Кралят-демон

15. Пътят на контрабандиста

„Канан“ бързо гълташе разстоянието нагоре по реката към Ренан. Кодираните хелиограми вече трябваше да са пристигнали и куриерите щяха бързо да отнесат вестта в Джарра, за да бъда посрещнат на определеното място от негаретите, граничната охрана на Майсир.

Взех със себе си петима души, с капитан Ласта за свой адютант и командир на отделението. Смятах да взема и ясновидката Синаит, но Тенедос заяви, че това щяло да е нарушение на протокола. Сега се чудя дали е било истина, или е имало други причини.

От чиста злоба повиших Карджан в ескадронен водач, но останах разочарован. Той само ме изгледа с яд, измърмори как всичко щяло да си дойде на мястото с времето и влезе в жилището ни да стегне багажа. Другите с мен бяха старши пиконосец Свалбард, вечно навъсеният грубиян, стрелецът старши пиконосец Кърти, чиито умения ценях високо, и пиконосец Манич, чието майсторство с лъка помнех от Кальо. Направих го старши пиконосец, за негово огромно учудване. Но после се сети, че все пак е с по-нисък ранг, и изръмжа на Карджан.

Карджан се изкиска и каза:

— Щом си най-младшият, няма да се чудим кой да пали огъня. А ще видиш, че те повишиха, щот’ господарят колкото хора повиши, толкоз погребва. Даже повече. Облагите за вдовицата ти ще са по-големи. Добър човек ни е господарят.

Оттеглих се ухилен, преди да е разбрал, че съм го подслушал.

Коне и резервни животни щяхме да вземем в Ренан, после щяхме да тръгнем на югозапад, да влезем в Пограничните земи западно от планините Ърши и да поемем по тайния път на Йонджи.

Двамата с него бяхме изкарали четири дни, преповтаряйки маршрута не само по беглите скици на районите около планините, но и по коментара на Йонджи, точен посвоему:

— Като стигнеш разклонението на потока, хващаш ей по тая пътека. Точно там има едно високо дърво, с клон дебел колкото ствола, увиснал наляво. Ще го познаеш, щото на клона има вързано въже. Обесих там един стар приятел, неучтиво се държеше. Около дървото може още да има кокали, ако чакалите не са ги разпръснали вече.

Йонджи ми описа пътя с голяма неохота, защото държеше да тръгне с нас — тъпаците от равнините според него изобщо нямало да намерят началото на пътеката, а навътре из планината — да не говорим. Отрязах го и той почна да спори, да заплашва и даже да се моли. Но останах твърд. Не можеше да си въобразява, че ще позволя един трибун, глава на имперските разузнавачи, да тръгне в неизвестното, колкото и за важна да смяташе императорът мисията ми.

Накрая той ме изгледа много ядосано и кимна.

— Чух заповедта ти, нуманциецо. Добре — и се престори, че темата е приключена. Трябваше да се сетя.

Първите два дни след като отплавахме от Никиас не излязох от каютата си — имах да чета и подписвам тонове заповеди. Но накрая не остана нищо, което да ми напомня за Никиас, за бюра или документи, тъй че излязох на палубата. Беше мъгливо и хладно и се оставих влагата да измие лицето, ума и душата ми така, че всичко да остане зад мен.

Все още бяхме в делтата на Латейн и бреговете понякога се приближаваха много, въпреки че каналът бе изкопан дълбок. Бях се загледал в една много красива водна птица и се възхищавах на разкошните й пера, без да обръщам внимание на безделничещия моряк с гръб към мен.

— Късмет има тая птица, нуманциецо. Ако беше на брега с лък и стрела, не се съмнявам, че перата й щяха да кацнат на някоя от шапките ти.

Беше Йонджи, разбира се.

Отворих уста да го наругая, но спрях — това щеше само да усили злорадството му. Спомних си времето си като инструктор във войнишки учения и се направих на много ядосан.

— Как смеете, трибун! Нарушили сте изричните ми заповеди!

— Вярно е — каза Йонджи.

— Мога да ви арестувам и да заповядам да ви върнат в Никиас във вериги!

— Можеш да опиташ — отвърна ми заканително. — Или да кажеш „станалото — станало“ и да черпиш едно.

Най-сетне ми падна в ръцете.

— Няма пиене на борда. След като не пия и след като сме по имперска работа, изрично заповядах на домакина да не качва на борда никакъв алкохол.

— Ти си… зла змия! — изсъска Йонджи. — Трябваше да се сетиш бе, човек!

Почесах се по носа и го изгледах умно.

Слязохме на един малък кей в покрайнините на Ренан — никак не държах да привличаме внимание и да изгубя цяла седмица, през която всички политици и военни в Ърей да ми се слагат. Конете ни чакаха. Натоварихме багажа и поехме през красивите предградия и още по-красивите подгизнали от дъжда околности. Колкото повече се отдалечавахме от цивилизацията и се приближавахме към неизвестното и опасностите, толкова по-щастлив ставах.

Пътеката беше широка, мамеща и без заповеди и коментар всички разхлабихме оръжията си в ножниците.

— Това, хапльовците от равнината, май все пак можете да понаучите някои неща — изсумтя Йонджи. — Пътеката е за засада, за глупаците. Умните хора я използват за белег, че са хванали верния път.

Не обърнах внимание на обидите му, решен да изпълня точно указанията, които бях запомнил. Забелязах конусовидната скала, изчаках да влезе в створ с горичката по средата на един склон и огледах за отбивката.

— Тук! — казах и обърнах коня към един едва забележим процеп между скалите. Процепът се ушири в истинската пътека и Йонджи изсумтя одобрително.

Хълмовете пред нас постепенно се извисиха в сурови планински върхове.

Храмът изникна изведнъж от снежната виелица, надвиснал над тясната долина като настръхнал орел. Беше построен от черно дърво и украсен с каменни статуи на приказни същества, неспоменати в нито една легенда. Каменни фигури на демони красяха наклонените стрехи. Зачудих се кой може да е издигнал този храм — невъзможно беше мъжете и жените, обитаващи няколкото десетки колиби долу, да са извършили такъв колосален труд дори за цяла вечност, дори с помощта на богове. Зяпнах нагоре към тъмните зейнали прозорци без стъкла и завеси и неволно потръпнах.

Йонджи гледаше огромната сграда или по-скоро — свързаните няколко сгради, с гняв и омраза. В указанията му не се споменаваше нищо за това място, освен че тук трябваше да сменим конете за животни, по-пригодни за планината. Приближих се до него и понечих да го попитам какво не е наред.

Той поклати глава.

— Без приказки. Не сега.

Замълчах си, но дадох сигнал на хората си — потупване по ефеса на сабята и още едно по металната ръкавица на дясната ръка. Сигналът се предаде по колоната и бяхме готови за всякаква изненада. Щом се заизкачвахме по каменните стъпала, над долината прокънтя гонг и масивните порти бавно се отвориха. Към нас заслиза мъж, много млад, слаб, с обръсната глава и въпреки бурята — облечен само с тънък халат, с всички цветове на лятната дъга. Стъпваше като царствена особа, обкръжен от невидим антураж.

Спря се и ни изчака, скръстил ръце. Щом се приближихме, проговори на много завален нуманцийски с мек, почти женствен глас:

— Поздрави, странници!

— Поздрави, оракуле! — отвърна Йонджи.

— Знаете титлата ми. Били сте тук преди.

— Аз — да, но приятелите ми не са.

Младият мъж ни огледа един по един и погледът му бе като вятър, по-пронизващ, по-вледеняващ и по-неумолим от снежната буря.

— Леко сте натоварени за търговци — продължи оракулът. — Или носите злато в торбите си, да купувате в Майсир?

— По друга работа сме.

— Аха. Трябваше да го усетя. Войници сте. Личи си по облеклото, по стойката ви на седлата. Желанието ви?

— Товарни животни — отвърна Йонджи. — Подслон за през нощта. Храна, може би. Готови сме да се отплатим.

— Знаете ли обичая?

— Знам го.

Беше ми обяснил, че като стигнем до това село, всеки от нас трябва да поднесе дар, дар с топло облекло. Реших, че обичаят си е съвсем разумен.

— Тогава сте добре дошли — каза оракулът. — Но само до съмване. После трябва да си продължите по пътя.

— Ще се подчиним — отвърна Йонджи. — Но защо ни ограничаваш гостуването? Миналия път не беше така.

— Тогава не аз бях оракулът и не те помня — каза младият мъж. — Но усещам кръв. Кръв по вас, кръв зад вас, много повече кръв — пред вас. Не искам да се задържате тук, за да не оставите дамга по нас — посочи към селото и видях, че две врати се отвориха — едната на колиба, едната — на конюшня. — Сега вървете — подкани ни той, нито грубо, нито вежливо, обърна се и се прибра в храма.

Двама мъже ни помогнаха с конете, а три жени ни нахраниха с гъста яхния с леща, домати, лук и други зеленчуци, със силни подправки, каквито не бях опитвал дотогава. След като се нахранихме, разгънахме походните одеяла и налягахме по дървените пейки, на които ядохме. Въпреки тежкия дървен лост придърпах моята до вратата, та никой да не може да влезе. Сабята както винаги ми беше подръка.

Спах зле. Спохождаха ме лоши сънища, които едва помня, сънища за странни чудовища, за снежни бойни поля, осеяни с трупове, и реки, почервенели от кръв, още по-червени огньове и отекващи писъци на умиращи жени. Будех се на пресекулки, вслушвах се замаян като пиян във воя на бурята отвън и заспивах отново.

Нощта продължи сякаш цяла вечност, но най-сетне на вратата се потропа. Дръпнах лоста. Трите жени стояха на прага, едната с ведро кипнала вода, другата с кърпи, третата — с огромна купа овесена каша. Измихме се, хапнахме набързо и щом приключихме, чухме тропот на копита и животинско мучене.

Отвън ни чакаха десет зебу с дълга заскрежена козина, с вързани вече на гърбовете им дървени самари и наръчи дърва за огрев зад всеки самар. Рогата им бяха увенчани със светлочервени метални топки, тъй че нямаше опасност да ни изтърбушат. Приближихме ги предпазливо, а те ни изгледаха също толкова подозрително. Но се оказаха съвсем кротки и реагираха добре, щом ги потъркаш по муцуната или почешеш между ушите. Капитан Ласта всъщност се чувстваше съвсем добре с тези странни животни и се зачудих дали не е бил колар в предишния си живот и дали да се прероди във войник е било награда, или наказание.

Стегнахме багажа си на самарите и бяхме готови за тръгване, всеки повел по едно зебу, а второто — вързано на дълъг повод за седлото на първото. Предложихме на мъжете от селото сребро, а на жените — злато, но не пожелаха нищо освен дрехите, които вече им бяхме дарили.

Оракулът стоеше по средата на пътеката, извеждаща от селото.

— Доволни сте — каза той. Не беше въпрос.

— Да — отвърнах му. — Благодаря ви за гостоприемството.

— Този дълг ни е даден от нашия бог, чието име не бива да се споменава. Благодарности не са нужни. Но вие се държахте снощи добре, не бяхте нагли с мъжете ми и не оскърбихте жените ми. За това ви поднасям дар, гатанка, над която да се потрудите по пътя. Снощи направих едни заклинания. Нашият бог ни позволява любопитство. Сега ще събудя вашето:

— Бога, комуто мислиш, че служиш, нему не служиш. Богинята, от която се боиш, не е твоят враг, а твоят враг е онзи, що се стреми към повече, иска да стане бог, но накрая няма да стане нищо повече от демон, че демони са вече истинските му господари. Последната част от гатанката е: служи на когото щеш, служи комуто можеш, служи само на едного, а той с нищо не ще те възнагради.

Сведе глава и се заклевам, че по устните му пробяга усмивка, после се обърна и закрачи към храма.

— Какво по дяволите означава пък това? — изръмжа Карджан.

— Кой знае. Ти познавал ли си някога жрец, който да не се опита да те обърка?

Някой се изсмя късо, но когато продължихме, всички се бяхме смълчали, изпълнени с тревога.

— Кои бяха тези хора? — попитах по някое време Йонджи.

— Не знам… но за селото има приказки — и за храма, — че винаги са били тук. От времето на дядо ми се знае, че е място на древна загадка.

— Кой бог почитат?

— И това не знам.

— Защо ги мразиш? Нахраниха ни, дадоха ни подслон, размениха конете ни.

— Защото — заподбира внимателно думите си Йонджи — мразя онези, които знаят повече от мен и отказват да го споделят с мен. Мразя онези, които имат повече сила от мен, без това да е оправдано с нищо. Мразя онези, които знаят, че някой ще бъде предаден, но си стоят настрана и позволяват това да се случи. И мразя онези, които си имат някакъв бог да им шепне в ушите и си въобразяват, че ги е осиновил в проклетото си семейство! Веднъж с трима мои хора дойдохме тук, много пострадали, и бяхме изгонени от проклетия баща на тоя млад сополанко, по причини, които още не разбирам, и заради това се надявам да се прероди като лигав червей. Е, нуманциецо, това достатъчно ли е?

Оставих го на мира до края на деня.

— Май идва виелица, трибуне — каза капитан Ласта. Вятърът се усилваше, студен и влажен.

— Пътеката продължава към стръмнините, доколкото помня — рече Йонджи. — Можем да се подслоним…

— Велики богове! — възкликна Манич. Сочеше към издигащия се пред нас склон. В първия миг не можах да различа нищо, после снегът се отвя и видях на една скала, застанал съвсем неподвижно, леопард — но леопард, нашарен не като тези, които бях виждал в джунглата. Шарките му бяха много тъмни, а козината около тях — чисто бяла. Беше огромен, почти колкото тигър. Гледаше ни неподвижен, изпълнен с любопитство.

— Ще нападне ли? — прошепна Манич.

— Аз няма да рискувам — заяви Кърти и бавно пристъпи към зебуто си с лъка в калъфа. Замръзна, когато сред виелицата се появи мъж и застана до огромната котка. Беше едър, с дълга коса, по-дълга и от моята, и с буйна брада, черна като косата му. Беше облечен в кожен елек без ръкави, с гащи и ботуши също от нещавена кожа, с груба вълнена риза под елека. Стоеше неподвижно, също като леопарда, и ни наблюдаваше с интерес. Протегна ръка, погали животното по главата и звярът гордо настръхна под допира. Снегът над скалите се завихри, а щом се проясни, мъжа и звяра вече ги нямаше.

Стигнахме началото на прохода. Вдясно се издигаше почти отвесна стръмнина, а вляво — гол планински склон, покрит с дълбок сняг. Чух съвсем ясно различим глас, идващ неизвестно откъде — нежен, женски като че ли:

— Спри. Върни се.

— Какво? — гласът ми отекна силно в замръзналото безмълвие.

— Какво има, сър? — попита Ласта. Отново чух гласа и разбрах, че трябва да се подчиним.

— Обръщай животните! Действай! Бързо!

Последва объркване, но хората ми се подчиниха, малката колона се обърна и поехме обратно по дирята. Изругах, разбрал неясно как, че трябва да се движим много, много по-бързо. Мъжете ме гледаха все едно, че съм полудял. Миг след това се чу буботене, глух барабанен тътен, който започна да се усилва — идваше отвсякъде.

— Вижте! Там, горе!

На върха на склона се завихри снежен облак и се затъркаля надолу, все по-голям и по-голям. Спускаше се лавина — кипнала и димяща. Вече нямаше нужда да карам хората си да бързат и да им викам, дори зебутата като че ли разбраха колко близо е смъртта и затичаха тромаво назад.

Бавно, твърде бавно се движехме, а грохотът се усилваше все по-близо и не смеех да погледна назад, не смеех да видя приближаващата се смърт. Тя ме пое, отхвърли ме напред и се оказах заровен сред облак от щипещ сняг, мек и податлив отдолу, търкалях се надолу, жив погребан и задавен от мекия и нежен, убийствен сняг, изпълнил устата и ноздрите ми.

После всичко стихна. Нищо не можех да видя. Опитах се да раздвижа ръцете си, разбрах, че мога, и замахах дивашки, на ръба на паниката. И тогава видях небето — сиво и навъсено — и разбрах, че съм заровен едва на стъпка в снега, в самия край на лавината. Останах да лежа неподвижно, с мисълта, че никога досега не съм виждал толкова хубаво небе.

Изправих се с усилие и разбрах, че съм последният побягнал и единственият заровен. Мъжете се струпаха около мен. Зяпнах планинския склон. На мястото на дебелите преспи беше останала само сива скала. Високо горе, където бе започнала лавината, успях да различа малки точици — подскачаха и танцуваха, и чух смътни крясъци на безсилен гняв. Чувството го долових, но гласовете не бяха човешки.

— Какви са тези същества?

— Не знам — отвърна Карджан. — Движат се на два крака… но не като хората.

Точиците се събраха, прехвърлиха билото и се скриха от поглед.

— Сър? Какво ви накара да ни спрете?

— Не знам. Може да съм зърнал нещо с крайчеца на окото. Проклятие, може просто да съм извадил късмет.

Закимаха — Дамастес а̀ Симабю беше прочут с големия си късмет. Всяко друго обяснение щеше да прозвучи крайно обезпокоително.

Успокоихме животните и продължихме до превала, за да започнем дългото спускане към Майсир. И на всяка стъпка по пътя се чудех чий беше онзи женски глас. Чудя се дори дали е бил женски. Мъжът, който се нарече „оракул“, имаше много мек глас. Дали не беше той? И ако беше той, защо ме беше… защо ни беше предупредил? Отговори нямах.

Стигнахме до едно дефиле и видях тясна клисура, отвеждаща настрана.

— Ще спреш ли за малко? — каза Йонджи.

— Разбира се — заповядах почивка.

— Ела с мен, ако обичаш — подкани ме кайтецът и се подчиних. — Оставете ни сами — каза Йонджи на останалите.

Навлязох след него в клисурата, преградена с висока до гърдите каменна стена. Йонджи остана до стената да ме изчака. Надникнах над нея. Теснината продължаваше още около петдесет крачки, затворена в края от скални стръмнини. Стените я засланяха от снега и по камъните се виждаше само прах. Земята беше осеяна с кости — човешки кости. А по тях и около тях видях ръждясали брони, счупени лъкове, прекършен меч и животински кости.

— Петдесет души — промълви Йонджи. — Добри, честни контрабандисти. Бяха взели в групата си няколко нови мъже за този преход. Новите ги предадоха.

Посочи ми черепа, все още стегнат в ръждясал полушлем.

— Това беше водачът им. Джюин. Добър човек. Стигнало му времето да посече четирима от предателите и заповядал на хората да се изтеглят тук и да се бранят до смърт. Преди да ги избият, изгорили и потрошили стоката си, тъй че за разбойниците не останало нищо. Загинал последен, а мечът му изпял смъртната песен за мнозина от враговете — спря и само вятърът зашепна в настъпилото безмълвие.

— Откъде знаеш какво е станало? — попитах го. — Бил ли си тук?

— Не.

— Тогава…

— Знам го. Последният предател ми го каза, преди и той да умре — погледна отново черепа с шлема и повтори: — Добър човек. Моят брат.

Стъписах се.

— Защо… защо не си погребал тялото му? Или не си го дал на пламъците?

Погледът му беше пронизващ.

— Ти скърбиш по твоя си начин, нуманциецо. Аз — по своя.

Тръгна назад към колоната, после се обърна.

— Никой от тези, които устроиха засадата на Джюин, не е жив. Никой.

Настроението на Йонджи скоро се оправи и той отново се превърна в шумния веселяк. Спускахме се надолу към равнините. Вече наистина бяхме в Майсир.

Всичко тук изглеждаше и миришеше различно. Кайт ни беше чужд, но много приличаше на чукарите и клисурите в планините Ърши или по границите на Ърей.

Наоколо се издигаха дървета, но вместо заплетените джунгли на Нуманция тези тук бяха високи, високи смърчове, борове и кедри, чиито клони, разлюлени от вятъра, шепнеха тайни за тази непозната земя. Виждахме мечки, някои по-големи от всичко, което съм ловил в родния си край, и следи от огромни диви котки. Въздухът беше чист и прозрачен и скоро Никиас и личните ми проблеми се оказаха на цял свят разстояние.

Йонджи, който обикновено се движеше мудно — последен в колоната, — се приближи до мен.

— Хубава е тази земя, нуманциецо.

— Хубава е.

— И знаеш ли защо? — не дочака отговора ми. — Защото тук няма хора — ухилихме се и двамата. — Мечтал съм си да си построя малка колиба тук някъде — продължи Йонджи. — Заравям малкото неща, които ще ми трябват — жито, сол, върхове за стрели, малко зърно за зимата — и си я карам на риба и дивеч.

— Хубава мечта.

— Само една пречка има.

— И тя е?

— Че това е Майсир.

— Е, и? Едва ли ще ти завидят за мечата кожа и сьомгата.

— Може и нещо друго да има тука — отвърна той малко загадъчно. После ме потупа по рамото. — Е, трибун Дамастес а̀ Симабю, добре се справихте под водачеството ми и искам да ви кажа, че може би, особено предвид липсата на достатъчно истински опитни хора, бихте могли, само бихте могли, сам да водите патрул. Можете да се наречете „разузнавач“, ако желаете.

Шегуваше се, но останах трогнат и приех званието присърце.

— Благодаря ви, трибуне.

Той също стана сериозен.

— Ако бъда внезапно отзован, поне ще знам, че всичко ще остане в добри — е, може би не чак добри, но поне не съвсем дървени ръце.

— А това какво означава?

— Не ти ли омръзна да ми задаваш този въпрос? — отвърна Йонджи и отново изостана в края на колоната.

Мъглата бе гъста и се движехме много бавно. Движехме се тихо, ботушите и копитата глъхнеха в меката пелена на боровите иглички. Завихме и видяхме посрещачите си.

Петнадесет мъже, яхнали еднакви черни коне. Всички — в тъмна броня. От двете страни в дъга се бяха пръснали стрелци, с изпънати за залп стрели. Познах ги от рисунките в Иригон. Бяха негарети, граничната охрана на Майсир.

— Който мръдне, ще умре на място — каза един от мъжете, с буйна черна брада. — Ръцете далече от оръжията — и подкара коня си към нас.

Хората ми бяха замръзнали на местата си, също като мен… но Йонджи беше изчезнал! Юздите на зебуто му се бяха провесили до земята.

— Представете се добре — или отправете последните си молитви на които там богове се кланяте — заповяда брадатият и върхът на пиката му се опря в гърдите ми.