Кралят-демон

9. Сенки в двореца

Капитан Сендрака беше казал, че ще яздим бързо, и не беше преувеличил. Мислех, че съм в добра форма, но трябваше да си преповторя стария урок, че нищо не те подготвя за трудния живот както трудният живот. До средата на деня задникът ми се натърти и това беше само началото.

На първата спирка, в един хан на самата граница на владенията на Аграмонте, бяха оставили човек и Маран взе чакащия резервен кон.

Разузнавачите я гледаха с възхищение. Никога не се оплакваше и когато някой я погледнеше, все едно колко оцапана с кал беше и колко уморена, му отвръщаше с усмивка.

Движехме се по правилата на усиления марш: един час тръс, един час водиш коня си, половин час почивка и отново в тръс. Тъй като не бяхме във вражеска територия, тръгвахме един час преди разсъмване и общо взето спирахме час след залез-слънце. Общо взето, защото заради моя ранг спирахме в поредния хан, където ни очакваха свежи коне. Всички ханове бяха крайпътни, извън селищата и тихи. Тъй като императорът не искаше да се разчуе за идването ми, се хранехме в стаите си или в отделна гостна, ако странноприемницата имаше такава.

Още на първата спирка видях прокламации, които просто крещяха причината за призива на императора:

Огледах прокламациите за подробности. Нямаше много повече от това, което крещяха заглавията. Един плакат поне ми каза къде се е случила трагедията: „недалече“ от град Занте. Трябваше да се понапрегна малко, докато си спомня къде беше Занте. Бях очаквал катастрофата да се случи в Кайт или в планините Ърши, където боевете бяха нещо обичайно. Занте се намираше на много левги източно от Кайт, малко извън границата на почти безлюдната нуманцийска провинция Думят. Какво търсеха там наши войници?

Друг въпрос, който имах, беше как, след като няма оцелели, се е разбрало, че убийците са майсирци? Във всички Погранични земи гъмжеше от предостатъчно местни разбойници. Предположих, че може би имперското чародейство е дало отговора.

Хрумна ми друг въпрос: обичайната численост на един конен ескадрон (или рота, както неточно го наричаха прокламациите) беше около сто души. Тази част трябваше да е специално подсилена. Напразно се мъчех да си обясня що за част е била включена в тази акция. Прокламациите естествено смятаха, че това е без значение, или пък писачите им бяха твърде мързеливи или невежи, за да зададат подходящите въпроси.

Ако фактите бяха оскъдни, то приказките, които се въртяха из гостилниците, не бяха: разбира се, че го били направили майсирците… сигурно били измъчвали и ранените… Един чул от сигурен източник, че за да щракне капанът, е използвана най-зла магия — нали майсирците са много гадни кучи синове… Императорът да не се ебава с разни дипломатически ноти, ами да прати армия през границата — десет, не, сто хиляди, щото всичките ни храбри момчета ще… А наздраве, и дай още по едно… Сигурно същият разговор, или по-точно безумен гняв, се вихреше във всеки хан.

Попитах капитан Сендрака какво знае за трагедията и той ми каза много малко — полкът му бил вдигнат по тревога след новината, а него веднага го изпратили в Иригон.

Маран попита защо не са ме повикали по хелиографа и Сендрака отвърна, че климатът бил много рискован напоследък за такава връзка и в Никиас не можели да разчитат на това.

— И какво ще стане? — попита тя.

— Не мога да кажа… но когато напуснах Никиас, всички полкове от първия ешелон бяха вдигнати в бойна готовност.

— Ще има ли война?

Сендрака поклати глава. Аз също не знаех, но се опасявах от най-лошото и Маран, която умееше да разчита физиономията ми, разбра какво мисля. Може би в този момент разбрах защо бе пожелала да дойде с мен. Ако се наложеше отново да тръгна на война, искаше любовта ни да се възстанови, да се възпламени както някога, и я обичах за това.

Продължавахме по пътя си и всяка нощ виждахме повече гняв, повече ярост у хората около нас. С приближаването си към столицата минавахме покрай армейски постове. Всички бяха в пълна готовност, портите се пазеха от отделения, вместо от единични стражи, плацовете кипяха от трениращи мъже.

В Никиас влязохме след полунощ. Улиците, както винаги в Града на светлините, бяха оживени: из тях галопираха толкова много униформени групи, че останахме незабелязани.

Продължихме направо към един от задните входове на Имперския дворец и бяхме посрещнати от адютанта на император Тенедос, някогашен капитан, а сега домин Амер Отман. Благодарих на капитан Сендрака и се оставихме на Отман да ни преведе през усамотените коридори до предоставения ни апартамент.

Вече бяха донесли богата вечеря, а до нея намерихме бележка от императора.

Сякаш имахме избор. Маран отиде до килерите — мърмореше откъде ще си намери подходящо облекло. Отвори един и ахна. На закачалките висяха поне двайсет рокли. Чекмеджетата бяха пълни с долно облекло и всичко останало, което щеше да й трябва, за да се появи в имперския двор.

Друг гардероб беше пълен с дрехи за мен: само парадни униформи. Нямаше да се представям като барон Аграмонте.

— Как е знаел какво да избере? — удиви се тя, докато оглеждаше роклите.

— Е, той е магьосник.

— Но освен това е мъж — възрази тя. — Мъжете изобщо не разбират от такива неща.

— Може би мъжете от императорския тип разбират?

Тя само поклати глава и отиде в банята. Чух плясъка на вода от ваната. Вдигнах капаците на блюдата, взех една баничка с месо и тръгнах да обиколя апартамента. Всичко беше злато, сребро или най-скъпо дърво. Можех да настаня тук цяла рота кавалеристи. Имаше няколко рафта с книги. Прегледах ги. Не се изненадах, че всички са посветени на Майсир. Вече нямаше съмнение за какво ме е повикал императорът.

Прекарахме в апартамента четири дни, без да виждаме никого освен усмихнати безлични слуги. Хранехме се, спяхме и се изнервяхме все повече. Рано сутринта на петия ден домин Отман ни помоли да се приготвим за имперска аудиенция след обяда, а мен — да си сложа медалите. Час преди да дойдат да ни вземат, вече бяхме готови. Придружиха ни до парадния вход на двореца, все едно че току-що пристигаме.

Закънтяха тромпети, лакеи заредиха на висок глас имената и титлите ни и пристъпихме в голямата зала, пълна с нуманцийски благородници. Входът беше на по-високо ниво от главната зала, огромна кръгла камера на няколко нива, с трона в другия край. Тръгнахме надолу по виещото се стълбище. Тълпата се спусна към нас, с широки усмивки, изписани на устните точно толкова грижливо, колкото помадата и ружа по лицата. Двамата с Маран явно отново се радвахме на императорското благоволение. Един лакей изрева имперската „молба“ — „нашите приятели“ да задържат поздравите си за по-късно, тъй като скоро ще започне работа по изключително важен имперски въпрос.

Дворцовата врява затихна за миг, след което отново се усили — дворът обсъждаше оживено какво може да се е случило. Забелязах сред множеството и посланика на Майсир барон Сала — изчакваше да чуе с непроницаема физиономия.

Видях и сестрите на императора, Дални и Лех, едната с някакво красиво превзето офицерче, едва ли навършило двайсет години, другата с брадато конте — беше приключил вече четири брака и всеки от тях му бе повишил титлата или благосъстоянието. Двете жени бяха облечени в черно, но кройката на роклите им беше разголваща и намекваше, че сестрите са толкова в траур за непрежалимия си брат Рюферн, колкото ако бяха голи с чернило от антимон, натъркано по циците.

Това, което уличните вестници наричаха „Майсирското бедствие“, изглежда, не беше направило никакво впечатление на глупаците наоколо. Спомних си колко бях презирал търтеите, които бръмчаха около Властта на Десетимата, и разбрах, че смятат императора за още по-голямо гърне с мед. Затова ли бяхме поели по пътя на измяната и бяхме свалили онази глутница кретени?

Маран се наведе към мен и ми прошепна:

— След като ни доведоха толкова тайно в Никиас, защо е всичко това?

Не знаех, но допусках, че император Тенедос, безкрайно хитър и лукав човек, си има причина. Тръбите засвириха отново и този път призивът им беше два пъти по-силен и продължи два пъти по-дълго. Сякаш познали гласа на своя господар, благородниците и благородничките прекратиха като един бърборенето и се обърнаха към трона. Зад него се отвори врата и императорът влезе.

Ясновидец Лайш Тенедос носеше нещо, което можеше да мине за униформа — проста копринена туника без яка в тъмнозелено, черни торбести бричове, черни ботуши за езда и също черен колан. Короната му не беше простият традиционен знак на властта, с който го бях увенчал преди девет години. Беше нова, изкусно изработена, с многоцветни скъпоценни камъни. Сигурно му трябваше по-пищен символ, след като бе превърнал Нуманция във велико кралство.

Сигурно.

Седна на трона, вдигна един дълъг скиптър, също нов, и удари с него три пъти по мраморния под. После стана и гласът му, усилен с магия, прокънтя:

— Всички вие знаете за възмутителното престъпление, извършено от армията на Майсир срещу невинна група нуманцийски войници по време на рутинна мироопазваща задача далече навътре от признатите ни граници.

— Вече ви уведомих, че изпратих рязка нота до крал Байран, владетеля на Майсир, в която протестирах срещу извършеното от неговата армия и настоях за пълно извинение и репарации за пролятата кръв на нашите храбри младежи.

— Тази сутрин получих отговор, отговор толкова шокиращ, че няколко часа обмислях как да постъпя — продължи той. — Отговорът му по същество е подигравка с мен и с цяла Нуманция. Казва, че не знаел за такова събитие и че ако се е случило нещо такова, то реакцията несъмнено е била съвсем оправдана, предвид войнствената нагласа на Нуманция в последно време!

От гласа на Тенедос капеше жлъч. Забелязах, но не разбрах стъписаната физиономия на посланик Сала.

— Войнствена нагласа? — извика Тенедос. — Този човек е злодей, злодей от най-долната порода! Колко пъти съм заповядвал на нашите войници да не се поддават на провокации от страна на майсирската армия по границите ни. Дори съм пазил от вас, моя народ, ясни доказателства, че Майсир праща свои агенти да действат в границите ни и подклажда бунтове!

— За това се извинявам и ви моля за разбиране, но исках да ви спестя вълнението с надеждата, че ще мога да съхраня реда и мира. Но повече не. Последното престъпление тласка двете ни кралства към явна конфронтация — той замълча за миг. — Докато си мислех какво да направя по този въпрос, си спомних, че нашият най-великолепен воин, самият Първи трибун Дамастес а̀ Симабю, барон Дамастес Газки, конт Аграмонте, наскоро се върна от именията си и затова го призовах в двореца. Няколко часа обсъждахме проблема и стигнахме до пълно съгласие.

— Аз… всички ние… желаем мир за Нуманция. Но мирът може да бъде защитен само когато зад щита стои силна ръка, здраво бронирана и въоръжена. Ето защо заповядах армията ни да се вдигне в пълна готовност и четири наши сили да бъдат готови за всякакъв развой на събитията. Суровите времена изискват сурови мерки. Избрах Първи трибун а̀ Симабю за специален команден пост, пост, който сега не мога да представя подробно, но който стои над всички други рангове в армията ни. Първи трибун а̀ Симабю вече има пълномощията ни да свика под своя команда всяка част, всеки офицер, всеки мъж, за всичко, което се наложи в тези необичайни времена — Тенедос млъкна и огледа строго тълпата.

Бях благодарен на императора, че с първото си изявление ми остави няколко секунди да си поставя маска на сдържаност. Сега, когато започнаха възгласите, несъмнено подклаждани от неговите ласкатели сред тълпата, трябваше само да се поклоня дълбоко.

— Подготвил съм отговор на оскърблението на крал Байран — продължи императорът. — След няколко минути той ще бъде връчен на посланика на Майсир. Каня трибун а̀ Симабю да ме посети в покоите ми, тъй като току-що беше получена информация, съдбоносно важна за стратегическото ни положение. Това е всичко!

Тръбите ревнаха и тълпата зарева одобрително. Тенедос остана прав за миг, с тънка усмивка на устните. После се обърна и излезе.

Вратата към приемните на императора се отвори и барон Сала изхвърча навън, с пребледняло от гняв лице. Видя ме и физиономията му омекна до равнодушие. Не ми проговори, само кимна и ме подмина.

Императорският адютант се надигна иззад бюрото си, но вратата отново се отвори — на прага стоеше Тенедос.

— Влез, приятелю. Хайде — подкани ме той сърдечно. Затвори вратата и ми посочи дивана в другия край на огромната стая. Седна до мен. На масичката до стената имаше гарафа с бренди и чаши. Той си поигра малко със запушалката и въздъхна. — На теб никога не ти казват кога е по-добре да не пиеш, нали? — усмихна се кисело. — Понякога съжалявам, че нямам твоята дисциплина, та изобщо да не пия.

— Не е дисциплина, сър. За мен вкусът му е като говна.

Той се засмя.

— Е, сигурно. Би трябвало да ти се извиня за малките лъжи в залата.

— Не сте длъжен да се извинявате за нищо.

— Не съм, нали? Тъй че вместо извинение, би ли желал да чуеш обяснение?

— С радост.

— Повиках те в същия момент, в който изпратих нотата си до крал Байран, защото знаех, че отговорът му ще е рязък. Всъщност ние все още не сме получили отговора му. Точно затова барон Сала изхвърча така преди малко, след като използва всички възможни дипломатични изрази за „лъжец“ — сви рамене. — Лъжите в служба на родината едва ли са грехове. Знам какво ще каже Байран и реших, че трябва да осигуря на масите незабавен отговор.

— Не разбирам.

— Селяците бързо забравят — каза той. — Сега хората са настръхнали от случилото се. До една седмица все още ще пазят възмущението си. След още една треската, гневът ще започнат да затихват. Още две седмици и случаят най-вероятно ще се забрави, щом започнат да дрънкат за поредния скандал от столицата.

— Цинично, ваше величество.

— Аз го наричам реализъм — стана и закрачи из стаята. — Сега само за твоите уши, ето какво се случи в Пограничните земи. Напоследък все по-силно се безпокоях, защото Майсир заселва земите непосредствено от другата страна на границата: довеждат селяни и създават нови части от онези пазачи на границата, които наричат негарети. Пазачи… или предни разузнавателни постове за нашествие.

— Майсир нападна подсилен ескадрон от Дванадесети тежка кавалерия, които бях прехвърлил от Ърей. Подкрепленията им включваха главно фургонджии, картографи и прочие, тъй като районът е почти непознат — това обясняваше допълнителния брой. — Бяха на пряко подчинение на мен, тъй че между нас съществуваше магическа връзка. Почувствах, че нещо не е наред, претърсих района с помощта на Зрящата купа и сетивата ми ме привлякоха към ужасна сцена.

— Видението ми показа само трупове — продължи той. — Трупове и лешоядите, които ги кълвяха. Бяха спрели на лагер в една падина, близо до извор. Не знам дали са проявили небрежност, или нападателите са избили постовете, преди те да успеят да вдигнат тревога. Неколцина, изглежда, са се събудили и са се били. Нанесли са тежки жертви на майсирците, но те са ги превъзхождали многократно по численост. Ескадронът беше избит до последния войник. Ранените бяха изтезавани. Когато „аз“ се появих на сцената, войниците бяха мъртви от два дни, може би три. Огледах за убийците им с помощта на още магия. Един ден езда на юг и всевиждащите ми „очи“ намериха дирите и ги проследиха през границата, до един преден майсирски пост. След като пленниците бяха изтезавани, беше явно, че майсирците са получили подкрепление от Планинските воини.

— Призовах духове — продължи императорът — и телата на моите доблестни войници изгоряха в святи пламъци. Изпратих вихрушка, която да помете целия район, тъй че сега там не е останало нищо освен огладени пясъчни хълмове. Разпоредих се да се принесат големи жертви на Сайонджи и обещах още по-големи, за да се отнесат с тях добре на Колелото и заради саможертвата си за Нуманция да получат привилегии в следващия си живот. Семействата им ще получат щедри пенсии.

Тенедос замълча: очакваше от мен някаква реакция. Нямах какво толкова да кажа, освен да му благодаря за стореното. Попитах:

— Какво правим сега?

— Изчакваме истинския отговор на крал Байран. Продължаваме с мобилизацията на армията и я придвижваме към границата на Майсир. Ако атакуват, допускам, че ще е по традиционния търговски маршрут през Кайт, прохода Сулем и в Ърей. Което ни довежда до въпроса за твоята роля. Вярвам, че си проучил материалите, които ти дадох?

— Много грижливо, сър.

— Мислиш ли, че войната с Майсир е неизбежна?

— Не знам — отвърнах искрено. — В донесенията не намерих много, което да ме кара да мисля, че Майсир иска, или е искал някога да ни завладее. Най-малкото не са искали преди Байран да наследи трона.

— Точно в това чувствам промяната — каза Тенедос. — Боя се, че сега той гледа на нашите земи като на готови за жътва. Сигурно все още си въобразява, че страната ни е толкова лошо управлявана, колкото при Властта на Десетимата — усмихна се хладно. — Ако е така, ужасно много бърка в преценките си.

— Какъв е анализът на Кутулу? — попитах.

Настроението на императора се промени. Устните му се стиснаха в тънка резка и видях как вената на слепоочието му запулсира. Очите му уловиха моите и ги задържаха с пронизващия си поглед.

— Кутулу — заговори той дрезгаво — се занимава с други, вътрешни работи. Използвах други, може би по-подготвени хора, да ми помогнат да разбера какво става в Майсир.

Ако не го познавах от толкова дълго — и поради това го смятах не само за свой владетел, но и за приятел — сигурно изобщо нямаше да задълбая във въпроса.

— Какво е станало с Кутулу, сър? Ако ми е позволено да попитам?

— Кутулу си позволи твърде много. Ще ти го кажа веднъж и те моля никога да не го повтаряш. Кутулу е в немилост, макар да допускам, че с времето, като се успокоя и той се вразуми, ще си възвърне важната роля. Наскоро го похвалих, насаме, и заявих, че може да получи всякаква награда, която бих могъл да му предложа. Каза, че желае да бъде повишен в трибун.

— Глупак! — императорът закрачи по-бързо, петите на ботушите му зачаткаха отривисто по паркета. — Шпионите не са генерали, не са трибуни. Никога!

Спомних си как Кутулу бе огледал с възхита Водния палат и как каза: „Може би някой ден, ако императорът реши…“, без да довърши изречението. Отначало си помислих: „Горкият кучи син.“ Как бе могъл да си въобрази, че един полицай може да получи най-високия армейски ранг? Но глупостта и арогантността ми веднага се стопиха. А защо не? Не беше ли успял един магьосник да стане император? Аз, низшето кавалерийско офицерче, не бях ли стигнал до върха? Не беше ли служил Кутулу добре на императора, може би по-добре и от мен? Пък и на кого щеше да му пука? Сигурно на седем-осем нещастници, които щяха да измърморят как традицията отново е поругана от узурпатора. Но кой слушаше в днешно време такива смрадливи старци, след като бяха задухали свежите имперски ветрове?

Помислих да защитя Кутулу, но предпазливостта ме накара да замълча.

— Сега имаме по-важни въпроси — продължи императорът. — Ще започнем с новото ти назначение, важността на което не преувеличих — появи се дяволитата усмивка. — Но няма да ти кажа какво е то.

— Както решите, ваше величество.

— Хм. Между другото, премислих. Сипи ми от другата бутилка, онази с формата на изправен на задните си крака демон, там на бюрото ми. В чекмеджето долу ще намериш разни минерални води.

Подчиних се. Тенедос седна, преметна крак през облегалката на креслото и ме загледа усмихнат. Реших, че мога да го надвия по търпение, и не сгреших.

— Няма да попиташ, нали? — каза той.

— Не, сър. Смятам, че ще ми го кажете, когато ще е важно да го знам.

Императорът се засмя.

— Понякога подозирам, че ме познаваш по-добре, отколкото се познавам аз самият. Улавял ли си се някога, че ти липсват старите дни, Дамастес? Когато нямахме цялата тази власт и злато? Когато искахме, вместо да имаме?

— Не съвсем — отвърнах. — Не мисля, че някога съм искал да съм на друго място или в друго време от това, в което съм. Освен ако не е наистина говняно, като в прохода Сулем. Тогава искам да съм другаде.

— Виж, това беше ужасно. Но от друга страна, беше славно. Помня онзи капитан от пехотата… как се казваше?

— Мелет, сър. Всяка година принасям жертви, за него и хората му, в годишнината на онзи последен бой.

Бях удивен как може да е забравил името на Мелет, а и на другите от Курамската лека пехота, чиято храброст позволи на нас и нуманцийските цивилни, които придружавахме, да се измъкнем от участта, подготвена ни от планинците.

— Да — продължи Тенедос. — Помня го, както и всички други, много добре. Мисля, че е добре да помним мъже като него, и дори храбрите животни като онзи издъхващ слон, който се опита да се вдигне и да тръгне на бой при тръбния сигнал, когато за първи път се срещнахме в Гази. Защото точно това във войната ни прави всички толкова велики, заслужили да се изправим гордо пред боговете.

Потръпнах, като си помислих за кървавите времена и за черната пустош, която войната влачи през света. Трябваше още тогава да си отбележа наум казаното от императора, но просто го взех за романтични думи, изречени от човек, който малко познава истинската война, и то почти винаги с победа. За щастие, императорът като че ли не очакваше отговор.

— Да — продължи той. — Славата трябва да се търси и печели, иначе хората стават мързеливи, слаби и глупави и ги повалят онези, които са по-силни и по-жестоки от тях — императорът отпи от брендито и ме изгледа съсредоточено. Странно, помислих си, че гледа през мен, или ме вижда в челото на поредната велика армия, готов за битка.

— Велики времена — каза той. — Но тепърва предстоят още по-велики — пресуши тумбестата си чашка. — Все пак няма да ти кажа каква ще е следващата ти задача. Но ще ти кажа от кого ще я научиш. Потърси своя приятел трибун Петри. Защото всичко извън моята първоначална идея е негово дело.

Бях се запознал с Мерша Петри, когато ни зачислиха към Златните шлемове на Никиас. Петри беше изключително добросъвестен тип, посветил целия си живот и интерес на военщината, нейната история и порядки. В дългите досадни дни на строеви упражнения по плаца двамата бяхме направили това, което правят много млади офицери, и мечтателно бяхме описали облика на собствената си армия. Но след това ясновидецът Тенедос ни беше дал възможност да превърнем плановете си в реалност, така че тромавите раздути дивизиони от миналото се превърнаха в бързи ударни сили, които удариха здраво Кальо и сложиха край на гражданската война.

По време на войната Петри командваше драгуните, а после, като трибун, му беше възложена формалната задача да командва армейския център. Но силите ни не се бяха сглобили напълно, след като унищожихме Чардън Шир, затова му беше възложено да реформира загнилото войсково обучение. За да не се захаби на този пост, редовно го изпращаха по границите на „инспекции“ и той се хвърляше в разгара на свирепи малки сражения със страстта на току-що повишен легат, жаден за слава. По някакъв начин винаги се отърваваше с много дребни рани и беше станал легендарен със своя късмет, точно както трибун Льо Балафре беше известен с това, че винаги побеждава, но кой знае как, винаги междувременно го раняват.

Бях може би толкова приятел с Петри, колкото той някога си беше позволявал или искал. Същия ден се срещнах с него. След войната и двамата бяхме твърде заети с имперски дела и се бяхме срещали едва пет-шест пъти, обикновено в далечни малки гарнизони. Никога не бях посещавал къщата му. Представях си, че няма да е голяма, тъй като Петри беше скромен във вкусовете си, едва ли много по-голяма от жилището на един офицер ерген, и сигурно с прикрепена към нея библиотека колкото на цял лицей.

Имението на Петри се простираше по склона на един хълм, където живееха най-богатите в Никиас. Оказа се изключително красиво, с многобройни плавни извивки, камък с мраморна облицовка в нежни оттенъци, в които сякаш окото не можеше да забележи ъгъл или права линия. Нищо сурово нямаше, и нищо грубо. Дори растенията в градините бяха нежни, тропически. Двама усмихнати мъже, облечени в светли ливреи, поеха юздите на Лукан и го отведоха. Посрещна ме великолепно облечена жена, с около десет години по-възрастна от мен, и каза, че трибун Петри ме очаква в библиотеката. Слугите, предимно млади мъже, бяха облечени в същите униформи като лакеите.

Библиотеката беше просторна, с много прозорци по тавана и между безкрайните етажерки по стените. Имаше стотици карти, разгърнати или навити.

Петри поне не се беше променил. Носеше проста тъмносива униформа без медали, трибунският му пояс беше вързан хлабаво на кръста. Униформата му придаваше по-скоро вид на интендант и бе доста голяма за ръста му. И освен това беше бос вместо с кавалерийски ботуши.

— Е, и какво си ми измислил този път? — попитах го. — Що за велики планове си съставил пак? И между другото би могъл да ми предложиш нещо. Навън все още е студено.

— О. О, да. Ъ… чай? Да, ще си поръчаме чай.

— Няма да е зле.

Вместо да позвъни за слуга, Петри отиде до вратата и извика. След малко вратата се отвори и подносът беше донесен от един много строен, смайващо красив млад офицер.

— Това е моят адютант — каза Петри и може би никой освен мен нямаше да забележи лекото колебание пред думата „адютант“. — Легат Филак Хертон — погледна ме почти предизвикателно. Сигурно очакваше да види неодобрение, но остана горчиво разочарован. Ако Хертон беше нещо повече от „адютант“ на Петри, какво от това? Моята провинция Симабю можеше и да е изостанала, но за разлика от Никиас, никой не се интересуваше кой с кого спи. Единствената ми надежда беше, че легатът прави живота на Петри по-малко самотен, макар да не съм сигурен дали странният ми приятел знаеше значението на тази дума. Хертон поднесе чая, след което се сгуши като коте на едно канапе, без да откъсва очи от Петри.

— Двамата с теб ще създадем няколко елитни дивизиона — продължи Петри. — Нарекох ги ударни сили; императорът реши, че ще бъдат назовани „Имперската гвардия“ и номерирани. Отначало ще са половин дузина, и още, след като рекрутираме хора. Ще са големи части, най-малко по хиляда души, може би и повече.

Отиде до една стена, дръпна завесата и откри голяма диаграма: два полка тежка кавалерия, по хиляда души във всеки; два полка лека кавалерия — пиконосци, по седемстотин души всеки; четири драгунски полка — конна пехота, по хиляда души във всеки; един полк разузнавателно-диверсионни, петстотин души; една пионерна част да секат просеки, да строят мостове и пр., петстотин души; една нова част, която Петри беше нарекъл „бързогони“ — вестоносци, които трябваше да помагат на командира на Гвардията да поддържа някакъв ред в похода и в битка, за да има поне някаква представа какво става, двеста и петдесет души; една част, съставена от интенданти, налбанти, ветеринарни лечители, хиляда души; друга част, което за себе си нарекох „това-онова“ — военна полиция, сигналисти, оператори на хелиограф, санитари, хирурзи, триста-петстотин души; и накрая — командният щаб. Според Петри в тази част щяха да са поне петдесет, до сто и аз подсвирнах. Той поклати глава.

— Не. Даже е малко. Заради бойния стил на Гвардията, командирът й ще трябва да разпредели на подчинените си цялата възможна власт, за да пази ума си чист за общата картина. Командването няма да се мотае в краката му, да се радва на медалите си и да подлизурства.

— Добре. Разбрах я тази твоя Гвардейска част — да я наречем „корпус“, примерно. Как ще се сражава тази част? Много ли ще се различава тактиката й от сегашната?

— Не чак толкова много — каза Петри. — Кавалерията ни вече е обучена да нанася удари по сърцето на врага. Гвардията ще е само краен вариант на това. Колко време може да се сражава кавалерията ни пред фронтовата линия в момента?

— Ако останат подвижни, може би две, до три седмици — отвърнах приблизително. — Много по-малко, ако бъдат спрени и вкарани в статичен бой.

— Гвардията ще се сражава по същия начин — но ако един корпус бъде спрян от превъзхождаща го сила, ще е в състояние да продължи атаката. Целите на Гвардията ще са същите, каквито са сега на кавалерията — укрепления, командири, столицата на врага — но частите ще са в състояние да бъдат по-дълго извън фронта ни, да се движат. По същество ще представляват армия сама за себе си, тъй че когато се сражаваме по свебите, няма да им се налага да се безпокоят кога ще ги настигне останалата част от армията — интенданти, магьосници, пекари. Ако им се наложи, могат да завземат даден град и да го държат като зимна квартира, макар че не можем да си позволим да бъдем обречени на кампания през майсирската зима.

— Не може да не си забелязал — добави той, — че няма бойни слонове. Те са бавни, трябват им безкрайни количества фураж, които свебите не могат да осигурят, не могат да носят толкова много, могат да бъдат убити от всеки пехотинец, стига да избегне хоботите и бивните им, и не плашат никого освен новобранците.

— Добре. Плюс това ужасно плашат конете.

Огледах няколко минути диаграмата и накрая казах:

— Харесва ми в много отношения. Само бих добавил още две части. Първо стрелци. Дай ми, примерно, пет роти, по сто души във всяка. Обучаваме ги заедно и ги разделяме по части, за да се използват където се наложи.

— Добре — отвърна Петри и си записа.

— И още една, по-малка част. Магьосници. Трябват ни обучени за бой заклинатели, които да усещат вражеската магия и да правят наши контразаклинания и заклинания.

Този път изненаданият беше Петри.

— И кой бог ще научи магьосниците да се разбират помежду си за общото благо? — каза той скептично. — Ахарел? Той може да говори на крале, но мисля, че чародеите ще се окажат извън възможностите му.

— Богът ще бъде император Тенедос. Щом може да вкара теб и мен в битка, значи ще може адски добре да натика с камшик братството си в същия хомот.

— Идеята ти е добра — каза Петри. — И с радост ще я представя на императора. Какви проблеми виждаш дотук?

— Първо, ще ни е нужно време да обучим тези части, след като ще трябва да могат да се бият в големи подразделения. Ще ни трябва много пространство за упражнения.

— Императорът вече строи тренировъчни лагери в Амур. Там има място за маневри на цели армии.

Провинцията беше затънтена, пустинна, но близо до река Латейн за бърза комуникация с Никиас. Парите, които армията ни щеше да похарчи там, щяха да са добре дошли.

— А сроковете?

Петри сви рамене.

— Щом кажеш на императора, че си готов да приложиш моята — тоест неговата идея, ще бъде издаден декрет и ще пратим хора, командния кадър на бъдещите корпуси, до всеки гарнизон, за да търсят доброволци. Ако не успеем да съберем достатъчно за кратък срок или ако се задръстим с лентяи, ще използваме имперски едикт, за да наберем необходимите бойци.

Помислих отново и кимнах.

— Идеята ти почти премахва тревогата ми за безкрайните левги на Майсир.

— Остава само един сериозен проблем — каза Петри и ми се стори, че долових в очите му насмешливо проблясване. — Някаква униформа ще ни трябва за тях. Предполагам, че ще намериш време да нахвърлиш нещо?

Изгледах го твърдо, но погледът му беше самата невинност. Хертон се беше загледал в един гоблен. Бях си спечелил доста… хм, да го наречем популярност, заради твърде крещящия си вкус. Маран беше измислила някои неща; понякога и на мен ми хрумваше едно-друго.

— Твоя шега ли е това?

— Боя се, че не — отвърна Петри. — Императорът го подхвърли и след като престанахме да се смеем, ми нареди да го повторя пред теб — точно.

— Благодаря, Мерша. Май най-напред ще помоля за разрешение да променим бойното облекло на колегите ми трибуни. Нещо в червено и зелено. Халати, дълги до пода например. От кадифе.

Двамата с Маран не се върнахме във Водния палат, а се настанихме в своето имение на речния бряг — пет етажа, които можеха да послужат за казарма. Нямах време за тревоги с товиетите, затова наредих Червените пиконосци да се настанят в сградата — двете бални зали бяха за бойците, а неизползваните стаи бяха предостатъчно за офицерите. Маран вече беше свикнала с войници, настанени в дома ни. Или най-малкото, както сама каза, сградата беше достатъчно голяма, за да ги настаним на първия етаж, а горните да останат за нас.

След това двамата с Мерша за втори път се заловихме с изграждането на нова армия за императора.

— Ах, какъв обрат — долових в гласа на Кутулу нотка на изненада. — Аз те посещавам, докато си в немилост, сега и ти правиш същото. Наистина си приятел — вдигна една кутия с неизменните жълти картички, в които според мен беше описал едва ли не всеки гражданин на Нуманция, и понечи да я смъкне на пода на малкия си претъпкан кабинет, но най-напред извади една карта от нея, като промърмори: — Да не забравя да се заема с този… — и добави: — Съмнявам се обаче, че визитата ти е само светска.

Всъщност общо взето си беше такава. Имах един-два въпроса, но не знаех как да му кажа, че наистина помня как ме беше посетил преди време и колко ме беше окуражило гостуването му.

— Исках да разбера дали си успял да откриеш някакви твърди доказателства за връзки между товиетите и Майсир.

— Никакви. И това е една от причините за гнева на императора.

Внезапно лицето му се разкриви в гримаса и устните му запотрепваха. Напомни ми за човек, чиято любима му е изменила и как нещо изведнъж му напомня за разрива и самоконтролът му рухна. За Кутулу Тенедос беше слънцето, луната и звездите и да се окаже в сянка за него сигурно беше точно толкова ужасно, колкото прекъсната любовна връзка.

Извърнах очи, после пак го погледнах. Той вече се беше овладял.

— Моля за извинение. Сигурно съм се преуморил от работа.

В живота на Кутулу едва ли имаше нещо друго освен работа и работа, но кимнах. Защо да не беше и това?

— Като заговорихме за товиетите — леко промених темата, — какви ги вършат тези плъхове? Или не са вече твоя отговорност?

— Продължавам да ги преследвам. Хващам в капана по някой от време на време. Мисля, че броят им нараства — все повече признаци има за дейността им. Но все още не мога да открия водачите им, централната им организация. Навярно императорът е прав. Може би съм надскочил възможностите си.

— Съмнявам се — уверих го. — Хайде, стига. Ти ми каза, че императорът ще се вразуми по отношение на мен, и точно така стана. Не мислиш ли, че ще направи същото и с теб? Просто в момента го безпокоят твърде много неща. Особено Майсир.

Кутулу отвори уста да каже нещо, но се сдържа.

— Да?

— Все едно — отвърна той. — Това, което се канех да кажа, може да се възприеме като нелоялност — изсумтях невярващо. — Някога си мислех — продължи той много тихо, — че бих могъл да служа на двама господари. Изглежда, съм грешил.

— Озадачаваш ме.

— Не бива да казвам повече, но ще добавя, че станах полицай, защото исках да служа на истината. Може би я превърнах в главния си бог.

Изведнъж като че ли долових намека в загадъчните думи на Кутулу и се отказах да задълбавам в темата.

— Да се върнем на товиетите. Чувал ли си за хората, наречени Отчаяните?

— Да. Нуманция винаги е имала проблеми с безимотните, наричани с всевъзможни имена. Предполагам, че ги има всяка страна с устойчива система на земевладение. Безпокои ме обаче, че се увеличават. И улових известна връзка между тези бездомни скитници и товиетите.

— Това трябва ли да ни безпокои?

— Теб — не — отвърна Кутулу. — Мен — да, защото всичко, което застрашава стабилността на Нуманция, ме безпокои.

— Друг въпрос. Трябва ли още да се смятам за възможна жертва на удушвачите?

— Абсолютно — отвърна Кутулу. — Особено след като императорът те назначава да командваш Имперската гвардия.

— Може да си в немилост, но ушите ти май не са запушени?

— Разбира се, че не. Не съм умрял.

— Добре. Смятам, че дарбите ти ще са нужни в близко бъдеще — станах. — Същинският повод да дойда е да предам поканата на жена ми да вечеряш с нас. Какво ще кажеш за утре?

Кутулу ме погледна смаяно и се зачудих дали изобщо някой някога го е канил на чисто светско събиране.

— Ами… Обикновено работя до късно, но… Разбира се, че ще дойда. В колко часа?

— Два часа след залез-слънце ще е идеално.

Парадната ни алея беше задръстена от десетина луксозни впряга. На единия забелязах герба на Аграмонте. Зачуден какво ли може да предвещава това, хвърлих юздите на Рабит на Карджан и бързо влязох вътре.

Новият ми иконом ме посрещна на вратата. Братът на Маран и петнайсетина други благородници били в библиотеката на горния етаж и ме чакали. Подадох наметалото си, шлема и сабята на иконома и тръгнах да се срещна с тях.

Праен, най-големият брат на Маран, стоеше почти на прага. Понякога ми беше трудно да повярвам, че този едър грубоват и безцеремонен човек е свързан роднински с деликатната ми съпруга, или по-точно, че тя е истинска Аграмонте, тъй като Праен и другият й брат, Мамин, изглеждаха точно като покойния им баща.

Другите мъже в помещението бяха по-възрастни от Праен, но всички бяха от неговата класа: охранени, богато облечени провинциални благородници, хора с власт и самочувствие.

Маран беше единствената жена в компанията. Целунах я по бузата и вдигнах любопитно вежда да ми обясни какво става.

— Прощавай, Дамастес — каза ми тя, — но Праен ми изпрати бележка едва тази сутрин, след като ти беше напуснал Военната палата. Пратих вестоносец, но не могъл да те намери.

— Трябваше да реша някои въпроси извън палатата — обясних.

— Праен заяви, че за него и за тези господа е много важно да се срещнат с теб колкото се може по-скоро — каза Маран. — Обясних му, че обикновено се прибираш някъде по това време и най-доброто, което мога да предложа, е да те изчакат. Той ми обясни за какво става дума и съм съгласна, че е много, много важно.

Обърнах се към Праен.

— Добре си дошъл в дома ни, както винаги. Не се познавам с повечето от тези господа. Ще ми окажеш ли честта?

Праен ми ги представи един по един. Този граф, онзи барон, еди-кой си лорд и прочие. Някои бяха от стари богати родове, други — новобогаташи. Повечето ги знаех по титла. Бяха провинциалисти, много консервативни в убежденията си, едни от последните, дали на новото управление на императора уверения в лоялност, и то само на думи.

— Господа — обърнах се към тях. — Зная, че всички сте твърде заети, тъй че моля обяснете ми с какво мога да ви бъда полезен. Няма защо да си губим времето с вежливости.

— Би ли наредил на слугите си да напуснат? — попита Праен.

Отпратих ги.

Един от мъжете, лорд Дръмсеат, се надигна, извади четири иконки и ги постави на равно разстояние из кръглата стая.

— Моят ясновидец ги омагьоса тази сутрин — обясни той. — Твърди, че могат да попречат някой да подслуша какво обсъждаме, дори Братството на императора.

Изпитах лека тревога — тези господа не се канеха да предлагат нещо, което императорът не би одобрил, нали?

Праен се окашля.

— Това, което сме дошли да обсъдим, Дамастес, е сериозен проблем за Нуманция. Времената са опасни и ние смятаме, че бихме могли да помогнем на императора, който сега е ужасно зает с други неща.

Замълчах си.

— Чувал ли си за безимотните? — попита ме той. — Имат различни имена, но около Иригон ги наричат Отчаяните.

— Видях двама, когато пътувах до Иригон последния път.

— Винаги са били проблем, кучите му синове — изръмжа някой. — Не признават нито закони, нито богове. Избягали роби, поне повечето.

— Вярно е — каза Праен. — И става все по-лошо. Да си се криеха из горите и пещерите — как да е. Но напоследък се правят на разбойници, събират се на чети.

— Тия мръсници имаха наглостта да заграбят едно от селата ми — каза друг благородник. — Изгонили двамата ми надзиратели, запалили им къщите и им казали, че имат само един ден да избягат, иначе и тях ще запалят.

Из залата замърмориха гневно.

— Всеизвестно е — заговори Праен, — че императорът е зает с… е, да го наречем външни проблеми. Но трябва нещо да се направи с тези проклети престъпници, и да се направи незабавно. Оставим ли сганта да си въобрази, че има каквито и да било права, и самият Умар няма да може да ги вразуми.

— Както стана преди десет години — намеси се друг лорд. — С онези проклети товеити или както там се наричат.

— За тях знаеш повече от нас, Дамастес — каза Праен. — Ти… и императорът… ги унищожихте.

— Е, и някои други участваха — отвърнах сухо.

— Но ти беше в ядрото на събитията. Затова дойдохме да се посъветваме с теб.

— Още не знам какво искате от мен.

— Съвсем нищо, сър — каза Дръмсеат. — Но вие сте Първият трибун. Искаме да знаете какво предлагаме и бихме искали, когато моментът бъде подходящ, да обясните нещата на императора.

— Слушам ви.

— Какво става, ако някой от Отчаяните бъде хванат в земите ни? — каза Праен. — Обикновено го отвеждат до най-близкото градче и местният съдия се заема с него.

— Най-много да получи няколко удара с камшик, ако и толкова, и го гонят от село на село — избоботи един от мъжете. — Тук ще открадне кокошка, там ще заколи теле, може да намери някъде незаключена врата. Рано или късно ще спипа някоя девица или дете — и тогава какво? Аз викам — продължи той, — че с тези хора, макар че са по-скоро зверове, трябва да се разправим навреме и бързо.

— Да — каза Праен и лицето му се зачерви от възбуда. — Бързо е точната дума. Защото верните ни крепостни гледат тия кучи синове и ако не ги сполети нищо, какво, викат си, виж ти, колко интересно, значи можело да се живее без никакви задължения, да си взимаш каквото поискаш и когато си поискаш, без да мислиш за рало и мотика. Дамастес, предлагаме ние да се разправяме с тези мъже и също толкова чудовищните им жени в мига, в който бъдат хванати в земите ни.

— Без намесата на закона?

— Законът! — сопна се Дръмсеат. — Знаем го ние закона. Истинския закон, по-добър от закона на тъпите съдии. По дяволите, трибуне, огледайте се. Ние сме законът на Нуманция. Точно както сме гръбнакът на тази страна.

Последва одобрително ръмжене. Погледнах Маран. Беше свила устни и кимаше, явно в съгласие.

— Я да видим дали разбирам добре — почвах да се ядосвам. — Какво искате да създадете, частна полиция ли? Откъде ще дойдат хората?

— Ще използваме най-добрите, най-верните си крепостни. Мъже, които не се боят от преки действия. Ако ни потрябват повече, какво пък, ще се намерят достатъчно бивши войници, които да наемем, мъже, които знаят да се подчиняват на заповеди.

— Добре. Какво става, когато вашата частна полиция намери един или десетина от тези Отчаяни?

— Претърсваме ги — отвърна Праен. — Ако намерим нещо откраднато или в района има оплаквания, разправяме се с тях веднага и на място.

— И нищо да няма у тях — отряза друг, — прогонваме ги в пущинаците, където им е мястото. Да си стоят там и да се плодят, или да мрат, каквото си щат. Само да са далече от нас и от нашите селяни, които сме се клели да защитаваме.

— А законът — полицията, магистратите — те не се месят в това?

— Не ни трябват! — отсече Праен и няколко души изръмжаха одобрително.

Потърсих с очи лицето на Маран, но не можах да го разгадая. Изчаках няколко секунди от чиста учтивост, тъй като можех да дам само един отговор, и заговорих, като се мъчех да запазя спокойствие:

— Господа. Благодаря ви, че представихте това предложение кратко. Ще бъда също толкова учтив. Нуманция е кралство на законите. Ако някой започне да ги пренебрегва, било то Отчаяните или господарите, имаме анархия.

Казаното от мен беше, разбира се, донякъде глупаво — едва ли бях чак толкова наивен да си въобразявам, че робът или селякът получава същото правосъдие като благородника.

— Позволете да се изразя простичко — продължих. — В земите, за които нося отговорност, няма да има никакви „частни полиции“. Ако ми се натрапят, ще ги вкарам в затвора, както и тези, които им заповядват. Ще отведа пред най-близкия съдия тези затворници и ще представя обвинения срещу всички тях, обвинения, че са нарушили имперското правосъдие и са извършили измяна със самоуправството си, което законът наказва най-строго.

— Няма да докладвам на императора какво бе обсъдено на тази среща — изгледах ги твърдо. — Както казахте, в момента той има много по-големи грижи. Няма да предприемам нищо, докато обстоятелствата не ме принудят да взема мерки. Това е всичко, което имам да кажа или искам да кажа по този абсурд, и ви съветвам да забравите тази идея за ваше добро. Благодаря, че сте се сетили за мен, и ви желая всичко най-хубаво.

Погледът ми обходи из стаята, за да видя дали някой ще устои. Праен успя за секунда, след което извърна лице. Само Маран ме гледаше спокойно. Мъжете станаха тихо, получиха си палтата и напуснаха. Праен беше последен. Погледна ме, сякаш искаше да каже нещо, и излезе.

Маран не беше помръднала. Изчаках да каже нещо. Миговете се проточиха, но тя само ме гледаше, с неразгадаемо лице. Накрая стана и излезе. Усетих мраз в душата си. Усетих, че къщата не е моя, поне за тази нощ.

Върнах се във Военната палата, изядох паница супа в стаята на охраната и спах на тесния нар в кабинета си.

На другия ден срещата все едно че не се беше състояла, поне ако се съдеше по поведението на Маран.

Кутулу дойде за вечеря. Вместо на кон, пристигна в карета. Не знам как беше обзаведена вътре, но отвън приличаше на затворническа.

Маран беше решила, че може да изиграе ролята на сватовничка, и бе поканила една своя позната, много красива русокоса празноглавка, казваше се Бридеи д’Кеу. Но Бридеи, обикновено весела бърборана, изглежда, се стъписа от ужас в компанията на Змията, която никога не спи, а той не я забелязваше повече, отколкото слугите.

Двамата с Маран се опитвахме да поддържаме разговор, но Кутулу се разгорещи чак когато реших да заговорим за престъпления. Разказа ни няколко случая, с които беше запознат. Не беше голям разказвач, по-скоро изреждаше голи факти като свидетел на съд. Слава на Танис, че бяхме приключили с вечерята, защото разказите му бяха изключително завладяващи, ако не за друго, то защото бяха за най-кървавите и загадъчни убийства.

Маран и Бридеи пиха много малко. Кутулу обърна две чаши. Не беше по-голям пияч от мен, защото питието бързо му подейства, зачерви бледожълтите му бузи и още повече развърза езика му.

Изведнъж той спря.

— Късно е вече, а утре ме чака ужасно много работа. Ще си тръгвам.

Бридеи заяви, че и тя трябвало да си ходи. Докараха каретите им. Тя тръгна към своята, но спря и се обърна към кочияша на капрата.

— О, богове. Обещах на Камлан да се отбия след вечеря, но вече е много късно. Кутулу, ще ви затрудня ли много, ако ви помоля да ме закарате до вкъщи, а аз да пратя каретата си до приятелката си, за да й поднеса извиненията си?

— Ъмм… ни най-малко — отвърна Кутулу.

Бридеи се обърна към кочияша си.

— Предай, моля те, на Камлан, че утре непременно ще се отбия. После се върни вкъщи.

Кочияшът я погледна малко озадачено, но отвърна:

— Да, лейди д’Кеу.

Бридеи отиде до каретата на Кутулу и зачака. Чак след миг той съобрази какво чака дамата, подаде й ръка и й помогна да се качи. Понечи да я последва, но спря и се обърна.

— Благодаря ви, контеса Аграмонте.

— Забрави ли, че съм Маран?

— Да. Маран. Великолепно име за великолепна жена.

Бях смаян.

— Дамастес, приятелю — продължи той. — Искам да ти дам един повод за размисъл. Нещо, което може да ти е полезно в бъдеще. Помниш ли какво се случи в Занте?

Помнех, разбира се — клането на имперската конница.

— Ето ти го повода за размисъл. Може би се изразявам със заобикалки. Каза се, както помниш, че въпросният инцидент е станал „близо“ до Занте, нали? Е, според първите доклади не е чак толкова „близо“. Всъщност било е на повече от десет дни път на юг от града.

Не изчака отговор, качи се в каретата, кочияшът плесна с юздите и впрягът потегли.

— Какво има предвид? — учуди се Маран.

Не бях много сигурен.

Тя сви рамене и отново погледна след впряга на Кутулу.

— Мислех, че ще се проваля. Но… смяташ ли, че кървавото убийство е пътят към сърцето на Бридеи?

Отложих за момент това, което ми бе казал Кутулу.

— Не знам дали сърцето й беше спечелено.

— Слава на Джаен, че не може да пази тайни — каза жена ми. — Защото Кутулу така и няма да ни каже какво е станало от сега до съмване.

Изкикоти се, хвана ме под ръка и влязохме вътре.

— Кой разказ толкова я възбуди според теб? За жената, дето отровила тримата си мъже и накрая любовника си? Или за онази брадва, която сякаш оживяла сама?

— По-скоро за нещастния кучи син, дето го пребили до смърт със собствения му дървен фалос.

Маран се засмя.

— Е, аз изобщо не съм възбудена. Но ако благоволиш да се качиш горе с мен, можем да оправим положението.

— С радост, скъпа. Но ми остави първо пет минутки.

Целунахме се и тя тръгна нагоре по стълбите. Обикновено щях да се загледам в поклащащото й се дупенце, но сега умът ми беше зает с друго. Изтичах до библиотеката, разгънах една карта и потърсих далече на югоизток от Никиас, докато намеря Занте, дълбоко навътре в Пограничните земи. Събрах два пръста, приблизително разстоянието, което един кавалерийски ескадрон ще измине за един ден, и ги преместих десет пъти на юг. Резултатът ме стъписа. Сравних изчисленията си с мащаба на картата. Десет дни път на юг от Занте означаваше далече отвъд границата на Майсир!

Защо, в името на всички богове, един нуманцийски патрул бе нарушил граничните споразумения? Майсирците бяха имали пълното право да ги нападнат.

Какво ставаше в онези пустинни земи? Защо Тенедос лъжеше всички, включително и мен?

Друг въпрос, който така и не получи отговор, беше за станалото между Бридеи и Кутулу. Единственото, което дамата благоволи да каже на Маран, беше, че е много, много доволна, че е дошла на вечерята.

Два дни по-късно връчих на императора последните си заповеди за съставянето на Имперската гвардия.

Нуманция направи още една крачка към войната.