Кралят на моста

9. ЛАРА

ЛАРА СПА ДОБРЕ ЗА ПЪРВИ ПЪТ ОТ ДОСТА ВРЕМЕ насам, отчасти благодарение на наркотика, отчасти заради тишината. Сънят й по време на пътуването през Маридрина бе постоянно прекъсван от шумовете на кервана. Войници, слуги, коне, камили… Тук обаче единствените звуци бяха далечното чуруликане на птичките по дърветата на двора.

Тук беше спокойно.

Само че въпросното усещане за спокойствие бе мантия, която скриваше бруталната истина за това място. И бруталната истина за самата нея.

След като се облече тихо, Лара излезе от стаята и тръгна към трапезарията. Подготви се за вероятността Арен да си спомня какво се бе случило в стаята му миналата нощ. За вероятността да се е сетил, че го е упоила, което щеше да сложи край на мисията й още преди да е започнала.

Масата бе отрупана с подноси с нарязани плодове и меса, гъсто кисело мляко и миниатюрни сладкиши, поръсени с канела и мускатово орехче. Очите на Лара обаче се приковаха в гледката, откриваща се през прозореца. Макар да бе късна утрин, слънчевата светлина бе така помътена от слой облаци, че сякаш бе привечер. При все това светлината беше достатъчна, за да разкрие онова, което мракът бе скрил предишната вечер — дивата джунгла, дърветата, протягащи клони към небето, гъстия, непроходим листак под тях, изцяло обвити в мъгла.

— Къде е Негово Величество? — попита тя Илай с надеждата, че момчето няма да забележи руменината, плъзнала по бузите й. Снощи ситуацията бе излязла от нейния контрол в повече от едно отношение.

По-възрастната прислужница, която помагаше на Илай, го изгледа остро.

— Негово Величество става рано. Отиде при командира, за да провери дали новите търговски условия за Маридрина са получени от пазарите в Северен пост и Южен пост.

Слава богу. Не беше сигурна дали е готова да се изправи срещу него лице в лице. Не и след нещата, които бяха правили, независимо дали той ги помнеше, или не. Лара кимна мрачно на жената, разчитайки, че така ще скрие обзелата я неловкост.

— Новите търговски условия ще бъдат благословия за народа ми.

По лицето на възрастната прислужница премина сянка, но тя само наклони глава настрани.

— Щом смятате, господарке.

— Как се казваш? Вече познавам Илай и бих искала да опозная по-добре и останалите.

— Аз съм Клара, господарке. Илай ми е племенник, а сестра ми Морин е готвачката тук.

— Само вие тримата ли сте? — попита Лара и си припомни легионите от прислуга, които бяха придружили кервана й от покрайнините на Червената пустиня до Итикана.

На лицето на Клара изплува бавна усмивка.

— Негово Величество е свикнал да прекарва повече време с войниците, отколкото в тази къща. Макар да очаквам, че вашето присъствие ще промени това, господарке.

В очите на прислужницата припламна блясък, от който бузите на Лара се сгорещиха.

— Знаеш ли кога ще се върне?

— Не ни каза, господарке.

— Разбирам — Лара придаде на гласа си разочарована нотка.

Когато лицето на другата жена омекна, я обхвана задоволство.

— През повечето дни е зает, но ако не друго, стомахът му ще го доведе у дома за вечеря.

— Има ли ограничения къде мога да ходя?

— Къщата е на ваше разположение, господарке. Негово Величество заръча да се настаните удобно.

— Благодаря.

Лара ги остави да раздигат масата и се зае да обикаля къщата. Освен нейните покои и тези на Арен имаше още четири спални, трапезарията, кухнята и стаите на прислугата. Цялата задна част на къщата бе пълна с бухнала мека мебел, различни настолни игри, наредени по масите, и стени, отрупани с рафтове с книги. Тя копнееше да си вземе някоя, но само прокара пръст по гръбчетата им, преди да продължи. Всяка стая имаше огромни прозорци, но от всички тях гледката бе една и съща — джунгла. Красива, ала напълно лишена от признаци на цивилизация. „Може би и Итикана е такава“, помисли си Лара. Мостът, джунглата — и нищо друго.

А може би те искаха тя да си мисли точно така.

Върна се в покоите си и разгледа итиканските дрехи в гардероба. Избра чифт панталони и туника с къс ръкав, добави чифт корави кожени ботуши, облече се и излезе от къщата.

„Провери с колко свобода разполагаш, без да допуснеш да заподозрат на какво си способна — безмълвно й нареди Серии. — Те очакват от теб да си невежа, несръчна и разглезена. Възползвай се от грешките им.“

Лара тръгна напред с очакването да я проследят. Една пътека водеше нагоре, но тя избра да тръгне надолу, покрай потока, защото знаеше, че рано или късно този път ще я изведе на брега на морето.

След броени минути чу тихите стъпки на някой, който вървеше след нея. Изпукване на клон. Приглушен плисък. Който и да я следеше, беше безшумен като ловец, но тя бе научила разликата между пясък, ронещ се под напора на вятъра, и такъв, движещ се под тежестта на нечие тяло, затова не й беше никак трудно да познае откъде идва шумът зад нея.

На няколко места по пътя забеляза капани, но продължи да върви покрай потока. Не след дълго подгизна от дъжд и пот — въздухът беше ужасно влажен и Лара имаше чувството, че диша вода, но все още не бе зърнала и следа от моста или от брега. Преследвачът й пък не бе направил никакъв опит да я спре.

Тя опря ръка в ствола на едно дърво и се престори на изтощена. Вдигна поглед, но очите й не успяха да пробият гъстото було от листа и мъгла.

Серин й бе обяснил подробно какво знаят за моста. Че повечето му колони представляват естествени каменни кули, които се издигат от морето и държат моста на трийсет-четирийсет метра над водата. Мостът минаваше само над няколко от близките острови, чиято защита включваше разнообразни капани, предназначени да потопяват кораби. Основната й цел бе да открие как итиканците влизат и излизат от моста по протежението му, но първо трябваше да открие самия мост.

Потокът течеше по все по-стръмен склон. Охладилата се вода се изливаше над скални ръбове на малки водопади и изпълваше въздуха с тихо боботене. Лара продължи да си проправя път по течението, като се хващаше за лози и скали, макар вече да се ужасяваше от обратния път.

И тогава единият и ботуш се хлъзна. Светът се завъртя настрани, пред очите й се мярна зелено петно, а лакътят й се удари силно в една скала. После падна.

Лара изпищя, размахала ръце в опит да се хване за някоя лоза. Сетне се стовари с плисък в едно езерце и сблъсъкът с повърхността и спря дъха. Водата покри главата й, а от устата й изригнаха мехурчета, докато се бореше да изплува. Ботушите и допряха дъното и тя сви колене, за да се оттласне…

И откри, че водата стига до кръста й.

— Мама му стара — изръмжа Лара и пое към брега.

Преди да стигне обаче, до ушите и достигна съскане. Лара замръзна на място и огледа околността — очите й се заковаха на черно-кафявата змия, която се гърчеше гневно в храстите. Влечугото бе по-дълго от ръста й и се беше заклещило между нея и скалния склон. Тя отстъпи колебливо навътре в езерото, но движението й сякаш още повече разяри змията. Ето какво си беше докарала на главата, като бе пренебрегнала предупреждението на Илай.

Наложи се да впрегне цялото си самообладание, за да не посегне към някой от ножовете, закачени на колана й, когато чу хлъзгане на ботуши и глухо проклятие. Ножовете за хвърляне бяха неин специалитет, но преследвачът й се намираше на върха на склона и в момента последното, което искаше, бе той да я види как ги мята.

Змията се надигна — главата й се озова на нивото на нейната. Съскаща. Разгневена. Готова да нападне. Лара задиша равномерно. Вдишване. Издишване. „Хайде, покажи се, който и да си — призова го наум. — Убивай я вече тази змия.“

Влечугото се залюля наляво-надясно и самообладанието на Лара започна да се пропуква. Ръката й стисна ножа и палецът й откопча ножницата.

Змията се метна напред.

Чу се изплющяване на тетива и една стрела с черни пера на върха прикова главата на змията в земята. Тялото й се замята във всички посоки и след това замря. Лара се обърна.

Арен бе коленичил до ръба на водопада, от който тя така некрасиво беше паднала, с лък в ръка и колчан, пълен със стрели, показващ се над широките му рамене. Той се изправи.

— В Итикана имаме нещо като змийски проблем. На този остров не е толкова зле, но… — Той скочи от ръба и се приземи почти беззвучно. — Ако тя беше успяла да забие зъбите си в теб, нямаше да оцелееш дълго.

Лара погледна мъртвото тяло на змията, което потръпна. Не успя да се овладее и на свой ред потръпна, но се опита да прикрие реакцията си с въпрос:

— Как позна, че е женска?

— По размера. Мъжките не стават толкова големи.

Той приклекна и издърпа стрелата от главата на влечугото. Избърса кръвта и люспите от върха, който беше триъгълен, за разлика от назъбените плоски върхове на маридринийските стрели, и обърна тъмните си очи към Лара.

— Би трябвало да стоиш в къщата.

Тя отвори уста и се приготви да му заяви, че никой не й е казвал такова нещо, но Арен добави:

— Не се прави на глупава. Знаеш какво е имала предвид Клара.

Лара захапа бузата си отвътре.

— Не обичам да стоя затворена.

Той изсумтя и пъхна изчистената стрела в колчана си.

— Аз пък си мислех, че си свикнала да бъдеш затворена.

— Свикнала съм. Но това не значи, че ми харесва.

— Държали са те под ключ в онзи пустинен лагер за твоя собствена безопасност. Приеми, че причините да те държа тук са същите. Итикана е опасно място. Първо, островът е пълен с капани. Второ, не можеш да направиш и две крачки, без да се разминеш с някое животно, което може да те вкара в гроба. И трето, една разглезена принцеса като теб няма никаква представа как да се пази.

Лара стисна зъби. Призова на помощ самоконтрола си, за да не му даде да разбере колко бърка.

— Въпреки това трябва да призная, че стигна доста по-далече, отколкото очаквах — отбеляза Арен. Очите му пробягаха по тялото й — мокрите й дрехи бяха залепнали за кожата й. — Какво ви караха да правите в лагера? Да тичате и да копаете пясък?

Въпросът беше неизбежен. Макар да не беше особено едро, тялото на Лара бе изтъкано от тренирани мускули вследствие на безкрайните часове на обучение — не беше като телата на обичайните маридринийски аристократки.

— Животът в пустинята е труден. Освен това баща ми искаше да съм подготвена за… енергичното ежедневие в Итикана.

— Аха. — Арен се усмихна. — Колко жалко, че не е успял да те подготви и за дивата природа.

Той свали лъка от рамото си и бръсна нещо от рамото й с върха му. Лара видя с крайчеца на окото как една смътна черна фигура прелетя във въздуха.

Паякът с размерите на дланта й падна на земята и избяга в сенките.

— Едва ли е по-опасен от скорпионите в Червената пустиня.

— Може би. Но подозирам, че Червената пустиня не е пълна с ето тези. — Той взе един камък и го метна десетина крачки наляво.

Чу се силен трясък и от тревата изскочи дъска, покрита с дървени шипове. Ако някой задействаше капана, щеше да бъде надупчен на дузина места от кръста надолу. Лара беше забелязала капките вода, процеждащи се от нишката, която задействаше капана, но ако трябваше да бъде честна, в мрака нямаше да я забележи.

— Добре, ти печелиш — отвърна тя с тон, който подсказваше, че всъщност нищо не е спечелил. — Ще продължим ли?

Вместо да отвърне с някакво остроумие, Арен пристъпи към нея и пръстите му се сключиха около китката й. Лара трябваше да се дръпне, но вместо това замръзна при спомена за допира на тази ръка до голото й тяло и нежните ласки по бедрото й.

Понечи да се дръпне, но той завъртя ръката й и се намръщи при вида на драскотината на лакътя й. Бръкна в една кесия на колана си, извади бурканче с някакъв мехлем и парче бинт и чевръсто намаза и превърза раната. Мускулите на раменете му играеха над стоманата и кожата на налакътниците му. От това разстояние Лара се увери колко по-едър е от нея, с цяла глава и половина по-висок и сигурно два пъти по-тежък. И цялата тази маса се състоеше само от чисти мускули.

Но и Ерик, наставникът по оръжия и бойни техники, беше едър и бе обучил Лара и сестрите й как да надвиват по-мощните си и по-силни съперници. Докато Арен приключваше с превързването, Лара си представи къде би го ударила първо. По стъпалото или по коляното. После разпорване на корема с ножа. И накрая прерязване на гърлото, преди да е успял да я хване.

Той завърза бинта.

— Направих доста отстъпки в сделката с баща ти и единственото, което получих в замяна, освен обещанието мирът да продължи, бе ти. Затова ще ме извиниш, задето не държа да те видя мъртва едва няколко дни след пристигането ти.

— Но пък това не ти попречи да ме оставиш да се разхождам из опасната джунгла.

— Исках да видя къде ще отидеш. — Той й направи знак да го последва и пое през дебелия пласт гниеща растителност и нападали по земята клони, като почти не използваше лъскавото мачете в ръката си. — Да избягаш ли се опитваше?

— Къде да избягам? — Тя се насили да приеме ръката му, която й помогна да прескочи едно паднало дърво. — Ако се върна в Маридрина, баща ми ще ме убие, задето съм го обезчестила, а не притежавам никакви умения, за да оцелея сама където и да било другаде. Жива или не, трябва да остана в Итикана.

Арен се засмя тихо.

— Поне си откровена.

Лара сдържа собствения си смях. Тя притежаваше много качества, но откровеността не беше сред тях.

— Какво тогава правеше в джунглата?

„Запази лъжите за момента, когато се наложи да ги използваш.“

— Исках да видя моста.

Арен се закова на място и се обърна, за да я погледне остро.

— Защо?

Тя срещна погледа му, без да трепне.

— Исках да видя конструкцията, която струва колкото правата над тялото ми. Колкото верността ми. Колкото живота ми.

Той се дръпна, сякаш го беше ударила.

— Правата над всичко това принадлежат на самата теб, а не на баща ти.

Не беше очаквала този отговор. Вместо обаче думите му да успокоят нервността, която я обхващаше при мисълта за тази част от мисията й, те накараха кожата й да пламне от необясним гняв, затова само кимна отсечено.

— Щом казваш.

Арен разсече една дива лоза с мачетето и се изкатери по стръмен склон, без да проверява дали Лара го следва.

— Между другото, вървеше в грешна посока. А сега се опитай да не изоставаш. Мостът може да се види за малко през мъглата.

Двамата се закатериха мълчаливо по тясната пътечка по склона. Наоколо нямаше нищо друго за гледане освен безкрайната джунгла и Лара тъкмо започваше да подозира, че Арен си прави шега с нея, когато излязоха на поляна, насред която се издигаше каменна колона.

Вдигна глава към небето и остави неспирния дъжд да отмие потта от лицето и. Облаците се виеха и усукваха, носени от ветрове, които не се усещаха под гъстата покривка от листа.

Арен посочи кулата.

— Облаците се проясняват съвсем за кратко по това време на годината.

Кулата миришеше на пръст и мухъл, а каменните стъпала, изсечени от вътрешната й страна, бяха износени в средата от безброй стъпки. Изкачиха се по тях до върха — малко неоградено празно пространство, от което във всички посоки се разкриваше гледка към мъгливата джунгла. Лара осъзна, че кулата се намира на върха на малка планина. Оттук далечното сиво море едва се виждаше. Нямаше плаж. Нито кей. И най-важното — никакъв проклет мост.

— Къде е?

— Имай търпение. — Арен опря лакти на каменния перваз.

Лара изпитваше по-скоро любопитство, отколкото яд, когато застана до него и се загледа в дърветата, облаците и морето, макар че вниманието й беше съсредоточено върху него. Арен миришеше на мокра кожа и стомана, на пръст и зеленина, но под всичко това носът й долови уханието на сапун и нещо подчертано — и даже приятно — мъжко. Тогава през кулата духна вятър и прогони всички други миризми освен онези на небе и дъжд.

Облаците се разкъсаха невероятно бързо и слънцето блесна с такава сила, каквато Лара не беше усещала, откакто бе напуснала пустинята. Сиянието му накара сивкавата зеленина на джунглата да заблести в изумрудено — толкова ярко, че я заслепи. Мъглата се разсея под напора на вятъра и остави след себе си сапфиреносиньо небе. Тайнственият остров изчезна и на негово място се възцариха ярки цветове и светлина. Колкото и да се мъчеше обаче, Лара не съзираше и следа от моста.

Весел смях изпълни ушите й и в същия момент нечии пръсти я хванаха за брадичката и повдигнаха лицето й.

— Погледни по-надалече — заръча й Арен и Лара обърна поглед към морето, което сега проблясваше в тюркоазено.

Онова, което видя, й спря дъха.