Кланът на вълчицата

Глава трета Селене

Селене, изпънала тяло на сламеното легло, дишаше бавно и премерено. Беше напълно неподвижна, като изпаднала в дълбока летаргия. Не правеше нищо излишно и съзнателно пестеше силите си, понеже цели три дни не бе поемала нито храна, нито вода.

Големи зеленикави мухи кръжаха над кофата с изпражнения, а после кацаха по челото или по бузите й, но Селене не ги пропъждаше и оставаше все така, без да помръдва, с притворени очи, с обезкървени устни, със забавен пулс и застинало лице. И ако тялото й беше тук, то душата й се рееше другаде, отлетяла някъде много надалеч от тази тясна дупка, пространство, заемащо не повече от пет квадратни метра, в което не проникваше нито лъч светлина. Абсолютният контрол, който бе наложила на тялото си, не й позволяваше да чувства глад, студ, жажда или отвращение. Бе притъпила дори обонянието си и не усещаше острата миризма на урина, която бе накарала стомахът й да се свие на топка в момента, когато пристигна.

Ако нищо не бе нарушило самотата и вглъбението й, Селене вероятно би останала така, чужда на всичко, което я заобикаляше, но щом долови шума от приближаващите се стъпки, престана да приспива сетивата си. Очите й отново ясно регистрираха просмуканите от влага стени, въшките и дървениците, които щъкаха и подскачаха навсякъде, хлебарките, пъплещи по тесните железните пръти на леглото й, и муцунките на плъховете, които потреперваха, надушващи уплахата й. Връщайки се към реалността, тя смръщи нос с погнуса — мигом усети съвсем ясно вонята на кръв, пот и страх, напоила стените и жълтеникавия сламеник, целия в мръсни сиво-кафеникави петна, който й служеше за постеля. Всичките й усилия да се сдържа и владее се стопиха, когато извърна взор към вратата, в очакване да се отвори и на прага й да се яви надеждата за един топъл, светъл и чист свят. Пленницата Селене се почувства на предела на силите си и се поддаде на слабостта да си позволи да я завладее мощното желание да избяга от затвора, каквото и да й струваше това.

Вратата се отвори, без да се налага използването на ключове, и Селене, като се овладя, се изправи в целия си ръст, приглади измачканата си лека нощница и вчеса с пръсти гъстите си червеникави коси, които падаха свободно върху голите й рамене, в старание да се приведе в добър вид и да си възвърне достойнството.

— Я гледай ти! — процеди през зъби посетителката, вперила очи в нея. — Та ти си била по-красива, отколкото си те представях.

Селене, със сурово лице и каменно изражение, подобно на маска, остана напълно равнодушна към любезните думи на своята тъмничарка.

— Проявяваш удивителна сила! Не помоли за вода и храна, не се оплака от студа, не изпъшка, не пророни сълза, нито се опита да се свържеш с някого.

Селене я изгледа надменно.

— Ти какво очакваше?

— Честно ли? Мислех, че ще използваш магическите си способности.

Селене се изсмя.

— Пазя ги за по-важни неща.

Посетителката застана лице в лице срещу пленницата си и впи очи в нея. Беше висока колкото Елена, може би малко по-млада и без съмнение също толкова красива, колкото екзотичната червенокоска, макар нейната красота да бе класическа, с овално лице, черни бадемовидни очи, катраненочерни коси и възбяла, почти прозрачна кожа. Кожата й бе толкова ослепителна, че Селене си позволи за кратко развлечението да проследи лъкатушещите линии на синкавите й вени, като тънки ручейчета, пулсиращи в ритъма на сърцето. Каскади от кръв, зажаднели за дъжд.

Селене храбро издържа погледа й. Очите на непознатата, два нажежени въглена, пронизваха като ками плътта й и раняваха мозъка й, но затворничката, макар загубила сили от глад и жажда, не се предаде.

Посетителката се отказа от играта, преди Селене да трепне или да даде признаци на слабост. Просто се умори.

— Притежаваш голяма сила. Ти си първата Омар, която издържа на погледа ми.

По лицето на Селене се изписа иронична усмивка.

— Ти си Салма, предполагам.

— Правилно предполагаш.

Селене си мереше всяка дума, премисляше я добре и я подправяше с точната доза жлъч.

— Началото на нашите взаимоотношения не е особено обещаващо. Ти ме излъга.

Салма се престори на изненадана:

— Осмеляваш се да ме наречеш лъжкиня?

Селене не се уплаши ни най-малко.

— Беше ми обещала да изчакаш до лятото.

Смехът на Салма прозвуча глухо, като ехо в пещера, повтаряно безброй пъти. Изморено и вехто.

— Какво значение имат два месеца в сравнение с вечността.

— Имат, и то голямо. Не стана, както го бях планирала. Всичко се разви толкова бързо, че не успях да залича следите от нашата връзка, не можах да си осигуря стабилно алиби, дори не уредих напускането на работа, да затворя къщата, да си покрия задълженията и да платя сметките…

— И какво от това? Никой не е незаменим. Като минат няколко месеца, ще те обявят за безследно изчезнала и всички ще те забравят, дори и твоят издател.

Селене възрази:

— Моите приятелки няма да се откажат, ще продължат да ме търсят, ще си имате проблеми с тях, бъдете сигурни в това. Ще навържат нещата и ще тръгнат по следите ми…

Салма размисли и си даде сметка, че Селене може би има право.

— Да не би да искаш да кажеш, че би предпочела да инсценираш собствената си смърт…

Селене кимна утвърдително:

— Нали се бяхме споразумели.

Салма сви рамене.

— Така нареди графинята. Водех нещата, както аз намеря за добре, до момента, в който графинята даде заповед. Именно тя реши да се изтегли датата напред.

Селене замълча, потънала в размисъл, но бързо се съвзе.

— Трябва да се върна и да уредя всичко необходимо. Още не е късно. Трябва да попреча изчезването ми да създаде излишни неприятности.

Салма обаче изглежда не възнамеряваше да го позволи.

— Няма да стане. Графинята иска да те види.

Селене потрепери. Беше слабо потреперване, което пропълзя по тила й и стигна чак до върха на студените й пръсти.

— Да не би да се е върнала?

— Не, не е.

— Тогава? — Селене зададе въпроса с боязън, досещайки се интуитивно за отговора.

— Ти трябва да отидеш при нея. Ще пътуваш с мен до мътния свят.

Селене пребледня и се вкопчи в желязната рамка на леглото, без да обръща внимание на хлебарката, която смачка с ръката си.

— До мътната земя?

— Страх ли те е? — попита я Салма с подигравателна нотка в гласа си.

Селене не се засрами, страховете й бяха основателни.

— Досега никоя Омар не се е връщала оттам.

Салма отново се изсмя глухо.

— Ти не си коя да е Омар.

Селене трескаво размишляваше. Не можеше да кара Салма да я чака, а графинята — още по-малко.

— Добре, ще дойда… но при едно условие. Първо трябва да се върна у дома и да залича следите си.

Салма се изсмя.

— Аз ще се погрижа.

— Ти ли? — възкликна ужасена Селене.

— Ще бъде забавно — прошепна лукаво Салма, внезапно заприличала на палаво момиченце. — Хубавичко ще ги заблудя.

— Не, Салма, ти не. Освен това вече минаха три дни.

— Няма значение.

Селене се разгневи:

— Казах ти да не се приближаваш до дома и до семейството ми или ще съжаляваш.

Неочаквано Салма млъкна и мълчанието й продължи прекалено дълго, за да не разтревожи Селене.

— Криеш ли нещо?

Селене отрече.

Салма направи физиономия на досада.

— Като прекараш още една седмица в тая дупка, ще си възвърнеш паметта.

Селене почувства, че я обзема отчаяние. Салма се обърна и понечи да си тръгне, без да й предложи поне глътка вода или нещо, с което да се завие. Нищичко. Селене знаеше, че веднъж зародила се, надеждата трудно се губи. И горещо се замоли:

— Почакай.

Салма се спря, готова да я изслуша.

— Има един мъж, Макс, който живее в града и ще ме очаква. Луд е по мен.

— А ти?

Селене прехапа устни. Бавеше се. Още я болеше от спомена за целувките му.

— Ще успея да го забравя.

— Някой друг?

— Едно момиче.

— Момиче?

— Осиновената ми дъщеря.

— Дъщеря?

Селене трескаво обмисляше думите си.

— Всъщност не е моя. Деметер ми я повери, да я отгледам. Беше повече нейна дъщеря, отколкото моя.

— Омар ли е?

— Не! Тя е смъртна, малко грозноватичка и непохватна, не особено умна, без да блести с никакви изключителни умения и способности…

— Важна ли е за теб?

Селене се замисли. Представи си меко легло, чаша с прясна вода, топла баня, уютна стая, сияен слънчев лъч. Погледна втренчено хитрата Салма. Не можеше да я заблуди.

— За нея аз съм нейната майка и…

— И?

— Обичам я — призна си и сведе глава.