожа. Още чуваше категоричния му глас, уверяващ я, че никой в Итикана няма да я нарани — обещание, което толкова се различаваше от всичко, което знаеше за него и за кралството му. „Думата му не струва пукната пара“, напомни си тя. Беше дал думата си, че Маридрина ще получава стоки, необложени с данъци, а родината й всъщност получаваше само гнило месо.

Целта й бе мостът. Да открие път през защитните системи на прохода, желан от всички. А днес Арен щеше да я заведе на обиколка из кралството си. Ако имаше късмет, Лара щеше да види как пътуват итиканците, къде и как пускат лодките си по вода и къде живее цивилното население. Това щеше да е първата стъпка към нашествието. Първата стъпка по пътя на Маридрина към благоденствието.

„Съсредоточи се върху това — заповяда си тя. — Съсредоточи се върху това, което значи тази мисия за народа ти.“

Само че колкото и дълбоко да дишаше, не успя да укроти препускащото си сърце. Стана от леглото и отиде до вратата, извеждаща в коридора. Подскочи и се хвана за касата — ноктите й се впиха в дървото, когато започна да се набира. Мускулите на ръцете и гърба й запулсираха и пламнаха от болка, докато повтаряше упражнението трийсет пъти. Четирийсет. Петдесет. Представяше си как сестрите й също правят набирания редом с нея, как се окуражават взаимно, макар да се бореха за победа.

Когато приключи, Лара скочи на земята, легна на пода и започна да прави коремни преси. Коремните й мускули се превърнаха в диви зверове, докато направи сто. Двеста. Триста. В Червената пустиня беше по-горещо от Итикана, но тукашната влажност направо я убиваше. По кожата й се лееше пот, докато минаваше от упражнение на упражнение, и болката вършеше по-добра работа от медитацията в това да я отърве от нежелани мисли.

Когато Клара почука на вратата с поднос, пълен с храна и димяща чаша кафе, Лара умираше от глад и не я интересуваше дали прислужницата ще забележи зачервеното й лице и просмуканите с пот дрехи.

Тя изпи кафето и се нахрани механично, изкъпа се и облече същите дрехи, които бе носила по време на разходката си из джунглата, включително тежките кожени ботуши. Закопча ножовете си на колана и сплете косата си в стегната плитка, която увисна на гърба й. Когато излезе от стаята си, около тежките завеси, закрили прозорците, започваше да се процежда светлина.

В коридора откри Илай, който метеше.

— Чака ви отпред, господарке.

Арен наистина я чакаше пред къщата, но Лара го погледа известно време през стъкления прозорец, преди да отиде при него. Беше седнал на стълбите, подпрял лакти на стъпалото зад себе си — мускулите му издуваха късите ръкави на туниката, а ръцете му бяха пристегнати в налакътници. Изгряващото слънце, което по чудо не беше скрито от облаци, проблясваше по арсенала по тялото му и Лара се намръщи на скромната си двойка ножове — искаше й се и тя да е въоръжена до зъби като него.

Бутна вратата и си пое дълбоко глътка от влажния въздух. Усети солта на морето в лекия ветрец и подуши мократа земя. През пищната растителност в джунглата пълзеше сребриста мъгла, а въздухът бе изпълнен с жужене на насекоми, птичи песни и крясъците на създания, чиито имена тя не знаеше.

Арен се изправи, без да дава знак, че я е забелязал или че помни кошмара й, и Лара тръгна на няколко крачки след него, за да може да го наблюдава, без някой да наблюдава нея. Поеха надолу по тясната кална пътека. В тялото на Арен прозираше грацията на хищник, на ловец. Очите му постоянно обхождаха земята, джунглата и небето, а лъкът висеше от лявата му ръка вместо през рамото, както носеха лъковете си войниците на баща й. Никой не можеше да свари този мъж неподготвен и Лара се замисли колко точно силен е в боя. Замисли се дали, ако се наложеше, щеше да успее да го надвие.

— Винаги гледаш така, сякаш искаш да убиеш някого — отбеляза той. — Може би мен.

Лара ритна едно камъче и се намръщи на калта.

— Не знаех, че вдовстващата кралица е още жива. — Така беше. Досега си беше мислила, че Арен и сестра му са единствените живи членове на кралското семейство.

— Не е. Бабинка е майката на баща ми. — Арен обърна глава към храстите, където нещо бе изшумоляло. — Майка ми Делия Кертел бе тази с кралска кръв. Родът на баща ми е от простолюдието, но той направил кариера в армията и бил избран да се присъедини към почетната й стража. Майка ми го харесала и решила да се омъжи за него. Баба ми… Лечителка е, доста известна наоколо. Въпреки че някои хора обикновено използват други думи, за да я опишат, включително сестра ми.

— И защо иска да се види с мен?

— Вече те е виждала — уточни той.

Лара присви очи.

— Когато пристигнахме и ти още спеше. Тя те прегледа, за да се увери, че си здрава. А сега иска да се запознаете. Що се отнася до причината… Бабинка обича да се бърка в чуждите работи и на никого, включително и на мен, не му стиска да й откаже.

Мисълта как някаква непозната е оглеждала тялото й, докато тя е била в безсъзнание, й се стори безкрайно противна. Кожата й настръхна, но Лара прикри отвращението, като сви рамене.

— Проверявала е дали баща ми не е пратил някоя дъщеря, заразена с шарка, за да те прати в гроба, така ли?

Арен се препъна и си изпусна лъка. Изруга, докато го вдигаше от калта.

— Не е най-бързият начин да убиеш някого, но пък е ефективен — отбеляза тя и добави: — Освен това някои хора биха казали, че страданието на жертвата през последните години, дни и часове си заслужава чакането.

Очите на краля на Итикана се разшириха, но само за миг.

— Ако възнамеряваш да ме убиеш по този начин, по-добре побързай, преди пъпките и циреите да те загрозят.

— Хммм — проточи Лара и цъкна с престорено разочарование. — Надявах се да почакам, докато не започна да губя паметта си, за да си спестя спомените. Но щом се налага…

Той се засмя — звукът бе плътен и наситен и Лара откри, че се усмихва в отговор. Двамата свърнаха в един завой и се озоваха на поляна, почти изцяло заета от голяма сграда. Отпред неколцина войници се припичаха на слънце.

— Казармата на Среден пост — информира я Арен. — Тези дванайсетте са моята — нашата — почетна стража.

Каменната сграда беше достатъчно голяма, за да побере няколкостотин войници.

— Колко души живеят тук?

— Достатъчно.

— Величества — обади се един от стражите и се поклони ниско, макар в гласа му да прозираше веселие, сякаш почетните обръщения се ползваха рядко.

Беше висок и жилест, достатъчно стар да бъде баща на Арен, а кафявата му коса бе прошарена. Лара се вторачи в тъмните му очи — в гласа му имаше нещо познато и след миг тя се сети защо. Това беше мъжът, който бе провел итиканската сватбена церемония.

— Това е Джор — представи го Арен. — Капитан на стражата.

— Много се радвам да те видя отново — каза тя. — Всички итикански войници ли имат и втора работа, или ти си изключение?

Войникът примигна, след което по лицето му се разля усмивка и той й кимна одобрително.

— Добър слух имате, принцесо.

— А ти имаш лоша памет, войнико. Вече не съм принцеса — ти самият се погрижи за това.

Тя мина покрай тях и продължи по тясната пътека към брега.

Възрастният мъж се разсмя.

— Надявам се, че спиш с наострени уши, Арен.

— И с нож под възглавницата — добави Лия и цялата група прихна.

Арен също се разсмя и Лара се зачуди дали стражата му знаеше, че още не са консумирали брака си. Че според законите и на двете кралства можеше да се разделят, когато пожелаеха. Тя хвърли поглед през рамо и срещна немигащите очи на Арен. Той бързо извърна глава и срита ядно един щръкнал корен на пътеката.

Не им отне дълго да стигнат до малката пещера, където бяха скрили лодките. Бяха с всякакви размери и приличаха на канута, само че разполагаха с външна рамка, за която Лара предположи, че ги свързва с един или два допълнителни корпуса, за да са по-стабилни във водата. Някои бяха снабдени с мачти и платна, включително двете, в които групата натовари оръжията и багажа си. В гърдите на Лара припламна страх. Лодките бяха миниатюрни в сравнение с кораба, на който бе пристигнала в Южен пост, а морето отвъд скалите, скриващи пещерата, изведнъж й се стори много по-бурно отпреди няколко секунди — белите гребени на вълните се издигаха високо и несъмнено можеха да залеят крехките плавателни съдове.

В ума й се появиха десетина причини, поради които не можеше, не биваше да напуска брега. Но нали затова бе дошла в Итикана — да открие пролука в защитата им, а Арен нямаше да й подари тази информация без отстъпки от нейна страна. Щеше да е глупаво да пропусне тази възможност.

Арен се качи в лодката и протегна ръка към нея. Безпроблемно пазеше равновесие, докато лодката се люлееше под краката му. Лара не помръдна и започна да хапе бузите си отвътре, щом усети погледа му върху себе си. Той отвори уста да заговори, но тя го изпревари:

— Не мога да плувам, ако това се чудиш.

Никак не й хареса, че се налага да признае слабостта си, и по леката усмивка на лицето му разбра, че той го знае.

— Не мисля, че някога съм срещал човек, който не може да плува.

Тя скръсти ръце.

— Не е от най-важните умения в Червената пустиня.

Всички войници изведнъж се засуетиха с багажи и оръжия, макар да беше пределно ясно, че ги слушат.

— Е — отвърна Арен и се обърна да погледне морето. — Вече си виждала какво живее наоколо. Удавянето може да се окаже по-леката смърт.

— Колко успокоително.

Тя пренебрегна протегнатата му ръка и се качи в лодката, преди да е изгубила кураж. Лодката се люшна под допълнителната тежест, а Лара падна на колене и се вкопчи в борда.

С тих смях Арен коленичи до нея и вдигна парче черен плат.

— Съжалявам за това, но някои тайни трябва да се пазят. — Той не дочака реакцията й, а направо й завърза очите.

Мамка му. Трябваше да се досети, че няма да е толкова лесно. И все пак гледането не беше единственият начин да научи нещо, затова тя си замълча.

— Да тръгваме — нареди той и лодката се устреми към открито море.

За момент Лара си каза, че не е толкова зле, но в следващия миг лодката явно излезе от пещерата, защото изведнъж започна да се люлее и подскача като див кон. Сърцето на Лара задумка в гърдите й и тя се сви на дъното, без да се интересува какво биха си помислили за нея Арен или другите. Вода обля дрехите й и се просмука в тях. Ако се преобърнеха или ако някой я хвърлеше в морето, обучението й по никакъв начин нямаше да й помогне. Тя щеше да умре.

И после да бъде изядена.

Заедно с ужаса в нея се надигна вълна от гадене и устата й се изпълни с кисела слюнка, независимо колко често преглъщаше. „Ще се справиш. Овладей се. Тя стисна зъби в опит да попречи на съдържанието на стомаха си да се излее навън. „Не повръщай — заповяда си. — Няма да повърнеш.““

— Ще повърне — каза Джор.

Сякаш по даден сигнал закуската на Лара се надигна бързо и неумолимо и тя се надвеси над борда в същия миг, в който лодката се наклони на същата страна. Ръката й се плъзна по дървото, докато повръщаше, и Лара падна по лице в морето. Студената вода покри главата й и тя размаха отчаяно ръце, като си представи как водата изпълва дробовете й, как около нея закръжават остри перки. Как се отварят зъбати усти, готови да я завлекат на дъното.

И преди бе изпитвала същото. Удавянето. Задушаването. Смъртта.

Стар кошмар с ново лице.

Не можеше да диша.

Нечии ръце я хванаха за туниката и я издърпаха обратно в лодката. Тя се удари в нещо твърдо и топло, някой свали превръзката от очите й и Лара се озова срещу Арен, вперила поглед в дълбините на лешниковите му очи.

— Хванах те.

Държеше я толкова здраво, че би трябвало да я заболи, само че вместо това я завладя спокойствие, сякаш почти се намираше на твърда земя. Зад него се виждаше колоната на моста с входа в основата — беше толкова близо, че прогони страха й. Арен обаче дръпна превръзката обратно върху очите й и я потопи в мрак.

От загубата на зрението й се зави свят. Водата по лицето й се смеси с пот, а дишането й се ускори до резки, трескави вдишвания.

Тя си пое един пресеклив дъх в опит да постигне покоя, на който я бяха обучавали, в случай че я изтезават, когато един от войниците се обади:

— Можем да минем през моста. Това ми изглежда жестоко.

— Не — сряза го Джор. — Няма да стане.

Лара обаче усети как тялото на Арен се стегна. Той обмисляше идеята. А единствената причина да го прави бе, че и той намираше за ненужно жестоко да я плашат така. Ето защо тя остави страха да я погълне.

В мига, в който го допусна, вече нямаше връщане назад. Ужасът й бе див звяр, решен да я победи. Гърдите й се стегнаха, дробовете й се парализираха, пред погледа й затанцуваха звезди.

Вълните подхвърляха лодката нагоре-надолу, а шиповете, забити по дъното на морето, остъргаха металния й корпус. Лара се вкопчи в Арен. Единственото, което я спираше да полудее, бе здравата хватка на ръката, която я притискаше към гърдите му, и собствените й нокти, впити в раменете му.

Чу останалите да спорят някак отдалеч, но думите им бяха просто шум, не по-разбираем от чужд език. Единствено заповедта на Арен: „Действайте!“ проби мъглата в главата й.

Войниците около нея замърмориха и заругаха. Металната облицовка на лодката застърга по камък и миг по-късно бурното люлеене спря. Намираха се вътре в колоната, но паниката й не изчезна, защото все още бяха във водата. Все още можеше да се удави.

Припука факла. Лара усети миризма на дим. Лодката се заклати, докато войниците слизаха. Тя се напрегна да запомни всички подробности, но не можеше да забрави за заобикалящата я вода и създанията, спотайващи се в нея.

— Тук има стълба. — Небръснатата брадичка на Арен се допря до челото й, когато той се раздвижи. — Можеш ли да се протегнеш и да хванеш стъпалото? Можеш ли да се качиш?

Лара не можеше да помръдне. Гърдите й сякаш бяха стегнати в стоманени обръчи, всяко поемане на въздух й причиняваше болка. Нещо се удряше ритмично в дъното на лодката и й отне необичайно дълго време да осъзнае, че звукът идва от треперещото й тяло, което караше единия й ботуш да се удря в дървото. Не можеше да спре. Не можеше да направи нищо друго, освен да впива пръсти в шията на Арен и да притиска краката му между коленете си като в клещи.

— Обещавам, че няма да те оставя да паднеш.

Топлият му дъх опари ухото й и тя едва успя да овладее паниката си дотолкова, че да отлепи едната си ръка от шията му и да я протегне, за да напипа студения метал на стълбата. Наложи се обаче да събере цялата си смелост, за да го пусне изцяло, да се издърпа нагоре и да напипа следващото стъпало.

Арен стоеше до нея, обвил една ръка около кръста й, а с другата стискаше стълбата. Повдигна Лара и я задържа, докато краката й не откриха стъпалото.

— Колко е дълга? — прошепна тя.

— Още шейсет стъпала след това, което си хванала. Аз съм точно зад теб. Няма да паднеш.

Собственото й дишане се стори оглушително на Лара, докато се катереше, стъпало по стъпало, и цялото й тяло трепереше. Никога досега не бе изпитвала подобно чувство. Никога не се беше страхувала толкова дори когато бе гледала смъртта в очите в нощта, в която баща й се бе приготвил да отведе Мерилин от лагера. Продължи да се изкачва, докато някой не я подхвана под мишниците, издърпа я настрани и й помогна да стъпи на твърд камък.

— Превръзката ще остане още малко, Величество — рече Джор, но Лара не се впечатли. Под ръцете й имаше стабилна повърхност и тя не се движеше. Можеше да диша.

Чу се стържене на камък в камък и меко тупкане на ботуши, а после две силни ръце я хванаха за раменете. Превръзката изчезна и Лара се озова лице в лице с разтревожения крал на Итикана. Войниците ги бяха наобиколили. Трима от тях държаха факли, греещи в жълто, оранжево и червено. Отвъд обсега на светлината обаче ги обграждаше мрак, по-дълбок и от безлунна нощ. Толкова плътна чернота, че сякаш слънцето бе изчезнало завинаги.

Бяха влезли в моста.