Глава пета Кланът на вълчицата

Анаид се събуди стресната и отвори очи. Беше чула вълчи вой, бе сигурна. Повече не можеше да спи. Нещо я накара да стане — някакво вътрешно безпокойство или може би светлината — необичайно силна за това време на денонощието.

Наистина, когато широко отвори прозореца, видя луната, пълна и величествена, увенчала планинските върхове. Отдаде се с наслада на гледката, облегната на рамката на прозореца. Беше някак задушно. Анаид се отпусна и се остави на ласките на лунните лъчи. При все това небето, оцъклено и без нито едно облаче, не правеше чест на тази ранна пролетна нощ. Беше мътно. Откакто Селене изчезна, светлината не бе тъй силна и ярка през деня и загуби всякакви цветови оттенъци през нощта. Без нея земният купол изглеждаше мръсен.

„Да се погреем на луната. Искаш ли?“ — подканяше я Селене в някоя лятна нощ и двете се изтягаха една до друга на тревата и се унасяха в приспивната люлка на гаснещата светлина, съучастнически усмихнати, докато от далечината до тях долитаха първите протяжни звуци на вълците. Те виеха към луната, тяхната приятелка, и общуваха помежду си. А двете танцуваха в ритъма на жалната им песен. Вой на любов и на страст, на скръб и меланхолия.

Тази нощ всичко й напомняше за Селене. Къде ли е тя сега? Защо не й се обажда? Толкова тъгуваше по нея, толкова много.

Отново прозвуча вой, настойчив и проточен. Като го слушаше, Анаид почувства как кожата на тила й настръхва. Само след миг, някак съвсем естествено, от дъното на гърлото й се надигна цялата й горест. Тя зави и изплака мъката си, сподели я с приятелите си вълците, с приятелите на Селене. После секна и застина неподвижна, запуши си устата със спонтанно движение на ръката, стъписана и смаяна от стореното, като човек, който току-що неволно е направил беля. Тя обаче нямаше време да му мисли много-много. Вълчицата майка й отвърна и Анаид с още по-голямо изумление разбра смисъла на посланието й: „Те я отвлякоха. Те ти я отнеха, те я държат. Те са всемогъщи, но уязвими.“

Анаид се дръпна от прозореца с разтреперани колене. Беше невероятно, беше пълен абсурд: бе надала вой и бе разбрала отговора на вълчицата. Всъщност откъде знаеше, че е вълчица. Знаеше го, и толкоз. Не, не, беше невъзможно и безсмислено. Вълци и хора не си общуват. Не можеха да се разбират, но тя я беше разбрала, макар и съобщението й да бе толкова кодирано и загадъчно. Кои са те? Кои са тези, които бяха отвлекли майка й? Не е ли избягала с Макс?

Огледа уплашено ръцете си, за да се увери, че не се покриват с козина, и крадешком се погледна в огледалото. Не, не се превръщаше в малка вълчица. Всичко беше толкова странно… Ама че е глупава, беше просто халюцинация, но въпреки това трябваше да го проумее, имаше нужда да го сподели с някого, който да й обясни какво става и да я успокои, че не губи разсъдък, някой близък, като Селене. Без да се поколебае, тръгна към стаята на леля си Криселда.

Леглото беше недокоснато, в стаята нямаше никого, а прозорецът бе отворен. Анаид остана поразена. Часовникът показваше два часа след полунощ, в къщата нямаше и помен от леля Криселда. Къде ли се е дянала? Дали не е изчезнала и тя като Селене? Или я е ударил гръм като Деметер? Това, последното, е много малко вероятно, понеже небето беше обсипано с мътни звезди, а сред тях, над дефилето, се люшкаше бледата луна.

Изпълнена с тревога, внимателно огледа стаята на леля Криселда, търсеше следа, нещо, което да й подскаже какво е станало. На масичката, до някаква книга, имаше отворено бурканче за крем. Привлече я миризмата. Замириса й на Селене, беше същият крем, който тя използваше. Гребна малко с пръст, подуши уханието на ванилия, примесено с привкус на жасмин, който й напомняше за Селене, и без много-много да му мисли, си намаза челото и ръцете, както я беше виждала да прави вечерно време. Вдъхна аромата веднъж, после втори път и почувства как малко по малко я завладява странно приятно усещане.

Леко гъделичкане започна да се изкачва от краката нагоре по тялото й, усети, че й прималява, крайниците й увиснаха уморени, безсилни и инертни, като безжизнени. Тя се отпусна на леглото на леля си Криселда, като в зашеметеното си състояние непохватно повлече след себе си и книгата, която падна от масичката, разтворена наслуки, а може би не беше случайно, понеже страницата бе прегъната и книгата се отваряше винаги на нея.

Лунен лъч освети страницата и подкани момичето да я прочете. И Анаид, в плен на поредица от съдбовни случайности, които се подреждаха по пътя й, сочейки посоката, която трябваше да поеме, се зачете някак неволно и неуместно. Беше на непознат език, а тя произнасяше на глас, изненадана от самата себе си, тихо и точно написаните думи. Не знаеше значението им, но проумя смисъла им.

Колкото повече четеше, толкова повече в нея се затвърждаваше убеждението, че беше произнасяла тези думи и преди, че беше ги изричала не сама, а заедно с други хора, и отлично познаваше ритмичната им последователност и звученето на всяка от тях.

Усети как силна топлина облива тялото й, кара кръвта да потече по всички артерии и съживява изтръпналите й крайници. Потокът от кръв пулсираше във всяка пора от кожата й и тя се чувстваше изпълнена със сили, преливаща от живот. Плътна пелена замъгли очите й и я приспа, като, преди да изпадне в дълбок унес, усети как тялото й, леко и ефирно, почти безтегловно, се издига във въздуха, полита и потъва в нощта, понесено от вятъра.



Тази нощ на пълнолуние горската поляна, пресичана от поточе и защитена от източния планински скат, беше необичайно населена. Четири жени образуваха кръг и след като подеха песен, затанцуваха заедно. После най-възрастната от тях постави свещи в петте точки, пресичащи кръга, образуващи геометричната сила на петоъгълник, и ги запали.

Криселда, нисичка и тантуреста, лишена от външно обаяние, разпусна косите си, събрани на кок, и вдигна лице към луната. Тогава очите й грейнаха и придадоха чудна прелест на чертите й. Другите три жрици, следвайки примера на своя амфитрион, също разпуснаха косите си, вдигнаха поглед към луната, хванаха се за ръце и завиха в съзвучие, на езика на вълчиците, тотема на техния клан.

Призоваваха Селене. Изчезналата.

След няколко минути долетя отговор. Някой отвръщаше на техния призив, но не беше Селене. Воят беше мелодичен и неясен. Изненада ги, защото не им бе известно в долината да има друг член от клана на вълчицата. Нямаха време да обсъждат и да дадат словесен израз на учудването си. Само след миг чуха съвсем ясно, някои от тях за първи път, отговора на вълчицата майка: „Те я отвлякоха. Те я държат при себе си. Те са могъщи, но са уязвими.“

Елена, Гая, Криселда и Карен рухнаха на земята, психически изтощени и унили духом. Никоя не смееше да изрази страховете и съмненията, които ги терзаеха след изчезването на Селене. А най-малко от всички — Криселда. И четирите знаеха, че силата на телепатията им е отприщила мощна вълна, предостатъчна, за да ги чуе Селене и да им отговори, освен ако сама не желаеше да ги слуша и бе издигнала защита около себе си. Елена се обърна към Криселда:

— И сега какво? Можем ли да направим нещо за Селене?

Елена, най-интуитивната от всички, неведнъж беше улавяла Криселда да крие страховете и да премълчава съмненията си.

— По следите й съм, но ми трябва още време.

Криселда си даваше сметка, че не може още дълго да мълчи и да не споделя с никого подозренията си.

Всичките млъкнаха, потънали в собствените си мисли, като безгласно уважиха желанието да й дадат още време.

Елена използва момента да повдигне за обсъждане другия въпрос, който я вълнуваше:

— Междувременно кой ще се погрижи за Анаид и ще се заеме с обучението й?

Нямаше ни най-малкото намерение да помоли за тази чест Криселда, въпреки че беше най-близката родственица на момичето.

— Обучение? — попита Карен. — Значи ли, че искаш да я посветим?

Криселда избърса челото си, обсипано с капки пот. Стоеше в средата на тебеширения кръг, пламъчетата на свещите постепенно бяха започнали да потрепват и да отслабват.

— Такова е нашето мнение, на мен и на Елена. Вече е на четиринайсет години.

Карен беше дошла от много далеч и преценката й за нещата бе съвсем ясна и точна.

— Аз й бях личната лекарка и мога да ви уверя, че детето няма никаква интуиция, нито каквито и да било изключителни способности, макар да е дъщеря на Селене.

Гая възмутена я прекъсна:

— Колкото и да го увърташ и да правиш разни намеци, Селене не е избраницата.

Карен й хвърли унищожителен поглед.

— Не правя никакви намеци, а го твърдя със сигурност. Селене е избраницата от пророчеството.

Криселда ловко даде друга насока на разговора:

— Не поставяме под съмнение пророчеството, нито пък сме се събрали да обсъждаме е ли, или не е Селене избраницата. Сега говорим за Анаид и за бъдещето й.

— Както и за настоящето й — уточни Елена. — И ще ви помоля да побързаме, понеже в три часа обикновено ефектът на магията ми за сън изчезва, мъжът ми ще се събуди и ще вдигне голяма патърдия.

Карен остана като гръмната.

— Той не знае ли?

— Че откъде да знае?

— Аз ако имах съпруг, щях да му кажа.

— Нима? И на колко от своите гаджета досега си го съобщила?

Карен остана като попарена, а Елена продължи да дълбае в раната:

— Опитай, кажи го на приятеля си и ще видиш колко време ще се задържи при теб. Колкото аз мога да изтрая крем карамел със сметана.

Криселда се възползва от объркването на Карен, за да я нападне на свой ред:

— Значи твоята диагноза като лекар е, че Анаид не притежава способности…

— Точно така — потвърди Карен. — Въпреки че съм готова да се заема с нея. Знам, че и Селене би сторила същото за мен, ако имах дъщеря.

Гая и Криселда облекчено си отдъхнаха. Карен доброволно се кандидатираше да поеме цялата отговорност за малката, така че те нямаше да имат грижата за нея.

— Значи се разбрахме. Можем да си тръгваме — побърза да обобщи Гая.

Елена обаче не беше на същото мнение:

— Не съм съгласна с Карен. Анаид трябва да бъде посветена. Момичето крие голям потенциал.

— Интелектът й няма нищо общо с магическите способности — възпротиви се Карен засегната. — И не забравяй, че съм лекар.

— Да, да! Нейната лекарка, нейната учителка… Всички се писахте специалистки по Анаид! Страхотен номер ни скрои, Гая, като накара нещастната Карен да дойде чак от Танзания! И то само за да си отмъстиш на Селене. Много типично за теб — ръкомахаше Елена, ядосана на Гая.

— Аз не съм я карала да идва — възрази Гая.

— Не беше ли ти? Да не си била ти? — запита изненадана Карен, обръщайки се към Елена.

— Кой, аз ли? — възкликна Елена и поклати огромния си корем. — Знаеш, че когато съм бременна, губя телепатичните си способности.

Карен също недоумяваше кой беше предизвикал така спешно идването й.

— Тогава кой ме повика? Почувствах призива ясно и веднага тръгнах насам. Затова се върнах и затова съм тук сега.

Отговор не последва и това още повече обърка Карен. Елена се обърна към Криселда:

— А ти какво мислиш, Криселда?

Криселда се поколеба. Не познаваше толкова добре Анаид, но да й откаже възможността да бъде посветена, й се стори предателство към покойната й сестра.

— Всички жени от фамилия Цинулис бяхме посветени още като малки. Всички сме отговаряли на изискванията и никоя от нас не е била недостойна или лишена от правата си… Освен ако…

Тя погледна Елена. Винаги се бе съмнявала в произхода на Анаид и страховете й, че не е дъщеря на Селене, никога не я бяха напускали. Само така можеше да си обясни липсата й на способности.

Гая тропна с крак.

— Знаех си. Действаш изключително в свой интерес. Разчистваш терена единствено за себе си и за твоето потомство. Деметер е мъртва, Селене изчезна, Криселда ни бе наложена като тартор и накрая сигурно ще поискаш да ни командва малката.

Криселда, на която й беше дошло до гуша от враждебните нападки на Гая, не се сдържа да не отвърне на предизвикателството:

— Не ме принуждавай да произнеса заклинание за подчинение.

Гая връхлетя отгоре й като разярена лъвица.

— Няма да го направиш, защото не знаеш как. Всички Цинулис сте гола вода. Селене не е избраницата, а и Анаид няма способности и не става за нищо, нито пък някога ще става. За мен е ясно като бял ден. Сигурна съм, както съм сигурна, че това е ръката, а това — кракът ми.

Тъкмо бе произнесла думите, когато с изумление забеляза, че около нея се е възцарила пълна тишина и всички са се вторачили към небето. И трите се бяха облещили, зяпнали от изненада. Гая проследи погледите им и съзря над главите им силуета на Анаид, увиснала във въздуха, сред клоните на дъбовите дървета, която търсеше свободно пространство да се спусне леко надолу и да кацне на поляната, точно в центъра на кръга на магьосническото сборище. Гая с мъка преглътна буцата, заседнала в гърлото й. Беше най-съвършеният полет, който някога бе виждала. Определено беше изумителна маневра! Без грешка.



Анаид докосна земята с крака, отвори очи, погледна четирите жени и възкликна с изненада, която на Криселда й се стори съвсем искрена:

— Ама как… как стигнах дотук?!

Единствено Гая успя да реагира:

— Неее! Не мога да повярвам! Страхотен номер ми скроихте, няма що! Това е работа на Криселда. Тя го е замислила.

Анаид не проумяваше възмущението на Гая, чувстваше се замаяна, извън времето и пространството. Леля Криселда я хвана за ръка.

— Скъпата ми Анаид, ти го можеш? Правила ли си го и преди?

Анаид смътно си спомни съня. Беше летяла насън, но как, по дяволите, се бе озовала на горската поляна?

— Кое да съм правила?

— Ами това, което току-що направи, да долетиш дотук.

— Да долетя? Искаш да кажеш, че… че съм летяла?

Карен я погали по бузата.

— Сигурна ли си, че Селене или Деметер не са те учили на това?

Анаид поклати отрицателно глава. Стоеше като шашардисана и слушаше недоумяваща обърканите приказки на четирите жени. Нищичко не разбираше.

Елена се усмихна доволно. Беше спечелила облога.

— Виждате ли?

Гая отказваше да го приеме:

— Невъзможно! На мен ми костваше шест години… Не, не е възможно.

И Карен не можеше да повярва:

— А откъде взе мехлема?

Анаид се сети. Това вече си го спомняше съвсем ясно.

— Намазах се с крема на леля Криселда. Беше оставила бурканчето на масичката.

— А заклинанието? — попита Криселда, още несъвзела се напълно.

— Какво заклинание?

— Произнесе ли някакви думи на висок глас?

— Прочетох откъс от книга, която случайно падна и се разтвори наслуки в ръцете ми.

Гая скочи, изпаднала отново в бяс.

— Не на нас тия! Кажи ни истината. Селене ли те посвети в тайните на магьосничеството? Сигурно го е направила още когато си била в детската градина.

Това наистина подейства като шамар на Анаид. Тя запелтечи, невярваща:

— В тайната на магьосничеството ли?

— Не се прави на дръж ми шапката! И ти си магьосница толкова, колкото и аз, каквито бяха и баба ти, и майка ти.

На мига липсващите парчета от пъзела на Анаид се наместиха, придобиха форма и съдържание, но думите „магьосница“ и „магьосничество“ й прозвучаха доста страшно.

Криселда я подхвана навреме, Анаид постепенно беше пребледняла и се опря на ръката на леля си, за да не се строполи в несвяст. Ужасът, изписан в сините й очи, беше толкова искрен и нескрит, че изобщо не оставяше място за съмнение — не се преструваше.

— Магьосница ли?

Никой не продума, за да я опровергае. Анаид се обърна към учителката си:

— Искаш да кажеш, че съм магьосница? Така ли?

Гая кимна утвърдително, без думичка да обели, но Анаид поклати глава.

— Неее. Не е истина… шегувате се — промълви едва чуто.

Четири чифта очи се приковаха в нея, без да трепнат, без да разсеят страховете й, без намек за това, че е било само шега. Анаид ги погледна една по една, после се огледа наоколо, усещайки мощното въздействие на магическия кръг, който бяха оформили четирите жени, и… най-сетне проумя.

Не беше никаква шега.

Тя беше магьосница.

После се отпусна в ръцете на леля си и се свлече, загубила съзнание.

Загрузка...