Кланът на вълчицата

Глава седма Откритието

Анаид не можеше да повярва.

— Селене ли е избраницата от пророчеството?

Криселда се усмихна с гордост, докато с наслада поглъщаше поредния бонбон с пълнеж от кутията, която беше донесла Анаид. Беше много вкусен.

— Така сочат звездите. Кометата извести скорошното й пристигане, метеоритът падна в долината, а съвпадът на небесните тела всеки момент ще настъпи. Червената й коса и способностите й са отличителни белези, които не могат да се сбъркат.

— Отдавна чувствах, че Селене е различна, много различна…

— Аз съм леля на избраницата, а ти си нейна дъщеря.

Чест е да принадлежиш към нейния клан, към клана и към рода й.

Анаид повтори току-що заучения си урок:

— Аз съм Анаид, дъщеря на Селене, внучка на Деметер, от племето на скитите, от клана на вълчицата, от рода Цинулис.

Изрече го високо, за да го внуши сама на себе си и да го асимилира. Всичко беше толкова ново за нея, че недоверието не я напускаше двайсет и три часа от денонощието.

— Ако можеше да те види майка ти… — прошепна леля Криселда развълнувана, но тутакси очите й помръкнаха, забулени в мъгла.

Анаид забеляза.

— Значи… Селене не е избягала с Макс?

— Вероятно Макс дори не съществува.

— Напротив, съществува. Знам телефонния му номер.

— Познаваш ли го?

— Не, Селене никога не ми е говорила за него.

Анаид и Криселда се спогледаха, но не смееха да изразят на глас страховете и съмненията си. Анаид се мъчеше да си обясни каква причина би могла да накара Селене да крие този Макс. А той? Дали знаеше нещичко за нея?

— Къде ли е сега Селене? Какво ли й се е случило?

Криселда пое дълбоко въздух. Анаид беше прекалено умна, за да я излъже, но поне можеше да скрие част от притесненията си и да й спести излишните тревоги. Никога нямаше да каже на момичето, че всъщност болката и огорчението й са предизвикани от глождещото я съмнение, че Селене може да е станала предателка.

— Не знаем къде е. Жените Одиш са я отвлекли.

Анаид вече се бе досетила за това и дори стигна още по-далеч. С боязлив гласец се осмели да попита:

— Ще я убият ли?

Криселда се поколеба да отговори на така директно поставения въпрос. Дали ще я разбере?

— Нея не.

Анаид мигом улови намека, макар и да не успя особено точно да го изтълкува.

— Искаш да кажеш, че ТЕ са убили баба?

Криселда отрони една сълза. Наистина Деметер, матриарша на рода Цинулис, беше бранила с нокти и зъби Селене, за да не позволи да попадне в ръцете на жените Одиш. Криселда добре познаваше сестра си. Беше твърда като кремък и здрава като скала. Да победиш великата родоначалничка, би предполагало жените Одиш да похабят доста сили, затова те се отказаха от намерението си и се оттеглиха да съберат пак енергия и да атакуват една година по-късно.

— Това ги задържа на разстояние за известно време. Баба ти беше много могъща и магията й за защита дълго успешно устоя.

Анаид трескаво размишляваше, мъчеше се да навърже логически фактите.

— Но тогава, след смъртта на баба, ако мама е знаела, че е в опасност, защо не е избягала? Защо не се скри някъде?

Криселда започна да се поти. Анаид постепенно се приближаваше до най-трудния въпрос. Трябваше да опита на всяка цена да я отклони от него.

— Селене беше толкова смела и вярваше, че ще ги победи, затова не се уплаши.

— Но…

Криселда бе на път да направи магия за мълчание. Не понасяше толкова много въпроси, нямаше отговор на всички, а и Анаид вече стигаше опасно близо до най-важния проблем.

Анаид отново атакува. Ама че инат дете!

— Не, не става дума за смелост… Майка ми се промени, съзнателно и преднамерено привличаше вниманието върху себе си, имаше изяви в интернет, по радиото, даваше интервюта и… пиеше, и шофираше пияна… В училището се говореше, че съвсем е изперкала.

Криселда си отдъхна облекчено.

— Ти го каза. Селене стана… малко откачи.

Анаид си спомни за безумията на Селене, някои от тях безобидни и очарователни, други доста смущаващи, но повечето — силно обезпокоителни.

— Смъртта на баба много я разстрои, сега го разбирам. Може би на нейно място и аз щях да полудея.

Криселда се изненада. Дали Анаид не знаеше повече, отколкото предполагаше?

— Какво намекваш?

Анаид много мъдро заключи:

— Как може човек да продължи да живее нормално със съзнанието, че е виновен за смъртта на собствената си майка, която се е опитала да го защити.

На Криселда й се прииска да я разцелува от радост. Това момиче беше истинско съкровище. Сам-самичка, без ничия помощ, беше стигнала до разумно обяснение, което опитна магьосница като нея беше търсила повече от петнайсет дни.

Селене се беше побъркала от чувство за вина. Разбира се! Прекалено голямата тежест да носи на плещите си отговорността за съдбините на жените Омар, както и отговорността за смъртта на собствената си майка. И, напълно естествено, се беше почувствала объркана, безпомощна и изплашена. Затова се беше държала безотговорно и неадекватно въпреки предупрежденията на най-близките си от Съвета на магьосниците.

Криселда си спомни, че до смъртта на родоначалничката и на многолюдното й погребение Селене все още носеше косите си прибрани под изискани шапки и поведението й се отличаваше с известно благоприличие. Известно, понеже винаги е била пламенна и пряма по природа. Тогава вероятността тя да е избраницата бе само мълва. Почти никой не я познаваше, почти никой не знаеше нищо за нея, тя беше просто Селене, дъщерята на Деметер, родоначалничката на Цинулис, великата магьосница. И все пак вече всичко сочеше, че така ще стане. Бяха изминали години от кометата, предвещала идването й. В годината на смъртта на Деметер беше паднал лунният метеорит, а сега, след тревожното застъпване на Сатурн и Юпитер, наближаваше моментът, в който седемте небесни тела щяха да се подредят в една линия и да настъпи техният съвпад — звездната конфигурация, която в трактатите се определяше като начало на господството на избраницата. Пророчеството се сбъдваше.

Анаид прекъсна мислите на Криселда:

— Знаеш ли кое беше най-лошото?

Не, Криселда не знаеше.

— Селене сама откри тялото на баба.

Криселда си запуши устата с ръка, за да сподави възклицанието. Селене не й го беше казала. Трябва да е било ужасяващо! Жените Одиш обезобразяват жертвите си и ги превръщат в отблъскващо противни уродливи същества. Веднъж, още като дете, заедно с Деметер бяха отишли на гробището през нощта, без да се вслушат в предупрежденията на възрастните и без да се съобразят с възбраните им. Никога няма да забрави гледката, разкрила се пред очите им. Двете, хванати за ръце, се бяха отправили да видят за последен път Леда, най-добрата им приятелка, момичето, което така и не успя да стане жена, понеже угасна, обезкървена от ръцете на вещиците Одиш, преди да бъде посветена и преди да може да се защити. Промъкнаха се през нощта заедно, сестра й и тя, за да я целунат за сбогом. Майка им категорично им беше забранила, но те не й обърнаха внимание и слязоха в криптата, където почиваха тленните останки на Леда. По-добре никога да не го бяха правили!

Леда беше чудовище.

Леда беше изрод.

Леда беше без коси, подпухнала, мъртвешки бледа, покрита с гнойни пъпки, с празни очни кухини и с изтръгнати нокти на ръцете и краката. Леда, хубавата, сладка Леда, беше превърната в най-ужасяващото човешко същество от всичките й кошмари.

До края на живота си няма да я забрави.

Изпита съчувствие към Селене. В случаите, когато Одиш вземеха поредната си жертва, съдебните лекари от рода Омар пристигаха отдалече и се заемаха с нелеката задача да намерят приемливо обяснение, за да не събудят подозрение у представителите на реда и на правосъдните органи. Така не позволяваха да се стигне до полицейско разследване, приписваха смъртта на случайна злополука, като лошо падане, блъскане от кола, пожар, задушаване или удавяне.

— На мен не ми дадоха да я видя — промълви едва чуто Анаид.

Клетото дете беше направило толкова важни разкрития наведнъж и не можеше да ги смели.

— Толкова ми е мъчно за тях — тихо промълви тя, на път да се разплаче.

На Криселда също много й липсваха, бяха единствените й близки. Не се сдържа и прегърна Анаид, а малката се сгуши в нея като паленце. Криселда нежно я помилва и леко прекара ръка по челото й, за да изтрие страховете й, скръбта й.

— Как ли е Селене? Сигурно й е ужасно трудно.

— Тя е силна, могъща, знае как да се защити.

— Искам да потърся мама.

— Преди това трябва да се научиш на много неща.

— Ще се науча, ще ме посветите като магьосница Омар и ще спася Селене от жените Одиш. Ще ми помогнеш ли?

— Разбира се, ще ти помогна.

— Може ли да започнем веднага?

— Не, утре. Сега лягай. Наспи се хубавичко, малката ми, наспи се и си почини.

Анаид се сви в скута й. После неочаквано обви врата на старата Криселда с ръце и я целуна по бузата.

— Обичам те, лельо.

Криселда почувства особен гъдел по кожата. От колко време никой не я бе целувал? Вече не помнеше кога за последно някой й бе прошепвал на ухото „обичам те“.

Изпълнена с тъга по далечната си младост, когато бе познала любовта, Криселда нежно залюля племенничката си, внучката на сестра й, и реши, че трябва да си промени мнението, не би било зле, напротив — само мъдрите имат силата да видят грешките си. Може и наистина да не разбира от деца, може и да не знае да готви, може и да й липсва нужното търпение и да не става за нищо, но няма да я изостави, няма да позволи на никоя друга магьосница да се грижи за нея и за възпитанието й.

Тя ще я поеме. Ще бъде неотменно до Анаид.

Това е най-малкото, което може да направи за рода Цинулис.

Да вижда незримото; да чува недоловимото за слуха. Да се научи да чете природата и живота посредством интуицията.

С това се занимаваше неуморно Анаид, денем и нощем, откакто леля й Криселда се реши да й разясни най-важното и да я въведе в тайните на магьосническото изкуство. Докато не овладееше двете основни начала, нямаше да може да произнася заклинания, нито да си служи с вълшебната си брезова пръчица.

Пръчката я изпълваше с ентусиазъм. Даваше й сигурност и й доставяше огромно удоволствие да я размахва във въздуха, очертавайки чудновати древноезически символи, като пръснати искри, обсипващи със светлинките си нощта на слънцестоенето до огнището.

С Криселда отидоха до реката, за да потърсят и отрежат пръчката. Преди да изберат най-подходящата клонка и да я изпробват, леля й показа как да поиска разрешение от старата бреза. Анаид съвсем ясно чу как дървото се отзова и изрази готовност да й помогне, докато, напротив, леля й очевидно изобщо не долови отговора му. Да не беше оглушала? Не се осмели дума да й каже дори когато чу сърдитите протести на бръмбара, вкопчен за клонката, понеже осъзна, че Криселда и това не забеляза.

Тя продължи да слуша и наистина чу много неща, даже прекалено много. Шумът, ужасното бучене в главата й, което я измъчваше от дни, постепенно се бе превърнало в отчетливи звукови сигнали, в схематизирани езици, в стройна система за комуникация с животните, разбираше ги без никакво затруднение. Разбираше еднакво добре и кучето, и котката, и врабчето, и мравката. Беше наистина невероятно колко много гласове се сливаха в малкото пространство от пет квадратни метра. Предпочете да задържи в тайна разкритието си и да мълчи. За всеки случай. За да не се окаже, че просто изпреварва уроците или може би, също като в училище, схваща прекалено бързо и трябва да си държи езика зад зъбите. Вече имаше опит в хитруването. Умееше отлично да се преструва на глупава.

Също така в много неща виждаше знаци, които преди не бе забелязвала. Откриваше послания във формата на облаците, в посоката на вятъра, в полета на птиците и в гънките на чаршафите си. Научи се да разчита видяното, като следваше собствената си интуиция и се вслушваше в нея, вместо да я потиска. Да тълкува сънища, както и, с помощта на леля си, някои предчувствия и предзнаменования.

Леля й Криселда я поздрави за напредъка в деня, когато Анаид разчете правилно утайката в чашата й от чай. Вещаеше приятна изненада, нещо неочаквано в близко бъдеще, и то наистина се случи само минути след това, когато пощальонът им връчи колет, който леля Криселда, развълнувана, отвори с разтреперани ръце, а от него изскочи изплашено котенце. Колетът беше изпратен от приятелката й Леонора, която й честитеше рождения ден и й подаряваше писанчето — синче на котката Аманда, която пък леля Криселда й бе подарила преди години.

Анаид го погали, заговори му с обич и с огромно задоволство видя, че то й се доверява и в отговор на ласката й измяука тъничко, което тя изтълкува като „Искам при мама“.

Почувства, че сърцето й се къса от мъка. С котенцето имаха толкова общо, много повече, отколкото можеше да съществува между дете и коте. И двете ги бяха отделили насила от майките им и съдбата им беше в ръцете на леля Криселда. Анаид се провъзгласи за покровителка на новия обитател на къщата и първото, което стори, бе да му даде име.

— Ще се казва Аполо.

— Аполо?

— Нали е хубаво име? Като Аполон3.

Леля Криселда й разреши да се занимава с Аполо, като, между другото, й олекна, че се е отървала. То момичето й тежеше, та камо ли грижите за скимтящо същество, за пискащото котенце, което на всеки три часа цокаше млекце от един къс чорап.

Анаид вече си имаше Аполо, имаше си брезова пръчица, умееше да чува, да вижда, да чете и да тълкува, но леля Криселда още се инатеше и отказваше да я научи да прави заклинания.

— Техниката показва как, но ако не знаеш защо и какво точно искаш, никога няма да го направиш. А причината, или подбудата, трябва да я търсиш у себе си. Това означава да обичаш вътрешното си „аз“ и да си в мир със самата себе си, да си постигнала душевно равновесие и самоуважение.

Криселда все това опяваше, до втръсване.

— Искаш да кажеш, че не съм в мир със себе си?

— Сама ще го усетиш, но за това трябва много да се обичаш. Трябва да намериш вътрешна хармония.

— Гая не притежава нищо от това.

— Именно затова е толкова посредствена магьосница. Единственото й достойнство е музиката. Когато свири на флейта или композира мелодиите си, намира всичко, което обикновено й липсва.

Анаид не искаше да чака повече, ненаситното й любопитство я човъркаше отвътре и я тласкаше да действа, да върви напред и да не се бави.

Леля Криселда обаче, напоследък някак неестествено притихнала, постепенно се предаваше на апатията и на рутината, все по-често сядаше до прозореца и съзерцаваше като упоена гаснещите лъчи на залязващото слънце, избледняващи и тъжни, докато ядеше бонбони и пиеше чай. Анаид подозираше, че годинките вече си правеха лоши шеги с нея. С всеки изминал ден леля Криселда ставаше все по-разсеяна и занесена. Понякога нощем бродеше из къщата, друг път току питаше Анаид къде се намира.

Анаид, изгаряща от нетърпение да се научи от нея на всичко необходимо, като я гледаше такава, страшно се изнервяше. Само това липсваше, и леля й да се побърка!

И реши да не се надява на Криселда, а да се справя сама. Силата, която напираше в нея и придаваше необичайна чувствителност на сетивата й, я подтикна да изследва тайните кътчета в библиотеката на майка си и баба си. Ровеше из книгите и намери каквото търсеше.

Нямаше повече нужда от леля си Криселда. Вече имаше книгите със заклинанията, написани на древния език, на който баба й я бе научила и на който бе произнесла първото заклинание в живота си, заклинанието от книгата на Криселда, с чиято помощ се беше озовала на сборището на магьосниците.

Без леля Криселда да я усети, пренесе една по една книгите до своята любима пещера и там сама, в компанията единствено на Аполо, без чужда помощ се научи да ги използва.