Кралят-демон

16. Негаретите

— Аз съм трибун Дамастес а̀ Симабю — заявих храбро. — Назначен за извънреден и пълномощен посланик в двора на крал Байран от император Лайш Тенедос, в името на богинята Сайонджи — последното го добавих, защото не бях съвсем сигурен дали граничната стража е чула кой съм и реших да се позова на божествена закрила, спомняйки си за прословутата майсирска благочестивост. И наистина, видях как двама от конниците потръпнаха при споменаването на богинята унищожителка. Брадатият разочаровано смъкна пиката си.

— И как дойдохте?

— На кораб, на кон и пеш — отвърнах дръзко; един негарет се изкиска и си спечели мрачния поглед на водача им.

— Имах предвид… но няма да ми кажете маршрута си, а? — не отговорих. — Все едно. Може и да го знам. Аз съм джедаз Факет Бакр. „Джедаз“ е званието ми, означава…

— „Командир на прага“. Това, което ние наричаме „граница“.

Бакр, изглежда, остана доволен.

— Значи знаете за нас негаретите, а?

— Едва ли достатъчно.

— Е, хайде тогава. Да се учим и да свикваме един с друг — изсмя се гърлено. — Заповядано ми е от крал Байран, най-великия от всички монарси, да ви изчакам, да ви служа всячески и да ви предам на сановниците в Осви, където ще ви удостоят с високи почести и ще ви отведат до столицата Джарра. Позволете ми да съм първият, който ви приветства с „добре дошли“ в Майсир.

— Благодаря ви.

— Тези рогати зверове няма да ви трябват повече. Кажете ми, вашите хора яздят ли, или са раелент? — „Раелент“ означаваше „по-долни от хора“ и допуснах, че за негаретите това означава всеки пешак.

— Яздят.

— Добре. Довели сме коне — махна на бойците си и двама поведоха към нас оседлани коне. — Кажете ми, трибун Дамастес, какво ви забави толкова? Точим си зъбите за вас от две седмици. Да не би планините да се оказаха по-тежки, отколкото очаквахте?

— Ни най-малко. Но ни се сториха толкова очарователни, че се задържахме да се повеселим из снега. Моите извинения, че сме ви отегчили.

Бакр отново се изсмя гръмогласно.

— Добре. Много добре. Вие сте едва вторият нуманциец, когото срещам. Мисля, че от вас ще излезе добър враг, когато се сбием.

— Но ние не сме във война.

— А докога? — каза Бакр. — В нрава на всеки силен е да изпита силата си, нали?

Свих рамене.

— Очаквах по-войнишки отговор — каза Бакр. — Разказаха ни за славата ви като воин и очаквах някой много по-свиреп.

— Когато съм с приятели, свирепостта е излишна.

Изглеждаше впечатлен.

— Воин… и изглежда, човек на словото също така. Е, да видим сега колко ви бива в ездата. Лагерът ни е на два часа оттук — два часа наша езда.

Спускахме се все надолу и надолу през хълмовете в подножията на планините. Дъждът отслабваше и накрая престана съвсем.

Наблюдавах с огромно любопитство поведението, облеклото и въоръжението на негаретите. Един с друг не си приличаха. Някои бяха тъмнокоси, други руси, един имаше дълга светла коса като на албинос. Бяха високи и ниски, набити и мършави, и цветът на кожата им бе също толкова разнообразен. Облеклото под тъмната им броня също беше дивашки разнообразно, все едно че всеки си го беше избрал на различен пазар — кожуси без ръкави, ботуши, кожени гащи, коприни и грубо зебло.

Всеки имаше дълга пика със стоманен връх. Второто оръжие беше или извита сабя, носена на гърба или с ножницата, вързана за седлото, или къса двуостра брадва, или боен чук. Всеки имаше и по две ками: едната дълга и извита като малка сабя, втората — права и с едно острие: можеше да се използва както за ядене, така и за близък бой. Някои бяха с щитове, едни малки и кръгли, други правоъгълни. Ножниците на оръжията бяха отрупани със скъпоценни камъни и с изкусна изработка, но дръжките им бяха силно изтъркани. И всички негарети яздеха, все едно че са се родили на конски гръб.

Изкачихме се на едно възвишение и най-сетне видяхме лагера им. Имаше двайсет огромни шатри, пръснати по ливада с езеро в средата. Шатрите бяха осмоъгълни, с ширина около шейсет стъпки и направени от дебела черна плъст. Над всяка шатра имаше втори купол от плъст, за да поглъща дъжда и снега.

Щом приближихме, негаретите вдигнаха оглушителен вой, вик, който щеше да се пренесе на цяла левга през равнините, наричани от тях „свеби“. Виковете преливаха във всевъзможни тонове — така те предаваха различни прости сигнали.

В стана ни посрещна тълпа от мъже, жени и деца. Загледаха ни с живо любопитство. Жените на Негарет носеха всевъзможни пъстри облекла и бяха също толкова чудати като мъжете. Държаха се дръзко, все едно че са равни с мъжете, и скоро се уверих, че е така.

Врявата беше оглушителна — ревяха се заповеди, задаваха се въпроси, ехтеше ведър смях. Прииждаха още групи и скоро станът закипя във весела суматоха. Тази нощ в наша чест щеше да има пир.

— Трибун Дамастес — изведнъж изрева Бакр, — имаме проблем и се боя, че вие, колкото и велик шъм да сте, сте виновникът.

Веднага схванах, че иска този разговор да го чуе целият му клан, затова също повиших глас, както се полага на човек, наречен лорд — шъм.

— През ум не ми минава, о, велики джедаз, да изпитам нещо друго освен срам, че съм създал проблем на новите си приятели. Как бихте ме посъветвали да изкупя вината си?

— Ако бяхме истински майсирци, щяхме да изкараме целия ден в песнопения към разни богове заради щастливото ви пристигане — изрева Бакр. — А двамата с вас щяхме да си седим и да се хвалим един друг за своя чар и храброст. Но хората ми имат нужда от месо и тъй като още е рано, искаме да излезем на лов. Кажете ми, о, велики нуманциецо, това ще ви посрами ли?

— Ужасно — отвърнах аз. — Но ще изкупите срама, като ни позволите да дойдем с вас. След като се измием.

Бакр изрева ликуващо.

— Добре! Чудесно! Добре сте дошли, разбира се. Тръгваме, след като отдъхнете.

Бакр дойде при мен, докато се запознавах с коня, който ми беше дал. С него беше и някакъв слаб белокос и брадат мъж. Беше ужасно мършав и не особено висок, но си помислих, че мършавостта му е като на хрътка и че като нищо ще може да бяга наравно с кон, докато животното не рухне.

— Това е моят невраид Леван Илей — представи го Бакр. Знаех, че „невраид“ е майсирската дума за „магьосник“.

— Вашите хора с нашите ездачи ли ще ловуват? — попита ме брадатият.

— Да. Поне докато видят нещо. Тогава ще слязат и ще използват лъковете.

— Добре. Намислил съм как да направя лова им по-успешен. Ние ловуваме от седлото, но и вашите войници лесно ще се пригодят. Факет, дали ще може да пратиш ездач на половин левга южно от стадото? Там има една канара, дето прилича на дебел клечащ мъж, и когато нападнем, стадото ще притича покрай нея.

И бързо излезе, без да дочака отговор.

— Как невраидът знае коя пътека точно ще хванат животните?

— Защото е невраид — отвърна ми Бакр, леко учуден на въпроса ми. — Вашите магьосници не могат ли да правят това?

Не бях чувал.

— Е, ловът трябва да е доста несигурна работа по вашите земи — той повика един от помощниците си, даде му нареждания и след няколко минути петимата ми войници препуснаха с трима придружители.

Бакр се върна след малко.

— А вие?

— Бих предпочел да тръгна с вас. След това ще ловувам сам.

— Ваша воля — Бакр се ухили. — Вие сте изключително необикновен човек за дипломат, трибуне. Излизате на лов… оставяте ескорта ви да се отдалечи… не се притеснявате от опасност.

Отговорих откровено.

— Не съм божество, нито някой от хората ми. Ако смятате да ни навредите, мислите ли, че шестимата ще можем да ви задържим повече от няколко минути?

Домакинът ми кимна замислено.

— След като явно съм доказал, че не съм убиец, да тръгваме на лов.

Стигнахме там, където се очакваше да се появят антилопите, и слязохме под хълма, а трима се запромъкваха нагоре към билото. Илей разпъна картата си на земята, като я затисна с камъни, белязани с магически символи. Съгледвачите се върнаха. Стадото беше там — около четиридесет животни.

— Добре — каза Бакр. — Не сваляйте водача. Не убивайте и годиначетата. Удряте само по млади самци и женска без малки. По едно на човек.

Яхнахме отново. Извадих ловното си оръжие — бях го сглобил от вещи, взети назаем в лагера — оръжие, което според мен щеше да събуди интереса на негаретите.

— Давай! — изрева Бакр и препуснахме в галоп. Антилопите ни видяха и побягнаха в паника. Но точно в този момент чух яростен рев и два лъва се втурнаха надолу по склона на отсрещния хълм. Стадото антилопи свърна настрани и за миг ги забравих и изругах, че бях тръгнал без подходящо оръжие срещу хищници, способни да убият човек. Но лъвовете се стопиха и изчезнаха и разбрах, че са магия на Илей.

Смуших коня в още по-силен галоп, избрах си един самец с извити почти до гърба рога и забравих за другите. Тичаше силно, но конят ми беше още по-бърз. Изправих се на стремената и приготвих оръжието, което си бях направил. Бяха четири железни топки, всяка в конопена мрежичка, вързана за дълга кожена каишка. Стиснах едната топка, завъртях другите над главата си и ги хвърлих.

Като момче се бях учил да го правя седмици наред, след като баща ми беше разказал за хитрината, прилагана от племенните ловци на хайлу. Изглеждаше лесно, но съвсем не беше така — много пъти си бях ожулвал кокалчетата на пръстите, докарвал си бях цицини по главата и бях губил примки, докато сваля първата патица.

Топките се завъртяха във въздуха в краищата на каишките, изплющяха, увиха се около задните крака на животното и то падна на гръб. Дръпнах юздите на коня и скочих, с извадена кама в ръката.

Антилопата изрита и се вдигна на крака, но много късно — вече бях при нея. Замахна към мен с кривите си рога, но аз бързо й прерязах гърлото. Кръвта швирна, отскочих назад и след миг самецът беше мъртъв. Оставих кръвта му да изтече, отрязах половите жлези между краката му, изкормих го, като запазих черния дроб и сърцето му, и почистих коремната кухина с трева. Нарамих едрото туловище — мисля, че имаше стотина фунта — и тръгнах залитайки към коня.

Изтропаха копита и Бакр спря пред мен. Скочи от седлото, хвана предните крайници на убитото животно и ми помогна да го натоварим. Конят ми изцвили веднъж, но не възрази за тежкия товар.

— Ловуваш като истински дивак, нуманциецо — каза Бакр и долових в гласа му одобрение.

— Гладен съм — отвърнах.

— Като всички нас — рече той и посочи. Тук-там из равнината от конете бяха слезли ловци и почистваха жертвите си. Недалече имаше един каменист хълм и видях, че в подножието му хората ми са се улисали със същата работа.

— Никак не е зле, шъм Дамастес — каза Бакр. — Боговете май чуха шегата ми и направиха да се сбъдне. Май наистина има неща, които можем да научим от вас.

Пирът вечерта беше толкова паметен, че все още мога да изредя повечето блюда. Беше студено, но безоблачно. Няколко покривала на шатри бяха събрани и изпънати, за да образуват продълговат павилион. Откъм подветрената страна изкопаха яма за огнище и запалиха сухи дърва, които не пушеха, така че ни беше съвсем топло. От другата страна запалиха готварските огньове. Жените готвеха, мъжете поднасяха ястията, после жените седнаха с нас като с равни.

— Можеш да си благодарен за няколко неща — обяви Бакр в началото на пира. — Първо, за разлика от други майсирци, ние, негаретите, нямаме навик да вдигаме непрестанни тостове. Тъй че има някаква вероятност да преживеем до заранта без божиите тъпани да бият зад очите ни. Второ, жрецът ни умря миналата година и дългите молитви няма да пречат на лакомията ни. Чувстваме се като прокълнати — опита се да си придаде благочестива физиономия, но не успя. Забелязах, че тези, които се намръщиха на лекомислието му, не бяха много.

— Третото е, че всички тук сме загубеняци, до един — изчака да го погледна озадачено като добър шегаджия и продължи: — Отдавна не пием онова, което уж трябва да е любимото питие на негаретите: кобилешко мляко, ферментирало в конски търбух и смесено с прясна кръв — сбръчка лице и добави тихо: — Винаги съм се чудил дали всеки народ трябва да има блюдо, което никой не понася, само за да докаже колко е твърд. Все едно, мъжете и жените ми вече пият като цивилизовани хора.

Посочи една от масите, отрупана с кани. Имаше сладки вина и няколко вида бренди, но любимото питие се оказа ясу, правено от зърно, смесено с малц и дестилирано. Бистрата течност беше подправена с кора от лимон, копър и анасон. Бакр отново зяпна, щом заявих, че не пия, и каза, че не ставам за дипломат, но само толкова.

Пирът започна с тънки сухарчета, намазани с тънък слой хайвер. С тях поднесоха твърдо сварени яйца, лук, малки пикантни зеленчуци и лимонов сок. Второто блюдо беше черният дроб на антилопите, които бяхме убили следобеда, задушен с гъби, див лук и подправки. След него последваха диви патици, пълнени със запържен ориз. Главното ястие беше печена антилопа, намазана със сланина. С всичко това имаше пресни зеленчуци, гъби в извара и салата от пореч в сусамово масло.

За десерт ни гостиха с козе сирене, варени жълтъци, орехи, стафиди и пресни и захаросани плодове.

Можех да излъжа и да кажа, че съм се наситил добре. Истината беше, че се задръстих и трябваше да потърся бързо някоя дупка, за да не се пръсна. Бакр се оригна звучно, махна ми да наведа ухо и рече скръбно:

— Видя го тежкия, оскъден живот на прерийния номад, нали? Не ни ли съжаляваш за жалкото ни съществувание?

На следващата сутрин ни събудиха рано за пътуването до Осви. Негаретите се оказаха цивилизован народ — нямаше много приказки при буденето. Щом се измихме, ни предложиха сухар и силен чай, след което се заловиха за работа. Когато негаретите вдигат стан или го разтурват, работят всички — от джедаз до най-малкото дете. До час бяхме готови за път.

Видях колко много използват магията. Шатрите например всъщност бяха само парче плъст, няколко къса въже и дървени клинчета, големи колкото зъб, всичко това — омагьосано. Илей сновеше из тълпата. Щом смъкнеха някоя шатра, спираше, изричаше няколко думи и тежката купчина плъст изчезваше и някой прибираше парчетиите. Халати за спане, светилници, възглавници — всичко това се оказаха малки нещица, излезли сякаш от кутията с играчки на богаташко дете.

— Жалко, че никой не е измислил магия за пилета и добитък, че да не мъкнем тоя тежък обоз — измърмори Бакр до мен. Обърна се и се загледа към козела, подгонен от две момчета — гледка, която много бързо се смени с две момчета, подгонени от козел. — Да, козлите особено — и се почеса по бедрото, където сигурно някога го беше ръгнал някой козел.

Скоро от лагера не остана нищо освен огньовете за готвене и котлите и тиганите, със суетящите се край тях готвачи. Този път се нахранихме като хората: яйца със сос, който щеше да ги свари, ако не бяха много твърдо сварени, тъй че свари устата ми, прясно опечен ръжен хляб, сладки и още чай. Като свършихме с яденето, вдигнаха и кухните. Железните им котлета се оказаха миниатюрни, както и грамадните тигани за пържене. Илей ми обясни, че нямало нужда от магия, за да издържат на огъня, тъй че си ги купували от градовете, направени от магьосници, чиито заклинания радвали бога на огъня Шахрия.

И тръгнахме на път.

След два часа езда падна мъгла, но беше приятно да се язди през последните ниски хълмчета към равнините, проснали се отвъд хоризонта. Бакр се приближи до мен и попита:

— С колко души напуснахте Нуманция, ако не е тайна?

— С толкова, с колкото съм и сега.

— Добре. Повечето хора, които се опитват да прекосят планините, оставят кости по пътя си.

— Извадихме късмет.

— Късмет, да — каза разсеяно Бакр. — А попитах, защото не бях чувал за дипломат да пътува толкова леко. Обичат пикливия разкош, забелязал съм го от срещите си с кралски пратеници. Или в Нуманция е друго?

— Не бих казал. Политиците са едни и същи навсякъде, поне според мен.

Продължихме известно време мълчаливо един до друг. Най-сетне Бакр рече:

— И друго ме учудва. Ако беше майсирец с толкова висок ранг, всички в групата ти щяха да са офицери.

— Че кой ще сече дърва и ще готви вечерята тогава?

— Най-низшите пидна, разбира се — каза Бакр. — Майсирците не обичат да се мешат с низшите класи, калстори и девас, освен да им заповядат да тръгнат и да загинат храбро. Войниците не ги смятат за нещо по-горно от животните.

— Четох за това. И че ако един офицер не мисли така, значи не може да ръководи добре. Или не може изобщо да ръководи.

— Така е. Точно затова толкова много войници дезертират, за да станат негарети. Ние сме отдушникът на майсирците, както капакът на котела над огъня трябва да има клапан. Ако някой мъж или жена не понася господаря си, ами, вместо да го причаква с брадвата, бяга към границата. Ако се добере до нас — става негарет.

— А как разбирате, че от беглеца може да излезе добър негарет?

— Щом е преживял, докато стигне до нас, значи ще е добър — каза Бакр. — Трябва да избяга първо от господарските хрътки, да се промъкне през земя, където ще платят за заловения беглец, да се оправя с вълци, мечки, буйни води… Ще е доста закоравял, докато стигне до нас. Или ще му намерим кокалите напролет.

Такъв новодошъл го включвали в работните групи около някоя общност на негаретите. Когато колона като тази на Бакр, наречена ланкс, тръгнеше на обход, беглецът можеше да се включи, ако поиска.

— След време — продължи Бакр — бегълците стават пълноправни негарети и могат да се изказват в нашите риети, или събрания. Точно така стана и с мен — останах изненадан. — А, да. И най-низшият може да се издигне най-високо. На нашите риети всеки може да се предложи за водач, или да го предложат други. Гласува всеки възрастен и така се избира новият джедаз. Ако някой не харесва този джедаз, свободен е да напусне и да се включи в друга ланкс. Това също е добре, намалява разкола, а и кръвта в една ланкс не се смесва прекалено. Иначе от воини ще се изродим в лигава сган.

— Нямате ли си върховен водач?

— Разбира се. Крал Байран.

— Но нито един велик вожд на негаретите?

— Че за какво ни е? Градовете ни си имат кантибе, кметове. Избират ги градските риети. Напоследък кралят праща свои хора в градовете ни, да се грижат за майсирските интереси.

— Това харесва ли ви?

Бакр понечи да каже нещо, но се овладя.

— Много ясно, нали сме верни слуги на нашия крал Байран. А ако не ни хареса някой, ще се удивиш колко ужасни нещастия могат да се случат, когато майсирски шъм излезе да се поразходи вечер край реката. Досега случи ли се такава неприятност, заместникът му се оказва много по-разумен… Поне за разходките покрай реката.

Оставихме хълмовете зад себе си и навлязохме в прословутата свеби. Оказа се точно така, както го описваха пътешествениците — земя, проснала се до невъзможно далечния хоризонт. Но не беше нито пустинна, нито равна, такова едно убеждение можеше да подмами невнимателния пътник и да му струва живота. Свеби беше прорязана от многобройни дълбоки дерета, в които можеше да се скрие в засада банда разбойници или цял ескадрон.

Понякога земята се оказваше блатиста, друг път суха и пътникът трябваше грижливо да си пробира пътя, за да не затъне в мочурищата или да се удави. Имаше и гори, но не високите борове зад нас или гъстите джунгли на Нуманция. Дърветата бяха ниски, огънати, чворести, с гъсти шубраци между тях. И вятърът бе неизменен — ту нежно въздишащ, с обещание за чудеса, които скоро ще се разкрият пред очите ти, ту свирепо ръмжащ.

Обикнах свеби още от пръв поглед, влюбих се в мамещо необятния небесен простор, по-необятен от всичко, което ми бе познато или можех да си представя. Но това направи някои от нас предпазливи. Кърти например се беше стегнал и се оглеждаше нащрек, но за какво — така и не можеше да каже. Най-малкото един — капитан Ласта — се уплаши от този величествен простор. Но нали си беше храбрец, призна го само веднъж, докато се взирахме умислено в някакви облаци на небосклона: каза хрипливо, че му се струвало, че демон седи на тях и дебне немарливия войник като ястреб, надвиснал над ситнещото по земята полско мишле.

След време същото това небе и свеби щяха да накарат мнозина нуманцийци да се чувстват по същия начин. И твърде много ястреби щеше да има, които да отнемат живота на бедните мишлета.

Застудя. Бреговете на реката бяха заскрежени и дъхът ми излизаше на гъста пара. Илей стоеше на един плосък камък на петдесетина стъпки навътре в реката, широка близо цяла миля, с издигащи се тук-там стръмни песъчливи брегове.

— Хвърляй! — извика ми той й посочи нещо, което според мен беше най-обикновена вълна.

Послушах го и метнах с все сила дългия харпун. Водата се взриви и над нея изригна огромно, виещо се като змия туловище, с грозна и страшна мустаката и зъбата муцуна. Харпунът ми се беше забил малко зад огромните хриле.

— Спипахме я! — изпищя възбудено Илей.

— Вържете я здраво — нареди Бакр и мъжете, които държаха края на въжето, притичаха до близкото дърво и го намотаха няколко пъти около ствола.

Чудовищната риба запляска в другия край и дървото се огъна. Рибата се замята, скочи почти над водата и зяпнах, като видях колко е голяма, близо трийсет стъпки на дължина. Понесе се устремно по течението, мъчейки се да изтръгне острието или да скъса въжето. Но то удържа. Рибата се опита да се отскубне още няколко пъти, не успя и най-сетне се обърна по гръб. Беше мъртва.

Негаретите завикаха радостно и я издърпаха на брега. Обърнах се към Бакр.

— Голяма чест ми оказахте с позволението да хвърля харпуна.

Той кимна.

— Вие с хората си бяхте добри спътници за нас. Искахме да ви върнем малко от тази чест.

— Благодаря ви, джедаз Бакр — отвърнах с поклон.

— Я стига с тия фъшкии — изсумтя той, смутен не по-малко от мен от сантименталността ни. — Риба имаме да кормим и хайвер да вадим. Като я гледам каква е, ще стоим будни до среднощ, затънали до чаталите в рибешки черва.

Мълнии раздираха небето от хоризонт до хоризонт и гръмотевици трещяха, все едно че боговете вдигаха наздравица с каменни бокали. След вечерята двамата с Карджан бяхме излезли извън лагера. Зад нас се виждаха светлините на тлеещите огньове и по-смътно — от шатрите. Бях се умислил. Карджан изведнъж каза:

— Хм, не би било никак зле да си е все тъй.

Примигах и се върнах към настоящето. Слугата ми се беше увлякъл по една стройна жена, горе-долу на годините му, вдовицата на един от най-добрите воини на ланкса, както разбрах.

— Искаш да кажеш, като негаретите?

Той кимна.

— Никак не е зле. Няма роби, няма господари. Никаква работа, която да вършиш ден след ден. Лов, риболов, езда… много по-лоши неща има в живота.

— Бе мен не ме бива много за „цивилизацията“ май — каза Карджан и видях как светнаха зъбите му зад брадата. — А ти гледай да се държиш добре с мен, трибуне. Да не ме повишиш пак някой ден, или друга такава говняна работа, че ще духна.

— Бягай бързо. Да не ме видиш, че съм хукнал по петите ти.

На другия ден видях пушек на хоризонта. Ден след това влязохме в Осви и времето ни с негаретите свърши.