Кралят-демон

23. Кървави пътища на юг

Потресени до дъното на душите си, се строихме и поехме по петите на майсирската армия. Намерихме я на по-малко от два часа езда от Пенда. Или по-скоро намерихме рота конни стрелци. Те стреляха по колоната ни и побягнаха, преди разгърналата се конница да може да ги догони. В бъркотията две роти негарети удариха обоза ни и плениха няколко фургона.

Така започна дългото пускане на кръв. Всеки ден ни удряха в тила, по фланговете, рядко в челото. Оттеглящите се майсирци рядко се задържаха на позиции за бой. Когато го правеха, частта беше изключително храбра и се сражаваше до последния човек. Но тези „славни победи“ не носеха нови отличия за полковите ни знамена, битките се водеха на някой затънтен кръстопът или за някое изоставено селце с не повече от десетина колиби. И при всяко сражение понасяхме жертви.

Майсирците — също. Петри пресметна, че убиваме по четирима майсирци за всеки наш загинал. Но винаги се намираха нови и нови майсирци, стичащи се да служат, готови да умрат. Понякога се сражаваха добре, по-често се предаваха или бягаха. Но все пак се биеха и никой от пленниците ни не хранеше съмнение, че крал Байран ще ни унищожи до крак. Колкото и странно да беше, мнозина от тях въпреки това искаха да преминат на служба при нас. Един например сви рамене и заяви, че било достатъчно да преживее деня колкото може по-добре. Утрешният ден щял да си носи своето зло.

Селяните наистина бяха храбреци — но не и офицерите. Когато пленихме един, той дори не попита за хората си, а само за своя откуп. В същото време държаха да се отнасяме с тях като с много важни особи, каквито си въобразяваха, че са.

Надявахме се да установим някаква връзка с майсирската армия, тъй като пленниците изцеждаха ресурсите ни по-бързо, отколкото мудно точещите се кервани с продоволствие можеха да ги възстановят. Но изпращаните ни с магия или с мирното знаме послания не получаваха отговор.

Представете си нуманцийската армия в триумфалния й поход през Майсир. Твърде лесно е да си въобразите горда фаланга от конници в бляскави доспехи и храбри пехотинци, маршируващи в стройни редици зад тях. Разбира се, в авангарда би трябвало да е самият император Тенедос и неговият преблагороден трибун Дамастес а̀ Симабю.

Ето ви я реалността: кипяща маса от хора, разпростряла се на три левги ширина, стига околността да е достатъчно равна, за да позволи походната ни колона да се развърне, проточила се назад чак до предишния лагер. Имаше много повече от двата милиона бойци. С нас вървяха амбулантите, продаващи било от чувала, понесен на гърба, или от колата. С нас бяха жените, от всички провинции на Нуманция, и още повече — майсирки, тръгнали с нас в похода.

С нас бяха многобройните пленници, влачещи се мудно и едва охранявани. Понякога по десетина от тях се отскубваха и побягваха, за да потърсят убежище в някоя близка клисура. Понякога ги оставяхме да избягат, друг път стрелци или пиконосци ги подгонваха и ги избиваха, по-скоро за да облекчат скуката на похода, отколкото от страх, че ще се присъединят към своята армия.

Имахме коне, волове, камили от пустините на Роудан и кой знае още какво. Но повечето от нас вървяха пеш. Колите бяха какви ли не — от царствената каляска на императора до талигите за ранените, снабдителните фургони, подвижните кухни, плячкосани впрягове, селски каруци и двуколки.

При Властта на Десетимата нуманцийската армия в поход приличаше на евакуиран град. Двамата с Петри бяхме свели нещата до едно-единствено правило: всеки, който е в походната колона, се бие. Никакви изключения. Но това се оказа твърде тежко, твърде мъчително, пък и един офицер, особено старши, все пак заслужава няколко привилегии, нали? Тъй че най-напред се появяваше товарният кон, после — фургонът, после цял малък керван, и най-сетне цяла лудница от готвачи, носачи, слуги и прочие и прочие. Чух, че офицерите на един полк имали десет товарни коня, които уж носели неприкосновения им запас, а всъщност карали вино. Знам със сигурност — въпреки че го разбрах много по-късно, — че един генерал имаше цели петдесет камили с багаж за него и за слугите му. Излишно е да уточнявам, че всички тези луксове бяха недопустими за редовите бойци.

Само едно нещо беше останало от преустройството: все пак се движехме стабилно, все пак се придвижвахме бързо. Тръгвахме призори, спирахме за пет минути на всеки час, а на всеки пет дни си давахме еднодневен отдих. При всяко спиране, един час преди да се стъмни, изваждахме дългите десет стъпки колове, които носехме, всеки една педя дебел и подострен в единия край, и вдигахме заграждения срещу атаки.

Всеки походен ден взимахме по четири левги и не допускахме случайни засади. Онези, които изоставаха, можеха да ни настигнат, докато вдигаме лагера. Но твърде често не го правеха. Някои ги избиваха негаретите и бойните групи, изтезаващи фланговете ни, но по-често ставаха дезертьори, скитащи из околностите и разчитащи на острия си ум и на ножовете си. Обикновено тъкмо те извършваха най-тежките престъпления срещу майсирските селяци. Обикновено.

Бавно, но много стабилно, толкова стабилно, колкото се върти Колелото, напредвахме на юг през Майсир.

Времето на раждането свърши и настъпи Жаркото време. Горещините бяха тежки, сухи, пустинен зной, който изпичаше. Прахта се вдигаше и увисваше в гъстия застоял въздух. Покриваше конете ни, телата и душите ни. Онези от нас, които вървяха в авангарда, не го правеха толкова от храброст, а защото предпочитаха случайната вражеска стрела пред това да се давят в сухия тежък и прашен въздух и да виждат само задника на мъжа пред себе си.

Щом излезех встрани от главната колона, виждах по неколцина конници, изчакващи шанса си да прережат нечие гърло или да откраднат фургон. Щом ги подгонехме, се оттегляха. Понечехме ли да ги преследваме, се натъквахме на засада.

Беше Жаркото време, но климатът беше странен. Ту беше изпепеляващо сух, ту по небето изведнъж се понасяха облаци и прогизвахме от леден дъжд. След няколко мига дъждът секваше и започвахме да газим в лепкава кал, после се спичаше като тухла и прахта отново се вдигаше.

Негаретите понякога се събираха до петдесет души и конницата се подготвяше за контраатака. Но атаката така и не идваше. Накрая кавалерията даваше отбой, и отново яхваше конете при следващата поява на негаретите. Това продължаваше ден след ден и конете започнаха да мрат, изтощени от непрекъснатата готовност да ги пришпорят.

Други коне също измираха, защото не можехме да намерим достатъчно фураж, освен още зелената ръж и пожълтялата от сушата трева. Конското месо, варено или печено, стана част от храната ни. Ездачите по фланговете започнаха да търсят две растения — един корен с вкус на чесън и някакъв нисък храст, чиито широки листа бяха люти като пипер. И двете служеха, за да скриват колко гнило е месото за вечерята ни. На спирките ни всеки пети ден готвачите полагаха неимоверни усилия, но рядко успяваха да осигурят прясно опечен хляб за всички, особено за войниците, сражаващи се по фронта и фланговете на колоната, въпреки че за щаба винаги имаше предостатъчно.

Небето бе невъзможно синьо или оранжево, дебнеше ни враг, неизменните свеби се простираха до безкрай, извън въображението. Войниците изпадаха в меланхолия; някои излизаха отвъд крайните постове и току се чуваше приглушен вик. Притичваха и намираха издъхващия или умрял войник, с меч или копие, оцапано от собствената му кръв. Както бях забелязвал и преди, обикновено се самоубиваха млади войници. Повечето новобранци стигаха до тази точка на отчаянието, но ако намереха сили да я преодолеят или ако отдельонните им командири ги следяха зорко, имаха шанс да станат истински воини.

Колкото до болните и ранените ни, онези, които все още можеха да се тътрят, вървяха със своите части. Никой не искаше да остане в болничния фургон. Войниците чувстваха, че единственият им шанс е, ако останат с приятелите си в строя. Когато можехме, изпращахме тежко охранявани фургони и оставяхме гарнизони в селата. Твърде често тези малки гарнизони, попълнени от болни и сакати, биваха нападани от групи на местната съпротива и хората ни умираха в ужасни мъки.

Един ден императорът беше изпаднал в хладен гняв и никой, дори домин Отман, не можеше да разбере защо. Аз най-сетне успях. По куриер беше пристигнало кодирано запечатано съобщение. Съдържанието му не можело да се довери на хелиограф, а трябвало да се предаде лично.

Научих за него, както и за отговора, само защото използвах шифровчика на Тенедос за своите тайни заповеди, а той не се отличаваше от повечето хора, занимаващи се с тайни неща: не можеше да издържи, без да каже поне на един за ужасните тайни, които крие. Тъй като аз пък не казвах на никого, той често ги споделяше с мен.

Съобщението беше дошло от Кутулу. Той уведомяваше императора, че в столицата отново действат разколници и че техни водачи са двама от бившите членове на Властта на Десетимата, Скопас и Барту. Все още не мислели за въстание, но обсъждали дали императорът все пак не се нуждае от един върховен съвет, който да смъкне част от бремето на управлението от плещите му, особено за „по-ежедневните въпроси“ на държавата. Засега заплаха не съществуваше, но Кутулу грижливо разследваше всички замесени.

Императорът, както ми казаха, изпаднал в ярост и начаса изпратил куриер до Никиас. Кутулу вече бил предупреден да не се занимава с несъществуващи заговори и с разни бъбриви старци от миналото, а да се съсредоточи върху реалната заплаха — товиетите, и тъй като многократно не се бил подчинил на тази изрична заповед, сега бил освободен от задълженията си в Никиас. Било му заповядано да се изтегли в една от най-отдалечените провинции — може би в Чалт или в Бала Хисар, човекът ми не помнеше точно — изпаднал в немилост и в изгнание.

И тъй, докато най-добрите и верни хора на императора загиваха в Майсир, друг от най-добрите му слуги беше унищожен само защото изпълняваше дълга си. По този начин Кутулу може би беше спасил собствения си живот. Не знам със сигурност, защото не чух нищо повече за този човек.

Дори бойният дух на трибуните беше засегнат от ежедневното тътрене през необятните свеби. Изненадах се, когато чух Ерни, обикновено най-предпазливия от всички трибуни, да изразява възхищението си колко умело водят майсирците отстъплението си, почти все едно, че е планирана кампания. Императорът се разгневи и изръмжа, че ако Ерни бил толкова впечатлен от майсирците, можел да помисли дали да не мине на тяхна страна.

След което излезе бесен от командната шатра. Ерни погледна озадачено след него и промърмори:

— Мога само да се надявам, че и нашето отстъпление ще е също толкова добре организирано.

Кипналият Мирус льо Балафре чу коментара му, но вместо да избухне и да го обвини в пораженчество, направи кисела физиономия и си замълча.

Най-сетне оставихме зад гърба си омразните свеби и навлязохме в земеделски земи. Вече можехме да си намираме добитък за храна, крайпътни огради, които да къртим за лагерните огньове, къщи, в които да се подслоняваме. Но с повечето селяни, от които можехме да грабим, и групите за съпротива зад гърба ни ставаха повече, и жертвите, които давахме, се увеличаваха.

Спирахме, за да косим трева и да сушим сено, но една армия никога не може да се задържи дълго на едно място. За два дни привършвахме цялото продоволствие на две левги околовръст, тъй че винаги се оказвахме в центъра на опустошение и глад.

Внезапните дъждове ни мокреха непрестанно и се чудехме дали майсирските чародеи не са направили магия на времето и защо нашите не могат да намерят контразаклинания.

След това майсирците откриха ново оръжие: опустошаваха земята по пътя си. Изгаряше дори зелената трева, а това можеше да се направи само с магия.

Всяко село се оказваше подпалено или изгоряло до основи. И това се правеше не с магия, а от освирепелите, решени на всичко мъже и жени, които толкова обичаха родната си земя, че предпочитаха да я унищожат, вместо да я оставят в ръцете на други. Майсирците избиваха добитъка, който не можеха да отведат, разхвърляха труповете и ги мърсяха с изпражненията на животните. Затрупваха кладенците си, а малкото, които оставяха непокътнати, отравяха. Братството уж можеше да противодейства на повечето от тези отрови, но много не вярвахме на магиите им, така че пиехме от изворите и крайпътните локви.

Рано една вечер излязох от командната шатра на императора след съвещание. Беше светло като ден. Пред нас имаше кървавочервен облак, около който кипяха ярки пламъци. От двете ни страни изригваха стълбове светлина и се протягаха към небето, все едно че светлините бяха колони, крепящи небесния свод.

Войниците започнаха да се страхуват от майсирците. Никога не бяха сигурни дали врагът ще се бие, или ще побегне, дали ще се предаде и ще се закълне във вечна вярност, или ще среже с усмивка гърлото ти изотзад. Войниците трябва да уважават противниците си и да бъдат нащрек, иначе рискуват да бъдат унищожени заради самоувереността си. Но никога не трябва да се боят от тях.

Уважението към врага също се усилваше, защото майсирците можеха да продължават похода си ден след ден, без нищо повече от шепа зърно и глътка кална вода, и въпреки това да се бият. А когато се биеха, можеха да бъдат невероятно храбри. Разказваше се една истинска случка, за войника, който бил тежко ранен, когато постът му паднал под атаката на нашата конница. Лежал цели два дни в локвата кръв и се преструвал на умрял, без да мръдне, докато една тилова част не опънала шатрите си около него. Изклал петнайсет мъже и жени, преди да го посекат.

Разказваха се и невероятни, ужасни истории: жени от съпротивата, събудили похотта на наши войници, с остра стомана, скрита в телата им; селяни, които, след като наш войник им обърне гръб, се превръщали във вълци и диви бикове.

За отмъщение сеехме ужас сред майсирците по пътя си. Ужасът обаче не беше легенда, а съвсем истински.

Краят на земеделската земя бе очертан от река Анкър. Когато я бях прехвърлил, на запад от сегашния маршрут, беше широка и доста плитка, с много островчета. Тук се оказа достатъчно дълбока и дори имаше един малък пристан, Иртинг. Селището беше наполовина по-малко от Пенда и неопожарено. Тръгнах напред, решен да вляза в него с първите части. Изглеждаше опразнено, макар да виждах тук-там дим от комините. От императора дойде вестоносец да ни предупреди да сме много предпазливи, защото Тенедос надушвал заплаха.

Яздех с домин Биканер начело на Седемнадесети Ърейски пиконосци, подсилени от моите Червени пики. Поддържаха ни Дванадесети тежка кавалерия. Възнамерявах да ударя през града към реката, да завзема мостовете, подвижни дървени съоръжения, и след това да подсигуря отсрещния бряг.

Градчето беше тясно, с криви калдъръмени улици, с плътно прилепнали от двете им страни сгради и малки площадчета, идеални за засада — но не смятах да се оставя да ни хванат в капан. Навлязохме в тръс и се пръснахме в колони по лъкатушещите улици. В моята колона останаха Червените пики, домин Биканер с офицерската му група плюс Самбар с ескадрона на Тигъра от Седемнадесети.

Носех нагръдник с броня на дясната ръка, шлем без забрало, малък кръгъл щит на левия си подлакътник, камата, която Йонджи ми беше дал преди много време и която много пъти беше спасявала живота ми, двуръчен прав меч и тежки кожени ботуши с метални предпазители за коленете. Нямах отличителен знак — исках да е от Алегрия, а от нея имах само спомена.

Тъкмо се канехме да прекосим един празен площад, когато от улицата изригна дим, все едно че каменните плочи лежаха върху огън. Завикаха мъже, зацвилиха коне, никой не можеше да види боеца до себе си, след това димът изчезна. Отсрещната страна на площада беше преградена от дебела дървена стена, а покривите бяха кипнали от мъже и жени. Някои имаха лъкове и копия, други хвърляха камъни. Бяхме заклещени така сигурно, както товиетите бяха заклещили и унищожили цял ескадрон Златни шлемове по време на бунта в Никиас.

Дръпнах късия лък, вързан за седлото ми, и припряно извадих стрела от колчана зад левия ми крак. Една стрела профуча покрай мен. Засякох мигновено стрелеца на покрива и стрелата ми го улучи в гърдите. Стрели и копия трещяха по камъните или улучваха плът, крещяха мъже и цвилеха коне. Свалих още един майсирец от покрива, после с трясък се разтвориха врати и от тях изскочиха мъже, въоръжени с ножове и куки — онези с куките закачаха конниците и ги смъкваха от седлата, а онези с ножовете ги довършваха.

Пъхнах лъка в калъфа на седлото и извадих меча. Разсякох дългата дръжка на протегнатата към мен кука, а с обратния удар разцепих черепа на този, който я държеше. Един с нож се опита да разпори корема на Бригсток; сритах го в лицето и жребецът ми го стъпка. Някой извика: „Трибуне!“, сниших се, без да мисля, и стрелата изсъска над главата ми. След секунда друга стрела се удари в нечия броня, отскочи и се заби цели два пръста в ръката ми. Почти не усетих болката; сграбчих я и я изтръгнах, без да обръщам внимание на кръвта.

Още и още майсирци се изсипваха на площада и се зачудих откъде извират, по дяволите. После, съвсем случайно, забелязах нещо. Едно погрешно хвърлено копие полетя към барикадата. Но вместо да се забие в дървото, мина през него. Изревах:

— Атака по барикадата!

Командата беше нелепа, но пиконосците, обучени да изпълняват всяка моя заповед, сръгаха конете си напред.

Бях готов да скоча от Бригсток и да атакувам спешен явно вдигнатата с магия преграда, защото никой кон нямаше да скочи срещу нея, но не се наложи. Като дим, здравата дървена порта потръпна и изчезна — и пътят ни беше открит. Излязохме от площада в галоп и забелязах на покрива някакъв мъж, който махаше с ръце и редеше заклинания. Посегнах за лъка си, но Кърти беше по-бърз и мерникът му — по-точен: дългата стрела се заби в ребрата на майсирския чародей. Той изрева от болка и посегна с ръка към нея, но издъхна, преди пръстите му да докоснат гъшите пера.

Излязохме на друг, по-голям площад, и извиках на Биканер да спре атаката.

— Към покривите! — изревах. — Избивай всички, които не са наши.

Рухнаха врати и стрелците се спуснаха нагоре по стълбищата към плоските покриви. От високо беше по-лесно да се видят враговете ни, полетяха стрели и западаха защитници — и магове между тях.

Върнахме се по пътя, по който бяхме дошли, завземахме града сграда след сграда. Не бяхме пехота, но наглото ми желание пръв да превзема това пикливо градче ни принуди да станем. Гвардията и други пехотни части ни намериха и битката стана по-лека. Но все пак беше къща по къща, улица след улица. Не беше толкова зловещо, колкото превземането на други градове, но все пак беше лошо.

До вечерта Иртинг беше наш, но битката струваше на Седемнадесети близо двеста убити, почти половината от удвоената му вече сила. Сред тях беше и Манич, още един от храбреците, преминали с мен през планините към Джарра. Това ме опари по-жестоко от прозиналата ме стрела.

Не се задържахме в Иртинг — слава на боговете, защото веднага щом последните армейски части се прехвърлиха през Анкър, се надигна буря. Кипналите от вятъра вълни пометоха мостовете и реката се вдигна, сякаш натежала от пролетното топене. Ако бяха натоварени с нашите воини, мостовете като нищо щяха да се откъснат от бреговете и загубите щяха да са ужасни. Майсирската магия беше могъща, но този път закъсня.

Спряхме от другата страна на Анкър, на една огромна ливада, за да си поемем дъх и да се престроим, защото ни очакваха ужасните блата на Киот. Тъкмо привършвах жертвоприношението си в чест на Манич, с молитва към Сайонджи да го дари с хубав нов живот, защото беше добър воин, когато Йонджи дойде при мен с едно предложение.

Изругах, че не се бях сетил досега, и му казах, че трябва веднага да го представим на императора. Йонджи не беше подготвил реч — беше воин, а не дипломат. Нито беше теоретик като Мерша Петри. Но когато заговори, го обзе въодушевление. Толкова се възбуди, че без разрешение си взе чаша от една маса, наля си бренди от гарафата на самия император, гаврътна го и напълни чашата отново.

Императорът трябваше да обяви свобода на всички майсирци. Да освободи селяка от крепостничеството към неговия господар, да освободи аристократа от трупаните с поколения дългове към неговия крал. Да им даде правото да станат нуманцийци, да притежават земята си, да я напуснат и да се преселят в градовете, ако пожелаят. Да им позволи да се занимават с какъвто занаят пожелаят. Да обяви, че жените не са длъжни да остават в брак, ако не го искат. Да провъзгласи, че никой няма никаква привилегия освен дадената му от новия му владетел, императора Лайш Тенедос.

— Това ще ги привлече — разпалено заяви Йонджи. — След това ще им позволи да влязат в армията. Дори да бъдат мобилизирани, по дяволите. Байран го прави, така че са свикнали и няма да възразят много. Това ще ни отърве от проклетите от боговете разбойници, които ни ръфат гъзовете, и ще укрепи силите ни. Ще можем да подгоним групите за съпротива със собствените им земляци, които знаят скривалищата им по-добре от нас.

— Мога да гарантирам, че майсирците ще се бият добре за нас, защото вече съм си имал работа с тях покрай моите разузнавачи, използвал съм ги за ловци и какво ли не, и ми допадат напълно, стига да не забравя човек, че са малко подли, и да не им позволява да плетат интриги — заключи той. — Струва ми се, че от тая работа ще спечелят всички — освен майсирците де.

Лицето му засия; очакваше да го похвалят. Тенедос обаче само го изгледа безизразно, след това се обърна към мен.

— След като вече си чул това предложение, явно го одобряваш.

— Разбира се, ваше величество. Йонджи обаче не спомена още едно предимство. Ако обявите свобода за селячеството, армията им ще се стопи. Завземем ли Джарра, това ще означава, че Майсир ще е наш завинаги. Ще имат сериозна причина да ви останат верни. Майсир няма да е вечно бунтуваща се провинция като Кальо.

— Разбирам — императорът стана. — Вие двамата съвсем ли сте се побъркали?

— Моля, ваше величество?

— Казах го съвсем ясно. Не разбирате ли какво ще стане, ако съм такъв идиот, че да направя каквото ме съветвате? В цял Майсир моментално ще настъпи хаос. Никакви закони, никакви управници, никой, който да се подчинява.

— Чудесно — засия Йонджи. — Това ще осигури на армията и на краля им сериозен повод за грижи и няма да им е до нас.

— Анархия — изсъска Тенедос. — Изпадне ли една страна в хаос, кой може да каже дали ще може да се възстанови редът? Никой от двама ви явно не е осъзнал колко близо до пропастта ни доведе гражданската война, с товиетите и Чардън Шир зад нея. Аз — ние — загубихме почти всичко!

— Сега ме съветвате отново да хвърля зара със самодоволната надежда, че всичко след това ще се оправи някак от само себе си — продължи той. — Двамата случайно да помните, че товиетите действат и тук, в Майсир? Не мислите ли, че това безумие само ще ги окуражи? А какво ще причини то на определени класи в Нуманция? Не мислите ли, че една такава прокламация отново ще разбунтува тях? Като нищо у дома може да избухне ново въстание, докато ние се бием в тази ужасна страна. Изобщо не горя от желание да се събудя внезапно с жълто копринено въже около шията.

— Не мислех, че двамата сте глупаци — изсумтя Тенедос. — Но вече изобщо не съм сигурен в това. Сега ме оставете. И повече пред никого не споменавайте за тази идея, под страх да не предизвикате гнева ми и най-суровото ми наказание. Вървете!

Йонджи излезе бързо. Застанах мирно и отдадох чест, преди да напусна. Императорът не ми отвърна.

Йонджи ме чакаше пред шатрата. Очаквах, че ще е заслепен от гняв, понеже познавах добре нрава му. Аз самият също бях ядосан. Но това, че беше пребледнял, можеше да е само от страх, а винаги си бях мислил, че това чувство е непознато на кайтеца.

— Какво има?

— Не тук. Ела.

Отведе ме на едно ниско хълмче, далече извън лагера.

— Съжалявам за отговора на императора — започнах. — Не беше прав. Все още мисля, че планът ти е…

Йонджи махна с ръка.

— Забрави за идеята ми. Императорът все някога ще разбере, че човек, който толкова леко нарича другиго глупак, обикновено гледа себе си в огледалото. Нуманциецо, ние сме в ужасна беда.

— Не те разбирам.

— Виж какво. Не съм нито магьосник, нито жрец. Но позволи ми да те попитам нещо: императорът много пъти е твърдял, че служи на Сайонджи, нали така? Богинята на хаоса, нали?

— Хаос, война, Колело, прераждане.

— Но най-вече на смърт и разруха, нали?

— Да.

— Казва, че е необходимо да се руши, преди да можеш да съградиш отново, нали?

Кимнах.

— Мисля, че е съвсем очевидно, че досега служеше добре на богинята. Но сега ни каза, че се страхува от хаоса, нали? Какво ще си помисли според тебе Сайонджи, стига да съществува, ако е чула тези думи? Какво ще си помисли за най-добрия си слуга, а?

Никога не съм твърдял, че съм силно вярващ, нито че съм се занимавал задълбочено с теология, но изведнъж ме обзе вледеняващ страх и неволно погледнах нагоре към тъмните далечни небеса.

— Проклина хаоса. Проклина богинята — каза Йонджи. — Мисля, че току-що чухме как слугата на Сайонджи заяви своята свобода, заяви, че вече не е нейният васал, без дори да осъзнае какво каза. Не мислиш ли, че тя ще потърси мъст, мъст по-голяма, отколкото бяха наградите й?

— Стига, Йонджи — опитах се да го успокоя. — Боговете са далече и рядко чуват глупавите приказки на някой си човек.

— Може би — отвърна той. — А може би току-що чухме как беше предречена съдбата ни.

— Хайде стига — казах, вече леко раздразнен. — Освен това какво може да се направи?

— Ако съм прав, само три неща. Едното ще го премълча, защото още не съм готов за насилие срещу човек, пред когото съм положил клетва. Засега поне. Другото е да напуснем службата при този безумец, който си въобразява, че може да диктува на боговете.

— Хубав избор — отвърнах; мъчех се да скрия стъписването си от лекотата, с която Йонджи можеше да говори за цареубийство. — А третото?

— Можеш да дойдеш и да гледаш как ще се напия, симабюецо. Пиян и опасен. И ако си нещо повече от глупака, какъвто те нарече императорът, след това, което чухме, ти би трябвало първи да опразниш бутилката.

Когато на другата сутрин се събудих, все едно че изобщо не бях спал. Думите на Йонджи ме бяха накарали да си спомня казаното от оракула, докато напускахме селото му с колосалния храм високо в планините между Нуманция и Майсир: „Бога, комуто мислиш, че служиш, нему не служиш. Богинята, от която се боиш, не е твоят враг, а твоят враг е онзи, що се стреми към повече, иска да стане бог, но накрая няма да стане нищо повече от демон, че демони са вече истинските му господари.“

Замислих се дълбоко над думите му, мъчех се да намеря скритото им значение. Богът, комуто мисля, че служа? Айрису? Богът на войната Айса? Но той е само едно от многото проявления на Сайонджи. Тя ли беше богинята, от която се боях според него? Изглеждаше логично. Тогава кой беше моят враг? Крал Байран? Едва ли.

Можеше да има само един отговор: самият император. Никак не ми беше трудно да повярвам, че се стреми да стане бог. Но мой враг? Не, това не можех да го повярвам, въпреки злините, които ми бе причинил. И това, че служи на демон или на демони? Въпреки думите на Йонджи, съмнявах се, че се е отрекъл от Сайонджи или че тя го е прокълнала.

Всъщност възможно ли бе самият той да е проявление на Сайонджи? Също както Смъртта, с нейния череп, мечовете, белия кон, беше проявление на богинята разрушителка и съзидателка? Той — а и аз с него — определено бяхме върнали много хора при Колелото, за да ни запомни Сайонджи добре.

Но мъжът, комуто служех, да е пряко проявление на този кошмар? Тази ужасна мисъл ме сепна и ме събуди напълно. Потръпнах и отново си напомних за клетвата си.

Но докато ставах и отивах към походния умивалник, последните думи на оракула още кънтяха в ума ми: „Служи на когото щеш, служи комуто можеш, служи само на едного, а той с нищо не ще те възнагради.“

Придвижвахме се навътре в Киотските блата в последния ден от Жаркото време. Можехме да свърнем право на запад и след това да продължим по търговския път към Джарра, но щяхме отново да навлезем в пустинните свеби, а Тенедос си даваше ясна сметка за опустошителното им въздействие върху духа на войниците.

С помощта на магия императорът беше открил къде се стесняват блатата над Иртинг. Щеше да ни отнеме не повече от седмица, докато стигнем горите, граничещи с Джарра, а градът се намираше на още седмица поход навътре, поне според доста неблагонадеждните ни карти. Най-сетне императорът реши, че след като тресавищата са не по-малко опасни за майсирците, то там ще сме на равен терен. Когато армията нагази в тинята, някои взеха да се чудят: какъв терен?

Имаше пътища — всъщност не повече от пътеки из блатистата пустош, — но не много. Повечето бяха отъпкани от животни, но по-добрите според нас бяха направени от блатните хора. Пленниците ни казаха същото, в което ме беше уверил шамб Филарет: че обитателите на Киот изобщо не признават крал Байран. Затова се надявахме, че няма да си имаме толкова неприятности със съпротива.

Императорът заповяда да се отнасяме с блатните хора като с възможни съюзници, да няма плячкосвания и да не ги безпокоим. Това събуди киселата усмивка на Йонджи и смях у повечето офицери — не можеха да си представят как един нуманцийски войник ще се озове пред някоя тлъста кокошка или господарката й и само ще се усмихне и ще докосне с ръка шлема си. Но всъщност блатните хора общо взето бяха оставени на мира, след като за първи път се натъкнахме на едно от селата им.

Яздех зад челната прикриваща кавалерия, когато придвижването ни спря. Тръгнах напред с Червените пики да разбера причината. Заварих половин конен полк с тълпа гвардейци, струпана отзад, и широко блато. В средата му имаше село без защитни стени: двайсетина дълги, измазани с кал колиби със сламени покриви — всяка на два етажа — и покрита издигната платформа в средата. Около нея ровичкаха прасета и кокошки, но не се мяркаха никакви хора.

— Какъв е проблемът? — попитах домина, командващ конницата. Забелязах, че той заедно с още петима души от хората му са мокри до кости, въпреки че денят бе сух, макар и облачен и сив. — Какво задържа движението?

— Стигнахме до това село и започнахме да влизаме в него — отвърна малко смутено доминът. — Съгледвачите ми не можаха да намерят път, затова подкарахме право напред.

— И почнахте да затъвате — добавих вместо него. — Надявам се, че няма удавени.

— Няма, сър. Но затънахме здраво. Трябваше да ни вадят с въжета, сър. Пратих други съгледвачи да потърсят пътека до селото, за да можем, хъм, да преговаряме за продоволствие.

— Разбирам. — Зачудих се дали няма да е по-добре да заобиколим селото, но вроденото ми любопитство надделя. Освен това реших, че ще е добре да поопозная тези хора, след като щяхме да срещаме и други като тях.

От една от колибите излезе човек. Не беше висок, но беше много тежък и се клатушкаше. Носеше тояга под едната си мишница, кама в канията на колана и беше само по препаска, като че ли дрипа от останките на майсирска офицерска униформа. На гърдите имаше някаква много странна броня, която, щом се загледах по-внимателно, приличаше по-скоро на остъргани и съшити люспи от огромна змия или крокодил. Зачудих се дали не е пиян, защото газеше насам-натам през блатото, от едно тревисто островче на друго, а понякога — направо през водата.

Спря, когато стигна на два хвърлея от нас, и дълго ни гледа. Накрая събра ръце пред устата и извика на завален майсирски:

— Махайте се.

Слязох, отидох до края на блатото и му извиках в отговор, че не сме майсирци, а сме техни врагове и искаме да се договорим за мир, защото сме чули, че хората от блатата не понасят майсирците, и че врагът на нашия враг ни е приятел. Отговори ми с:

— Махайте се.

— Това е невъзможно.

Дебелакът постоя още малко, а после, без да каже нищо повече, тръгна обратно към колибата си по същия път на зигзаг, както на идване. Скри се вътре и въпреки всичките ни викове никой повече не се появи.

— И сега какво, сър? — попита доминът. Беше сериозен, но чух едва сдържан смях от войнишките редици.

Помислих, че държа положението в ръцете си.

— Смята, че е в безопасност, защото пътят към селото е под водата. Върти на зигзаг и ако пътеката не ти е позната, ще затънеш.

— И какво, сър?

— Наблюдавах внимателно къде стъпва — продължих. — Подредете няколко души в колона. Всички да са плувци. Други да застанат зад тях с въжета. Тръгваме напред, докато не налучкаме началото на пътеката. Намерим ли я, ще влезем в селото и ще видим каква песен ще ми запее онзи.

— Слушам, сър.

Така и стана и след един много мокър и много кален час началото на пътеката бе намерено. Няколко души закрачиха напред предпазливо, като мушкаха с пръти в тинята, и се оказа точно както казах — пътеката се открои малко под водата, покрита с чакъл и достатъчно широка, за да минат четирима души рамо до рамо. Забихме пръти от двете й страни, за да не я изгубим; нямаше начин въпреки многото си извивки да не ни отведе до мястото, където бе стоял мъжът.

— Чудесно. Свалбард… Кърти… Домин, дайте ми още шест души. Зад мен — зацапах смело напред пред очите на петстотин войници. Чувствах се малко глупаво, но си напомних, че един командир трябва да е готов не само да язди на паради, но да гази и в говната. Стигнахме до края на чакълената пътека без злополуки.

— Добре — вече се чувствах доста уверен. — Значи, той стоеше ето тук, а после тръгна ей натам…

И след четири крачки затънах дълбоко. Изплувах на повърхността, като плюех вода и кал, а Свалбард ме изтегли обратно на пътеката. Този път смехът от брега си беше съвсем истински.

— Да опитам аз, сър.

И едрият мъж загази в другата посока и здраво затъна в коварната тиня. Наложи се да го извлекат Кърти и още един войник. След това вече не държах много да съм водач и оставих други да търсят брод. Мина още час, но все още не бяхме го намерили.

Видях един конник да препуска към брега, доминът замаха с ръка и разбрах, че вестоносецът е от императора и че той се чуди какво по дяволите задържа движението. Е, добре, реших най-сетне. Блатните хора да си държат проклетото от боговете блато, пикал съм им на селото. Върнах се на брега и заповядах на домина да продължи похода, като заобиколи селището.

Заклевам се, че докато се отдалечавахме, чух над сивата вода откъм селото да отеква смях.

Времето на дъждовете започна и пътуването стана точно като преди година — хубав ден беше, когато само ръмеше, а лош — когато не можеш да видиш отдельонния си командир през пороя. Реките и потоците се вдигнаха, а пътят беше непрекъснато разкалян.

Една вечер — армията изчакваше инженерните части да вдигнат мостове над придошлата река — дойде вестоносец и ми съобщи, че императорът пита дали ще благоволя да вечерям с него в щаба на трибун Агуин Гуил. Отвърнах, че приемам с най-голяма радост, и подкарах назад в сгъстяващия се мрак към щаба на Гуил.

Отдалече видях огромния павилион, за чието превозване трябваха шест впряга; около него пращяха огньове. Дървото сигурно бе изсушено с магия, защото от четири дни не бях успял да стъкмя нещо повече от едва тлеещо пушече и за същото време не бях хапвал топла храна. Облизах устни, надушил чудесните миризми на печено телешко, току-що опечен хляб и подправки. Умората изведнъж ме зашлеви и се почувствах точно такъв, какъвто си бях — много мокър и много прегладнял войник, доста обезкуражен и на ръба на силите си.

Видях слуги, облечени в нови, чисти и сухи униформи, да подреждат съдове върху белите ленени покривки на масите — съдовете мятаха златни отражения от кристалните лампи, окачени над удобните столове. Чух весел смях, включително женски, чух звън на чаши и видях императорската карета, разпрегната отвън.

Дръпнах юздите на Бригсток и се смъкнах от седлото. Приближи се един легат и отдаде чест. Когато императорът пирува с трибуни, конниците и даже пиконосците са с твърде нисък ранг, за да държат конете.

— Трибун а̀ Симабю. Императорът се радва, че можете да го удостоите с присъствието си.

— Аз — още повече — отвърнах и закрачих към павилиона.

Обърнах се към легата да го попитам дали би могъл да намери малко зоб за Бригсток и видях в сумрака отвъд светлината на огньовете двайсетина мъже. Всички бяха пехотинци, едва ли имаше сред тях някой с по-висок ранг от редник или копиеносец, и всички бяха мокри, дрипави и мръсни, рошави и брадясали — досущ бостански плашила. Явно не бяха яли като хората от дни. Чистото по тях бяха само мечовете и копията им.

Познавах ги. Това бяха мъжете, които вървяха след мен от ужасното отстъпление при Саяна, през жестокостите при потушаването на товиетите и калийската кампания. След това бяха с мен в стотици безименни битки и сблъсъци по границите. Бяха мърляви, необразовани, груби. Воняха и ругаеха, опасни бяха да ги срещне човек край кръчми и бардаци.

Но винаги бяха край мен и щом заповядвах да тръгнат напред, ме кълняха като последния кучи син… и тръгваха. Мъже като тях гинеха непрекъснато, кога с предсмъртен вик, кога мълчаливо, или с последна груба шега на устните.

Сега гледаха навъсено към златния павилион.

Върнах се при легата.

— Сър? — на лицето му се изписа страх, все едно че трибунът го е хванал да прави нещо нередно.

— Онези мъже там?

— Да, сър?

— Бяха ли тук, когато пристигна императорът?

— Не знам, сър. Предполагам, че да.

— Той видя ли ги?

— Не мога да знам, сър.

Погледна през рамо към дрипавите войници.

— Нещо не е наред ли, сър? Да им заповядам ли да се махнат?

— Не. Но ще съм ви много благодарен, ако предадете на императора, че съм повикан по спешна работа. И не забравяйте да му предадете извиненията ми.

Вече не усещах дъжда, нито скърцащите си кокали. Яхнах коня, върнах се при реката и цяла нощ изкарах с инженерите, нагазил до гърди в леденото течение — стягахме грубо отсечените трупи.

На разсъмване някой ми подаде чаша хладен чай и парче клисав хляб и това ми се стори като пиршество. Качих се на Бригсток, подкарах по скърцащия мост и изревах на армията да тръгне.

Тресавищата така и не свършваха; само ставаха постепенно по-плитки и по-сухи и вече се срещаха повече тревисти хълмчета и дървета, израснали на здрава почва. Вече навлизахме в Белая гора и през воинските редици премина огромна вълна на облекчение, че най-лошото е свършило. Най-сетне можехме да видим през лекия дъжд — всъщност мъгла по-скоро — как теренът тръгва нагоре, към многобройни заоблени хълмове, почти планински подножия. Армията настъпваше към тях по малки полуостровчета, които се сливаха. Вляво и вдясно от нас — на запад и изток — беше последното блато. Ускорихме крачка, за да излезем на сухо, да намерим сух фураж и възможност да стъкмим огън на по-високия и сух терен отпред.

Последните ни части вече излизаха от сухите ивици земя, когато майсирската армия атакува — от блатото.

Магьосниците им бяха направили заклинания за объркване, за безразличие, за невидимост, тъй че никой да не се безпокои какво има на запад и да вярва, без дори да проучи, че там няма нищо освен кал и вода. Там се бяха укрили майсирците и изчакваха.

Нападнаха без никакъв сигнал, изригнаха от блатото и се понесоха към нас с бойни викове.

Трябваше да ни оставят пространство за паническо бягство. Ако теренът вдясно беше гора или свеби, бойците ни сигурно щяха да побегнат. Но с блатото от всички страни, освен напред, нямаше къде да се бяга.

Майсирците все още не бяха научили, че армията ни настъпва с годни за бой мъже, пръснати из цялата колона, тъй че не удряха само поддържащи части. След като бяха изклали кръшкачите и мъкнещите се назад, удариха по корпуса, командван от Мерша Петри и Мирус льо Балафре.

Двамата реагираха моментално и спокойно: заповядаха всички подразделения да се обърнат наляво и да се подготвят да посрещнат атаката. Офицерите и сержантите зареваха ужасни закани за всеки, който не избие своя дял от пет-шест майсирци, и Сайонджи дано да е на помощ на онзи, който се поколебае или помисли за бягство. Истината за войнското обучение беше налице: накарай един войник да се страхува повече от водачите си, отколкото от врага, и той ще се бие здраво и дълго.

Налице също така беше и гневът, дълго стаяван и кипящ, затова, че майсирците така и не оставаха на място да се бият като мъже, а продължаваха с нескончаемите си удари в гръб. Сега бяха пред нас, на открито, и бяхме зажаднели за кръв.

Колоната се обърна към левия си фланг и се разгъна във фронт. На тиловите и други „меки“ армейски части бе заповядано бързо да се изтеглят вдясно. Няма да твърдя, че всичко това стана гладко или дори че стана във всички части на колоната. Но се намериха достатъчно войници, които да смъкнат походните си торби и да приготвят мечовете, и достатъчно стрелци, които да измъкнат стрели от колчаните си и да ги метнат към врага, за да спрат първата майсирска вълна.

Докато втората успее да атакува през разколебаната първа, други войници измъкнаха коловете, возени под дъната на фургоните ни за лагерни ограждения, и ги забиха в меката пръст, с острите краища, насочени под ъгъл срещу врага. Тогава втората вълна връхлетя срещу редиците ни.

Бях далече напред с Дванадесети тежка кавалерия, императорската каляска бе малко зад мен, когато вестоносецът препусна в галоп — макар да се бях досетил вече от глъчката какво става.

Офицери ревяха заповеди, а войниците хвърляха походни одеяла и торби от конете и грабваха пики, саби и мечове.

Смъкнах се от кобилата, която яздех, и се метнах на вече оседлания Бригсток. Сритах го в галоп, назад към императорската колона. Тенедос беше разгънал фургоните си в кръг, телохранителите му бяха слезли от конете и се бяха разположили в пръстен около позицията. Императорът отпращаше насам-натам облечени в дълги халати магове от Братството и из района припряно притичваха старши офицери и послушници на чародеите. Един послушник разпръсваше цветна прах върху мократа трева в странни фигури, защото нямаше друг начин да се надраскат по ливадата, горяха запалени мангали. Магьосници смесваха сухи билки и ги хвърляха в мангалите, сваляха вързопи и ровеха в тях.

— Дамастес, поеми командването на кавалерията — заповяда императорът. Гласът му беше съвсем спокоен. — Изведи ги и се опитай да удариш тези кучи синове във фланг. Аз ще ги попритесня малко. Вече изпратих подкрепления назад по колоната, до позицията на Льо Балафре и Петри.

Отдадох чест и подкарах Бригсток обратно към Дванадесети. Вестоносците и Червените пики ме очакваха в готовност. Бързо разпратих заповеди до домините, командващи прикриващите сили на доскорошния армейски фронт: да тръгнем надясно, след това да завием обратно към мястото на битката. След като обърнем, развръщаме се в редица и ги почваме. Тръгнахме ходом.

Усетих някакво потръпване, някакво пълзене, тръпка по мускулите и по нервите ми. Наоколо се вихреше магия. Императорът беше хвърлил заклинанието си. Намирах се в окрайнините на леса и видях как дървета и диви лози се огъват и навеждат, и усетих злост, докато магията не ни „разпозна“ като свои. Беше същото заклинание, което Тенедос бе хвърлил срещу армията на Чардън Шир в леса край село Дабормида. Тогава бях благодарил на Танис, че не станах свидетел на такова зло. Но сега щях да стана. Дърветата щяха да тръгнат като живи и да се вкопчат в своите врагове. Клони щяха да душат, дървета щяха да падат и да премазват, корени да се вдигат от земята, да късат и дерат. Мъже щяха да полудяват от ужас, да виждат пред себе си невъзможни неща и да бягат с писъци, за да бъдат премазани от други ужасии или посечени от настъпващите войници.

Дърветата се движеха, оживяваха, все едно че ги огъваше бурен вятър, но никакъв вятър нямаше и дъждът валеше право от небето. Мъжете се заобръщаха, гледаха ме с пребледнели лица, уплашени. Престорих се, че се смея, извиках нещо за магията на императора, ударила здраво врага, и им вдъхнах кураж. После усещането за пълзене по кожата ми изчезна и всичко отново стана нормално. Не разбрах какво става, но логиката ми подсказа, че майсирските чародеи са разбили заклинанието на Тенедос.

Сега беше техен ред, освен ако императорът не успееше бързо да укрепи силата си. Не се оказа достатъчно бърз и през дъжда засвяткаха червени искри. Все едно че ни нападаха огнени мухи или онези малки червени птици в джунглите на Симабю във Времето на птиците. Налетяха като късчета нажежен пламък от самите недра на селението на Шахрия, неугасими от дъжда, и започнаха да се приближават. Впиваха се в нас, лумваха — и започнаха писъците.

Една от тях капна на ръката ми, кожата пламна и се съсухри. Огънят се усили, започна да ме поглъща, да изцежда силата ми и умът ми се стегна от болка и страх, спомнил си за големия огън, в който се бях хвърлил неотдавна. Другата ми ръка посегна към кръста и камата на Йонджи се озова в нея. Застъргах, изпаднал в паника, и пламъкът угасна, и болката се стопи, макар че целият ми ръкав беше обгорен. Отначало помислих, че е от среброто на ефеса и дръжката на ножа, но после съобразих, че съм докоснал пламъка с голата стомана.

Други мъже наоколо бяха направили същото откритие — стържеха с мечове, ножове и даже с върховете на стрелите малките огнени убийци и те изчезваха. Но някои не се оказаха толкова бързи или пък изпаднаха в паника. Телата им се превръщаха в пламъци, те падаха сгърчени и умираха. Коне скачаха на задните си крака, цвилеха от ужас и болка, също обгърнати в пламъци. Формациите за малко щяха да се разпаднат, но миг след това пламъците изчезнаха, все едно че дъждът ги беше потушил като ответно заклинание.

Императорът изпрати заповед по колоната Льо Балафре и Петри да атакуват. Но на тях заповеди не им трябваха — те знаеха много добре, че най-добрата контраатака е незабавната и че най-добрият начин да разбиеш засада е да щурмуваш право през нея. Двамата трибуни атакуваха първи, вдигнали високо саби, редом до знамената си. Бойците нададоха рев за Нуманция и препуснаха в атака.

Посичаха втората вълна и останките от първата вълна и продължаваха напред, редиците се огъваха и стягаха, дъждът отмиваше кръвта от копията и сабите. Настъпвахме неумолимо срещу вражеските линии.

Сега беше моментът да развърна конницата си, да ударя по левия фланг на майсирците и да ги откъсна. Само че…

Не твърдя, че притежавам и най-нищожна дарба в магията или някакъв усет за нея, освен присъщото за нормален човек. Така че може би чух нещо, някъде от много далече. Или може да е било някакъв блясък от броня, или знаме, или някакъв пламък дори.

Но без да искам, се зазяпах надясно, далече от редиците на майсирците, към изкусителния полегат склон, към който бяхме бързали. Великолепно място за лагер. Или за начало на атака, със склона, който щеше да усили тежестта на удара. А не бях видял друга майсирска конница освен съпровождащи отряди…

Призовах вестоносците си и отдадох резки заповеди. Повечето зяпнаха опулени. Викнах:

— Да, точно така! В галоп, проклети да сте!

Трибун Сафдур, който формално командваше кавалерията, също зяпна, но не каза нищо. Изпратих двама от щабните ми офицери назад към армията ни, единият да каже на императора за моята глупост и неподчинение, другият — да помоли Линърджис, командващ корпуса точно зад мен, да атакува едновременно с нас.

Огромната маса на нуманцийската конница бавно възви надясно, встрани от майсирската атака, нагоре по склона — най-глупавото нещо, което бях правил през живота си, и дадох знак да препуснем в тръс. Роговете изкънтяха и чудовищният брониран юмрук се изпъна напред. Смуших Бригсток в галоп и се понесохме през конниците от двете страни. Озовах се в челото на кавалерията, с моите Червени пики по петите ми.

Мъже и коне, като закалено острие, се втурнахме нагоре по полегатия склон, през билото и се врязахме в майсирската конница. Бяха изтеглени назад, изчакваха своя час за изненадваща атака, когато се всякохме във фланга им, както пика се забива в незащитения с броня хълбок на воин. Опитаха се да обърнат, но се оказаха твърде бавни и ги пречупихме, както чук троши кристал на късчета.

Един замахна с боздуган и оставих веригата на оръжието да се усуче около пиката ми, след което го изтръгнах от ръката му. Той се обърка, не знаеше какво да направи, и Кърти го прониза. Хвърлих безполезната вече пика в лицето на друг майсирец и оставих на Свалбард да го довърши. Със сабята в едната си ръка и камата на Йонджи в другата парирах замаха на вражески меч, замахнах към нападателя си, не улучих и той изчезна в гъмжилото.

Към лицето ми полетя копие. Сниших се настрани, в окото на копиеносеца се заби стрела и той рухна от коня си. Останалото без ездач животно понечи да ухапе Бригсток, той изцвили и го изрита в главата, докато изкормвах един тичащ към мен мъж, размахал меч над главата си. Други двама се спуснаха към мен, блъснаха се един в друг, изругаха, забих сабята си в корема на първия, той изпищя и го отпратих назад към другия, посякох и него в бедрото и двамата загубиха всякакъв интерес към мен.

Битката продължаваше безкрай. Разбивахме редиците им, оттегляхме се, престроявахме се и отново се врязвахме в строя им. Оглеждах се за знамена, които можеше да отличат крал Байран или още по-добре — неговия азаз, почти заслепен от гняв и с надеждата бързо да сложа край на това сражение и на цялата тази проклета война, но не видях нищо.

Видях обаче петдесетина мъже на еднакви бели жребци, всички облечени в черно, с жълто знаме, развято над главите им. В челото им беше мъж в тежко снаряжение, с шлем без забрало. Познах го: Раури Реуалд, командирът на конницата им, срещали се бяхме в Джарра; той също ме позна веднага и заповедите, които изревахме, бяха едни и същи:

— Онзи там! Дръжте го! Убийте го!

Моите Червени пики и неговите телохранители връхлетяха едни срещу други и около мен се възцари пълно безумие. Някой посече към крака ми, едва усетих болката и видях малко кръв, докато замахвах, и мечът му — с ръката от рамото — изхвърча във въздуха, след което забравих за него.

Друг майсирец залитна от невидимия за мен удар, ударих го по шлема и го смъкнах от седлото. Може да съм убил още един, двама или трима, не помня точно.

Но помня много добре изведнъж отворилото се пространство сред хаоса на битката, без никой друг вътре, освен Реуалд на неговия танцуващ възбудено на място бял кон и мен. Отбих меча на Реуалд, после опитах забиване и острието безвредно издрънча в тежкия му нагръдник. Той замахна с все сила към мен, поех удара с щита си и ръката ми изтръпна.

Реуалд отвори уста да изреве нещо — някое ужасно предизвикателство несъмнено, което да екне във времето, и нямах друг отговор, освен светкавичното забиване в лицето му: острието прониза черепа, влезе в мозъка му и шлемът му изхвърча във въздуха. Очите му зейнаха, той изрева в предсмъртна агония и се свлече от седлото.

Но хората му не прекратиха боя. Вихрената смърт продължи цяла вечност, докато най-сетне на полето не останаха да лежат само плувнали в кръв коне, подритващи, преди да издъхнат, и грамади облечени в черна броня тела, стенещи отчаяно, преди да се покорят на призивите на Сайонджи. Ала твърде много бяха жертвите и на моите пиконосци. Зяпнах, за да си поема дъх; не помнех да съм дишал от часове, от дни, и видях отвъд кървавото поле препускащи отчаяно конници, захвърлили оръжия, и други, вдигащи ръце да се предадат, и разбрах, че съм спечелил битката.

Тогава императорът хвърли последното си заклинание срещу майсирците в блатата. В първия миг никой от нас не разбра какво става, но майсирците, сякаш обезумели, изведнъж замахаха ръце във въздуха, задращиха лицата си, закрещяха от болка, забравили за бой и за всичко… и нашите войници се врязаха в тях.

Заклинанието беше съвсем просто — най-обикновени конски мухи. Конски мухи, само че невидими. Ухапването им пареше като майсирския огън, ужасната болка разкъсваше ума на боеца… и оставяше нападателя му да довърши спора. Огъващата се майсирска линия се прекърши и хиляди войници започнаха да хвърлят оръжията си и да се предават, или да бягат.

Най-сетне бяхме срещнали майсирската армия и я бяхме разгромили. Но формална капитулация нямаше. Никакъв сигнал не последва нито от крал Байран, нито от джедаз, висшето командване на армията му. Останките от армията на Майсир отново побягнаха на север.

Но императорът беше доволен.

— В ръцете ни са — заяви той. — Кралят им не може си позволи тази война да продължи. Не и след това поражение — след което добави нещо странно: — А цената си струваше. Сега силата е на наша страна. Пътят ни към Джарра вече е открит.

Но цената беше ужасна. Почти тридесет хиляди от най-добрите ни воини — пехота, кавалерия, ударни части — бяха мъртви, издъхваха или бяха тежко ранени на това безименно бойно поле. Заклинателите и лечителите ни правеха каквото могат, за да помогнат на ранените. Твърде често не оставаше нищо освен къса молитва за упокой и парче плат върху празните вече очи. Сред мъртвите бяха Мерша Петри и първият му адютант Филак Хертон, за когото искрено вярвах, че е бил за него повече от другар, че е дал любовта си на моя приятел.

Тази нощ вдигахме клади и принасяхме жертви.

Гледах лумналите пламъци и си спомнях за Мерша, този сдържан, сух, груб понякога мъж, чийто единствен живот беше армията.

До мен беше застанал някой. Обърнах се и видях, че е Льо Балафре. Кракът му беше бинтован, а едната му ръка — в превръзка през рамото. Дълго се взираше в огнения мемориал на Петри и едва чух думите му:

— Беше хубава смърт. Нашата смърт.

Обърна се и се отдалечи мълчаливо.

Пътят ни към Джарра беше открит.