Кралят-демон

29. Камбиасо

Ърей беше някога страна на ярки цветя, израсли около сини езера, страна на мрамор и злато, на смях и любов. Навлизахме сред пламъци, смърт и разруха. Армиите на нощта вече бяха минали оттук и бяха оставили след себе си черни пепелища и пустош.

Още несъвзели се от ужаса селяни ни разказаха, че нуманцийската армия се изтътрила от прохода Сулем и алчните орди на Майсир я следвали плътно. Майсирският крал и дворцовият маг казали на поданиците, че Нуманция е тяхна и могат да правят с нея каквото пожелаят. Разказите за жестокости късаха сърцето и бяха неописуемо много. Но докато кипях от гняв и отвращение, по-хладнокръвната част от мен ми напомни, че и ние не бяхме по-добри като нашественици в Майсир. Какво друго можеше да се очаква?

Но как се беше придвижила толкова бързо армията ни? Бях очаквал все още да е в Кайт и Планинските воини бавно да я избиват. Намерихме един изостанал ранен войник, по случайност не пленен от майсирците.

Осви се обявил за свободен град, но това с нищо не му помогнало. Армията ни без никаква милост, извън всякакви закони го опустошила, обирала и малкото, което било останало. Оставили града в пламъци, пълен с трупове на невинни, и продължили напред.

Когато стигнали в Кайт, чули от офицерите и сержантите какво всъщност могат да очакват от планинците и били готови за най-лошото. Но нищо не се случило. Имало само изолирани засади от малки групи разбойници. Повечето планинци се бояли да се противопоставят на такава голяма сила, макар и разбита.

Войникът бил чул приказки, че владетелят на Кайт, някаква свиня на име Фергъл или Фугъл, бил убит, на трона седял вече друг мъж и планинските племена трескаво сключвали нови съюзи, подновявали стари кръвни вражди и нямали време за чужденците.

Аким Бейбър Фергана, старият ми враг, най-сетне беше срещнал някой по-безскрупулен, по-коварен от него?

Кой… И тогава ми хрумна една странна мисъл, и разбрах, без да имам нужда от доказателства, кой е бил убиецът му, разбрах, че Йонджи бе направил последната си услуга на армията, на която бе служил.

Ухилих се. От Йонджи щеше да се получи много добър аким. Щеше да създаде на Планинските воини достатъчно грижи, та да не нападат Нуманция или Майсир. А може би лично той щеше да води тези нападения?

Все едно, войниците продължили напред и когато стигнали главния му град — Саяна се казва, казах на войника — портите му били затворени, и когато императорът заповядал да ги отворят, му отвърнали с подигравателен смях. Нямало време да започват обсада, защото майсирците били по петите им, и така армията минала през прохода Сулем и влязла в Ърей.

— Чух, че трябвало да тръгнем към реката, където щяло да има подкрепления. Но в прохода майсирците ни подгониха, после свиха встрани и завзеха Ренан, така мисля, че се казва, с помощта на негаретите. Ние хванахме на запад, та да ги обиколим и да се върнем при реката по̀ на север. Удари ме копие, докато се връщах с малко добитък, изпълзях настрана и какво става сега — не знам.

Значи и двете армии бяха на север от нас — по-навътре в Нуманция.

Свиках офицерите си и им казах, че имаме само едно задължение: да се присъединим към нашата армия колкото може по-бързо, като подминем майсирците. Рано или късно трябваше да можем да се свържем с императора.

Може и да беше крал-демон. Но помнех клетвата си пред него, и че нашествениците опустошават страната ми, а това беше като скала в бурно море за удавник. Знаех, че трябва да остана верен.

Офицерите и сержантите не възразиха. Частите им бяха служили в Ърей, повечето от тях го смятаха за свой дом и искаха да отмъстят. Майсирците трябваше да бъдат спрени, иначе цяла Нуманция щеше да стане като Ърей — пепелища и отчаяние.

Продължавахме на север и не бяхме много по-добри от майсирците, освен че не убивахме и не насилвахме жени. По пътя си взимахме това, от което имахме нужда: коне, и след известно време всички отново яздехме; храна, докато всички вече се хранеха добре; дрехи, и скоро всички бяха облечени добре и им беше топло. Нищо не можеше да се направи за измъчените ни погледи, видели твърде много смърт, и за изтощените ни тела, донесли твърде много смърт. Всички до един разбираха, че ще намерим покой само в смъртта.

Поне повечето от редовите бойци. Но все пак всяка нощ по някой се измъкваше. Домин Биканер поиска да пратим патрули, да хванем десетина дезертьори и да ги обесим за назидание. Забраних. Нека да си потърсят домовете, помислих си, далече от война и кръвопролития, и дано извадят късмет.

Предстоеше ни решително сражение и за какво ни бяха малодушните и страхливите? Нямаше място за нищо друго освен за най-закалената стомана.

Войните — войските — притежават определен звук, определена миризма. Кръвта, огънят, страхът дори си имат миризми. Бяхме оставили Ърей зад гърба си и яздехме през бедната селска провинция Тагил. Пушекът се вдигаше на стълбове към небето. Бяхме много близо и поехме по на изток, после право на север, а след това на запад, в широк полукръг около майсирската армия.

Съгледвачите ни бяха спрени от нуманцийци — още по-опърпани, по-уморени и отчаяни от нас. Бяхме се събрали с братята си. Бяхме спасени. Доколкото това можеше да се нарече спасение.

— Трябваше да предположа, че Дамастес Хубавеца ще намери начин да се измъкне от тия кучи синове — каза Тенедос: мъчеше се да говори сърдечно. — Значи пътеката на контрабандиста Йонджи е проходима за войници, а? Това ще ни е полезно, когато нахлуем отново в Майсир догодина или по-догодина.

Това, че императорът забърбори глупости, беше добре, защото ми остави малко време да прикрия стъписването си. Мислех си, че съм капнал и не приличам на себе си. Но това не беше нищо в сравнение с императора. Той беше само с няколко години по-голям от мен, но приличаше на старец. Черната му коса беше почти окапала, а кръглото лице, за което някога мислех, че прилича на момчешко, беше загрубяло и сбръчкано.

Очите му все така блестяха, но сега — с някак смущаващ блясък.

— Да, сър. Имам четиристотин и петдесет души кавалерия. Онова, което остана от Седемнадесети, Дванадесети и Десети. Ще бъда откровен, сър. Не сме в добра форма, но сме по-добре от войниците, които видях в лагера.

— Хубаво. За великата битка, която ще прогони онези мравки да се върнат в своя мравуняк — усмихна се насила и ъгълчето на устата му леко потрепери. — След като си реалист, и аз ще ти отговоря по същия начин. Тази битка ще реши всичко. Или майсирците и Байран ще бъдат унищожени, или ние. По-просто не може и да бъде. Те имат числено превъзходство, ние — дух. Сега ще се бием за свободата си. Зная, че моите войници ще вложат всяка частица от душата си, цялата си кръв в тази игра.

Думите му звучаха не толкова като идващи дълбоко от сърцето, колкото като унили фрази, които е използвал толкова често, че вече нямат никакъв смисъл за него, а още по-малко за публиката. Нищо чудно, че армията изглеждаше толкова паднала духом, ако това бе най-доброто, което можеше да направи.

— С духа — добре — отвърнах. — Но битките обикновено се печелят от мечовете и от това колко са те.

— Мечове, да. Или магия. Това е нашата най-голяма, тайна сила, защото за следващата ни битка имам оръжие, което ще унищожи майсирците до крак. Няма да могат да отстъпят и ще трябва или да се предадат, или да умрат.

Помислих си за миг колко наша кръв ще е нужна за тази тайна магия, изтласках мисълта от ума си и помолих да бъда осведомен с какви сили разполагаме и кой какви позиции е заел.

— Само едно нещо преди това — отвърна той. — Помниш ли, че ти казах веднъж, че щом стигнем Ренан, ще трябва да оставя армията и да се върна в Никиас? Не искам да го направя, но съм длъжен, за да гарантирам окончателната победа и за да осигуря сигурността на Нуманция за вечни времена.

Не отговорих, но и той като че ли не очакваше отговор. Повика домин Отман и отидохме в друга палатка, където върху три груби дървени маси, прибрани от селяните, беше изпъната огромна, наскоро нарисувана карта. Отман нареди на другите офицери от щаба да напуснат и ми описа положението. Беше лошо. Имахме не повече от сто хиляди души, годни за бой.

Следващите му думи не чух, защото светът около мен рухна. Колко души бяхме изгубили в Майсир? Два милиона? Повече, ако се броят попълненията? Богове! Дори тайното оръжие на Тенедос да подействаше и да унищожахме майсирците, щяха да минат поколения, преди Нуманция да се съвземе.

Върнах се с усилие към настоящето, а Отман продължаваше. Дошли някакви подкрепления, по суша от Амур, но били набързо попълнени части от новобранци и кадъра на тренировъчните лагери.

— Има и още обаче — намеси се императорът. — Чух, че из цяла Нуманция има поне десет гвардейски корпуса, които са събрани в Никиас и са тръгнали с кораби по реката към Амур. Съединим ли се с тях, това ще даде на армията нов гръбнак, а след това ще има нови попълнения, след като връзката ни към реката се отвори. Тъй че Амур и Латейн трябва да бъдат нашата очевидна и непосредствена цел. Ще извършим пробив през майсирците, ще ги оставим да ни гонят, без да ни догонят, в което са добри, а след това ще се обърнем и ще ги унищожим при Латейн.

Загледах се в картата. Армията ни държеше набързо изградени отбранителни позиции северно от малкото, сега разрушено търговско градче Камбиасо. Границата на Амур беше на около двайсет мили, но след това имаше сто мили до река Латейн.

И там беше армията на Майсир.

Зачудих се откъде ли са дошли тези гвардейски корпуси, над сто хиляди души, ако бяха в пълен състав. Тенедос беше оголил почти цяла Нуманция за нашествието и всички нови части бяха натикани в казана веднага след сформирането им. Наистина ли съществуваха тези части? Навярно беше имало голям приток на доброволци под знамената, навярно гранични части се бяха смесили с тях и им бяха дали названието „гвардия“, за да повдигнат духа им. Исках, нужно ми беше да повярвам в това.

Върнах се към картата.

За своя пробив императорът искаше нова фронтална атака. Изглеждаше самоубийствено. Но по̀ на юг беше пустош, почти пустинна земя освен извитите редици възвишения, на разстояние от по десет мили една от друга.

— Сър — предложих. — Вместо да удряме майсирците във фронт, какво ни пречи да възвием на север, все едно че навлизаме в устията, а след това да ги ударим във фланг, докато се мъчат да се организират, за да тръгнат след нас? Да ги ударим много здраво, да разбием фланга и в създалото се объркване ще получим един ден, може би повече, за да ги разцепим. Ще са почти толкова изтощени, колкото нас.

— Не — заяви твърдо Тенедос. — Не можем да направим това. Не и сега. Не и в състоянието, в което е армията. Нямаме го здравия гръбнак, както преди. Твърде много от най-добрите си трибуни и генерали, най-добрите ми ударни части, оставих в свебите. Объркването ще е прекалено голямо и майсирците ще ни смажат.

— Но моята армия ще се бие, и ще се бие здраво, ако й дадем цел — продължи той. — Точно това ще им дадем, точно това, нещо, заради което да ударят с все сила, и след като пробият, излизат на открит терен, с реката пред тях — реката, родния дом, и края на войната!

Очите на Тенедос пронизваха, искаха да ме накарат да повярвам. Но картата също бе пред погледа ми, с тези сто мили гола земя преди Латейн.

— Каква магия ще използвате?

— Щом започне битката, ще има страховити заклинания, ужасни демони ще се възправят срещу майсирците. Но първо ще се погрижа техните Бойни магове да се включат изцяло и чак тогава ще хвърлим нашите заклинания.

Не вярвах на нито една дума. Да, магия щеше да има. Но едва след като бъде пролята ужасно много кръв. А армията ни, като болник, можеше да даде съвсем малко, преди да рухне.

— Сър, смятам, че…

Лицето на Тенедос почервеня.

— Достатъчно, трибун! Май сте прекарали твърде дълго сам и забравяте, че сте длъжен да се подчинявате на заповеди като всеки войник! Дал съм указанията си и плановете ми вече са в ход. Сега трябва да се заема с някои неотложни неща. Щабът ми ще ви запознае подробно с това, което трябва да направите.

Изгледа ме навъсено, не изчака за отговор и бързо излезе от палатката. Бях кипнал. Не беше нужно да ми се напомня, че съм войник и че войниците се подчиняват на заповеди. Нима не бях върнал над четиристотин души през непроходим терен и… успях да смиря гнева си и да овладея мислите си. Не беше време за вътрешни борби. Императорът беше съставил плана си и той не беше добър. Но трябваше да се изпълни.

— Домин Отман — казах. — Чухте императора.

Атаката се оказа по-гибелна, отколкото се боях. Гвардейските части едва бяха напуснали позициите си, когато майсирската пехота удари, като два дълги змийски зъба, и ги спря. В контраатака тръгнаха плътни майсирски вълни и изтласкаха ударните ни формации назад. Майсирците не спряха на първата ни отбранителна линия, а продължиха — по целия фронт.

Отстъпвахме все назад и назад, изоставяхме позиции и след два дни жестоки боеве, пълен хаос и разпокъсани ръкопашни схватки бяхме почти изтласкани в пустинята. Но спряхме до някакво безименно възвишение — и спряхме и напора на майсирците. Навремето щяхме да ги ударим — преди да са се съвзели, — да разкъсаме редиците им и да спечелим голяма победа.

Но сега успяхме само да спечелим малко време и бяхме загубили двадесет хиляди души и позициите си.

Колкото до магията на императора — не се случи нищо особено, освен обичайните заклинания за объркване и страх, които можеха да подействат само на най-низшия редник.

— Положението, в което се намираме, е бедствено — каза мрачно императорът.

Трибуните в командната шатра се бяха смълчали. Нямаше какво да се каже.

— Но ние не сме, повтарям, не сме обречени. Всъщност вече сме способни напълно да унищожим майсирците. Има едно Велико заклинание, което използвах веднъж. Някои от по-старите ви войници може да го знаят, защото тъкмо него използвах срещу Чардън Шир, за да унищожа неговите бунтовници и да спечеля Нуманция.

Зяпнах. Предсказанието на Йонджи щеше да се сбъдне и чудовищният демон щеше да се надигне от тази пустиня и отново да развихри хаос и ужас.

— Това заклинание е скъпо — продължи той. — Но ние веднъж заплатихме цената му… и трябва да сме готови да я платим отново.

Толкова бях стъписан, че не чух следващите му думи. Един-единствен миг на унищожение срещу цената на толкова кръв и смърт, срещу загубата на цяло поколение от най-добрата младеж на Нуманция? Каква ли цена щеше да поиска демонът сега?

— Ще ни трябват три дни, може би повече, за да съберем… сили за това заклинание. Кажете на частите си, че се подготвяме за битка. Не споменавайте какво ви казах.

— Бойният ни план ще бъде много прост — продължи Тенедос. — Щом… силата бъде отприщена, щом започне да сее гибел сред враговете ни, ще атакуваме. Ще е необходимо само да пометем жалките остатъци от армията им, така че по-сложна тактика няма да е нужна. Армейски генерал а̀ Симабю ще командва физическата атака, защото аз, по различни причини, няма да мога да ви водя сам за известно време. Обръщам ви внимание на един проблем, и това трябва да предадете на своите бойци. Докато техните Бойни магове не бъдат усмирени, майсирците могат да опитат всякакви измами. Ето защо се подчинявайте само на трибун а̀ Симабю и на самия мен, и се подчинявайте безпрекословно, независимо каква е заповедта. Ще поставя прегради около себе си и също толкова силни около трибуна, за да не могат да се призовават лъжливи образи. Това го запомнете добре.

— Бъдете сърцати и безпримерно смели, господа — заговори той твърдо. — Предстои най-великият ни час, сега ще станем почти богове. Държим в ръцете си съдбата на милиони — на онези, които вече са родени, и на онези, които все още не са се завърнали от Колелото. Това ще бъде решителният миг — и само една велика нация ще продължи напред към славното бъдеще.

— Нуманция! — гласът му се извиси до вик. — Сега и завинаги! Нуманция и Тенедос!

Трибуните — ранени и изтощени от боя — зареваха с дивашки възторг и сякаш цялата армия надигна възгласи с тях.

Ако аз командвах армията на Майсир, щях да заповядам незабавна атака, без да оставя възможност на противника да се съвземе. Навярно крал Байран се беше побоял от жертвите, които щеше да понесе, щурмувайки височините, които държахме, а може би му трябваше време за прегрупиране — воюваше много далече от родината си, с дълги снабдителни линии в опустошена страна. Но бойците му бяха повече привикнали на трудности от нашите.

Каквито и да бяха причините, майсирците, които ни превъзхождаха многократно по численост, бяха обкръжили скалистото ни укрепление едва в полукръг и бяха оставили сухите низини зад нас свободни за отстъпление. Като че ли се подготвяха за обсада, канеха се да ни уморят от глад.

Първо се погрижих позициите ни да се укрепят здраво с външни постове, за да бъдем предупредени навреме, ако майсирците ударят. След това предприех безкрайни обиколки, за да окуража някои, други да наругая, да им напомня за какво се сражаваме и че това ще е най-великата битка в историята. Но тайно очаквах със страх деня на нейното начало.

Но какво друго можеше да направи Тенедос? Да се предаде? Друг начин не виждах. Нуманция щеше да понесе нов тежък дълг към демонските сили, много по-тежък от последния. И то в случай, че победим. Какво щеше да стане, ако азазът и неговите Бойни магове хвърлеха заклинание по-могъщо от това на императора? Тогава какво щеше да стане?

Овладях се. Това беше невъзможно. Императорът беше най-могъщият магьосник на света. Грешките му в Майсир станаха, защото бе подценил врага, както и армията. Сигурен бях, че тази арогантност вече не съществува.

В щаба на императора гъмжеше от чародеи — трибуните и генералите бяха пратени при мен. Надявах се, че заклинателите ще успеят да прикрият плана ни и че азазът ще прояви същото самодоволство като нас преди време.

На заранта на третия ден се замислих за нещо. Държах се като млад легат, толкова загрижен за първата си акция, че губи безкрайно време в тормозене на подчинените си и вместо да ги направи по-добри войници, ги превръща в треперковци.

Изложих плана си за деня на битката. Самият аз и този път щях да тръгна в челото на кавалерията. Останалата ми шепа Червени пиконосци, подсилени от Седемнадесети Ърейски пиконосци, щяха да имат честта да щурмуват с мен.

Късно следобед домин Отман дойде и съобщи, че атаката ще започне два часа след съмване на другия ден. До вечерта съдбата на Нуманция щеше да се реши.

Насилих се да заспя два часа преди полунощ и се събудих само след три часа. Останах да лежа; усещах как се раздвижва армията около мен, как стяга мускулите си.

Спомних си една молитва, която мълвях като дете, молитва към Танис, семейното ни божество. Беше от молитвите, на които майките учат дечицата си, молитви, които да им дадат сила в самотната нощ и да ги накарат да мислят за добруването на другите, вместо за себе си.

Шепнех думите, макар да не разбирах какво добро може да донесе на това бойно поле едно дребно божество от джунглата като Танис, след като толкова могъщи богове като Сайонджи и Айса, нейното проявление, щяха да газят по земята и чудовищни демони щяха да изпълняват ужасните заповеди на могъщи магьосници.

Станах и се облякох. Бях се умил и обръснал, преди да си легна, а предния следобед си бях облякъл чисто и почти сухо бельо — бях си го изпрал сам. Спомних си за огромните гардероби, които бях имал някога, и тъжно погледнах вещите си. Навлякох по-чистата от двете си ризи, червена като туниките на моите пиконосци, стегнах отгоре кожения елек, оцапан от битки и почти черен, и го напъхах в тесния кожен брич, черен като ботушите, които някой беше излъскал почти до блясък, все едно че бяха нови — изтърканите подметки не се виждаха. За броня си сложих само металния нагръдник и шлема, чието извито перо се беше проскубало.

Закопчах колана с меча от едната страна и сребърната кама на Йонджи — от другата.

Отидох в командната шатра и отново огледахме картата. Проучих последните донесения за разположението на противника. Промени нямаше — значи майсирците не бяха предупредени. Дано.

Малко преди разсъмване домин Отман нахлу в палатката и за първи път, откакто го познавах като неизменно спокойния и далновиден имперски адютант, беше явно уплашен. Изломоти, че императорът ме търсел, искал да се види с мен незабавно! Трябвало да се явя тутакси!

Какво можеше да се е случило? Дали майсирците не бяха научили за заклинанието му? Или, след като си беше магия, може би нямаше да успее да призове онова ужасно създание от леговището му?

Когато се приближих до шатрата на императора, от нея изскочи някакъв уплашен капитан с дрипава оцапана униформа и побягна.

Когато влязох, Тенедос изрита един запален мангал и димящият тамян се пръсна по пода. Друг мангал, с широк ярък пламък, стоеше по средата на грижливо изрисувана с кървавочервена креда фигура. Спомних си я веднага — рисувал бях многократно по-опростения й вариант, преди се изкатеря по стените на цитаделата на Чардън Шир, надраскал я бях за последен път върху камъните вътре, след това бях излял върху нея магическата отвара и бях побягнал презглава, докато демонът се надигаше от дълбините на пъкъла, за да дойде в нашия свят.

Походното писалище и столът на императора бяха преобърнати, а по пода се въргаляха древни свитъци и плесенясали томове, захвърлени в сляпа ярост.

Тракнах с пети и отдадох отсечено чест, като най-изряден легат-школник в лицея.

— Сър! Първи трибун Дамастес а̀ Симабю се явява по ваша заповед.

— Кучи синове! Гадове! Изменници! Предатели!

Погледнах Отман: беше не по-малко сломен от императора. Тенедос отиде до една от лавиците и взе кристална гарафа с бренди. Намери чаша, отпуши гарафата, после гневът му кипна отново и той я запокити към шкафа за карти. Кристалът се пръсна, брендито се изля в търкалящия се мангал и миризливите пламъци изригнаха нагоре.

Най-сетне той се овладя, обърна към мен и заговори спокойно:

— Мъжът, който напусна преди малко, е смел офицер. Препускал е дотук чак от Амур, от тренировъчната база на Гвардията. Три коня паднали под него по пътя. Не знам как е успял да се промъкне през майсирските позиции. Но слава на Сайонджи, че е успял. Ние сме предадени, Дамастес! Предадени сме от онези, за които се бием!

Скопас и Барту си бяха взели поука от първото си поражение. Някъде извън Никиас бяха съставили грижливо плановете си, включващи този път истинско войнство. Бяха използвали всякакви войници и армейски части, които могли да привлекат за каузата си, части, явно ужасени, че ще ги пратят на юг, за да бъдат хвърлени в месомелачката.

Повели ги бяха към Никиас и този път нямало гвардейски корпус, който да спаси положението. Верните уж части на столичния гарнизон се разбунтували и се присъединили към въстанието. Последният удар, според Тенедос, бил, че този път гражданите се вслушали в простото послание, проповядвано от Скопас и Барту: мир веднага, мир на всяка цена. Капитулираме пред майсирците, даваме им каквото поискат, за да напуснат Нуманция. Сваляме узурпатора Тенедос и хората му, защото те съсипаха Нуманция със своята безумна война срещу доскорошния ни добър съсед. Мир сега, мир завинаги!

Беше се случило преди седмица. Предателите по някакъв начин бяха блокирали реката и вестта за бедствието не могла да се разнесе на юг. През това време изпратили съобщения по хелиографа до другите провинциални столици.

— Кой знае какво още са обещали, с какво са ги заплашили, какво са им казали — продължи Тенедос. — Докато новината стигне до Амур, половината ми провинции са се вдигнали на въстание. Вече сигурно са повече.

Бях ужасен. Такова предателство беше невъобразимо. Без да искам разрешение, дръпнах един от столовете на Тенедос и се смъкнах в него.

— И сега какво?

Гледахме се в очите. Ъгълчето на устата му отново потрепери и той ми отвърна с малко разтреперан глас:

— Знам какво да направя — гласът му се укрепи. — Всъщност случилото се прави решението ми още по-лесно. Отман!

— Сър!

— Погрижи се Братството да е готово! Ще ми трябват след час. А сега ни остави. Все още има някои тайни, които не мога да споделя дори с теб — Отман отдаде чест и бързо излезе.

И Тенедос се усмихна, с усмивката на чистото зло.

— Събрал съм всички нужни неща, всички заклинания и треви, за да призова демона, който донесе горчивата орис на Чардън Шир. Трябва само да повикам Братството, да им раздам някои части от заклинанието, за да подготвят терена, и сам ще извърша останалата церемония.

— Днес ще унищожим не един, а двама врагове на Нуманция — единия, който я нападна отвън, и другия, който ни заби ножа отвътре — продължи той. — Демонът ще бъде призован и ще му се разреши да разгроми майсирците, както го мислех. А след това ще му доставя още по-голямо удоволствие. Ще му дам Никиас.

— Споменах за цената на това призоваване. Деянието, извършено от Скопас и Барту, го прави много по-евтино, по-евтино поне за честните нуманцийци. Ще дам Никиас на демона — повтори той. — Нека направи с Никиас това, което направи с каменната цитадела на Чардън Шир. Камък върху камък да не остане и Градът на светлината да се срине! Нека да са негови всички — мъже, жени и бебета — и нека бесните пламъци на пожара погълнат всички и всичко, което презре. Нека така да разкъса земята, че никой повече да не може да живее там, и градът да се превърне в тресавище, по-мрачно и от майсирската пустош.

— Нека Никиас бъде урок за бъдните поколения, които ще заобикалят пустошта, дом само на чудовища и на развала, и да знаят каква е цената на това да се опълчиш на ясновидеца Тенедос, на императора Тенедос! — гласът му беше пронизителен и очите му блестяха, докато редеше безумните си слова. Най-сетне се успокои. — Да. Точно това ще направим. Зная как да попреча на демона да се върне в своето селение. Преди се побоях да не изгубя контрол над него, затова пуснах онази синя мълния, която го върна в дома му, в огнения черен пъкъл.

— Но вече не. Този път — не. Този път ще го задържа тук, и горко на всеки, който застане срещу мен, защото ще ги сполети съдбата на майсирците и на жалките изменници в Никиас! — императорът изскърца със зъби. — След като унищожи Никиас, ще посегнем отново. Ще си върнем Нуманция, Майсир, а след него — още и още. Ще заграбим земи, за които никой нуманциец не е и чувал. Ще оставим демона, и други, за които тепърва ще науча, да станат нашите ударни дивизии и Нуманция ще си спести жертвите. Ще плащаме на създанието с душите на покорените и след като земята се опразни, ще ги заселваме с наши хора!

— И тогава, Дамастес, ще притежаваме истинската власт — продължи той. — Няма да са нужни повече олтари, молитви към капризни богини, които те предават, когато им хрумне. Веднъж ти обещах, скъпи приятелю, че двамата с теб един ден ще яхнем света. Благодаря на Байран, благодаря на азаза, пълни благодарности на онези кучи синове в Никиас, защото те отвориха нов път за мен — за нас, — път, за който може би ни трябваха години, докато го видим, и още години, докато намерим кураж да го хванем. Отчаяните времена раждат отчаяни мерки, нали! И също така раждат величие.

Тенедос се засмя и викна:

— Раждат богове!

Лицето му сияеше и годините се бяха стопили, и отново беше същият като в деня, в който се срещнахме за пръв път, толкова отдавна, в прохода Сулем, с труповете наоколо.

Но сега в очите му бушуваха пламъците на лудостта, не на силата.

Той протегна ръце, за да скрепим договора. Станах, протегнах и своите, и той пристъпи към мен.

Ударих го само веднъж, много силно, точно в брадичката. Смъкна се на пода без звук.

Уверих се, че е в безсъзнание, след което порових в магьосническите му сандъци и намерих здраво въже. Вързах ръцете и краката на императора, запуших устата му с парцал и вързах и очите му, после скрих тялото му в дъното на шатрата, в личния му отсек за спане, и придърпах кожите върху него. През цялото това време плачех беззвучно, почти заслепен от сълзите си.

Книгите, струпани до символа, оставих на пламъците на мангала и той изяде, без да мигне, черното познание, за което Тенедос се беше трудил така упорито, докато го придобие. След тях изгорих и тревите и сечивата, подредени наблизо. Затърках червения символ, докато не се заличи напълно.

Видях една стъкленица, отпуших я и ме лъхна същата воня на отварата, която бях излял в замъка на Чардън Шир. Прибрах стъкленицата в кесията на колана си и напуснах шатрата.

Изтичах до коня си, яхнах го и го подкарах в галоп. Някъде в сивата предутрин отпуших стъкленицата и я запокитих колкото може по-далече от мен.

Капитан Балк чакаше пред палатката ми.

— Извикай тръбачите — заповядах му. — Сигнал за атака!

Подкарахме в тръс. Тръбите пееха звучната песен за смърт. Барабаните забиха и пехотата, присвита на позициите си, се надигна и се изсипа с боен вик на полето.

Дадох знак, тръбите засвириха отново и поехме в галоп, с Червените пиконосци в челото, зад мен — всичко, което бе останало от гордото войнство, преминало границата така отдавна, стоманеният връх на пика, насочен към сърцето на Майсир.

Знамената ни, всички цветове на Нуманция, се вееха на утринния вятър и препускахме все напред и напред, и тътенът на конските копита заглуши барабаните.

Погледнах през рамо и очите ми се замъглиха, щом видях великата армия на Нуманция, на която бях служил цял живот, която толкова години бях водил — непоколебима, страховита, развяла знамена, тръгнала на своята последна битка.

Кръвта ми закипя от бойна ярост.

Врязахме се в майсирските редици, все едно че срещу нас нямаше никой, и продължихме дълбоко напред към центъра на армията им. Мъже се вдигаха срещу мен и ги посичах сред писъци, и продължавахме напред, като избивахме всичко по пътя си.

За миг изпитах глупавата надежда, че има шанс да победим, че майсирците ще се прекършат и ще побегнат. Пробихме втората и третата им линия и пред нас беше щабът им.

Тогава ни удариха по фланговете — вълна след вълна елитна пехота, за които ездачът на кон представлява лесна мишена, а не вдъхваща ужас фигура. Снишаваха се под пиките ни и връхлитаха срещу конете ни. Други войници се появиха отпред, не се огънаха и щурмът ни беше спрян, и всичко се превърна в кипнала гмеж от пики, мечове и копия, от убиващи и умиращи мъже.

Пред мен, на по-малко от стотина разтега, се виждаха огромни яркоцветни шатри с веещи се над тях знамена. Там беше кралят и извиках на пиконосците да тръгнат след мен, и натиснахме напред, стъпка след кървава стъпка.

И тогава от небитието се появиха демоните. Приличаха на ужасни насекоми, на бръмбари, но по-големи от кон. Но най-ужасното беше, че над зейналите им зъбати челюсти лицата им бяха човешки, и зяпнах, щом познах едно от тях.

Мирус льо Балафре.

Чух как някой изкрещя, също познал някого в друго чудовище, обърнах се и го видях: строгото лице на Мерша Петри. Надявам се в името на всички богове, че това бяха само маски, сътворени от азаза, за да ни ужаси още повече, и че не е могъл да призове душите на тези мъже да се върнат от Колелото. Не мога да повярвам, че Сайонджи би позволила на когото и да било да посегне на владението й.

Едно от чудовищата връхлетя срещу коня ми и за малко да откъсне главата му; той се изправи на задните си крака и ме хвърли на земята. Претърколих се и оживелият ужас надвисна над мен, острите му като ножици челюсти изщракаха, скочих напред и мечът ми се заби в туловището му. Чудовището се присви, докато измъквах острието, нададе пронизителен вой, бликналата зеленикава течност ме плисна в лицето, после тварта се свлече на земята и замря.

— Може да се убиват! — извиках над грохота на боя и видях как едно от тях разкъса на две капитан Балк, преди Кърти да забие стрела в човешкото му лице.

Магията на азаза бе почти толкова гибелна и за собствените му воини — чудовищата ги ужасяваха също като нас и те ревяха в паника, хвърляха оръжията си и бягаха. Ново чудовище връхлетя и Свалбард посече двата му крака, заби дългия си меч в корубата му и то също издъхна.

Нападнаха ме трима майсирци, единият с бойна брадва; разпрах му корема, върхът на меча ми се заби във втория и го посече в хълбока. Третият изпищя и побягна.

Никой вече нямаше наблизо освен два тежко ранени издъхващи демона; продължих напред към шатрите със знамената, чух как дъхът ми излиза хрипливо от дробовете и някак отстрани чух, че мълвя старата детска молитва към Танис.

Пред една от шатрите стоеше мъж. Беше облечен в черен халат и държеше странен жезъл — не тежък и плътен, а от усукано сребро, оплетено като дървесни клони.

Азазът.

Всичко друго на света изчезна. Вървях към него… и всичко ставаше много бавно, замъглено. Ръката му развъртя жезъла и от небитието се появи нов демон, този път — с лика на Алегрия. Но бях прехвърлил всякаква граница, за всичко скъпо бях забравил и замахнах с меча… и една от стрелите на Кърти се заби в тялото на демона, челюстите му изщракаха към дръжката — и всичко свърши.

Жезълът на азаза отново се завъртя, но вече бях по-близо, макар да не можех да го посека. Мисля, че продължавах да тичам напред, но може би греша.

Лявата ми ръка сама посегна към колана и сватбеният дар на Йонджи, сребърната кама, спасила толкова пъти живота ми и донесла толкова смърт, излезе от канията и я хвърлих със замах отдолу. Тя лениво се превъртя във въздуха, улучи азаза под ребрата и той се присви, изпищя и писъкът му изпълни целия ми живот, целия ми свят с ликуваща радост, и ми се стори, че чувам и смеха на Карджан, оттам, където го бе захвърлила Сайонджи. Лицето на чародея се сгърчи от болка, мечът ми се заби в отворената му уста и той издъхна.

Отново ме обзе надежда и се обърнах.

— Ред е на краля! — изревах, но зад мен имаше само трима мъже. Кърти беше паднал — от хълбока му стърчеше копие — и не помръдваше.

Но тримата бяха Биканер, Свалбард и още един пиконосец, чието име не знаех. Всички — подгизнали от кръв и сукървица, но всички — с онази зла, носеща смърт и прегръщаща смъртта усмивка, която знаех, че е изписана и на моето лице.

Тръгнах към шатрата, която трябваше да е на крал Байран, и на пътя ми застанаха двама мъже. Едри мъже, по-едри и от Свалбард. Блокирах удара на първия, но вторият ме поряза през ребрата.

Свалбард замахна и главата на единия отхвърча от раменете, после Свалбард се извърна към мен и ме погледна като дете, учудено защо го боли, какво го е ударило — и видях, че вече е без ръка. Малко под рамото му швиртеше кръв.

Свалбард падна и останахме само двамата с домин Биканер, и около нас имаше много мъже, и всички — в кафявото на Майсир.

Биканер уби още двама, преди стрелата да щръкне от гърдите му; извика и падна.

Миг след това отзад ме прониза пареща болка и залитнах, но пред мен все още имаше жив майсирец, а точно зад него знаех, че ще видя крал Байран и ще го отведа със себе си.

Но мечът ми беше станал твърде тежък, за да го вдигна, и болката бе като огън, забушувал в мен, и залитнах, щом друго острие се вряза в хълбока ми.

После всичко свърши.