Кланът на вълчицата

Глава четиринадесета Мечти и желания

Бледите ръце с дълги тънки пръсти събраха пуловете от зелената покривка. Образува се доста внушителна купчина.

— Залагам на двайсет и шест, черно — нареди младата жена с моравочервена рокля на крупието, чийто вид бе като на корабокрушенец.

— Всичко ли? — за да се увери, че правилно я е разбрал, попита с треперещ глас служителят, вперил поглед в огромната купчина пулове.

— Всичко — потвърди младата дама и невъзмутимо седна до червенокосата си придружителка.

Крупието незабелязано натисна звънеца на управителя на казиното. Беше плувнал в пот от силното притеснение и имаше нужда от свидетели на онова, което се разиграваше на масата. Надяваше се управителят много скоро да дойде, погледът на госпожицата с тъмночервената рокля го плашеше, това беше думата — плашеше го ужасно.

— Какво чакате?

Въпросът й не издаваше нетърпение. Беше проиграла цяло състояние, залагайки едно след друго, но нито за миг не бе дала признаци на изнервеност.

— Има… ъъъ… един малък проблем. Трябва да изчакаме управителя.

— И какъв е проблемът? — хладно попита госпожицата.

— Залогът ви е толкова висок, че трябва да присъства ръководството.

Крупието би предпочело видът й да е отблъскващ, обноските й да са оскърбителни за добрия вкус, държанието й да прекрачва общовъзприетите норми, но нямаше нищо подобно. Тъкмо обратното, младата жена с моравочервената рокля и мълчаливата й красива приятелка бяха безупречни, изискани, добре възпитани, красиви и елегантни.

— Какъв е проблемът? — зададе същия въпрос и втори глас, този път мъжки, сериозен и тих, на ухото на крупието.

Служителят си отдъхна облекчено. Беше управителят, който за щастие се появи пред него в безупречно чистия си смокинг и с неизменната си служебна усмивка. Най-после. Най-после щеше да се отърве от непосилната отговорност и да я прехвърли на висшестоящия.

— Спечелиха всичко — изломоти тихо той и посочи двете жени.

Разговаряха под сурдинка, без да трепнат, все така неизменно усмихнати. Като ги гледаш, можеш да си помислиш, че си бъбрят приятелски за най-обикновени неща.

— Стига им толкова! Знаеш какво трябва да направиш.

Крупието избърса с ленена кърпичка челото си, осеяно с капчици пот.

— Вече опитах. Пуснах ръчното спиране.

— Е и?

— Никакъв ефект.

Управителят тайничко хвърли бърз поглед върху огромната купчина пулове, струпана пред двете жени.

— Колко пъти не подейства?

— Нито веднъж. Искам да кажа, около пет пъти.

— Да не се е развалило устройството?

Крупието дръпна с пръсти и разхлаби папийонката, за да поеме малко въздух… Задушаваше се.

— Не, не е. И това е най-странното. Преди час отидоха до бара да изпият по нещо. Задействах ръчната спирачка при други три последователни залагания и… работеше.

Управителят ставаше все по-неспокоен.

— Искаш да ми кажеш, че тези очарователни госпожици успяват да печелят винаги, независимо от това, че рулетката се върти в наша полза?

— Точно така.

— Къде е уловката?

— Не знам, господине, нямам представа. Изисква се огромна концентрация. Искате ли да опитате вие?

— Разбира се. Отдръпни се.

Управителят седна на мястото на крупието и отправи галантна усмивка към двете дами. Бяха великолепна двойка. Едната брюнетка, а другата — червенокоса. Несъмнено червенокосата беше по-пищна, по-впечатляваща, но чернокосата беше възхитително чувствена, с бледата си като порцелан кожа и с фините си ръце с дълги изящни пръсти.

— На ваше разположение съм, дами.

Червенокосата вдигна поглед. Изумрудените й очи блестяха, със силно разширени зеници, като на пристрастените хазартни натури, които зяпат омагьосани топчето и изгарят от нетърпение да видят къде ще спре. Нямаше вид на професионален играч, но даде знак да започват с леко кимване, което издаваше самоувереността на човек, предвкусващ триумфа.

Рулетката се завъртя, първо бавно, после все по-влудяващо бързо. Около тях се бяха струпали множество зяпачи. Управителят съжали, че новината се е разнесла така бързо. Би предпочел да няма толкова свидетели. Скришом от всички задейства устройството, натискайки педала до положение, което сметна за най-близкото до 26, черно, за да създаде повече напрежение в играта. Щеше да го нагласи на 24, черно.

С постепенното забавяне на рулетката в залата се възцари пълна тишина. Всички погледи бяха приковани върху малката топка, която, преодолявайки ръбчетата, подскочи и се спря, невъзмутимо разположила се в квадратчето на… 26, черно.

Управителят пребледня и облещен, с изхвръкнали от орбитите очи, завъртя глава, следвайки последните затихващи кръгчета на рулетката, докато същевременно любопитните зяпачи, изпълнили залата на лъскавото казино, с луксозни осветителни тела и дебели персийски килими, избухнаха в крясъци, а двете жени се прегръщаха, поздравяваха се с победата.

Управителят бързо изчисли наум сумата, която трябваше да брои. В касата нямаше в наличност толкова пари и може би, след като изплатеше и уредеше сметката, казиното нямаше да е в състояние да продължи да работи. Това означаваше затваряне на заведението, уволнение от собствениците и… край на кариерата му.

Селене, с чаша френско шампанско, се бе излегнала в джакузито в луксозния апартамент на най-добрия хотел в Монте Карло.

Водата, стигнала до ръба на ваната от изящен севърски порцелан, беше покрита с пяна от бълбукащи мехурчета, също като изтънченото шампанско, което тя отпиваше бавно, с наслада, силно изстудено, искрящо, с лек привкус на плодове, тъй приятно гъделичкащо езика й.

— Колко милиона? — попита тя, като натърти на думата „милиони“ с видимо удоволствие.

— Почти пет — отговори й Салма от съседната стая, вече съблякла моравочервената си рокля, и като опита от платото с ордьоврите хапка с гъши дроб, добави нехайно: — Четири милиона седемстотин трийсет и две хиляди евро.

— И… те са мои? — Селене притвори очи.

— Само твои и на никой друг.

На Селене й се замая главата.

— И мога да правя каквото си искам с тези пари?

Салма се изсмя по своя характерен начин, кухо и остро, като дрънкане на празна тенджера. Без веселост, без капчица радост.

— Да, разбира се… освен това можеш да спечелиш толкова пари винаги, когато си пожелаеш. Ние, Одиш, няма да те изхвърлим от нашата общност, нито ще ти налагаме наказания, че си използвала магическите си способности за лични цели. Това е разликата. Една от многото разлики, които постепенно ще откриваш.

Селене изтегна дългите си крака и впери поглед в тях.

— Значи бих могла… мога…

— Хайде, кажи го.

— Да използвам заклинание, за да накарам някой мъж да се влюби в мен?

— Естествено, но много по-резултатно е, ако действаш с помощта на омайно биле.

Селене издуха сапунената пяна, която се бе образувала върху опакото на ръката й. Множество малки мехурчета политнаха и се пръснаха из банята. Тя въздъхна мечтателно.

— И той ще ме обича?

— До полуда. Ще падне в краката ти, ще те обожава, ще бъде готов да даде живота си за теб.

Селене тръсна глава, за да отпъди идеята, и косите й се разпиляха на вълни.

— Не, не ми звучи убедително.

— Не искаш ли да опиташ?

Червенокосата за миг се отнесе, обмисляйки предложението.

— Не знам… Не бих се влюбила в мъж, когото съм манипулирала и съм му замаяла главата с някаква любовна напитка.

— Разбира се, че не! Кой ти говори за влюбване? Да се влюбиш, е унизително, срамно, това означава да си загубиш ума и самоконтрола на чувствата си…

— Вие, Одишките, не се ли влюбвате?

— Ние се забавляваме. Ти искаш ли да се забавляваш?

— Може би, но не сега. Днес искам да се порадвам на парите си. Да пазарувам, да харча, да помечтая… Остави ме да се насладя на това усещане, то е съвсем ново за мен. Никога преди не съм го изпитвала.

— Какво искаш да си купиш?

— Ипотеката. Ипотеката на къщата ми в Урт. Искам да уредя изцяло сметката, да изплатя дължимото, и… бих искала да купя къща на морския бряг, с много земи.

— Къде?

Селене остави празната чаша на пода. Беше развеселена, изпълнена с оптимизъм, в атмосферата се носеше настроение, витаеше дух на охолство и блажено безделие. Върху умивалника от карарски мрамор кошничка с теменужки пръскаше уханието си из банята с римски мозайки и митологични мотиви. Хавлиените кърпи бяха толкова меки, че при допир с тялото галеха като коприна, фините ленени чаршафи трептяха от чистота и свежест, и трябваше само да натисне едно копче, за да поръча каквато й се прииска храна.

— Средиземно море, Рим, Неапол, Сицилия… Наскоро бях в Сицилия. Там плажът е приказно красив! Сиракуза, Таормина, Агридженто. Имам приятели… имах приятели. Вила на острова. Това ми е мечтата.

Салма се изправи, облече си бяла хавлия и вдигна телефона.

— Джак? Здравей. Аз съм, да. Потърси ми някое имение с около петдесет хектара земя в Сицилия. Нали знаеш, някой дворец или луксозна вила, с обработваеми земи. Точно така, нещо, което е обременено с тежести, ипотеки или е твърде скъпо и прекалено трудно за поддържане. Да, ще чакам да ми звъннеш…

Салма закрачи напред-назад из стаята в очакване на телефонното обаждане.

Селене наблюдаваше всяко нейно движение и също се изправи, малко замаяна от шампанското, взе си хапка с хайвер от подноса върху масата.

Гласът на Салма тутакси я върна към реалността:

— Да? С изглед към морето? Чудесно. Не го изпускай от очи. Бъди много внимателен, особено за всякакво бедствие, което може да ги сполети и да ги принуди да продават… Кое? Боя се, че местата из този район са застрашени от пагубното нашествие на прелетни скакалци откъм континента. Всичко може да се случи. Да, добре. Нали знаеш, купувай на най-добрата цена. До скоро, Джак.

Селене си облиза пръстите, невярваща.

— Искаш невъзможното. Как можеш да предскажеш, че имението ще бъде обявено за продан?

Салма отвори гардероба и започна да се облича.

— Още тази сутрин страшно и опустошително бедствие ще унищожи посевите в прекрасното имение. Няма да имат друг изход, освен да го продадат. Разбираш ли ме?

Селене остана като втрещена.

— Ти ли ще предизвикаш бедствието?

Салма се засмя.

— А ти ще ми помогнеш.

— Аз ли?

— Нали е за теб? Тогава съдействай.

Селене скочи.

— Къде отиваме?

— Първо да купим скъпи и изискани дрехи от реномирани марки. Трябва да си подновим гардероба и аксесоарите, малко „Армани“, „Долче и Табана“… Е, това е по моя вкус. После ще потърсим уединено местенце, за да направим магията на спокойствие, а вечерта, ако всичко върви добре, твоята малка мечта, впрочем твърде лесна за изпълнение… ще се превърне в реалност.

Селене не можеше да повярва:

— Просто така?

— Много точно го дефинира. Животът на жената Одиш е… съвсем прост. Имаш всичко, което си пожелаеш.