Кланът на вълчицата

Глава шестнадесета Най-после Сицилия

Анаид мина през автоматично отварящите се врати на аерогарата в Катания, замаяна и задушавана от жегата, многолюдната тълпа и шума на високоговорителите. След нея леля й Криселда подтичваше, повдигнала дългата си пъстра рокля, за да не се спъне, и пухтеше тежко, правейки неимоверни усилия да я догони. Анаид искаше да отиде възможно по-бързо в Таормина и още със самото пристигане да потърси Валерия Кроче. У дома си в Урт, под зоркия поглед на призраците, не беше посмяла да разпитва и да се рови за подробности.

По време на пътуването Криселда й беше казала всичко, което знаеше за семейство Кроче. Валерия, по професия морски биолог, беше обаятелна личност, много силна и влиятелна, родоначалник и властелин на клана на делфинките. Жените от голямото семейство Кроче бяха могъщи и някога в миналото били обвинени, че са се вдигнали срещу жените Фатта, другия род на острова, които оспорвали първенството на делфините и успели да наложат господството си над враните. Сицилианските магьосници, първоначално главно от гръцки произход, сега принадлежаха към клон от етруско племе, прославено с гадателските си умения. Етруските бяха способни да изтълкуват всеки знак, и най-малкия признак, облаците, ветровете, морските течения, извивките на птичия полет, бяха особено вещи в разчитането на знаците на животинските вътрешности и на огнените пламъци.

Анаид се питаше каква ли е Валерия и дали ще е трудно да се сближи с нея. Ако разполагаше поне с нейна снимка, ако знаеше телефона й…

Оказа се обаче, че не е необходимо. Очакваше ги голяма изненада. Валерия Кроче беше сред посрещачите, на няколко крачки от бариерата в салона на летището, сред тълпата от близки и роднини.

— Ти ли си Анаид? Анаид Цинулис? — обърна се към нея жена с черни очи и със загоряло от слънцето лице, която ухаеше на йодни изпарения и водорасли.

Анаид веднага се сети, че е Валерия.

— Как разбра, че пристигаме?

Криселда възкликна, малко объркана, но с радост:

— Наистина ли си Валерия? Толкова млада? Не мога да повярвам!

Анаид също беше изненадана, но и силно озадачена. Никой освен нея и Криселда не знаеше кой полет ще хванат и закъде ще пътуват. Откъде, по дяволите, беше така добре осведомена?

Валерия нервно хвана двете под ръка и ги поведе към паркинга, където ги чакаше дъщеря й, разположена с отегчен вид на задната седалка на „Нисан“, който се тресеше от музиката, пусната до дупка.

— Научихме за пристигането ви от предзнаменованията. Снощи разгадахме знаците и разбрахме, че Анаид ще успее да дойде в Катания — поясни шепнешком тя, като се оглеждаше на всички страни, за да се увери, че в радиус от десет метра няма кой да ги чуе.

— Да, но… точния час? И с кой полет? — изненада се Анаид.

Криселда съобрази по-бързо. От уморения вид, изписан по лицето на Валерия и от явното отегчение на момичето, схвана съвсем точно истинското положение.

— Сигурно сте ни чакали целия ден?

— Така е, но си заслужаваше усилията — потвърди Валерия усмихната. — Анаид, запознай се с дъщеря ми Клодия.

Клодия не изглеждаше толкова сърдечна като майка си, макар от километри да си личеше, че изпитва страхопочитание към нея. Затова протегна формално ръка на Криселда и се усмихна пресилено на Анаид.

— Добре дошли.

Валерия я чукна по главата с кокалчетата на пръстите, без да й трепне окото.

— Що за маниери! Така ли посрещаш приятели, изпаднали в беда? Така ли им засвидетелстваш уважение? И им оказваш гостоприемство?

Клодия с мъка преглътна гордостта и самолюбието си, а Анаид улови в полет как стрелна майка си с мрачен поглед, натежал от упреци. Целуна ги хладно и всички се качиха в колата. Валерия седна зад волана. Анаид се вгледа в добре оформените й мускулести ръце. Бицепсите й, лъснали от пот, потрепваха и се издуваха при маневрите. Всяко движение на Валерия излъчваше енергия и сила.

— Съжалявам, че не мога да ви предложа да хапнем някъде и да се поразходим. Ще заобиколим Катания и ще тръгнем по шосето край брега. Няма да се успокоя, докато не стигнем у дома.

Анаид и Криселда се спогледаха озадачени.

— Какво става? — попита Криселда.

— И аз бих искала да знам. Цели два месеца не можахме да установим контакт с вас.

Криселда подскочи на седалката.

— Как така?

Валерия изцъка с език:

— Точно от това се опасявах. Значи не сте го направили вие нарочно?

Анаид не проумяваше нито думичка. Криселда остана с отворена уста, втрещена.

— Ясно. Сега разбирам. Не получавахме никакви известия. Смятахме, че е от предпазливост, някаква мярка за безопасност.

— Обяснете ми, моля ви — обади се Анаид, която продължаваше нищо да не вдява.

Валерия започна с онова, което й бе известно:

— Откакто изчезна Селене, вие бяхте скрити под похлупака на камбаната.

Криселда поясни на Анаид:

— Понякога, когато жените Омар смятат, че са в опасност, се укриват в затворено пространство, търсят сигурност в защитна камбана, която ги изолира и предпазва. Тогава връзката с тях е невъзможна и никой не може нито да пробие навън, нито да проникне вътре в нея, ако не се развали магията. В нашия случай обаче никоя от нас не е правила магия за защитна камбана.

Валерия засили глождещите ги съмнения:

— Нито пък ние. Значи е била някоя Одиш и очевидно трябва да го е сторила много успешно.

Анаид се удари по челото.

— Камбаната! Ами да, разбира се! Счупих я на излизане от долината.

Валерия я погледна недоверчиво.

— Ти ли?

Криселда потвърди:

— Никой не й е обяснявал как се прави, но тя бе твърдо решена да преодолее всичко по начертания си път.

Валерия подсвирна с искрено възхищение.

— А Одиш? — побърза тя със следващия си въпрос.

— Разкрихме я навреме — въздъхна облекчено Криселда. — Подвизаваше се под името Кристине Олав и вече беше затегнала примката около врата на Анаид.

Напрегнатите черти на лицето на Валерия се отпуснаха. Тя се обърна към Криселда, седнала на предната седалка до нея:

— Предзнаменованията не известяваха за твоето пристигане.

Криселда почувства тежестта на годините и на днешния уморителен ден.

— Аз самата не знам как успях да стигна дотук.

Валерия прояви любопитство:

— Какво стана, Анаид? Проблеми ли имаше? Сигурно си имала нужда от Криселда?

Анаид призна, че без леля си Криселда не би могла да се качи на самолета.

— Да, не ми даваха да сменя датата на полета.

— Ето защо Криселда те е последвала. За да ти помогне да дойдеш.

— Искаш да кажеш, че съдбата ми е била предопределена и е трябвало да дойда дотук?

— Точно така.

— И леля Криселда е подпомогнала да се сбъдне предначертаното?

— Ха така! Добре ме подредихте — възропта Криселда, — значи аз съм просто част от съдбата на племенницата си? Хубава роля ми отредихте, няма що!

— О, не, извинявай, не исках… — заоправдава се Анаид.

Но не можа да довърши изречението си. През прозореца на колата пред очите й се разкри величествена гледка — сивосинкава шир, меко постлала земята докъдето поглед стигаше, като поле, изпъстрено с цветчета от метличина, трепкащи при всеки повей на вятъра. Беше… Това бе морето. Анаид никога преди не го беше виждала.

— Морето! — не можа да се въздържи и възкликна тя.

Свали стъклото на прозореца, за да го вижда по-добре.

Остана поразена от наситения мирис на селитра, както и от писъка на чайките, тези крадливи морски разбойници, които кръжаха над мачтите на рибарските корабчета, пуснали котва в пристанището, и си оспорваха коя ще грабне по-голямо парче от улова им. Анаид можеше да разбере кресливата им битка за плячка, но предпочете да не ги удостоява с повече внимание, а да се отдаде на съзерцание и да се наслади на изчистеното спокойно пространство.

— Никога ли преди не си виждала морето? — попита я Клодия, която не можеше да повярва.

Анаид се почувства неловко. Сигурно беше единственото същество на земята, което не знаеше какво е това море. Всичките й познания по география се свеждаха до наученото от книгите, телевизията и компютъра. Сега си даваше сметка, че не беше излизала от Урт — малкото късче свят, закътано сред планините. Майка й и баба й никога не й бяха позволявали да пътува с тях.

Никога не беше виждала цвета на морето, не беше чувала шума на вълните, шепота им, когато се разбиваха в скалите на свечеряване, не беше вдишвала мириса на йод и на пясък, примесен с дъх на лавандула, на мащерка и на жълтуга. Анаид приветства средиземноморските ухания, наситени и извиращи от дълбините на природата. Радваше се на боровете и на дъбовете, още топли след свечеряването, и изпитваше неудържимо желание да се разхожда сред дърветата, да потъне в сладострастните аромати на горите, изпълнени с живот.

Валерия я откъсна от замечтаното й съзерцание, като насочи вниманието й отново към морето и й показа рядко срещаната гледка, разкрила се пред очите им през прозореца на колата.

— Виждаш ли онези островчета, ей там?

Да, Анаид ги виждаше, бяха само на няколко метра от брега.

— Това са скалите, хвърлени от циклопа Полифем, разгневен на Одисей, когато разбрал, че е избягал от пещерата му.

Потръпваща от вълнение, Анаид погледна към каменните грамади, които й сочеше Валерия. Тъмните сенки на процепите в скалата подсказваха наличието на скривалища, на заслони и пещери. Значи това беше брегът, където, според Омир, заседнал корабът на Одисей?

— Ако имаме време, ще ти покажа митичния проход между Сцила и Харибда6, в пролива Месина.

— А тази крепост там, в далечината? Каква е? — посочи Анаид развълнувана.

— Клодия, защо не й разкажеш малко за историята на местата, през които минаваме?

Клодия посрещна идеята на майка си с такава кисела физиономия, все едно й предлагаше да ходи върху нагорещени въглени. На Анаид й стана неудобно. Валерия се престараваше и я засипваше с внимание, сякаш животът й зависеше от това и, естествено, така само предизвикваше омраза у Клодия, която демонстрираше досадата и неудоволствието си с всеки свой жест и с цялото си поведение. Тя я погледна с явна неприязън и задекламира:

— Тук, на този бряг, пристигнали първите гръцки заселници, които основали града Наксос, съвсем близо до Таормина. Имаме вила на брега, Таормина е прочута с гръцкия си амфитеатър в подножието на Етна, съградена е върху хълма и е била сицилиански град, наричан Тауроменио.

От тона й се излъчваше такова нежелание, толкова дълбока и нескрита антипатия, че Анаид предпочиташе да не я слуша.

— Благодаря ти много, но съм страшно уморена и искам малко да подремна.

Затвори очи, но секунди преди да се намести в най-удобното положение, успя да забележи, че беше направила услуга на Клодия, като я освободи от задължението да се занимава с нея. Момичето, мургаво като майка си, но с къдрава коса и пръсти, отрупани с пръстени, си сложи слушалките на уокмена и като си тананикаше тихичко някаква мелодия, мигновено и напълно забрави за гостенката си.

Анаид се натъжи. Още първия път, когато Селене възторжено й бе говорила за Клодия, беше посрещнала ентусиазма й сдържано и с голяма доза песимизъм и ето че предчувствието й не я бе излъгало. Не се харесваше особено на хората от нейната възраст. Опита да заспи, но не можа. Валерия разговаряше шепнешком с Криселда и Анаид със затворени очи се преструваше на заспала, ала всъщност ги слушаше, наострила уши, така както я беше учила Криселда.

— Стават все по-нахални и по-дръзки, положението вече е направо отчайващо — говореше Валерия. — Откакто Селене изчезна, вече са погубили седем момичета и три бебета.

— А Салма? Истина ли е, че отново се е появила?

Валерия кимна утвърдително.

— Видели са я на четири различни места. Единия път тук, на острова. Точно днес ми го казаха.

Криселда потрепери.

— Значи не е изгоряла.

— Не. Сама го е инсценирала. Само Омар са дали жертви.

— Къде ли се е крила през всичките тези години? И защо точно сега излиза на бял свят?

— Повече от очевидно е. Това е нейният звезден миг. Чакала го е цяла вечност.

Гласът на Криселда беше дрезгав, хриплив:

— Единствената, която остана незасегната от камбаната, беше детето, Анаид. Успя да се свърже със Селене и не изпадна в апатия.

— А оная Одиш?

— Беше я оплела в мрежите си, беше я омагьосала, за да й се хареса, но не успя да приспи бдителността й.

— Странно.

— Анаид на два пъти ни обвини, че бездействаме, че сме равнодушни.

— Нищо ли не опитахте да направите? — попита Валерия с укор в гласа.

— Нищо. Загубихме цели два месеца — самообвини се Криселда. — Като си помисля, че Карен, Елена и Гая продължават да са там и в онова състояние…

— Скоро ще излязат от него, няма начин — пророкува Валерия.

— Мислиш ли? — На Криселда все още не й се вярваше.

— Щом онази Одиш върви по петите на Анаид, а Анаид е пробила обръча, те пак ще се опитат да ни изолират, но този път няма да им се дадем.

„Има логика“, помисли си Криселда, но още не можеше да си избие от главата мисълта за непростимото си бездействие, нито неприятното чувство за вина.

— Какво направихме през тези два месеца — разкайваше се тя. — Нищо. Изобщо не разпитахме, не разследвахме, не разбрахме накъде е тръгнала Селене.

— Нищо ли не открихте? Поне някакъв знак, някаква следа, дори и най-незначителната наглед?

— Нищичко.

— Това също е диря.

— За нещастие, да.

Последва красноречиво мълчание, което продължи около минута. Валерия търсеше потвърждение за лошото си предчувствие.

— Сигурни ли сте?

— Напълно. Селене не искаше да тръгнем по следите й.

— Нали каза, че момичето е успяло да се свърже с нея.

— Успя да проникне в едно празно пространство, свързващо двата свята.

— Тя сама?

— Да, и то без никой да я води. Селене обаче я отблъсна.

Валерия се обърна към Анаид, която се преструваше на заспала, но, изглежда, леко несъзнателно помръдване все пак я накара да бъде нащрек.

— Тогава… Анаид е… ключът към решението?

— За момента тя е единственият ни шанс.

— Какво знае?

— Много малко, почти нищо, но бързо схваща и се учи.

— Прекалено бързо. Слушала ни е през цялото време. Нали така, Анаид?

За миг Анаид се поколеба. Не си заслужаваше да отрича очевидното. Отвори очи и кимна.

— Съжалявам. Вече не знам какво трябва и какво не трябва да слушам.

— Ти какво мислиш по въпроса? — неочаквано я попита Валерия от упор.

Анаид не се забави, имаше готов отговор:

— Ако още в Урт бяхме действали бързо, за да намерим Селене, и ако бяхме предали нашата увереност на другите Омар, вероятно жените Одиш нямаше да посмеят да бъдат толкова дръзко смели.

Криселда замръзна изумена, а Валерия — силно изненадана.

— И какво предлагаш? Някакви идеи?

— Да освободим Селене възможно най-скоро, вместо да умираме от страх и да се мъчим да се скрием зад смешните си щитове.

От притеснение Криселда получи пристъп на кашлица.

— Извинявай, Валерия, понякога се изхвърля и говори глупости.

— Тя ме попита — Анаид зае отбранителна поза.

— Ти нямаш нужната подготовка, дори не си посветена. Как се осмеляваш да чертаеш стратегии? Как имаш нахалството да поучаваш водачката на клан! — скара й се Криселда.

Валерия натисна педала за газта и включи на пета скорост.

— Успокой се, Криселда, напълно съм съгласна с Анаид. Има само един проблем.

Анаид затаи дъх.

— Какъв?

— Трябва незабавно да я посветим.

— Преди твоята дъщеря?

Валерия крадешком погледна Клодия, с крайчеца на окото си и без да се обръща. Тя, както винаги, мислеше само за любимата си музика.

— Да, тя е моя дъщеря, но аз не съм сляпа. Нуждаем се от Анаид. Клодия може да почака.

Анаид се чувстваше напълно изтощена. Беше натрупала умора от двете безсънни нощи и от свръхнапрежението от цял куп неприятности. Делеше една стая с Клодия и би било нормално да си побъбрят малко преди заспиване, но истината беше, че заспа като заклана само като помириса възглавницата. При други обстоятелства би направила усилие да остане будна и да разговаря с другарчето си, обаче Клодия беше толкова открито враждебна, че нямаше никакво намерение да се преструва и да търси приятелството на човек, който очевидно не го желаеше. Не изпитваше никакви угризения. Отгоре на всичко наистина имаше нужда от почивка.

Потъна в дълбок, здрав и укрепващ сън до сутринта, когато болката в крака й я зачовърка и тя се пренесе в неспокойното полубудно-полузаспало състояние. В кошмара си отново се блъскаше в невидимата бариера на защитната камбана и пак чувстваше острата, пронизваща я като нож болка. Събуди я шум от удар, който дойде откъм прозореца. Отвори очи и още замаяна видя как Клодия скача от градината, напълно облечена. Стаята, с изложение на юг, беше на първия етаж на стара къща, оградена отвсякъде с дебели каменни стени. Момичето се бе изкатерило по клоните на черешовото дърво, което растеше в двора, точно до прозореца.

Зазоряваше се. Слънцето тъкмо протягаше първите си лъчи и Клодия, свикнала да действа безшумно, тихо се съблече и кротко се пъхна под прохладните чаршафи на леглото си.

Анаид не се сдържа и я попита:

— Къде беше?

Клодия подскочи, като човек, хванат на местопрестъплението.

— Шпионираше ли ме?

„Тъпачка“, помисли си Анаид.

— Събуди ме, като влезе.

— Брей, та ти си имала много остър слух!

— Защо влизаш през прозореца?

— А ти как мислиш? Майка ми не ми дава да излизам.

Анаид се почувства длъжна да я предупреди:

— Изпили са кръвта на седем момичета като нас.

Клодия се изсмя.

— И ти им вярваш?

— Дойдох тук, за да избягам от една Одиш.

Клодия обаче не изглеждаше впечатлена от факта.

— Така твърдят те.

Анаид не се засегна от подигравателния й тон.

— Слушай, няма да те изпортя, но не съм и идиотка. Трябва да внимаваме и да вземем предпазни мерки.

— Нима? И какви по-точно?

— Да използваме защита и никога да не излизаме сами.

Клодия стана неспокойна.

— Тя вече знае, нали?

— Какво да знае?

— Ами това за щита. Мама ти е казала да ме следиш и да й кажеш, когато си го махам.

— Свалила си защитния щит?

— Да не искаш да ходя цял ден с това подобие на ортопедичен колан!

Анаид имаше две възможности: или да обясни на Валерия, че дъщеря й е безразсъдна глупачка, или нищо да не казва. Ако запази мълчание, отговорността за постъпките на Клодия ще се стовари върху нейната глава.

Ако каже, ще си остане завинаги най-обикновена гадна доносница.

— Добре. Прави каквото искаш, не ме интересуваш — промърмори тя, обърна й гръб и се помъчи отново да заспи.

Клодия пожела да разбере какво означава това:

— Ще докладваш ли на шефката?

— Няма.

— Тогава какво искаше да кажеш, ако мога да знам?

— Това, че ако ти харесва да си осмата жертва, си е твой проблем.

И Анаид се обърна на другата страна, като вътрешно злорадстваше. Ако не я беше уплашила, то поне й бе дала материал за размисъл.

Клодия направи ядно движение с ръка, като изпъна предизвикателно безименния си пръст, и също й обърна гръб.