Кралят на моста

12. ЛАРА

СЕДМИЦИТЕ СЛЕД ПОТАПЯНЕТО НА НАШЕСТВЕНИЧЕСКИЯ кораб и клането на плажа преминаха без особени сътресения. Арен ставаше по зазоряване и се прибираше късно вечерта, но не оставяше Лара без надзор. Слугите бяха научили за неразрешената й разходка из острова и я следяха изкъсо — Клара все бършеше прах, или миеше пода някъде около Лара и мирисът на паста за полиране на мебели заседна трайно в носа й. В интерес на истината обаче бурите, които бушуваха над острова, вършеха много по-добра работа от слугите в ограничаването на движенията на Лара. Бурните ветрове, светкавиците и неспирният порой бяха постоянен спътник на острова. Готвачката Морин й каза, че това са последните издихания на сезона на бурите — не можеха да се сравнят с тайфуните, на които щеше да стане свидетелка в началото на следващия.

Макар да нямаше търпение да огледа входа на моста, който бе открила, Лара продължи да се държи безобидно, за да не предизвиква интерес, като през повечето време претърсваше дискретно къщата за каквато и да е информация, която би могла да й помогне в планирането на маридринийската атака срещу Итикана.

Първата и цел бяха картите — те бяха и единственото, което не успя да открие. Серин разполагаше с безброй документи, които описваха островите, съставящи кралството, и на всички тях присъстваше дългата, виеща се фигура на моста, но други подробности нямаше. Сега Лара бе видяла с очите си, че нахлуването в Итикана е почти невъзможно заради липсата на плажове и изобилието от защитни средства в морето, които итиканците явно можеха да местят и сменят когато си поискат.

Другата загадка бе къде живееха самите островитяни. От морето никога не се бяха виждали следи от големи градове, а участниците в успешните нашествия и нападения говореха за невзрачни селца — тази информация бе накарала баща й и Серин да мислят, че населението на Итикана е малобройно, жестоко и диво, обсебено от първичните си нужди, защитата на моста и нищо друго. Макар да бе в Итикана отскоро, Лара не бе склонна да се съгласи с това заключение.

Спомни си думите на Арен в кулата. „Мостът е… за Итикана той е всичко. А Итикана е всичко за мен.“

В гласа му бе прозвучала искрена емоция. Тук живееха и цивилни граждани — граждани, които Арен смяташе, че се нуждаят от защита. Годините обучение нашепваха на Лара, че тези граждани са най-голямата слабост на Итикана. Трябваше само да открие къде живеят и как да се възползва от тази информация. А после да я предаде на Маридрина.

Вече бе изпратила първото си писмо до баща си — послание с общи приказки, за което не бе ползвала шифър и което бе написала така, че да не дава ни най-малък повод на итиканците да го спрат. Писмото бе проверка, за да види дали Арен ще й позволи да пише на баща си, преди да опита доста по-рискованото начинание да прати сведения, които дешифровчиците в Южен пост да не успят да разчетат.

Доказателството, че Арен държи на думата си, дойде под формата на отговор от баща й. Писмото бе донесено от самия крал.

Беше го видяла през прозореца да се прибира, подгизнал от последния порой. Не за пръв път се зачуди какво прави по цял ден. Най-често се връщаше мокър, кален и вонящ на пот, с изпито от изтощение лице. В тези моменти част от нея искаше да се приближи до него — беше се притеснила, че е сбъркала със стратегията си да спечели доверието му и вместо това го бе отчуждила напълно. Друга част обаче й нашепваше, че е постъпила правилно, като го е накарала той да дойде при нея.

— Това пристигна за теб в Южен пост. — Арен пусна сгънатите листове хартия в скута й. Беше се изкъпал и преоблякъл в сухи дрехи, но все още изглеждаше изморен.

— Предполагам, че си го прочел.

Тя разтвори писмото и веднага забеляза тънкия като паяжина почерк на Серин, имитиращ този на баща й. За миг я преряза разочарование. Разбира се, че Серин ще напише писмото. Той бе този, който познаваше шифрите, не баща й. Тя остави писмото. Не искаше да го чете веднага.

— Знаеш, че съм го прочел. И за да ти спестя усилията, дешифровчиците помогнаха с превода на доста жалкия шифър. Преводът е на обратната страна. Този път последствия няма да има, защото не ти си шифрирала писмото, но втори шанс няма да получиш.

Толкова за неразбиваемия шифър на Мерилин. Тя обърна страницата и прочете: „Радвам се, че си добре, прескъпа дъще. Прати ми вест, ако с теб се отнасят зле, и ще отвърнем на обидата“

Арен изсумтя.

— А ти какво очакваше? Че ще ме омъжи набързо и ще спре да се интересува от мен ли?

— Горе-долу да. Нали получи каквото искаше.

— Е, сега знаеш, че не е така. — А тя знаеше, че изнасянето на сведения от Итикана ще е точно толкова трудно, колкото бе очаквала. — Може би самият ти може да му пратиш писмо, за да го увериш в добрите си намерения.

— Нямам време да поддържам редовна кореспонденция с баща ти или — той взе писмото — със Свраката, съдейки по почерка.

Дявол да го вземе, итиканците си ги биваше. Лара извърна поглед.

— Очевидно е, че времето ти е ценно. Моля, продължавай със задачите си.

Той понечи да се обърне и да си тръгне, но се поколеба и тя видя с крайчеца на окото си как погледна колодата карти, които бе оставила на масичката.

— Играеш ли карти?

Изпълни я смесица от нервност и вълнение — същото чувство, което я бе обземало, преди да излезе на тренировъчната площадка. Сега водеше друг вид битка, но това не значеше, че ще я изгуби.

— Разбира се, че играя.

Арен отново се поколеба и после попита:

— Искаш ли да поиграем?

Лара сви рамене, взе колодата и размеси картите с отработен жест. Те изплющяха в ръцете й.

— Наистина ли искате да играете комар с мен, Ваше Величество? Налага се да ви предупредя, че съм доста добра.

— Нима това е един от многото ти таланти?

Сърцето на Лара прескочи един удар и тя се зачуди дали той не си спомня повече от интимната им среща, отколкото тя предполагаше. Арен обаче я погледна само за миг, седна срещу нея и подпря обутия си в ботуш крак на коляното на другия.

— Разполагаш ли със собствени пари, или ще трябва аз да залагам и за двете страни?

Тя му се усмихна хладно.

— Избери друг залог.

— Какво ще кажеш за въпроси и отговори?

Лара вдигна вежда.

— Това е детска игра. Какво ще предложиш да правим после — да тичаме голи из къщата?

Беше си помислила, че ще предложи именно нещо подобно. Играта на карти бе една от тактиките за прелъстяване, на които Мецат бе научила сестрите. Беше им казала, че всички мъже с радост биха рискували собствените си дрехи за шанса да видят разголени гърди. С изключение, както се оказваше, на краля на Итикана.

— Може да отложим голото надбягване за сезона на бурите. По-вълнуващо е, ако те удари светкавица по задника.

Лара поклати глава и отново размеси картите.

— Покер? — Беше най-добре да играят на нещо, на което тя нямаше да загуби.

— Какво ще кажеш за козове?

— Игра на късмет, а не на умение.

— Знам.

Начинът, по който го изрече, прозвуча като предизвикателство. За добро или зло, тя никога досега не беше отказвала предизвикателство, затова сви рамене.

— Както кажеш. До девет карти ли ще играем?

— Скука. Как ти се струва по един въпрос и отговор за всеки коз?

В ума й се завъртяха всички въпроси, които би могла да му зададе. Завъртяха се и евентуалните въпроси, които той би могъл да й зададе, и отговорите, които тя би му дала.

Арен протегна ръка към една ъглова масичка и взе бутилка, пълна с кехлибарена течност. Отпи глътка и остави бутилката помежду им.

— За да направим играта по-интересна.

Тя вдигна вежда.

— Нали виждаш, че има и чаши?

— Да не създаваме допълнителна работа на Илай.

Тя извъртя очи и отпи. Брендито — с това бе пълна бутилката — изгори гърлото й. После раздаде карти и безмълвно изруга, когато козът се оказа при него.

— Е?

Арен взе бутилката и изгледа замислено Лара, при което сърцето й заби по-бързо. Имаше хиляди въпроси, които можеше да й зададе и на които тя не можеше да отговори. Въпроси, заради които щеше да се наложи да лъже и после да поддържа лъжата през целия си престой тук. Колкото повече лъжи трябваше да помни, толкова по-вероятно беше да я хванат.

— Какъв е — той отпи — любимият ти цвят?

Лара примигна, сърцето й прескочи един удар и после се успокои. Тя извърна поглед от лешниковите му очи и усети как бузите й пламнаха.

— Зеленото.

— Чудесно. Доста зелено има наоколо, та няма да се наложи да те изкушавам с изумруди.

Лара се засмя тихо и му подаде картите, които той ловко размеси и раздаде.

Тя спечели следващото раздаване.

— Няма да ти задавам безсмислени въпроси — предупреди го и пое бутилката от ръката му.

Въпросите й трябваше да бъдат стратегически подбрани — да целят не разкриване на тайните на моста, а опознаване на човека, който пазеше тези тайни в сърцето си.

— Достави ли ти удоволствие да убиеш нашествениците? Да ги гледаш как умират?

Арен направи гримаса.

— Още ли се сърдиш за това?

— Две седмици не са достатъчни, за да забравя хладнокръвното избиване на цял кораб, пълен с хора.

— Предполагам, че си права. — Арен се облегна на стола си и зарея поглед в далечината. — Удоволствие. — Произнесе думата така, сякаш я изпробваше на вкус, опитваше я. После поклати глава. — Не, не изпитах удоволствие. Но изпитах известно задоволство от смъртта им.

Лара не продума и миг по-късно мълчанието й бе възнаградено.

— Служа на Среден пост, откакто станах на петнайсет. Командир съм от деветнайсетгодишен. През последните десет години загубих бройката на всички битки, които съм водил с нашественици. Но си спомням тринайсетте пъти, когато закъсняхме. Когато стигнахме до хората, след като нашествениците бяха приключили с тях. Цели семейства — избити. И за какво? За риба? Те не притежаваха нищо, което си струва да им вземеш. Затова им взеха живота.

Лара притисна длани в полата на роклята си. Потта се просмука в коприната.

— Защо го правят тогава?

— Мислят, че могат да научат от селяните как да проникнат в моста. Но цивилните не го използват. Те не знаят тайните му. Човек би си помислил, че след толкова години нашествениците ще го осъзнаят. Може и да са го осъзнали. — Лицето му се сгърчи. — Може би ги убиват за удоволствие.

Пръстите му за миг докоснаха нейните, докато й подаваше колодата — допирът му по ледената й кожа бе топъл. Арен спечели това раздаване.

— След като си задаваме трудни въпроси… — Той потупа с пръст брадичката си. — Кой е най-лошият ти спомен?

Най-лошите й спомени бяха стотици. Хиляди. Споменът за това как оставя сестрите си на произвола на огъня и пясъка. За Ерик, мъжа, който й беше като баща и който бе отнел собствения си живот пред очите й, защото вярваше, че е била подтикната да убие собствените си сестри. Как прекарва седмици наред в дупка в земята, сама. За гладуване. За бой. За принудата да се бие, за да оцелее, докато учителите й през цялото време повтаряха, че всичко това ще я направи по-силна. Че ще я научи да издържа на какви ли не изпитания. „Правим го, за да ви защитим — казваха на нея и на сестрите й. — Ако искате да мразите някого, да обвинявате някого, погледнете Итикана. Погледнете краля й. Ако не бяха те, ако не беше той, всичко това нямаше да е необходимо. Победете ги и никое маридринийско момиче няма да бъде подлагано на това, на което подлагаме вас.“

Тези спомени пробудиха нещо дълбоко в душата й, необяснима вълна от гняв, ярост и страх. Омраза към Итикана. Още по-силна омраза към мъжа, седнал срещу нея.

Тя бавно преглътна емоциите си, натъпка ги обратно, но когато вдигна глава, разбра, че Арен ги е видял да пробягват по лицето и.

„Кажи му някаква истина.“

— Родена съм в харема във Венция. Живях там с майка си, всички останали съпруги и по-малките им деца. След подписването на договора баща ми събра всичките си дъщери на определена възраст и ни изпрати в пустинния лагер за тяхна — за наша — безопасност от атаките на Валкота, Амарид и всяка друга страна, която би дръзнала да наруши мира. Бях на пет години. — Тя преглътна. Споменът бе мъгляв, но звуците и миризмите — така ясни, сякаш се беше случило вчера. — Отведоха ни без предупреждение. Играех си, когато стражите ме грабнаха, и помня как ритах и крещях, докато ме извличаха от харема. Миришеха ужасно, на пот и вино. Помня, че други стражи държаха майка ми, а тя се бореше с тях, за да дойде при мен. Искаше да им попречи да ме вземат. — Очите на Лара пареха и тя прогони сълзите с глътка бренди. Още една. — Никога повече не я видях.

— И преди не харесвах баща ти — рече тихо Арен, — но сега го харесвам още по-малко.

— Най-лошото… — Тя замълча и напрегна ума си, за да си припомни онова, което й убягваше. — Най-лошото е, че вече не помня лицето й. Ако я срещна на улицата, не съм сигурна, че ще я позная.

— Ще я познаеш.

Лара прехапа бузите си отвътре, вбесена, че точно той от всички хора на света трябваше да каже нещо, което да облекчи болката й. „Точно заради него те отнеха от майка ти. Той е виновен. Той е врагът. Врагът. Врагът.“

Някой почука силно на вратата и Лара подскочи, откъсната от мислите си.

— Влез — каза Арен.

Вратата се отвори и разкри красива млада жена, окичена с оръжия. Дългата й черна коса бе обръсната отстрани, а останалото бе прибрано на конска опашка на върха на главата — прическа, която местните жени воини като че ли предпочитаха. Имаше сиви очи. Беше с половин глава по-висока от Лара и под изпъстрената с белези кожа на голите й ръце играеха стегнати мускули.

— Това е Лия. Член е на стражата ми. Лия, това е Лара. Тя е…

— Кралицата. — Младата жена наклони глава настрани. — За мен е чест, Ваше Величество.

Лара също кимна. Жените Воини на Итикана предизвикваха любопитството й. Баща й беше казал на нея и сестрите й, че тук ще ги подценяват, защото са жени, но на Лара й се струваше, че в тази страна уважаха жените толкова, колкото и мъжете.

Лия се бе обърнала към краля и му подаваше сгънат лист хартия.

— Обявен е краят на сезона.

— Чух роговете. Две седмици по-рано от миналата година.

Лара взе своето писмо с надеждата да станат по-словоохотливи, ако сметнат, че не ги слуша. Серин бе писал за най-големия й брат Раск, който бе наследник на трона. Изглежда, се бе представил добре на някакъв турнир, който Свраката бе описал до най-малката подробност. Не че това я интересуваше — изобщо не бе близка с брат си. Лара осъзна, че итиканският дешифровчик е оградил буквите, съставящи шифъра на Свраката, но не и този на Мерилин. Препрочете писмото, следейки за шифъра, който най-голямата й сестра бе измислила и едва сдържа усмивката си, когато той се разкри пред нея. Явно и итиканците не бяха безгрешни.

Усмивката обаче изчезна, когато Лара прочете посланието. В Маридрина пристигала само развалена храна. Мухлясало зърно. Болен добитък. Корабите от Валкота си тръгвали натоварени с много по-висококачествени стоки.

Серин й беше обяснил новите търговски условия, които бяха част от договора. Те включваха отмяна на всички данъци върху стоките, които Маридрина закупуваше в Северен пост и които след това се извозваха до Южен пост, без такса за преминаване през моста. На пръв поглед сделката бе добра за Маридрина и голям компромис за Итикана. Само че тези условия означаваха и че рискът стоката да се развали, докато стигне от Северен пост в Южен пост, пада изцяло на плещите на Маридрина. Ако зърното, купено в Северен пост, загниеше, преди да стигне в Южен пост, загубата бе изцяло за сметка на Маридрина и това не беше проблем на Итикана. Едва ли бе изненадващо и че в Маридрина пристигаше най-лошата стока, при положение че Итикана организираше транспорта. Лара смачка хартията между пръстите си и откъсна поглед от писмото, когато Арен изрече:

— Няма как да й откажа.

Лия се съгласи и кимна.

— Действай тогава.

Лара изпрати с поглед другата жена, борейки се да запази спокойното си изражение. Съобщението от Серин не я изненада, но въпреки това я вбеси — мъжът, който седеше толкова спокойно срещу нея и играеше карти, съзнателно вземаше решения, от които народът й страдаше.

Картите паднаха с плясък на масата. Още едно раздаване. Още един въпрос.

Лара вдигна своите и ги огледа. Знаеше, че са достатъчно силни и че трябва да измисли въпрос, от който ще спечели нещо. Само че когато разкри коза си, каза нещо съвсем различно.

— Как загинаха родителите ти?

Арен се вцепени за миг и после прокара ръка през косата си. Посегна към бутилката, вдигна я и я изпразни на един дъх.

Лара чакаше. Докато бе търсила безрезултатно карти, беше открила други неща. Лични вещи. Рисунки на предишния крал и кралицата — приликата между Арен, Ана и красивата им майка беше потресаваща. Беше открила и сандъче с ценности, които само една майка би пазила. Детски зъби в бурканче. Портрети. Бележки, написани с детски почерк. Имаше и няколко малки дърворезби, в чийто край бяха издълбани инициалите на Арен. Семейството му беше коренно различно от нейното.

— Удавиха се по време на буря — отвърна той с безжизнен глас. — Поне той. Тя най-вероятно вече е била мъртва.

Това не беше цялата история, но беше ясно, че той не възнамерява да я сподели с нея. Ясно беше, че и търпението му в тази отвратителна игра на късмет е на привършване. Ново раздаване. Лара отново държеше козовете.

— Как изглежда мостът отвътре?

Тя премести поглед от картите към празната бутилка и ръцете му, подпрени на облегалките на стола. Силни. Умели. Усещането как тези ръце бяха милвали тялото й, затанцува по кожата й, изплува споменът за устните му върху нейните и тя с усилие натика тези мисли в дъното на съзнанието си, макар и недостатъчно бързо — бузите й и други части от тялото и се бяха сгорещили.

Погледът му се изостри, а замайването, предизвикано от брендито, изчезна.

— Не се занимавай да мислиш как изглежда или не изглежда мостът — никога няма да ти се наложи да влезеш в него.

Арен се изправи.

— Баба ми иска да се запознае с теб, а тя не е от хората, на които можеш да откажеш. Ще тръгнем утре по зазоряване. С лодка.

Той се наведе и подпря ръце на подлакътниците на нейния стол. Мускулите ясно се очертаха под кожата му. Навлизаше в личното й пространство. Опитваше се да я сплаши така, както проклетото му кралство сплашваше всички останали.

— Нека ти изясня нещо, Лара. Итикана не държи моста от толкова време, като споделя всичките си тайни с когото й падне над бутилка бренди, затова, ако намерението ти е да изкопчиш нещо от мен, ще се наложи да се постараеш повечко. По-добре си спести усилията и просто забрави, че мостът съществува.

Лара се облегна назад, без да откъсва очи от неговите. После хвана полите на роклята си и започна да ги повдига все по-нагоре, докато бедрата й не се оголиха, а пламналият му поглед се премести от лицето й към друга цел. Тя вдигна крак, притисна голото си стъпало към гърдите му и не пропусна да забележи как очите му пробягаха по коляното й, нагоре по бедрото и към коприненото бельо под роклята.

— Какво ще кажеш да си вземеш моста — рече сладко тя — и да си го навреш в задника. — Очите му се разшириха в същия миг, в който тя протегна крак и го изблъска далеч от себе си. После си взе книгата и си оправи роклята. — Ще се видим на зазоряване. Лека нощ, Ваше Величество.

До ушите й долетя тих смях, но тя отказа да вдигне поглед дори когато той отвърна „Лека нощ, принцесо“, преди да излезе от стаята.