Кланът на вълчицата

Глава девета Подозрението

Елена се беше размечтала, оставила въображението си да се вихри на воля, като си представяше, че Анаид е нейна дъщеря и наследница на силата и свръхестествените й способности, и произнесе заклинанието на древния език.

Анаид си го преведе като нещо от сорта на: „Стегни се в кръста, глътни корема, свий рамене и прибери навътре гърдите.“

Внезапно Анаид почувства силна топлина да залива тялото й и да я стяга като обръч, но след миг постепенно я отпусна, отслабна и изчезна. На нейно място остана само леко зачервяване на кожата, на нивото на пъпа.

Елена внимателно я огледа, разтревожена.

— Не чувстваш ли тежест, която ти пречи да дишаш свободно?

Анаид поклати глава:

— Не. Изчезна.

— Съвсем същото ми се случи и на мен! — възкликна Криселда, която до този момент беше седяла встрани, на заден план, без да се обажда.

На Криселда камък й падна от сърцето. Беше решила, че й изневерява паметта или, още по-зле, че е изгубила способностите си. Истината е, че се чувстваше необичайно изморена и разсеяна. Отдавна се опитваше да направи магия за защита на Анаид, но без никакъв резултат. Обърна се към Карен, която в качеството си на лекар сигурно беше по-опитна от нея:

— Искаш ли и ти да опиташ?

Ала и Карен не беше по-малко изненадана от Елена и Криселда.

— Направихме всичко както трябва, но изглежда така, сякаш Анаид го отхвърля. Ако не знаех, че не е способна да го направи, щях да си помисля, че сама съзнателно отблъсква защитата.

— Аз? — възкликна Анаид с известно отегчение в гласа.

Беше й омръзнало да я карат да пробва разни дрехи, но още по-неприятно й бе да се чувства като опитно зайче, разпънато върху маса за дисекции, в ръцете на жени, които в старанието си да я закрилят майчински, напразно се мъчеха да си припомнят стари заклинания и се упражняваха върху нея, за да възкресят умения от далечните си младежки години.

Карен щателно огледа Анаид. Проучи дрехите й, косите й и се спря на черните миниатюрни сълзи, които висяха на врата й.

— Може би причината е в този талисман. Откъде го имаш?

Анаид го стисна в шепа и с нескрита обич го целуна.

— Сама го издялах, в памет на Деметер.

Карен изглеждаше заинтригувана.

— Да, но… този камък. Я погледнете. Кой ти го даде?

Всички я наобиколиха и Анаид бе принудена да обясни.

Чувстваше се горда със своята находка.

— Това е метеорит. Намерих го в гората, близо до…

Сепна се и замълча. Щеше да каже „близо до пещерата“ но никой, дори майка й, не знаеше за съществуването й. Поправи се навреме:

— Близо до потока. Харесва ли ви?

— Откъде знаеш, че е метеорит? — намеси се подозрителната Гая.

— Баба така ми каза — скромно отвърна Анаид, която, когато ставаше дума за Гая, се опитваше да не й противоречи, нито да я поставя в неудобно положение — в края на краищата беше нейната учителка.

— Щом Деметер го е казала, значи е вярно. Свали го, Анаид. Да опитаме отново заклинанието без камъка — реши въпроса Елена. — Гая, искаш ли ти да го направиш?

Елена също се стремеше да угажда на Гая, за да поддържа мир в рамките на тесния състав на съвета, но за беда Гая претърпя пълен провал. Заклинанието отскачаше от тялото на Анаид, като топка в стена.

— Да не би да е защитена от някаква по-силна магия? Може би защитен пояс от лъчисто естество? — опитваше се да налучка Гая.

Карен прокара длан във въздуха около аурата на Анаид, като много внимателно провери пространството около главата й.

— Не, нищо няма — уточни, но задържа момичето. — Я чакай малко, чак сега забелязвам… Ами че ти много си пораснала и си наддала на килограми.

— Пет килограма и девет сантиметра — потвърди Анаид.

— И защо не ми каза?

Анаид сви рамене.

— Леля Криселда се сърди, понеже скочих с два номера нагоре.

Криселда потвърди. Наистина беше недоволствала всеки път, когато Анаид, отчаяна, й бе показвала омалелите си дрехи, които вече не й ставаха. Анаид направо я разоряваше.

Карен приветства новината.

— Да можеше Селене да те види! Толкова се тревожеше… Но аз си знаех, сигурна бях, че някой ден изведнъж ще дръпнеш нагоре.

Анаид мълчеше.

— Не се ли радваш? — попита Карен изненадана.

— Да, радвам се, макар че се чувствам малко странно и съм станала доста непохватна — призна тя, като посочи несъразмерните си крака и ръце. — А и изобщо не проумявам защо започнах да раста точно сега, когато спрях да вземам лекарството.

Каза го с известен упрек в гласа. И наистина се чувстваше измамена. Цели четири години беше поглъщала отвратителната гадост със сляпата вяра, че ще постигне невъзможното, и тъкмо когато спря да пие сиропа, първо се разболя, а после започна да расте като гъба на дъжд.

Криселда си запуши устата с ръка, смаяна. Изобщо не беше направила връзка между двете неща. Остана обаче още по-изненадана, ако това изобщо беше възможно, от реакцията на Карен, която попита:

— Какво лекарство?

— Оня сироп и течното лекарство, които ми даваше Селене. Леля Криселда ги хвърли в боклука, а теб те нямаше да ми ги забъркаш пак — поясни Анаид.

— За лосиона за коса ли говориш? — не преставаше да се чуди и разпитва Карен, без да се усети, че е сгафила.

Криселда едва не падна от стола и стрелна с многозначителен поглед Елена. Най-лошите им предчувствия се потвърждаваха.

За щастие, Анаид беше разсеяна и не забеляза тайните знаци, които Криселда и Елена, жестикулирайки, правеха на Карен, за да я накарат да млъкне.

Анаид не придаде значение на притеснението на Карен и леля си. Друго я тревожеше. Беше възлагала големи надежди на тази среща, понеже искаше да повдигне въпроса, който я вълнуваше. Сложи си на лицето възможно най-лъчезарната усмивка и се обърна към четирите магьосници:

— Имам специална молба към вас.

Четирите жени не сваляха очи от нея. Леля Криселда налапа бонбон, за да понесе по-леко изненадата. Накъде ли биеше Анаид?

— Моля да разрешите да ускорим посвещаването ми. Леля Криселда вече ме научи на много неща, но бих искала да ускорим обучението.

— Защо? За къде бързаш толкова? — изненада се Карен.

— Искам да намеря мама.

— И как мислиш да го направиш? — продължи Карен с умиление.

Анаид обмисляше отговора си:

— Знам, че е жива, усещам го.

— Не е достатъчно. Понякога интуицията лъже. Какви доказателства имаш? — заразпитва я Елена.

— Сега, когато благодарение на леля Криселда се научих на това, мога да я чувам.

Дори Криселда остана шокирана.

— Защо не си ми споменавала?

Анаид премълча факта, че още редица други неща не й беше доверила. Ако леля й знаеше за всичките магии и заклинания, които беше научила, както и за животинските гласове, които умееше да разбира и имитира, сигурно щеше да изпадне в нервна криза.

Елена огледа присъстващите.

— Някой тук да е чувал Селене до момента?

Всички поклатиха глави. Елена махна с ръка одобрително.

— Никак не е зле. Значи може повече от нас.

Гая беше доста озадачена.

— Да предположим, че уважим молбата ти и побързаме с посвещаването ти, да допуснем също и че телепатичните ти способности се развият дотолкова, та да можеш да установиш връзка с майка си. Тогава какво ще направиш?

Анаид не се поколеба и за секунда:

— Ще й помогна да избяга.

— От жените Одиш?

— Ами да, разбира се.

Гая изцъка с език:

— И с какво, ако мога да попитам?

Анаид се почувства обидена, но не се уплаши и извади от джоба брезовата си пръчица. Защо се отнасят с нея като с глупачка? Не разбират ли, че възприема значително по-бързо, отколкото предполагаха?

Тя гордо размаха брезовата си пръчка веднъж, втори път, направи лъкатушеща линия във въздуха и закова муха насред полета й. Мухата увисна в празното пространство. После Анаид направи движение, обратното на онова, което бе сторила преди секунди. Бедната муха, напълно шашардисана, продължи прекъснатия си полет и Анаид съвсем ясно разбра коментара й: „Проклети вещици!“

Гая я погледна изпод вежди, Карен и Елена се взряха в Криселда, а тя пребледня.

— Откъде го научи?

Криселда беше объркана и уплашена. Беше отговорна за Анаид и не можеше да допуска ученичката й да се учи да прави заклинания без нейното съгласие.

Анаид обаче, вместо да прикрие това, че се бе провинила в непослушание, гордо се изпъчи.

— Аз сама. И на колко други неща мога да се науча сама.

Криселда плахо възрази:

— Да, но когато му дойде времето.

— Няма време! — възпротиви се Анаид.

— Не го решаваш ти! — отбеляза предупредително Гая.

— А, така ли? Тогава ще ви кажа, че дълбоко се заблуждавате! Аз съм единствената, която може да стигне до Селене, и само аз мога да й помогна.

— Ти ли?

Анаид не можеше повече да сдържа раздразнението си:

— Прочетох пророчествата и открих книгата на Росебуд. Чета и разбирам древния език. Росебуд смята, че само истинската любов може да спаси избраницата от Одишките. А кой обича Селене? Кой е готов да даде живота си за нея, както го стори Деметер? Тя поне се опита. — Анаид огледа жените предизвикателно, с укор в очите, една по една, а те я бяха зяпнали и не обелваха думичка. Бяха поразени. Момичето опря показалец в гърдите си. — Аз съм единствената! Само аз я обичам истински! Вие не я обичате, не й помагате, дори не я търсите. Или смятате, че съм сляпа и не го забелязвам?

Елена се намеси:

— Престани, Анаид. Тръгна с молба, а стигна много далеч!

Криселда направи огромно усилие да се овладее и да прозвучи по-уверено и авторитетно. Племенницата й ужасно я беше разстроила.

— Хайде, върви… Върви да се поразходиш и да се успокоиш.

Анаид взе Аполо и изхвръкна като тапа от къщата.

Поколеба се дали да се поразходи из гората, или да се скрие в любимата си пещера. Не направи нито едното, нито другото. Една случайност я изненада приятно. Самата госпожа Олав, седнала на волана на великолепния си 4х4, спря до нея, бибитна й с клаксон, отвори предната врата и с очарователна усмивка я покани да седне на седалката до шофьора.

Анаид облекчено въздъхна. Точно от това имаше нужда — от добра приятелка, приятелка, която щеше да я изслуша и да й повдигне духа.

За миг Анаид помисли, съвсем интуитивно, че сега четирите жени вероятно решават съдбата й и че може би не би било зле да подслуша разговора им. Интуицията обаче трая само миг.

С разтреперани ръце Криселда си наля горещ чай. Разбърка захарта и след като пресуши чашата на бавни големи глътки, внимателно се взря в утайката. Не беше необходимо да си голям експерт в гадателските умения. Бъдещето й чертаеше огромни усложнения, а те — нейните трудности, едва сега започваха.

Криселда не бе единствената разтревожена. И останалите жени бяха силно притеснени. Никоя не се решаваше да заговори. Анаид беше повдигнала твърде много наболели въпроси и те се намираха пред сериозна дилема.

Анаид ги беше обвинила, че се бавят с издирването на Селене.

Всички бяха наясно, че е така.

Криселда, която отговаряше за издирванията, се разсейваше и избягваше да докладва докъде беше стигнала в разследването. Моментът обаче бе дошъл. Ситуацията беше деликатна, понеже освен другото не можеха да позволят на Анаид, още дете и непосветена, да им демонстрира неуважение и да не се подчинява на заповедите им.

Криселда поднесе към устата си един бонбон. Елена взе друг и се реши да разчупи ледовете:

— Е, добре… Криселда, имаш ли да ни кажеш нещо за Селене? Какво научи?

Криселда остави чаената чаша на масата. Лека-полека истината излизаше наяве, бяха се натрупали доказателства, уличаващи Селене, беше невъзможно повече да я защитава. Криселда се изправи, не я свърташе на едно място и свела глава, тихо заговори:

— Бих искала да греша, съжалявам, и ми се ще да не бях стигала до изводите, които направих, но подозирам, че Селене изобщо не е била жертва и не е била отвлечена насила.

Всички затаиха дъх. Криселда продължи да говори със сериозен и глух глас:

— Селене не правеше нищо, за да се защити от евентуална атака на злите Одиш. Нямаше борба, нямаше съпротива. Селене не остави никакъв знак, нишка, по която да тръгнем, нещо, което да ни подскаже къде да я търсим, а незабавно прекъсна всякакъв телепатичен контакт с нас. Селене не направи никакво заклинание, за да предпази дома и семейството си, както го беше сторила майка й. Заличи всички следи, разкриващи предишните й връзки с Одиш, за които племето знаеше, и тя лично, или някой друг, се върна в къщата и се опита да замаскира изчезването си така, че да изглежда като бягство от любов.

Всички мълчаха в очакване. Криселда не смееше да продължи и превърната в кълбо от нерви, дръпна един конец от вълнения си пуловер, който се бе разнищил.

— Почти съм сигурна, че Селене сама е отворила прозореца да пусне стриглите и е излетяла с тях по собствена воля.

Думите й свариха неподготвена само Карен.

— Селене — предателка?

Възцари се мълчание. Всички потънаха в дълбок размисъл, заровени в отминали случки и детайли, в търсене на аргументи и доказателства. А такива имаше, и то прекалено много. Гая първа ги подреди и ги изрече на глас в тяхната последователност:

— Не помните ли колко дискретна и примерна беше Селене, докато Деметер бе жива? И колко неразумна и дръзка стана след смъртта й? Ясно е като бял ден. Не можеше да се отдаде на Одиш преди това, понеже я възпираше майка й. Заклинанието за защита, направено от родоначалничката на Цинулис, беше изключително мощно и бе в сила чак до навършването на една година след смъртта й, а после постепенно отслабна. Селене съзнателно го омаловажаваше с постоянните си провокации. Всеки път, когато пиеше, всеки път, когато се забъркваше в някоя каша… Помните ли безочливото й, арогантно държание? И как се хилеше, когато я предупреждавахме или й направехме забележка? Тя се подиграваше с нас. Вече се беше съюзила с Одиш и само чакаше удобния момент да избяга при тях.

Криселда наведе глава засрамена. От нейната уста нищичко нямаше да излезе, щеше да премълчи за дълговете, натрупани от Селене, за нейното прахосничество в неразумни покупки, за ипотеката върху къщата. Гая може и да беше права, но имаше още нещо, нещо много повече. Може би не беше необходимо всичко да се вади на показ по такъв жесток начин.

От своя страна Карен, голямата приятелка на Селене, се съпротивляваше да го проумее:

— Абсурдно е. Съгласна съм, че беше неблагоразумна и прекалено емоционална, също и малко егоистка, но винаги е била Омар, дъщерята на водача на клана на вълчиците, жрица от Съвета на магьосниците, майка на една Омар.

Елена разкри най-деликатния аспект от съмнителното поведение на Селене:

— Попречи на Анаид да разгърне способностите си.

— Може би искаш да кажеш, че не я посвети навреме — поправи я Карен.

— Не — намеси се Криселда с болка на сърцето. — Сиропът, който й приготвяше Селене, всъщност беше мощен блокатор. До днес мислех, че ти си й го предписала по някаква причина.

— Искаш да кажеш, че Селене е давала на Анаид отвара, която е задържала развитието на магическите й способности? — Мисълта на Карен трескаво работеше. Светкавично съобрази и започна да гледа на нещата от друг ъгъл. — Ето каква била причината за забавеното й развитие!

Елена кимна, затвърждавайки убеждението й.

— Откакто спря да взема лекарството, Анаид е като бомба с часовников механизъм.

— Винаги си е била такава — уточни Гая, която не успяваше да разграничи отношението си към Анаид от това към майка й.

Криселда използва момента, за да изрази тревогата си:

— Не контролира свръхспособностите си, те се проявяват прекалено неочаквано, направо изригват, трябва да й се помогне да се овладява. А и физически израства невероятно бързо, качва по един размер месечно.

Карен виждаше неоспоримостта на фактите, но не можеше да приеме подбудите за действията на Селене.

— Но защо? Защо да блокира способностите на собствената си дъщеря?

Отговорът беше толкова очевиден, че Елена просто даде словесен израз на подозрението, което витаеше във въздуха, и изказа на глас мислите на присъстващите:

— За да не е принудена да се бори с нея.

Карен въздъхна.

— Значи я е защитавала. Предпазвала е Анаид.

Гая проницателно отбеляза:

— Или е предпазвала себе си от дъщеря си.

Елена подреди мислите си, твърде объркани през последните дни:

— Чуйте ме добре. Селене винаги е била наясно, че е избраницата. Майка й, родоначалничката на рода Цинулис, също го знаеше и именно затова го държа в тайна и старателно я подготвяше за важната й роля на спасителка на всички Омар. Тя обаче, по природа неустойчива и твърде пламенна, не устоя на изкушенията, с които я подмамиха жените Одиш. Известно ви е, че имат с какво да прилъжат. Предлагат вечни удоволствия, неувяхваща младост, богатства, всемогъщество и безгранична власт. Всички я познавахте. За разлика от майка си Селене е непостоянна, лековата, своенравна и неразумна. В живота й има един тъмен период, за който с Деметер избягваха да говорят. Селене беше изчезнала за известно време… Убедена съм, че тогава Селене се е спазарила нещо с Одишките за скиптъра и е замислила предателството си отдавна, преди много време. Може би Криселда знае повече подробности за миналото на Селене.

Криселда беше принудена да говори:

— Деметер никога не споделяше за периода, в който Селене беше изчезнала. Но страшно се измъчваше. Знам, че Деметер криеше нещо, нещо много неприятно. Не мога да ви дам детайли, сестра ми беше горд човек и не пожела да плаче на рамото ми.

Карен се обади, изразявайки всеобщото чувство:

— Това е особено сериозно обвинение.

— Да, много тежко — рече Елена. — Затова трябва да излезем с предложение пред племената. Сега всички са приковали очи в нас и очакват да чуят какво ще им съобщим.

— Напоследък нямаме никакво известие от племената.

— Всъщност сега като го споменаваш…

— Това също е тревожно.

— Трябва да е мярка за безопасност.

— Или се предпазват, като се изолират от нас.

Криселда благодари, че сестра й вече не е между живите и не става свидетел на настоящото болезнено трагично положение.

— И така, доказателствата, които имаме, достатъчни ли са, за да смятаме Селене за заподозряна в предателство?

Всички кимнаха в знак на съгласие. Криселда ги изгледа една по една.

— Някой ще се обяви ли в нейна защита?

Всички мълчаха.

— В такъв случай, ако Селене е избраницата, нещо, в което също така сме сигурни…

— Аз не съм — побърза да възрази Гая.

Криселда се поправи:

— Всички, с изключение на Гая, смятаме, че Селене, избраницата, по своя воля се е отрекла от смъртните Омар, за да приеме безсмъртието на жените Одиш. Пророчеството гласи, че избраницата ще бъде изкушена и мнозина ще загинат от ръката й.

Криселда огледа всичките. Бяха стояха обезсърчени, стаили дъх.

— Пророчеството на Оди предупреждава за това и ето че вече се сбъдва. Селене е била изкушена… и ако се поддаде… ще се превърне в най-могъщата Одиш, съществувала някога, и ще унищожи жените Омар.

Думите на Криселда прозвучаха като удар с парен чук, стоварил се върху главите на всички.

— Имаме ли време да се опитаме да я спасим от собственото й малодушие?

Гая поиска думата:

— Не, вече е късно. Селене е голяма заплаха за нас. Познава ни добре, знае всичките ни слабости. Не можем да рискуваме. Трябва да я унищожим, ако не искаме тя да унищожи нас.

Криселда усети как сърцето й се свива и в устата й се загнездва горчилка, засяда като буца в гърлото и дори не може да усети сладостта на бонбона.

— Анаид спомена за книгата на Росебуд. Бях забравила за това, но действително Росебуд смята, че само някой, който обича избраницата, е в състояние да я накара да се върне към племето си. Някой… И кой друг, ако не Анаид?

Карен изпадна в ужас.

— Та тя е само дете, няма нито средствата, нито силата, нито способностите, необходими за това. Ако е вярно, че Селене е… Одиш… то тя ще унищожи собствената си дъщеря. — И се разрида, неспособна да понесе дори самата представа, че приятелката й може да посегне на собственото си чедо. Главата й не го побираше, не се вместваше в разбиранията й и все пак…

Елена възрази:

— Преди това да стане обаче, някоя от нас трябва да го предотврати, няма да го позволим, няма да оставим сама Анаид. Нали? Криселда? Какво ще кажеш?

Елена й предоставяше удобен случай да даде последен шанс на Селене и Криселда се вкопчи в нея като удавник за сламка.

— Анаид е интуитивна и силна, но емоционално е крехка, уязвима. Силата й се корени в обичта, която изпитва към майка си. Ако заподозре, ако само се досети какво би станало, в случай че Селене е Одиш…

Елена разбра накъде бие Криселда.

— Анаид трябва да поеме мисията, без да знае. Трябва да си послужим с лъжа, това е единственият начин да съхраним нейната чистота и невинност.

Гая сложи пръст в раната:

— Не е необходимо да лъжем никого, нито да рискуваме. Да я довършим.

Криселда продължаваше да се съпротивлява:

— Ако Селене е станала една от тях и нападне дъщеря си, вместо да отстъпи пред обичта й… тогава ние наистина би трябвало… би се наложило… — Не й стигаше смелост да произнесе думата.

— Да я унищожим — помогна й Карен с голяма болка на сърцето.

— Ще бъдем задължени да го сторим — потвърди Елена.

— Преди да е станала прекалено могъща — заключи Карен.

Криселда със страх очакваше следващата крачка. Чувстваше, че й се пада на нея да я направи.

— Кой ще се заеме със задачата? Кой ще тръгне с Анаид и ако се наложи, в най-лошия случай, ще убие Селене?

Всички погледи се приковаха в нея.

Криселда разбра, че не може да избяга от отговорност. Беше неин морален дълг. Паметта на сестра й Деметер и честта на рода Цинулис я задължаваха да го направи.

Тя прие, въпреки че успехът или провалът на мисията не зависеха от нея.

Зависеха от едно дете.

От Анаид.