Кралят на моста

10. ЛАРА

ВСИЧКИ РАЗКАЗИ, КОИТО БЕ СЛУШАЛА ЗА МОСТА ПО време на обучението си, бледнееха пред реалността. Това не беше мост. Това беше Мостът, защото на света нямаше нищо, с което той можеше да се сравни.

Подобно на огромна сива змия, мостът се виеше над земята, докъдето поглед стигаше, свързвайки континентите. Лежеше върху естествено образували се карстови колони, които сякаш бяха сложени там от божията ръка точно за тази цел и предизвикваха Океана на ураганите, чиито вълни се разбиваха в основите им. От време на време дългата сива змия минаваше над по-големи острови, опряна на дебели каменни колони, построени от древни ръце. Мостът бе архитектурно постижение, което не се подчиняваше на разума. Не се подчиняваше на логиката. Подобно нещо изобщо не би трябвало да съществува.

И точно затова всички искаха да бъде техен.

Лара едва откъсна взор от моста и хвърли поглед на Арен, чиито очи бяха приковани в каменната конструкция. Сигурно го виждаше всеки ден, откакто се беше родил, но от него все още се излъчваше някакво вълнение, сякаш и той самият недоумяваше как е възможно мостът да съществува.

Преди Лара да успее да извърне поглед, Арен обърна глава и очите им се срещнаха. На дневна светлина тя видя, че очите му не са черни, а лешникови — кафяво, изпъстрено с изумруденозелени петънца като растителността на острова му.

— Сега, след като го видя, по-ценна ли се чувстваш?

Кожата й пламна и тя се извърна припряно.

— Аз не съм стока.

Той изсумтя.

— Не това имах предвид. Мостът е… за Итикана той е всичко. А Итикана е всичко за мен.

Точно както Маридрина бе всичко за нея.

— Много е… впечатляващ. — Слаба дума за древния мост.

— Лара. — Забеляза с крайчеца на окото си как той протяга ръка към нея и после я отдръпва, сякаш бе размислил и отказваше да я докосне. — Знам, че решението да дойдеш тук не е било твое.

Арен прокара ръка през косата си. Беше стиснал челюст, сякаш се бореше да намери подходящите думи, и сърцето й заби по-бързо — беше сигурна, че знае какво ще каже той.

— Искам да знаеш, че не си длъжна да правиш нещо, което не искаш. Че това… това е, каквото ти искаш да бъде. Не каквото не искаш.

— И защо те интересува какво искам?

— Договорът между Итикана и Маридрина значи мир. Значи спасени хора. Може би някой ден ще сложи и край на всички битки по бреговете ни.

— Не знаех, че говорим за договора. — Лара беше решена да разбере кое мотивира този мъж, какви бяха желанията му.

Арен се поколеба.

— Надявам се бракът ни да е първата стъпка към едно бъдеще, в което животът на народа ми няма да е свързан с тази древна купчина камъни.

Думите му до такава степен противоречаха на скорошното му изказване за моста и как той значел всичко за страната, че Лара отвори уста с намерение да го помоли за обяснения, но я прекъсна зовът на рог, долетял от далечината. Рогът изпълни цяла мелодия и после я повтори два пъти. След първия път Арен изруга и посегна за големия далекоглед, монтиран в центъра на кулата. Огледа крайбрежието и избълва цяла поредица от ругатни, когато най-сетне намери онова, което търсеше.

— Какво има?

— Нашественици. — Той се спусна към стълбите, но в последния момент се хвана за рамката на вратата и спря. — Стой тук, Лара… Не мърдай. Ще пратя някой да те прибере.

Тя се опита да спори, но той вече беше изчезнал. Лара се подпря на парапета и го проследи как излиза от кулата, втурва се през поляната и изчезва от поглед.

Повдигна се на пръсти и надникна през далекогледа. Отне й известно време да види каквото бе видял Арен, но най-сетне го забеляза — кораб, който тъкмо минаваше под моста в посока Среден пост. Палубата бе пълна с мъже в униформи. Флагът, веещ се от мачтата, бе на Амарид. Военен кораб. И ако можеше да се вярва на Арен, не идваше с мир.

Силен трясък разцепи въздуха. Лара зърна как едно гюле се заби в такелажа на кораба и прекърши една мачта, която падна настрани. Корабът се наклони и платната и въжетата се заплетоха в металните шипове, наредени в основата на колоната под моста.

Безброй мъже полетяха във водата. Втори трясък огласи поляната около кулата и в корпуса на кораба зейна дупка. Дупка, която бързо изчезна заедно с кораба, поел към морското дъно.

Ръцете й замръзнаха върху далекогледа. Лара затаи дъх и продължи да наблюдава как постоянният обстрел разбиваше упорито кораба, докато останалите на борда войници се мъчеха да се изкатерят нависоко или се хвърляха във водата в опит да изплуват до брега, заобиколени от злокобни островърхи перки, без никаква надежда за спасение.

Пред погледа й един от плуващите войници бе дръпнат под водата и кръвта й се смрази, когато на мястото му разцъфна червен облак. В следващия момент всички акули нападнаха и не след дълго водата стана по-скоро червена, отколкото синя.

Лара насочи далекогледа там, където островът срещаше морето, и затърси следи от итиканци — нямаше търпение да види защитните им системи в действие. Само че ъгълът беше неподходящ и джунглата скриваше от полезрението й случващото се на брега, каквото и да бе то.

Това може би беше единственият й шанс да види как итиканците отблъскват нашествие, а тя щеше да го пропилее заради неудобната си позиция.

Лара побягна надолу по стълбите и през поляната. Пое по същия път, по който бе видяла да тича Арен, сигурна, че ще я отведе там, където трябваше да отиде. Джунглата се превърна в размазано зелено петно, докато тичаше, а влажният въздух натежа в дробовете й, докато прескачаше скали, хлъзгаше се в калта, падаше, ставаше и продължаваше. Морето не беше далече и пътят се спускаше надолу.

Пътеката свършваше внезапно до ръба на една отвесна скала и се разклоняваше по продължението й. Далече под нея океанските вълни се разбиваха в голата скала. Лара свърна встрани и се озова на върха на стръмен склон. Там спря и се скри зад един огромен камък.

От тази позиция видя пещера над водата, която нямаше как да забележи от стражевата кула. Отворът й зееше над малък залив с бял пясък и тюркоазени води — от океана го скриваха редица назъбени скали, между които имаше съвсем тесен проход. През него едва ли можеше да мине дори малка лодка. В момента проходът бе препречен от тежка верига, закрепена за две каменни постройки от двете му страни.

Плажът гъмжеше от войници. Погледът на Лара се плъзна към непознатите лодки, изтеглени на брега, които не даваха признаци, че скоро ще отплават нанякъде, а после се насочи към итиканците, наредени по скалите над плажа. Сред тях зърна високата фигура на Арен.

Лара се намръщи и надникна иззад скалата, която играеше ролята на скривалище. Искаше да види къде е катапултът, който итиканците бяха използвали, за да унищожат нашественическия кораб. В същия миг чу хрущенето на чакъл под нечии крака по пътеката. После отекна глас:

… не си струват и камъните, с които ги замервахме. Един малко по-силен вятър — и тоя скапан боклук щеше да отиде на дъното.

С разтуптяно сърце Лара затърси път за бягство, но плажът бе все така пълен с войници — отляво имаше гъсталак от диви лози, а вдясно склонът свършваше и единственият път водеше право надолу към назъбените скали, стърчащи от водата. Единственият начин да не я хванат да шпионира бе право напред.

Лара излезе иззад скривалището си и се спусна внимателно по склона. Скоро стигна плажа, където я посрещнаха стреснати погледи, но тя не им обърна внимание.

Един от войниците пъхна пръсти в уста и изсвири пронизително. Онези на склона, включително Арен, се обърнаха. Не се намираше толкова далече, че Лара да не забележи изненадата, изписала се на лицето му, последвана от раздразнение.

Преди войниците да успеят да я спрат, Лара заобиколи пещерата и изкачи издяланите в скалата стъпала, които водеха до склона. Арен я посрещна на върха — очевидно нямаше намерение да й позволи да наблюдава случващото се.

— Казах ти да стоиш в кулата, Лара.

— Знам, аз… — Тя се престори, че се подхлъзва на тясното стъпало, и прикри усмивката си, когато Арен я хвана за лакътя и я издърпа на върха, откъдето й се откри ненарушавана от нищо гледка към моста и потъващия до него кораб. — Какво става тук?

— Това не е твоя работа. Върни се на плажа и някой ще те заведе в къщата. — Той направи знак на един от войниците си, а Лара напрегна ума си — трябваше да измисли причина да остане.

— Там има давещи се хора! — Тя махна с ръка срещу войника, който се бе опитал да я хване за лакътя. — Защо не им помагате?

— Това са нашественици. — Арен пъхна в ръката й далекогледа, който държеше. — Виждаш ли знамето? Това е амаридийски кораб. Опитваха се да проникнат в моста под прикритието на мъглата.

— Може да са търговци.

— Не са. Погледни моста. Виждаш ли въжетата?

Лара се престори, че се взира в мъжете, увиснали на въжетата от моста, макар всъщност да оглеждаше самия мост и да търсеше пролуки, през които можеше да се влезе. Само итиканците имаха достъп до това място и беше възможно да научи нещо ценно оттук. Само че Арен издърпа далекогледа от ръката й, преди да успее да изучи добре моста.

— Това е акт на нападение срещу нас, Лара. Заслужават си последствията.

— Никой не заслужава това — отвърна тя.

Въпреки че реакцията й беше част от ролята, която играеше, стомахът й се сви от гледката на вълните, стоварващи се върху кораба, докато не го погълнаха целия. Сега всички оцелели амаридийци бяха във водата, някои се опитваха да стигат до въжетата, а други плуваха към острова, на който стоеше тя.

— Помогни им.

— Не.

— Тогава аз ще им помогна.

Лара се завъртя, готова да се възползва от драматичната си проява на състрадание, за да огледа лодките на плажа, но насреща й се изпречиха трима от войниците на Арен.

— Пуснете ме да мина.

Никой не помръдна, но и не посегнаха към оръжията си. Лара погледна през рамо към еднаквите сгради с дебели врати и без прозорци от двете страни на механизма, който вдигаше веригата. Подозираше, че в тях постоянно има стража. Погледът й обаче бе привлечен от шепата войници, които, противно на очакванията, почти бяха стигнали до прохода към пещерата. Няколко от тях размахваха безпомощно ръце, а вълните ги заливаха.

— Моля те. — Лара не би трябвало да се вълнува дали амаридийците ще живеят, или ще умрат, но сега откри, че не иска да загинат. — Това е жестоко — каза тя и треперенето на гласа и бе напълно искрено.

Лицето на Арен помръкна от гняв.

— Жестоко е онова, което тези мъже щяха да причинят на народа ми, ако бяха успели да пробият защитата ни. Итикана не ги е предизвиквала. Никога не сме нахлували в техните земи. Никога не сме клали техните деца за развлечение. — Той посочи с пръст към моряците и в гърлото на Лара се надигна жлъчка, когато поредният изчезна под вълните и водата почервеня, докато акулите го разкъсваха. — Те донесоха войната.

— Ако ги оставиш да умрат, с какво ще си по-добър от тях? — Оставаха трима моряци и всички бяха близо до брега. Само че островърхите перки на акулите ги следваха по петите. — Прояви милост.

— Искаш милост, така ли?

Арен се врътна на пети и извади стрела от колчана. Три украсени с черни пера стрели профучаха във въздуха и тримата моряци потънаха под вълните. Той се обърна, за да я погледне — кокалчетата на ръката, с която стискаше лъка, бяха побелели.

Лара падна на колене, затвори очи и се престори на разстроена, докато вътрешно се опитваше да си възвърне самообладанието. Итикана бе показала истинската си същност. Не тихи дворове и ромолящи топли извори, а насилие и жестокост. И Арен властваше над всичко това.

Но тя щеше да предизвика края му.

— Изчакай вятъра да отслабне и събери онези, които още се държат за въжетата — нареди Арен на войниците си. — Последното, което ни трябва, е някой от тях да намери пътя навътре по отлив.

После ботушите му затрополиха покрай нея и той пое надолу по стълбите към скрития плаж.

Лара остана на място и се усмихна вътрешно. Никой не я закачаше, бяха я оставили да се успокои след емоционалния й изблик, въпреки че тя обмисляше думите на Арен: да намерят пътя по отлив. Въпросът бе пътят към какво. Към пещерата? Или беше имал предвид нещо доста по-голямо?

Вятърът утихна, слънцето се скри зад нов покров от облаци, а дъждът се върна и я измокри до кости. Тя обаче не помръдна. Загледа със стоическо мълчание как войниците избутват лодките във водата, как минават под моста и как отстрелват един по един моряците, които бяха успели да се задържат за въжетата по време на цялата схватка. Безжизнените им тела паднаха в океана.

Не каза нищо и когато войниците се върнаха, но отбеляза обиколния път, по който бяха дошли — сякаш го правеха нарочно и скоро разбра причината за това, когато отливът започна и отдръпващата се вода разкри смъртоносните капани по дъното на морето. Стоманени шипове и назъбени скали, поставени там, за да унищожат всеки кораб или лодка, чийто екипаж не знаеше безопасния път.

Отливът достигна връхната си точка и Лара понечи да се изправи, сигурна, че е видяла всичко, което можеше да се види. Тогава една сянка в основата на най-близката кула под моста привлече вниманието й. Не, не беше сянка. Беше отвор.

Сърцето й заби по-бързо и тя едва успя да скрие радостната усмивка, готова да изплува на лицето й. Беше открила път към моста.