Глава двадесет и девета Пътят на слънцето

Анаид беше напълно изтощена. Беше летяла дни и нощи без почивка, спирайки единствено за глътка вода. Безтегловното й тяло беше отслабнало много. Дрехите й бяха измачкани и подгизнали, косите й — разчорлени, а кожата й напукана от вятъра.

Прелиташе над камбанарията на Урт и се натъжи, завладяна от носталгични чувства. Беше си мислела, че никога повече няма да чуе глухия й камбанен звън.

Минаваше полунощ, нейната къща беше заключена и нямаше жив човек вътре, а тя се нуждаеше от храна и от помощ. Крилете й сами я отведоха до дома на Елена, където на печката в кухнята винаги къкреше вкусна гозбица и винаги щеше да се намери легло за нея. Заудря с криле по капаците на прозорците, нетърпелива да си почине, да се излегне на мекия дюшек и да вкуси от топлата супа, но чу бебешки плач и се спря.

Да не е откачила?

Не може да се появи пред прозореца на Елена в този си вид на магьосница с криле.

Елена имаше седем деца и съпруг. Или децата вече бяха осем?

Анаид леко се спусна и кацна в двора. Видя, че вратата на плевника е полуотворена. Краката й не я държаха. Със сетни сили се добра до купата сено, струпана до кобилата, свлече се и падна в несвяст. Бавно, много бавно крилете й постепенно се превърнаха пак в ръце, а тялото й възстанови теглото си, но беше толкова уморена, че потъна в състояние на летаргия и спа дълбоко и безпаметно в продължение на часове.

В съня си видя тъмнокосо момче, което милваше лицето й и навлажняваше устните й с мокра кърпичка. После я целуваше по устата бързешком, за миг, достатъчен на Анаид да почувства как огън изгаря кожата й и да усети сладострастния вкус на езика му.

— Рок! — възкликна изненадана Анаид, като отвори очи.

Рок, хванат в крачка, скочи като ужилен.

— Познаваме ли се?

Анаид чистосърдечно се разсмя.

— Като деца сме се къпали голи в един и същи вир около милион пъти.

Рок пребледня и ужасно се смути. Анаид страхотно се забавляваше, като го гледаше как се притесни. Любопитното бе, че не изпитваше нито капчица срам.

— Ти и аз? Неее, не си спомням такова нещо…

— Я ме погледни по-внимателно.

Анаид откри лицето си от падналите кичури коса и Рок я позна по сините очи. Изумлението му беше огромно.

— Анаид! Какво ти се е случило?

Анаид понечи да му отговори, но се възпря:

— Предприех пътуване, много дълго и уморително. Нуждая се от храна и дрехи. Тук ли е майка ти?

Рок кимна в знак, че е разбрал, и се забърза да излезе.

— Почакай!

Момчето спря за миг и тя се втренчи изпитателно в него.

— Даде ли ми вода, докато спях?

Рок кимна и сведе очи, макар че Анаид не каза нищо, което би могло да го засрами.

— Благодаря ти.

По лицето на Рок се разля широка усмивка. Очите му бяха открити и прями, с цвят на пчелен мед, а косите — черни и къдрави. Беше хубав, наистина красив.

Когато той излезе, Анаид потръпна. Беше я целунал, без да я познае? Толкова ли се е променила?

Елена потвърди подозренията й:

— Анаид? Това ти ли си?

Едно пълничко бебе с розови бузки сучеше лакомо от гърдата й.

— Охо, още едно?

— Нали е много сладко? Толкова е красиво, че прилича на момиче и мислех да го нарека Росарио.

Анаид се превиваше от смях.

— Не, моля те, недей. Ще те прокълне, а нямаш представа колко са нещастни духовете.

— Не и след като го нарекох Рос…

Рос сучеше с огромно удоволствие и нищо друго не го интересуваше. Анаид въздъхна:

— Отново у дома.

— Хубавата ми тя, толкова си пораснала… Вече си станала по-висока от мен! И какви крака, нека ти се порадвам, по-дълги са от тези на Селене. А косата ти, истинска грива! Колко е объркана! Трябва да ти я измия.

Анаид се остави на блаженството да се чувства обичана.

— Цяла седмица не съм хапвала нищо.

Елена се ужаси:

— Защо не ми каза веднага? Рок! Донеси едно косидо10. Бързо, хайде, не се бави!

Косидото на Елена — каква благодат! Балсам за душата. „Действа като възстановяващ лек, способен да възвърне силите и на мечка след зимен сън“, помисли си Анаид, докато вкусваше с наслада от сланината, зелето, нахута и бульона. Не само че стомахът й го понесе добре, но я изпълни и с чувство на доволство и благодарност.

Анаид яде и спа, спа и яде. После реши да се изкъпе, но… нямаше какво да си облече. Дрехите на Елена й бяха големи.

Рок беше този, който, с око на експерт, изчисли ръста й.

— Същият номер като Марион.

И се върна много скоро с цял комплект, последен писък на модата.

— Излъгах я, казах й, че ми трябват, понеже съм замислил изненада и подготвям купон с маскен бал. Идеята много й хареса.

Анаид, с измита и изсушена коса, се намъкна в бельото на Марион, натъпка се в тесните й дънки и си сложи нейната рокличка топ.

Рок изрази одобрението си, като подсвирна от възхищение.

— Най-добре ще е Марион да не те вижда. Стоят ти по-добре, отколкото на нея.

На Анаид й се искаше да се порадва на отражението си в огледалото, но нямаше време за губене. Елена я чакаше в библиотеката.

Намери я да трупа книгите една върху друга, на купчини. Беше напрегната и Анаид още от вратата усети раздразнението й. Щом я видя да влиза, мигом извърна глава, за да избегне погледа й. Това беше най-лошото. Веднага разбра, че Елена крие нещо от нея.

До момента всичко беше вървяло прекалено добре и определено бе обезпокояващо. Обикновено най-лекият път е и най-измамният. Затова Анаид, калена в люти битки, реши да се включи в играта на Елена и да се прави на ударена.

— Изчакай ме малко, ей сега свършвам — рече й Елена, без да вдига глава от бележника си със заглавията.

Анаид седна на стария дървен стол, върху който като дете бе прекарала безброй вечери в четене. Чу как Елена затвори бележника си, вдигна поглед, внезапно си запуши устата с ръка, потискайки вика.

Анаид я погледна изплашена.

— Какво има?

Елена се държеше много странно. Задъхваше се от вълнение и постави ръка на гърдите си, сякаш сърцето й щеше да изскочи.

— А, не, няма нищо, извини ме, откак се случи това с майка ти, никак не съм добре и сега, като те видях…

— Да не би да те изплаших? — попита Анаид и приглади дрехите си, по-безсрамни и по-дръзки от всичко, което някога си бе слагала.

— Да… като те видях… осъзнах, че… Същата си като Селене… Поглеждала ли си се в огледалото?

Не, Анаид не се беше поглеждала. Нямаше навика да го прави, а и от един месец насам не беше виждала отражението си никъде.

С поверителен вид Елена прошепна:

— Свиках Съвета на магьосниците за тази нощ. Гая и Карен са нетърпеливи да чуят историята ти.

Анаид кимна с разбиране, погледна си часовника и се извини.

— Трябва да мина през вкъщи, за да видя дали не е останал малко от мехлема на Селене. Нещо друго трябва ли ми? Това ще е първото сборище на клана, на което ще присъствам.

— Необходими са ти само атамето, глинената ти купа и пръчицата.

Анаид записа всичко на дланта си и се изправи припряно. Елена я задържа за миг.

— Анаид, ела да вечеряме у дома. Ще те чакаме. После ще прелетим заедно до горската поляна.

— Ще дойда — излъга Анаид.

И излезе, като благодареше, че Елена не може да чете мислите й. До тази среща ловко бе заобикаляла всички директни въпроси, които й беше задавала относно завръщането й в Урт. Отговаряше уклончиво и се боеше да не би Елена да се обади на Криселда по телефона. Или обратното.

Но се беше случило.

Беше минал само един ден, а Елена вече знаеше за бягството й и сигурно бе получила нареждане да я задържи, докато не дойде Криселда. Или да намери някоя друга Омар да я придружава, която да поеме тежката задача да елиминира Селене. Дали няма да е самата Елена? Или любимата й приятелка Карен? Или заклетият й враг Гая? Само при мисълта за това на Анаид й се обърнаха червата.

Стигна пред вратата на дома си и направо се закова. Ама че гадост, ключовете! Връзката беше останала в Таормина. Откъде, по дяволите, да намери дубликати от ключовете на къщата? Внимателно огледа всички врати и прозорци, но беше невъзможно да влезе вътре, нямаше откъде да проникне. Сега установи, че бе живяла в истинска крепост. Седна на прага на външната врата, като се тюхкаше за лошия си късмет.

Леля Криселда така и не й каза кой бе заключил вратата, след като тя напусна къщата в три часа през нощта, както си беше, без багаж и без подготовка.

След час Карен, добрата Карен, се появи с ключовете, цяла-целеничка. Изпращаше я Елена. Анаид се трогна от жеста и се остави да я обсипе с целувки, прегръдки и похвали. Но остана непробиваема за всичките й въпроси, с които я засипваше, и си даде сметка, че и тя я гледа по същия странен начин. Карен настояваше да влезе в къщата с нея. Светна лампите и я въведе да й я покаже.

— Аз лично се погрижих да я поддържам чиста и заключена. Знаех, че ще се върнете.

— Кои ние?

— Ти и Криселда… и Селене, разбира се.

— Благодаря ти, Карен, майка ми те има за най-добрата си приятелка.

Анаид забеляза ефекта, който думите й произведоха върху Карен.

— Анаид, аз… аз много обичам Селене.

— Аз също.

— Но… понякога хората, които най-много обичаме, се променят или… или не са такива, каквито сме си ги представяли.

Анаид започна да се изнервя.

— Да, да, вече си дадох сметка за това — съгласи се тя.

Карен обаче не издържаше повече. Хвана Анаид за раменете и разкри душата си пред нея:

— Анаид, майка ти пречеше на растежа и на развитието на способностите ти.

— Как?

По някакъв начин, интуитивно, този път Анаид разбра, че Карен говори истината.

— С лекарството, с онзи сироп, който те караше да пиеш и който аз изобщо не съм ти предписвала. Той е задържал способностите ти и едновременно с това е бил мощен блокатор на хормоните ти за растеж.

Анаид се разстрои. Нищо и никой не можеше да я извади от равновесие, беше си го забранила, но този път Карен я обърка.

— Грешиш.

— Не, Анаид, не греша. Не знаем защо, но го направи.

Анаид се бореше с неистовото си желание да избухне в ридания или да се хвърли в прегръдките на Карен. Не можеше да си позволи да прояви слабост. От яд и болка си прехапа устните до кръв.

Значи Селене я е тормозила толкова години, като я караше да вярва, че забавеният й растеж се дължи на естествени причини? Селене я е лишавала от способностите й, знаейки, че ги притежава?

Не. Не искаше да слуша. От самата мисъл за това блокираше, а тя трябваше да бъде с напълно бистър, трезв и гъвкав ум, непомрачен от омраза или озлобление. Безусловно трябваше да обича майка си, за да успее да й се притече на помощ и да я спаси. Ако тя загубеше вяра в избраницата, кой друг щеше да е способен да окаже нужния отпор.

— Между другото, трябва да знаеш, че докато те нямаше, някой е изплатил ипотеката върху къщата. Това са много пари, Анаид.

Карен кършеше ръце, крайно изнервена. Чувстваше се виновна. Да прехвърля тежкия товар върху плещите на Анаид, беше начин да освободи самата себе си от болката.

— Съжалявам, Анаид, но бях длъжна да ти го кажа.

Въпреки това Карен излезе от къщата с наведена глава.

Изобщо нямаше вид на човек, освободил се от какъвто и да било товар. Тъкмо напротив, само беше прибавила още: мъката на Анаид.

Анаид остана сама, преглътна сълзите си и нахълта в стаята на Селене. Трябваше да се хване за нещо. Имаше нужда да почувства, че майка й я обича. Отвори чекмеджетата, обърна шкафовете, изхвърли всичко от гардероба, отчаяно търсейки да намери доказателство за обичта й, за да се хване за него като удавник.

И наистина го намери, откри го в стара кутия от обувки, върху която Селене бе написала с островърхи букви: „На скъпата ми дъщеричка Анаид“.

В нея пазеше млечните й зъбчета, поставени в седефена кутийка, чифт миниатюрни лачени обувчици, които вероятно бяха първите в живота й, и медальон със сребърна верижка.

Анаид с треперещи пръсти потърси механизма за отваряне на медальона. Най-сетне успя. И докато го съзерцаваше умилена, почувства как от тревогата й не остава нито следа.

В едната половинка на медальона имаше нейна снимка като дете. В другата — червен кичур от косата на Селене. При затваряне нейният образ и косичката на майка й плътно се допираха и оставаха така слети.

Анаид си пое дъх, намерила най-сетне търсеното удовлетворение, и си окачи медальона на врата, до кожената торбичка, в която държеше атамето си и пръчицата, точно до сърцето.

Погледна си часовника. Не можеше да чака нощта. Трябваше да се свърже с духовете, преди да е станало прекалено късно.



Стаята й тънеше в непрогледна тъмнина, но тя им нареди да се покажат, извика им, призова ги, като им се молеше да се явят. Всичко беше напразно до момента, в който най-накрая получи отговор от хриплив глас, който се долавяше слабо. Рицарят и дамата се извиняваха, че не могат да се явят пред нея. Кристине Олав ги беше проклела, обричайки ги да останат безлики. Анаид, ядосана, развали черната й магия.

— Аз, Анаид Цинулис, ви заповядвам да си възвърнете лицата и говора и отново да сте такива в света на духовете, където сте обречени да изтърпите наказанието заради греховете си — мълвеше тя и махаше с брезовата си пръчица.

Смаяни и невярващи, дамата и рицарят се явиха пред нея. Изненадата им бе искрена:

— О?! Нашата красива дама. Това наистина ли сте вие?

— Невиждано е вашето могъщество, щом сте способна да неутрализирате заклинанието на Одиш!

Анаид обаче нямаше време да слуша ласкателствата, тъй щедро раздавани от духовете.

— Дошла съм да изпълня клетвата си и да ви дам покоя, който ми поискахте, но преди да го сторя, настоявам да призовете Деметер.

Дамата и рицарят се спогледаха с доволна усмивка на лицата и изчезнаха едновременно. Анаид нетърпеливо зачака. Скоро се върнаха с радостна новина:

— Деметер е готова да се срещне с теб. Ще те чака в пещерата по залез-слънце. В часа, когато последният слънчев лъч се скрива зад короните на горските дървета.

Анаид беше разочарована.

— Мислех, че ще дойде с вас.

— Млада красавице, мъртвите определят условията на срещите, а не обратното.

— Не е лесно да си уговориш среща с тях.

— Някои отказват, не искат да се връщат.

Анаид ги накара да млъкнат с рязък жест:

— Добре, добре. Веднага щом говоря с Деметер, ще изпълня желанието ви.

— Но, красива госпожице… несправедливо е.

— Моля ви, прелестна… девойко, направете го сега…

Равнодушна към молбите им, Анаид реши, че трябва да ги накара да размислят за предателското си поведение.

— А, така ли? А кой издаде на Кристине Олав къде съм?

След което на мига изчезна от стаята и ги остави потънали в размисъл.



Анаид стигна до пещерата точно в уречения час. Беше неспокойна и се оглеждаше на всички страни, потрепервайки от играта на сенките, неволно предизвикани от светлината на газовата й лампа. Очертанията на сталактитите и сталагмитите се удължаваха, придобиваха страховити форми и във всяка от тях й се струваше, че вижда сянката на баба си.

Деметер обаче се появи под неподозирана външност.

Вълчицата, великата вълчица със сива козина и с мъдри очи изникна от дълбините на пещерата и я поздрави с вой.

Анаид я позна, поиска да я прегърне, но вълчицата се дръпна встрани и й проговори на вълчи език:

— Очакват те, Анаид, няма време за губене. Аз ще те браня от тях.

— От кои?

— Няма значение, те знаят, че ще се опиташ, но ти не поглеждай назад. Аз ще бъда с теб и ще ти пазя гърба. Сигурна ли си, че искаш да опиташ?

— Да.

— Трябва да тръгнеш още тази нощ и да следваш пътя на слънцето. На смрачаване ще възседнеш последния слънчев лъч и с него ще проникнеш в света на мрака. Не се бой, аз ще ти покажа как.

Анаид чупеше ръце, силно притеснена.

— Трябва да знам, мама предаде ли ни?

Вълчицата не отговори на въпроса й.

— Ще се върнеш, със или без Селене, на зазоряване, с първия слънчев лъч. Запомни това добре, понеже, ако не го направиш, ще останеш завинаги в плен на тъмнината.

— Как да разбера дали Селене е една от нас?

— Не търси сигурност, преди да си поела риска. Ще трябва сама да решиш. Ще бъде трудно, ще бъде тежко, но решението трябва да е твое и само твое. А сега ме последвай и запомни — не поглеждай назад.

Анаид тръгна тичешком след старата вълчица, която навлезе в гората, като с безпогрешен усет избираше най-преките и най-късите пътечки. Усещаше надвисналата опасност, как я дебне зад гърба, как я обгражда и свива обръча около нея. Чувстваше нечии пронизващи очи да я изгарят и следят иззад листата на дъбовете, чуваше измамни гласове, които я зовяха шепнешком и я подканяха да спре, изпитваше властно желание да се обърне, но не го направи. Двете стигнаха до горската поляна точно в мига, когато последният слънчев лъч вече чезнеше и потрепваше в прощални гаснещи светлинки.

— Сега! Качвай се на него! — заповяда й вълчицата.

Зад гърба й отекна оглушителен рев. Анаид се закова на място, вълчицата водеше люта борба, яростно ръмжеше, виеше, отбраняваше се, отбраняваше нея срещу някого, който се опитваше да я хване и да я спре. Анаид се поколеба, искаше й се да помогне на баба си, да се изправи срещу опасността без страх, лице в лице, но си спомни предупреждението на Деметер, сети се, че тя е дух, и не се поддаде на любопитството си.

— Хайде, давай! Сега! — извика Деметер.

Внучката се подчини на заповедта на вълчицата, скочи върху слънчевия лъч, който се потапяше все по-надолу и се врязваше в земята. Анаид, с дългата си коса, която блестеше на слънцето, възседна последния лъч и заедно с него потъна в мрака.

Загрузка...