Кралят на моста

39. ЛАРА

ОСЕМ СЕДМИЦИ ПО-КЪСНО ЛАРА ЧУКНА ХАЛБАТА си в тази на Джор над огъня и избухна в смях, когато една цепеница изпука и пръсна искри по ръцете им.

За пръв път в историята месеците на хубаво време не бяха означавали война за Итикана, макар да се натрапваше усещането, че цялата страна бе затаила дъх и го изпусна едва когато обявиха края на спокойния сезон.

След едно много директно предупреждение от страна на Арен, че ако Валкота не вдигне блокадата, ще й бъде затворен пътят към Южен пост — което императрицата на Валкота бе пренебрегнала, — Итикана бе прогонила валкотанските кораби, спотайващи се около Южен пост, и бе върнала достъпа на Маридрина до пазара на острова. След това Арен бе натоварил итиканските кораби с храна и други стоки и ги бе изпратил във Венция, където да се раздадат на бедните. Отново и отново Арен бе използвал ресурсите и хазната на Итикана, за да снабди изнемощелите жители на Венция с най-необходимото, и накрая маридринийците скандираха името му по улиците.

Дали защото бе изгубил подкрепата на народа си за войната, или защото Лара не го бе снабдила с информацията, която му трябваше, но Сайлъс не бе вдигнал ръка срещу Итикана. Нито пък Амарид, който като че ли още ближеше рани. А и с прииждането на бурите и двете кралства бяха изгубили шанса да нападнат Итикана за още една година. А може би завинаги, ако връзката между итиканския и маридринийския народ издържеше проверката на времето.

Не че се бе разминало без последствия. Императрицата бе отговорила с писмо, в което казваше, че Арен заслужава всичко, което ще му се случи, щом е решил да приюти в пазвата си змии и да превърне флота си в търговски кораби в опит да подрони допълнително приходите от моста, които вече се бяха стопили наполовина заради изгубената търговия с южното кралство. Хазната се беше изпразнила. Но според Лара жителите на Маридрина и на Итикана бяха живи. Бяха в безопасност. Нищо друго нямаше значение.

Тя бе изпълнила дълга си и като принцеса, и като кралица.

— В момента брат ти трябва да минава покрай Среден пост — каза Джор и й подаде нова халба с тъмна бира. — Отлив е. Може да се разходим по моста и да го посрещнем. Малка семейна среща.

Лара завъртя очи.

— Не, благодаря.

Брат й Керис най-сетне бе убедил баща им да му позволи да се запише в университета в Харендел, за да учи философия, и сега пътуваше през моста с цялата си свита придворни и прислуга за първия семестър. Един от разносвачите на пощата беше минал покрай групата и бе отбелязал, че приличат на ято птици заради коприната и скъпоценните камъни, с които бяха окичени.

— Да вървим — промълви Арен в ухото й. — Нямам търпение да прекарам нощта с теб в истинско легло.

— Ще заспиш в мига, в който главата ти докосне възглавницата.

Тя се потопи в горещото желание, бликнало между краката й, докато пръстите му обхождаха вените по ръцете й. Беше останала с него в казармата през целия Прилив на войната, но тесният войнишки нар не предразполагаше към романтика. Макар да се бяха справили някак.

— Приемам облога. Хайде.

Той я изведе навън в лекия дъждец — най-лошата част от бурята вече бе отминала. Отвън стоеше един от стражите на Арен, който я погледна с изненада.

— Мислех, че вече сте се качила в къщата.

— Още не. Джор не спираше да ми пълни чашата. Сигурно докато ти свърши смяната, и бирата ще е свършила.

— Просто ми се стори, че ви видях. — Едрият страж се намръщи и после сви рамене. — Пратиха сигнал, че на пристана е пристигнала нова пратка. Може вътре да има и бира.

— Ще пратя от къщата — увери Арен мъжа и дръпна Лара за ръката.

— Благодаря, Ваше Величество — отвърна стражът, но Арен вече бе повел Лара по пътеката, докато зад тях веригата пред пещерата се вдигаше със стържене. Докато вървяха нагоре към къщата, под ботушите им жвакаше кал. През последните осем седмици почти не бяха се връщали вкъщи — и двамата бяха прекалено напрегнати, за да напуснат казармата.

— Първо баня — рече Лара, замечтана за димящия горещ извор. — Миришеш на войник.

— И вие не ухаете на рози, Ваше Величество.

Арен я вдигна и я завъртя. Светлината от лампата, която държеше Лара, затанцува диво. Тя се изви в обятията му и обви крака около кръста му. От гърлото й се разнесе тих стон, когато се притисна към него, а той стисна задника й.

Лара го целуна силно, плъзна език в устата му и се засмя, когато Арен се препъна, а лампата падна и угасна.

— Да не си посмял да ме изпуснеш.

— Тогава спри да ме разсейваш — изръмжа той. — Иначе ще те просна в калта.

Тя спусна крака на земята, хвана го за ръката и го поведе нагоре по пътеката, като почти тичаше в хлъзгавата кал. Спря, когато видя котката на Арен, Витекс, да седи на стъпалото пред входа с ядно потрепваща опашка.

— Какви ги вършиш навън? — Арен посегна към котарака, който изсъска и отскочи. С леко накуцване животното изчезна сред дърветата.

Лара го проследи с поглед.

— Изглежда наранен.

— Сигурно онази женска, която преследва, го е понабила. Най-вероятно си го е заслужил. — Той я хвана през кръста, пренесе я по стълбите и отвори вратата.

Вътре цареше мрак.

— Странно, Илай винаги оставя една запалена лампа. — Кожата на Лара настръхна, когато се взря в бездънния мрак. Арен бе пратил известие в къщата, че Приливът на войната е свършил, и бе заръчал на Илай да избере една бутилка от скъпото вино в избата за майка си и леля си. Момчето никога не пренебрегваше задълженията си.

— Може сам да е изпил виното — измърмори Арен и зацелува шията й, а ръцете му намериха гърдите й. — Добре ще му дойде.

— Той е на четиринайсет години.

Къщата тънеше в тишина. Това не беше необичайно, но в точно тази тишина имаше нещо, което изнерви Лара. Сякаш никой тук не дишаше.

— Точно така. Знаеш ли аз какви ги вършех на четиринайсет?

Лара отстъпи и се ослуша.

— Нека отида да видя дали е добре.

От гърлото на Арен излезе измъчена въздишка.

— Лара, успокой се. Бурите започнаха. Те ще изпълнят дълга си.

Той я взе в прегръдките си и я целуна. Бавно. Дълбоко. Прогони всички мисли от главата й, докато я водеше по коридора към стаята им, където, за щастие, гореше лампа. Жълтият пламък отблъскваше мрака, който бе напрегнал Лара, и тя отметна глава назад, докато съпругът й прокара устни по шията й. От отворения прозорец лъхна бриз.

— Къпането после — изръмжа той.

— Не. Вониш. Излизай, аз ей сега ще дойда.

Той съблече с мърморене туниката си и свали налакътниците, захвърли ги на пода и тръгна към преддверието и вратата към двора.

Лара свали наметалото си и го закачи да съхне. Тъкмо развързваше връзките на туниката си, когато сърцето й прескочи един удар — погледът й бе попаднал на познат печат. До него в купчинка ален пясък лежеше нож-близнак на този, който тя носеше на кръста си. Рубините му проблясваха в светлината на лампата. Ножът, който Арен бе хвърлил на пристанището във Венция. Ужас изпълни гърдите й, когато тръгна към бюрото, вдигна тежкия пергамент с вцепенени пръсти и счупи восъчния печат.

— Арен. — Гласът й потрепери. — Защо това писмо не е било доставено в казармата? Кой го е донесъл?

Никакъв отговор.

Внезапно движение.

Приглушена ругатня.

Тя се завъртя и посегна към ножа на кръста си. В следващия момент замръзна. Арен беше паднал на колене в далечния край на стаята. Една фигура със скрито под качулка лице и същото облекло като на Лара бе притиснала нож с бляскава дръжка към гърлото му. А изпод леглото до тях се подаваше ръка на млад мъж, чиито пръсти бяха покрити със засъхваща кръв. Илай…

— Здравей, сестричке — каза един познат глас.

Жената вдигна ръка и дръпна назад качулката си.