Кралят на моста

18. ЛАРА

ПРИЛИВЪТ НА ВОЙНАТА. ТАКА ГО БЯХА НАРЕКЛИ селяните от Серит. Двата най-студени месеца в годината, когато Океанът на ураганите се успокояваше и враговете на Итикана нападаха.

Тази година Приливът на войната бе настъпил по-рано. Толкова рано, че селяните още не бяха евакуирани на тайнственото място, където прекарваха сезона всяка година — именно поради тази причина амаридийският флот бе рискувал да попадне в закъснялата буря. Защото ако едно добре укрепено място се защитаваше лесно, то безброй селца, пръснати по островите, бяха съвсем друго нещо.

„Това е най-подходящото време за атака“, каза студената, аналитична част от ума на Лара. Когато армията на Итикана се принуждаваше да разпределя ресурсите си между защитата на десетките селца и тази на моста. А ако се стигнеше дотам, тя знаеше, че Арен ще постави на първо място живота на поданиците си. Беше изписано по лицето му, когато прозвучаха онези рогове, личеше си по паниката и отчаянието му. Той бе готов да рискува всичко, за да ги опази. Сломеният му поглед при вида на посечените селяни в Серит, когато бе разбрал, че се е провалил в задачата си, също й беше казал много.

„Те не са твоя отговорност — злостно си напомни тя. — Ти дължиш вярност единствено на Маридрина. На поданиците на твоето кралство, които страдат от монопола на Итикана върху световната търговия. На маридринийските деца, които получават единствено гнили зеленчуци и развалено месо, ако изобщо се сдобиват с някаква храна. Тези деца умират, все едно Итикана им прерязва гърлата.“

Мислите насочиха ума й към разрешаване на проблема с изнасянето на сведения от Итикана. Сигурно беше възможно да скрие кодирано съобщение в някое писмо до баща си, но не смееше да включи в него част от сведенията си за моста. Ако дешифровчиците разкриеха съобщението, щеше да е същинско чудо да успее да избяга от Итикана жива, а всичките й усилия щяха да са напразни. Арен знаеше къде е ходила и какво е научила. За врага щеше да е лесно да укрепи защитата си и елементът на изненада щеше да е изгубен.

Не, тя трябваше да събере цялата информация, която й беше нужна, и после да я изнесе наведнъж. Въпросът бе как да го направи.

Инстинктите й подсказаха, че начинът беше да пренесе информацията чрез самия крал на Итикана. Тя се замисли за сандъчето си с козметика, в което криеше мастилото, дадено й от Серин. Трябваше не само да убеди Арен да пише на баща й, а и да открадне писмото и да го задържи достатъчно дълго, за да успее да добави собственото си послание — да не говорим че после пак трябваше да го запечата и да скрие следите от намесата си.

— Стига крои планове и иди да помогнеш на Тарин с чиниите, лениво девойче.

Гласът на Бабинка прекъсна мислите на Лара и тя се обърна намръщено към старицата.

— Какво?

— Не ме чу или не ме разбра?

Ръцете на Бабинка бяха опрени на хълбоците, а около шията и раменете й се беше увила огромна змия. Влечугото вдигна глава и Лара потръпна, когато то я изгледа.

— Това е моят остров — излая бабата на Арен. — А на моя остров, ако искаш да ядеш, ще трябва да работиш. Ставай. — Тя плесна рязко с ръце.

Лара се изправи и се подразни, задето се подчини така бързо, но не седна обратно — това би било детинско.

— Излизай.

Тя излезе навъсена навън в хладното утро и видя Тарин да седи до едно корито, потопила ръце в сапунената вода. Младата жена беше единствената от стражите на Арен, която бе останала с нея — беше изтеглила късата клечка, както лично се бе оплакала на Лара по обратния път през моста към острова на Бабинка, който се казваше Гамира. И този път бяха завързали очите й. Няколко непознати войници ги бяха следвали безшумно. Лара си беше помислила, че неохотата на Тарин се дължи на нежеланието й да общува с Лара или може би на разочарованието, че не може да отиде там, където бе отишъл Арен, но след една нощ, прекарана в дома на Бабинка, истинската причина се изясни.

Дъртата вещица беше противна, злобна брантия и Лара нямаше представа как щеше да се сдържи да не убие проклетата старица в съня й.

— След време ще свикнеш. — Тарин потопи една чиния в коритото, от което се вдигаше пара. — Помага и фактът, че повечето от нас поне веднъж са били лекувани от нея. — Тя пусна чинията и повдигна ризата си, за да покаже редица овални белези, които покриваха едната страна на гръдния й кош. — Паднах във водата по време на битка и една акула ме докопа. Ако не беше Бабинка, сега нямаше да съм жива.

Нож, меч, стрела — раните от тези оръжия Лара познаваше, но това…

— Противни създания.

— Не съвсем. — Тарин пусна ризата си и пак се залови с чинията. — Дресирани са да ядат хора, но това не е предпочитаната им храна.

Лара пое измитата чиния от Тарин и я избърса. Замисли се за амаридийските войници, които бе видяла да изчезват под водата. За кървавите цветя, разцъфнали по нея.

— Щом казваш.

Тарин отметна назад дългата си черна опашка и се усмихна, разкривайки два реда бели зъби, които сигурно много радваха Бабинка.

— Великолепни създания са. Има няколко, които никога не си тръгват, но повечето прииждат само по време на Прилива на войната. Бабинка познава по тях, а не по времето кога идва или свършва сезонът на бурите. Рибарите забелязват кога акулите започват да се множат.

Дали баща й и Серин знаеха това? Лара задъвка бузите си отвътре, обмисляйки информацията. Един от рисковете при атака в началото на спокойния сезон бе липсата на начин да се предвиди кога е това начало.

— Винаги се събират там, където ни нападат най-често, като Среден пост например. — Тарин изтърка една керамична чаша с парцала и я подаде на Лара. — Според легендите акулите са пазители на Итикана, затова е забранено да ги нараняваме, освен ако не е наложително. — Тя се засмя. — Но това е само легенда. Акулите идват, за да се хранят, и не правят разлика между нас и враговете ни. Всеки паднал във водата е плячка за тях.

Лара потръпна и сложи подсушената чаша в чист леген при другите измити съдове.

— Стига сте бърборили — излая Бабинка отнякъде. — Има още работа за вършене.

Тарин извъртя очи.

— Искаш ли да избягаш?

— Че бягството възможно ли е?

Намигване.

— Правила съм го много пъти.

Вярна на думата си, след като прибраха чиниите, Тарин нагласи нещата така, че да получат задача, за която трябваше да слязат в селото, за чието съществуване Лара дори не подозираше. По улиците между каменните къщи вървяха хора, като някои гълчаха деца за несвършена работа.

— Защо това село не е евакуирано?

— Няма нужда. На Гамира е безопасно.

„Открий цивилните.“ Лара си спомни думите на Серин и косъмчетата по врата й настръхнаха, когато покрай нея притичаха две деца с торби с овес в ръце. Тя отново огледа селото. Мъже, събрани на няколко групи, кормеха риба, но тя надуши и миризмата на печащ се хляб, на месо, цвърчащо над огъня, и беглия аромат на лимон, макар наоколо да не се мяркаше нито едно овощно дърво. Което значеше, че всичко се внася през моста.

— А хората по другите острови… те къде отиват по време на Прилива на войната? — попита тя, защото би било подозрително да не го направи. И защото й беше безкрайно любопитно къде се намираше тайнственото място, където евакуираха хората.

— Кралят ще реши дали да ти каже — погледна я косо Тарин. — Или да не ти каже.

— Не е особено словоохотлив.

Тарин сви рамене, за да прекрати разговора, и поведе Лара по тясна пътека през джунглата. Вървяха, докато не се надигна вятър, а въздухът се изпълни с миризма на сол. Чуваше се шумът на вълните, разбиващи се в скалите под тях. Лара видя коработрошача чак когато възрастният войник на стража до него се обърна към тях. В очите му проблесна радост, когато зърна Тарин, но после потъмняха, щом попаднаха върху Лара.

— Ние ще наглеждаме оборудването за час. Използвай времето разумно и си вземи от месото, което подуших да се готви.

След като войникът си тръгна, тя каза:

— Не го приемай лично. Повечето хора над определена възраст имат по един-двама роднини, загинали във войната с Маридрина. Дори след петнайсет години мир им е трудно да те възприемат като друго освен като враг.

„Аз наистина съм враг“, каза си Лара.

— А ти?

— Отначало и аз мислех като другите. — Сивите очи на Тарин се зареяха в далечината. — Докато не спаси живота на братовчед ми.

— Братовчед? — Лара примигна и погледна на мускулестата брюнетка с други очи. — Арен ти е братовчед?

— Виждам, че това те учудва — изсумтя развеселено Тарин и продължи: — Баща ми е брат на бащата на Арен, което прави Бабинка и моя баба, в случай че те интересува.

Досега не я беше интересувало, но може би трябваше.

Младата жена не беше точно с кралска кръв, но почти. А в нея нямаше и намек за знатното й потекло. Тарин носеше същите безлични дрехи като всички останали, живееше с другарите си в казармата и чистеше наравно с тях. Като се изключеха оръжията й, които бяха от качествена стомана, нищо в нея не подсказваше, че се наслаждава на привилегии или богатство. „Къде отиват всички пари?“, зачуди се Лара при спомена за невероятния размер на приходите от моста, посочен на страниците в бюрото на Арен. Като дете бе вярвала, че в Итикана трябва да има дворци от злато, пълни с всичко, което това кралство отнемаше от Маридрина и останалите си съседи, но досега бе видяла единствено скромен лукс.

— Можеше да не се намесваш и да го оставиш да загине, но ти рискува живота си, за да го спасиш. Това не е постъпка на враг.

Само ако знаеше. Стомахът на Лара се присви, а закуската й се разбунтува. Тарин взе един далекоглед и плъзна поглед по океана, което даде на Лара възможност да разгледа коработрошача. Катапултът беше доста голям, от дърво и стомана, монтиран върху основа, закована за скалата отдолу. Имаше лостове и зъбни колела, а от двете му страни стояха два идентични, макар и по-малки катапулта. Един поглед през рамо й разкри купчина, покрита със сиво-зелено платно. Това сигурно бяха боеприпасите.

Лара повдигна единия край на платното и видя каменно гюле, което сигурно тежеше повече от двайсет килограма. Не изглеждаше достатъчно голямо, за да причини щетите, на които бе станала свидетелка в Среден пост, но ако се метнеше с достатъчно сила… Тя се обърна и видя, че Тарин я наблюдава.

Тя й се ухили.

— Веднъж изстреляхме Арен.

— Моля?

— Двете с Лия. Идеята беше негова, в случай че ни мислиш за пълни идиотки. — Тарин потупа катапулта. — Бяхме на дванайсет-тринайсет години и на него му хрумна забележителната идея, че ще е забавно да проверим колко далече можем да излетим. Само че той беше единственият, който я изпробва на практика.

— И… стана ли?

— О, определено полетя. Обаче не беше помислил колко ще го заболи при приземяването. — Тя се изкиска весело. — За щастие, една рибарска лодка се оказа наблизо и го извади от водата. За наказание Бабинка ни накара няколко седмици да пренасяме камъни, и то след като Джор ни крещя от единия край на острова до другия.

— Извадил е късмет, че е оживял.

Колко ли щеше да е различен животът на Лара, ако не беше? Дали изобщо щеше да е жива? Лесно си представи как баща й получава вестта за преждевременната смърт на принца на Итикана и веднага след това избива всички участници в заговора, който се крепеше на Петнайсетгодишния договор.

Тарин се ухили.

— Същото може да се каже за половината от нещата, с които се занимава. — Тя отново потупа катапулта. — Искаш ли да го пробваш?

Лара се засмя и отвърна:

— Сега разбирам защо ме подмами да дойдем насам.

— Няма да изстрелваме теб, а камък.

— О. — Лара погледна машината с други очи. — Да. Да, бих искала да пробвам.

Катапултът беше невероятно съоръжение. Можеше да го обслужва само един човек, но предвид теглото на каменните гюлета Лара се зарадва, че не е сама. Машината се въртеше тихо върху основата си, а няколко ръчки позволяваха на човека, който боравеше с нея, да наглася разстоянието, на което да изстреля гюлето. Научи, че по-малките катапулти служат за определяне на необходимото разстояние. Всичко бе прецизно калибрирано.

— Да се опитаме да уцелим онзи плавей.

Под внимателния надзор на Тарин Лара започна да изстрелва малки гюлета към плаващия отпадък, докато не го уцели.

— Браво, Ваше Величество. Сега ще нагласим големия катапулт на същото разстояние, ето така. — Младата жена завъртя няколко лоста, докато Лара я наблюдаваше внимателно, и после отстъпи назад. — Пробвай сега.

С изпотени от вълнение ръце Лара хвана най-големия лост и го дръпна. Катапултът изстреля гюлето с оглушителен трясък, а двете жени заобиколиха и го загледаха как лети и пада върху плавея.

Тарин размаха юмрук.

— Потопи първия си кораб!

Зад тях се чу шум и се появи войникът, когото бяха сменили на пост.

— Нашественици ли идват? — попита напрегнато той.

— Изпитания. — Гласът на Тарин бе хладен и спокоен. — Нейно Величество нареди коработрошачите да бъдат изпитани. Този изглежда в идеално състояние. — Тарин кимна на Лара. — Ще продължим ли, Ваше Величество?

Лара едва прикри усмивката си.

— Разбира се.

Прекараха целия ден в обикаляне на острова и изпитване на коработрошачите, а когато се прибраха в селото, бе паднал мрак и беше настъпило време за вечеря. Ядоха прави, застанали около открит огън, събрал всички в селото. Тарин й обясни, че сбирката цели да почете жертвите на нашествието на съседния остров Серит. Лара яде печено месо и зеленчуци на шиш, пи бира от керамична чаша, която като че ли никога не се изпразваше, и си стопли ръцете на огъня, когато повя студен нощен бриз.

Отначало селяните я гледаха подозрително, затова Лара се поотдалечи от групата и се заслуша в историите и легендите за Итикана, които си разказваха, за змиите и бурите, които пазеха изумрудените острови. За древния мост, който според легендите не бил построен, а се издигнал от земята като живо същество. Думите се лееха във въздуха, докато децата не започнаха да заспиват в прегръдките на родителите си и бяха завити с дебели вълнение одеяла. После селяните донесоха инструменти — барабани, китари и флейти — и засвириха, запяха и затанцуваха и мъже, и жени. Тарин се включи в песните — оказа се, че има прекрасно сопрано. Опитаха се да насърчат и Лара да се присъедини, но тя се извини с оправданието, че гласът й е ужасен, най-вече защото искаше да гледа. И да слуша. И да научава нови неща.

Когато започнаха да се умълчават, а някои двойки да се измъкват ръка за ръка от сбирката и да поемат в мрака, по-възрастните се събраха на групички, за да клюкарстват и да се оплакват, като си подаваха димяща лула. Тарин сложи ръка на рамото на Лара.

— Да се прибираме, преди Бабинка да дойде да ни търси.

Поеха по тясната пътека под слабата светлина на един фенер, заобиколени от дивите, пронизителни звуци на джунглата.

— Знаеш ли, че не исках да ставам войник.

Дара хвърли кос поглед на Тарин.

— Не се учудвам. Приличаш ми по-скоро на рибарка.

Тарин се засмя, но после заговори сериозно:

— Исках да замина за някой от университетите в Харендел и да уча музика.

Университетите в Харендел бяха прочути по цял свят — на север и на юг, — но мисълта, че една итиканка би поискала да постъпи там, се стори странна на Лара, защото това беше… Ами невъзможно.

— Но нали итиканците никога не напускат страната?

— Защото е забранено — махна с ръка Тарин. — Е, има шпиони, на които е разрешено да пътуват, разбира се, но не е същото. Това е фалшив живот, който не ти позволява да бъдеш себе си, а аз не бих го понесла. Да следвам мечтата си, преструвайки се на друг човек… — Тя замълча за миг. — Така и не казах на родителите си, защото знаех, че те искат да се обуча а войник и да стана член на съвета на Арен. Но споделих с леля си Делия.

„Майката на Арен“, помисли си Лара. Кралицата.

— Леля ми вярваше, че най-сигурният начин да заслужиш нечие доверие е първо да му дадеш своето. — Тарин дръпна Лара за ръката и я спря. Нещо люспесто премина по пътеката. Те продължиха. — Всички подкрепяха договора с Маридрина, който щеше сложи край на войната, но никой не подкрепяше добавянето на брачната клауза. Никой не искаше Арен да се жени за външен човек, особено за маридринийка. Само леля Делия смяташе, че това е единственият начин да постигнем мир със съседите си. Единственият начин хората да спрат да виждат врагове, когато седнем да водим търговски преговори.

„Това е лъжа — изкрещя гласът на Серин в главата на Лара. — Държат се мило, за да те накарат да им разкриеш това, което не бива да им разкриваш.“ Само че Лара заглуши този глас.

— Сбъркала е, ако е вярвала, че този брак ще накара маридринийците да спрат да приемат Итикана като враг.

Тарин поклати глава.

— Тя не искаше да променя мисленето на хората във вашето кралство. Искаше да промени това на хората в нашето.

Нямаше какво повече да се каже, а и не след дълго стигнаха до къщата на Бабинка. Старицата стоеше пред вратата и ги гледаше.

— Своенравните девойки се завръщат.

— Бяхме заети, Бабинке.

— С пиене, доколкото надушвам.

Забележката беше доста лицемерна, тъй като Лара помириса алкохол в дъха на старицата, а на масата зад нея видя полупразна стъклена чаша и бутилка.

— Ще си лягам — заяви Лара.

Не беше в настроение да слуша критики, но Бабинка я стисна за ръката с пръсти като клещи. С другата й подаде торба, която се гърчеше и цвърчеше.

— Първо ще нахраниш змиите.

Лара погледна торбата с отвращение. Не защото имаше проблем с мишките, а защото й беше омръзнало дъртата вещица да й заповядва, все едно й е слугиня. Тази нощ искаше да се измъкне и да огледа колоната на моста, но Бабинка сигурно планираше да будува, за да я надзирава.

— Не.

Веждите на Бабинка се вдигнаха.

— Не? Нима принцесата е твърде високопоставена, за да нахрани домашните любимци на една старица?

Пръстите на Лара инстинктивно се свиха. Погледът й пробяга по лавиците над клетките на змиите и й хрумна идея.

— Страх ме е от мишки — излъга тя и се дръпна от торбата, когато Бабинка я метна към нея.

— Ще свикнеш.

Лара се насили да хване торбата, за да не плъзнат мишките навсякъде. Кълнеше старицата наум, когато извади една мишка за опашката, вдигна внимателно резето на една от клетките и хвърли гризача вътре, преди да продължи към следващата.

Всички змии бяха отровни. Тарин й беше казала, че Бабинка събира отровата им, за да приготви от нея противоотрови и лекарства за всякакви болести. Над клетките имаше десетки стъкленици с мътна течност, а над тях — безброй грижливо надписани сушени растения и лекове. Докато обикаляше от клетка на клетка, Лара оглеждаше етикетите и се усмихна, щом намери това, което търсеше.

Пусна гърчещата се торба на пода и изпищя:

— Ухапа ме!

— Коя змия? — попита Бабинка с паникьосана нотка в гласа.

— Не беше змия — изхлипа Лара, засмука пръста си и го ухапа, за да не я хванат в лъжа. — Беше мишка!

— Дявол го взел, момиче! — Бабинка грабна торбата, но закъсня. Останалите гризачи се бяха разбягали във всички посоки. — Тарин, хвани гадинките, преди да ми налазят килера.

Лара заплака с глас и се качи на един стол, докато мишките се възползваха от свободата си. В мига, в който Бабинка й обърна гръб, тя грабна едно бурканче от лавицата.

— Хвани ги, хвани ги!

Тарин гонеше покорно мишките, но изпитият алкохол забавяше движенията й. Гризачите избягваха с лекота опитите й да ги хване, докато тя не започна да ги тъпче с тежките си ботуши. Лара се възползва от момента, за да отвори бурканчето.

— Не ги убивай! — Бабинка беше хванала две мишки за опашките и ги пъхаше обратно в торбата. — Змиите няма да ги ядат, ако са мъртви! — Тя се хвърли след поредната мишка, а Лара се наведе настрани и изля щедра порция от съдържанието на бурканчето в чашата на Бабинка. За пореден път се зарадва, че итиканците предпочитат силни питиета.

— Хванах една! — Тарин пъхна мишката в торбата на Бабинка. Лара запуши бурканчето и го върна на мястото му, после се изправи на стола и загледа как двете жени събират мишките, без да си мръдне пръста.

Мърморейки под нос, Бабинка довърши храненето на змиите и хвана Лара за ръката, за да огледа миниатюрната кървяща раничка.

— Идиотка. Така ти се пада, ако се възпали.

Лара издърпа ръката си от хватката на старицата и я изгледа гневно.

— Лягам си.

Ботушите й затропаха високомерно към нара, който й бяха постлали наблизо. Тя потисна усмивката, когато видя Бабинка да гаврътва съдържанието на чашата.

Сега оставаше да чака.