Кланът на вълчицата

Глава двадесет и първа Рожденият ден

Вечерта когато Анаид се върна, Клодия я чакаше будна в леглото си, беше запалила нощната лампа и се правеше, че чете. Изглеждаше неспокойна, силно разтревожена.

Преди да излезе от стаята, Валерия целуна Клодия и направи опит да й се извини:

— Следващото посвещаване ще бъде твоето, обещавам.

Клодия нищо не каза. Обичаше да я измъчва. Знаеше, че майка й се терзае, задето е принудена да постави Анаид пред собствената си дъщеря, и я караше скъпо да си плати за това, като я наказваше с мълчанието си.

Щом Валерия затвори вратата, след като им пожела „лека нощ“ Клодия скочи от леглото и без дори да каже една дума на съкафезничката си, се облече и започна да се гримира. Трепереше като лист.

— Ще ходиш ли някъде?

— Не, правя се на красива, за да те прелъстя.

Анаид се опита да не й обръща внимание, но не можа.

— Не е необходимо да се държиш толкова лошо с майка си.

— Не се бъркай, където не ти е работа.

Анаид обаче искаше да се бърка. Церемонията така я беше заредила с адреналин, че не можеше да заспи.

— Къде отиваш?

— На рожден ден.

В този момент Анаид изпита завист. Клодия я канеха на купони, а нея не.

Имаше обаче нещо, което не се връзваше.

— А защо се измъкваш тайно?

— Мислиш ли, че щях да се крия, ако майка ми ме пускаше да отида на купона?

— Защо, не ти ли позволява?

— Както можеш да се досетиш, не, не ме пуска. Но и ти имаш голяма вина за това.

— Аз ли?

— Всичко започна с майка ти — цялата тая бъркотия около нея и отвличането й.

— Това какво общо има?

— Ами предизвика паника и всички Омар са се побъркали с тази история. На това му викат политика на страха.

Анаид се възмути:

— Нищо не сме си съчинили! Майка ми изчезна.

— Сигурно се е чупила с някого.

Анаид скочи и й зашлеви яка плесница. Клодия остана като втрещена, като не знаеше дали да ревне с пълно гърло, или да се разсмее. Анаид мигом съжали, понеже Клодия се разтрепери толкова силно, че чак зъбите й затракаха.

— Какво ти става?…

— Не се доближавай до мен! — изкрещя й Клодия.

С треперещи ръце тя се протегна, взе пуловера от стола и го навлече върху фланелката. На секундата треперенето спря и Клодия въздъхна облекчено.

Анаид обаче се обърка още повече.

— Какво правиш с моя пуловер?

Клодия зае отбранителна поза.

— Какво, обличам го. Студено ми е.

— Откъде го взе?

— От леглото. Беше на леглото ти.

— Не съм го донасяла, изобщо не съм го слагала в сака си.

— Нима? Тогава как се е озовал в Сицилия? Долетял ли е, или е доплувал?

Анаид осъзна, че думите й са прозвучали неправдоподобно, но наистина беше уверена, че го е оставила у дома. Когато си приготвяше багажа в Урт, го сложи настрани, понеже бе много дебел. Беше се приготвила да го вземе, но после размисли и го върна на мястото му, на закачалката. Беше абсолютно сигурна.

Докато наблюдаваше Клодия, която си зализваше с пяна косите, за да им придаде желаната форма, забеляза как непрекъснато си чеше ръцете.

— Върни ми го — помоли я Анаид, без да знае защо го иска.

— Ако сега го съблека, ще си разваля къдриците, съжалявам.

Клодия си взе чантата и много ловко скочи през прозореца. Анаид, по пижама и с глупаво изражение на лицето, я гледаше как излиза. После реагира светкавично, съблече пижамата, нахлузи дънките и една фланелка без ръкави. Само след секунди вече се измъкваше през прозореца подир Клодия, като се мъчеше да остане незабелязана.

Когато загаси светлината в стаята, й се стори, че в тъмното проблясват червени светлинки и дори усети парене по гърба си. Но беше толкова ядосана и така изгаряше от любопитство, че не обърна внимание и изхвърча навън.

Въпреки тънките токчета на елегантните си сандали Клодия летеше като стрела. Тичаше така отчаяно, сякаш животът й зависеше от това, а Анаид я следваше на зигзаг, на прибежки между китните вили с решетъчни огради, покрити с цъфнали глицинии, близо до плажа.

Смеховете и музиката се чуваха отдалеч. Нощта кънтеше от тях. Градината беше украсена с гирлянди и осветена с разноцветни лампички. Гледката изпълни Анаид със завист.

Съзря група момчета и момичета на нейната възраст, които танцуваха, пиеха, смееха се и се прегръщаха, полускрити сред бръшляна и жасмините.

Стана свидетел как радостно приветстваха шеметното пристигане на Клодия с викове и аплодисменти.

Видя как едно мургаво момче, високо, с тъмни очи и с пиърсинг на ноздрата, излезе напред и се затича към нея, а Клодия се хвърли към него, с името му на уста „Бруно“, и наблюдава как двамата се сляха в прегръдка и се целунаха страстно пред приятелите си.

Поредицата от картини мина пред очите й само за няколко минути. Нощта, обсипана със звезди, миришеше на бронзант, на плажно масло, на гримове, алкохол и пот. Бяха млади и се забавляваха. Клодия се смееше, не спираше да бърбори разпалено и весело, седнала в скута на приятеля си, пиеше направо от бутилката, прекъсваше го с продължителни целувки и непрестанно чуруликаше, докато той бе сложил ръка на коляното й и я гъделичкаше по крака.

Анаид не искаше да гледа повече. Сега й стана ясно. Вече разбираше Клодия, въпреки че не можеше да си се представи на нейно място, не беше изпитвала подобни чувства. Това ли е щастието? Да си влюбена, да имаш приятели, да те канят на купони.

Тя седна на земята пред оградата на градината, обгърна с ръце коленете си и се заклати в ритъма на музиката.

— Здрасти.

Анаид вдигна глава и се озова лице в лице с момче на нейната възраст, леко неугледно, малко пъпчасало, малко срамежливо.

— Здравей — отговори тя без особен ентусиазъм.

— Искаш ли глътка? — предложи той и подаде бутилката, която носеше.

Анаид никога не беше вкусвала алкохол. Досрамя я да си го признае.

— Не, благодаря.

— Цигара?

Още по-лошо, щеше да се закашля.

— Не, благодаря.

— Искаш ли да се поразходим?

Анаид се уплаши? Тоя подиграва ли й се?

— Не, благодаря.

— Досаждам ли ти? Ако предпочиташ да останеш сама, се връщам при останалите.

Анаид се сепна. Очевидно момчето полагаше усилия да бъде мило с нея, а тя, която само секунди преди това мечтаеше да бъде нормална като другите, сега се държеше като пълно куку.

— Не, не си отивай, моля те.

На лицето на младежа се изписа задоволство.

— Казвам се Марио.

— Аз съм Анаид.

Марио седна до нея и запали цигара. Анаид пое сладникавия дим на червения тютюн, но освен него надуши нещо странно, нещо необичайно. Определено беше неприятна, остра миризма, която я накара да сбърчи нос.

— Какво ти става?

— Нещо ми мирише гадно.

— Искаш да кажеш, че смърдя?

— Не… не ти… това е…

Анаид погледна натам, откъдето идваше странната миризма. Стори й се, че мярна сянка, но Марио вече беше скочил като ужилен от думите й.

— Слушай, маце, така доникъде няма да стигнем. Аз ще се поразходя.

И Анаид бързо се изправи.

— Идвам с теб.

Марио тръгна към плажа. На Анаид, която вървеше до него, й хрумна, че ако някой ги види така, ще си помисли колко е нормално момиче, отишло на купон, да иска да се усамоти с гаджето си, за да се целуват.

Защо пък не?

Естествено, Марио не даваше вид на момче, готово да поеме инициативата. Нищо чудно, след като на няколко пъти му бе отрязала квитанциите. Въоръжи се със смелост и направи първата стъпка:

— Няма ли да се целунем?

Момчето рязко спря, закова се като втрещено.

— И ми го изтърсваш просто така?

Анаид интуитивно усети, че отново е сгафила.

— Ами как искаш?

— Не така директно.

— По-заобиколно ли?

— Да.

Анаид свали картите.

— Извинявай, но никога не съм се целувала с момче.

Марио се прокашля смутено.

— Боя се, че… не съм подготвен.

Анаид се обърка. Това отказ ли е? Отсрочка? Или паническо бягство?

— И ти ли не си?

— Не съм казал такова нещо!

— Така ми се стори. Май сме квит.

— Я се разкарай!

— Оооооо, май ще се подмокриш от страх.

Марио обаче би предпочел да умре, отколкото да си признае.

— Просто не ме вдъхновяваш.

Анаид почувства как кръвта й кипва.

— Аз? Аз не те вдъхновявам?

— Ама никак. Не мога да се настроя на сантиментална вълна с теб, толкова си антиромантична.

Анаид нямаше да се изненада, ако я бе нарекъл грозна, ако й беше казал, че е изключително боса в тия работи или дори че е абсолютно дърво, но „антиромантична“ наистина я обиди, засегна я дълбоко. Означаваше, че има нещо сбъркано в нея, в самата й природа, не е способна да събуди нежни чувства, а тъкмо обратното — отблъсква. Отблъскваше целувките, все едно беше намазана с лосион против момчета вместо против комари.

Изпълнена с искрено възмущение, си представи Марио като огромен комар, който безуспешно се опитва да я ухапе и…

Марио заподскача, сякаш подхвръкваше, затрепка, замаха с ръце и започна да издава странен звук, като жужене.

— Марио, Марио, какво правиш?

— Зззззззззз!

Анаид си запуши устата ужасена. Марио се мислеше за комар.

За щастие, всички бяха доволно пийнали и никой нямаше да се изненада при вида на момче, което правеше маймунджилъци и се кълчотеше на плажа, имитирайки летящо насекомо.

Въпреки това Анаид се чувстваше ужасно. Току-що беше посветена като магьосница Омар, беше единодушно провъзгласена за поборник на всеобщото добруване, а само след няколко часа, поддавайки се на глупавото си желание да отмъсти, че е била пренебрегната, обричаше клетото момче да се мисли за комар.

А най-лошото: изобщо не си бе дала сметка, че изрича заклинание. Просто й се беше изплъзнало, ако можеше така да се каже.

Единственото хубаво нещо в цялата тази работа беше, че вече знаеше как да развали магията.

Марио, с изкривено, разлигавено лице и с ръце, схванати от опитите за летене, грохна на пясъка, уплашен до смърт, като боязливо помръдваше пръсти, за да се увери, че реагират на командите му. Не разбираше какво му се беше случило току-що.

Междувременно Анаид дискретно се отдалечи.

Първият й опит да бъде нормално момиче се оказа пълен провал.