Кралят-демон

26. Каменните мостове при Сидор

Врагът държеше отсрещния бряг и беше поставил външни постове при двата моста от нашата страна. Мостовете бяха затрупани със запалителни материали и в мига, в който атакувахме, външните постове щяха да се изтеглят и да подпалят всичко. За допълнителна сигурност бяха поставили хора и по островчетата, разделящи реката на ръкави.

Силите на Майсир се бяха разположили в три отбранителни линии, в дъга около селцето Сидор; зад тях бяха струпани резервите.

Нашата армия беше в пълен хаос. Частите се бяха смесили; никой не знаеше кой е в челото и кой — в резерва и офицерите ревяха с цяло гърло, без да могат да въдворят някакво подобие на ред.

Ударните части на Йонджи бяха заели позиции между края на пътя и мостовете и залпове стрели прехвърчаха насам и натам.

Император Тенедос стоеше на билото на малко хълмче, стегнат, с уверена усмивка. Щабът му го беше обкръжил и очакваше заповеди.

— В ръцете ни са, трибун — каза ми той вместо поздрав.

— Така изглежда.

— Преминавал си тук, нали?

— Да, сър. На път към Джарра.

— Колко е дълбоко? Може ли да се преброди?

— Не бих казал. Конник може да преплува, а и бихме могли да опънем въжета, ако беше лято или есен. Но не и сега — посочих придошлата вода и подскачащите по нея ледени блокове. — Виж, ако беше замръзнала…

— Или ако ни пораснеха крила. Добре. Стига остроумия. До края на деня оправяме този миш-маш, а утре призори атакуваме. Длъжни сме да приемем, че ще изгорят мостовете, преди да успеем да ги завземем. Пускаме ударните части първи, с плуване, с лека кавалерия, след тях инженерните. Да вземат въжета, и само здрави плувци. Ще трябва да се укрепят веднага на другия бряг, иначе сме обречени. Повикайте Йонджи.

Един от адютантите затича да изпълни заповедта.

— Другите ни инженерни да започнат да секат дървета за понтон, за главната ни сила. Ще пусна гвардията в колона, прехвърляме се фронтално и атакуваме. Може би една-две отвличащи маневри нагоре или надолу по течението. Удряме ги с цялата си сила в центъра и ги принуждаваме да се свият навътре.

Планът беше прост и можеше да подейства, но цената щеше да е ужасна.

— Коментар, армейски генерал а̀ Симабю?

Огледах селото и мостовете.

— Планът е добър — стараех се да бъда дипломатичен: адютантите наоколо щяха да чуят. — Но ако ми позволите едно-две предложения…

— Продължете — гласът на Тенедос беше леден като въздуха.

— Бихме ли могли да се изместим малко, ваше величество, за да мога да ви покажа няколко характерни ориентира?

Тенедос ме изгледа скептично, но тръгна с мен надолу по склона. Домин Отман понечи да ни придружи, но се обърнах, изгледах го твърдо и го принудих да се върне.

— Е, Дамастес? Какво пропускам?

— Нищо, сър. Но може би, хм, съществува начин да увеличим шансовете си.

— Казвай.

Планът ми беше много кратък и предлагаше съвсем малки промени в тактиката на императора. Скептицизмът му изведнъж премина в любопитство, заинтересованост и най-сетне — в ентусиазъм. Когато приключих, Тенедос кимаше възбудено.

— Добре. Добре. Изглежда, съм пълен кретен, след като не можах сам да го измисля. Но не мога да повярвам, че майсирците нямат повече постове. Колко души ще ти трябват?

— По десет, от най-добрите. За всяка щурмова група. Други двайсет зад тях. С вторите — десет от вашето Братство, после още петдесет, и още петдесет да останат на всеки мост и да се справят с онези долу. Трябва да са стрелци. За първите трийсет ще ни трябват разузнавачи, гвардейци за другите. Доброволци. По отделения, да се пази дисциплина.

— Едва ли е достатъчно.

— Не е… но и с шестстотин няма да е по-добре. И ще е сто пъти по-шумно.

— И докато става всичко това? — попита императорът.

— Докато става това, инженерите ще секат дървета, частите ще щъкат насам-натам и ще святкат с огньове, а майсирците ще чакат да се съмне и да атакуваме. Надявам се.

Тенедос се усмихна лукаво.

— Забелязвам, че си готов да се включиш във веселбата.

— Разбира се — едва ли щях да поискам някой друг да направи това, което току-що бях изкопчил.

Тенедос се ухили още по-широко.

— Знаеш какво ще последва, разбира се.

— Не… мамка му. Сър, не можете просто да…

— Но ще го направя. И не сме ли го преживявали вече? Помниш ли какво стана последния път?

Осъзнах, че не може да се спори повече.

— А ако всичко се обърка?

— Ако всичко се обърка, никой от двама ни няма да разбере, нали? Хайде да действаме. Имам да приготвям заклинания.

Понякога се чудя какво би било да служи човек в армия, в която трибуните и императорите си знаят мястото. Бас държа, че ще е много по-нормално, отколкото да си нуманцийски войник. Йонджи заяви, твърдо като императора, че ще е с първите десетима. Възразих вяло не защото знаех, че ще загубя спора, което беше несъмнено, а по-скоро защото умението му с ножа ми беше нужно.

Свалбард и Кърти също се писаха доброволци. Поколебах се, защото исках да задържа Кърти за вторите двайсет, най-вече заради острото му око, но отстъпих.

Последните два часа, преди да се стъмни, прекарах зад един заледен храст: наблюдавах двата моста и островчетата през снежната пелена и запомнях ориентирите, които бях набелязал.

Зад мен армията се подготвяше за масираното прехвърляне. Инженерните сечаха дървета и ги мъкнеха към речния бряг, подготвяйки се за утрешната битка. Около двеста и петдесет души — всичко, което беше останало от Гвардията на Варан, старата команда на Мирус льо Балафре, преминала границата с три хиляди — се придвижваха на изток, на около миля надолу по течението, без да могат да скрият напълно движението си от майсирците.

Видях малка рибарска лодка, обърната до реката, и накарах инженерите да я издърпат на брега.

Щом се стъмни, се върнах в щаба на императора. В голямата шатра беше топло, масите бяха отрупани с пушена шунка, солена риба, прясно опечена сланина, топъл бял хляб и дори стриди и сирена — храна, каквато не бях вкусвал от Джарра.

Ядосах се, но после разбрах, че угощението не е за щабните офицери, а за поканените вътре войници, моите първи тридесет, с още десетина магове. По-назад се хранеха още двеста гвардейци, макар и не толкова обилно като нас, но все пак с по-питателна храна от тази, която бяха виждали от дни и седмици. Лицата, вратовете и ръцете на всички бяха намазани с кал, всички бяха свалили всичките си медали, копчета и други лъскави отличителни знаци. Освен мечовете и сабите носеха ножове, а някои — и тежки торбички с пясък.

Сложих резен шунка върху дебелия комат хляб, парче сирене отгоре, намазах обилно сиренето с горчица и задъвках.

Докато давах заповедите си, което отне не повече от няколко секунди, императорът дойде при нас. Той също се беше намазал с кал и се беше облякъл в черно от глава до пети. Щом го познаха, някои от гвардейците инстинктивно понечиха да коленичат.

— Стани — подкани ги той отривисто. — Тази нощ съм само един от вас. Утре ще е ден за церемонии. Тази нощ е за тишина — за смърт. Смърт за майсирците.

Дръпна ме настрана.

— Наистина имаше прегради, както очаквах. Забележи, че казах „имаше“. Но така и няма да разберат, че съм ги изключил, дори проклетият им от боговете азаз да клечи на раменете им.

Всички бяха опитни бойци, така че от насърчителни слова нямаше нужда и изчакахме търпеливо колкото можахме — къде с шега, къде с дрямка, докато императорът не ни заповяда да станем. Отвън бушуваше виелица, и толкова по-добре. Промълвих кратка молитва към Айса и Танис, съжалих, че не ми остана време да целуна за сбогом Алегрия, която бях оставил в ариергарда на колоната с домин Биканер и Седемнадесети, и се запромъквахме в нощта.

— Стой! Кой идва? — гласът на часовия прозвуча тихо и дрезгаво в тъмното.

— Калстор Невия, с патрул от десет души — отвърнах на едно от местните майсирски наречия, което бях научил преди време в Иригон.

— Един да излезе напред, да го познаем.

Йонджи ме подмина и две сенки закрачиха към него. Първият майсирец залитна назад, щом ножът на Йонджи се заби под брадичката му. Вторият, оказал се твърде близо, за да му свърши работа копието, отскочи назад, завъртя се и мечът ми го посече в кръста. Издъхна малко по-шумно, с хрип, но беше все едно, и осемте нуманцийци затичаха напред с ботушите, заглушени от увитите овчи кожи. Зачакахме напрегнато. Най-сетне се появи войник с начернено лице и вдигна длан. Часовият и на другия пост беше очистен. След малко и тази група се присъедини към нас. Заговорих тихо:

— Дотук — добре. И не забравяйте: марширувате, все едно проклетият мост е ваш. Само не прекалявайте със стъпката, все пак сте майсирци, нали?

Тръгнахме в стегнат строй към сърцето на врага, ботушите ни зачаткаха по мокрото дърво като на парад. Видях как блеснаха в усмивка зъбите на Тенедос в тъмното. Чудя се дали сме си помислили едно и също в този момент: преди много години бяхме опитали нещо също толкова дръзко и бяхме успели. Замолих се наум: на Айса… о, по дяволите, защо да не помоля богинята на самия император: Сайонджи, бъди с нас и тази нощ…

След нас тръгнаха останалите ни хора — стъпваха безшумно, полуприведени, в средата на моста. Шестима носеха онова, което се надявах да стане център на заблудата ми — изоставената лодка. Отброявах крачките, разпознавах ориентирите и разбрах, че сме точно над островчетата на Анкър. Махвах с ръка над всеки и отделенията скачаха долу.

Не беше възможно майсирците чак толкова да разчитат на магията си и да са поставили само по една група стражи на двата моста. Оказах се прав. От тъмното напред излезе един и замахна с копие. Но Кърти го беше видял и стрелата се заби в лицето му. Той посегна да я измъкне и копието му издрънча долу. Хвърлих се към него, ръката ми го стисна за устата и камата ми се заби в гърдите му. Когато се изправих, още четири трупа се бяха проснали около мен — но единият беше нуманциец.

Продължавахме все напред и напред по безкрайно дългия мост. Най-сетне видяхме пред себе си още по-черно петно и дългата каменна дъга свърши. Имаше още един пост, с поне трийсет войници. Дързостта ни позволи да се приближим на десетина крачки, след това някой надуши опасността и вдигна тревога. Налетяхме върху тях, сечахме и забивахме с мечовете, и повечето паднаха, но неколцина побягнаха с викове.

Извиках на шестимата, понесли лодката, и те я хвърлиха на брега с трупа на един майсирец до нея, все едно че е убит, когато десантчиците са излезли на брега.

— Бегом! — заповядах, щом видях примигващите откъм селото факли, и мъжете затичаха след мен на изток, към другия мост. По средата се издигаше триетажен шестоъгълен силоз. Вратата беше затворена, но се отвори с трясък под петата на ботуша ми и трима майсирски офицери се изправиха на прага стъписани — и тримата със Свалбард и Кърти ги посякохме на място. Нуманцийците нахлуха в помещението.

— Братята горе по стълбите! — извика императорът. — На горния етаж!

— Балк! Поеми този етаж и блокирай вратата!

— Слушам, сър!

Продължих нагоре по широките стъпала до втория етаж, единично помещение с висок таван, миришещо на зърно и лято. Тук имаше само четири прозореца, затова пратих половината си хора долу за подкрепление на капитан Балк, а с останалите продължих към горния етаж. Беше като първия и двама магьосници се бутаха горе на тясната стълба и се мъчеха да отворят капака.

— Слез долу! — изръмжа им Свалбард и двамата се смъкнаха припряно. Кърти и аз стиснахме стълбата, а едрият мъж изхвърча нагоре по стъпенките, изви глава и натисна с рамене ръждясалия капак. Той се отвори с трясък и излязохме на покрива; императорът и маговете му ни последваха.

Сидор беше кипнал — отбраната им беше пробита! Но нищо не чух откъм мостовете. Надявах се майсирците да повярват, че всички убийци са се прехвърлили с лодчицата. Това щеше да осигури достатъчно време на хората ми да избият постовете по островчетата.

Маговете заизваждаха нещата си от торбите. Първите две заклинания бяха подготвени, преди да тръгнем. Едното беше най-обикновено, за заслепяване, с надеждата, че майсирците няма да могат да видят вратите на силоза. Долу се чу тропот от дървени греди — гвардейците вече ги барикадираха.

Второто заклинание беше за обвързване и сила. От гредите, блокиращи вратата, бяха отрязали парчета дърво и ги бяха струпали върху една желязна пръчица с магически символи, врязани по повърхността. Около тях, както разбрах по-късно, бяха натрупали сухи билки — лютив пипер, лавандула, пелин и квасия. Те се запалиха с яркочервен пламък, който не трепваше под падащите снежинки, и двамата заклинатели заредиха в един глас монотонното заклинание. То трябваше да придаде на дървените греди здравината на железни пръти. Спомних си за кулата в Иригон и съжалих, че моята ясновидка Синаит не е с мен. Ако беше сега тук, може би…

Изтласках бързо тази мисъл от ума си, надникнах надолу от ръба на терасата и видях орди майсирци, трупащи се на площада. Но никой не се показваше от прозорците и майсирците не знаеха какво да правят.

— Усещам, че магьосниците им се пробуждат — предупреди Тенедос. — Пригответе се.

Един от маговете му подхвана контразаклинание.

Видях, че долу трима офицери подготвят щурмова група, и изревах:

— Огън!

И тримата долу паднаха. Пресметнах, че ни остават около два часа до разсъмване, когато Тенедос бе заповядал да започне главният щурм.

Долу на площада мъже помъкнаха дълга каменна колона, други около тях вдигнаха щитове над главите си срещу дъжда от стрели.

Изведнъж ми призля, главата ми се замая и видях, че и други наоколо залитат и сипят ругатни. Нашите магове задраскаха символи, заръсиха около тях вонящи отвари и заклинанието на Бойните магове прекъсна.

— Хм. Това беше ново — каза императорът. — Обикновено са само разни видове страх и объркване. Ах, колко ще се радвам да го науча от техния азаз, щом го спипам в ръцете си след войната — каза го, все едно че да остане жив няколко часа насред майсирската армия изобщо не беше проблем. Подхвана с другите магове малки жилещи заклинанийца, докато майсирците долу подготвяха щурма си.

След малко Тенедос ме увери, че е подготвил Велико заклинание, но че може да го хвърли едва когато дойде подходящият момент. „Кога ли ще е този момент?“ — попитах, той ме изгледа мрачно и отвърна, че щял да го разбере, като дойде, аз само да гледам да го опазя здрав и читав дотогава.

Майсирците затичаха напред с овена си, с по двайсет мъже от всяка страна, и удариха едната стена на силоза. Пратих долу Свалбард, той се върна и ни увери, че няма щети. Овенът отново изкънтя в каменната стена.

— Това започва да ме дразни — изсумтя Тенедос. — Но поне заклинанието за объркване, изглежда, действа, след като не нападат вратите. Но все пак… — измъкна камата си и откърти парче камък от парапета. — Не знам дали ще се получи това… — гласът му заглъхна и той замърмори нещо под нос; често поглеждаше стената, в която овенът продължаваше да блъска. — Проклятие! — и хвърли парчето камък настрана. — Надявах се, че са си къртили проклетите камъни от една и съща кариера, но явно не са. Няма ли сходство, няма щета. Дамастес, би ли опитал с някое по-прозаично решение?

Войниците с щитовете долу бяха станали непредпазливи. Надолу полетяха точно нацелени копия и шестима паднаха. Носачите на овена се люшнаха на една страна, колоната рухна на калдъръма и затисна още петима. Викнах:

— Стрелци! Избийте всеки, който се опита да помогне на затиснатите. Но по тях не стреляйте, че ще ви пръсна задниците!

Жестоко било да използваш ранени? Още по-жестоко било да убиеш тези, на които им стиска да се опитат да им помогнат? Разбира се! Но какво друго е войната според вас?

Някой от наблюдателите извика предупредително и видях към мостовете да се придвижват отряди войници.

— Виж, с това можем да се справим — каза Тенедос и махна на тримата си магьосници.

Един от мангалите пламна. Един от маговете отпуши някаква стъкленица и пръсна тъмна течност върху пламъците. Замириса на горяща човешка кръв. Тенедос и другите с него заредиха монотонно:

Около мангала заиграха по-малки пламъчета.

Тенедос пусна в мангала късче плат от майсирска униформа, парче кост, взето от замръзнал труп, валмо от косата на друг труп и пламъчетата се понесоха навън. Залюляха се във въздуха, търсейки посока, и Тенедос вкара ръката си в огъня, и стисна един от пламъците, без да се изгори. Протегна ръката си и пламъкът заигра над нея, към моста.

Пееше монотонно и пламъците литнаха. Ставаха все по-големи и силни, извисиха се почти до човешки ръст. Завихриха се и се понесоха над реката, после се завъртяха като един, като ято лястовици, гмурнали се във въздуха в летен здрач. Майсирците бяха стигнали до края на моста, когато пламъците връхлетяха върху тях. Чуха се писъците на площада. Пламъците се захранваха и се усилваха и майсирците се гърчеха и умираха, или скачаха през парапета във водата, за да свършат в агония.

— Сега да ги видя ще им хареса ли собствената им магия — замърмори Тенедос. — Още повече след като добавих и малко от мен.

След смъртта на войниците огньовете се издигнаха нагоре — не като майсирския огън, изтлял със своите жертви. По-силни и по-големи, полетяха назад към силоза.

— Други намери — извика Тенедос към тях. — Други намерете и яжте, яжте, чеда мои.

И огньовете покорно се снишиха към площада.

И тогава видях нещо през гъстата пелена на сипещия се сняг, една огромна, свита в шепа ръка. Пресегна се от небитието и също както свивам пръсти, преди да заспя, тази огромна полувидима длан се затвори и пламъците изчезнаха.

— Малко късничко — изсумтя императорът. — Но ефективно все пак. Я да видим какво ще си помисли този азаз за следващото ми.

И се надвеси над пръснатите по каменните плочи амулети и треви. Но азазът го изпревари, чух пронизителния звук и свирепият вятър ни блъсна. Смъкнахме се на колене и се присвихме, а един от заклинателите по погрешка сграбчи триножника, който вятърът бе понесъл към ниския парапет. Вихрушката запищя в бесен триумф и го отпрати през ръба надолу, и се завихри около нас, все едно че бяхме попаднали в центъра на ураган.

Императорът пусна шишенцето с отвара и бързо задраска символи по камъка. Вятърът изведнъж заглъхна и снегът продължи да се сипе безмълвно.

— Бас държа, че изобщо не е чувал за това! Научих го чак в далечния Джафарайт. Сега ще разбере той ползата от пътешествията — Тенедос се изсмя на шегата си и подхвана отново чудодейството си.

— Защо не пращат други към мостовете? — попита някой.

И аз не знаех. И досега не знам. Може би офицерът, сетил се да подсили охраната, беше изгорял от огньовете на Тенедос. А може би вниманието на майсирците бе задържано от битката между магьосниците. Или просто го забравиха за половин час, но в един бой половин час може да означава вечност.

Над реката замигаха светлини, на около миля надолу по течението, и Гвардията на Варан започна отвличащата си атака. Императорът се вторачи в тъмното, все едно че можеше да види какво става, и от думите му разбрах, че може.

— Завзеха един от островите. Смели мъже! В проклетата река има лед, а те напират през него, все едно че го няма. Мамка му. Майсирците имаха войници на онзи остров — колкото варанците. — Замълча, след което закима одобрително. — Добре. Нашите варанци се престроиха и отново атакуват.

Тенедос се върна отново към заклинанието си.

Стрелци в стегната формация излязоха на площада, развърнаха редици и залп от стрели полетя към нас. Двама мъже полетяха надолу през парапета. Единият беше магьосник, другият — копиеносец. Единият се загърчи в предсмъртна болка, другият остана да лежи неподвижен.

— Ти — обърна се Тенедос към друг от стрелците. — Дай ми една от стрелите си — войникът се подчини. Императорът я огледа за миг. — Само да имах малко и от кръвта им. Но и това трябва да свърши работа — затвори очи и докосна клепачите си с върха на стрелата, а после го опря в пода и замърмори на някакъв непознат език.

— Залегни! — извика някой. — Стрелят пак!

Проснахме се на каменния покрив, което беше безсмислено — ако останехме прави, щяхме да представляваме по-малка мишена за изсипващия се в дъга дъжд от стрели. Но нито една от тях не падна на покрива — отклониха се, все едно че вятър ги е отвял, и западаха долу, откъдето бяха излетели.

Тенедос повика един от маговете.

— Можеш ли да го правиш това?

— Мисля, че да, ваше величество.

— Хвърляй заклинанието всеки път, когато почнат да стрелят. Ще се уморят преди нас — погледна отново над реката. — Изпратиха кавалерия надолу срещу варанците. Два… три дивизиона.

— Нямате ли заклинание да ги спрете? — попитах. Нападателите щяха да са най-малко осем към един срещу варанците.

— Подготвям го все още — каза Тенедос. — Не мога да рискувам. А и освен това… — и замълча.

Спомням си тези събития, все едно че ставаха в някоя тиха стая и нищо не можеше да ме разсее. А имаше писъци, викове, плач на издъхващи и вой на майсирски рогове.

— Конницата ги нападна — обяви Тенедос и сведе глава. Всички се смълчаха. Едва преглътнах. Тенедос се намръщи и погледна нагоре. — Загинаха със смъртта на храбрите. Ще бъдат запомнени — и добави: — Великото заклинание вече може да започне.

Това трябваше да ме подсети окончателно какво точно става, но едва го чух, защото вече се разсъмваше.

Главната атака през реката започна. Гвардейци в стегнат строй затичаха през билото на хълма и надолу по двата моста. Армията ни беше съвсем уязвима и майсирците стегнаха редиците си и настъпиха през Сидор. Облаци стрели полетяха срещу мъжете на мостовете. Други нуманцийци под тях също падаха, но не виждах оръжието, което ги поразяваше. Бойните магове вършеха своето.

Първите ни редици паднаха до последния човек и втората вълна трябваше да прегази телата им. Те също загиваха и се натрупа истинска барикада от трупове, зад която можеха да се прикрият. Но безжалостните офицери ревяха на гвардейците да продължават все напред и напред и гвардията настъпваше през грамадите от мъртви тела. Това беше отплатата за ярките униформи и ококорените оченца на момичетата, и парадните почести. Гвардейците го знаеха и настъпваха, присвили глави, все едно че крачат срещу бурен вятър.

Майсирците нададоха радостни викове — това щеше да е смъртоносният удар по узурпаторите. Всички, от императора до последния редник, трябваше да загинем в това село.

Бях се надявал, че врагът ще забрави за силоза, но на площада притичаха мъже с дълги подвижни стълби. Други войници с щитове над главите започнаха да ги укрепват до стените. Моите бойци се мъчеха да ги изритат назад, но краищата им сигурно бяха с нещо магическо, залепваха в каменния зид и не помръдваха. Майсирците се закатериха нагоре. Западаха стрели и копия, и катерачи също. Но след тях напираха други, жадни за кръв.

Майсирските стрелци засипаха нагоре облаци от стрели. Възпиращото заклинание сигурно се беше изчерпило, защото сеещите смърт пръчки засвистяха през прозорците на силоза. Двама катерачи се добраха до върха на стълбата, скочиха в горния етаж и убиха един от нашите, преди Йонджи да ги посече. При една от стълбите се завихри малка схватка, докато успеем да ги изтласкаме и да отсечем горните стъпенки. Нови катерачи нахлуха през друг от прозорците и боят кипна.

Ако нашите сили не успееха бързо да прехвърлят реката, бяхме обречени. А те бяха изтласкани назад, разколебаха се, след което с неохота настъпиха отново, подкарани от офицерите си, от които се страхуваха повече, отколкото от врага. Нови тела падаха по мостовете и островите и реката понасяше трупове между блоковете лед.

Императорът гледаше всичко това най-невъзмутимо. Отворих уста да кажа нещо, но спрях. Той беше кралят-ясновидец; той трябваше да знае кога е моментът.

— Добре — промълви той и прошепна само една фраза.

Изведнъж чух страховит рев — като ураган, като пожар, дланите ми се изпотиха и усетих студ, който нямаше нищо общо с ледения вятър.

И видях нещо. По-точно — видях неща. Идваха откъм нашата страна на реката и се движеха през нея, без да им е нужен мост или суша. Бяха ослепително бели и примижах, за да видя по-добре какво са. Някой с по-добро зрение от моето изкрещя и в този миг разбрах, че заклинанието на императора се е развихрило: виждах, че към нас прииждат сто, петстотин, може би хиляда коня, от бели по-бели, с ездач с черен плащ на всеки. Всеки конник държеше по два извити меча и мечовете блестяха, макар все още да я нямаше слънчевата светлина, за да я отразят. И блестяха не с блясъка на среброто, а кървавочервени. Не можех да видя под качулките на плащовете, но знаех, че лицата им ще са лица на черепи.

Това най-сетне беше Великото заклинание. Тенедос в своята наглост, в своята върховна самоувереност беше дръзнал да призове самата Смърт или нейните слуги, последната изява на Сайонджи, да се сражават на наша страна. Някои майсирци намериха кураж да стрелят по конниците, хвърляха и копия по тях. Оръжията понякога улучваха разветите плащове, но падаха, все едно че ги е спряла тежка броня, и ездачите настъпваха неумолимо. След това се врязаха сред воините по речния бряг, мечовете засвяткаха и кървави гейзери бликнаха нагоре.

И чух силен, безумен смях, смях, който изпълни ума ми, изпълни цялата вселена, и демоните на Смъртта сееха гибел. Този път беше ред на майсирците да се огънат, да се обърнат и да побегнат. Но задните им редици спряха бягството, настъпи паника, мъжете захвърляха оръжията и бягаха, бягаха в пълен ужас и се озъртаха назад, макар да знаеха, че не бива да поглеждат безмилостно приближаващата се Смърт.

Смъртта — многото Смърти — продължаваха напред: не им стигаше това подгизнало от кръв поле. Мечовете им святкаха и смехът на Сайонджи закънтя още по-силно.

Нашите войници, уплашени почти колкото майсирците, настъпиха, натиснаха по моста, овладяха брега от двете страни на силоза и бяхме спасени.

Първият ескадрон препусна по двата моста. И тогава нов звук раздра сивите небеса, рев като на човек, изпаднал в бесен гняв. Въздухът се уплътни и ето, над селото препускаше майсирски воин, над петстотин стъпки висок. Съществото замахна с ръка и помете половината демони на Смъртта, и ревът се превърна в боен вик. Ръката на демона се стегна в шепа около един конник и от него се изтръгна пронизителен, женски писък. Воинът избиваше неумолимо и нашите бойци закрещяха от ужас не по-малко пронизително, отколкото майсирците.

Демонът видя конницата, пресегна се и щом ръката му надвисна над нея, конете зацвилиха и чудовищната шепа помете целия ескадрон — коне, офицери, войници — в река Анкър. Воинът-демон задири нова плячка, но изведнъж облещи очи, все едно че го бе поразило нещо, залитна назад и премаза стотици майсирци. Устата му зяпна, но не излезе никакъв звук; той замаха с ръце, сякаш се давеше.

Ръцете му стиснаха гърлото му и той се олюля. Гласът му се промени и стана провлечен, самият той стана нещо ужасно, нечовешко, не и маймунско дори, скулите му се ушириха и дълги остри зъби изникнаха от зейналата уста. Челюстта му се отпусна надолу и се удължи, лицето се проточи като стопен восък. Тялото му също се изкриви до неузнаваемост. Дланите му станаха като щипци и ръцете му се удължаваха и се смъкваха надолу. Очите му лъщяха като зелени пламъци. А после създанието се обърна срещу своите. Един удар се стовари върху една от селските улици и каменните сгради се пръснаха като гнило дърво. Паниката отново се разрази. Демонът на азаза избиваше, сееше ужас и смърт — все по своите. И чух победния вик на императора.

Демонът нададе последен вой и се смъкна на колене, стиснал главата си в смъртна агония. Костите ми се разтърсиха. После демонът изведнъж изчезна и остана само разрушеното село — и воините, които се опитваха да дадат отпор или се опитваха да побегнат.

Частите на Нуманция се изливаха по мостовете, задната линия на майсирците се разкъса и армията им се пръсна, отстъпи в паника и побягна назад, към свебите.

Бяхме спечелили велика победа, може би най-великата в историята на Нуманция.

Лицето на император Тенедос се беше изпънало в зла, нечовешка усмивка. Йонджи стоеше до него съвсем безизразен.

Цената беше ужасна. Реката надолу бе потъмняла от кръв, докъдето стигаше поглед, мостовете и островчетата бяха грамади от трупове. Улиците на селото бяха задръстени от мъртви майсирци и конницата газеше през тях след бягащите, и земята попиваше жадно още и още кръв.

Загубихме близо четиридесет хиляди, майсирците — два пъти повече, макар да не брояхме техните тела.

Бяхме спечелили велика победа. Но пред нас се простираше безкрайната пустош на свеби.