Кланът на вълчицата

Глава двадесет и четвърта Тайната на Клодия

Анаид дълго се разхожда по плажа сама. Беше се представила достойно пред Аурелия и завърши с голям успех тренировките, но вместо да изпита гордост от постигнатото, неочаквано я бе обзело чувство за празнота. Може би бе успяла да стане добър боец, но… Дали това щеше да й помогне да се пребори със самотата си, с неспособността си да печели приятели, с незавидната си съдба на грозновато сираче?

Прибра се и завари Клодия в леглото. Никога не си лягаше толкова рано и Анаид, убедена, че бе някакъв трик, напразно я зачака да стане, да се облече, да се гримира и да излезе през прозореца.

Клодия обаче остана в леглото, кашляше лошо и трепереше цялата, макар и под две одеяла и дебела покривка за спалня.

— Зле ли ти е?

Настъпи необичайна тишина. През изминалите седмици почти не бяха разговаряли. Бяха като две непознати, споделящи една и съща стая, а сега изненадващо Анаид бе задала доста личен въпрос.

— Много е студено — отвърна Клодия след малко. — Не забелязваш ли?

Беше в разгара на лятото и температурите на острова бяха убийствено високи, беше непоносимо горещо, жегата бе направо задушаваща, особено за Анаид, която бе свикнала на високопланинския климат.

— Та ти си болна.

— Не… — отрече Клодия и веднага зае отбранителна позиция. Преди още Анаид да успее да й възрази, тя сама се поправи: — А може и да съм…

— Каза ли на Валерия?

— Дори не си го и помисляй!

Анаид млъкна, а Клодия лека-полека започна да излиза от черупката си, като мида — бавно и мъчително.

— Разболях се през нощта на бурята, хвана ме настинка и още я влача. Развалих си съня.

— Нещо боли ли те?

— Всички кокали, гърдите при дишане и главата.

Дори самото усилие да говори предизвика силен пристъп на кашлица. Анаид се изправи и прокара ръка по челото й. Беше студена, направо ледена. Странно! Изобщо нямаше температура. Когато понечи да отдръпне ръката си, Клодия я задържа.

— Не, остави я, облекчава ми болката.

На Анаид й стана приятно. Клодия я молеше да я излекува от мигрената. Постави ръцете си на леденото й чело, съсредоточи се и започна да поглъща студа от тялото й, усещайки го как преминава в нея, завладява нейното тяло и сковава сърцето й. Клодия спря да трепери и се усмихна. Това й стигаше, за да я насърчи да продължи. Анаид отново събра сили, опипа с вещина черепа на Клодия и малко по малко, като по някакво вълшебство, пръстите й се удължиха, докато накрая проникнаха в мозъка й, стигнаха до възпалените нерви, до всеки един поотделно и до всички в съвкупност. С възглавничките на пръстите си усещаше как напрежението изчезва и кръвта отново потича свободно по вените й. Дишането на Клодия, преди това тежко и затруднено, стана равномерно, лицето й се отпусна, а очите й започнаха да се притварят с леко и неосъзнато потрепване на ресниците.

Анаид се загледа в нея. Така унесена в сън, с черните си къдрави коси, пръснати по възглавницата, оградили като в рамка миловидното й бледо и овално лице, тя й заприлича на християнска икона на Дева Мария.

В нея Анаид съзря едно тъжно влюбено момиче, което страда, че майка му го държи вкъщи като затворник, само защото е магьосница. Искрено съжали, че не може да й бъде приятелка.

Докато се връщаше към леглото си, я втресе неудържимо от главата до петите. Стана й студено, ужасно студено. Трепереше като лист и зъбите й тракаха. Настинката на Клодия се бе прехвърлила в нейното тяло. Отвори гардероба, извади пуловера си и когато го облече, веднага се почувства по-добре.

Грохнала от умора, напълно изчерпана, се просна на леглото и затвори очи.

Събуди се след няколко часа, цялата изпотена и със силно парещо усещане по кожата. Много ясно, трябва да бе от грубата вълна на пуловера. Нима беше заспала така навлечена посред лято? Докато го събличаше, пак почувства онзи неприятен остър мирис, същия, който бе доловила на купона с приятелите на Клодия. Нещо, съвсем инстинктивно, я накара да не мърда.

Тогава чу как Клодия стене и току проплаква. Беше заспала и изглежда сънуваше кошмар. Но когато Анаид поиска да стане и да иде до нея, за да я успокои, осъзна, че тялото й, нейното собствено тяло не реагира и не се подчинява на волята й. Изпита ужас, че се е парализирала. Колкото и да се мъчеше да помръдне крайниците си, тялото й оставаше неподвижно като труп, безжизнено и безчувствено. Дори очите й не се подчиняваха на командите й и не можеше да ги отвори. Помисли си, че е потънала в дълбок сън, и се насили да се събуди, но миризмата бе ужасно силна, а и хлипането на Клодия беше истинско. Значи беше будна. Какво ставаше?

Магия. Беше жертва на черна магия.

Направи отчаян опит да излезе от състоянието на сковаваща неподвижност, като съсредоточи цялата си енергия в клепачите. Един от уроците на Криселда гласеше точно това. Замъгли ли паниката сетивата ти, концентрирай силите си в една-единствена точка.

Клепачите й тежаха като кола, натоварена с камъни, и за да ги отвори, трябваше да положи усилието на стотина души, които се опитват да поместят желязна плоча. Хайде, давай, едно, две… хоп!

Успя! Стаята тънеше в полумрак, а плюшените играчки и куклите на Клодия, подредени по етажерките, хвърляха фантасмагорични сенки по стената. Анаид примигна. С голямо усилие бавно завъртя глава и за миг успя да различи неясните очертания на леглото на Клодия. Зърна сянка, седнала на него, страховита и нереална като онези, проектирани на стената. Беше на стройна жена с дълги пръсти, впила нокти в гърдите на Клодия.

Анаид поиска да я пропъди, но изглежда бе направила някакво неволно движение и жената, сепната от шума, извърна глава и втренчи очи в нея. Анаид потъна в ужасен кошмар.

Анаид се потеше. Печката бумтеше, обедното слънце силно напичаше, а най-вече пламтеше лицето й от срам, заради това, което правеше.

— Не съм доносница, не искам да мислиш, че обичам да клеветнича или да обсъждам какво правят или не правят другите момичета, но обърни внимание, Клодия е бледа, с тъмни кръгове под очите и кашля лошо. Мъчи я главоболие, а нощем сънува кошмари.

Валерия я слушаше, като същевременно наблюдаваше фурната и внимаваше да не прегори печеното.

— Да, вече забелязах. Ще й приготвя целебен сироп. Сериозно е настинала.

Анаид не се отказваше:

— Има болки в гърдите и диша тежко по време на сън.

— А костите? Оплаква ли се от болки в костите?

— Да.

— От това се страхувах. Трябва да е грип.

Анаид кършеше ръце, силно притеснена.

— Снощи ми се стори, че виждам сянка в стаята.

Валерия, която бе по-загрижена за соса за печеното месо, отколкото за това, което й говореше Анаид, този път се сепна и веднага затвори вратичката на фурната.

— Изразявай се ясно, не обичам увъртанията.

— Подозирам, че някоя Одиш й пие кръвта.

На Валерия дъхът й секна.

— Тук, в моя дом?

— Да.

— На собствената ми дъщеря?

— Да.

— И как?

— Възползва се, че не й обръщаш достатъчно внимание, и се домогва до нея.

Валерия, обикновено хладнокръвна жена, направо побесня. Като я видя така разгневена, Анаид се отдръпна назад.

— Не прекалявай, Анаид! Мери си приказките! Това, че се държа с теб като със собствена дъщеря, не ти дава правото да ме оценяваш и да ме съдиш как се грижа за семейството си. Ясно ли ти е? И ако пренебрегвам до известна степен Клодия, то е заради теб. Не го забравяй.

— Не исках да те нараня, но…

— Извини се!

— Съжалявам.

— И повече думичка да не съм чула за това абсурдно твърдение. Никоя Одиш няма да се осмели да пие кръвта на дете под носа ми.

Анаид притисна с ръце пламналите си страни, по-засрамена, ако това изобщо бе възможно, отколкото в началото на разпалената си реч. Беше допуснала грешка както в подбора на думите си, така и в начина, по който ги бе поднесла. Не смееше да каже на Валерия за редовните среднощни похождения на Клодия. За тайните й любовни авантюри, нито за безразсъдното й неподчинение, което бе проявила, като бе снела от себе си предпазния щит. Ако Валерия научи за това, може би ще приеме опасенията й по-сериозно и ще провери истинността и основателността на твърденията й. Но да продължи да говори, би означавало само да се покаже като долнопробна презряна доносница.

Вечерта, докато подготвяха мястото и подробностите около церемонията за гадателския ритуал, през цялото време, докато палеха цепеници и търсеха заек, тя забеляза, че Клодия е бледа и отнесена. Отбягваше я, отдръпваше се встрани, щом Анаид се приближеше към нея, или се преструваше, че не я чува, и не си правеше труда да й отговаря. Отново си беше оная позната Клодия, както винаги антипатична.

За сметка на това сега Валерия беше много по-внимателна и мила с дъщеря си. Връчи й атамето, за да извърши тя ритуала, и здраво стисна заека, като се мъчеше да го задържи да не мърда. Клодия с голяма вещина го закова на място и с един удар хладнокръвно му сряза вратлето. Анаид беше свикнала да гледа как колят прасета, кокошки и зайци, но в Урт нямаше момиче на възрастта на Клодия, което да се осмели да грабне ножа и да го използва с такава точност. Валерия й подаде сребърния леген, Клодия го взе и го постави така, че кръвта на животното да капе в него и да обагря в червено хубавия метал.

После Клодия подаде атамето — ножа с две остриета, на Валерия, която с едно сигурно движение разпори на две тялото на умиращия заек и извади топлите му вътрешности. Майка и дъщеря ги разстлаха върху посребрен поднос и парчетата, в които още пулсираше искрица живот, останаха да потрепват, оголени, преплетени като загадъчен лабиринт, криещ тайни и поличби.

Клодия и Валерия, като се споглеждаха и кимаха в мълчаливо съгласие, се заеха да разтълкуват знаменията, които откриваха в цвета, тъканта и формата на черния дроб и в извивките на червата. Действаха в пълен синхрон и Анаид се почувства излишна, съжали, че си бе отворила устата.

Никога няма да се научи да си държи езика зад зъбите. В края на краищата какво толкова й пука за тая надута лъжкиня.

Клодия пое инициативата и първа формулира предсказанието:

— Най-подходящото място, за да се свържеш със Селене, е в латомиите в Сиракуза.

— Латомиите? — попита Анаид озадачена. — Какво са латомиите в Сиракуза? — повтори тя.

И след като зададе въпроса, погледна с крайчеца на окото си Клодия, очаквайки да й подхвърли нещо язвително и да я подиграе за невежеството. Клодия обаче беше бледа, с тъмни кръгове под очите, и не продума, изобщо не й обърна внимание. Беше много по-префинен начин да й покаже пренебрежителното си отношение. Анаид просто не съществуваше за нея. Валерия отговори от името на двете:

— Латомиите са огромни ями и галерии, катакомби, прокопани в хилядолетните каменоломни, където е бил добиван варовикът, използван като материал за построяването на най-красивите сгради в Сиракуза. Храмът на Юпитер, театърът, крепостта на стария град Ортигия. Седем хиляди атински военнопленници били захвърлени в тях, преди да ги продадат като роби.

— И там ли ще се свържа със Селене?

— Така вещаят знаците.

Разговорът им бе прекъснат от Криселда, която влезе в залата, носейки поднос с кана и четири чаши, и без да иска, стъпи върху малкото кръв, покапала на пода, и залитна. Бедната Криселда, вече толкова трудно пазеше равновесие, та макар и да се помъчи да ги задържи, чашите се хлъзнаха, една след друга паднаха на пода и се пръснаха на парчета. Валерия и Клодия безмълвно наблюдаваха как съдовете се чупят с трясък. Криселда се заизвинява смутено и се наведе да събере отломките, но в миг замръзна. Валерия и Клодия изкрещяха едновременно и я спряха:

— Нееее!

Двете бяха ужасени.

— Какво? Какво става?

— Не ги пипай! Първо трябва да направим заклинание, за да обезвредим лошото предзнаменование.

— Какво предзнаменование?

Клодия не можеше да повярва:

— Нима не виждаш? Наистина ли не виждаш?

Криселда се вгледа в парчетата стъкло, пръснати по златистите плочи, и като вникна в скритото послание на разположението им, си запуши устата. Клодия протегна ръка и посочи към пода:

— Виждам в най-близко бъдеще смърт. Жестока и ужасяваща смърт.

Валерия я стисна за ръката.

— Виждам огън, разрушителен огън, опожаряващ и пагубен за всичко живо.

Клодия затвори очи и закри лице в шепите си.

— Виждам болка, болка и плач, сълзи на горест и страдание.

Анаид се вгледа в Криселда, която стоеше като вкаменена в превитата си поза и с нарастващ ужас в очите слушаше зловещите предсказания на Клодия и Валерия. Етруските пророчици се славеха с изключителните си гадателски умения и това бе достатъчно, за да повярва в предвещанието им за гибел и опустошение. Анаид се съгласи напълно с нея — много скоро ги очакваше нещо страшно, усещането витаеше във въздуха. Леля и племенница се спогледаха, изумени от откритието, че си предават мисли по телепатичен път.

Тази вечер никой не беше гладен и никой не пожела да хапне от задушения заек.

Анаид направи заклинание за защита на стаята, в която спяха двете с Клодия, за да я изолира. Трябваше обаче да изчака Клодия да си легне. После остана будна, да бди над нея. Клодия дишаше тежко и неравно.

— Искаш ли да ти направя масаж, за да се отпуснеш. Така ще можеш по-добре да си починеш.

Клодия обаче отвърна с нападка:

— Да не си ме пипнала, мръсна доноснице.

Анаид се сви в леглото си. Не беше справедливо, опитваше се да я защити. Сега Клодия изливаше гнева си върху нея, вместо да го насочи срещу Валерия или срещу Одишките.

Сънят на Клодия бе неспокоен и трескав, начесто прекъсван от мъчителни хрипове и резки стряскания. Задушаваше се и казваше, че не й достига въздух, отиваше до прозореца, колкото да я лъхне ветрецът и да я освежи, без дори да подаде глава навън, след което, все така тревожна, се връщаше в леглото.

От известно време от градината се носеше силният остър мирис и надвиваше уханието на жасмина и глициниите.

Анаид беше нащрек.

Именно неговото присъствие предизвикваше мъчителното безпокойство на Клодия. Одишката не можеше да преодолее защитата сама. За да влезе и да направи магията, се нуждаеше от силата на погледа си. Оставаше навън, призовавайки настоятелно Клодия, както кравата зове теленцето си, и Клодия умираше от желание да й се подчини. Внезапно тя се изправи и посегна към дрехите си, за да се облече.

— Къде тръгна?

Анаид й се изпречи на пътя. Ръцете на Клодия отчаяно се протягаха към дънките.

— Бруно. Бруно е болен, Бруно се нуждае от мен.

Анаид запали лампата.

— Откъде знаеш?

— Знам го, нали съм вещица като теб. Знам го. Това е знак за смърт. Предвещание за смъртта на Бруно.

— Грешиш.

— Млъкни.

Но Анаид не искаше да мълчи. Загаси светлината, хвана Клодия за ръка и я заведе до прозореца. В мрака на градината ясно се очертаваше силуетът на жена.

— Виждаш ли я?

— Разбира се, че я виждам. Това е братовчедката на Бруно. Дошла е да ме вземе.

— Ти луда ли си? Тя е Одиш. Пие ти кръвта, затова си толкова бледа и със сенки под очите. Затова стенеш насън и усещаш болка в сърдечната област. Разкрий ми гърдите си и ще ти покажа раничката.

— Остави ме. Не ме докосвай!

Анаид отдръпна ръцете си. Клодия, силно разстроена, кашляше и дишаше трудно.

— Защо не мога да изляза от стаята? Какво ме спира?

Анаид нямаше как да я залъгва.

— Направих заклинание за защита, та никой да не може да ти стори нищо лошо.

Клодия се хвана за сърцето, беше силно превъзбудена. Закрачи напред-назад из тясната стая, като разярен лъв в клетка. Накрая спря за миг пред прозореца със замислен вид, после седна с клюмнала на гърдите глава.

— Искаш да кажеш, че братовчедката на Бруно е Одиш и ми пие кръвта?

Анаид си отдъхна успокоена. Най-после! Най-накрая започваше да осъзнава положението.

— Снощи я видях тук, на леглото ти, в тази стая.

— Значи затова си говорила с майка ми. Искала си да ме защитиш.

Анаид кимна утвърдително. Клодия се хвана за главата.

— Колко съм била глупава! Сега разбирам. Ти просто си искала да ми помогнеш.

Анаид стисна ръката й, беше ледена.

— Хайде, сложи си нещо топло и се успокой. Трябва да почиваш.

Предложи й пуловера си, за да се сдобрят. Клодия го прие и го облече с признателна усмивка, но не си легна.

— Предпазният щит няма да ми попречи да отида до тоалетната, нали? Ще се напишкам.

Анаид развали магията за малко.

— Хайде, върви, но се върни бързо, иначе Одишката може да се вмъкне в стаята и да ме вкамени с поглед.

— Добре. — Клодия излезе на пръсти и се запъти към тоалетната.

Анаид застана на пост до прозореца, да пази, като внимателно следеше всяко движение на Одишката. Тя тъкмо се отдалечаваше от къщата и се насочваше към колата си, спряна в страничната уличка. Анаид си отдъхна облекчено. Изглежда се бе отказала от намерението си.

Чу шуртенето на водата от казанчето в тоалетната и се отдръпна от наблюдателния си пост, накани се да направи отново заклинанието за защита. Неочаквано вниманието й бе привлечено от отекващи забързани стъпки и от глухия шум на затръшната врата. Какво ставаше?

Подаде глава от прозореца, измъчвана от ужасно предчувствие. И наистина, беше Клодия, която се измъкваше на бегом, боса и по пижама, през градината. Тичаше към колата, която я чакаше със запален двигател и с отворена врата. Беше я измамила. Беше се оказала по-хитра, отколкото изглеждаше.

Анаид й извика, но не успя да я спре. Грабна атамето си. Взе и брезовата си пръчица. Скочи през прозореца, вкопчи се за ствола на сливовото дърво и се спусна по него, докато стъпи на земята, прекоси тичешком градината, като следваше Клодия, и когато се озова вече на улицата, задейства по инстинкт. Направи заклинание за илюзия и за отрицателно време вече седеше на волана и шофираше колата на Селене. Този път нямаше никакъв проблем с маневрите. Изхвърча като стрела след белия автомобил на Одишката, който ясно се виждаше по криволичещото шосе. Не ги изпускаше от очи, като караше без фарове и на благоразумно разстояние.

Колата на Одиш отби от главното шосе и пое по черен път с червеникава лепкава пръст. Минаваше през гората и бавно криволичеше нагоре по южния склон на Етна, величествения вулкан на острова. Анаид караше със страх, беше наясно, че всяка нерешителност или неволно залитане може да развали магията и илюзията да се разпадне. Наложи си увереност и като се постара да си повярва, че кара истинската кола на Селене, продължи отдалеч неотклонно да следва бялата точка пред себе си.

Накрая колата спря и фаровете изгаснаха. Анаид се отказа от магията и продължи пеша. Въображаемата й кола се изпари, почувства се беззащитна, но поне гората вече не й се струваше толкова заплашителна и изпълнена само с неразбираеми шумове. Сега ясно различаваше гласовете на всички, които ловуваха по тъмно, на лешоядите и хищниците, действащи под закрилата на мрака.

Закрачи уверено под окуражителните звуци на бухала и песента на кукумявката и дори отговори на рева на младия сръндак, който триеше рогата си в кората на дърветата, готвейки се за есенния брачен период.

Тръгна към бледата светлинка, идваща от пастирска колиба. Напредваше бавно и предпазливо. Не си бе съставила план, единствената й цел бе да предотврати смъртта на Клодия. Вървеше напред, убедена, че действа както трябва, и установи телепатична връзка с Криселда. Призова я, съзнавайки, че с виковете си след Клодия сигурно вече е алармирала леля си, и предполагаше, че в този момент Валерия е забравила за проклетата си гордост и сигурно крои планове как да спаси дъщеря си. Веднага получи отговор, с който Криселда я предупреждаваше за опасностите и я съветваше много да внимава.

Анаид имаше намерение да ги изчака, но онова, което видя през пролуката на вратата, беше наистина отчайващо. Клодия беше бледа като платно и стенеше в просъница с все по-угаснал глас. Тялото й агонизираше, разтрисано от предсмъртни хрипове, а Одиш, без изобщо да се крие, я галеше по голата гръд и доволно си облизваше устните, от които се стичаха мънички розови капки, като перли. Беше кръв. Анаид може би щеше да понесе гледката, ако не беше съмнителното и очевидно кръвожадно поведение на Одиш, която с белите си елегантни ръце с дълги пръсти повдигна клепача, разтвори едното око на Клодия, вече зареяно в небитието, и опипа очната му ябълка с явното намерение да я изтръгне.

Трябваше да й попречи да го направи.

Интериорът на каменната колибка беше доста скромен. Обзаведена бе с маса с четири стола, голям сандък и легло, разположено до огнището. На пода бе захвърлен пуловерът. Анаид бързо огледа обстановката и реши да действа незабавно, разчитайки на изненадата.

Едно, две, три.

Връхлетя в малката колиба, като отвори широко вратата и мигом направи заклинание, с което угаси светлината на газеничето, висящо от една греда, и потопи всичко в непрогледна тъмнина.

Не искаше да гледа Одишката в очите. Знаеше, че ако я погледне, е загубена, затова потърси закрилата на мрака и започна зорко да следи всяко движение на противничката си, като зае стратегическа позиция и застана зад гърба на Одиш, така че бледият светлик на луната, в последната й четвъртина, да осветява силуета на врага, а да скрива нейното тяло, защитено от плътната сянка. За няколко секунди я обърка, почувства го. Одишката се сепна и хвърли Клодия на пода, след което насочи свиреп поглед към ъгъла на колибата, там, където Анаид се спотайваше. Анаид нямаше намерение да я напада, най-важното сега бе да печели време, за да спаси живота на Клодия.

— Криеш се, а? Да не би да се страхуваш от мен?

Анаид си забрани да я слуша. Гласът й бе кадифен и мек като ласка, едновременно примамлив и измамен. И наистина. Беше само подлъгващ ход, трик, за да разсее вниманието й, но Анаид не се хвана в капана. Уроците на Аурелия и тренировките с нея бяха свършили добра работа и я бяха подготвили за всякакви опасности. Щом усети, че е взета на прицел, Анаид се разгърна и се раздели на три. Одиш насочи към нея пръчицата си като шпага и я предизвика с язвителна реплика:

— Гледай ти! Владеела си бойното изкуство на клана на змиите.

Анаид не отговори. Усещаше силата на Одиш, която преценяваше докъде се простира действието на предпазния й щит. Беше могъща. Страховито могъща, а и тази остра миризма, която сега усещаше така близо и дразнеше сетивата й, на моменти се усилваше все повече и повече. Кроеше стратегически ходове за атака. Нападна я пак и този път, въпреки че отскочи встрани и се раздвои, Анаид не можа да избегне докосването на пръчицата и Одиш отвори отново скритата рана на крака й, онази, която бе получила при разчупването на камбаната, и сега, както и първия път, й причини остра болка.

Без да си даде почивка нито за миг и като я изненада, Анаид я атакува с атамето си — ножа с двете остриета, който служеше само за да очертава кръгове и да реже клони. Беше спонтанен жест, който обаче постигна целта си, почувства как ножът потъва в ръката на Одишката и чу нещо да пада на пода, но не намери за необходимо да провери какво е, нито доколко е сериозна раната, която бе нанесла. Одиш изкрещя и викът й отекна в нощта. Нямаше да е зле да припадне, това щеше да позволи на другите Омар да дойдат навреме.

Одишката се спря, дишаше тежко, стиснала ръката си. Беше бясна. Анаид чу шум от късане на плат. Правеше си турникет с парче от ризата си. Изглежда й беше срязала пръст или фаланга.

Анаид едва се движеше. Старата й рана кървеше и нямаше да може да издържи дълго. Не й оставаше нищо друго, освен да рискува, да заложи всичко на карта и да й нанесе последен решителен удар. Впрегна цялата си енергия и се хвърли срещу Одишката, но този път тя бе подготвена да я посрещне. Очакваше я. Надавайки вълчи вой, Анаид размаха атамето си и атакува, но когато се докосна до кожата на Одиш, атамето се пръсна на безброй парченца. Едно от тях се заби в ръката на Анаид и тя отстъпи няколко крачки назад, чувствайки се погубена.

И двете чуваха задъханото си пресекливо дишане. Дебнеха се взаимно, всяка очакваше следващата реакция, новата атака на противничката си.

— Ти се оказа много могъща змия.

— Не съм змия.

Анаид реши да говори. Няма да обръща внимание на лъжите й, нито да повярва в добронамереността на думите й, но поне ще се опита да я разсее и да я забави малко. Едва имаше сили да се движи. Отровата, онази болезнена отрова, която я разяждаше от дълго време, се беше активирала и се разпространяваше в останалите части от тялото й. Нуждаеше се от противоотрова.

— Тогава какво си?

— Аз съм вълчица. Името ми е Анаид, от рода Цинулис.

— От рода Цинулис? От рода на Селене Цинулис?

— Аз съм й дъщеря.

— Дъщерята на Селене?

Забеляза, че думите й произведоха изключително силен ефект върху жената Одиш. Нима не знаеше? Странно. Пристигането й на острова бе така гръмко огласено, а и делфинките изобщо не бяха от най-дискретните.

— Наистина ли си дъщерята на Селене?

— И внучка на Деметер.

— Аз съм Салма.

Анаид умираше от страх. Ако Салма разбере колко е безпомощна, ще й види сметката за секунда. Все пак беше успяла да я обърка. „Много добре, Анаид“ поздрави се сама. Одишката не е от камък. Хайде, какво чакаш, сложи пръст в раната.

— И как така толкова всемогъща вещица като Салма не знае, че дъщерята на Селене спи всяка нощ до Клодия?

Салма не отговори веднага. Задъхваше се. Беше объркана. Нещо й се изплъзваше, но дори да се чувстваше измамена или несигурна, успяваше да го скрие доста добре. Засмя се весело. Беше престорен, глух смях, но имаше способността да заличава обидата и да отпуска душата. Анаид се почувства измамно ободрена. Без да си даде сметка, нивото на адреналина й спадна, тя отслаби бдителността си и свали гарда. Именно това целеше Салма.

— Майка ти, Селене, ви предаде всичките. Изостави те по собствена воля.

— Не е вярно! — скочи като ужилена Анаид, забравила всичко, на което я бяха учили.

В тъмнината Салма се облизваше от удоволствие.

— И Селене обича кръвта като мен. Стреми се към безсмъртие и иска да остане вечно красива.

Анаид си запуши ушите, не искаше да слуша, но за беда беше чула достатъчно. Беше прималяла, краката й не я държаха, а Салма бавно се приближаваше към нея, вече можеше да усети парещия й дъх, плъзгаше лъстиво ръце по щита й и с измамна благост пробиваше защитата й. Тежестта в гърдите й се усили. Дишането й стана пресекливо, накъсано.

— Селене не те иска до себе си, отблъсква те, забрави те завинаги. Съжалява, че те е родила, и ме помоли аз да се погрижа за теб. Би искала кръвта ти да послужи за нещо.

Тялото на Анаид се сгърчи, разтресе се в силно ридание и тя падна на пода. Хищната ръка на Салма я сграбчи, заби нокти в гърдите й и с рязко движение изтръгна бронята й. Анаид вдигна глава с умоляващ вид и очите й срещнаха очите на Салма. Остра болка прониза вътрешностите й и тя падна в несвяст.

След известно време дойде на себе си. Колко ли беше минало? Час, минути, секунди? Не знаеше. Салма се караше с някого и крещеше. Да не би да бяха дошли другите Омар? Какво ставаше? Остана да лежи така, просната на земята, като се преструваше, че още е в безсъзнание, и наостри уши. Над тялото й се водеше яростна словесна престрелка. Салма беше разгневена, много разгневена.

— Ти ме излъга! Не ми каза, че дъщерята на Селене е в Таормина. Изолира я с твоето заклинание. Този проклет пуловер, който я защитаваше, после го използва и Клодия, затова не можах да я довърша.

Отговорът, който последва, подейства на Анаид като силен шамар. Беше Кристине Олав. Топлият майчински глас на Кристине.

— Това теб не те интересува, дърта вещице. Остави я.

— Да не би да се размекваш? Много сантиментална си станала.

— Прави каквото искаш с Клодия, довърши я, щом ти харесва, но ми върни Анаид.

— Ти я криеше, не позволи на никоя от нас да разбере къде е и я бранеше, както квачка пази пиленцата си.

— Искам я само за мен — настоя Кристине Олав.

Салма се изкикоти зловещо и смехът й отекна в малката колиба.

— Колко си смешна. Ще се пръсна от смях. Мен не можеш да ме излъжеш, вещице. Малката е нещо повече от обикновена Омар.

— Това не е твоя работа!

— Нима? Тук грешиш. Вече вкарах проклятието в тялото й.

Салма вдигна Анаид от пода и впи нокти в безжизненото й тяло.

— Остави я! — възнегодува госпожа Олав, като я хвана за ръката и се опита да я откъсне от Салма.

Анаид почувства как сърцето й се свива. Колкото повече Салма пиеше от кръвта й, а Кристине я дърпаше, толкова повече тялото й се сгърчваше, сбръчкваше се изсъхнало и се спаружваше. Издъхваше. Щеше да умре, без да разбере дали Селене я обича, дали госпожа Олав някога е изпитвала топли чувства към нея. Болката от това, че е необичана и предадена, беше по-силна от болката, че животът бавно се изцежда от нея. Внезапно тя скочи и изкрещя с цяло гърло, с всички сили, изтръгвайки се от пункцията на Салма и отблъсквайки ръката на госпожа Олав.

Беше експлозия от гняв, която бликна отвътре. Анаид поиска целият свят да се разтърси и да затрепери с болката й, земята да изригне и огънят да погълне Салма и Кристине, да ги изпепели заедно с нея самата и с нейната мъка.

Защо? Защо повече от всичко я болеше от това, че се чувства необичана, че напразно копнее да получи любовта на другите?

И тогава наистина земята потрепери. Разтърси се веднъж, после втори и трети път. Трусовете ставаха все по-мощни и по-унищожителни. Задрямалият вулкан Етна се беше пробудил и бълваше огън и лава. Глухият тътен, излизащ от кратера, смрази кръвта на Анаид. Салма и Кристине онемяха. Земята се разтваряше, образувайки огромни пукнатини, а керемидите на нестабилната колиба се чупеха и една след друга започнаха да падат. Анаид се хвърли към Клодия, притисна тялото й в прегръдките си и се търколи заедно с нея под леглото. Само след миг покривът се продъни, рухна целият и се сгромоляса секунди след като силуетите на две котки ловко бяха изскочили навън през прозореца.

Земята изригваше лава и огън и от недрата й внезапно се появи на повърхността странен блестящ предмет. Беше жезъл, изработен от злато.

Котката с тигровата окраска спря и се превърна в красива жена. Грабна лъскавия предмет и избяга с него.

Затрупана под развалините, цялата покрита с прахоляк и сажди, Анаид почувства как нечии силни ръце я вдигат във въздуха, опипват пулса й и й шепнат на ухото успокоителни думи.

— Живи са. Още са живи.

Гласът на Валерия беше последното, което чу, преди да загуби съзнание.