Глава осма Графинята

Селене все така продължаваше да е пленница на мътния свят.

В мътния свят, свят без време и без контрасти, животът бе вечна забрава.

Огледално отражение на реалния свят, негатив на неговите гори, езерата, пещерите и незнайните му кътчета, всичко в мътния свят бе абсурдно идентично на самото себе си, застинало в непроменливо състояние, напълно тъждествено и вечно еднакво с предишното и със следващото.

Единствено лекото потрепване на водната повърхност на реките, случайното полюшване на короните на дъбовите дървета и едва забележимите разлики в нижещите се един след друг планински върхове за миг объркваха спомена за предишното, за да наложат накрая убеждението, че паметта за миналото няма място в този странен свят без часове, без минути и без цветове.

Селене бродеше из горите и неволно се унасяше в приспивното бърборене и насмешливите гласчета на духчетата трентис4, присмехулните създания. Не се вслушваше в думите им и не се поддаваше на техните лъжи и измами. Оставаше глуха и за песните на самодивите анханас5. Самодивите, тези приказно красиви девойки, непрестанно сресващи косите си, вече не я омайваха със сладките си гласове и с вечните си легенди за любов, които разказваха отново и отново, без да им дотегне. Вече не се захласваше, любувайки се на отраженията им във водата.

Така и не разбра колко време прекара в мътния свят, докато чакаше да я приеме графинята. Известно й бе само, че това е мястото, което трябва да я доведе до състояние на забрава и пълно безумие, и вече почти беше на път да се поддаде на очарованието му.

Салма я превеждаше през галериите, издълбани дълбоко в земята, със стръмни отвесни стени и с разширения, оформящи зали, естествено украсени със сталактити и сталагмити, и Селене все пак се осмели да заговори и да събуди сетивата си, чиято чувствителност към възприятия горските духчета и самодивите така старателно се бяха мъчили да приспят завинаги. Именно в това се състоеше изпитанието, на което я бяха подложили и което трябваше да преодолее. Тя издържа на лишенията, пребори се дори с нищото. Какво ли още трябваше да изтърпи?

Графинята я очакваше, седнала в тъмнината. Селене почувства невероятната й мощ още щом влезе в галерията. Салма я поздрави от почтително разстояние и представи Селене:

— Графиньо, водя ви Селене.

С властен, нетърпящ възражения и забавяне глас, глас, свикнал да заповядва, графинята изрече:

— Приближи се, Селене.

Селене се подчини и усети нещо студено да я докосва, опипва лицето й и търси пролука, за да проникне в съзнанието й. Ужасена, тя забеляза как нещо се увива около тялото й и използва диханието й, за да пропълзи вътре в нея. Изпита погнуса, подобна на отвращението, което би предизвикала огромна хлебарка, която се промъква през устата й, пъпли жива в гърлото й, разхожда се и рови с крачета във вътрешностите й. Селене се пребори с чувството на гадост и страх, като този път използва заклинание. Блокира сетивата си и издигна защитна стена, като стоически изтърпя щателното изследване, на което бе подложена. Мъчението завърши, когато пипалото на графинята излезе през едната й ноздра.

— Добре дошла, Селене, избранице.

Гласът на графинята иззвънтя остро и металически, лишен от всякаква човешка топлота. „Какво ли е лицето й?!“ запита се Селене, но за съжаление графинята не се показваше и оставаше скрита в сянката на тъмнината.

Макар и несъмнено по-нископоставена, Селене не скланяше гордо вдигнатата си глава.

— Тук съм, графиньо, откъдето никоя Омар не се е завърнала.

Салма се изкикоти с характерния си глух смях и посочи на графинята Селене, предоволна, че може да я покаже в това незавидно положение.

— Страхуваше се да дойде и да се запознае с вас.

Селене почувства как любопитството на графинята се заравя в косите й и пропълзява във всички пори на кожата. После започна да души тялото й като куче. Селене се овладя.

— Права е Салма. Не изгарях от нетърпение да се срещна с жената, известна като „кървавата графиня“?

Графинята въздъхна.

— Това беше отдавна.

— Преди четиристотин години — тихо уточни Селене. — Според летописите, във вашия замък в Унгария сте отнели живота на повече от шестстотин момичета.

— Шестстотин и дванайсет. И всичките девици. Тяхната кръв ми позволи да доживея до ден-днешен.

Селене потрепери.

— И оттогава не сте се връщали в реалния свят?

— Теб чаках.

Селене се изплаши.

— Мен ли?

— Събирах сили и изучавах звездите и пророчествата. Затова успяхме да изпреварим жените Омар. Защото бяхме бдителни за всяко предзнаменование от кометата насам.

— Но това беше преди много време — възрази Селене и съвсем пребледня.

— Ако трябва да сме точни, преди петнайсет години, когато ти се отрече от рода Омар и избяга. Тогава ли разбра, че си избраницата?

Селене сведе очи. Помнеше мрачното време на разкритията.

— Да, прозрях каква ще е съдбата ми. Дотогава смятах, че пророчествата са само празни приказки.

— Човек не избира съдбата си, Селене. Съдбата избира нас и няма как да я избегнем.

Селене замълча. Графинята беше права.

— Тогава сигурно знаете за връзките ми с една Одиш? Тя не ви ли каза?

— Да, до ушите ни стигнаха слухове, но те не бяха достатъчни, за да сме сигурни. Нужен беше метеоритът.

— Лунният метеорит — сети се Селене. — Мислех, че е останал незабелязан.

— За жените Омар може би, но ние знаехме, че падането на метеорита, малко преди съвпада на планетите, ще посочи точното място, където ще се появи избраницата. И това бе долината Урт. Беше ясно. Потеклото ти, силата и способностите, косите и най-вече историята ти сочеха, че си ти.

Селене преглътна една сълза.

— Вече една година откакто почина Деметер.

— Сега да не се разчувстваш? — присмя й се Салма.

Селене се надигна срещу сянката.

— Тя ми беше майка! Вие я убихте!

Салма искрено се разсмя.

— Ах, тези Омар, с тяхната сантименталност! Скоро ще забравиш за нея, както и за годините, и за бръчките.

Графинята мълчаливо наблюдаваше Селене.

— Не те разбирам, Селене. С майка ти вечно се карахте. Откакто избяга и предаде жените Омар, така и не ти го прости.

Селене кимна утвърдително.

— Да, но ми беше майка. Длъжна съм да почитам паметта й.

Салма не се въздържа:

— Ама че глупост.

Графинята я усмири:

— Замълчи, Салма! Замълчи и се вслушай в думите на избраницата. Навярно именно защото не изпитваме чувства, не сме способни да просъществуваме. Навярно трябва да се научим от тях на този последен урок по оцеляване. Колко останахме? Малцина, и то враждуващи помежду си, всички сме една срещу друга. Избраницата ще ни поведе и може, следвайки пътя, който тя ни посочи, да успеем да се преборим с предразсъдъците си… Чувствата… Може би това ще е новото предизвикателство за нас. Нали така, Селене?

Селене беше слушала графинята, без да трепне.

— Не знам кой път следвате вие, но не вярвам да съвпада с моя. Издирихте ме след упорито търсене и ме подложихте на изпитание: първо мъченията и лишенията, после безумието на мътния свят. Ето ме, преодолях изпитанията, но все още не знам какво ще ми предложите и какво искате от мен.

Гласът на графинята изтрещя гръмовно в пространството:

— Салма! Какво си й причинила?

Салма направи крачка назад.

— Опитах със затвор, оставих я без всякаква връзка със света, подложих я на лишения… После я изоставих сама в мътния свят, но тя не загуби разсъдък.

— Глупачка!

Салма я посочи с пръст.

— Трябваше да го сторя, преди да я доведа тук. Тя е само средство за постигане на целта. Трябва да се отнасяме с нея като с пленница, ако ли не, накрая тя ще ни се наложи.

— И какво предлагаш? Може би да я ликвидираме? — възрази графинята с нескрито негодувание.

Салма се осмели да подхвърли:

— А защо не? И това е вариант. Планетите още не са в пълен съвпад. Пророчеството още не се е изпълнило. Ако избързаме…

— Не забравяй, че там, на небето, Юпитер и Сатурн са господствали заедно…

Селене наруши настъпилото мълчание и пристъпи към Салма, като я гледаше със съжаление:

— Нищо не можеш да ми сториш. Дори не можеш да ме заплашиш.

— Нима?

Селене си позволи да я изгледа презрително.

— Попитай графинята. Вие сте в моите ръце. Без мен връщането й е малко вероятно, да не кажа невъзможно. Само аз мога да й помогна да възстанови силите си… а същото важи и за теб, и за другите.

Разярена, Салма светкавично изстреля заклинание, претупа го набързо с няколко думи, но Селене затвори очи, протегна напред длани и с гневно ожесточение го отблъсна. Магията на Салма отскочи, рикошира в стените на подземната галерия и се заби в една колона. Салма зяпна от изумление.

— Магията ти е силна, поразително мощна. Кой те научи да се сражаваш с жените Одиш? — внимателно заразпитва графинята.

— Деметер.

— И още кой?

На Селене й костваше големи усилия да отговори, но беше безсмислено да го отрича:

— Една Одиш…

Графинята рязко я прекъсна:

— Какво искаш?

Селене се съвзе и пак гордо вдигна глава:

— Не знам. Не съм ви търсила аз… затова пък знам какво не искам.

— Говори.

Селене почувства как коленете й треперят. Макар и да се отбраняваше с ловките стратегически прийоми на словесния бой, трябваше да не забравя и да е напълно наясно кое я бе накарало да предприеме това пътуване. И все пак се колебаеше да направи последната крачка.

— Ако Деметер можеше да ме чуе, щеше да се срамува от мен.

— Да, но тя не е между живите.

— Деметер ме учеше на готовност за саможертва и да не се поддавам на страстите, аз обаче бях по-амбициозна… затова избягах от нея.

— Това го знаем. Известно ни е, че си била непокорна, дръзко си й противоречала, скъса всякакви връзки с жените Омар и ужасно ги разочарова.

— Но се върнах при Деметер.

— Да, с подвита опашка — уточни графинята. — Без да си осъществила въжделенията си. И каква ти беше мечтата, Селене? Слава, вечна любов, власт, богатство? Или може би си търсила авантюри?

Селене въздъхна по всичко, за което бе бленувала през онези години, по всички напразни копнежи.

— Имах толкова много мечти…

Тя се колебаеше, думите напираха отвътре, но се срамуваше да ги изрече на глас. Графинята отгатна душевната й борба и се притече на помощ:

— И още какво? Предполагам, иска ти се да си богата, много богата.

— Не съм казала подобно нещо.

— Забелязах пръстена на ръката ти, познавам слабостите ти, знам за дълговете ти…

Селене поднесе ръка до гърдите си и погали златния пръстен. От дете мечтаеше да има диаманти, много диаманти, и да отрупа пръстите си с тях, да размахва ръце и да блести със собствена светлина, като звезда. Защо да го отрича?

— Не обичам парите.

— Нима?

— Искам да съм достатъчно богата, за да не мисля повече никога за пари. Да забравя за тях завинаги. Да се отърва от тяхното проклятие.

— Можеш да имаш много повече…

Селене не желаеше да я слуша.

— За красива, вече съм такава, мъжете ме обожават.

— Да, но то е до време.

— Сега това не ме вълнува. Вълнува ме дали имам работа, дали съм принудена да се боря за насъщния, дали трябва вечно да си правя сметката, ако искам да си позволя ресторант, кола или чифт обувки.

— Само това ли? Пари?

— С пари бих могла да пътешествам и да посетя най-прелестните кътчета на земята, да вкуся от най-отбраните ястия в най-изисканите ресторанти, да притежавам имоти, дворци, леки коли, да се обличам с дрехи от най-добрите модни къщи, да ходя на приеми, да познавам знаменитости… Какво повече можете да ми предложите?

Графинята заговори бавно, като наблягаше на всяка своя дума:

— Вечна красота, вечна младост и вечен живот. Предлагам ти безсмъртие.

Селене едва се овладя. Абсурдно беше да отрича, че осъзнава естеството на предложението.

— Мислила съм за това. Всъщност след смъртта на Деметер непрекъснато мисля.

— И?

Селене прехапа устни.

— Не знам дали съм готова да платя цената за вечния живот.

Салма изкриви презрително уста.

— Отказва да пие човешка кръв.

Селене се обърна и я погледна право в очите.

— Отказвам да убивам.

— Не може да се стремиш към безсмъртие, без да си оцапаш ръцете.

Графинята се раздвижи в сянката на ъгъла и Салма млъкна.

— Добре, Салма, мисля, че добре ме разбра и не е необходимо да ти напомням — няма нищо написано за пътя, който трябва да следваме, след като избраницата поеме скиптъра на властта.

— Скиптърът на властта не съществува — разгорещено възрази Салма.

Селене застана нащрек.

— Скиптърът на властта ли? За скиптъра на О ли говорите?

Графинята тържествено издекламира цитата от пророчеството:

— „И О запокити своя скиптър на властта в дълбините на земните недра, за да не го притежава никой, и написа със собствената си кръв пророчеството за магьосницата с червените коси, която ще сложи край на войната между сестрите магьосници.“

Салма и Селене се спогледаха удивени.

Селене въздъхна.

— И тази, която вземе скиптъра на властта, ще диктува съдбините на всички жени, и Одиш, и Омар, и ще властва като великата родоначалничка, майката О.

Графинята се прокашля да прочисти гърлото си:

— Да, това е… Скиптърът на властта.

— И къде е той? У вас ли е?

— В пророчеството на Требора се казва, че ще изскочи от земните недра и ще дойде право при теб — поясни графинята. — Сам ще те намери.

Селене пристъпи напред и погледна ръцете си, представи си ги как блестят ослепително и осветяват мрака с великолепието на безброй диаманти.

— Ще го отхвърлиш ли? — изпитателно я погледна графинята. — Нима ще откажеш скиптъра на властта, когато дойде при теб?

Селене пое дълбоко разредения въздух в пещерата. Имаше нужда да напълни дробовете си и да изхвърли, издишайки, своята неувереност. Знаеше, че трябва да вземе решение. Не можеше повече да отлага. Трябваше да избере собствения си път. Поколеба се. Идеята беше примамлива, изключително съблазнителна, изкушението бе голямо. Скиптърът на властта щеше да я направи кралица. Щеше да господства, възкачена на златен трон, инкрустиран със сапфири, а дългите й изящни пръсти, отрупани с шлифовани диаманти, щяха да блестят ослепително и да пърхат като пеперуди от светлина.

Тръпка на доволство пропълзя по тила й. Идеята й харесваше толкова много, че лека-полека усмивка разтопи мраморното й изражение, маската, която така умело си беше поставила.

— В такъв случай, ако скиптърът на властта наистина съществува и пророчеството ми отрежда правото да го притежавам… — Селене погледна дръзко към сянката, където седеше скрита графинята — тогава съм готова да го направя.

Загрузка...