Кралят-демон

18. Крал Байран

Джарра се простираше на левги около нас. Симетрично изпънатите й улици се прекъсваха от паркове и малки езера, повече дори от тези, които красяха Никиас. Булевардите бяха широки, с надвиснали дървета, а реката лъкатушеше лениво през града, от изток на запад. Градът беше укрепен със стени, но доста хаотично. Първоначално беше планиран като осмоъгълник, със здрави стени против обсада, дебели близо трийсет стъпки, и стражеви кули по ъглите. Но след това се беше разширявал и всеки път бяха вдигали нови крепостни стени. Тези стени, след като ги погълнеше метрополията, се отваряха със сводове, за да минава търговията през тях.

По на юг имаше ниски хълмове и там бяха дворците на могъщите. В един от тях беше нуманцийското посолство, където отивахме. Отвъд тези имения, всички обкръжени от паркове, се намираше Моритон, личното владение на краля, крепост, обкръжаваща многобройни представителни сгради, казарми и административни центрове. Тук обитаваше крал Байран със своите хиляди сатрапи, слуги, роби и администратори.

Шамб Филарет беше изпратил предишната нощ конници напред, тъй че ни очакваха. Зад портите на външната крепост бяха вдигнали павилион срещу дъжда и под него чакаха пищно облечени сановници.

Бях се облякъл в дълга до кръста червена пелерина заради дъждовното време, с черни ботуши до коленете, бял брич, бяла туника с червена обшивка и кивер на главата. За оръжие носех меча, подарен ми от крал Байран.

Алегрия беше в тъмнокафяво, почти черно копринено облекло с везмо по него, с високо деколте. От кръста надолу костюмът й се разширяваше в торбести панталони, а под тях носеше къси ботушки. За защита против лошото време си имаше късо наметало с качулка, което на пръв поглед приличаше на почти прозрачна, обшита с екзотично везмо дреха. Но дрехата беше вълшебна — пазеше я от дъжда.

Първият, който пристъпи да ме поздрави, се оказа барон Сала, с тъжни както винаги очи. Не бях сигурен дали стоя над него по сан, но нямаше да навреди много, ако се поклоня първи, особено след като императорът искаше мир, а един човек, който носи мир, не може да бъде арогантен. Сала остана леко изненадан и също се поклони — първо на мен, а след това, за моя изненада и удоволствие, на Алегрия, която при това поздрави по име и я удостои с почетното „войзера“ — благородна дама. Можеше и да не е нищо повече от робиня, но Сала прояви благоприличие.

— Бароне — заговорих. — Веднъж ми заявихте, че се съмнявате дали императорът ще позволи да посетя страната ви. Радвам се, че се оказахте неправ, колкото и дълбоко да съжалявам за обстоятелствата.

— Аз също, както и кралят ми — отвърна Сала. — И между другото, титлата ми вече е лигаба. Кралят ме удостои с висока чест.

— И съвсем мъдро — отвърнах искрено. Лигаба беше титлата за най-висшия дворцов съветник.

— Благодаря ви, посланик. Надявам се да докажа, че сте прав. Кралят също така ми възложи да представлявам Майсир в нашите преговори.

— Това наистина е чудесно — казах, този път не толкова искрено. Може би щеше да е добре, че ще си имам работа с човек, който познава Никиас, императора и Нуманция, но от друга страна, щеше да е много трудно да прибягвам до каквито и да било блъфове.

Към нас пристъпи друг мъж, облечен в сива куртка и панталони, с много отличия по широката лента, минаваща през рамото му. Познавах го по портрет, въпреки че не го бях виждал досега. Беше лорд Суса Боконок, нуманцийският посланик в Майсир. Произлизаше от много древен род, добре възнаграден след полагането на клетва за вярност пред императора ден след като Властта на Десетимата отстъпи пред исканията на Тенедос. Боконок винаги беше служил като дипломат, поради което му бе възложен този изключително важен пост в Джарра. Бях прочел досието му, разговарял бях дискретно с други хора във Външната ни служба и бях разбрал, че го смятат за средно интелигентен и не особено инициативен. Умееше да се разбира с хората, най-вече с високопоставени особи, и лесно се вписваше сред тях.

Честно казано, повечето го смятаха за прекалено тъп и се бях чудил защо императорът е избрал точно него. После осъзнах, че за Тенедос Майсир беше твърде важен, за да се занимава с него някой друг освен самия той, и че е избрал идеалния човек за работата, човек, който ще се подчинява на указанията до последната буква, но нищо повече, човек, който ще докладва за ставащото без никакви лични интерпретации, човек изключително верен.

Боконок беше петдесет и няколко годишен, с грижливо оформена сива брада и къса коса. Държеше се с достойнство. Можеше, в зависимост от избора си, да си придава вид на благодетелен, макар и малко строг господар, или — когато е ядосан или пък симулира това чувство — нещо, което трябва да умеят всички дипломати, военни командири и родители — на самото въплъщение на Ахарел, бога, говорещ на кралете.

— Посланик а̀ Симабю — заговори той, — има една малка изненада. Първоначално трябваше да се настаните в нашето посолство. Но кралят реши друго и сте поканен да пребивавате в Моритон. Това е много голяма чест, посланик, никой нуманциец не е бил удостояван с нея досега. Ще се погрижа хората ви да бъдат настанени добре.

— Кралят взе това решение — намеси се Сала — не само заради почитта към вас и император Тенедос, но и за да покаже колко сериозно приема този спор и за да покаже, че желае проблемът бързо да се реши… преди да му бъдат наложени други алтернативи. Двамата с него се надяваме, че мирното решение е възможно.

— Напълно — отвърнах аз. — Бързо и незабавно. Имам изричните заповеди на нашия император.

Двамата професионални дипломати бяха изненадани и леко стъписани. Сала изведнъж се усмихна.

— Хм… Чудех се защо сте избран за тази задача, след като не съм чувал да сте особено надарен във воденето на заплетени преговори.

— Не съм. Точно затова бях избран.

— Времето, което ще прекарате тук, може да се окаже много интересно — каза замислено Сала. — Посланик а̀ Симабю… може ли да ви попитам дали не сте уморен?

Въпросът ме обърка. След това се усмихнах широко.

— Да не би да ме предизвиквате на състезание по бягане?

Сала се засмя.

— Беше ми наредено да ви задам този въпрос, защото ако не се чувствате уморен от пътя, има едно лице, което желае да се срещне с вас незабавно.

Двамата с Боконок се ококорихме. Лицето можеше да е само едно. И отговорът — само един.

— На вашите заповеди, сър.

Качих се в церемониалната карета със Сала и продължихме навътре в Джарра. Улиците бяха пълни с народ, всички викаха възторжено и пееха. Възхитих се на крал Байран, че е способен да вдигне с такава лекота толкова грандиозен спектакъл. Хората пееха, макар и в донякъде репетиран унисон за своя крал, за император Тенедос, за Майсир, за Нуманция, а от време на време — и за моя милост.

Махах с ръка и се усмихвах. Забелязах, че много от хората гледат не толкова малката ни процесия, колкото нагоре, и също извърнах очи към небето. Горе се появяваха и изчезваха безчет вълшебни фигури, извиваха се като хвърчила, понесени от силния вятър. Някои представляваха митични същества, други — чудовища, които сигурно обитаваха Майсир, зърнах дори онзи блатен плужек и паякоподобната горила.

Също като в Осви, сградите често бяха каменни на долните етажи и от изкусно резбовано дърво на горните, боядисани ярко и с пищна украса. За разлика от Осви, покривите често пъти бяха метални и също толкова ярко боядисани, като дървените стени. Но в Осви високите сгради бяха малко, а в Джарра — много. Някои стигаха чак до осем-девет етажа, увенчани с фантастично изваяни куполи. Приличаха на жилищни сгради и Сала потвърди предположението ми.

— Обикновено са за бедните — обясни той. — Строим непрекъснато, но хората, изглежда, правят деца по-бързо, отколкото можем да сковем дървото. Предполагам, че е защото да правиш бебенца е много по-интересно, отколкото да ковеш дъски.

Подхвърлих колко добре е планирана Джарра.

— Това е скритата благословия, която Шахрия ни предлага със своя огън — каза Сала и обясни, че градът е изгарял три пъти през последните двеста години — веднъж от умишлен палеж, веднъж от голям пожар, започнал от горите наоколо, който погълнал Джарра, а веднъж — по неведоми причини.

Хората бяха облечени малко по-добре, отколкото по селата и градчетата, през които бяхме минали, но не много. Освен големината, архитектурата и щедрата употреба на боя Джарра не се оказа толкова забележителна, колкото си я бях представял.

Чух писъци на страх и викове на удивление и отново погледнах нагоре. Небето се беше изпълнило с легиони от воини, кои маршируващи, кои — препускащи на коне. Всички бяха въоръжени страховито и бронята им бе направена така, че да внушава ужас. Викаха безмълвно и размахваха оръжия. Кого ли трябваше да впечатлят тези магически същества? Тълпите? Или мене?

Минахме покрай един огромен храм и чух отвътре да ехти мощен, усилващ се и заглъхващ хорал. Сигурно пееха поне две хиляди мъже и жени.

— Какво честват?

— Нищо — отвърна Сала. — Поне доколкото знам.

Разбрах, че се молят на Умар, отдръпналия се от света Създател.

— Винаги сме го почитали — каза Сала. — Най-древният, най-мъдрият, онзи, който е създал всички нас, хора и богове, самия живот. Може би ако му се молим достатъчно упорито, ще се върне.

Каза го, все едно че наистина го вярваше.

Пред портите на Моритон нямаше тълпи. Мрачните черни стени, които се издигаха пред нас, щяха отблъснат всекиго. Стражи не се виждаха, нито ни спря някой, а крилата на портите се разтвориха широко без никакъв звук. Вътре имаше двор, в който можеше да се побере половин армия, след него — втора порта. Тя също се разтвори и се озовахме в Кралското владение. Моритон беше огромен, цял град в града, само дето на света има малко градове, съставени изцяло от дворци. Някои от тези тук бяха огромни, други просто грамадни, и между тях гъмжеше от казарми и не толкова забележителни постройки, които според обяснението на Сала бяха предназначени за дипломатическия корпус и други администратори. Всички изглеждаха улисани в работата си и никой не си правеше труд да ни погледне, докато минавахме.

Каретата ни зави по дълга алея, покрита с многоцветни каменни плочи. Водеше към импозантно здание с контрафорси от двете страни, като огромни криле, които те понасят в каменното му сърце.

Каретата спря и зачаках да се появи лакей. Никой не дойде.

— Продължете — подкани ме Сала. — Няма да се изгубите.

Послушах го и бавно се заизкачвах по стъпалата. На всяка стъпка отекваше силен гонг и сърцето ми трепваше. Дъждът също се разколеба, сякаш и той се беше уплашил. Щом се приближих, извитите като полумесец криле на портата, високи над петдесет стъпки, се разтвориха и се озовах в дълъг вестибюл с висок, губещ се в сумрака сводест таван. По стените имаше пана, изтъкани от най-скъпа коприна, обшити със злато и сребро, някои с абстрактни фигури, други — с приказни, легендарни, както се надявах, същества.

Пред мен се разтвори нова врата и пристъпих в друго огромно помещение. Прозорците му бяха покрити с разноцветни стъкла срещу дъжд и студ, а в четирите ъгъла пращяха буйни пламъци. Залата беше дълга може би двеста стъпки, над петдесет стъпки широка и висока към седемдесет и пет. Беше осветена равномерно, но не видях нито факли, нито свещи. В другия край на помещението, на кръгъл килим в червено и златно, стоеше мъж, чийто ръст не отстъпваше на залата. Зад него имаше покрита с тежка завеса ниша.

Висок съм, но крал Байран беше с цяла глава по-висок от мен. Беше малко над четиридесетте, строен, силен, с ястребово, гладко обръснато лице с хищно изражение. Носеше проста диадема със скъпоценен камък, голям колкото юмрука му, сиви панталони и туника с тънка сива кожена обшивка, очертаваща мускулести рамене и тънкия кръст и бедра: приличаше на броня. На кръста му имаше прост кожен колан със също толкова обикновена кама.

Не можеше да избере костюма си по-добре, за да подскаже, че е човек на войната. „Ела с мир — говореше облеклото му — или се приготви за това, което те чака.“

Приклекнах на едно коляно и сведох чинно глава. Вярно, че се познавах добре с друг велик владетел, но това тук беше различно. Познавал бях император Тенедос още като млад магьосник, тъй че между нас съществуваше известна фамилиарност, разбиране, че Тенедос е съвсем обикновен човек. Крал Байран беше последният от царствения род, държал трона в продължение на столетия, и Нуманция изглеждаше нищожна пред неговото кралство.

— Добре дошъл в Майсир и в Джарра. — Гласът му беше леден и твърд.

Станах.

— Благодаря за поздравлението, ваше величество, и за високата чест, която ми оказвате с поканата да се явя пред вас така бързо.

— Чакат ни важни дела — каза той. — Разбирам, че и вие като мен желаете да постигнем уреждане… едно или друго… така че двете ни кралства или да намерят нов курс, или да продължат по стария.

— Ваше величество, ще ми позволите ли дързостта да предложа трета алтернатива? Такава, каквато замисли моят господар.

— И тя е? — гласът на крал Байран стана още по-студен.

— Мир, сър. Мир, който ще сложи край на неприятностите между нас и ще гарантира вечно добросъседство.

— Бих се примирил, посланик а̀ Симабю, с нещо, което ще трае поне докато вашият император и аз сме живи. Приближете се, ако обичате. След като ще обсъждаме толкова важно дело, не бих искал да си дерем ненужно гърлата — подчиних се. — Значи вашият господар желае мир.

— С цялото си сърце.

— Тогава длъжен съм да заявя, че съм объркан от някои сигнали, идващи от Нуманция — продължи той. — От известно време напрежението расте. Чувствах, че се приближаваме до ръба на… неприятни събития, затова разпоредих да се вземат мерки. Сега вие твърдите, че вашият император желае мир. Наистина съм озадачен.

— Точно затова съм тук, ваше величество. Императорът ми даде всички пълномощия да преговарям за пълен и цялостен договор между Нуманция и Майсир, договор, който наистина ще осигури мира и спокойствието, така желани от двете държави.

Кралят помълча; гледаше ме твърдо в очите.

— Лигаба Сала ме увери, че сте човек на преките подходи.

— Бих желал така да бъда приет.

— Освен това ме уведоми, че сте много близък приятел на императора и негов най-доверен съратник.

— Бих се гордял с такава претенция, сър. Но не мога да кажа със сигурност доколко е основателна.

— Съвсем доскоро смятах, че събитията между нашите страни водят към непредотвратим сблъсък — продължи Байран. — Но когато получих вестта, че сте назначен за пълномощен посланик, си позволих малка надежда. Защото трябва да знаете следното, посланик барон Дамастес а̀ Симабю Газки — заяви той с ясен и твърд глас, всяка дума — като удар на длето, всичащо в камък закон. — Война аз не желая. Майсир не желае война. Смея да се надявам, че двамата с вас ще стигнем до разбирателство, което да осигури мир.

— Ваше величество, имате думата ми, че мога и ще направя всичко, за да постигнем същата цел.

— Тогава отново и най-искрено ви поздравявам с добре дошъл в Джарра — и той ми протегна ръка. Беше здравото ръкостискане на воин.

Слязох от каретата пред имението, отстъпено ми за срока на посланическата мисия. Безспорно осигуряваше интимност — каменните стени, увенчани с остри метални шипове, насочени навън, бяха трийсет стъпки високи. На една от стените имаше врата с голяма метална халка за чукало. Повдигнах я и чух звучен ек на тръби. Миг след това вратата се отвори и видях на прага Алегрия, в малко преддверие, чиито стени, под и таван бяха с ламперия от скъпо дърво. Задната стена на помещението се отваряше към просторна градина.

Алегрия бе облечена в дълга до пода пурпурна рокля с дълбоко деколте и черно везмо на цветя, минаващо асиметрично от пъпа до дясното й бедро и рамо. Почти можех да видя под тъканта, но не съвсем.

— Адски късмет извади, че бях аз — казах й малко кисело.

— О, но аз можех да погледна. Виж — подкани ме да вдигна отново гривната на вратата. Щом го направих, все едно че на гладката повърхност отвън се отвори магическа шпионка. — Ако не беше ти, щях да се наметна с този халат и никой нямаше да разбере.

— А къде е персоналът ни, между другото? — попитах. — Къде са ни слугите, щом сме толкова страшно почитаеми гости?

— Отпратих портиера. Казах му, че искам аз да те изчакам.

— Добре, че крал Байран не беше в настроение за пиене цяла нощ.

Тя въздъхна театрално и промърмори:

— Мъже!

Погледнах към градината зад нея и видях, че е разцъфтяла като в първа пролет, макар да бе краят на Дъждовното време. Алегрия се разсмя.

— Какво ти е толкова смешно?

— Ще видиш.

Щом го каза, и го видях. Къщата беше в средата на градината. Само дето не беше точно къща. По-скоро приличаше на огромна квадратна шатра.

— И това ако не е жалка шега — промърморих. — Живях под платнища шейсет дни, спях на открито още по-дълго и сега, по милостта на краля, ще го правим отново? На това ли му викат тук „висока почит“? По-добре да се върнем в онзи хан извън Джарра. Те поне ни предложиха легло, нищо че го обитаваше пълзяща гадина.

— Знам — изкикоти се отново Алегрия. — Но всъщност не е платнище. Погледни по-добре.

Видях, че „шатрата“ всъщност е изкусно съградена от дърво, построена е така, че да наподобява походна шатра, чак до краищата, подгънати нагоре като при хубаво време.

— Крал Байран го нарича Убежището на воина — каза Алегрия.

— Хм. Голям късмет извадихме.

— Всъщност е великолепно. Ела да ти покажа.

Всъщност се оказа повече от великолепно, произведение на изкуството, колкото дърво, толкова и вълшебство. Външните зони бяха за нас — да живеем и да се храним в тях. В центъра беше зоната, в която изобщо не влизахме, където слугите ни приготвяха ястията и чакаха да бъдат повикани. Влизаха и излизаха през подземен проход до кухните, конюшните и жилищата си, скрити в задната стена на имението.

Всяка страна на „шатрата“ имаше четири стаи — кабинет, баня, трапезария и спалня, всички обзаведени и украсени в различен стил. От всяка страна имаше градина, съвсем една и съща, само дето от едната страна беше пролет, от другата — лято, от третата — по време на есенни дъждове, а из четвъртата вееше снежна виелица. Човек оставаше с впечатлението, че всяка градина продължаваше безкрайно, без висока стена, до която да свършва. Нямаше нито стени, нито прозорци, но магията запазваше стаите благоуханни, като в ранно лято, с лек ветрец, подухващ незнайно откъде. Щом се угасяха светлините, температурата също леко спадаше и се чувствахме великолепно под леките завивки. Алегрия ми показа това чудо с такава гордост, все едно тя го е сътворила.

— Докъде стигат градините всъщност? — попитах.

— Не толкова далече, колкото изглежда. Когато тръгнеш към края, изведнъж загубваш желание да продължиш и неволно се връщаш.

— Е, добре. Чудесно е — съгласих се. — Но все пак защо в проклета от боговете шатра?

— На мен ми харесва много — промълви Алегрия. — Всяка нощ можем да спим в друг сезон. Така ще ни се струва, че сме били заедно от много, много дълго време, а не от… — не довърши думите си. Обърна се и загледа една птичка, запърхала с криле във водата на един фонтан.

Прегърнах я и притиснах устни в косата й. След малко тя промълви:

— А и ще мога да си внуша, че не съществува друг свят освен нашия.

Нищо не отвърнах. Не знаех какво да кажа. Започвах отново да се чувствам жив, но все още ме мъчеше сянката на миналото, сянката на Маран все още лежеше между нас. Рано или късно… Ала не бях тук, за да мисля за един мъж и една жена. Бях тук, за да се погрижа за страната си. „По-рано“ можеше да се отложи и за по-късно. Преди всичко беше крал Байран.

На другия ден с посланик Боконок започнахме приготовленията си в посолството. Беше почти опразнено. Когато бяха започнали неприятностите, Боконок беше отпратил всички нуманцийски жени и деца в Ренан, за безопасност.

Боконок беше пълен с идеи за дипломатически учтивости и хитрости и как трябвало да прекараме първия ден в обсъждане на това, което предстояло да се обсъжда. Бях малко — е, повече от малко — груб с него. Заявих му с тон „не желая повече дискусии“:

— Кралят каза, че желае да обсъждаме мира и да решим проблемите колкото може по-бързо. Императорът ми заповяда същото.

Боконок ме изгледа изпод вежди и отвърна:

— Много добре. Но с какво все пак ще започнем?

Казах му и веждите му подскочиха нагоре. Ужасно му се искаше да ме нарече млад глупак, идиот или нещо още по-лошо. Но в душата му изреваха поколения дискретни предци, така че най-сетне отрони тежка въздишка и рече:

— Добре. Никак не е обичайно, но… ще послужи като интересен урок — не можа обаче да се сдържи да не ме жилне: — За някой от двама ни — въздъхна отново. — Искате ли да запитам дали тук в столицата има представител на въпросното кралство?

— Ако желаете — отвърнах. — Но и да няма… все едно.

Мисля, че при този втори полъх на вятъра стените леко се отдръпнаха.

— Откъде ще започнем? — попита крал Байран с лека насмешка на моята безцеремонност. Намирахме се в малка конферентна зала в двореца му. Бяхме шестима — кралят, лигаба Сала, посланик Боконок, моя милост и един дребен угрижен на вид мъж, когото представиха като патриарха на Ебисса.

— От самото начало, ваше величество — заявих. — Преди два дни вие казахте, че сте объркан от сигналите, подавани от Нуманция. Първо война, после — мир.

— Да. Така е.

— Тогава нека да започнем, като не само почистим малко масата, но и да покажем може би своята искреност — заявих аз. Патриархът, когото трудно можех да възприема като представител на един войнствен и варварски народ, седеше много вдървено. — Държавата Ебисса е заявила претенции за известна част от територията на Майсир. Преди известно време император Тенедос обяви, че Нуманция би подкрепила подобни претенции. Сега заявявам, че императорът беше разбран погрешно. Всъщност той искаше да каже, че се надява вие, крал Байран, да се оправите с техните претенции по достоен начин, като великодушен монарх, какъвто сте.

— А ако просто ги отхвърля?

— Вие никога не сте диктували на императора как да управлява. С какво право тогава можем ние да се месим във вашите решения?

Кралят ме изгледа важно.

— Продължете.

— Нищо повече не може да се каже по този въпрос, поне от гледна точка на Нуманция — тонът ми беше хладен. — Ебисса е и си остава независимо кралство, с добре очертани граници, определени от взаимния договор между вашите две страни. Ако желаете да ги промените, това е въпрос между вас и Ебисса.

Патриархът се беше опулил.

— Посланик — обърнах се към Боконок, — ще благоволите ли да придружите патриарха извън тази зала, тъй като въпросите, които предстои да се обсъждат тук, не го засягат повече? — патриархът стана сам, разтреперан, и се изтътри от залата. За миг изпитах угризение, но се стегнах. Ебисса, непознатата джунгла или Нуманция? Тук нямаше дори намек за възможен избор.

Кралят дълго помълча, после отбеляза:

— Определено прочистихте малко въздуха.

— Бих искал през следващите дни и седмици да уредим много повече неща, по същия откровен начин — заявих аз. — На първо място стои въпросът с нашите общи граници. На второ — вечно безпокоящият ни проблем с Дивата страна на вашите граници и Пограничните земи на нашите. Преди известно време вие заявихте, че бихме могли да постигнем взаимно споразумение и възможно с общи усилия — да се справим с разбойниците по тези земи.

— Проблемът е сложен — въздъхна той.

— Така е. Но може би е сложен само защото сме позволили да е така. Ваше величество, аз съм живял в тези земи и сред тези хора. Не са подходящи поданици нито за Нуманция, нито, ако ми позволите смелостта, за Майсир. Предпочитат да си режат взаимно гърлата или да режат гръкляните и кесиите на всеки търговец и пътник, посмял да мине през владенията им — кралят кимна. — На трето място — един много стар проблем, но бих се осмелил и него да поставя на обсъждане. От столетия насам, още преди вашия баща, преди бащата на вашия баща, Майсир претендира за известна част от Ърей, който по принцип се смята за провинция на Нуманция. След като човек прецени, че Ърей е разделен от Майсир с кралство Кайт, да не говорим за най-непроходимата планина на света, тази претенция като че ли е оспорима от всички заинтересовани страни.

— Чувал съм, че Ърей е много красива земя — каза кралят.

— Красива е. Но каква е вероятността да я посетите за летния си отдих в близко бъдеще?

Кралят ме изгледа намръщено, след което под клюнестия му нос пробяга усмивка.

— Много добре. Склонен съм да призная, че едва ли ще тръгна на — колко — триста левги оттук, само за да завия след това през разбойническите капани, за да видя някаква си земя, колкото и красива да е. Бих казал, че въпросът с Ърей може да се реши — отиде до един от прозорците и се обърна. — Тази наша кратка среща беше много интересна. Започвам да добивам чувството, че ще обменим нещо повече от думи, посланик.

— На това се надявам и аз.

— Добро начало — каза замислено кралят. — Наистина добро начало. Бъдещето започва да се просветлява пред очите ми.

Сигналите поеха на север, по някакъв начин прекосиха Кайт за рекордно кратък срок, след това бяха препратени по хелиограф до Никиас. За шестнайсет дни получихме отговора. Императорът се съгласи, че Нуманция няма основания да подкрепя Ебисса, и документите по този въпрос бяха изпратени. Заяви също така, че Пограничните земи трябва да бъдат усмирени по всякакъв начин, който крал Байран сметне за подходящ.

Беше обявил два празнични дни в цяла Нуманция, през които щяха да се поднесат жертвоприношения и да се изрекат молитви за мир.

В знак на своята искреност също така се бе разпоредил персоналът на посолството да се върне в Джарра.

Най-хубавото беше накрая: частите в Ърей, усилени като за предстояща война, щяха да бъдат сведени до мирновременен състав. Всички новосформирани части щяха да бъдат демобилизирани в най-скоро време.

В съобщението, кодирано лично до мен, се казваше:

— Преди известно време стана един инцидент — започна много деликатно лигаба Сала. — Между наши войници, предполага се — в провинция Думят — беше помолил за лична среща и се бях учудил по какъв ли въпрос ще е. Вече знаех и реших да избера истината за главното си оръжие.

— Донякъде грешите, лигаба. По този въпрос в Никиас се получи голямо объркване. Разследвахме и открихме, че нашият патрул е прехвърлил границата, доста навътре в Майсир, недалече от майсирския град Занте.

Сала прикри изненадата си.

— Мислехме, че сте убедени в противното. Че смятате, че вашата част е била нападната от засада.

— Както казах, имаше объркване. Съжалявам, но между нас казано, вашите войници са наказани затова, че са отбранявали свой терен, въпреки че може би са реагирали твърде прибързано.

— Може и така да е — отвърна Сала. — За съжаление, не остана нито един жив от офицерите им, който да го оспори.

— Мога ли да ви попитам защо поставихте този въпрос? Мислех, че проблемът е решен.

— Кралят поиска да ви попитам и в зависимост от отговора ви или нямаше да реагира, или щеше да предприеме това, което ще ви кажа сега: все още сме в ужасно ранен етап, за да звучи оптимистично, но крал Байран желае да не съществуват пречки за мирния процес. По тази причина той отново изтегля всички майсирски части на три дни разстояние от границата, докато преговорите приключат. Това би трябвало да предотврати всякакви възможни проблеми, било поради прибързана реакция, било поради нещо друго през следващите няколко сезона. Мога също така да ви уверя, че ако преговорите продължат, както започнаха, кралят ще освободи наборите, които свикахме наскоро за военно обучение. Стига да не последват… неприятности, това, което струват тези хора на кралската хазна, ще може да се употреби за по-полезни начинания.

Изпитах щастие и, да, изпълних се с гордост. Въпреки опасенията ми може би все пак щях да направя огромна услуга на отечеството си.

— Благодаря ви, лигаба.

— Ако нещата продължат със същата скорост — отвърна Сала, — може би скоро ще се върнем отново на Дамастес и Кваджа, а?

— Да се надяваме.

Вестта за това също отпътува на север и след петнайсет дни императорът реагира подобаващо: той също щеше да изтегли от границите нуманцийските части. Единствените бойци, оставени в тези земи, докато се сключи мирният договор, щяха да са ударните отряди, преследващи разбойници. Бяхме направили още една стъпка назад от пропастта.

Чакането през тези две-три седмици от едната стъпка до следващата щеше да е влудяващо, но за щастие се намираха и други занимания. Двамата с Алегрия се бяхме превърнали в център на внимание за социалната върхушка в Джарра.

Благородническото съсловие в столицата беше почти толкова затъпяло от еднообразие, колкото и братовчедите им из провинцията. Всеки познаваше и донякъде беше роднински свързан с всеки друг, ходеха на едни и същи събирания, с едни и същи хора, и се напиваха или си лягаха с едни и същи, неподходящи партньори. И това — година след година, десетилетие след десетилетие. Не беше чудно, че големите балове, представящи току-що съзрелите полово благороднички и благородници, бяха толкова посещавани. Отидох на един и ми заприличаха на глутница лешояди, въртящи се над умиращ бизон.

Да се пуска дълга коса се превърна в мода, в някои случаи — дори да се използват силни минерали, за да се избели косата руса като моята. Алегрия ми подхвърли, че трябва да се засрамя — по-възрастните мъже щели масово да оплешивеят от прекаляването с избелващите отвари. Отвърнах й, че не съм по-виновен от нея, защото жените масово се обличаха като нея, в плътно прилепнали, подчертаващи тялото рокли. Ако жената беше по-млада — чудесно. Но окажеше ли се някоя клатушкаща се по дансинга дебелана, трябваше да потискам желанието си да се мръщя и да извръщам гнусливо очи.

Времето на промяната свърши, започна Времето на бурите и от юг връхлетяха ледените виелици.

Подготвяше се маскен бал, но се наложи да бъде отменен заради лошото време. Джарра беше парализирана от бурята, тъй че не ни оставаше нищо друго, освен да се опрем на собствените си ресурси. Бях напълно доволен, излегнат на възглавниците в нашата „шатра“. Бяхме си избрали „лятната“ страна, в градината чуруликаха птички и пчели бръмчаха в топлото безветрие.

Проучвах карти на Пограничните земи и се мъчех да преценя дали една моя идея е осъществима.

Алегрия лежеше на пода на три гигантски възглавници. Беше само с една тънка превръзка около гърдите и друга около слабините и четеше някакъв дебел том, труд, описващ боговете и богините като точно толкова похотливи същества, колкото са сътворените от тях мъже и жени. Трудът естествено беше забранен от майсирското жречество, поради което бе много трудно човек да си намери екземпляр.

Забеляза, че я гледам, усмихна ми се и се върна към четивото си.

Изведнъж осъзнах нещо. Влюбвах се, или може би вече бях влюбен в нея. Сега се чудя защо ми е било нужно толкова време, докато го осъзная, но знам отговора. Беше заради Маран, разбира се.

Все още имаше незаглъхнали чувства, думи, които копнеех да кажа на своята жена, или вече бивша жена. Но защо трябваше да е важно? Миналото си беше минало, умряло и свършило. Защо не станах да отида при Алегрия, да я целуна и да оставя да се случи онова, което трябваше да се случи между нас? Не знаех. И сега не зная.

Подпечатах съобщението и куриерът го отнесе. Изведнъж осъзнах, че съм изтощен, че вече не мога да понасям нито посолството, нито квартирата си, нито града. Трябваше да изляза навън, да прекарам няколко часа на открито. Казах го на Алегрия и тя потръпна, но го прие храбро.

— Добре, милорд. Ще излезем във виелицата и ако замръзна, ще сте виновен вие.

Само след час стояхме в конюшнята, увити до уши, загърнати в тежките наметала и треперещи. Алегрия се качи на коня си и ме погледна жаловито.

— Е, и къде ще отидем да умрем?

— Проклет да съм, ако знам. Все пак ти си майсирката, не аз.

— Допусната от ордена ми да посети столицата само десетина пъти. Това е идиотско.

— Знам… но не е ли забавно? — острият вятър наистина беше освежил ума и духа ми.

— Дали да не помолим от посолството да ни дадат няколко конници за охрана?

— Защо? Не ни ли обичат всички в Майсир? Не, никаква компания не ми трябва освен тази, която вече си имам.

Алегрия поседя нерешително няколко мига.

— Хрумна ми нещо. Но е на един час оттук, ако не и повече. И ще трябва да питаме за пътя.

— Подчинявам се на всяко ваше решение, войзера.

— Значи ако ни намерят замръзнали, в очите на боговете вината ще е само моя.

— Естествено. Нима не си разбрала вече мъжкото коварство? — подхвърлих. Тя изхъмка и тръгнахме.

Никой не ни обръщаше ни най-малко внимание по улиците — всеки бързаше да си привърши работата, преди улиците да станат съвсем непроходими от бурята. Никой освен един — добре прицелена снежна топка ме халоса по темето и киверът ми изхвърча в канавката. Изругах, обърнах се и видях едно хлапе да се шмугва в страничната уличка.

— Как смее! — измърмори Алегрия, но не можа да скрие съвсем усмивката си.

Не отговорих, смъкнах се от седлото и си взех шлема… и още нещо. Докато се качвах, момчето и тримата му съзаклятници надникнаха иззад ъгъла — и хвърлих снежната топка, която бях направил. Тя се пръсна в стената до тях, достатъчно близо, за да ги ужили с ледените късчета. Децата писнаха изненадано и побягнаха.

— Не закачай бика, да не те наниже на рогата си! — изревах след тях старата симабюйска поговорка.

Алегрия поклати отчаяно глава и продължихме.

Спирахме на два пъти, за да попита някой минувач за посоката, и продължавахме. След около час излязохме от покрайнините на Джарра.

— Сега какво?

— Продължаваме, слабако — отвърна тя. — Трудното тепърва започва.

Честно казано, вече се чувствах леко премръзнал и в ума ми витаеха блянове за хубавата ни лятна градинка.

— Тази жена ще ме направи храна на вълците, без окото да й мине — измърморих под нос, но се подчиних. Снегът ставаше все по-дълбок, ала пътят беше широк. Минахме през пуста земя, после — през малко селце, след него отново излязохме на открито. Вече бях готов да захленча.

На стръмния хълм пред нас се издигаше мрачен каменен замък, със стени, изсечени от здрава скала. Не беше най-големият, който бях виждал, но беше един от най-отблъскващите, с тесни, защитени с решетки прозорци и порта със стражеви кули от двете страни. Нагоре по хълма към портата се извиваше път.

— Стигнахме — каза Алегрия.

— Къде?

— У дома. Това е седалището на ордена Дарлиада.

— Велики богове! Как е възможно нещо толкова мрачно да създаде нещо друго освен мърморещи монаси и черногледи пророци?

— Ела. Ще ти покажа.

Продължихме нагоре по лъкатушещия път и ни спряха четирима стражи, по двама пред всяка от кулите. Алегрия се представи, каза и моето име, и един от пазачите влезе вътре.

Наведох се към нея.

— Един въпрос, милейди. Щом вие — и останалите дарлиади — сте толкова, хм, непорочни, както твърдите, какво пази стражите ви целомъдрени? Или са имали нещастието да се натъкнат на един много остър нож и сега пеят в по-горните регистри?

— Искаш да кажеш дали са евнуси? Не. Били са някога, но орденът го е прекратил — тя се изкикоти. — Ние, момичетата, сме слушали истории, че евнусите понякога се оказвали не толкова евнуси, колкото се очаквало. Сега тук служат двегодишна служба доброволци от армията. Трябва да са някъде около триста и пазят всички подстъпи към Дарлиада. Квартируват извън стените, от другата страна. По време на службата си са под заклинание, което ги прави не само неспособни, но и безразлични.

— Какъв чудесен живот. Да можех да си поживея и аз две годинки в приказки за… как се сади ряпа и как се лъска броня.

— По-добре е, отколкото да издъхнеш на границата с разбойническа стрела в гърдите.

— Може би. А може би не.

Пазачът се върна, отдаде чест и заяви, че сме добре дошли. Слязохме от конете и минахме през портите. Посрещна ни някаква жена. Беше около четиридесетгодишна и много красива, почти толкова чаровна като Алегрия. Алегрия извика от радост и се хвърли в прегръдката й. Двете си побъбриха весело, след което ме представиха и мен. Жената, чието име се оказа Дзелен, се поклони.

— Алегрия наистина извади голям късмет — увери ме тя. — Вашето гостуване ще е голяма чест за нас.

Поведе ни през двора. Отвори се някаква врата и оттам изхвърчаха с писъци и весел смях седем малки момиченца. Всички бяха изключително прелестни, като куклички, с различен цвят на косите и кожата. Започнаха да се замерват със снежни топки, видяха ме, запищяха в насмешлив ужас и хукнаха вътре през друга врата. Влязохме в една сграда и се заизкачвахме по дълго стълбище. Дзелен беше на десет стъпала над нас.

— Дзелен беше една от учителките ми — обясни ми тихо Алегрия.

— На какво те учеше?

— Мускулен контрол — отвърна тя и лицето й се изчерви повече, отколкото от ледения вятър навън.

— Аха.

— Тя беше много щастлива и много нещастна — продължи Алегрия. — Дадоха я на един лиж, принц, който бе овдовял наскоро. Двамата се бяха влюбили и той й предложи брак. Преди да се оженят обаче го убиха при ловна злополука. И така Дзелен се върна тук.

Следващите няколко часа се оказаха изключително интересни. Тук се обучаваха стотина, може би сто и петдесет момичета и млади жени, имаше и още толкова дарлиади, върнали се в замъка, за да преподават и да ги обслужват. Беше като елитен девически лицей. Донякъде. Видях да учат момичетата на правилен говор, да шият, да смятат. Една група слушаше поетеса, която четеше свои стихове, след това обсъждаха изкусно като схолари това, което току-що бяха слушали.

Имаше и други стаи, в които ми беше забранено да влизам, и не ми обясниха какво се изучава вътре. Успях да надникна в една празна класна стая, докато минавахме. Вътре вместо кабинетни маси имаше легла и във всяко от тях лежеше манекен на гол мъж в пълна ерекция. Престорих се, че не съм видял нищо.

Накрая, в компанията на управителката, пихме билков чай с прясно изпечени кифлички. Беше над шестдесет и макар и чаровна, някак мрачно отблъскваща. Сигурно беше усвоила това поведение след като се беше върнала, или „господарят“ й бе предпочитал той да изпълнява заповеди, вместо да заповядва. Интересно беше, но излязох от замъка с радост.

— Тук си отраснала значи — отроних замислено, след като отново излязохме на пътя.

— Да — Алегрия помълча. — Какво мислиш?

— Какво има да му се мисли? Аз не бих живял тук — отвърнах, макар и възможно по-меко.

— Да. Но ти имаш избор. Аз нямах. А има и по-лоши места — добави тя с горчивина.

— Каза, че си дошла тук, когато си била на седем. Помниш ли нещо от живота си преди това?

— Да — отвърна тя навъсено. — Помня, че бях гладна. Помня, че ми беше студено. Помня как ме биеха пияниците, които проклетата ми майка влачеше в колибата ни. Помня, когато ме продаде на дарлиадите.

Искаше ми се да я прегърна, но благоразумно се въздържах.

— Вече го видя. Вече разбираш ли? — попита тя.

Въпрос, на който не исках да отговоря. Продължихме мълчаливо. Трябваше и сам да се сетя, че повечето момичета и жени идват тук от условия, подобни на нейните. Всички сигурно произлизаха от най-бедните слоеве, или бяха нежелани по други причини. Спомних си как преди години, бях още легат, един селяк се беше опитал да ми продаде невръстната си дъщеричка, примиращо от глад същество, което едва ли бе дочакало десетия си рожден ден. Хората се оплакват от злините, които боговете стоварват върху тях, и се чудят как може да са толкова жестоки. Но когато си помисля за жестокостите, които човек може да извършва над ближния си, особено ако е жена или по-слаб, понякога се чудя защо нашите богове и господари не си позволяват още по-големи варварства.

Докато се върнем в Моритон, Алегрия вече беше възвърнала веселието си. Или по-скоро, беше надянала маската си. Аз обаче бях в най-мрачно настроение. Добре поне, че бях достатъчно благоразумен да го прикрия.

След няколко дни персоналът на посолството се върна, за всеобща изненада. Бяха напуснали Ренан веднага след пристигането на вестта и бързо бяха прекосили Кайт. Краят на Времето на промяната се оказа кротък и бурите ги бяха пощадили по пътя през Майсир. На два пъти си помислили, че зимата ще ги спре, но бурите ги подминали бързо, заледили пътищата, без да ги заровят в сняг, така че се прибраха бързо.

Мрачното доскоро посолство се изпълни с женска глъч и смях на млади мъже и това повдигна настроението на всички. Забелязах — без нищо да казвам, — че нито една от съпругите не беше върнала децата си. Витаеше предвестие за мир, но този мир не беше гарантиран с нищо, а жените на дипломатическия корпус бяха поне толкова схватливи, колкото съпрузите и любовниците си.

Почти толкова желани се оказаха и нещата, които носеха: консервирани нуманцийски деликатеси, писма от приятели и използвани за амбалаж стенни прокламации с домашни новини. Последните бяха изгладени и се предаваха от ръка на ръка. Тук, в тази далечна земя, душата на човек се стопляше, като прочете колко варанско вино се продава и на каква цена, кой търговец получил специална поръчка за дантела от Вакиджър, и прочие и прочие. Бях се отпуснал, четях блажено тези дреболии и вдигнах от пода следващата страница.

Водещото събитие беше бракът на трибун Агуин Гуил, командир на Първи имперски гвардейски, за сестрата на императора Дални. Помислих си, че церемонията наистина трябва да е била доста пищна, погледът ми пробяга по изредените имена на най-знатните присъствали на събитието особи и разбрах, че съм прав.

И тогава настроението ми рухна:

Само един проклет от боговете глупак би се заровил в някои неща, след като би трябвало да ги остави да се решат от само себе си и да се примири с мрачните съмнения, вместо да търси твърди доказателства за тях. Оказа се, че бях, а може би все още съм точно такъв глупак. Попитах и разбрах, че един от дворцовите секретари наскоро се е присъединил към персонала на посолството. Като повечето дипломати, беше от по-низш благороднически род и задълженията му бяха да поддържа графика на светските срещи на посланик Боконок. Помолих да ми отдели малко от служебното си време.

— Разбира се. С какво мога да ви бъда полезен, посланик? — попита младият мъж, огладен от многото поколения задкулисна служба.

— Става въпрос за услуга от личен характер.

— Достатъчно е само да ме попитате, сър.

— Вероятно сте в течение, че преди известно време съпругата ми помоли за развод.

— Д-да, сър. В течение съм.

— Случайно да знаете дали й е бил даден? Аз не съм чул нищо.

— Даден й е, сър. Много бързо, сър. Тъй като отсъствахте и не сте предявили възражение, сметнало се е за целесъобразно… или поне така чух.

— Разбирам.

Така че не можех да имам никакви претенции към действията на Маран. Нито имах повод да съм сигурен в подозренията си.

— Доколкото разбирам, тя е придружила императора на бракосъчетанието на неговата сестра — продължих аз.

— Да, сър. Или поне така ми казаха. Положението ми не е толкова високо, че да бъда удостоен с покана за такова събитие. Но един от чичовците ми беше там и каза, че това е най-важната… поява за сезона.

Ако не бях слушал внимателно, сигурно нямаше да забележа как се поколеба пред думата „поява“. Все едно че някак не беше подходяща.

— Само от любопитство — казах аз, с колкото може по-сух тон, — и тъй като желая всичко най-добро на бившата си жена, императорът удостоявал ли я е с подобни покани на други светски събития?

— Всъщност… не мога да кажа, сър. Не обръщах толкова внимание на случващото се в Никиас, преди да напусна. Бях зает с изучаването на Майсир и неговите обичаи — ако този младеж смяташе да напредне в кариерата си на дипломат, трябваше да се научи да лъже по-добре.

Благодарих му и го освободих, и поисках да ми се донесат всички налични улични вестници. Подредих ги по дати и много внимателно изчетох всички клюки. Маран и императорът на този войскови преглед… на онзи бал… а след това съобщението, че Маран, контеса Аграмонте, е прекъснала плановете си за сезона, включително два маскен бала, за да се върне в Иригон и да се заеме с преустройството на родния си дом.

От първото споменаване на двамата до последното — почти цял сезон. Достатъчно, за да може един ясновидец да разбере, че една жена не е бременна, и да я отпрати, както беше отпращал други.

Бях почервенял от глупав гняв и едва се сдържах. В главата ми кипяха въпроси. Съзнателно ли го беше направила тази кучка? Мъчех се да я оправдая — та тя винаги беше боготворяла императора. След развод… имаше ли някаква причина да не се вижда с него? За миг отстъпих. Дали просто не си въобразявах разни неща? Може би, но не мислех така. Можеше и да не е измяна, но все пак си беше доста мръсно.

След това се замислих за императора. Как по дяволите можеше да ми направи това? Нима не разбираше? Или му беше все едно? Отново си спомних старата фраза: „Кралете могат да правят неща, за които други не могат и да мечтаят“, но и това не ме утеши. Смятал бях Тенедос за свой приятел, не само за свой господар. Приятелите, поне там, откъдето идвах, не си чукаха жените. А дали?

Най-сетне се съвзех и осъзнах, че късият зимен ден свършва. А сега какво? „Нищо друго не ми остава, освен да продължа“, помислих си вяло.

Излязох да потърся каляската си. Не исках да се връщам в имението и при Алегрия, но нямаше къде другаде да отида. Когато стигнахме, наредих на кочияша да продължи към конюшнята, тръгнах през подземния проход към слугинската зона и влязох в къщата. Не видях Алегрия.

Помислих си дали малко пиене няма да затъпи мислите ми, да отмие донякъде болката в душата ми. Навярно щеше да ми помогне да заспя, или поне да ме отпусне малко. Намерих си бутилка вино, отворих я и отидох в зимната част на шатрата. Седнах на пода и се загледах в сътворената с вълшебство виелица отвън.

Надигнах бутилката, после бавно я оставих на пода. Може би щях да изпия някоя глътка, но не веднага.

Снегът навяваше силно към мигащите светлини на каменните фенери, ледът пълзеше по ракитата около езерцата. Вратата зад мен се отвори.

— Дамастес? — Беше Алегрия.

— Да.

— Какво има?

Не отговорих. Тя пристъпи до мен и подуших сладостта на парфюма й. Седна пред мен с кръстосани крака и ме погледна в очите.

— Случило се е нещо. Нещо важно.

Винаги съм се придържал към правилото, че воинът трябва да се справя сам. Не и този път. Просто не можах. Казах й какво бях открил — или какво си мислех, че съм открил. Някъде по средата на разказа си осъзнах, че съм заслепен от сълзи. Тя отиде в банята и се върна с мека влажна кърпа.

— Проклятие. Може би просто си въобразявам. Може би изобщо не се е случило.

Алегрия понечи да каже нещо, но спря.

— Какво?

Тя вдиша дълбоко.

— Мога ли да ти кажа нещо? — кимнах. — Преди три дни, когато ме заведе в посолството и ме представи на новодошлите, ме остави сама заради заседанието, нали? — спомних си. — Е, и аз тръгнах да обикалям, да си говоря с разни хора, стараех се да запомня имената им. Нали казват, че тези, които подслушват, заслужават да чуят каквото чуват — преглътна и захлипа. След малко се овладя и продължи: — Тъкмо се бях разделила с една жена — няма да ти кажа коя беше — и се сетих, че исках да я попитам за нещо. Върнах се и тъкмо щях да почукам на вратата й, когато я чух да говори на някакъв мъж.

— Говореха си за мен — тя ме погледна в очите. — Мъжът каза нещо за това колко хубава съм била, а жената отвърна, че съм била достатъчно привлекателна. След това каза, и това бяха точните й думи: „Това определено показва колко по-различни са порядките на властниците спрямо нашите, на простосмъртните хора. Във всеки случай, като че ли не гледат на живота толкова сериозно като мен. Жената на Дамастес го разкарва и той скача на тая хубавица почти толкова бързо, колкото контесата му припка по задното стълбище на императора.“ Мъжът се изсмя и каза, че изглежда си свестен човек надявал се, че ще ме задържиш в леглото си по-дълго, отколкото ще позволят на жена ти да забавлява императора… Тогава някой се появи по коридора и аз избягах. О, Дамастес, Дамастес, толкова съжалявам.

В очите й бликнаха сълзи.

Императорът наистина ме беше предал.