Кралят-демон

10. Промяна във Времето на росите

Настъпващата нова година шепнеше за промяна. И мнозина я слушаха.

Първият беше императорът. Неофициално беше зарязал жена си, Расена. Не беше прекратил официално брака си, но й бе наредил да замине на дълга обиколка из Външните провинции.

Все още нямаше наследник — нито момче, нито момиче. Клюката и преди говореше, че Тенедос се опитва да реши проблема с всяка жена, която му падне подръка, естествено достатъчно знатна, за да носи син на император, и си спомних кикотенията в Кальо. Но слухът сега се потвърждаваше и броят на жените, влизащи и излизащи от покоите му, ставаше леко скандален.

Според друга клюка първата, която забременееше, щеше да стане новата му съпруга. Чудех се дали щяха да се намерят толкова глупави жени, че да се опитат да му пробутат нечия чужда работа, и потръпвах — знаех, че Лайш Тенедос ще използва всякакви чародейства, за да се увери, че детето наистина е негово, и ще наложи най-ужасното наказание на всеки, който се опита да му изиграе кукувичата игра.

Следващата промяна стана рано една сутрин. Домашната ми гвардия се упражняваше в двора, а аз тъкмо бях привършил сутрешните си упражнения. Маран още дремеше в леглото, но достатъчно будна, за да гледа как правя лицевите си опори и да мърмори: „Съжалявам, бароне, но дамата, изглежда, си е отишла“, когато чух тропота на каляска по алеята. Завързах си кърпа около кръста и отидох до прозореца. Вратата на каляската се отвори, Амиел Калведон слезе и забърза по стъпалата. Учудих се защо е решила да ни посети в този час. Обичаше нощните часове повече и от Маран и рядко ставаше преди обед.

В коридора се чуха припрени стъпки и преди да успея да посегна за долната си риза, вратата се отвори и Амиел влезе. Очите й бяха зачервени, нямаше грим и се беше заметнала с тежко наметало. Видя Маран, захлипа, изтича до леглото и се хвърли в прегръдките на жена ми, без да забележи, че съм почти гол. Зачудих се какво ли е станало и реших, объркан като всеки мъж пред плачеща жена, да се измъкна и по-късно да разпитам за нещастието. Но Амиел забеляза боязливия ми ход и се обърна към мен:

— Не. Дамастес, моля те. Остани.

Послушах я. Но все пак се загърнах в халата, седнах неловко и я зачаках да се съвземе.

— Той ме изхвърли — изхлипа тя. — От собствената ми къща. Този кучи син! Този лъжлив нагаждач и негодник, този пиклив кучи син!

Маран й замърмори успокоително и малко по малко, между изблици на плач и ругатни, Амиел ни разказа как Пелсо се върнал вкъщи призори много пиян и заявил, че бракът им е приключил и че тя трябва да напусне къщата до един час. Щял да изпрати вещите й където пожелае, но казал: „Няма повече да търпя този фарс и ще бъда с тази, която наистина обичам.“

Често се бях замислял възможно ли е да се поддържа брак като този на Амиел и Пелсо, и с известен цинизъм бях решавал, че не е. Всъщност чудех се, след като двамата искат да спят с всеки когото срещнат, защо изобщо са си правили труд да полагат брачните клетви. Бях попитал веднъж Маран и тя ми обясни, че всеки от тях наистина обича компанията на другия и че били много добри приятели. Беше повече от явно, че „приятелството“ е свършило.

Успяхме да успокоим Амиел, поръчах да донесат чай с успокояващи билки и разбрахме, че окончателният удар е бил нанесен от брата на любовницата на Пелсо, управителя на Бала Хисар, който дал да се разбере, че държи сестра му да сключи брак, и бил готов да даде на младоженеца голяма сума в злато.

— Този мръсник ме изхвърли. Ще имам само това, което той благоволи да ми даде — изръмжа тя със стиснати зъби. Плачът й беше преминал в гняв. — Всичко, което баща ми ми даде като зестра, всичко, което натрупахме от вложенията си — всичко това ще остане за него и само за него. Нищо няма да имам.

— Не плачи — успокои я Маран. — Познавам някои хора, които ще поговорят с него. Посъветвах се с тях, когато приключи моят брак. Съмнявам се, че ще иска случаят да се превърне в такъв скандал, какъвто мога да му уредя.

Амиел отново се разплака и започна да хлипа как си нямала никого и нямало къде да отиде.

— Стига глупости — каза Маран. — Ще останеш тук. С нас. Нали, Дамастес?

Не беше нужно да ме пита, след като знаех колко добри приятелки бяха още от началото на връзката ни. Седнах на ръба на леглото, погалих Амиел по раменете и й казах нежно:

— Този дом вече е и твой. Докогато пожелаеш.

Така Амиел, контеса Калведон, заживя с нас.

Императорът седеше неподвижно зад огромното си бюро с горница, изработена от разноцветно дърво и изобразяваща картата на Нуманция — беше покрита с прозрачно стъкло. На стената зад него висеше богато украсен меч, а до него — също толкова богато украсен жезъл. Два мангала, по-високи от човешки ръст, мятаха червени пламъци, които се къдреха към високия таван — пламъци, които не димяха, нито излъчваха топлина.

Лицето на императора беше строго.

— Седни — каза той и се подчиних. На бюрото му имаше само едно нещо: стандартно хелиографско съобщение, дълго няколко страници. — Ето. Прочети това. Пристигна от крал Байран, вчера по залез.

Прочетох го веднъж, после още веднъж, по-внимателно. Документът беше удивителен. Байран започваше с поздравления, като изреждаше всички титли на императора. Най-после бил получил известие от границата за въпросния ужасен инцидент, злощастната битка между войници от нашите армии. Казваше, че му предложили различни обяснения, но нито едно не го било задоволило. Бил заповядал да се изпрати кралска комисия, която щяла да осигури вярно и пълно описание след един, може би два сезона. Но междувременно желаел да изрази най-дълбоките си извинения на императора и на нуманцийската армия. Майсирската част била задържана в казармата и щяла да бъде разформирована. Офицерите и сержантите щели да бъдат разжалвани и прехвърлени в други части. Тримата командващи били обесени като обикновени престъпници. Колкото до местните им подкрепления, разпоредил се да бъдат проследени и задържани.

По-нататък пишеше, че се е разпоредил всички гранични части да се изтеглят на два дни марш навътре от границите, та този ужасен инцидент да не се повтори. Обещаваше да компенсира щедро вдовиците и децата на избитите нуманцийци и нямало да възрази, ако Нуманция поиска репарации.

Подсвирнах.

— Ваше величество, дипломатическата ви нота трябва да е била невероятна. Не съм чувал някой крал досега да е бил толкова смирен.

— Това си мислиш, а? — каза хладно императорът.

— Какво друго може да е?

— Прочети още веднъж края на посланието.

Последните два параграфа гласяха, че на краля са му омръзнали граничните препирни между Нуманция и Майсир и е готов да се уреди среща между двамата владетели, за да се уталожат нещата. Освен това било време да се реши въпросът с Пограничните земи, които били като трън в петата и за двете държави, и да се намери решение, което да удовлетвори всички, освен може би разбойниците в тези райони. Време било „да се възцари абсолютен мир“, гласеше писмото.

— Моите поздравления, сър.

— И вярваш на всичко това? — изръмжа той.

— Ами… Нямам причина да не… да, сър. Вярвам. Не трябва ли?

— Сега разбирам защо ясновидството е дадено само на малцина, способни да разкъсат булото и да прозрат зад думите, да видят истината, реалното.

Примигах. Не разбирах защо ме укорява.

— Крал Байран изпраща това писмо, все едно че е изпълзял до границата на колене. Той се унизява — каза Тенедос. — Защо?

— Може би го е страх да ви провокира?

— Може би — повтори хладно императорът. — Или може би се опитва да спечели време, за да струпа армията си. Или може би замисля изненадваща атака. Магиите ми доловиха, че нещо се трупа, нещо иде насам, нещо от юг. Или може би скритата му кама е в тези празни приказки за среща. Много кралства са били измамвани под флага на мира, нали?

— Да, сър — отвърнах сдържано.

— Значи така. Решил е да скрие ножа в коприната. И ние ще направим същото. Дамастес, помниш ли, че постът генерал на всички армии така и остана свободен след смъртта на генерал Протогенес?

Разбира се, че помнех. Това често се обсъждаше в офицерските среди и всички се чудеха дали императорът не пази титлата за себе си. По-старите офицери твърдяха, че крал, който се опитва да бъде всички неща, накрая се оказва, че не е нито едно. За мен беше все едно — императорът контролираше армията с или без титлата, защото се бяхме заклели да служим на него, а глупаците в униформа, които желаеха да се върне старото време на помпозничене и глупости, бяха много малко.

— Утре заран ще бъдеш назначен на този пост — заяви императорът. — Смятам да проуча проблема с Майсир още по-задълбочено и ще се наложи да прекарам много време в други светове и времена, за да се добера до ядрото на проблема. Искам армията да продължи да бъде смазаният, безотказно действащ механизъм и знам, че ти, като първи трибун, ще гарантираш това.

Коленичих.

— Хайде стани, глупак проклет — каза Тенедос и по лицето му пробяга усмивка. — Само ти създадох повече работа… макар че все още искам да се съсредоточиш върху изграждането на моята Имперска гвардия. Убеден съм, че ще ни потрябва много по-скоро и много повече, отколкото предвиждах.

Станах и отдадох чест. Императорът ми кимна да напусна. Отстъпих заднешком до вратата, посегнах зад гърба си и я отворих. Докато излизах, погледнах отново императора и видях как лицето му потъмня. Държеше хелиографското съобщение и мърмореше:

— Кучи син. Страхлив кучи син! Опитваш се да развалиш всичко!

Диловатата е може би единствената наденица, забранявана заради неморалност. Стотина години преди да се родя неизменно некомпетентната и смехотворна Власт на Десетимата беше потърсила нещо, върху което да излее гнева си. Празникът на Новата година привлякъл погледа на Десетимата.

Нуманция винаги е празнувала Новата година с първите признаци на пролетта. За цял ден спира всякаква работа и повечето закони се отменят. Традиционните порядки или престават да важат, или се преобръщат с главата надолу. Благородниците се обличат и се държат като селяни, а селянките стават знатни дами. Мъже стават жени, жените — мъже и често пъти облеклото им диктува поведението.

Един от символите на Новогодишния празник е диловатата и още щом я види, човек разбира, че Властта на Десетимата не е била съвсем глупава, като я е забранила. Приготвя се от бяло пилешко месо, жълтъци, хлебни трохи, сол, пипер, магданоз, ситно накълцан лук, мащерка и чубрица. Тези съставки се смесват добре, после грижливо се натъпкват в черво, дълго около педя и дебело три-четири пръста. Обвивката се стяга здраво с конец в единия край, после в другия месото се топва във восък и накрая се връзва в този край така, че да е леко издуто. Много прилича на мъжки член. Наденицата се вари, опушва и пече на скара от уличните продавачи. Образът се подсилва още повече от специалната кифла, в която се поднася диловатата — леко извита в двата края. За подправка се напръсква с адски лютив бял сос, направен от хермонаски пипер, и диловатата е готова за похотливия гладник.

Десетимата се опитали да забранят не само празника, но и символа му също така. В резултат на което благородниците били принудени да си стоят вкъщи с полицаите и градската управа, а тълпите беснеели навън и нанесли огромни поразии. След тази година никой повече не споменал за забраната и нещата се върнали към веселата анархия.

— Ще празнуваме Нова година цели три дни — заяви Маран след вечерята.

На устните на Амиел се появи усмивка, нещо много желано и от двама ни. Беше се мъчила да върне веселия си нрав, но с малък успех.

Маран бе изпълнила обещанието си и служителите на закона бяха подгонили Пелсо. Той сигурно беше изненадан от яростта им, защото двамата с любимата му бяха избягали от столицата, за да потърсят временната анонимност на Бала Хисар.

— Аз съм за — заявих веднага, но реалността ме отрезви. — Само че има един малък проблем.

— Проблемите са, за да ги преодоляваме — заяви Маран с най-царствения си тон.

— Чудесно. Пробвай с този: в Никиас има определени хора, които не желаят доброто нито на теб, нито на мен.

— Товиетите.

— Да. Така че за да излезем навън, трябва да помъкнем със себе си цял куп телохранители с дрънчащи брони и мечове. Не става. Съжалявам.

— Хм — каза жена ми. — А ти какво предлагаш?

— Не много. Мислех да поработя до вечерта. После бихме могли да поканим за вечеря няколко приятели, а след това да погледаме фойерверките и привиденията при реката.

— Колко очарователно! Лейди Калведон — каза Маран, — свидетелка сте на факта, че моят съпруг, доскорошният безразсъден веселяк, се е превърнал в шушумишко.

Изсмях се.

— Шушумишко? Това пък какво е?

— Виж, се в огледалото. Хайде, лейди Калведон. Ние, жените, ще спасим положението, както обикновено — хвана приятелката си за ръка и излязоха.

Помислих си с тъга за празненството навън и как някога бяхме излизали да се веселим. Но както вулгарно се изразяват войниците, никой не е казал, че генералството е само еполети и духане.

Вечерта Маран самодоволно заяви, че е решила проблема ни. Отказа да уточни как. Реших да го разбера от Амиел, но тя само се изкикоти и каза, че ще видя и че щяло да е дори още по-хубаво, отколкото била казала Маран.

— О, вие, що вяра нямате във вярната магия — припя ясновидката Синаит, — сега ще леете горчиви сълзи.

— И после ще гуляем до зори — подхвърли Маран. Двете с Амиел стояха зад личната ми гадателка и се мъчеха да запазят сериозни физиономии. Синаит носеше кутийка с принадлежности и малко шишенце. Остави и двете на масата, отвори кутията, извади креда и зарисува по пода на библиотеката.

— Това не е толкова заклинание — обясни ясновидката, докато драскаше фигури в странния триъгълник с извити страни, — колкото контразаклинание. Използвам даман, бряст, дива лоза, жълт лапад и други. Но докато билките обикновено помагат на зрението, сега ще направим заклинание за полярност. Тримата, ако обичате, застанете на върховете на тази фигура…

Подчинихме се, а Синаит застана в центъра на триъгълника.

— Словата ми имат сила — зареди тя монотонно, — сила своя, сила да дават, сила да взимат. Нека ушите ви не чуят какво мълвя, нека тези слова наложат над вас силата си… — и докато говореше, изведнъж оглушах. Устните й се движеха, но не чувах нищо. Шумът на тълпите, струпани по речния бряг, беше изчезнал. Останах глух още няколко мига, после тя извади от кесийката на колана си малко клонче, размаха го с отмерени жестове към нас и слухът ми се върна. — Сега всеки от вас да дойде тук да го докосна с това вълшебно клонче. Първо ти, Дамастес — подчиних се, после тя повика Маран и Амиел и накрая каза отривисто: — Това е.

— Кое? — попитах.

— Това е защитното ми заклинание. Много е добро. Ще е нужен майстор магьосник, за да проникне през него, и ще трябва много да се съсредоточи. Мисля, че въздействието му ще ви хареса. Когато някой ви погледне, няма да ви познае, дори да ви е близък приятел. Непознат няма да ви обърне внимание, очите му ще гледат да ви подминат, да потърсят по-интересни гледки. За които не се съмнявам, че ще има в изобилие тази нощ — продължи тя. — Е, ако пожелаете все пак да станете видими, ще трябва само да изшепнете „Прареф-уист“, за предпочитане, без да се смеете на тези глупави думи, и лицето, което гледате, ще ви познае.

— Казах ли ти, Дамастес, че ще измисля начин да минем без охрана? — попита Маран.

Ухилих се.

— Ще е все едно, че отново сме деца и родителите ни са излезли за през нощта и са ни оставили да полудуваме.

— Точно така — каза Маран. — И още по-хубаво. Направи второто си чудо, магьоснице.

Синаит пристъпи до масата и вдигна шишенцето.

— Ще ми трябват три капки кръв. По една от всеки от вас.

— Това какво прави?

— С това най се гордея — каза Маран. — Амиел каза нещо и ми хрумна. Каза ми веднъж, че съжаляваш, че не можеш да пиеш.

— Не че не мога — отвърнах. — Просто не искам. И вкусът ми е гаден, и на сутринта ми е гадно.

— Но във виното има и нещо хубаво — намеси се Амиел. — Освобождава ума и укротява сетивата. Някои поне. Други изостря.

— И после повръщаш в канавката.

— Та това, което искаме — каза Маран, — е нещо, което ще ти даде всичко хубаво, което може да ти даде едно пиене, без лошото. Посъветвах се с Девра и тя каза, че такъв еликсир е възможен. Амиел предложи да изпием от същия, за да сме на едно ниво.

— Какъв е този еликсир? — попитах подозрително.

— По малко от много неща — каза заклинателката. — Нищо магично, освен че изрекох заклинание за ефикасност, докато смесвах отварата, както добрият готвач задушава подправките за по-силен ефект. Колкото до особеното в нея, повечето билки са от Външните острови. Някои сигурно са ви познати, като карлайнска паламида, лувидж, водно иринго, джелземин, червен кантарион, сладко коренче, три-четири вида гъби… обичайната адска вещерска отвара, с други думи.

— Това пием ли го, или му се молим? — попитах скептично.

— Първо пръста ти — каза Синаит и между пръстите й се появи игла. Боцна и капката кръв се изду на върха на пръста ми. Тя поднесе под него шишенцето и кръвта капна, и размъти още повече мътния разтвор. — Това, и някои други неща, които направих, ще скрепят еликсира към вас — бодна пръстите и на Маран и Амиел. — Сега го изпийте. Поравно.

Подчинихме се. Сместа се оказа горчива, стипчиво солена, но не неприятна.

— Сега какво правим? — попита Маран.

— Каквото пожелаете — отвърна Синаит. — Еликсирът ще действа много дълго, чак до утре сутринта.

— Кога ще разберем, че е подействал? — попита малко изнервено Амиел.

— Ще разберете, когато разберете — отвърна Синаит. — И няма от какво да се боите. Всичко, което съм сложила, е естествено.

— Като беладоната и мухоморката — промърмори Амиел, но сякаш се беше успокоила.

— Приятно прекарване — каза Синаит и се заклевам, че се канеше да добави „дечица“, но се овладя и излезе с поклони.

— Ето това е — каза Маран. — Е, какво да си облечем? Не ми остана време да си измисля костюм.

Отидох до прозореца и го отворих. Този път поне прорицателите се оказаха прави в предсказанието си за времето — усетих нахлуващата над земята пролет. Топъл, нежен вятър беше задухал откъм реката и ми се стори, че надушвам морето на много мили на север, как се пробужда от нежното докосване на Джайцини.

Маран и Амиел се спогледаха.

— Ела — подкани я жена ми. — Да си разровим килерите. Дамастес, срещаме се долу на стълбището след два часа. И гледай да се облечеш прилично — тази нощ ще сме трите паунчета.

Кимнах послушно. Тази нощ представлението беше изцяло на Маран.

Избрах си копринена туника в най-тъмносиньо, черен клин и ботуши до коленете, с подходящо наметало, промазано против дъжд, след като си спомних колко бързо се сменя времето в Никиас. Въпреки уверенията на Синаит, че няма да е необходимо, си сложих просто черно домино. Отворих един от килерите си с оръжия, но реших, че тази нощ няма да съм в опасност. Помислих си колко рядко съм излизал невъоръжен в последно време, но мисълта за оръжие ми се стори потискаща и я изтласках от ума си.

Няколко минути след уговорения срок дамите слязоха по стълбището. И двете бяха облечени много семпло. Амиел носеше копринена рокля, закопчаваща се отпред, с цвят на лавандула. Беше без презрамки и двете горни копчета бяха разкопчани, тъй че се удивих как се държи, едва покривайки щръкналите й гърди. Носеше подходящи сандалки с кожени каишки, стегнати по краката й до коленете. Около шията си беше увила шалче в същия цвят. Носеше домино.

Маран си беше избрала рокля от плетена червена тъкан, която лепнеше по тялото й като ножница, от глезените до малко над кръста, където тъканта изтъняваше, стигайки под дясната й мишница. Златна тока задържаше триъгълното парче плат в същия цвят, падащо над лявото й рамо и надолу по гърба, като оставяше оголено пъпчето и дясното рамо малко над гърдата й. Обувките й бяха ластични и също като маската от пера, подхождаха на облеклото. И двете носеха наметала, преметнати на левия лакът.

— Не сме ли разкошни? — каза Амиел. — Най-прелестната тройка в Никиас — настроението й изведнъж се промени и тя ни погледна тъжно. — Не е ли жалко, че четиримата така и не сме излизали? Може би… — гласът й заглъхна и тя се овладя. — Извинете. Какво мрънкало съм, нали? Никой друг не ни трябва. Само ние тримата.

— Да — каза тихо и много сериозно Маран. — Ние тримата.

Крайречният булевард гъмжеше от хора — смееха се, пиеха, ядяха. Някои бяха облечени в маскарадни костюми, но повечето — не. Възхитихме се на един мъж и една жена, предрешени като закачулени демони — сигурно бяха похабили цяла година в работа над облеклата си, а и значителна сума за магьосника, който ги беше одухотворил, защото на мястото на страховитите лица на чудовищата имаше огледала, но вместо само да отразяват, зад тях се показваха лицата, магически изкривени и зли за онези, които ги поглеждаха с неодобрение.

Запътихме се към квартала на артистите, където празненството беше най-пищно.

Един десетчленен оркестър свиреше усърдно песента, която бе на устата на всички последната година. Пред всеки музикант имаше халба. Но вместо пари в халбите имаше алкохол и всеки минувач с бутилка в ръка ги доливаше. Помислих си какъв ли ще е вкусът на непрекъснато менящата се смес и ме полазиха тръпки.

Около оркестъра се извиваха двайсетина танцьори и при всяко завъртане смъкваха по нещо от облеклото си. Някои вече бяха голи.

— Какво ли ще правят след двайсетина минути? — удиви се Маран. — Дотогава ще са голи-голенички.

— Сигурно ще си облекат всичко и ще почнат отново — подхвърлих, а Амиел предположи:

— Може вместо танцуване да си намерят други начин да си прекарват времето.

Улових се, че се хиля без някаква определена причина. Тялото ми беше удивително приятно затоплено, а нощта наоколо бе оживяла с възхитителни аромати. Хората около нас изглеждаха великолепно, все едно дали бяха богати, бедни, грозни или красиви. Погледнах Амиел и Маран и се уверих, че няма по-красиви жени от тях в цяла Нуманция и че не бих предпочел никоя друга компания. Всичко беше омекотено, нежно, хубаво. Грижите ми за задълженията, тревогите ми около Майсир — всичко това изглеждаше безсмислено. Владеех се напълно, сетивата ми се бяха изострили, но не и променили. Същественото, това, което трябваше да ме интересува, бе само този миг във времето, който щеше да продължи вечно, мигът, в който всичко беше позволено и в който никой не можеше да мисли зло на никого.

Амиел ми се усмихна и разбрах, че си мисли същото като мен.

Маран се гушна в мен и промълви:

— Мисля, че имаше някакъв еликсир в този еликсир.

Дойде и гладът. Намерихме някакви сергии и се помъчихме да решим кой продавач на диловата предлага най-вкусната стока. Спряхме се на един и той взе наденичките от скарата, ароматът им се понесе около нас, и ги пъхна в неприличните кифлички. Поля ги с огнено лютивия бял сос и ни ги подаде.

На друга сергия продаваха напитки. Нито Амиел, нито Маран искаха вино, така че си взехме три плодови пунша, намерихме тихо кътче и седнахме на каменния парапет.

Маран измъкна наденичката си от хлебчето.

— Винаги започвам така — каза тя, изплези език и облиза соса от месото, без да откъсва очи от мен; езикът й заигра напред-назад.

— Аз предпочитам да започвам с главното — заяви Амиел и отхапа от наденицата и хрупкавата кифла.

— Уух — намръщих се. — Стига с това сладострастие.

— Не си прав — Амиел облиза с език соса от кифличката и ми се оплези. — Някои го предпочитат преди, други — после.

Членът ми се размърда в тесния клин и се съсредоточих върху яденето си.

Намирахме се на един многоъгълен площад с ароматни дървета, растящи в центъра му. Току-що бяха напъпили и ароматът им лъхаше към мен като воал. Около някакъв уличен магьосник се беше събрала тълпа зяпачи.

— Насам, насам — дереше гърло той. — Сега ще ви отведа отвъд това време и това място. Ще ви покажа ужасите и чудесата на друго кралство, злото кралство на Майсир.

Жезълът му се завъртя бясно във въздуха и от върха му закапаха червени пламъци, пламъци, които се стапяха, преди да стигнат до земята. Над главите ни се простря чуждо небе и се появиха огромни заснежени пустини, след тях равнини, продължаващи безкрай, после огромен град, несравним с нищо, което бях виждал. Беше построен от дърво, боядисано в хиляди различни цветове. Имаше кули, някои обикновени, други с форма на издължени луковици, трети с още по-удивителни геометрични форми. Веднага го познах от прочетеното — Джарра!

— Това е ядрото на злото, столицата на Майсир — викна заклинателят. — Вижте богатствата й!

И се озовахме пред някакъв палат. Една стена изчезна — и всичко вътре беше злато, сребро и богатства.

— Узряла за плячкосване — извика някой.

Появи се друг образ и видяхме млада девойка в селски вълнени дрехи — груб брадат мъж я извличаше от горящата колиба. Видяхме я отново и този път беше почти гола, тялото й — загърнато в прозрачна коприна. На лицето й все така се четеше страх, особено когато над нея застана дебел мъж, облечен във фантастични одежди. Махна й с ръка и тя поклати глава. Махна отново и този път тя тръгна след него бавно, неохотно, с ужас, изписан на лицето.

— Ето какво прави кралят на Майсир със своите девици — извика някой и разбрах, навярно заради изострените си сетива, че и двата пъти беше извикал един и същи човек. Вгледах се внимателно в магьосника и го познах. Отне ми секунда, докато изровя името му от паметта си. Беше Горджам. За последен път го бях видял преди година, когато произнасяше окуражително слово на войнството пред Дабормида.

Беше толкова уличен магьосник, колкото и аз, но най-усърдно вдъхваше живот на плановете на императора. Зачудих се от чий джоб получава златото си — на Кутулу, на императора или може би на Братството. Но тази нощ не бе подходяща за подобни мисли.

Никиас е наречен Града на светлините заради огромните газови залежи под скалната му основа, газ, който е вкаран в тръбопроводи и стига и до най-бедната къща, та тя да получи безплатно осветление само с драсване на кибрита. По време на Празника клапаните се отваряха и целият Никиас лумваше в светлини. Тук езера от светлина, там — езера от мрак. Някои търсят едното… други другото.

Спряхме пред един предсказател — стар, с бяла брада почти до коленете. Той ни погледна, но нищо не каза, само зачака.

— Вече си знам бъдещето — промълвих.

И така си беше. Бяха го предсказали още при раждането ми, когато майка ми се обърнала към един чародей и той рекъл: „Момчето ще язди тигъра известно време, после тигърът ще се нахвърли върху него и ще го разкъса. Виждам голяма болка и много скръб, но също тъй нишката на живота продължава. Ала колко дълго — не мога да кажа, мъгла обгръща ума ми, щом се пресегна към онзи миг.“ Не разбирах предсказанието, нито родителите ми го бяха разбрали, но тези мрачни думи ме спираха да питам за бъдещето си друг ясновидец.

Амиел поклати глава.

— Не искам да знам за утре. Ако е хубаво, значи ще е изненада. Ако е лошо, не искам да се тревожа отсега.

Маран ме помоли за сребърник и попита стареца:

— На какво гледаш, прорицателю? На ръка ли?

— Вече видях каквото видях — отвърна й кротко той.

— И какво предстои?

Предсказателят понечи да отговори, после погледна и трима ни, поклати глава и й хвърли монетата обратно.

— Не на Празника — бяха единствените му думи.

— Какво означава това? — настоя Маран.

Но старецът беше свел поглед.

Лицето на Маран помръкна.

— Как, дяволите да го вземат, може да печели пари, като се държи така? — възмути се тя. — Това е пълно губене на време! — и си тръгна сърдито.

Двамата с Амиел се спогледахме и я последвахме.

След няколко минути доброто й настроение се върна. Можеше и да е от еликсира, но по-вероятно бе от музиката на безбройните оркестри — от официални до махленски — и от пронизителните звуци на свирките на веселите пияници и децата.

Сред един пуст площад стоеше самотен мъж и махаше с ръце, сякаш дирижираше цял оркестър. Музиканти не се виждаха, но музиката се усилваше и разцъфваше около нас.

Подмина ни колона мечки, сякаш част от представлението — планински мечки, мечки от джунглите, дори огромните черни мечоци на Ърей. Но нямаше укротители с тях, нито вериги, и зверовете потънаха в нощта.

Стигнахме до реката. Пресечките на крайречния булевард вече гъмжаха от хора. Всяка лодчица в Никиас беше отрупана с цветя, гирлянди и многоцветни факли и се носеше по река Латейн. В небето имаше други кораби и лодки. Бяха направени от най-тънка хартия и носеха светилници, пълни с масло, които горяха в разноцветни пламъци. Горещият въздух ги издигаше високо в небесата. Тук-там пламъците близваха хартията и огънят се сипеше над водата.

Продължихме към Имперския дворец, където щеше да е същинското представление.

Празникът беше времето за магьосниците на Нуманция да покажат уменията си и когато наближихме Имперския дворец, вълшебствата им изпълваха небесата. Тази година чародеите ни сякаш бяха надминали себе си. Светлини с неведом източник и в невъобразими цветове лумваха и гаснеха. Странни зверове, кои познати, кои приказни, подскачаха по улиците. Израстваха дървеса, преобразяваха се и оживяваха в чудновати форми. Огромна риба изригна от водата и се понесе във въздуха, риба, която никой човек досега не беше улавял на куката си. Тълпите завикаха възторжено и се разсмяха, когато едно създание, наполовина лъв, наполовина — октопод, скочи от парапета във въздуха и се пръсна, щом създателят му, смутен от овациите, изгуби контрол над фантазията си.

После всички видения изчезнаха и остана само тъмното звездно небе. Предстоеше да започне Великата илюзия. В продължение на няколко минути не се случи нищо, после Маран ахна и посочи нагоре. Бавно, много бавно, звездите започнаха да гаснат. Тълпата забеляза какво става и виковете на възторг и възбуда преминаха в стонове на страх. После настъпи пълен мрак. Заплакаха деца. Чу се писък на жена.

Високо, високо в небесата се роди светлинка. Стана по-ярка, по-голяма, превърна се във вихър от цветове, простря се от хоризонт до хоризонт. Цветовете се сгъстиха от едната страна и образуваха невъобразимо огромно видение, брадато лице, старец, който се взря надолу, нито сърдит, нито доволен.

— Умар! — възкликна някой и привидението наистина беше той, творецът на вселената. Появи се огромна длан и на нея стоеше цял свят. Светът започна да се върти и ръката го остави в тъмната пустош.

Друг бог се появи, този път с черна брада, дългокос — беше Айрису, Съхранителят. Застана зад въртящия се свят и вдигна закрилнически ръце над него.

Взирахме се в този свят и виждахме всичко на него, голямо и малко, близко и далечно. Виждахме планини, морета, реки, равнини, и животните и хората, които го населяват. Само император Тенедос можеше да притежава такова умение — и дързост: да дублира пред боговете собственото им творение.

Образът на Умар се стопи, изчезна. Вече съществуваше само нашият свят и Айрису. Ала нещо не беше наред, нещо гнило имаше, плесен някаква, която заобгръща кълбото, и разбрах, че светът ни старее, умира. Чух свисъка на силен вятър, въпреки че около мен нямаше нищо освен лекия бриз, понесъл на крилете си Времето на росите и Новата година.

От черната бездна изведнъж се появи кон — блед, призрачен кон. Седлото и сбруята бяха от червена кожа, червена като пролята кръв. На коня седеше жена, гола до кръста и с наниз от черепи на шията. Имаше четири ръце: едната държеше меч, другата нож, третата копие, а последната — малък разкъсан човешки труп. Косата й беше разрошена, а лицето й — гневното въплъщение на свирепия хаос.

Беше Сайонджи, Богинята на смъртта, Създателката, богинята, която Тенедос почиташе над всичко друго, богинята, които малцина имаха кураж да признаят, освен шепнешком.

Вече пищяха и мъже, и жени, и хората започнаха да се молят, обзети от ужас. Но ужасът продължи само миг, щом конят на Сайонджи се обърна; тя замахна с копието си към Айрису и той залитна назад. Богинята посече света, нашия свят, с меча си и гнилото, болестта изчезна. Светлини лумнаха около света и всичко беше великолепно, живо, разцъфнало. После Сайонджи изчезна и миг след това нямаше нищо.

Имаше само тих речен ромон, нежен ветрец и изпълнено със звезди небе. Имаше и аплодисменти, но не много.

Твърде велика бе тази илюзия за аплодисменти. Стига изобщо да беше илюзия, помислих си.

Часовият на портата ме изгледа втренчено и се сетих да прошепна контразаклинанието. Той припряно ми отдаде чест.

— Извинете, трибуне, но е тъмно и не ви познах…

Махнах небрежно с ръка и тримата влязохме в Имперския дворец. Празненството на императора явно се беше завихрило от доста време. Чухме музика откъм главната зала за аудиенции. Двама пияни похъркваха блажено в дългия коридор, единият — легнал в прегръдката на огромна статуя на демон.

Пред залата трябваше да има поне двама стражи, но нямаше никого. Забелязах леко открехнатата врата на близкото караулно помещение, помолих жените да ме извинят за момент и като изряден войник отидох да видя какъв е проблемът и да свия сармите на някого.

За щастие, отворих вратата малко преди да подхвана началническата си тирада. На масата се беше проснала разкрачена жена, само с горната част на маскарадния си костюм. Един гвардеец, със смъкнати до глезените панталони, я работеше — краката й бяха увити около кръста му, — а други двама чакаха реда си. Четвъртият гвардеец също беше полугол, със задник към мен и с фалос, заровен в устата на жената. Извади го за миг, подразни я с главичката и познах сестрата на императора, Лех; усмихваше се.

Затворих много тихо вратата. В края на краищата не беше чак толкова страшно, че един вътрешен пост е останал без охрана. А дори Първите трибуни са уязвими от клеветите на нечии сестри, чиито удоволствия са прекъснати.

Амиел ме попита какво съм видял, но само поклатих глава и влязохме в главната зала. Човешкото падение тук беше по-ярко изразено. Оркестърът продължаваше да свири съвършено и няколко танцуващи обикаляха ловко между просналите се тела на падналите на полето на пиячката. Други си бяха намерили по-приятни забавления из нишите около огромната зала.

— Малко блудкаво — промълви Маран, но не изглеждаше притеснена.

Аз също не бях: еликсирът ме караше да гледам на всичко със спокойно блаженство. Видях императора — ораторстваше пред една тълпа близо до високия двукрил прозорец, от който обикновено произнасяше речите си пред множеството, струпано на дворцовия площад. Лицето му беше зачервено, от пиене или от триумф от успеха на илюзията му, а гласът му звучеше по-гръмко от обичайното. До него, покрита само с парче прозрачна коприна, стоеше дребничка русокоса жена. Познавах я, за щастие — бегло. Беше лейди Илецк, вдовицата на лорд Махал, един от Властта на Десетимата, убит от товиетите по време на безумията преди девет години. Била дъщеря на прост дюкянджия, когато лорд Махал се оженил за нея, и мнозина се възхищаваха на безпримерния й патриотизъм… и други таланти.

Бях се запознал с нея преди смъртта на съпруга й, когато бях току-що повишен в капитан. Бях поканен в непознат дом, който се оказа имението на Махал, и се натъкнах на домакинята си на входа. Съвършеното й тяло беше голо, беше пияна, поздрави ме с детинска усмивка и ме попита дали не бих искал да се изпразня между циците й. Побързах да напусна.

След спокойния период на траур беше продължила светските си занимания под различна форма и с различни полове.

Все едно. Празникът трябваше да е време на пълно отдаване на страстта и явно такава бе мисълта на Тенедос, за да я избере за своя компания за вечерта. Погледът му обходи залата и се спря на нас тримата. Видях как се намръщи. Магията му прониза заклинанието на Синаит и той ни позна.

Поклоних се, Амиел и Маран зад мен също. Той ни удостои със сдържано кимване, след което отново насочи вниманието си към лейди Илецк.

— Ще се присъединим ли към тях? — попитах двете си дами.

Амиел поклати глава.

— Не мисля, освен ако не държиш много. Как го казваха моряците? Гонитбата с кърмата напред е дълга. Както изглеждат нещата, ще ни чака голямо пиене, докато ги догоним.

— На мен изобщо не ми се пие — каза Маран. — Чувствам се великолепно така, както съм. Хайде да си намерим друго празненство.

— Или да си направим наше — предложи Амиел.

Маран се засмя.

— Може. Но къде? Да се върнем вкъщи?

— Звучи чудесно… Не, чакайте — каза Амиел. — Знам друго място. Наскоро го открих и е съвсем наблизо. Елате.

Амиел ни поведе обратно, покрай стражите и в Имперските градини. Бяха почти пусти, тъй като беше позахладняло. Маран потръпна и понечи да си облече наметалото.

— Там където отиваме, е топло — обеща Амиел.

Тръгнахме по лъкатушещата алея през просторния парк.

— Я да видим — промълви Амиел. — От този бял камък е… натам — свърна от пътеката към нещо, което приличаше на гъст шубрак. Но се оказа свод от сплетени клони. — Чудя се дали градинарите изобщо знаят, че още е тук — рече тя. — Открих го преди две седмици, когато си изтървах една гривна и щом се наведох да я взема, видях какво има зад храстите.

Последвахме я през тунела от клони. Свършваше до естествена каменна арка. Каменните стъпала водеха надолу към малка поляна. Слязохме по тях и стъпалата ни потънаха в дълбок мъх. Тук-там се виждаха огромни скали. Малко поточе ромонеше от фонтана, издълбан в твърдата скала от едната страна, стичаше се по камъните, бълбукаше и се скриваше под земята.

Трябваше да е тъмно и студено, но над мъха блещукаше светлина от горящ газ, някъде отвъд градината. Закътана от вятъра, полянката бе само приятно прохладна. Беше един малък свят извън времето.

— Не е ли възхитително? — каза Амиел. — Имаме си уют, имаме си вода, ако ожаднеем, имаме си светлина, дори и музика си имаме.

Музиката на дворцовия оркестър достигаше смътно до ушите ми. Проснах трите наметала на земята и тримата седнахме заедно, смълчани, наслаждавахме се на нощта, наслаждавахме се един на друг. Амиел сложи ръка на рамото ми — ръката й бе топла, мила. Маран се сгуши до приятелката си. Дълго седяхме в благословената тишина, усещахме как еликсирът носи утеха на умовете и телата ни.

— Искам да танцувам — заяви Амиел. Стана много изящно и пристъпи в центъра на полянката. Бях забелязал преди тялото й на танцьорка и тя наистина беше изучавала изкуството на танца преди брака си.

Застана с лице към нас, поклони се, ръцете й пробягаха нагоре по тялото й, после ги протегна напред. Започна да се движи бавно, настройвайки се към далечната музика.

Тялото й се сля с музиката, превърна се в блещукаща светлочервена икона, огъваше се и се въртеше.

Дъхът на Маран се учести.

Дланите на Амиел стигнаха до гърдите и бавно се задвижиха надолу по копчетата. Тя пусна роклята си да се смъкне и продължи да танцува гъвкаво, грациозно, гола, само по сандали.

Членът ми се беше втвърдил до болка. Маран го погали с нокътчето на кутрето си. Усмихна ми се с премрежени очи и отново се обърна към приятелката си, чийто танц не спираше.

Амиел й махна с ръка и Маран стана и пристъпи към нея, грациозна като млада кошута. Задвижиха се като една, без да се докосват, само се въртяха, без да откъсват очи една от друга.

Пулсът ми се учести, имах чувството, че и аз съм се слял с музиката, с танца.

Амиел докосна Маран и тя спря да танцува. Стоеше неподвижно, с притворени очи, в очакване. Пръстите на Амиел пробягаха по хълбоците на жена ми, после нагоре, погалиха лицето й. Не помня да съм виждал по-прелестна гледка. Пръстите на Амиел се спуснаха към токата на хълбока на Маран и дрехата й се свлече на земята.

Амиел стоеше неподвижно, протегнала ръце. Маран се приближи плътно и се зацелуваха, дълго и дълбоко. Маран я целуваше по шията, по гърдите, дразнеше със зъби зърната й.

После коленичи, устните и езикът й запълзяха по корема на другата жена, докоснаха триъгълника й. Маран стисна в шепи бузите на Амиел, замачка ги, пръстът й се плъзна между тях, езикът й заигра между краката й.

Амиел простена гърлено и краката й се разтопиха, втечниха се и тя се смъкна изнемощяла върху мъха, с разтворени крака.

— Дамастес — прошепна Маран, но гласът й бе ясен, все едно че стоеше до мен. — Дамастес, скъпи. Свали дрехите си, обич моя.

Подчиних се. Пръстите ми се задвижиха уверено над закопчалки и копчета.

— Хайде, любими мой, живот мой. Ела тук. Ела при нас. Люби се с нас, както сме си говорили, както сме си мечтали.

Много бавно пристъпих по мъха към тях.