Кралят-демон

22. Пробивът

В тринадесетия ден от Времето на ражданията нуманцийската армия разби обкръжението около Пенда и удари на юг. Имахме три цели: да унищожим армията на Майсир; да овладеем и окупираме Джарра; и въпреки че тази не беше заявена гласно и изглеждаше някак мътна, или да отнемем трона на крал Байран, или да го направим васал на императора.

Беше изтекла почти година от началото на войната, като повече от половината от това време беше изгубено в Пенда. Когато най-сетне можех вече да ставам от леглото, се оказах затънал в проблеми и техните причини. Първо се подчиних на собствената си заповед и се разпоредих всички мои подчинени, които бръмчаха като комари наоколо, да вървят по дяволите и да ме оставят на мира, освен ако не ги повикам или наистина не е спешно.

След това, с позволението на императора, призовах всички трибуни и генерали. Словото ми към тях беше кратко и изрично: Водим война. Ще спечелим тази война. Ако се наложи, ще я спечеля сам и ще убия последния майсирец с отсечената на дръвника глава на последния генерал, имал безочието да оспорва командите ми. Това събуди усмивките на тези, които исках да се усмихнат, и стъписване у някои други. Последните си отбелязах наум като хора, заслужаващи повечко внимание.

Йонджи и Льо Балафре се задържаха последни.

— Ще се бием ли най-после? — попита Йонджи. — Или да кажа на хората си да чакат още една реколта от нивичките, дето са засели до дупките, в които живеят?

Льо Балафре отговори вместо мен:

— Ще се бием.

— Това добре — рече с крива усмивка Йонджи. — Но дали ще победим?

— Мисля, че нямаме друг избор — отвърнах му.

— А, винаги има друг избор. Само дето може да не му хареса на човек.

— Пораженец — каза ухилено Льо Балафре.

— Не. Реалист.

— Разкарайте се и двамата — заповядах. — Време е всички да се хванем за работа.

Крайно време беше. Проблемите бяха прости и, съвсем очаквано, започваха от най-горе, от императора. Едно е да заповядаш на един взвод да атакува хълма, който е пред очите ти, или дори да заповядаш на корпус да атакува кръстопътя, който може да се види от удобния генералски команден пост. Съвсем друго е да ръководиш цяла армия, разпростряла се в кръг от петнайсет мили около полуразрушен град, армия с всичките нейни паразити. Императорът беше изгубил контрол, по зла ирония — точно като своя зет, Агуин Гуил, когото така злостно беше сгълчал за маневрите му.

Усилията му бяха насочени само към това да установи контрол. Когато атакуваше, маневрата му нарушаваше основното правило: избери си една цел и нанеси удара с цялата си сила. Императорът се колебаеше, без да заложи твърдо на нито един план, поради което нито един не успяваше. Всичките му замисли убиваха повече нуманцийски войници, отколкото майсирци. Те имаха хора, които да пожертват. Ние нямахме.

Бях се опасявал точно от това, докато слушах за забавянето на армията ни още в Октагона. Но единственото, което можех да направя, бе да се закълна, че няма да позволя повече императорът да изпадне в такава невъзможна ситуация. Нали точно затова съществувахме ние, неговите трибуни и генерали — смятах неговите провали по-скоро за наши. Той, в края на краищата, беше императорът, владетелят, а не пълководец, колкото и да се смяташе за такъв в бляновете си. Но всички ние си имаме блянове, които не могат да се изпълнят.

Давах си сметка за всичко това по-ясно от всички. Повечето от мен беше мъртво в един изпепелен замък, наречен Иригон, а останалото беше някъде там, в дълбокия вражески тил. Мъчех се да не мисля за Алегрия и продължавах да трупам проблеми.

Императорът, и това го забелязах от лично наблюдение, имаше още един недостатък, за който смътно си бях давал сметка. Избираше си фаворити като всяка царствена особа, но фаворитите му можеха да останат такива за не повече от час или ден. След това друг се оказваше помазаникът и мечтите на предишния за слава повяхваха. Отначало си помислих, че Тенедос просто е колеблив, но след това разбрах, че се държи по този начин преднамерено, въпреки че така и не можех да реша съзнателно ли е, или не. Докато поредният придворен лакей мечтаеше за своя бляскав миг, нямаше да заговорничи. Никакви заговори нямаше, разбира се, но допускам, че тези, които носят корони на главите си, никога не могат да са сигурни дали една усмивка не крие кама. И за сетен път бях доволен, че никога не съм мечтал за нещо повече от това да бъда войник.

Този проблем беше нерешим, но след като го осъзнах, лесно се справих с него. Просто следвах собствените си планове, редовно ги обсъждах с императора и не обръщах никакво внимание кой генерал е вечерял предната нощ на императорската маса и защо не съм бил поканен и аз.

Решиха се и други лични въпроси. Тримата ми подофицери — Свалбард, Кърти и Манич — бяха повишени в легати и да върви по дяволите всеки, който щеше да ахне заради „неофицерското им поведение“. Трябваха ни воини, а не учители по танци. Също така повиших и Балк, онзи буен някога легат от Кальо в командир на моите Червени пики — и ги върнах до пълен състав, като хладнокръвно лиших други части от най-доброто.

Доколкото можех да си позволя да мисля за лични неща, исках да науча повече за бившата си съпруга, но си давах сметка, че колкото и завоалирано да поставя въпроса, ще се забележи и все някой ще поклати глава за „горкия Дамастес“, който продължава да бленува за оная. Тъй че не питах и научих само, че доколкото е известно, тя все още е в изгнание в Иригон и е станала за посмешище заради своето хладнокръвно преследване на Негово величество.

Най-тайният ми проблем беше убийството на Карджан. Колкото и да ме уверяваше умът ми, че съм го направил под властта на друг, че не е било по моя воля, все пак се чувствах опозорен и омърсен. Чудех се дали кръвта може да изчисти проблема и бях решил да се опитам да го направя. Но малко по малко и това заглъхна в ума ми, докато затъвах в други грижи.

Предишната година Нуманция беше събрала ужасно слаба реколта; докато провизиите стигнат до нас, минаваше цяла вечност и често пъти се оказваха развалени.

Същото ставаше и с резервите ни, които трябваше да подменят фронтовите части. Бяхме прехвърлили границите с близо два милиона души и бяхме загубили — убити, ранени или изчезнали — почти сто и петдесет хиляди. Трябваха ни не само нови попълнения, за да възстановим армията, но и повече войници, за да извършим пробива при Пенда. Новият Гвардейски корпус трябваше да приключи с обучението си, докъдето и да е стигнало, и да тръгне в поход на юг към нас — и щеше да понася поражения по пътя си. Армията не беше положила усилия да се сприятели с майсирските селяни при прехвърлянето на границата и, съобразно имперската политика, беше „секвестирала“ продоволствие от околната територия.

Сега в тила ни вместо с плашливо и покорно население беше пълно с „разбойници“, защото какво друго може да стане човек, след като му приберат добитъка и зърното, след като опразнят зимника му и твърде често, за мой срам — насилят жената му? Законите на Нуманция забраняваха такива варварства, но колко се прилагаха те, особено след като самата армия оцеляваше благодарение на организирания грабеж?

Тези престъпления водеха до създаване на групи за съпротива, подкрепени от частите на негаретите, които бяха твърде благоразумни, за да влизат в открити стълкновения с нашите войници. Вместо това извършваха малки жилещи набези и плячкосваха снабдителните ни кервани. Колкото до пленниците, ако някой се окажеше офицер или видимо богат, можеше да го разменят срещу откуп. Понякога. Но обикновеният войник беше обречен. Само малцина щастливци биваха продавани в робство.

Новите части, без опит в реални сражения, получаваха безбройни ужилвания и всеки път губеха бойци. Като кон, полудял от летните мухи, те удряха по пътя си където им падне и селяните, върху които изливаха яростта си, бързо ставаха разбойници.

Най-доброто решение, което намерих, бе да изпратя кавалерийски части — и по този начин наруших друга своя заповед: конниците да се държат на едно място, като цялостна сила — за да придружават новите войници и продоволствието от един пункт до друг, а всеки стационарен пункт да се подсили с пехотен гарнизон. Тези тилови сили изцедиха „моята“ армия. Но усиленият приток на продоволствие и свежи сили го компенсираха и бавно започнахме да укрепваме военната си мощ.

Направих лично рекогносцировка по отбранителните ни линии, за да намеря слабото място на противника. Императорът държеше на фронтално настъпление по целия фронт, но неуспехът щеше да е гарантиран, както при другите му атаки. Спорът ни стигна до викове и накрая, преминал границата на благоразумието, прословутият ми симабюйски нрав кипна и се сопнах:

— Какво искате, по дяволите? Цялата ви шибана армия с маршова стъпка да се върне на Колелото ли? Ако е така, намерете си друг проклет от боговете главен трибун — и излязох разгневен. Тенедос ме спря, преди да се метна на коня си, и ме придума да се върна.

Започна да се държи, все едно че не е нищо повече от обикновен магьосник, а аз — първият му съратник, като в старото време. Сипа си бренди, а на мен — чаша сок, чийто вкус не беше съвсем като от сушени плодове, киснати и варени в кладенчова вода, а после каза, затаил стоманата в гласа си под меко кадифе:

— Е, и къде да атакуваме тогава?

Загледах се в картата на Пенда и си спомних един хълм в майсирските позиции, укрепен само с припряно изкопани земни насипи. Зад този хълм можех да струпам колкото си искам хора, стига магията на императора да можеше да ги скрие от майсирските магьосници.

— Тук — и почуках с пръст по картата.

— „На вашите заповеди“, както казват майсирците.

Започна безкрайно планиране — винаги в тайна, от страх да не бъде разкрито било от шпиони, тъй като в Пенда все още имаше майсирци, било с чародейство. Императорът се закле, че с Братството са в състояние да осуетят такива опити, и добави, че ако се направи наистина ефективно заклинание, то ще е толкова скрито, че никой няма да може да го разбули.

След като съставихме плана, събрахме най-старшите командири на съвещание и те дадоха клетва да пазят пълна тайна. След това частите започнаха да сменят позициите си по фронтовата линия. Поех риска и върнах конните подразделения от тила в Пенда, та всеки боец и всеки кон да е в бойна готовност.

Планът ми беше прост. Първо, разузнавателно-диверсионните отряди пробиват през външния пост в майсирската отбрана. Разбиват я и завиват надясно, като опитват да разкъсат майсирския фронт. През този пробив смятах да изпратя половината от кавалерията си, или по-скоро кавалерията на Нилт Сафдур, която да завие наляво и след това назад и да удари майсирците в тил. През това време пехотата трябваше да е навлязла през пробива, да завие и да подсили частите на Първи гвардейски корпус. След това щяха да нахлуят основните сили на армията, с надеждата, че ще сринат цялата отбранителна линия на Майсир.

Възложих задачите на Йонджи: удряш право през пробива и навлизаш толкова навътре, колкото можеш. Зад теб ще има тежка конница и конна пехота. Продължаваш да атакуваш, докато не започнеш да понасяш сериозни загуби, след което оставяш по-тежките части да настъпват пред твоите редици. И нанасяш колкото може повече щети на противника.

— Искаш да кажеш, че държиш да не загинем всички срещу майсирските позиции? Много оригинален план. Браво!

— Не че държа много на вас. Просто е много скъпо да обучаваме нови кръшкачи.

— Най-после — каза Йонджи. — Най-после малко благоразумие във висшето командване. Приготви се, свят. Краят иде. Умар ще се събуди, Айрису ще си измъкне главата от задника и Сайонджи ще се появи в новия си облик, като богиня на агънцата и на цветята.

Засмях се.

— Свободен си.

Братството отпрати заклинанията си. Ако магията беше видима, фронтът ни щеше да изглежда, все едно че зад него казани с катран бълват черни валма дим и тежките облаци се търкалят над майсирците, та техните магове да не видят нищо.

Атаката започна малко преди обяд.

Трябва да е било страховита гледка, да видиш стегнатите нуманцийски формации, прииждащи по склона — безкрайни вълни, носещи смърт. Посрещаше ги буря от стрели, копия раздираха въздуха и падаха наши бойци. Но пробойните в редиците ни се запълваха бързо и приливът се изливаше неумолимо, и разцепваше фронта на Майсир.

Двамата с императора стояхме на един преден пост и наблюдавахме как армията ни се излива надолу в кървавата лавина. Първото ни знаме се развя зад вражеските окопи. Дадох знак на един от куриерите.

— Намери трибун Сафдур, предай му поздравленията ми и го помоли от мое име да започне атаката си!

— Слушам, сър!

Свалбард стоеше до мен, хванал юздите на коня ми.

— Ваше величество, вече тръгвам.

— Така си и мислех — отвърна сухо Тенедос. — И ще ме оставиш да се мотая тук, без нищо да мога да направя, освен да метна няколко заклинания, нали?

— Такъв съм си, ваше величество. Егоист, както винаги.

Усмихнахме се един на друг и за един кратък миг стената на предателствата между двама ни сякаш изчезна. Но спомените ме жегнаха отново, извърнах глава и се качих на седлото. Конят ми беше великолепен кафяв жребец, изпълнен с ярост и стръв, обучаван за конни състезания за един майсирски благородник. Все пак нямаше опит в битки и подскачаше нервно. Чудесен кон, но не беше нито Лукан, нито Рабит. Бях го нарекъл Бригсток.

Зад наблюдателния пост чакаха моите Червени пики, облечени в пехотински униформи, за да се прикрие присъствието ми на фронтовата линия. По мой сигнал капитан Балк изрева команда и всички яхнаха конете и захвърлиха сивия си камуфлаж. Може би трябваше да остана отзад и да насочвам посоката на битката. Но щях да излъжа себе си. Разполагах — по-точно императорът разполагаше — с компетентни трибуни и генерали. Сега беше моментът да им се доверя.

Исках да видя кръв и да усетя как тръпне в ръката ми сабята, щом срещне на пътя си кост. А може би търсех нещо друго. Може би.

Поехме надолу в тръс, пиконосците оформиха плътна редица от двете ми страни.

Зад нас идваше конницата на Нуманция, страховита зад многобройните знамена и тръбния зов. Над сто хиляди конници поеха надолу по склона за битка.

Гвардейците ни все още поддържаха подобие на строй, въпреки че битката вече се раздробяваше на малки гнезда от яростни единични схватки. След броени мигове майсирците видяха тежката конница и чух писъците им, заглушаващи победните викове и воя на умиращите.

Пиките рязко се снишиха. Врагът се поколеба, после побягна. Отначало по двама-трима, после все повече и повече, и огъващата се отбранителна линия рухна. Продължихме към тила им, през отломките на фронтовата линия. По-храбри и по-умни войници оформиха каре — един кон няма да нападне плътна стена от копия. Изревах: „Галоп!“ и се понесохме напред. Бригсток се озова пред пиконосците ми, точно както исках.

На двайсет стъпки — после на десет — пред нас настръхна стена от копия и малко преди да стигнем до нея, се изправих на стремената и рязко дръпнах юздите. Като добър скачач, какъвто бях разбрал, че е, Бригсток полетя и се прехвърли над копията, в центъра на карето, и пред мен беше майсирският офицер. Пиката ми го прониза в гърдите, той се вкопчи в нея, залитна назад и я изтръгна от ръцете ми. Извадих сабята и обърнах Бригсток към редицата на карето. Но редица нямаше. След като командирът беше паднал, формацията се разсипа — мъжете захвърляха оръжията си и бягаха.

Капитан Балк се озова до мен, ококорил очи от възхищение. Не го измъкнах от заблудата — ако беше помислил какво стана току-що, щеше да съобрази, че бях направил единственото възможно нещо и че то е много далече от какъвто и да било героизъм.

Продължихме в лек тръс, в челото на тази непобедима маса, без да обръщаме внимание на отстъпващите около нас майсирци, освен когато не се опитваха да се бият или да останат на позиция — повечето от нас поне. Видях как един легат, не от моите пиконосци, прониза с копие един от бягащите и как трупът се затъркаля надолу по склона. Легатът изрева ликуващо и се намръщих от този рев на човек, мислещ си, че убийството е забавление като лов на глигани. Но следващият, когото нападна, се оказа много по-умен, завъртя се, преди пиката да успее да го прониже, издърпа я и острието се заби в лепкавата кал. Дългият прът на пиката изхвърли легата през главата коня му на земята. Докато легатът се окопити, майсирецът вече беше върху него и видях как камата в ръката му два пъти се вдигна и падна. След това го порази стрела и той се просна върху тялото на убития от него нуманциец. Продължихме напред.

Тук-там майсирски офицери и калстори успяваха да спрат хората си, изсвистяваха лъкове и стрелците мятаха залпове жилещи стрели по нас. От кон не може да се стреля точно, но опитните ми леки стрелци изчакваха, докато се приближим едва на няколко разтега, след което стреляха по групи, не поединично. Срещаха се конници, сражавахме се, лично убих няколко души, и продължавахме напред. Очите ми, умът ми с радост поглъщаха пурпурния вихър на битката.

Прехвърлихме поредния хълм и видяхме шатрите на тиловите позиции на Майсир. Мъже и жени запищяха, щом ни видяха, и побягнаха. Конницата удари по лагера като вихър, сабите засвяткаха по хора, шатри и въжета. Възцари се хаос. Видях как тук-там мъже скачат от конете и започват да плячкосват. Един нахлу в някаква все още несъборена шатра и след миг излезе, помъкнал на рамото си пищящо от ужас момиче, почти дете.

Подкарах Бригсток, наведох се над врата му, ударих с плоското на сабята кожения шлем на нуманциеца и той се свлече. Момичето избяга и се скри в тълпата. Дано да го пленеше някой с по-благородни намерения.

След това се озовахме отвъд шатрите и офицерите деряха гърлата си: „Влез в строй!“, „Престрой се!“, конниците овладяха хаоса и се подчиниха. Обърнахме бързо назад в някакво подобие на формация и бяхме готови да ударим откъм тила и да се съединим с Гвардейския корпус. Вече надушвах победата.

Трибун Сафдур препусна напред в галоп, с двама сигналисти и знаменосец, готов да заповяда атака. В този момент видях, или по-скоро не видях нещо, пришпорих Бригсток и го подгоних бясно след Сафдур. Сигналистите вече бяха надигнали роговете си и им извиках да задържат. Дръпнах юздите.

— Сър! — викна Сафдур. — Нещо не е наред ли?

— Да! Погледни! — и посочих към бойните линии.

— Нищо не виждам.

— Точно така. Къде е димът, прахта? Къде е боят?

Той примижа в мъглата.

— Нищо не виждам! Какво става? Гвардията трябваше да…

— Трябваше. Но не е. А ние сме много зад фронта. Без никакво проклето от боговете подкрепление!

Сафдур се ококори, разбрал, че сме попаднали в челюстите на жесток капан.

— Какви са заповедите ви, сър?

Можех да му изръмжа да каже своите заповеди. Не аз командвах проклетата му от боговете кавалерия. Но нямаше време за капризи.

— Майсирците, изглежда, не са разбрали, че са ни спипали. Или че почти са ни спипали. Трябва да се върнем при своите линии, преди да са се опомнили.

— Вярно, сър. Ще заповядам отстъпление.

— Не. Само ще паникьосаш хората. Няма да е отстъпление. Ще ударим назад, право през тях. Посока… — посочих порутените храмови кули на Пенда в далечината — натам. Теренът е достатъчно плосък и равен. Развърни хората си в широк клин. Няма да спираме, докато не стигнем Пенда.

Сафдур кимна. Не беше лош офицер, стига да не се откъсваше много от по-старшите.

Подадоха нов сигнал и домините на конните полкове препуснаха към нас. Сафдур изрева няколко заповеди и офицерите се върнаха при частите си. Времето изтичаше — прашни облаци пехотни части прииждаха в марш, в плътни редици, като рояци разярени пчели, идващи, за да ни обкръжат и унищожат. Но ние се задвижихме първи, ходом, и полковете в движение се развърнаха в заповядания строй. Видях колко плавно се задвижиха — като добре смазан механизъм — и се изпълних с увереност. По дяволите да върви милионният враг! Всеки от нас струваше колкото десет — не, петдесет от тях.

Отново ударихме по фронтовата линия и срещу нас тръгнаха майсирските воини, готови да ни спрат, но ги хвърляхме в бяг по пътя си и изсичахме пътя си към спасението. Огледах се за армията ни, за нашия Гвардейски корпус. Видях ги вдясно от пробива, който бяха направили в отбраната, съвсем малко по-напред от майсирския център, където бяха нахлули преди час… Преди половин ден, по дяволите, разбрах, щом погледнах към слънцето.

Бяха спрели. Защо? Но този въпрос трябваше да остане за по-късно, понеже ни връхлетя тежка майсирска конница, за да премаже леко бронираните пиконосци. Но ние продължихме в галоп, разпръснахме се и се озовахме между тях, стоманата на сабите затрещя срещу тежките им мечове. Изтласках острието на един в тежка броня, сабята ми блесна под шлема му, бликналата кръв го задави и той рухна от седлото.

Едва зърнах, по-скоро усетих замаха отстрани, сниших се и отбягнах удара на бойния чук, който щеше да пръсне мозъка ми. Но замахналият с него загуби равновесие, зад рамото му имаше незащитен от броня участък за острието ми и той се изтъркаля от коня си. Животното, изпаднало в паника, изрита Бригсток и жребецът ми изцвили от ярост, вдигна се на задните си крака, удари с копито другия кон по черепа и той залитна. Бях се изправил на стремената и за малко щях да се свлека назад. Бригсток стъпи на земята. Изсвистя стомана и се оказах на педя срещу злобно ухилен, нашарен с белези майсирец. Държеше кама в едната си ръка, но я поех с щита в лявата си ръка, забих наточения ръб през лицето му и го довърших.

Свалбард се сражаваше с двама, с гръб към мен; замахнах веднъж, после още веднъж и го измъкнах.

Бях заслепен от пот, дъхът ми излизаше хрипливо от дробовете. Пехотата ни атакуваше, но широкият ни клин нахлу през нея и вече бяхме в предградията на Пенда, спасени.

Оставих Сафдур да се погрижи за ранените и отидох да потърся отговор.

— Да — заяви твърдо Тенедос. — Да, аз заповядах спирането.

— Защо? — едва сдържах юздите на гнева си. Зад мен стояха Льо Балафре, Петри, Ерни и Линърджис.

— Моментът не беше подходящ — отвърна той.

Успях някак да запазя спокойствие.

— Сър… Мога ли да помоля за обяснение?

— Можеш — рече Тенедос. — Заслужаваш го. Първо, усетих, че се трупа магия, и не можах да определя какво заклинание опитват майсирците. Второ, и това е по-важното, тук, от моята позиция, можах да видя, че единственото, което постигаме, е да разбием майсирския фронт.

— Че какво му е лошото на това? — запита настойчиво Льо Балафре, а Линърджис кимна в съгласие.

— Искам цялата им проклета армия да бъде унищожена. С един удар — каза императорът. — Не искам да ги сека ту тук, ту там. Тези кучи синове, изглежда, могат да се възстановяват моментално. Нараняваме ги, но на другия ден раната е изцерена и като че ли стават по-силни.

— Вярно е — изръмжа с неохота Линърджис. — Най-добре би било да ги прекършим веднъж и завинаги, ако можем.

— Разбира се, че императорът е прав — твърдо заяви Ерни, съгласен, както винаги, с висшето началство.

— Имаше и още един проблем, за който никой от вас, господа, не можеше да е наясно — продължи императорът, — защото бяхте много напред. Айса се забави с извеждането на третата и четвъртата вълна и се боях, че ще мога да вкарам в боя едва половината от силите си. Но утре това няма да се случи… Погрижих се за това — продължи мрачно той. — Въведох някои… промени в поддържащите части. И последният легат трябва да се научи да изпълнява заповедите ми тогава, когато бъдат дадени, и такива, каквито са. Вече държим майсирците в ръцете си. Ранихме ги тежко. Погледнете.

И посочи надолу по склона, в сгъстяващия се здрач. Беше лесно да се видят позициите на двете армии. Ето тук бяха лагерните огньове на нашите сили, държащи Пенда и огромна издутина навън, след днешното сражение. След това — тъмнина между двата фронта. След нея започваха огньовете на врага, проснали се назад по хълмовете и губещи се в далечината.

— Ние ги изтласкахме, разбихме хубавите им, удобни позиции. Сега те ближат раните си, уплашени, стъписани, треперещи от ужас пред онова, което ще им донесе утрешният ден. И ние знаем какво ще е то, нали, господа?

Тенедос изчака и Ерни, естествено, закима енергично. Льо Балафре и Линърджис се усмихнаха, с коравите усмивки на вълци, гледащи от билото овце, останали без пастир. Само на лицето на Петри все още имаше сянка на съмнение.

— Трибун? — обърна се към него Тенедос.

— Не знам, ваше величество. Хубаво е да се мисли за пълното унищожение на Майсир. Но според мен сгрешихте. Мисля, че днес трябваше да си вземем днешното, а за утрешното да мислим утре.

Очаквах гняв, но гняв не последва.

— Не, Мерша — каза кротко императорът. — Този път аз виждам по-далече. Утре ще е най-големият погром за Майсир. Ние ще настъпим по целия фронт, докато те очакват да е от пробива, който направихме днес. Щом побегнат, конницата отново ще тръгне напред и ще ги помете. До вечерта всичко ще е свършило. Освен победните викове. Обещавам ви го.

Погледът му срещна очите на Петри и ги задържа с онзи блясък, пред който корави мъже се огъваха като върба, и Петри се усмихна, със същата вълча усмивка като на Льо Балафре и Линърджис.

— Да, сър. Сигурен съм, че сте прав.

Четиримата отдадоха чест, аз също, въпреки че все още не бях удовлетворен.

— Трибун Дамастес — каза императорът. — Останете за момент, ако обичате.

— Разбира се, сър.

Той изчака, докато другите напуснат, хвана ме за лакътя и ме отведе настрана от адютантите си.

— Изоставен ли се почувства, Дамастес? Изоставен отново?

Бях леко смутен.

— Да, сър.

— Не ти ли хрумна, че изобщо не се съмнявах в способността ти да се върнеш — с всичките си бойци, — след като бях принуден да променя плановете си? Не забравяй, че си има причина да бъдеш моят първи трибун.

Погледна ме в очите, с безизразно лице. Изведнъж последните остатъци от яда ми изчезнаха. Разсмях се, а Тенедос се усмихна и започна да се смее и той.

— Е, добре. Стига оплаквания. Между другото, имаш ли свободно време да вечеряш с мен?

— Не, сър. Ще трябва да се погрижа за разполагането на…

— Глупости! — изсумтя той. — Твърде късно е за по-сериозни промени, а за дребните би трябвало вече да са се погрижили подчинените ти. Не съм ли прав?

— Прав сте, сър — отвърнах с неохота.

— Значи проблемът е уреден. Освен това ми изглеждаш малко измършавял и подозирам, че не си толкова оздравял, колкото ти се иска. Но вместо бульон ти предлагам най-вкусното печено в тази огладняла страна. Пресни зеленчуци. Най-грандиозния пай със сметана. Вместо млечна попара… е, да, вино ти няма да искаш. Но се научих да правя една смес от разни сокове, която ще накара и най-големия светец да зареве за музика и прелестни девици. Хайде, Дамастес. Ела да се поразходим и да вечеряш с мен.

И точно това направихме, все едно че се разхождахме край езерцата в Никиас. Чувахме стоновете на ранените, виковете и отговорите на часовите, гласовитите команди на сержанти и офицери, но умовете ни не засичаха всичко това. По-скоро тишината щеше да прозвучи като сигнал за тревога. Говорихме си за какво ли не, за минало и настояще… и тогава нещо ми хрумна.

— Ваше величество? Мога ли да задам един може би груб въпрос?

— Защо не? Тъкмо ще мога да ти отговоря грубо.

— Какво правим след това?

— Унищожаваме Майсир.

— А после?

Тенедос ме изгледа, физиономията му беше ледена.

— Не разбирам.

— Ще имаме ли мир? — попитах. — Не е ли това краят на всяка война?

Тенедос въздъхна.

— Ще ти дам отговора, който предлагат моите провидения, но не знам дали ще ти хареса. Не. Мир няма да има. Винаги съществува друг враг. Майсир има противници по границите си и те ще станат наши. Освен това сме длъжни да продължим завоеванията.

— Защо? — попитах стъписан.

— Защото иначе… ще загинем — каза императорът. — Човек или расте, или загива. Една нация расте, като разширява границите си. Един мъж расте, като не отстъпва пред предизвикателството, пред опасността, пред славата, а винаги приема с радостно сърце тези студени приятели за своя компания. Не е ли така?

Загледах се към мигащите като милиони звезди светлини на майсирските лагерни огньове; съзнавах, че моят отговор не може да е неговият.

Мисля, че му омръзна да чака.

— Хайде — подкани ме Тенедос. — Да видим какво са измислили готвачите ми.

— Да — отвърнах умислено. — Да видим.

На заранта майсирците ги нямаше. Дали с магия, дали с ловкост и хитрина, бяха вдигнали становете си — бяха оставили огньовете да ни заблудят — и се бяха изтеглили на юг. На юг, към Джарра.