Кралят на моста

31. ЛАРА

МАРИДРИНИЙСКИТЕ КОРАБИ СЕ ОТКАЗАХА ОТ надпреварата на половината път до Южен пост, макар да не стана ясно дали се дължеше на уплахата от бурята, прииждаща от изток, или на дузината коработрошачи на укрепения остров.

Да закотвят кораба на пристанището не беше лека задача — цялото тяло на Лара я заболя от напрежение, докато Арен водеше обруления кораб към кея, където итиканските екипажи го закрепиха с въжетата. Заедно с Арен и останалите слязоха бързо на сушата и се отправиха към караулката в края на пристанището, където ги посрещна един възрастен мъж.

— Не знаехме, че сте във Венция, Ваше Величество.

Мъжът се поклони по-официално, отколкото го правеха хората на Среден пост. Погледът му подмина краля и падна върху Лара. Очите му се разшириха за миг, преди да й кимне.

— Беше непланирано пътуване. Къде е командирът?

Гласът на Арен бе рязък и твърд, но лявата му ръка се свиваше и отпускаше, издавайки истинските му емоции. Явно не гореше от желание да се оправдава пред сестра си.

— Не е на острова, Ваше Величество. Замина тази сутрин, за да разреши един конфликт на остров Карин, и предполагам, че ще изчака там, докато бурята не отмине.

Ръката на Арен се отпусна.

— Кажи й че съжалявам, задето не сме се засекли, но не можем да чакаме тук. Свали всичко от кораба и после го потопи.

— Както наредите, Ваше Величество.

Мъжът се поклони още веднъж и тръгна към кораба, раздавайки заповеди в движение.

Лара погледна през рамо очукания кораб.

— Защо да го потапят? Не може ли просто… да го пребоядисат?

— Няма време да го прибираме, преди да се развилнее бурята. Морето така или иначе ще го разбие и потопи, ако го оставим тук, а това може да създаде проблеми на другите пристигащи кораби. Ана ще ми отреже топките, ако й се наложи да разчиства подобна бъркотия.

— Оставам с впечатлението, че така или иначе ще те погне с ножа, щом разбере къде си бил.

Той се засмя. Ръката му се озова на кръста й, докато се изкачваха по пътеката.

— Значи извадихме късмет, че я изпуснахме.

— Има ли вероятност да забрави за цялата работа?

— Никаква, но се надявам, че няма да си направи труда да идва чак до Среден пост, за да сподели с нас какво мисли по въпроса.

— Смелостта ти е вдъхновяваща.

— Всички си имаме страхове. А сега да се прибираме, преди да е заваляло.

Не останаха дълго на пазара в Южен пост. При други обстоятелства Лара би се разочаровала, но сега нямаше търпение да се приберат в Среден пост. Пазарът представляваше редица огромни каменни складове заедно с една по-малка постройка, където Тарин обясни, че се сключват сделките. Лара закопня да види какво има в тези сгради, какви стоки идват от Харендел, от Амарид и от по-далечни страни, какво пристига от нейната родина. Закопня и да си поговори с итиканците, които живееха и работеха тук, на Южен пост. Да ги опознае така, както досега не си бе позволявала да опознае никого.

Сега обаче чувстваше народа на Итикана толкова близък, колкото и маридринийския. Заедно с това прозрение дойде и бездънният срам задето тя, тяхната кралица, жената, която трябваше да ги пази, за малко не ги беше пожертвала. Мъже, жени и деца. Семейства и приятели. Повечето бяха невинни души, които искаха само и единствено да живеят спокойно — именно този народ редом с Арен щеше да предаде, ако скритото й послание стигнеше до Серин и баща й.

Това знание гореше в сърцето й, затова Лара се зарадва, когато Арен и стражата я въведоха в зиналата черна паст на моста.

Мостът. Тя така мразеше проклетото нещо, източника на всички злини в живота й. С всяка крачка, която правеше във вонящото му гърло, си мислеше колко щеше да е хубаво, ако мостът не съществуваше. Мислеше си колко щеше да е хубаво, ако беше пратена в Итикана без скрити мотиви, а просто за да стане съпруга на краля. Мислеше си колко щеше да е хубаво, ако не беше такава коварна, лъжлива предателка. Само че тези мисли бяха за глупаци. Каквато тя всъщност беше, защото губеше всякакъв здрав разум, когато ръкавът на дрехата й се допреше до този на Арен, когато погледът му паднеше върху нея, когато се сетеше за допира на пръстите му по тялото й и колко й се искаше да го усети отново.

В моста нямаше ден и нощ. Имаше само безкраен влажен мрак. Заради бурята в тунела се носеше протяжен звук, подобен на стон, понякога тих като шепот, друг път оглушителен като рев — той ги принуждаваше да натъпкват памук в ушите си. Мостът беше като живо същество и в края на първия ден от прехода им Лара бе убедена, че е била погълната от звяра.

Тя не можеше да остане в Итикана, дори да искаше. А тя искаше. Искаше го повече от всичко. Но връзката й с Арен бе изградена върху лъжа и ако му разкриеше истината, каква беше вероятността той да й прости? Арен обичаше народа си твърде много, за да допусне някоя като нея да остане кралица. Не можеше и да запази истината в тайна. Баща й щеше да я принуди да си плати за предателството. Тази история нямаше да има щастлив край. Не и за нея.

В главата й бавно и неохотно започна да се оформя план. Първата й задача щеше да е унищожаването на посланието с плана за нашествието. После щеше да изчака някоя ясна нощ и да избяга с кануто и запасите, които си беше подготвила. След това щеше да й остане само отмъщението. Защото тя възнамеряваше да накара баща си да си плати за онова, което бе причинил на Маридрина. За това, което бе смятал да причини на Итикана. И за причиненото на нея.

Планирането на подробностите погълна вниманието й. Разсея я от стягането в гърдите, което изпитваше, щом се сетеше, че никога повече няма да види Арен.

От време на време групата срещаше кервани със стоки. Уморени магарета дърпаха на юг каруци, пълни със стомана, платове и зърно. Мъже с ръчни колички пренасяха на север сандъци със стъклени съдове от Валкота. Веднъж, след като бяха следвали диря от разлята бира в продължение на няколко километра, попаднаха на фургон с бъчви, който пътуваше на север. Джор на шега бе подложил уста под пробитото буре и бе останал там, докато Арен не го беше сритал, след което бе предупредил мъжа, каращ фургона, да не цапа моста му.

Понякога в керваните пътуваха и търговци, но винаги придружени от итикански войници с маски. Преди срещата с някого от тях и групата на Лара си слагаше маските и тя се зачуди разсеяно какво биха си помислили тези хора, ако знаеха, че току-що са се разминали в мрака с владетелите на Итикана.

Лагеруваха в моста две нощи поред и ядоха студени закуски, които бяха взели от Южен пост. За пиене имаше само вода. Стражите се редуваха да стоят на пост, докато останалите спяха, подложили торбите си под главите вместо възглавници и завити с наметалата си вместо с одеяла. Беше изключетелен човек да остане насаме със себе си и към третия ден Лара вече нямаше търпение да се махне от това място.

— Дом, свиден дом — заяви Джор и всички спряха и мълчаливо проследиха с поглед как капитанът на стражата натисна с две ръце стената на моста на точно определени места.

Прозвуча меко щракване и един каменен блок с размерите на врата се завъртя навътре на безшумните си панти, разкривайки отвор в пода. Джор влезе в малкото помещение и сведе поглед към отвора.

— Приливът още не се е оттеглил. Ще трябва да почакаме.

— Ще изведа Лара на покрива — заяви рязко Дрен. — Останалите чакайте тук.

Никой не продума. Тарин и Джор отвориха безмълвно люка на тавана, Арен помогна на Лара да се качи и после се издърпа нагоре след нея. Той тръгна напред по моста, без да затваря люка. Лара го последва и спря до един от дебелите железни пръстени, зазидани в камъка, за които итиканците закрепваха въжетата, с които се придвижваха във въздуха.

Бурята се бе оказала кратка и бе утихнала на втория им ден в моста, въпреки че на хоризонта вече прииждаше следващата. Засега обаче небето около Среден пост бе ясно и слънчево, а водата под тях бе спокойна и синя. Свежият въздух и просторът веднага я разведриха, след като мостът така я беше потиснал.

— Трябва да поговорим, Лара.

Сърцето й прескочи удар. Страх потече във вените й.

— Знам, че шпионираш за баща си.

Стомахът й се обърна.

— Шпионирах. Вече не.

— Ще ми е нужно по-солидно доказателство от думите ти.

— Доказателството е, че съм тук, с теб.

Мълчание.

Не след дълго нервите на Лара не издържаха и тя попита:

— Няма ли да кажеш нещо?

Арен се обърна и погледна Среден пост. Излъчваше напрежение.

— Предполагам, че има един очевиден въпрос: предавала ли си му някаква информация, за която трябва да знам?

— Нищо не съм му предавала.

Наистина не беше. Нищичко. Всичко беше изписано по проклетите листове в бюрото на Арен, които чакаха да ги унищожи.

Той издиша продължително.

— Е, предполагам, че и това е нещо.

Нещо.

Нуждата да му разкрие причините, породили действията й, я изгаряше отвътре.

— Серин и останалите ми учители ме лъгаха. През целия ми живот ме лъгаха каква е Итикана и какви са отношенията между твоето кралство и моето. Обрисуваха те като зъл потисник, който използва властта си над търговията, за да мъчи народа ни. Да го държи под контрол. Да го мори от глад. Всичко в името на печалбата. Казваха ми, че убиваш търговци и моряци само защото са се доближили твърде много до бреговете на кралството ти. Казваха ми, че не само убиваш, а и осакатяваш и измъчваш хора за развлечение. Че си демон.

Арен не продума, затова тя продължи:

— Накараха ме да вярвам, че ако направя това, ще спася народа си. Че мисията ми е праведна. Сега разбирам защо ме държаха затворена в лагера — за да не науча истината. Вярваха, че и ти ще ме държиш затворена, за да не науча истината, докато не стане твърде късно.

— А каква е истината?

Каква беше истината? Лара не страдаше от заблудата, че е добър човек като Марисол например. Беше убивала валкотански войници, доведени в лагера с едничката цел да се бият с нея до смърт — тяхната или нейната. Беше научила безброй начини да измъчва, осакатява и убива. Беше стояла безучастно, докато слугите, грижили се за нея и за сестрите й от детството им, падаха посечени. Беше гледала как мъжът, когото приемаше като баща, бе прерязал собственото си гърло, защото се чувстваше виновен, а не биваше. Беше лъгала, мамила и манипулирала и почти бе обрекла на смърт цяла една държава. Не беше добър човек.

Но не вярваше и че е зла. Беше се обрекла на тази съдба, за да спаси живота на сестрите си, които обичаше повече от всичко. А щом бе стигнала дотук, бе решила да продължи с мисията си, водена от вярата, че така ще спаси народа си. Навярно благородни причини, но Лара не бе сигурна, че я правят невинна. Макар да знаеше какво ще се случи на Итикана, тя бе написала онова послание с инструкции как точно да бъде унищожена страната. Беше направила избор. А сега можеше единствено да търси изкупление за този избор.

— Истината е… Истината е, че аз съм злодеят в тази история. — Но вече нямаше да играе тази роля.

Още мълчание.

— Какво ще правиш с мен? — попита тя.

— Не знам, Лара. — Думите му нагнетиха напрежението помежду им. — Аз… подозирах го от известно време, но да те чуя да го признаваш… Не знам.

В гърдите й запърха панически ужас. Страх, че го е загубила. Че я е намразил. Че никога няма да й прости.

— Нищо не съм му дала, Арен. — Толкова отчаяно искаше да запази каквото бе останало между тях. — Нищо не съм направила.

— Нищо не си направила ли? — Той се завъртя и я погледна. — Как можа да го кажеш? Как можеш да твърдиш, че не си направила нищо, при положение че от сватбата ни насам кроиш планове да ми забиеш нож в гърба? Всичко, което казваше, всичко, което правеше, всичко помежду ни е било една проклета лъжа. Ти просто ме манипулира, докато не ти гласувах доверие, за да научиш тайните на Итикана и да ги използваш срещу нас. А аз, като пълен глупак, през цялото време се опитвах да те спечеля.

Това беше вярно, но не беше цялата истина. Защото през това време тя се бе привързала към него и към кралството му, бе започнала да разбира колко труден е животът тук, и въпреки това бе избрала да ги унищожи. Беше написала всяка подробност от наученото тук на онези листове, бе планирала цяла стратегия за превземането на родината на Арен и кражбата на моста, от който народът му така отчаяно се нуждаеше. Беше истински късмет, че нито един от листовете не е стигнал до баща й.

— Интересуваше ли те изобщо какво ни причиняваш? — попита той.

— Да. Повече, отколкото си мислиш. Повече, отколкото мога да обясня. — Лара отметна косата, която вятърът бе издухал в лицето й. Мъчеше се да открие начин да го накара да разбере. — Не мислех, че има друг вариант. Вярвах, че единственият шанс за народа ми е да спечеля моста. През целия си живот съм се стремила да му осигуря по-добро бъдеще, независимо какво ми струва това. Мисля, че точно ти би трябвало да го разбереш, нали?

— Не е същото — сряза я студено той. — По-доброто бъдеще, което ти си планирала, е изградено върху труповете на итиканци.

Лара затвори очи.

— Тогава защо просто не ме уби, щом ме разкри? Защо ме заведе във Венция, при положение че си ме подозирал? Защо рискува толкова много?

Арен заби носа на ботуша си в моста, зареял поглед към Среден пост.

— Дадох си сметка, че са те подвели. И че ако истината може да ни даде нов шанс, тогава рискът си заслужава. — Той въздъхна пресекливо. — Последвах те онази нощ, когато отиде до дворцовите порти. Бях насочил стрела към гърба ти и… и почти те убих. Ако беше направила още една крачка, щях да пусна стрелата. — Ръцете му трепереха и това треперене прикова вниманието й. — Но ти се обърна и се върна. Върна се при мен.

— Не можах да го направя. — Лара сложи ръце върху неговите — трябваше да спре треперенето. — И няма да го направя. Никога. Дори ако той ме проследи дотук и ме убие, задето съм го предала.

Арен застина.

— Заплашвал ли те е?

Тя преглътна мъчително.

— На кораба към Итикана ми каза, че ако се проваля или го предам, ще ме открие, където и да съм.

— Ако си въобразява…

Прекъсна го внезапен шум, от който и двамата подскочиха. Няколко секунди по-късно Ана се измъкна от люка, ругаейки под нос и с буреносно изражение.

Арен пристъпи пред Лара и тръгна към сестра си, която вече крачеше към тях.

— Какво, по дяволите, си мислеше? — сопна му се тя. — Да отидеш в Маридрина сам? Да не си си изгубил проклетия ум?

— Ходил съм там десетки пъти. Какво толкова?

— Не и откакто стана крал. Сега носиш отговорност за народа ни. Освен това за малко не те хванаха. Какво си мислиш, че щеше да стане, ако бяха успели?

— Щеше да получиш шанс да ме замениш на трона.

— Нима си мислиш, че го искам? — Погледът и пробяга покрай брат й и се спря на Лара. — Ето го и най-лошото. Не стига че самият ти си ходил там, а си завел у дома и дъщерята на нашия враг, жената, на която, ако слуховете са верни, си разкрил всичките ни тайни?

— Заведох съпругата си в родината й по причини, които изобщо не са твоя работа.

Ана пребледня като платно, но ръцете й се свиха в юмруци и за миг Лара си помисли, че ще удари брат си. Че ще удари своя крал. Но тя само каза:

— Няма основателна причина. Тя знае достатъчно, за да помогне на Маридрина да ни завладее, и ти на практика си я поднесъл на тепсия на техния крал. Можеше да изтича право в прегръдките на Свраката.

— Но не го направи.

— Ами ако го беше направила? Планът не беше такъв. Ти трябваше…

— Трябваше какво? — нахвърли се Арен на сестра си и се надвеси заплашително над нея. — Да я държа затворена до края на живота й? Тя е моя проклета съпруга, не пленница.

— Съпруга? Само на хартия, доколкото чувам. И не се заблуждавай, че никой не знае как рискуваш цялото кралство, за да се намърдаш между краката й.

Никой не проговори. Нито Дрен, нито Ана. Нито войниците, които бяха излезли на покрива и сега гледаха във всички посоки, само не и към владетелите си. Лара също не проговори — Лара, чието сърце сякаш искаше да излети от гърдите й. Защото страховете на Ана бяха основателни. Но Арен я беше защитил. Макар да знаеше, че е дошла в Итикана с подмолна цел, той бе защитил правото й на живот. Правото й на дом. Правото й на свобода. А тя не го заслужаваше. Не заслужаваше него.

Преди да е обмислила последствията от онова, което се готвеше да каже, Лара пристъпи напред. Ботушите й се хлъзнаха по влажната повърхност на моста.

— Ана…

— Ти не се намесвай. — Ана замахна с ръка, без да я поглежда, за да й препречи пътя.

Ударът се стовари върху гръдния кош на Лара и тя залитна назад.

След миг вече падаше.

— Лара! — Арен се хвърли към нея, но беше закъснял.

Тя изпищя и размаха ръце във въздуха, но нямаше за какво да се хване. Нямаше какво да спре неизбежното.

Сблъсъкът с повърхността на водата й изкара въздуха насред вихър от мехурчета, докато потъваше все по-надълбоко и по-надълбоко.

Обзе я дива, неконтролируема паника, а след нея дойде отчаяната нужда от въздух. Тя зарита във водата, замята ръце, опита се да се върне на повърхността, която оттук изглеждаше недостижимо далечна.

„Няма да умреш.

Няма да умреш.

Няма да…“

Мисълта се стопи и светлината откъм повърхността започна да гасне, а Лара продължаваше да потъва.

Докато нещо не я хвана през кръста.

Лара започна да се бори, да опипва за ножа си, но не след дълго главата й проби морската повърхността и тя чу Арен да крещи в ухото й:

— Дишай, Лара!

Тя вдиша отчаяно. После още веднъж. Една вълна заля главата й и отново я изпълни с ужас.

Опита се да изплува над водата, да си проправи път нагоре със зъби и нокти.

В следващия миг лицето на Арен се озова пред нейното.

— Стига си се борила. Държа те, но искам да спреш да се движиш.

Искането му беше невъзможно. Тя се давеше. Умираше.

— Трябва да ми се довериш!

Гласът му бе отчаян и някак успя да пробие стената от страх. Да й върне разума. Тя престана да се бори.

— Хубаво. Сега се дръж за мен и не мърдай.

Лара се вкопчи в раменете му и принуди треперещите си крака да застинат. Не бяха точно под моста, а може би на около двайсет метра от най-близката колона — най-тясната и лишена от вход. А брегът…

— Ще успеем ли? — попита Лара и изплю малко морска вода, когато в лицето й плисна поредната вълна.

— Не.

— Какво ще правим?

Тя се обърна назад, за да погледне към моста. Чу виковете на войниците, видя и Джор, увиснал отстрани на едно въже, да сочи към водата.

— Стига си мърдала, Лара!

Тя замръзна. Защото в същия момент забеляза онова, което сочеше Джор и което бе приковало вниманието — и страха — на Арен.

Сиви гръбни перки пореха водата.

Обикаляха ги.

Стесняваха кръга.

— Трябва да издържим, докато стигнат до нас с лодка.

Лара обърна поглед към далечната колона, чийто отвор към моста си оставаше скрит от прилива. После погледна към пещерата, откъдето току-що бяха излезли две лодки. Нямаше начин да стигнат навреме.

Сякаш за да потвърди тази мисъл, една акула се стрелна към тях и едва в последния миг се отклони.

— Мамка му — изръмжа Арен.

Хищниците все повече стесняваха кръга. Лара изхлипа, когато нещо се удари в крака й. Войниците на моста започнаха да стрелят към водата, която се обагри в червено, понеже някои от стрелите попаднаха в целта. И тогава акулите изчезнаха едновременно.

— Арен! — викът на Ана отекна във въздуха и миг по-късно те видяха огромна гръбна перка да се носи към тях.

— Пусни ме. — Лара беше взела това решение, защото знаеше, че сам няма да го направи. — Без теб ще се удавя. Но ако ме оставиш на акулата, имаш шанс да се спасиш.

— Не.

— Не ставай глупав. Няма нужда и двамата да умираме.

— Тихо.

Арен бе приковал поглед в акулата.

— Познавам те, старо момиче — промълви той, преди да вдигне поглед. — Първо ще ни пробваш на вкус и чак после ще ни се нахвърлиш.

— Пусни ме!

— Не.

Лара се отблъсна от него, опита се да плува, но Арен я дръпна обратно и зарита. Риташе и я влачеше със себе си.

Акулата се стрелна към тях. Толкова беше бърза. Прекалено бърза, че да успеят да се махнат от пътя й. Несравнимо по-бърза от тях, че да успеят да се спасят с плуване. Първичен, див страх обзе Лара и тя изпищя.

— Сега!

Една стоманена стрела, завързана за дебело въже, изсвистя във въздуха и се заби в тялото на акулата, но хищникът не спря, сякаш ловният инстинкт бе по-силен от току-що нанесената му рана.

Лара отново изпищя, задави се с вода и продължи да гледа как акулата приближава към тях, разтворила паст, пълна с остри като бръснач зъби.

Въжето се изопна.

С едно мощно движение акулата се озова във въздуха, огромното й тяло се замята и падна обратно във водата, без да спира да се бори с въжето, което я приковаваше към моста.

Над главата на Лара плисна вода, опашката на акулата се стовари върху нея със силата на таран и я откъсна от Арен.

Тя размаха ръце и крака. Не беше сигурна в коя посока е повърхността. Не знаеше къде е акулата. Не знаеше къде е Арен. Покрай лицето й премина вихрушка от мехурчета и замъгли зрението й, но не я спря да рита и да се бори. В следващия миг нечия ръка я хвана за китката и я дръпна нагоре.

— Плувай!

Не беше гласът на Арен. Бяха гласовете на войниците от моста и този на Ана, по-силен от всички останали.

— Кръвта ги привлича! Плувай, дяволите да те вземат!

Той отново я повлече през водата, която ставаше все по-бурна и с все по-високи вълни. Небето над тях започна да притъмнява. В далечината блесна светкавица.

Арен спря да плува.

Застина във водата, запъхтян от усилието да държи и двама им над повърхността.

Лара видя накъде гледа.

Най-близката колона под моста бе настръхнала от метални шипове, в които океанът се блъскаше с яростта на прииждащата буря.

— Трябва… да се хванеш… за някой шип — едва успя да промълви той. — И не се пускай.

Не дочака отговора й, а я повлече към колоната. Вълните ги подхванаха с натрупаната от бурята инерция и ги запокитиха към камъка и метала на колоната.

Щяха да имат само една възможност. Само една.

Лара си пое дълбоко дъх и си набеляза шипа, който щеше да се опита да хване. Стоманеният шип, който щеше или да спаси живота й, или да го погуби.

Арен се изви в последния момент, за да поеме удара в колоната. Лара заопипва на сляпо, осъзнала, че разполага само със секунда.

Пръстите й се увиха около шипа в мига, в който усети Арен да я пуска.

Наложи се да впрегне всичките си сили, за да не изпусне шипа, докато водата теглеше краката й назад. Ръцете й се разтрепериха от усилието. За момент тялото й увисна над водата, след което вълните пак я блъснаха напред. Лара се вкопчи в стоманата и успя да обвие крака около шипа. Задиша отново, когато водата се отдръпна за пореден път.

— Арен! — Тя заоглежда ужасено повърхността на водата.

— Тук съм!

Беше увиснал от шипа там, където стоманата влизаше в камъка. Нямаше да издържи дълго.

Водата отново ги блъсна към колоната и в следващия миг, над целия шум, Лара чу някой да вика името й. Вдигна глава и видя Ана, увиснала на едно въже и хванала второ в ръка. Тя го залюля към Лара.

— Хвани го!

Тежкото въже се люшна към нея и Лара се протегна да го хване, но едва не изпусна шипа. Въжето се върна и пак се люшна към нея, но тя отново не успя да го улови.

Времето на Арен изтичаше.

При следващото връщане на въжето Лара се метна към него с ясното съзнание, че ако не успее да го хване, ще падне във водата, а Арен няма да успее да й помогне. Но въпреки това щеше да опита.

Тялото й се олюля назад, а пръстите й се протегнаха напред и сграбчиха въжето.

Краката й се хлъзнаха от шипа и миг по-късно тя увисна на въжето. Благодари безмълвно на Ерик за всички лицеви опори, които я бе карал да прави по време на тренировките, издърпа се нагоре по въжето и преметна клупа, вързан в края му, под мишниците си.

После се залюля силно, хвана стоманения шип и се закатери по него към Арен. Едва удържа хлъзгавия метал, когато поредната вълна се разби в нея и почти я удави.

— Хвани се за мен! — изкрещя тя миг преди друга вълна да я събори от шипа.

Лара се залюля и се удари в Арен. Инстинктът й подсказа да увие крака около кръста му, макар ръцете й да запротестираха, когато тежестта му се прибави към нейната.

Той посегна нагоре и хвана въжето.

Океанът се надигна към тях за пореден път и ги блъсна към колоната. Лара се задави и изхлипа — знаеше, че няма да успее да издържи още дълго. Знаеше, че следващата вълна ще я откъсне от Арен.

А тя вече прииждаше сред пръски пяна. Точно преди да ги достигне, въжето потрепна и двамата полетяха нагоре. Издигаха се все по-бързо и по-бързо. Въртяха се и се люлееха, а Арен се набра нагоре, така че краката й, все така увити около кръста му, да намалят напрежението върху ръцете й.

— Не се пускай. — На слепоочието му имаше кървяща рана. — Няма да се пускаш.

Удариха се в стената на моста и Лара изплака, когато камъните ожулиха тялото й, но болката бързо бе заменена от облекчение, щом нечии ръце я хванаха за дрехите, издърпаха я и я положиха върху покрива на моста. Тя се търкулна задъхана настрани и започна да повръща морска вода, докато й останаха сили само да лежи, опряла чело в мокрия камък.

— Лара.

Две ръце я вдигнаха, тя се обърна и почти падна в прегръдките на Арен. Обви ръце около шията му. Той целият трепереше, но допирът на тялото му до нейното я успокои повече от твърдия камък под краката й.

Никой не проговори. Лара знаеше, че са заобиколени от мъже и жени, но в този момент двамата сякаш бяха сами, а по бузата й се сипеха капки дъжд, донесени от бурята.

— Арен? — Гласът на Ана наруши мълчанието. Отекна далечна гръмотевица. — Не исках… Беше…

Лара усети как тялото му се стегна, усети гнева му, преди да е проговорил.

— Върнете се на Южен пост, командире — нареди студено той.

— И ако ти видя лицето преди Прилива на войната, бъди сигурна, че няма да се поколебая да изпълня договора на Итикана с Харендел.

Лара се обърна тъкмо навреме, за да види как Ана се дръпна назад, сякаш я бяха ударили.

— Да, Ваше Величество. — Тя се отдалечи безмълвно, последвана от стражата си.

Арен се изправи на треперещите си крака и привлече Лара към себе си.

— Трябва да се връщаме на Среден пост. Бурята приближава.

Сърцето й заби по-бързо в гърдите, защото Лара знаеше, че той греши.

Бурята вече беше дошла.