Кралят-демон

2. Смърт на императора!

Когато влязохме в Полиситара, беше златна лятна нощ. Градът е много стар и с основание се слави със своята живописност. Преди много столетия е представлявал самотен замък на някакъв боен главатар, издигнат от тежки каменни блокове на висок хълм, за да устоява на набезите на вече забравените му врагове. Замъкът постепенно се разраствал във времена на мир и така се превърнал в градче, а после — в голям град, разпрострял се надолу до реката и равнината.

Бяхме спрели зад последния хълм, за да изтупаме прахта от пътя и да пристигнем в приличен вид.

Оказа се, че притесненията ни са били напразни. Когато се приближихме, портите бяха отворени — домин Биканер беше изпратил напред ездачи. Но атмосферата беше злокобна — не ни посрещна възторжена тълпа. Всъщност никаква тълпа нямаше. Имаше малък армейски оркестър — надуваха инструментите си с всички сили. Бяха нуманцийци, както и стражите, и шепата цивилни слуги, чиито рехави поздрави отекнаха от каменните стени.

Тъй или иначе, започнахме пищното си шествие… чиято пищност набързо приключи с объркване, след като един конен полк от седемстотин кавалеристи, двестате ми Червени пиконосци и петдесетината каляски и фургони с личния ми персонал и домашната ни прислуга не можаха да се вместят в улицата.

Чух гласа на Карджан от капрата на една от каляските в челото:

— Изтръскахме се от един град като курешка от трътка, а сега се мъчим да натикаме курешката обратно.

Двамата с Маран се разсмяхме, а след малко всичко спря. Офицерите зареваха команди, подофицерите засипаха ругатни и войниците замърмориха ядосано. Нахлузих на главата си шлема с перата и отворих вратичката на каляската. Кочияшът, чиято бдителност ме беше спасила преди малко, скочи от капрата, явно жаден да утвърди заслужената си награда, и забърза към мен.

Чух крясък: „Смърт на императора!“ — някъде отгоре и от покрива на една къща полетя камък, голям почти колкото гърдите ми. Не ми остана време да се отдръпна, но грамадният камък не улучи едва на педя… и се стовари върху кочияша, премаза го и той се върна на Колелото, без изобщо да разбере какво става.

— Хванете го! — извиках и посочих нагоре. Четирима Червени пиконосци скочиха от седлата си и ботушите им затрополиха по стъпалата на къщата, но Карджан вече ги бе изпреварил до вратата. Опря гръб в перилото, изрита я с пета и вратата рухна. Сабята му изсвистя от ножницата, той нахлу вътре и другите го последваха.

Капитан Ласта беше застанал до мен.

— Видях го, сър, след като извикахте. Притича по покрива и скочи на съседната сграда. За малко щеше да падне, но успя, проклети да са очите му дано! Млад, с черна, късо подстригана коса. Беше облечен в светлосини гащи и с бяла риза. Видя ли го пак, ще го позная.

Кимнах, коленичих до тялото на младия кочияш и прошепнах безмълвна молитва към Сайонджи да го възнагради в следващия живот с наградата, която така и не бях успял да му дам.

Чу се трополене и Карджан и Червените пиконосци се появиха от къщата; тикаха пред себе си старец и две възрастни жени.

— Само тези намерихме — каза Карджан. — Говняря го изтървахме. Вратата към покрива беше закована. Докато я изкъртим, онзи е избягал.

— Ние ще ги вземем — извика някой. Притичаха десетина мъже, странно защо облечени в униформи на никиаски стражи. После си спомних, че стражите на Полиситара бяха отказали да служат и затова имперската власт трябваше да прати градски патрул от столицата.

Градската стража носеше шлемове и нагръдници и беше въоръжена с пики, ками и тежки железни палки: приличаха по-скоро на войници за борба с улични безредици, отколкото на блюстители на закона. Мъжът, който беше извикал, носеше сержантски знак и размахваше сабя.

— Добре, че ще се отървем от тях — изръмжа един от Червените пиконосци.

— Видяхме какво стана, сър — заговори сержантът. — Ще наложим закона, без да ви губим времето. Ей на онази стена си е съвсем добре.

Трима от стражите повлякоха задържаните и ги блъснаха до тухления зид. Другите извадиха бутилки с безцветна течност от торбичките на коланите си и влязоха в къщата.

Старецът застена, а една от жените захленчи за милост.

— Ти първа ще свършиш, кучко! — изрева сержантът. — В името на властта, която ми е възложена — измърмори формално и замахна със сабята си.

— Сержант! — школуваният ми в казармата рев го накара да замръзне. — Какво правите, в името на проклетия Айса?

— Каквото казах, сър. Налагам закона. Заповедите на принц-регента са съвсем изрични. Всеки, който нападне нуманциец или представител на имперската власт, е виновен в държавна измяна и наказанието е само едно — смърт.

— Съжалявам, сержант. Но тези тримата нямат нищо общо със станалото. Този, който се опита да ме убие, беше на покрива и избяга.

— Все едно, сър. Заповедта, която съм получил, е изрична. Съучастникът или насърчителят на нападение е също толкова виновен и заслужава лишаване от живот и конфискация на имуществото. След като екзекутираме тези тримата, ще изгорим къщата. Вече изпратихме човек да доведе пожарната бригада, за да не се разпространи огънят, макар че и целият проклет град да пламне, все ми е тая. Това са преките заповеди на принц-регента.

Поколебах се. Заповедите си бяха заповеди и да започна новия си пост, като наруша разпорежданията на висшестоящия, явно нямаше да е най-разумният ход. Но нещо започнало зле рядко се оправя от само себе си. И що за мир се опитваше да поддържа Рюферн? Този над гроба? Маран чакаше да види как ще постъпя.

— Сержант, разбирам какви са заповедите ви. Но аз съм трибун Дамастес а̀ Симабю, новият военен губернатор на Кальо и вашият бъдещ началник. Тук и сега отменям тази заповед и до утре заранта ще я анулирам за цялата провинция. Можете да освободите тези тримата и да се върнете към задълженията си. Домът им няма да се подпалва.

Той се поколеба, стиснал челюсти.

— Съжалявам, трибун. Но както знаете, заповедите са си заповеди. Отстранете се, сър.

Отново вдигна сабята си за удар и жената, на чието лице се беше изписала надежда, изхлипа.

— Кърти!

— Сър!

— Ако помръдне, пронижи го!

— Слушам, сър!

— Капитан Ласта, едно отделение да отстрани тези полицаи. Насила, ако се наложи.

— Слушам, сър!

Сержантът на градската стража изгледа Кърти. Лъкът на стрелеца беше изпънат до ухото, назъбеният връх на стрелата бе прицелен точно в гърлото на полицая. На лицето на Кърти се бе изписала усмивка. И полицията, и войската са в униформи и налагат имперската воля, но не се обичат много. Причината сигурно е в многобройните кръчмарски свади, или защото повечето войници смятат, че полицаите не са нищо повече от жалки позьори по време на опасност и че повечето им време всъщност минава в топлите ханчета да изнудват ханджиите да им пуснат пиене на вересия.

Пръстите на сержанта се разтвориха, сабята издрънча на улицата и лицето му пламна. Пристъпих, вдигнах оръжието и го прибрах в ножницата му.

— Както ви казах вече, сега се върнете към задълженията си.

Понечи да отдаде чест, но се овладя, обърна се кръгом и тръгна през войнишкия кордон. Хората му повлякоха крак след него — избягваха да погледнат някого в очите.

Някой се изсмя късо, но смехът секна, щом мъжете се сетиха, че на улицата все пак има проснато тяло — младеж, който само преди няколко седмици бе напуснал селяшкия си дом, за да бъде убит безсмислено от едно страхливо псе.

— Ще го погребем с почестите, дължими на Червен пиконосец — заяви капитан Ласта, развърза наметалото, сгънато зад седлото му, и покри тялото.

Прибрах се в каляската и затворих вратата.

— Това не е добре — каза Маран.

— Не е — съгласих се. — Е, да продължим към замъка и да видим колко по-лошо ще стане.

— Полицейският сержант не ви ли уведоми, че това са моите преки, лични заповеди?

Гласът на принц-регента леко трепереше, но той се мъчеше да запази спокойствие. Бяхме само двамата в малката му стая за аудиенции до главната тронна зала.

— Уведоми ме, милорд.

— Но вие въпреки това ги отменихте.

— Да, сър. Може ли да обясня?

— Заповядайте.

— Сър, предстои ми да бъда вашият военен губернатор. Като такъв, ще нося отговорност за прилагането на закона. Зная, че императорът иска Кальо да се върне към нормалност колкото може по-скоро.

— Като всички нас — отвърна Рюферн Тенедос.

— Ако законът в Кальо е съвсем различен от всички останали части на Нуманция, освен в няколко много особени случаи, как може изобщо да се върнат нормалните времена? Тогава излиза, че сме окупационна армия.

— Според някои в момента сме точно такава — заяви регентът, въздъхна тежко и се усмихна насила. — Предполагам, че трябваше да ми се стори забавно — прозвуча фалшиво.

— Кое, милорд?

— Ами, ето ви и вас тук. Дамастес кавалеристът. Дамастес Хубавеца, така съм чувал да ви наричат. Героят на хиляда битки, най-добрият войник на императора.

— Едва ли, сър. Мога да ви изброя хиляда по-добри и да ви посоча още хиляда, чиито имена така и не научих, но за чиито подвизи знам. Но какво му е смешното?

— Днес имаше два опита за покушение върху живота ви, и и двата за малко щяха да успеят, а вие все пак успявате да съхраните миролюбиво настроение. Може би трябва да ви нарекат Дамастес Добричкия и може би трябва да служите на някой по-добър бог, вместо на бога на войната Айса, като жрец — в тона му нямаше хумор, по-скоро горчивина.

Не отвърнах и останах мирно. Той погледна през прозореца към огромния вътрешен двор — Седемнадесети пиконосци и моите Червени пики се бяха строили там и очакваха прегледа му.

— Дамастес — защото така желая да ви наричам, с надеждата, че службата ни ще се съчетае с най-искрено приятелство — може би сте прав. Допускам обаче, че станалото преди малко е единичен случай и че не възнамерявате да оспорвате всичките ми заповеди.

— Не възнамерявам да оспорвам никоя ваша заповед, сър, никога — заявих твърдо. — Вие управлявате по волята на император Тенедос, а аз съм му се заклел с кръвна клетва. Гордостта и честта на семейството ми е в това, че никога не сме прекършвали думата или клетвата си.

— Добре — отново въздъхна — както знаех, това беше характерно за него всеки път, когато положението се усложни, а това ставаше често. — Да забравим за това. Сега бих желал да подновя познанството си с вашата великолепна съпруга. Предлагам да се върнем в тронната зала, а после да слезем на двора, за да мога да поздравя вашето впечатляващо войнство.

Поклоних се и излязохме.

— Как беше брат ми, когато го видяхте последния път? — попита принцът.

— Добре. В цветущо здраве. Затънал в работа — премълчах колко загрижен бе Тенедос от неспособността на брат си да усмири Кальо.

— Винаги е бил такъв. А сестрите ми?

Заподбирах много внимателно думите си, защото и те бяха твърде заети. Дални и Лех, с по десет и дванадесет години по-млади от императора, като че ли бяха решили на всяка цена да накарат град Никиас да приказва за тях повече, отколкото за който и да е друг член на семейството им, включително императора. Постигаха го с помощта на многобройните си скандални връзки, от млади офицери с благородно потекло до изтъкнати благородници и дипломати както от Никиас, така и от външните провинции. Много от любовниците им бяха женени. Половината знатни дами в Никиас, уверяваше ме Маран, се надявали сестрите скоро да се омъжат и да престанат да посягат на чуждото, въпреки че никой не можеше да пожелае и на най-големия си враг съпругата, каквато всяка от тях най-вероятно щеше да се окаже.

— Нямам много вземане-даване с тях — отвърнах искрено. — Но жена ми ме уверява, че помагат много успешно на други да постигнат обекта на желанията си.

Рюферн ме погледна остро и разбрах, че малко съм попрекалил с шегата си. Все пак той беше Тенедос и не беше възможно да е съвсем тъп.

Замъкът на най-високия хълм на Полиситара се оказа огромен — дори внушителният персонал, който принц Рюферн бе довел със себе си от Никиас, не беше успял да го запълни. Калийските администратори се бяха разбягали, а издирените бяха отказали да се върнат на служба.

Предвид силната омраза към нас, некалийците, си мислех, че принцът се е затруднил с намирането на слуги, но сградите гъмжаха от щедро усмихнати продажници, готови да изпълнят всяко искане и на най-скромния никиасец. Свих рамене, допуснах, че едва ли работата им е много, и го забравих.

Принцът ми каза да се настаня където пожелая и с домин Биканер и Маран ни отне почти цял ден, докато намерим подходящо място. Беше отделна част от замъка, изпъкваща от главния комплекс върху малко скално възвишение. Представляваше шестетажна многоъгълна цитадела, свързана с главните сгради с помощта на проход с дебели стени. В стените бяха вградени казармени помещения — идеална квартира за моите Червени пики и Седемнадесети пиконосци. Дори имаше отделен портал между главния замък и „моята“ секция, на който поставих охрана. Отделих ни по този начин, защото исках всички в Кальо да запомнят, че са управлявани от принца и императора Тенедос, а моите войници и аз самият сме тук само временно, за да наложим спазването на законите на Нуманция.

Семейните ни покои бяха разкошни, с огромни многоцветни прозорци с изглед към града, лъкатушещата към хоризонта река и далечното плато, отвеждащо към източната граница на Кальо. Дебели гоблени затопляха каменните стени и всяка стая си имаше отделна камина, със слуга, който да поддържа огъня във влажни дни.

А освен това тази цитадела беше здраво охраняема. Не изпитвах желание да рискувам живота си само за да проверя дали старото суеверие, че третият опит успява, е вярно, или не.

Освен слугите и никиасците в замъка пребиваваха и няколко калийски благородници, от най-старите и уважавани родове в провинцията.

Доайенът им беше ландграф Молайс Амбойна, благородник от главата до петите. Беше висок, слаб и посребрялата му грива отиваше на къдравата му брада. Имаше остър и бистър ум, съчетан с рядката дарба да изслушва с внимание всеки, който заговори. Маран се чудеше дали наистина слуша, или енергично съставя наум следващата фраза на брилянтния диалог. Наскоро беше овдовял за втори път, имаше син и по-малка дъщеря, които прекарваха повечето време в селското имение на рода Амбойна, Ланвирн.

Довел неверието си до съвършенство, реших да го наблюдавам изкъсо, особено след като разбрах, че принц Рюферн му се доверява напълно и споделя с него повече, отколкото ми се струваше разумно, макар Амбойна да изглеждаше напълно лоялен поданик на императора.

Най-големият ни проблем се оказа беззаконието, което цареше в Кальо. Не казвам „анархия“. Беше по-лошо. Принц Рюферн управляваше по каприз. Един ден човек, обвинен в престъпление, ще го осъдят на смърт, на другия за същото престъпление ще го пуснат само с мъмрене, на третия — ще конфискуват цялото му имущество и ще го продадат в робство.

Запитах принца как определя вината или невинността на доведения пред него и той заяви, че умеел да усеща честността, да разбира дали си има работа с негодник, или с честен човек.

— Невинният винаги има едно особено излъчване, което лесно се вижда, Дамастес. Мога да доловя честността у един човек. Наблюдавай какво правя и сигурно и ти ще се научиш.

Нямах подходящ отговор на това и се оттеглих.

Стигнах до заключението, че ако в Кальо властваше законът, справедливият и безпристрастен закон, мирът можеше да се върне. И можех да направя нещо по въпроса. Възнамерявах да използвам армията. Идеята, че войниците може да представляват нещо друго освен оцапани с кръв зверове, налагащи волята на тиран, събужда искри на скептичен смях, при това с известно основание.

Армиите трудно могат да се приемат за носители на мир. Айса, богът на войната, с пълно право се смята за проявление на Сайонджи Унищожителката. Но армиите и войниците са много странни животни. Те могат да бъдат неописуемо жестоки, да превърнат цяла околност в димящи руини и единствените белези по земята да останат грамадите от черепи на избитото й население, но също така могат да бъдат абсолютни блюстители на правосъдието.

Мнозина от нас ставаме войници, защото искаме да живеем в свят, в който съществува добро и зло, без много други неща помежду им, а военната служба услужливо ни предлага система от абсолютни истини, с които да живеем. Войниците са предимно млади, а младите са най-жадни за абсолютното право. Само с възрастта идва усетът за тънкостите и мъдростта да се уважават други начини на мислене и поведение.

Дай на един войник закони, кажи му да ги налага безпристрастно, наблюдавай го изкъсо, за да не го корумпира властта… е, това едва ли е съвършена система, но и не отстъпва на която и да било друга и е много по-добра от някои, които съм преживял. Със сигурност нямаше да е по-лоша от онова, което минаваше за закон в Кальо.

Вече разполагах със законови основания да правя почти всичко, което поискам, по силата на обявеното военно положение.

По границите на Нуманция вече бяхме използвали подвижни трибунали — войници, които минаваха от село на село, изслушваха оплаквания и решаваха случаите на място, или при по-сериозни престъпления отвеждаха обвиняемите и обвинителите на истински съд, където местните ясновидци можеха да отсеят истината. Членовете на тези трибунали стояха над местната поквара и се стараеха да въздават възможно най-добро правосъдие. Бях получил първото си — и най-добро — обучение като водач на един от тези патрули на правосъдието.

Разполагах с над седемстотин души, шест ескадрона и щабна част в Седемнадесети. Всеки ескадрон бе разделен на четири номерирани колони. С Биканер и ескадронните командири обсъдихме всеки командир на част в Седемнадесети. Списъкът се попълни с петнадесет легата или подофицери, на които можехме да поверим военнополевите съдилища — повече, отколкото бях очаквал.

След като всичко беше готово, поднесох плана си на принц Рюферн — като предложение, разбира се. Той реши, че е превъзходен, и изрази надежда, че това наистина би могло да поспре малко проклетите бунтовници — в смисъл като започнат да виждат нуманцийски войник на всеки ъгъл. Надяваше се също така, че войнството ми бързо ще се справи с всеки изменник. Заявих, че макар патрулите ми ще налагат закона стриктно, няма да имат власт да наказват за углавни престъпления, като изнасилване или убийство — и държавна измяна. И че всеки обвинен в такива простъпки ще бъде докарван в Полиситара, за да получи върховно правосъдие или от принца, или от мен самия. Той измърмори, че „преценката и на най-простия боец е достатъчна да се разбере дали някой проклет калиец заслужава да бъде обесен“, но извърна очи, докато го казваше, и не възрази. За малко щях да въздъхна от облекчение — ако едно осемнадесетгодишно войниче посечеше някой обвинен, че е напсувал императора, това едва ли щеше да донесе мир.

На другата сутрин призори вестителите потеглиха. Във всяко село и селце събираха хората и обявяваха, че след седмица ще има открито съдилище. Всички, които имат да съобщят за престъпления, да се оплачат от извършена несправедливост или имат нерешени спорове, са поканени да присъстват. Заковаваха се обяви по дървета, лепяха се по стени и херолдите тръгваха към следващото селище.

Но калийците си имаха свои планове.

Първият ърейски пиконосец, който загина, бе новобранец. Както разбрахме, видял някаква млада жена да му намига. Две-три думи, бързо обещание — и се измъкнал от строя. Намерихме го в една задънена уличка, съблечен до голо и обезобразен. Пиконосците заръмжаха закани, но бяха виждали много по-лоши неща по Хълмовете, затова не се притесних, че ще тръгнат на банди да отмъщават.

Три дни по-късно един патрул за малко щеше да бъде избит от засада. Виновен беше легатът — проявил немарливостта да се върне по същия път, по който бяха тръгнали. За щастие, старшият му пиконосец доловил, че има нещо нередно, и успял да дръпне юздите малко преди да навлязат в мъртвата зона. Калийците ни взимаха мярката.

Трябваше да се предприеме нещо. Можех да постъпя като предшествениците си и да заповядам някой злощастен квартал да бъде отцепен с войнишки кордон и всеки мъж, чиято външност не ми харесва, да бъде тикнат в тъмницата. Но се опитвахме да сложим край на тази глупост, а не да я продължаваме.

Насилието можеше да е анархистично, но трябваше да има важни райони и хора, тоест безредиците да кръжат около център, също както в един горски пожар има места, които първи трябва да се потушат. Но не знаех нито кои са, нито къде са. Разузнаването, осигурявано от градската стража и агентите на принц Рюферн, беше ялово.

Колкото до магьосничеството, което според повечето хора може да научи всичко и да предскаже още повече, то също се оказа безплодно. Принц Рюферн беше получил един от по-даровитите ясновидци в Никиас — жизнерадостен веселяк на средна възраст, казваше се Едви. Запитах го какви резултати е получил от магията си и той призна, че не разполага с почти нищо. Смаян го попитах защо и той неловко обясни, че заклинанията му тук не „хващали“. Вероятно не можел да налучка все още подходящите средства и съставки, въпреки че не виждал причина защо магията му да действа толкова добре в Никиас, а да не се получава тук.

Възложих работата на своята ясновидка Девра Синаит, амбициозна жена от Варан, въпреки че все още не знаех какво мога да очаквам от нея — беше с мен отскоро.

Предишният ми магьосник беше доста способен и през последните пет години бях свикнал с киселия му нрав. Но старият Марингнам сгреши с предсказанието си какво ме очаква в Кох, като заяви, че някаква си вещица едва ли ще е голям проблем. Извади късмет, че умря, докато бягаше презглава пред получовеците на същата „вещица“.

Всъщност Маран ме бе посъветвала да помисля дали да не го заместя с жена. И добави сухо, че една жена може да излъже мъж, но много рядко — друга жена.

Синаит беше четвъртата на беседата и не виждах причина да говоря с повече магьосници. Купуваше стока за една от най-преуспяващите галантеристки в Никиас и не само успяваше по някакъв начин да закупи точното количество за една година, но и да предвиди какво ще сметнат за стилно богатите и капризни дами в столицата. Изобщо не беше помисляла за ясновидство, докато възшествието на Тенедос не донесе свеж вятър и някой не й бе подхвърлил, че щом може да предскаже какво ще се харесва на глупавото благородничество, спокойно би могла да предсказва всичко — или да прави така, че желаното да се сбъдне.

Както отбелязах, беше амбициозна — добро качество за човек, който ще служи на висша особа в двора. Освен това бе много надарена, въпреки че беше открила таланта си чак на трийсет и все още бе донякъде колеблива в изявите си. Понякога можеше да направи заклинание, на което би се възхитил самият император; друг път приличаше на глупава чирачка.

Можех да си намеря по-стар заклинател, но едва ли щеше да има повече опит в бойната магия от ясновидката Синаит. Магията се бе променила и продължаваше да се променя, откакто ясновидецът Тенедос се възкачи на трона, и твърде често за по-старите, по-улегналите мъже се оказваше трудно да възприемат новите идеи — като се започне с основната, че магиката е точно толкова важна, колкото всяко друго войнско умение, тоест че вече не е онова „между другото, пътьом“, което в най-добрия случай служеше да се призоват поройни дъждове, за да намокрят противника, или да се хвърлят обезкуражаващи заклинания, след като врагът вече бездруго е прекършен.

Но докато Синаит проучваше новото си поле и изследваше новата арена на Кальо, бях съвсем безпомощен.

Имах нужда от помощ. От помощта на императора.

Още в Никиас Тенедос ми беше казал, че иска да изпробва нещо ново в случай, че ми се наложи да се свържа с него, вместо обичайните кодирани съобщения, куриери и хелиографите от границата на Кальо нататък.

Искаше да използва „Зрящата купа“, втория магически ритуал, в който се бях включил преди много време в Кайт. Тенедос ми беше обяснил, че това устройство зависело повече от тренировката, отколкото от екипировката. Не беше много сигурен дали ще подейства, или не, след като в единия край на връзката щяло да има нечародей, но си струвало да се опита.

— Надявам се — беше ми казал, — че близостта осигурява съвършенство. Ти си бил достатъчно близо до мен и до магията ми, за да се надявам, че се е получило някакво опрашване.

Усъмних се в това — най-тъпият човек, когото бях срещал, беше прекарал половината си живот в чистене на черните дъски в един голям лицей.

— Замълчи, невернико. Магиката не се нуждае от скептици. Не забравяй, че използва заклинанието ми в двора на онзи замък, за да призовеш… онова същество, което унищожи Чардън Шир. Свърши работа, нали?

— Освен това, какво имаме да губим? — продължи той. — Ако това подейства, ще спасим живота на не един вестоносец, станал жертва на разбойниците, които устройват засади по пътищата ми.

Даде ми най-точни указания и ме накара да ги повторя десетина пъти. „Зрящата купа“ подейства два пъти, но все пак не бях уверен, тъй като ясновидецът висеше над рамото ми. Какво щеше да стане, когато ни разделяха няколко хиляди мили?

Имах си заделена стая в замъка, със стража на вратата — бях заповядал да не пускат никого освен мен. Всъщност това беше една от заповедите на императора. Никой, нито ясновидката Синаит, нито дори Рюферн не можеше да знае за това, освен ако Тенедос не заповядаше друго. Попитал го бях защо не трябва да казвам на принца. Тенедос се поколеба и накрая отрони:

— Ще ти кажа истината, Дамастес. Искам брат ми да се научи да управлява, а ако знае, че може да прибегне до мъдростта ми всеки път, когато възникне проблем… ами по-добре сам да отида и да ги управлявам тези говнярчета. Ще добавя, макар да не мисля, че е нужно: предпазливостта се отнася и за теб. Способен си да стигаш до решения и без мен, тъй че Купата ще се използва само в случай на спешна необходимост.

— Стига изобщо да подейства — отвърнах.

— Дамастес!

— Извинете, сър. Никога вече няма да се усъмня в чудесата й.

Но се усъмних още щом извадих от един сандък топчето черно кадифе и го разстлах на пода. В кадифето с разноцветни нишки бяха втъкани странни знаци. Върху него поставих „Купата“, която всъщност представляваше поднос с висок ръб. Изсипах живак от една бутилка, докато покри дъното на подноса.

Около купата поставих три мангала, наръсих ги с точни количества тамян и ги запалих с восъчна свещ. Между мангалите подредих три свещи и запалих и тях. После разгънах един свитък, прочетох няколкото думи, написани на него, и го оставих встрани. Накрая протегнах ръце с дланите надолу, извих пръсти към подноса и ги размърдах, както ми беше показал Тенедос.

Не последва нищо.

Повторих движенията. Пак нямаше нищо освен огледалния блясък на сивия живак. Изругах тихо — не бях изненадан, че магията не е за мен, но все пак се ядосах, че се правя на глупак. Разбира се, че нямаше да стане. Не можеше да стане. Дамастес а̀ Симабю беше войник, а не някакъв си проклет факир!

Посегнах да прибера нещата, но си спомних последния съвет.

— Ако не се получи първия път — беше казал императорът, — опитай през нощта. Опитай някъде в полунощ. Небесата ще са чисти, а по някаква причина нощта е благоприятна за магията.

— Бездруго няма да спя — беше добавил той. — Напоследък ми е трудно да спя — за миг долових нотка на самосъжаление, после той се усмихна широко. — Стига да не съм сам, разбира се, ще съм толкова зает, че не знам дори дали ще разбера, ако се опиташ да се свържеш с мен.

И отново си помислих: „Какво ще загубя, ако опитам?“ Върнах се, след като замъкът затихна и потъна в сън. Отново запалих свещите, намерих нов тамян за мангалите, изрекох думите и задвижих ръце в същата фигура. Веднъж, два пъти — нищо — после огледалото стана сребристо… и гледах самия император!

Седеше зад бюрото си, заровен в книжа, както го бях виждал твърде често в късна доба. Трябва да беше усетил „присъствието ми“, стига това да е подходящото определение, защото вдигна очи, скочи на крака и се ухили.

— Дамастес! Получи се!

Гласът му отначало стигна до мен кухо, после се изчисти, все едно че сме в една стая.

— Да, сър.

— Допускам, че това не е само опит как действа Зрящата купа. Проблеми ли имаш?

— Сър, тук е пълна бъркотия.

— Брат ми?

— Прави каквото може.

— Но не достатъчно добре?

Не отговорих. Тенедос се намръщи.

— Значи хаосът е точно толкова голям, колкото ми донесоха други. Може ли да се оправи?

— Мисля, че да. Не всичко е съвсем съсипано.

Тенедос отвърна с малко крива усмивка.

— Едно от многото ти качества е постоянният ти оптимизъм, Дамастес. Е, добре. Приемам, че проблемът може да се реши. Следващият ми въпрос: може ли да се реши, докато брат ми все още е на поста си?

— Да, сър. Така мисля, сър. Но ми трябва малко помощ.

На лицето на Тенедос се изписа облекчение.

— Слава на Сайонджи. Кальо трябва да бъде усмирен, и то бързо. Е, какво мога да осигуря, за да облекча задачата ти?

Казах му какво ми трябва: отделение опитни полицейски агенти, които да ми предложат нужните отговори, за да ударя в центъра на това безумие.

— Ще направя повече — каза мрачно Тенедос. — Ще ти изпратя Кутулу и той ще вземе екипа си.

Забеляза изненадата ми.

— Казах, че Кальо трябва да бъде подчинен. Часът наближава.

— Какво става? — попитах, обезпокоен, че след като бях напуснал Никиас, се е разиграло нещо неприятно.

— Не мога да отговоря толкова пряко. Магьосниците могат да подслушват други магьосници. Но ще ти го намекна: съдбата на Нуманция лежи отвъд Спорните земи. Трябва да сме готови да й се опълчим.

Понечих да отвърна нещо и той вдигна ръка.

— Стига. Кутулу ще тръгне веднага щом стане готов. Ще му дам бърз пощенски кораб, който да го отведе нагоре до Ентото. Оттам ще продължи на кон и с обоз.

— Ще изпратя два ескадрона Ърейски пиконосци на калийската граница за ескорт.

— Не. Постави ги по главния път като прикриваща сила. Кутулу ще дойде със своя част. Ще пратя хелиограф утре сутринта до Ренан и ще заповядам Десети хусарски да го посрещне в Ентото. След това ще минат под твое командване, като подкрепление.

Примигах. Също като Пиконосците, Десети беше елитен граничен полк. Това, че императорът бе готов да ги извади от Ърей, където обичайното им задължение бе да спират разбойническите набези на Планинските воини, само потвърждаваше думите му колко сериозно е положението.

— Едно трябва да направиш, докато го чакаш — продължи императорът. — Намери някой местен чародей, някой, който е бил високо в съветите на Чардън Шир. Запитай го защо нашата магия е така неуспешна в предсказването на това, което става в Кальо. Искам отговор на този въпрос и не ме интересува колко учтиво или грубо ще му го зададеш. Разбра ли ме добре?

— Да, сър.

Чух скърцане на отваряща и затваряща се врата и императорът погледна „над“ мен, отвъд Купата. Веждите му се вдигнаха изненадано и той побърза да си върне сериозната физиономия.

— Нещо друго има ли, Дамастес?

— Не, сър.

— Тогава би ли ме извинил? Чака ме много важно заседание.

Станах, отдадох чест и направих жестовете за прекратяване. Докато сребърното огледало помръкваше до сиво, долових през многото левги разстояние смътен женски кикот.

Никога не бях чувал кикот от устата на жена му, баронеса Расена. Смехът й беше по-скоро чувствен, нисък и гърлен и винаги ми доставяше удоволствие. Най-вероятно грешах, защото бе нужно ужасно въображение да допусна, че един мъж не би могъл да се среща в късен час в личните си покои с друга жена, освен своята, без похотливи намерения. От друга страна, помнех добре склонността на Лайш Тенедос, докато беше ерген, да ляга с всяка срещната красавица и винаги се възхищавах на способността на Расена да опази верността му след като бе получил трона и се бяха оженили. Напоследък се чуваха клюки за неприязънта на Тенедос към Расена, защото не му била родила наследник, но лично аз не бях забелязал признаци за това.

Не че беше важно дали жената, която чух, е Расена, или друга някоя — един император може да се чифтосва с когото си поиска, в края на краищата, а и това не беше моя грижа.

Задълбах в тази може би въображаема случка, защото не исках да мисля за същинската изненада.

„Съдбата на Нуманция лежи отвъд Спорните земи“. Отвъд Кайт беше Майсир, под властта на великия крал Байран. Нуманция винаги бе поддържала мир с Майсир, макар че Тенедос веднъж ми каза: „Кралете винаги гледат отвъд границите си. Аз го правя, тъй че защо да не го очаквам от други?“

Но Майсир беше голям, почти един и половина пъти колкото Нуманция, с милионно население от различни култури и многочислена постоянна армия. Не знаех кое може да се окаже по-лошо — крал Байран да крои планове за Нуманция или император Тенедос да пожелае да разшири границите си. Причината за възможен конфликт между двете държави бе напълно неизвестна.

Изведнъж си помислих, или по-скоро се обнадеждих, че гледам мрачно на нещата. Първо императорът изневерявал, после имало проблеми с Майсир…

Пфу! — както щеше да каже Тенедос, когато е дълбоко отвратен. Има си време за мислене и време да си изключиш ума.

Маран спеше, излегната на хълбок. Беше метнала крак върху завивката и се възхитих на гладката извивка на прасеца и бедрото й върху копринения чаршаф, огрян от двете свещи в спалнята ни. Щом вратата изщрака, тя се превъртя на гръб. Едната й ръка се задвижи между краката й и на устните й се изписа усмивка.

Спомних си една игра, която си играехме от време на време. Игра, на която тя ме беше научила, научена от приятелката си Амиел, контеса Калведон.

Съблякох се тихо, после се промъкнах до един от пътните й скринове. Намерих четири дълги шала и вързах клупове в края на всеки. Поставих ги на китките и глезените й и ги стегнах.

Много леко придърпах ръцете й, докато се изпънат. И да се беше събудила не го показа, но усмивката й стана по-широка.

Бързо завързах ръцете й за таблата, после хванах единия шал на глезена и вдигнах крака й високо, докато задничето й почти се отдели от леглото. Бързо го затегнах за единия край на долната табла.

Маран едва сега си позволи да се събуди, започна да се бори и да се мята, докато хващах другия й крак, повдигнах го и завързах шала за другия край.

Очите й бяха отворени.

— Вече си моя — изсъсках като злодей в театрален спектакъл.

Устата й се отвори.

— Не пищи, или ще ти запуша устата.

Езикът й излезе, бавно, и облиза чувствено устните й.

— Не можеш да мръднеш, нали?

— Не — прошепна тя. — Изцяло съм на твоята милост.

— Мога да направя каквото поискам, нали?

— Всичко. Заслужавам наказанието ти, както пожелаеш.

Качих се на леглото, стиснах едното й зърно, после другото. Тя изохка и притисна гърдите си към шепите ми. Коленичих между бедрата й, езикът ми пробяга леко по срамните й устни, после влезе вътре. Бедрата й се стегнаха около главата ми и тя застена.

Продължих да я лижа и дъхът й се учести. Бедрата й се завъртяха.

— О, да, о, да, о, моля те, да — стенеше тя, но нямах милост. Бедрата й рязко се вдигнаха нагоре, тя изскимтя и по тялото й пробягаха тръпки. Не спрях да я галя с езика си, докато треперенето не се забави, после коленичих над нея.

— Сега. Сега ще те накарам наистина да свършиш.

Главичката на члена ми се плъзна във влагата й и се задържа. Тя се опита да се притисне в мен, но се отдръпнах.

— Моля те — заскимтя Маран. — Моля те, изчукай ме. Чукай ме силно!

— Така ли? — хванах бедрата й с ръце, придърпах я, вкарах го в нея до корена и тя отново изплака. Изваждах го и го вкарвах силно, брутално, и всеки път тя изкрещяваше в почти безсловесен екстаз името ми или разни най-мръсни неща. Задържах се, докато можех, накрая с вик се излях в нея, усетил съвсем близо въртенето на Колелото.

Почти се бях отпуснал върху нея, подпрян на ръце. Най-сетне дойдох на себе си. Маран бавно отвори очи.

— Позволи ми да те вкуся.

Вдигнах се от нея, пропълзях под краката й и се наведох до главата й. Тя се обърна към мен, плъзна език и облиза главата на члена ми.

— Още съм твоя пленница, велики трибуне. Настоявам за по-сурови наказания — и ме пое в устата си.

От този миг та до съмване не мога да си спомня за нито една съдържателна мисъл — особено за императори и крале.

Заповедта на императора да намеря и разпитам магьосник с висок ранг се оказа изнурителна задача. Повечето калийски ясновидци бяха загинали или в гражданската война, или когато демонът разруши последната опора на Чардън Шир. Оцелелите, доколкото успях да разбера, или бяха избягали от провинцията, или се криеха. А подозирах, че да намериш чародей, който не иска да го намериш, е все едно да търсиш черна котка в безлунна нощ.

Но най-сетне намерих един. За мой срам, намериха го в собствената ми тъмница — или по-скоро в тъмницата на принц Рюферн. Според досието му беше по-малко практикуващ магьосник, отколкото философ и учител. Но се оказа, че е бил приятел на Микаел Янтлус, магьосника на Чардън Шир, и навярно щеше да ми помогне да разбера онези, които се бунтуват срещу владетелите си.

Казваше се Аримонди Хами, уважаван член на най-висшия интелектуален кръг в Кальо. Беше затворен, защото отказал да признае нуманцийската власт и при това изразявал изменническото си мнение публично и много красноречиво.

Често пъти съм се чудил как може един магьосник, колкото и дребен да е, да бъде задържан в затвор. Хами не го държаха в някаква влажна и мръсна подземна килия, а в много чиста стая точно под стражевото помещение на цитаделата — претърсваха я на непредсказуеми интервали поне веднъж седмично. Бяха му разрешени перо, хартия и колкото книги пожелае, стига да не са по магьосничество. Можеше да покани всякакви посетители, но по одобрен от принца списък. Храната му се приготвяше от личния му главен готвач, а дрехите му включваха чисти вълнени или памучни халати, без украса. Всяка негова молба грижливо се проучваше от ясновидец Едви, за да не може да събере материали за заклинание за бягство.

Можеше да е само учен, а не велик чародей, но за всеки случай поставих зад стола, на който трябваше да седне, двама стражи с извадени саби, със заповед да го спрат, ако нещо тръгне накриво, или да го убият, ако не могат да го спрат. Той влезе, погледна ги и леко потрепери. Поканих го да седне и го запитах дали ще желае чаша вино.

— Да, трибун а̀ Симабю — отвърна той със звучния глас на роден оратор.

Напълних една чаша и му я подадох.

— Вие няма ли да пиете с мен?

— Рядко пия — отвърнах му искрено. — Така и не можах да свикна с вкуса на алкохола, а въздействието му е смущаващо.

Той ме погледна скептично.

— Не знам дали да ви повярвам, или не.

— Не ви разбирам.

— Тези двамата със сабите… няма да пиете с мен… лесно е да си помисли човек, че сте разплели кълбото, което толкова озадачаваше принц Рюферн и другите преди него.

— Никога не съм бил отличният ученик, магьоснико Хами. Учителите ми твърде често ме напиваха, колкото за свое удоволствие, толкова и за да ме накарат да разбера какво е. Тогава не ми харесваше много, сега — още по-малко. Моля, обяснете.

Ученият ме погледна в очите.

— Когато стражите ме доведоха тук, допуснах, че сте решили да заповядате да ме убият.

— Защо да го правя? Може да сте изменник, но почти нищо друго не сте правили, освен да говорите ереси.

— Което според мен лесно може да смали човек с една глава в тези времена.

— Не и по моя заповед. Трябва ми нещо друго. Но защо мислите, че съм се канел да ви убия? Какво е това „кълбо“, за което споменахте?

Хами пресуши чашата си и се усмихна.

— Тази реколта е добра, трибуне. Бих ли могъл да помоля за още?

Напълних му чашата.

— Кълбото е обърканата паяжина около моята съдба. Преценете сам: аз отказах да призная властта на ясновидеца Лайш Тенедос, който се самопровъзгласи за император. Държа, че законните управители на Нуманция са Властта на Десетимата.

— Онези некадърници?! — възкликнах. — Онези от тях, които преживяха Въстанието на товиетите и гражданската война, бяха пенсионирани. И защо държите да управляват те? Те са толкова некадърни, че е все едно да сложим на трона селски идиоти. Никой от тях не може да си излее пикнята от ботуша, ако указанията са напечатани на тока.

— Но те бяха легитимната власт.

— Смятате, че Нуманция трябваше да крета по пътя, по който бяха поели, докато не се разпаднем съвсем?

— Като калиец, не ме интересува особено какво ще стане с останалата Нуманция. Смятах управлението на Чардън Шир за динамично и прогресивно.

— Колко странно, че го казвате тъкмо вие. Той беше точно толкова тиранин в провинцията си, колкото твърдите, че е императорът в Нуманция.

Аримонди Хами се усмихна.

— Може и така да е. Но, да се изразя на войнишки език, той може да беше кучи син, но беше нашият кучи син.

— И между другото е мъртъв, че и оттатък. Без да остави, доколкото знам, наследници или роднини по кръвна линия. Нима искате кралството ви да се управлява от всеки дръвник, който реши да се домогне до трона?

Той се позасмя — усетих, че ме поднася за Тенедос, — после каза:

— За да не ви затруднявам, няма да отговоря на това. Позволете ми само да кажа, че според мен Кальо трябва да бъде оставен сам да решава съдбата си, както и цялото човечество, според мен. Може би сте прав и накрая ще се окажем под властта на някой кървав деспот. Признавам искрено, че вашият император не е от най-несправедливите, но реших да се обявя против него, защото искам да видя какво би станало, ако хората на меча бъдат изместени. Навярно вместо тях могат да бъдат избрани други — поети, светци, хора на мира.

— Съмнявам се, че би могло да стане. Хората на меча, изглежда, са предопределени да надвиват хората на словото. Самият император имаше нужда от армия, за да стигне до трона. Но ето, че се отклонихме. Продължете с обяснението си за тази паяжина, за която си помислихте, че съм решил да срежа.

— Моите извинения. Прав сте. Обявих се за непримирим противник на вашия император и не желая да мълча за онова, което мисля за управлението му. Следователно, в светлината на неговите закони, аз съм изменник и би трябвало да бъда екзекутиран. Управниците в Кальо обаче проявиха благоразумието да осъзнаят, че един убит учен може също така да се превърне във великолепен мъченик и в повод за въстание. Ето защо ме оставиха да живея и изобщо не бях изправен на съд. Помислих си, когато ме повикаха и видях тези двамата, че сте готов да приложите войнишкото решение: с днешните проблеми се справяме днес, а с бъдещите — когато се появят.

— Струва ми се, че сте доста наивен по отношение на военните. Поне по отношение на тези, които командват.

— Може би — отвърна ми той и долових незаинтересоваността в тона му. — Не съм прекарвал много време с тях.

Пресуши чашата си, стана и без да пита, си наля пак. Не възразих. Ако успеех да го напия, може би щеше да си развърже езика. Знаех точно какво имаше предвид императорът, като ми каза да приложа всякакви необходими средства, за да получа отговора на въпроса му: в пещерите долу имаше килии за изтезания и мъже, доста опитни в използването на ръждивочервените инструменти в тях.

— Значи съм сгрешил — каза Хами. — Ще ви призная, между другото, не съм ужасно недоволен от съдбата си. Хранят ме добре, не ми се налага да се притеснявам от бирници и така нататък, имам достъп до почти всички книги, които ми трябват, освен свързаните с магия, а теориите ми вече отдавна излязоха извън страниците на схоластичните трудове. Отдавна съм забравил кръчмарските забавления и женските ласки, тъй че това е без значение. Тогава какво искате от мен? Допускам, че е свързано с факта, че ние, калийците, не превиваме врат пред вашия император, както сме длъжни.

— Знаете ли — продължи той почти без пауза и разбрах, че виното вече го хваща, — бях приятел с Микаел Янтлус, чародея на Чардън Шир, поне дотолкова, доколкото той позволяваше да му бъдеш приятел. Микаел беше човек, който се интересуваше само от силата и магията и всичко, което не можеше да обогати познанията му, смяташе за губене на време. Аз пък го смятах за най-великия магьосник на всички времена. Но грешах. Ясновидецът Тенедос го надвишава. Макар че се чудя каква цена е заплатил.

— Цена?

— Чел съм описания на онази последна обсада и дори съм разговарял с оцелели от онази ужасна нощ, когато демонът се надигнал от планината, за да унищожи Чардън Шир и Микаел. Откъде мислите, че е дошъл?

— Не мисля, знам. Беше призован от ясновидеца Тенедос.

Тенедос бе отговорил на това, преди да се съглася да се промъкна в замъка на Чардън Шир. Реших да споделя с Хами какво ми разказа ясновидецът за онази бурна нощ.

— Императорът ми каза, че силата, тоест демонът, му е поискал да докаже искреността си, като накара някого, когото обича, да изпълни определена задача. Каза, че аз съм този някой, и аз направих каквото поиска.

— Нищо повече ли не ви е казал? — попита скептично Хами.

Тенедос също така ми беше признал, че щяло да има още по-голяма цена, но щяла да се заплати в бъдещето. Може би не трябваше да казвам това на Хами, но не го премълчах.

— Каква според вас може да бъде тя? — каза той с усмивка на спорещ, уловил противника си в слабост.

— Не знам. За демоните знам толкова малко, колкото вие за военните.

— Откровен сте. Между другото, не бих ви посъветвал да споделяте с човека, който се самотитулува император, какво си говорим. Ужасите, които е призовал, сключват тежки сделки, а магьосниците, които приемат подобни сделки, не обичат това да им се напомня. Но аз се увлякох — това едва ли има нещо общо с повода да ме повикате.

Зададох му въпроса на императора: защо цялата имперска магия тук е блокирана така, както гледката на човек е затруднена от потънал в мъгла речен бряг?

Той се почеса по брадичката, вдигна чашата, после я остави на масата недокосната.

— Войната между Кальо и останалата Нуманция разтърси този свят. Използвана беше повече магия, отколкото човек е използвал досега в историята. Дори аз мога да го усетя, колкото и нищожен да е талантът, даден ми от Айрису. Преди да ме задържат и да ме доведат в тази тъмница, ми беше много трудно да направя и най-дребните заклинания. Допускам, че съм попаднал в отражението на по-големи енергии, отколкото съм в състояние да разбера или да предизвикам, енергии или ехо, ако предпочитате, от сблъсъка между Микаел Янтлус и ясновидеца Тенедос. И все още мога да ги доловя. Ехото от онези дни все още не е заглъхнало.

— Това би могло да се нарече основната ми хипотеза — продължи той и в педантичния му тон се добавиха нотки на драматизъм. — Възможно е и друго обяснение, което малко ще стресне вашия ясновидец-император, и то е, че на света се е появил друг велик чародей, който му желае злото. Може би някой неизвестен досега, в Нуманция или извън границите й. Не мога да кажа. Но ако пожелаете да ми осигурите достъп до определени материали, бих могъл да извърша някои опити.

Засмях се.

— Е, не съм толкова зелен, колкото може би изглеждам. Няма да позволя да правите каквито и да било заклинания — станах. — Благодаря ви, че ми отделихте време.

Той прикри усмивката си и се надигна от стола с леко залитане.

— Надявам се да поговорим пак. Давате много добро вино.

Въпреки съвета на калиеца съобщих на императора точно какво стана. По средата на донесението ми живачното огледало се размъти и помислих, че съм изгубил контакт, но образът на императора се укрепи отново. Щом свърших, той поседя вкочанен, с изопнато лице. Окашлях се и той се съвзе.

— Хм. Интересно. Значи все пак има нещо. Много, много интересно. Обзалагам се обаче, че е в настоящето, а не в мъртвото минало.

— Имате ли някаква догадка, сър?

— Определено. Но не е в Кальо, тъй че не се безпокой. Аз лично ще се справя с това в бъдеще. В много скорошно бъдеще.

След малко попитах рисковано:

— Сър, мога ли да ви задам още един въпрос?

Той ме погледна хладно.

— Предполагам, за тази цена, за която е споменал калиецът?

— Да, сър.

— Не можеш. Нито сега, нито никога. Дамастес, ти си добър войник и още по-добър приятел. Второто си, защото не прекрачваш границите на първото. Не че онзи книжен глупак е наясно какво трябва да се направи, какво трябва да се плати в реалния свят.

И рязко прекъсна връзката.

Навярно трябваше да съм по-настоятелен с въпроса си, тогава или по-късно. Нуманция беше и моя страна, не само негова, и като главнокомандващ на армиите трябваше да го знам. Но бях малко уплашен, така че се постарах да избия проблема от ума си.

В този момент боговете ме изоставиха: Айрису Съхранителката; Паноан, богът на Никиас; Танис, семейният ми бог; Вачан, личното ми божество-маймуна, покровителят на мъдростта — всички те ми обърнаха гръб.

Единственото божество, което остана, беше Сайонджи и сякаш чувах в ума си веселия й кикот в предчувствие за предстоящия ужас.