Камъкът

1-ви ден

Скъпи камъко,

Аз отидох на Ну Хирш и това вбеси моето ИИ. Взех Клабиер със себе си и това го вбеси още повече. Защо се обвързваш? Какво ще спечелиш, като водиш този човек със себе си? Тя може само да ти пречи, да те предаде, да провали всичко.

Не му обърнах внимание. Клабиер и аз правихме любов още един път. Тя притисна свитите си юмруци към корема ми, докато ме възсядаше. После се изкачихме в орбита и се приготвихме за пътуването в Космоса.

Ако й кажеш за мисията си, предупреди ме ИИ-то, което звучеше все по-заядливо в главата ми, само ако й кажеш — ще бъдеш изоставен.

— Изоставен, — повторих учудено аз.

Координатите ти ще бъдат предадени на „полицията“. Навсякъде около теб има граждани на т’Т и всеки един от тях може да се превърне в агент на „полицията“. Ще бъдеш заловен за минути. Разбираш ли? Минути!

— Ти ме заплашваш — забелязах аз.

Изобщо не те заплашвам, отговори то. Такова беше нашето споразумение, когато те освободихме от затвора. Помниш ли? Спомняш ли си го изобщо?

— Няма да кажа нищо на Клабиер — казах аз. — Помня споразумението, което сключих.

Не стой прекалено много на Ну Хирш, каза ИИ-то и заплахата в изкуствения му глас ставаше все по-явна. Това също може да бъде сметнато за принципно нарушаване на споразумението.

Не отговорих нищо. Хрумна ми, че ролята на моето ИИ се беше променила. То не действаше вече като мой съветник и помощник, а като пряк агент на моите работодатели, които и да бяха те. Виждаш ли, скъпи камъко, предвид ограниченията на дълбокия Космос, не беше възможно моите работодатели да се свързват с мен директно, така че в известен смисъл беше логично да си назначат представител.

Тогава пяната се разля около мен и всичко потъна в мрак.

2-ри ден

Скъпи камъко,

През по-голямата част от живота си съм бил самотник. И преди да прекарам дълги години в изкуствената лудост на звездата-затвор, аз пак съм бил предимно сам. Но мисля, че се влюбих в Клабиер. Какво е любовта? Сигурен съм, камъко, че ти можеш да ми кажеш. Колкото по-плътно и по-силно е сърцето, толкова повече любов е в състояние да почувства то, а чие сърце е по-плътно и по-силно от твоето? Естествено, като казвам, че се влюбих в Клабиер, аз не твърдя, че я смятах за нещо повече от разширяване на собствените ми апетити. Но тя задоволяваше тези апетити толкова добре!

Всъщност, за да бъда откровен, установих, че съм засегнат от рязко сменящи се противоположни настроения. По цели дни бях начумерен и нещастен, а вътре в главата ми царяха апатия и униние. Нищо не беше възможно, нищо нямаше значение, аз бях лош, лош и лош и гибелта на порядъка беше единственото и неизбежно нещо. Когато се събуждах, не можех да се измъкна от леглото, а лежах по корем, с лице, притиснато към завивките. Но после… после… без явна причина аз изведнъж се развихрях наоколо, скачах от леглото и пеех, и подскачах насам-натам. Сграбчвах една слисана Клабиер и я завъртах наоколо в импровизиран танц. Всичко беше възможно! Бях свободен — бях освободен от затвор, от който не можеше да се избяга. Цялата Галактика беше пред мен. Можех да правя всичко — ние можехме да правим всичко.

— Обичам те — пеех аз в лицето на Клабиер. — Обичам те, нека винаги бъдем заедно, нека никога не се разделяме!

— Днес ти си щастлив — отговаряше тя и се смееше, докато се въртяхме безспир в кръг.

— Как мога да не бъда щастлив, когато съм с теб! — отговарях аз. И понеже радостта и въодушевлението преливаха в мен, аз повтарях изречението, но като песен.

— Как бих могъл да не — пеех аз, като я пусках и започвах да ситня чевръсто ту наляво, ту надясно, — бъда толкова щастлив… когато ти си с мен.

— Каква лудост — казваше Клабиер. Но тя се смееше и лицето й се набръчкваше от удоволствие. После аз отново я сграбчвах в дълга прегръдка и ние падахме в обятията си, за да правим любов.

Нито едно от двете настроения не продължаваше дълго. В общи линии, скъпи камъко, мисля, че ще бъде вярно да се каже, че „щастливото“ настроение продължаваше само дни, докато „нещастното“ настроение можеше да продължи седмица и повече. Преди дотТек да напусне тялото ми, никога не бях изпитвал такива емоционални крайности. Наномашините контролират хормоналните и физиологични аспекти на промяната на настроенията толкова добре, че повече или по-малко ги елиминират. Дори годините, прекарани в звездата-затвор, не бяха толкова емоционално нестабилни. Монотонността на обкръжението ми, както и фактът, че настроението ми по принцип беше потиснато, означаваше, че поне беше постоянно. Но извън затвора, с всички нови преживявания и стимули, аз започнах да откривам, че настроенията ми се меняха все по-диво и по-диво.

— За теб — каза един ден Клабиер на Ну Хирш, — животът е като представление. Ти си като актьор или като музикант; всеки ден възприемаш различни роли. Никога не съм срещала подобен човек.

— Обичам те — казах аз изтрезнял. — Искам да бъдем заедно.

Струваше ми се правилно да кажа това.

— Но това е абсурдно! — отговори тя, като пак се смееше. — Как можеш да кажеш такова нещо? Ти едва ме познаваш!

— Познавам себе си и следователно познавам чувствата си — казах аз. — Ти ме правиш щастлив. Нека бъдем заедно. Можем да имаме деца.

Забравяш, обади се моето ИИ, кисело и ревниво, че без дотТек ти по рождение си биологична жена. Няма как да се адаптираш, за да създадеш дете като баща, а като майка, ако го износиш в твоята лишена от дотТек утроба, то вероятно ще те убие. Но сега през повечето време аз пренебрегвах моето ИИ.

— Деца?

— Да! Защо не? Моят роден свят Терне е същински рай за децата. На него има страшно много деца, училища, лагери — една детска утопия. Защо да не отидем там?

— Колко смешно — каза Клабиер. — Аз имах две деца. Оттам, откъдето идвам, в света Небе, родителството изисква изоставянето на децата, колкото е възможно най-скоро.

— Как се наричаха твоите деца? — попитах аз пламенно.

Тя ме погледна със странно изражение, като че ли бях задал някакъв въпрос-табу. Но идеята за завръщане на Терне и създаване на семейство с моята нова любов беше обсебила мозъка ми. Когато бях в „щастливото“ настроение, идеите ме грабваха със силата на откровение. Това беше, което исках да направя в живота си, това беше моята съдба. Да създам деца заедно с Клабиер.

— Виж — казваше тя и лицето й ставаше сериозно. Но аз не спирах да дърдоря. Говорех толкова бързо, че съм изненадан, че тя изобщо ме разбираше.

— Имам да свърша една работа — казах аз (Добре, че поне си спомняш, изкоментира отвътре ИИ-то с нотка на презрително недоверие.), — но когато това свърши, аз ще бъда свободен да правя каквото си искам. Тогава можем да отидем на Терне, което всъщност е много близо до Ну Хирш, само един бавен скок напряко до периферията на Езика. Терне е красив свят, с огромни степи, спускащи се към хиляди заливи и фиорди край един пурпурен океан. Идеалното място за едно дете — убеден съм, скъпи камъко, че в този момент аз се бях просълзил, — една истинска идилия. Трябва само да свърша тази работа, само това и дойдох тук…

— Работа? — намеси се Клабиер, която все повече се объркваше.

— Дойдох тук, за да… не знам… за да я разбера малко повече, понеже има неща около тази работа, които не се връзват.

Я се стегни! — озъби се ИИ-то. Какви ги говориш? Всичко ли ще й кажеш?

— Поръчаха ми да свърша тази работа — продължавах аз, — обаче не знам кой и се надявах да открия нещо повече…

— Какво… — каза тя, а челото й се набразди от линии, подобно на интерферентен модел.

— … тъй като политиката предоставя интересна гледна точка и аз се чудех, преди да свърша тази работа…

— За какво говориш? — попита тя твърдо, като ме прекъсна. — За какво става дума? Нищо не разбирам.

Аз замълчах и я погледнах в лицето.

Спри, каза моето ИИ. Още малко и ще й разкриеш всичко. Искаш ли да се върнеш обратно в затвора?

Аз пламнах и започнах да заеквам. Помня, че побързах да я оставя, избягах от стаята и обикалях из претъпканите улици на Ну Хирш в продължение на повече от час, като през цялото време ИИ-то ме хокаше.

Но аз прекалено избързвам.

Ние си сложихме раници и оставихме пяната да ни обгърне, след като си бяхме обещали да се срещнем на Ну Хирш. След това се гмурнахме в Космоса и аз потънах в сънливия полутранс на междузвездния полет.

Ето за какви неща си мислех — и когато скоростта стана по-бърза от светлината, моите мисли започнаха да се повтарят, пренареждат и преструктурират по онзи монотонен начин, по който се повтарят мелодиите във фуга. Мислех си: ИИ-то ме беше отвело до една-единствена изсъхнала обвивка от насекомо сред милиони такива, в която беше скрит инфочип с нещо — то не ми каза какво, — което щяло да ми помогне в моята задача. Преди това ИИ-то знаеше точно коя звезда да посочи измежду милионите звезди, точно кой човек измежду милионите хора (живи и мумифицирани) на тази планета, точно коя отломка измежду милионите мънички отломки, с които беше осеяно жилището на този мъртвец и точността, с която то беше посочило предмета, беше изумителна.

Инфочипът още беше в джоба ми. Когато се свих на кълбо за пътуването, той оформи лека издутина при слабините ми.

Мислех си за моето ИИ, което успяваше да оцелее през всичките ми полети и че то не беше обикновено ИИ. Разсъждавах кой разполагаше с възможности да ме измъкне от затвора и да осъществи информационното проучване, необходимо за откриването на един мъничък инфочип с изключителна важност за започнатата работа. Мислех си за това кой би искал да инвестира толкова време и енергия в организирането на престъплението, което бях нает да извърша.

Тогава си помислих и за първия човек, когото срещнах след бягството от затвора — Агифо-3-акка. Той беше построил своя гигантски космически кораб пласт по пласт, стая по стая. Вероятно беше започнал с инфочип, не по-голям от този, който имах в джоба си. Един от стандартните инфочипове, който след получаването на съответната заповед, си изравя тунелче в пяната на пътешественика и я напуска, без да нарушава херметизацията. Той снася първоначалните нанопомощници и те започват да извличат суровини от всичко, което им е под ръка — без значение дали астероид или луна без въздух, край която е пристигнал пътешественикът. От тези суровини се строят по-големи роботи, адаптират се и се формуват по-големи количества желязо и въглерод и се създават още машини. До момента, в който Агифо-3-акка е бил готов да излезе от пяната, машините са били построили първите няколко стаи от кораба му. И когато Агифо-3-акка бил измит и готов, той лично поел ръководството на архитектурната операция по сглобяването на останалата му част, както и създаването на субсветлинните двигатели, въглеродните адаптори за обработка на храната (купуването и отглеждането на органични материи щяло да дойде по-късно), обикновените процесори и уредите за наблюдение. Нищо от това не е станало бързо и кораб с подобни размери сигурно е бил конструиран в продължение на много години.

Защо го беше направил? Защо е трябвало Агифо-3-акка да напуска пространството на Уиа, своя дом, за да пътува толкова надалеч в териториите на т’Т? Защо ме чакаше, когато бях изведен от невъзможния за бягство затвор? Това не можеше да е съвпадение.

Та ето какво си мислех аз. Уиа представляваха съвкупност от хиляди отделни култури, от милиарди хора. Да предположим, че те се обединяха от една обща кауза срещу т’Т. Те притежаваха оперативните възможности и енергия да осъществят такова огромно начинание. Можеха да отделят много години за подготовка на престъплението, да проследят една такава инфоценност, от която се нуждаеха, за да го извършат, да измислят как да ме освободят от затвора. Може би ИИ-то беше някаква Уиа-технология, може би те бяха изнамерили начин — който т’Т със сигурност не познаваха — и бяха създадали ИИ, което да оцелява след пътуване със свръхсветлинна скорост. Може би това изобщо не беше ИИ, а някакъв вид трансмисионно устройство.

Или плод на моето въображение, обикновена фантазия на неуравновесеното ми съзнание.

Но сега умът ми се намираше под неговия контрол. Не спирах да премислям възможните мотиви: Уиа организираха конспирация в такъв голям мащаб. Защо? Имаше само един отговор: война. Защо война? Причината беше само една: инвазия.

И така, аз пътувах към Ну Хирш. Когато хора от Уиа осъществяваха бавното субсветлинно пътуване през Езика, те очевидно избираха най-тясното място. Това ги отвеждаше в т’Т пространството близо до Ну Хирш. Ако изобщо можеха да бъдат намерени някакви отговори, те щяха да бъдат точно там.

3-ти ден

Скъпи камъко,

Двамата с Клабиер останахме на Ну Хирш около два месеца и през това време аз се уверих, че съм влюбен в нея. Сега вече не съм толкова сигурен, но сега, любими камъко, аз имам теб, теб. По онова време обаче, аз си казвах, че Клабиер е всичко за мен. Това е странно нещо и може би дотТек щеше да ме спаси от безразсъдството на моето емоционално увлечение. Но на мен то ми изглеждаше напълно в реда на нещата — онова недвусмислено и ярко чувство. То беше нещо повече от насладата от секса и удоволствието от нейната компания.

За първи път предусетих, че се случва именно това, когато пристигнах в орбитала на Ну Хирш. Бях прибран и измит и ми дадоха малко храна. Но аз бях толкова нетърпелив да открия дали Клабиер е пристигнала преди мен, че макар и гладен, не ядох. Вместо това крачех нагоре-надолу из залата и проверявах новопристигналите, като заставах край поредната, прилична на шушулка топка от втвърдена пяна и не си тръгвах, докато не я отмиеха с разтворител, за да разкрият сгушения вътре човек.

Останах в залата за пристигане цял ден. Дотягах на служителите (те бяха предимно автоматизирани системи от Ну Хирш. За разлика от повечето други светове, тук пътешествениците не се обслужваха от хора.). И аз им казвах: пътувам с една приятелка, всъщност любовница. Очевидно съм се придвижил по-бързо от нея, но бихте ли ме уведомили, когато тя пристигне? Моля ви.

— Разбира се — отвърна Хауд-машината, която имаше приятен глас и тяло от гел. Тя обливаше с маркуч нова шушулка. — Защо не почакате в зоната за възстановяване? Там е по-приятно.

Тези Хауд-машини не притежават истински интелект, не са като едно ИИ. Те са просто роботи с добре проектиран дизайн, но създават илюзията за толкова истинско общуване, че е лесно да се заблудиш.

— Много добре — казах аз. Колкото и да бях замаян от пътуването, аз забелязах, че съм необичайно разтревожен от закъснението на Клабиер. Някак прекалено ме беше грижа. Това ме накара да се учудя.

Най-после взех малко храна и седнах в една ниша за наблюдение в залата за възстановяване. Около мен новопристигналите седяха и разговаряха, ядяха и пиеха, други пък танцуваха, играеха игри или търсеха подходящо място, за да правят секс.

Погледнах навън към двойната система пред мен. Ну Хирш е една великолепно устроена група светове. Две еднакви по големина планети обикалят в орбита една около друга, като се въртят заедно около една абстрактна точка, която на свой ред обикаля около слънцето. Тези светове се намират много близо един до друг и се радват на една необичайно равномерна осцилация на общата си орбита. Това означава, че жителите на Ну Хирш можеха да свържат двете планети с една голяма верига, което представляваше адаптация на една по-стара технология, популярна някога в световете. Адаптираната технология осигуряваше асансьори в Космоса, които се движеха по въже, простиращо се от повърхността на планетата до точка, разположена на два пъти по-голямо разстояние от геосинхронната позиция. Скъпи камъко, в по-ранно време тези кабелни асансьори са били много разпространени — асансьорни кабини, циркулиращи непрекъснато нагоре и надолу, от и до орбитала. Последвалите подобрения на мощта и прецизността на лазерите доведоха до изоставянето на технологията. Много по-удобно и по-ефективно беше да се спускат надолу асансьори, балансирани върху фокусирания връх на един лазер, както и да се използва потенциала от налягането за издигането на втори асансьор нагоре, когато е необходимо, а не непременно едновременно. Но на Ну Хирш бяха запазили старинното приспособление — един самовъзстановяващ се кабел, опънат и свързващ свят със свят. Според мен те харесваха самата идея, че между двете планети съществува материална връзка, както и това, че по кабела постоянно се движеха кабини и че беше възможно просто да се качиш в една от тях и да пристигнеш в света-близнак за минути.

От орбита, където чаках Клабиер в залата за пристигащи, не беше възможно да се види въжето, свързващо световете. В сравнение с масата на двете планети кабелът е безкрайно тънък. Прозорецът, през който наблюдавах сребристобелите глобуси на Ну Хирш и Ну Хирш (местните обикновено не правят разлика между имената на двата свята, въпреки че пътешествениците понякога наричат единия А, а другия Е) — прозорецът, през който гледах, беше много услужлив. Аз помолих за по-висока разделителна способност. Той изолира един участък и го увеличи, така че успях да видя една кабина, която премина за миг, проблясвайки на слънчевата светлина.

— Там минава един от тях — каза прозорецът. Той имаше чист и равен глас.

— Всички ли услуги тук са автоматизирани? — попитах аз. Под автоматизирани имах предвид снабдени с полу-съзнателни чипове, за да общуват с обикновените хора.

— Ну Хирш е център за приятелска технология — каза прозорецът. — Ще откриете, че тук повечето архитектурни детайли, както и превозните средства са щастливи да разговарят с вас.

Една Хауд-машина се плъзна край мен и аз скочих да я попитам за Клабиер. Но тя не знаеше нищо.

— Извинете ме, но аз не работя в залата за пристигащи.

Направих усилие да се успокоя.

Ну Хирш — казах си аз, опитвайки се да се концентрирам върху предстоящата задача. Трябваше да открия колко „политически“ групи, подобни на онези на Нарцисус, съществуваха на планетата. Щях да се присъединя към тях и да разбера какво беше известно за Уиа. Дали те планираха война? Защо биха искали да унищожат населението на една планета — планета, която, тогава ми хрумна за пръв път, се намираше твърде далече от техните територии?

— ИИ — казах аз. — Тук ли си? Оцеля ли след поредното свръх-светлинно пътуване?

Бих искал, отвърна сръдливо моето ИИ, да говориш наум вместо на висок глас през цялото време.

— Извинявай, — заговорих безмълвно аз. — Продължавам да се учудвам на твоята способност да оцеляваш след пътувания, които биха убили повечето ИИ-та.

Това вече го обсъдихме, каза отегчено ИИ-то.

— Да, — отвърнах наум аз. — Ти ми даде едно обяснение. Но аз обмислих и други — че ти си един нов вид ИИ, вероятно създаден от Уиа, който е способен да издържа на квантовите сътресения.

Доста фантастична идея, отбеляза сухо ИИ-то. Ти също така се чудеше дали наистина съществувам или съм плод на въображението ти. Нали?

Оставих това без отговор.

— Ти знаеш защо дойдох на Ну Хирш, — казах аз.

За да ме вбесиш. Трябва да отпътуваме за Ну Фалоу възможно най-бързо.

— Аз съм убиецът, — заявих наум. Самата дума ме накара да изпитам неприятно потръпване в стомаха, но продължих да говоря. — Аз извършвам убийството. Но аз съм също така и „полицията“, която се опитва да открие кой е действителният извършител. Разбираш ли?

Семантика, отвърна пренебрежително ИИ-то.

— Лесно ти е да го кажеш, — отвърнах аз. — Ти знаеш кой стои зад престъплението, но не и аз. Ако просто ми кажеш, тогава ще мога да отлетя право към Ну Фалоу и да го извърша.

Отговорът на ИИ-то прозвуча меко и уморено: Не мога, обясних ти, че не мога.

— Защо да не можеш?

Не мога да ти кажа защо не мога.

— Игра на думи.

Истина е. Има реална причина, поради която не мога. Но аз ти обещах, че веднъж щом като работата е свършена…

— Веднъж щом като престъплението е извършено — прекъснах го на глас, уморен от евфемизми.

Както и да е… Когато свърши, тогава ще ти кажа всичко. Съгласен ли си? Това не е ли достатъчно?

— Тъй като няма да ми кажеш, — заявих аз, връщайки се отново към говоренето наум, — ще трябва сам да разбера. Имам една теория. Мисля че зад това стоят Уиа. Така че можеш да ми отговориш поне на един въпрос.

Само на един?

— Тези хора, които трябва да избия, техният свят е близо до Ну Фалоу, нали?

Да. Това ли е въпросът?

— Не, не, искам да знам защо именно този свят? Между него и Уиа стои цялото пространство на т’Т. Това е от значение, нали? Дали не е нещо като отвличане на вниманието?

Моля?

— Ами ако е отвличане на вниманието? — казах аз, като от вълнение се забравих и заговорих високо. — Ако има за цел да отвлече вниманието на всички в т’Т далеч от Езика и от границата с Уиа? Тогава?

Тихо, сгълча ме ИИ-то.

— Някой иска цялото население на един свят да бъде избито, — настоявах аз наум. — Кой е той? Защо ще иска такова нещо? Това може да бъде само война — едно военно действие.

Война, каза ИИ-то, като че ли беше чуло най-нелепото нещо на света. В т’Т не е имало война в продължение на хиляда години, всъщност на две хиляди. Война! Това е абсурдно! Тук сме отвъд всякаква война.

— Но ти не го отричаш, — казах аз. И тогава бях прекъснат.

— Добър ден!

Беше Клабиер. Аз подскочих развълнуван, втурнах се да я прегърна и в огромното щастие, че я виждам отново, забравих за Уиа и за заговора, както и за големината на престъплението, което ми предстоеше да извърша.

4-ти ден

Скъпи камъко,

Ние се придвижихме до повърхността в конвенционален асансьор, закрепен на върха на лазерен лъч и прекарахме деня, скитайки из Ну Хирш Мейн. Всички градове в тази двойна система имаха подобни имена — Ну Хирш Мейджър, Ну Хирш Прайм, Ну Хирш Фърст Сити17. Това е една от по-особените странности в този свят.

Всъщност ние бяхме слезли на Ну Хирш А, онзи от близнаците в двойната система, който имаше малко повече океани и по-малко планински вериги. Но почти във всяко отношение двата свята са идентични. Може би взаимозаменяеми е по-точната дума.

Постоянното гравитационно притегляне, оказвано от един толкова близо разположен свят, придаваше на климата известна нестабилност. Тук имаше дъждовни бури, но нито една от тях не беше толкова силна и упорита като бурите на Дъжд. Бели облаци се извиваха и профучаваха през небе, обагрено в бледозелено от хлорофилните приони, които обитаваха въздуха. На всеки два дни, редовно като по часовник, имаше слънчево затъмнение. Близкото жълто слънце изглеждаше в небето огромно и дифузно и голямо почти колкото огромния бременен кръг на света-близнак. Всеки втори ден слънцето беше затъмнявано в небето за повече от час.

Но преди всичко на Ну Хирш имаше огромни приливи и отливи. С ежедневно постоянство океаните се издуваха и надигаха в изтритите си легла и се разливаха извън бреговете си. На километри разстояние от морския бряг имаше единствено сгради със специална водна изолация, тъй като всяка сутрин водите се надигаха нагоре и нагоре, и нагоре, докато изглеждаше така, сякаш щяха да наводнят всичко. И всяка вечер те отстъпваха назад и назад, като че ли самият океан се канеше да пресъхне и да превърне света в пустиня. Ну Хирш Мейн, където прекарахме нашата първа седмица, беше разположен в планински район, но дори и там морските води, които се плискаха в скален бряг, висок някакви си шестстотин метра, преливаха над стената, която го обграждаше откъм морето. Вечер от балконите на същата тази стена се разкриваше удивителна гледка към оттеглящата се сякаш завинаги вода. Тя се отдръпваше, нивото й падаше дори от високия наблюдателен пункт на града и отиваше толкова много назад, че се превръщаше в едно далечно петно близо до хоризонта.

Що се отнася до културата на Ну Хирш, това е високотехнологично място. Жителите на Ну Хирш обичат своите машини и моторизирани джунджурии. Тук аз видях повече Хауд-машини, отколкото във всички други светове, които съм посещавал, взети заедно. Всяка къща имаше някакъв механизиран детайл — покриви, които се отваряха и сгъваха назад, крака, които изникваха отдолу, за да вдигнат цялата сграда и да я придвижат, прозорци, които се нагъваха нагоре и се връщаха обратно на мястото си с едно любезно да! разбира се!, когато ги молеха да направят това. Не ме разбирай погрешно, скъпи камъко. Навсякъде из пространствата на т’Т има технология, всеки индивид е една ходеща вселена от технология. Обитателите на Ну Хирш бяха различни с това, че обичаха макротехнологията. Те бяха натъпкани с дотТек, колкото и всеки един от нас, но също така обичаха големи машини, летящи коли, умни кокили, балони-ролери, Хауд-машини и всякакъв род машинарийки и уреди. В моето детско училище на Терне (споменах ли, скъпи камъко, че съм от Терне?) ударението падаше върху обучението по изкуства, музика и култура, докато тук се наблягаше на уменията да се измислят и сглобяват причудливи машини.

Но ние не бяхме дошли в този свят заради машините. Докато се ориентираме и свикнем с новия град, прекарахме две нощи в едно общежитие близо до мястото, където слезе асансьорът.

— Ти май познаваш Ну Хирш твърде добре? — попитах аз Клабиер.

— Била съм тук няколко пъти — отвърна тя, като се усмихваше. — А ти не си ли идвал?

Аз обгърнах врата й с ръка, за да я привлека за целувка.

— Естествено. Моят роден свят е недалеч оттук. Но ти го познаваш по-специализирано, струва ми се.

— Какво имаш предвид?

— Политическите групи, като онези на Нарцисус.

— О, това ли било? За това ли ме доведе чак дотук?

— Да, моя красота, моя любов, мое истинско небе!

— Колко си смешен! Не познавам друг, който да говори с такива цветисти думи. Нито пък да се държи толкова ексцентрично през цялото време.

— Но аз съм си такъв.

— Защо те интересуват тези групи? Те са едно временно увлечение, нали разбираш, една мода. И аз ги харесвам, но след година времето им ще е минало.

— Всъщност се интересувам от Уиа — казах аз. — Искам да разбера какво планират те.

— Уиа ли? — повтори тя объркана. Това малко ме смути.

— В групите на Нарцисус — казах аз, — именно ти говореше за наближаващата инвазия на Уиа — за това как Уиа се готвят да воюват срещу всички нас.

— Всъщност — каза тя, — това беше само за да кажа нещо. Разбираш ли? Това е същността на политиката — просто да говориш разни неща.

Но аз отказвах да изоставя идеята, която Клабиер беше посяла в главата ми. Колкото повече мислех за нея, толкова по-смислена ми изглеждаше тя. Уиа правеха планове да завладеят високоскоростното пространство на т’Т. Те ме бяха освободили тайно от затвора и сега тайно ме наемаха да извърша моето престъпление, което беше само средство да се отвлече вниманието от истинската им цел. Те щяха да дойдат откъм Езика с цяла флотилия кораби и щяха да поведат война срещу нас. Обстоятелството, че ИИ-то отказваше да признае тази истина, донякъде ме объркваше. Не разбирах по какъв начин то обслужва целите на Уиа, държейки ме в неведение относно техните планове — освен ако те се страхуваха, че знаейки истината, аз, макар и престъпник, щях да се противопоставя на поетото задължение и да предупредя т’Т.

В по-маниакалните си моменти аз се съсредоточавах болезнено върху тази идея. Представях си как се впускам в кръстоносен поход и предупреждавам цялото население на т’Т за приближаващото нападение, как се превръщам в негов спасител и изкупвам предишните си престъпления. Фантазирах си тържествени събития и церемонии по награждаване с медали.

Но когато се чувствах по-здрав, аз разбирах, че това са само фантазии. Самата идея за „мобилизиране“ на населението на т’Т, толкова индивидуалистично и разнородно, беше абсурдна. Аз можех да им кажа каквото си поискам — дори и това, че съм бил нает от Уиа да извърша масово убийство — и най-вероятно хората нямаше да ме чуят. Неколцина — може би, но не и повечето. Така стояха нещата в т’Т.

— Предполагам — прошепнах на ИИ-то една вечер, докато Клабиер спеше с глава на корема ми, — предполагам, че масовото убийство е начин да накарат т’Т да се стреснат и да им обърнат внимание.

Това сигурно е последната ти теория, осведоми се то. Отказа ли се от идеята, че Уиа стоят зад всичко?

— Нищо подобно — изшептях аз. — По-близо съм до истината, от когато и да било.

Не чакай твърде дълго тук, посъветва ме ИИ-то в самото ми ухо. Имаш да вършиш работа. Ако чакаш дълго, ще те върнат в затвора.

Чувам те, чувам те.

5-ти ден

Е, камъко,

В началото бях разочарован от „политическите“ групи на Ну Хирш. Наистина, те бяха много и голяма част от дискусиите им бяха посветени на Уиа. Но теориите бяха толкова на брой, колкото и групите и много от тях бяха нелепи.

Едни говореха, че Уиа нападали и щели да воюват с нас. Според други Уиа искали да станат т’Т. Те щели да дойдат вкупом като молители и щели да изоставят своето пространство, за да се насладят на предимствата на високоскоростното пространство и утопичния живот в т’Т. Трети пък твърдяха, че Уиа не съществуват, че това било част от една по-голяма конспирация, че Уиа били чужди форми (абсурдно!) или една фикция, създадена от група граждани на т’Т поради ред странни причини. Една група в Ну Хирш Кепитъл, който се намираше на четиристотин километра от Ну Хирш Мейн надолу по планинската верига, прекарваше часове наред, дискутирайки една-единствена теория: че Уиа били решени на масово самоубийство.

— Масово самоубийство ли? — избърборих аз вбесен. — Каква идиотщина!

Но тази политическа група бе абсолютно сигурна в това. Лица с различен цвят се взираха в мен търпеливо и дори със съжаление. Уиа идват, казваха те, за да се придвижат до Гравитационната просека, Великата просека, която минава през средата на т’Т пространството. И защо отиват там? Защото вярват, че техният Посечен Бог им бил наредил да се хвърлят в нея, за да намерят религиозно просветление.

Най-странното нещо, скъпи камъко, беше това, че аз останах в тази група три дни. След час-два Клабиер се отегчи и отиде да плува в морето. Но аз бях завладян от мисълта да убедя тези хора в погрешността на заключенията им. Веднъж съм срещал Уиа, казах им важно (ние също, отговориха те) и вашата теория е безсмислена. Но колкото повече спорех, толкова по-несигурен се чувствах в собствената си позиция. Те бяха твърди като диамант, толкова бяха убедени в себе си. Цитираха религиозни Уиа текстове, за които не знаех, че съществуват, позоваваха се на Уиа учени, чиито имена не бях чувал. Просветлението щяло да бъде намерено на дъното на Гравитационната просека, вярваха те. И това можело да стане само ако цялото им население се хвърлело вътре. Флотилия след флотилия Уиа кораби щели да дойдат откъм Езика през следващите години и всичките им пътници щели да се обвият в пяна и да прекосят високоскоростното пространство до Просеката.

— Ще видиш — казаха те. — Почакай и ще видиш.

Аз не им повярвах, не твърде много, но тези три дни бяха достатъчни, за да ме отърсят от моята убеденост. Можеше ли това да е планът на Уиа? Масово самоубийство? Трябваше да има нещо, някаква странна религиозно-логическа връзка с тяхното вярване в чудноватия им Посечен Бог, която да обединява масовото убийство с масовото самоубийство.

Вярно ли е това, попитах аз ИИ-то. Наистина ли Уиа планират такова самоубийство?

Защо питаш мен, отговори то. Предполагаш, че знам нещо за Уиа ли?

То винаги си играеше игрички с мен.

6-ти ден

Скъпи камъко,

ИИ-то често ме заплашваше със затвора, ако не напусна незабавно Ну Хирш и не отпътувам за Ну Фалоу, за да свърша работата. Аз пък увещавах сам себе си, че след като са инвестирали толкова много време и енергия, за да ме освободят и да ме отведат до инфочипа в черупката на насекомото, беше малко вероятно те — които и да бяха моите работодатели — с лека ръка да позволят да бъда върнат обратно в затвора.

— Ще отида — казах аз, — когато узная кои са моите работодатели.

Не мога да ти кажа това.

— Тогава ще го открия сам.

Ще го откриеш, след като свършиш работата.

Бяхме си разменяли това много пъти.

Не си позволявах да мисля, доколкото бях в състояние да го правя, че може би аз не исках да извърша убийството, на което се бях съгласил. Това беше мисъл, която ме споходи няколко пъти и се мъчех да не я изрека наум — ако ИИ-то я подслушаше, то вероятно щеше да изгуби доверие в мен и аз незабавно щях да бъда предаден на „полицията“. Естествено аз не исках да се върна в затвора, скъпи камъко. Освен това бях убивал и преди, така че самото убийство не ме притесняваше. И досега не съм сигурен кое точно ме притесняваше. Може би беше мащабът на престъплението. Но аз ще бъда честен с теб, единствен мой изповеднико и ще си призная, че не беше и това. Не, мисля че беше просто опакият ми характер. Бяха ми казали да направя нещо и следователно аз не исках да го направя. Бях продал душата си и само ако можех да открия начин да проваля сделката…

Усещам някакво мърморене, каза ИИ-то. Не мога да подслушам всяка твоя мисъл, но понякога просто надушвам нещата. Това приглушено бръмчене, както когато мислиш с извънречевите зони на мозъка си. Знам, че си намислил нещо.

— Абсолютно нищо — казах аз. — Въобще нищо.

Понякога през нощта, когато Клабиер заспиваше, аз изваждах мъничката черупка и я въртях между пръстите си. Бях любопитен каква информация съдържаше и защо моето ИИ толкова много настояваше да я взема. Също така бях любопитен да узная какво щеше да се случи по-нататък. Помислих си да подложа чипа на анализ, да прочета съдържанието му с някакъв процесор или нещо такова, но се въздържах. Не, заповяда ми ИИ-то. Недей да правиш това! И след като го обмислих, аз прецених, че на практика това щеше да бъде равностойно на информиране на полицията за собствените ми намерения. Изчакай да му дойде времето, каза моето ИИ.

7-ми ден

Скъпи камъко,

Клабиер и аз пътувахме по крайбрежието на Континент Прайм, един от дванадесетте континента на Ну Хирш А. Ние се придвижвахме бавно, често вървяхме пеша и всяка вечер спирахме в някое от многобройните крайбрежни общежития. Времето беше хубаво. В обикновена система с една планета то щеше да е прекалено горещо (понеже слънцето беше голямо, а планетата — твърде близо), но непрекъснатата атмосферна турбуленция, причинена от гравитацията на Ну Хирш Е, светът-близнак, който се виждаше в небето по всяко време, пораждаше един непрестанен охлаждащ вятър и забулваше слънцето с филтри от бели облаци. Понякога, докато вървяхме ръка за ръка по плажа, небето се проясняваше. Континент Прайм беше обрамчен от непрекъснат плаж, дълъг четири хиляди километра, резултат от свирепото действие на вълните и на прилива. Ние прекарахме цяла седмица като се разхождахме по него — от дясната ни страна скърцащите със зъби вълни гризяха брега, а отляво плавно се въздигаше сушата. Понякога, докато вървяхме по безкрайния, широк и покрит с бял пясък бряг, небето се изчистваше от облаците и температурата изведнъж се покачваше. Над нас се ширваше свод от чисто бледозелено небе с огромното ярко слънце. Ну Хирш Е отново се появяваше огромен ниско над хоризонта. Тогава жегата се стоварваше отгоре ни, като че ли само е чакала възможност да връхлети. Много скоро усещахме дискомфорт и търсехме подслон в сянката на някоя дюна — дори Клабиер, чиято дотТек й помагаше да регулира телесната си температура. Но подобни моменти продължаваха само минути. Обикновено пак започваше да духа бриз, облаците бързо се скупчваха над края на морето и се наместваха пред слънцето. Тогава отново се захлаждаше.

— Какво е това, което искаш да разбереш за Уиа? — питаше Клабиер и ние продължавахме да се шляем по-нататък.

— Какво, любов моя? — отговарях аз. Когато бях в „щастливо“ настроение, аз исках да изиграя всички изтънчени ритуали на любовта. Но можех и само да изгрухтя, ако се чувствах подтиснат и не исках да ме въвличат в разговор.

— Защо толкова настояваш да преровиш тези политически групи и да откриеш нещо за Уиа?

— Интересуват ме.

— В какъв смисъл?

— Всеки в т’Т трябва да се интересува от тях, не мислиш ли? Те могат да ни нападнат, може да подготвят война срещу нас. Не каза ли ти самата това на Нарцисус?

Клабиер сви рамене.

— Може би.

Аз спрях и сграбчих ръцете й, за да я накарам да ме погледне.

— Ти го вярваш, нали? Ти вярваш в това, което каза на Нарцисус — че Уиа имат намерение да ни нападнат?

— Не знам — каза тя, освобождавайки се от хватката ми. — Кой го е грижа? Това беше само за да кажа нещо.

— Не ти вярвам! Защо ще казваш нещо, ако не го вярваш?

— Не ставай глупав.

Тя приклекна, за да разгледа по-добре пясъка, вдигна пълна шепа и започна да драска в нея с пръст. Аз направих същото, гледах миниатюрните пясъчни точици, изтритите отломки от скали и раковини. Толкова много миниатюрен материал! Хиляди мили натрупана на купчини миниатюрност.

— Държиш се глупаво.

— Аз го вземам насериозно — отвърнах намусено аз.

— Това е колкото да се каже нещо — повтори Клабиер и се изправи. — Това е то. Просто нещо да се каже — това е същността на политиката. Казване на разни неща. Удоволствието е в казването, не в това, което се казва.

Но аз продължавах да вярвам, че в дъното на цялото говорене имаше нещо важно, някакво ядро от истина. Ние продължихме да се скитаме, докато надигащият се прилив достигна най-високата си точка и ни прогони още по-навътре в сушата. Тогава правихме любов. Спахме. След като се събудихме, тръгнахме да търсим храна. Естествено околността беше свободно снабдена с автомати за храна. Отново се любихме.

— Ти си гладен за това — каза Клабиер, останала малко без дъх от настойчивите ми ласки. Мисля, че й бях ядосан и този яд подклаждаше желанието ми. Човешкото сексуално желание е странно нещо, скъпи камъко.

Докато се разхождахме в малка долина в скалистите планини, ние открихме една общност от ездачи на вълни. Това бяха хора, чието главно занимание беше да се спускат с плоски, неогъваеми приспособления, подобни на балони и по-къси от метър, които придържаха с ръце към гърдите си. С помощта на тези ballés, както ги наричаха, те можеха да прелетят много метри във въздуха, когато имаше бриз, който да ги издигне над земята. Яздещите балони предпочитаха сутрините. Тогава те тичаха надолу по дългата ивица открит плаж по посока на прииждащия прилив и се хвърляха право в зъбите на сутрешния вятър. После се издигаха във въздуха, бризът ги подхващаше и те се плъзгаха нататък. Мисля че останахме с яздещите балони няколко дни и една сутрин двамата влязохме навътре в морето, за да ги наблюдаваме. Десетки от тях се хвърляха изведнъж срещу вълните и се понасяха над тях. Проява на най-голямо умение (което печелеше и най-голямо уважение сред групата) беше, когато успяваха да се отблъснат нагоре от къдравата водна стена, да избягнат сблъсъка преди вълната да се стовари отгоре им и да отлетят, без да се намокрят. Това беше сложно за усвояване умение и много от тях бяха поглъщани от вълните или падаха във водата. Но тези, които умееха да го правят, се носеха с такива грациозни движения, че ме караха да им завиждам.

Когато приливът достигаше възможно най-крайната си точка, яздещите балони обикновено спираха за обяд. Те разговаряха, любеха се и дремваха набързо на няколко метра от мястото, където вълните се разбиваха върху пясъка. Привечер, когато морето започваше бавно да се оттегля и слънцето се спускаше надолу, те възобновяваха своето яздене.

Усетих, че Клабиер започва да става някак неспокойна по време на нашите скитания. Аз също имах причини да желая нещата да се развиват по-бързо. Моето ИИ беше станало изключително досадно и непрекъснато коментираше безсмислието на това, което правех, как съм щял да бъда предаден на „полицията“ и колко важна била моята мисия (въпреки че то не можеше да ми каже защо).

Ние се придвижихме навътре в сушата и прекарахме известно време в различни градове. В единия от тях Клабиер срещна свой стар любовник и изчезна с него за една седмица в планините. През това време аз бях погълнат от друга политическа група и тя почти не ми липсваше.

Тази група имаше съвсем нова теория за Уиа.

— Всичко, което си чул, е погрешно — казаха ми те, когато се присъединих към тях. Скоро установих, че те започваха всяко „политическо“ събиране с тази мантра: всичко, което си чул, е погрешно.

— Учат ни — казаха те, — че ние сме най-добрите и най-предпочитаните. Че сме непобедими, че сме постигнали утопия. Но случаят изобщо не е такъв.

Случаят не бил такъв, изсумтя ИИ-то в ухото ми. Тези са по-откачени и от последната група. Защо си губиш времето с такива фантазьори?

— Ние не сме най-висшите същества в Галактиката — обяви една жена с дребно лице и огромни крака. Цялата група я слушаше с мълчаливо благоговение. — Това са Уиа. Ние сме един експеримент, замислен от Уиа преди хиляди години. Те ни създали и после се оттеглили в пространството отвъд Езика. Оттам ни наблюдават, като от време на време изпращат агенти сред нас за по-детайлната работа.

Тук имаше толкова много въпроси, толкова много неща, които изглеждаха безсмислени, че не бях сигурен откъде да започна.

— Не разбирам — казах аз.

Всички в групата ме гледаха с особено съжалително изражение. Започна да ми става ясно, че това не беше обикновена „политическа“ група. Нямаше истинска дискусия, никой не изказваше несъгласие с никого. Вместо това, всички кимаха утвърдително и се почесваха по горната част на носовете си18.

— Уиа са много по-висши от нас — каза ми някой, като че ли обясняваше на дете.

— Толкова много са над нас — каза някой друг, — че все едно са богове.

— Те скоро ще се върнат.

— Експериментът е към своя край.

Всички погледи бяха насочени към мен. Нещо ми подсказваше, че е почти безсмислено да оспорвам странната идея, от която беше обсебена групата. Аз огледах лицата едно по едно.

— Каква е целта — попитах бавно аз, — на този експеримент?

Тишина.

— Това — каза някой (една жена, чиято брадичка завършваше с две остри удължения), — скоро ще стане ясно. — Тя огледа всички около себе си. — Когато те се върнат.

8-ми ден

Скъпи камъко,

Да, аз наистина бях изпълнен със съмнения и съм щастлив да призная това. То ме прави повече човек, нали? Освен това и моята докторка сигурно се чувства по-удовлетворена (хей, добър ден!), понеже си мисли, че съзнанието ми се измъчва между „доброто“ и „злото“. Нещо по-конкретно ли? Ами имах съмнения относно способността си да отида докрай в своята мисия. Да убия всички онези хора! Вярно, че това бяха хора, които не познавах и следователно не съществуваха истински, но въпреки това! Въпреки това! Нека кажем — защо да не кажем, — че откажех да извърша това нещо. Сигурно щях да отида обратно в затвора (не! никога!) и да прекарам останалата част от дните си в размисъл относно своя избор.

Твоите мисли, обади се остро ИИ-то, са много разпилени. Оставам с твърдото впечатление, че ти не си концентриран върху тази мисия.

— Ами не я разбирам — подхванах жално аз. — Кой иска да извърша това ужасно нещо? Защо го искат? Трябва да има и друг начин — трябва да има! Ако ми кажеш защо им е нужно това, може би ние с теб ще намерим друг начин да постигнем тяхната цел. Целта! Каква, по дяволите, може да е целта — това е безсмислено — толкова много смърт. Каква полза би донесло това на някого?

Вече ти обясних, каза ИИ-то. Не мога да ти кажа кой или защо сега, а после. Друг начин няма.

— И всички те ще умрат без причина?

За първи път в гласа-имитация на ИИ-то се появи нотка на несигурност. Да нямаш угризения на съвестта, попита то.

— И какво от това?

Точно ти? Не ти вярваме.

Това беше първият случай на несъгласуване, който ИИ-то допускаше в разговор с мен и аз го забелязах веднага. Беше толкова неочаквано, че веднага пресече мелодраматичното ми хленчене.

— Какво каза? — реагирах моментално аз.

Какво? Какво?

— Ти каза „ние не ти вярваме“. Кои сте ние?

Казах, че аз не мога да повярвам. Никога не съм знаело, че имаш подобни съмнения. Това да не е част от сексуалното заслепение, което изпитваш към тази жена? Мислех че твоето съзнание е като един закърнял и безполезен крайник, резултат от идиотска генетична мутация.

— Това не е важно — казах аз. — Кои сте ние? Защо го каза по този начин? Ние не ти вярваме?

Няма значение.

— На това място ти сбърка.

Не, не сбърках.

— Да, сбърка. Да, ти сбърка.

Имах предвид многото потенциални ИИ-та, които очакват да пораснат в твоя мозък от семената след моята смърт. Спомняш си, че ти казах за семената?

— Глупости. И дете не би повярвало. Кои сте всички вие? Кой е вие?

Аз продължих да настоявам, но то не ми каза. След малко се отегчих и излязох навън, за да седна на общото стъпало и да гледам слънчевото затъмнение през този ден. Слънчевите затъмнения са толкова редовно събитие, че само туристите спират, за да ги погледат. Но въпреки това аз не бях сам на стъпалото, когато зелената багра на небето потъмня, стана по-плътна и накрая се превърна във виолетовочерна. Най-интересната част, скъпи камъко, не е пълното затъмнение, а моментът, в който слънцето е почти напълно скрито. Тогава светлината придобива едно особено спектрално качество и познатите предмети изглеждат странно непознати. Красиво е. Докато наблюдавах, аз почувствах призрачното присъствие зад така нареченото ИИ в моя мозък — многото интелекти, които ме наблюдаваха чрез него. Затворих очи и без да ме е грижа дали ИИ-то подслушва мислите ми или не, аз ги визуализирах. И тогава с умствения си взор аз видях редици от Уиа, строени един зад друг, които крояха планове за смъртта на милиони жители на т’Т.

Клабиер се завърна от седмицата, прекарана с нейния предишен любовник.

— Как беше? — попитах аз.

— Чудесно.

— Добре. Но аз вече съм уморен от това място. Уморен съм от Ну Хирш.

— Можем да отидем до Ну Хирш Фърст Сити, на стотина километра надолу по брега и там да вземем асансьор за орбитала.

— Добре — отвърнах аз. — Добре.

Беше ме обхванал смут. Струваше ми се, че моите съмнения най-после се бяха потвърдили и че Уиа наистина стояха зад бягството ми от звездата-затвор. Аз гризях долната си устна и забелязах, че Клабиер ме гледа с объркано изражение.

— Какво?

— Устната ти кърви — каза тя.

Не за първи път липсата на дотТек ме довеждаше до почти конфузна ситуация с нея. Аз само се усмихнах и всмукнах устната си, за да скрия раничката.

До Ну Хирш Фърст Сити си взехме двуколка. Бяхме забелязали няколко от тях по магистралите на континента — покрити каруци, дълги два или три метра, поставени върху огромни колела с диаметър пет метра, които образуваха две дъги над покривалото. Всяка каруца беше теглена от Хауд-машина, което само по себе си беше особено хитроумна имитация на древните транспортни средства. Тези каруци бяха подредени на централния площад на града, в който се намирахме, готови да доставят удобство на туристите. Имаше, разбира се, и други начини за придвижване, но ние не бързахме. При това ритъмът и темпото на пътуването бяха много успокояващи.

— Джазба — обади се Клабиер, — мога ли да те попитам нещо?

Не щеш ли, точно тогава аз бях в „щастливото“ си настроение, успокоен от ярката зеленикава светлина на слънцето и отпускащото тромаво тътрене на каруцата.

— Всичко, моя любов, мое сърце, наслада за моя ум — отвърнах й аз.

— Преди ти каза, че трябва да свършиш някаква работа.

Това веднага пресече доброто ми настроение.

— Така ли? — отговорих аз и усмивката ми изчезна.

— Да, така.

Настъпи тишина, в която се чуваше само звукът от напиращия насреща ни въздух.

— Джазба — каза тя, — каква е тази работа, която имаш да вършиш?

Не й казвай!, кресна ИИ-то в главата ми.

— Един вид наемна работа — отвърнах аз малко шашардисан.

— Наемна работа? — повтори тя. — Каква странна дума!

Наистина, скъпи камъко, това е ужасно стара дума. Вече никой не е наеман да върши нещо.

— Знам — казах аз. — Малко е странно.

— Ти работиш — каза тя с усмивка, като че ли всичко това беше някаква шега — за някакви, които са те наели?

— Да. Не мога да ти кажа какво искат от мен — обясних аз, — защото моите работодатели не са го изяснили и на мен. Разбираш ли?

— Не разбирам.

— То е — нещо необичайно.

— Кои са твоите работодатели? — попита тя.

— Е — казах аз, — и това е малко необичайно.

Тя изчака известно време, преди да повтори въпроса си.

— Кои са те?

Не й казвай!, изпищя ИИ-то.

Какво да й кажа, като и аз самият не знам, отвърнах наум. А на глас отговорих:

— Не мога да ти кажа. Не още.

Това очевидно не я задоволи, но тя легна обратно в каруцата и притвори очи, а лицето й бе сбръчкано от учудване.

Когато се уверих, че е заспала, започнах да шепна на моето ИИ.

— Какъв е смисълът от тази тайнственост? — попитах аз, прекалено вбесен, за да говоря наум. — Вече знам, че зад моята мисия стоят Уиа. Знам кои сте вие-всички.

Но точно тогава ИИ-то предпочете да не отговори, независимо колко настоятелно му шептях.

Пристигнахме в Ну Хирш Фърст Сити по залез слънце, когато жълтата звезда хвърляше грандиозни сини и пурпурни отблясъци по западното небе и облаците бяха оцветени в яркочервено. Градът представляваше чудесен пример за архитектурата на Ну Хирш — проблясващи форми, наподобяващи различни машинни елементи, колони, кутии от светлина, които стигаха до висините, пирамиди от злато, наредени на купове.

Гледката вдъхна нова енергия на Клабиер.

— Прекрасен е — каза тя. — Построили са доста неща, откакто бях тук за последно. Хайде да излезем, да идем да пием, да потанцуваме. Не искаш ли да идем да танцуваме?

Имах чувството, че над мен е надвиснало нещо ужасно. Бремето на моите отговорности — не ме е срам да използвам тази дума, понеже за мен тази мисия бе тежка отговорност — беше започнало да изкривява съзнанието ми. Когато, хванати за ръка, двамата с Клабиер тръгнахме надолу по главната улица, аз се огледах около себе си — гледах всички онези хора и си ги представях да лежат мъртви и неподвижни върху диамантените павета.

— Ти отново си говореше сам — каза ми Клабиер, докато се разхождахме.

Аз се стреснах.

— Моля?

— В каруцата, докато пътувахме насам. Няколко пъти.

— Наистина ли?

— Нямам нищо против. Сестра ми го правеше. Казваше, че си има някакъв въображаем приятел. Харесва ми, напомня ми за детството.

— Хубаво — казах аз, понеже не знаех какво друго да кажа. — Хубаво.

Тя се притисна до мен. Вечерното небе беше моравочерно и звездите блещукаха морскозелени върху огромния небосвод. Сградите и стаите по дължината на улицата бяха ярко осветени, а навсякъде около мен хората се смееха и се целуваха, танцуваха по паважа или залитаха опиянени из навалицата. Край сградите се носеха откъси от музика, които ту се усилваха, ту заглъхваха. Клабиер изглеждаше истински щастлива.

Ние спряхме в един клуб и пихме ембър. Сладката течност ме отпусна и дори си затананиках една стара песен от детството ми на Терне. Може и да съм поплакал малко. Отново бяхме на главната улица. Не помня как точно бях стигнал дотам. Но не забравяй, камъко — без дотТек, която да ми помогне да се справя с алкохола в кръвта си, аз се напих много и бързо.

— Погледни звездите! — спомням си, че плачех на Клабиер. — Виж колко са красиви! Тази нощ искам да спя близо до тях!

Отново бях луд и щастлив, докато само преди час бях затворен и враждебен. Клабиер се смееше на дивата ми енергия или се смееше заедно с нея, не знам.

— Хайде да си лягаме! — изкрещях аз.

— Добре — съгласи се тя. — Добре. Нагоре, в другия край на тази улица има четиридесететажни кули за спане. Близо са до планинската част на града.

Ние се завъртяхме кръгом, като аз шумно настоявах, че ще спя само в най-високата стая на кулата. Спряхме в още един клуб от другата страна на пътя. Тук двамата с Клабиер танцувахме и аз се напих още повече. Набъркахме се в един дълъг „политически“ разговор с група туристи, които имаха възгледи, сходни на нашите, и дебатирахме… дебатирахме, не знам върху какво точно дебатирахме, да ти кажа истината, камъко мой.

9-ти ден

Скъпи камъко,

Клабиер ме отведе, въпреки че бях в свадливо и мрачно пиянско настроение, до горния край на улицата, след което за половин секунда ние стигнахме с асансьор до най-горния етаж на кулата. Аз бях много уморен и през цялото време си мърморех нещо или може би се опитвах да общувам със странно мълчаливото ИИ. Не мога да си спомня. Клабиер ми помогна да си легна и утешението, което носеха нейните ръце, бързо се превърна в еротична наслада — аз лежах съвсем пасивен, докато тя ме любеше нежно и умело. След това заспах.

Събудих се на зазоряване. Късче зеленикавосиньо, мораво небе надзърташе през сводестия коридор, който водеше към балкона. Бях сам в леглото. Когато седнах, видях, че Клабиер е на балкона. Аз станах и отидох при нея, но усещах стомаха си неприятно напрегнат. Нещо не беше наред.

— Привет! — казах аз и докоснах рамото й.

— Привет! — отговори тъжно тя.

— Какво не е наред? — попитах аз.

Известно време тя не каза нищо, така че аз се облакътих на балконския парапет до нея. Стаята гледаше на североизток и с приближаващия изгрев небето отдясно просветляваше в синьо и зелено. Долу върху диамантения паваж се виждаха неколцина от снощните гуляйджии, които от височината на четиридесетте етажа приличаха на детски играчки. Те се движеха — точици върху блед квадрат.

— Защо толкова много си говориш сам, Джазба? — попита тя.

— Какво искаш да кажеш? — попитах аз, без да се замислям.

— Джазба — каза тя. После отново — Джазба. Това не истинското ти име, нали?

Мислех да кажа: Естествено, че е истинското ми име, но след това промених решението си.

— Какво значи истинско? — възразих аз. — Нито едно име не е напълно истинско.

— Джазба — каза тя отново, сякаш опитваше вкуса на думата в устата си. — Джазба. Ти беше в някакво трескаво състояние снощи.

— Ами рядко се забавлявам нощем — отвърнах аз. — Поне така мисля. На това се дължеше състоянието ми.

— Но аз не мисля така. Ти криеш нещо, нали? Този човек, с когото говориш, когато изглежда че говориш със себе си — този човек ти е казал нещо, нали?

— Клабиер — казах аз, а вътрешностите ми издаваха неприятен, шипящ звук. — Престани. Плашиш ме.

Което си беше истината, скъпи камъко, аз бях уплашен.

Тя все още не ме поглеждаше.

— Няма смисъл. Смятах, че с теб ще намеря нещо различно, но не е така. Ти си като всеки друг. Нали?

Това ме жегна. Аз помълчах известно време и после казах:

— Аз наистина те обичам, Клабиер. Мислех, че ти… имаш чувства към мен.

Най-после тя се обърна да ме погледне.

— Ох, не исках да кажа това. Ако ти беше обикновен човек, аз със сигурност щях да имам чувства. Не съм се преструвала, разбира се, че не съм. Не искам дори да си помисляш това.

— Какво искаш да кажеш? — попитах аз, докато една ужасна мисъл започна да се прояснява в главата ми. — За какво говориш?

— Аз съм с „полицията“ — каза Клабиер. — Сигурно вече си го разбрал. Миналата седмица не бях със свой стар любовник. Обадихме се на няколко временни „полицаи“ и имахме среща заради теб. Всъщност аз бях с тях.

— „Полицията“ — казах аз. Погледнах надолу и главата ми така се замая, че за да не падна, трябваше да се хвана здраво за балюстрадата. За един кратък миг си представих затвора и връщането към предишния живот. След дни на мълчание моето ИИ накрая прояви признаци на живот и замърмори.

Видя ли, каза то. Ето ти на, нали ти говорех да не я водиш тук.

— Решихме, че ще е най-добре — говореше тя, — да те оставим да дойдеш тук. Ти толкова силно желаеше това. Мислехме да те оставим да отидеш където искаш и да те следваме, за да те държим под око. Искахме да открием какво планираш. Но то не стана, нали? Онова, което ти очакваше, не стана.

— „Полицията“ — казах аз отново.

Тя дойде половин стъпка по-близо.

— Ти си изключителен човек, направо изключителен. Обадих се на „полицията“, защото ти просто ме омагьоса. Хората като теб са толкова малко. Като изключим историческите текстове, разбира се.

— Клабиер — казах аз. Толкова много неща имах да й кажа, но от устата ми излязоха само тези срички.

— Надявахме се, че като стоим близо до теб, ще можем да се доберем до онова, в което си замесен. Ти си замесен в нещо, нали?

— Клабиер — казах аз отново. Това беше всичко, което ми идваше наум.

— Ти едва ли си могъл да избягаш без помощ от звездата-затвор.

Думата звезда-затвор сякаш ме прободе, макар че Клабиер не целеше това.

— Моля те — каза тя. — Кажи ми. Можеш да ми кажеш, нали? Между нас има нещо специално, нещо любящо, нали? Това трябва да означава нещо за теб. Затова кажи ми: с кого действаш? Какво планирате да правите? Ти говореше за работа, която трябва да свършиш за някого и, че когато това свърши, ти ще си свободен. Каква е тази работа? За кого е? За Уиа ли?

Аз затворих очи и отворих уста, готов да кажа нещо, без да знам какво. Но вместо това, започнах да плача. Това беше такъв ужасен удар. Клабиер беше „полицията“ и аз щях да прекарам остатъка от живота си в затвор. Не можех да го понеса.

Убий я, каза моето ИИ, горещо и близко в ухото ми. Убий я, убий я.

— Джазба — каза тя и гласът й беше пълен с безкрайна нежност. — Нима плачеш? Нима плачеш?

Тя се приближи и обви ръцете си около мен. Аз вдъхнах нейния аромат, усетих деликатното и чувствено притискане на нейната плът към моята. Протегнах ръце, поставих ги около гърба й и сключих пръсти. Сега вече плачех така силно и хлипах толкова много, че гърдите ми подскачаха като при хълцане.

— Хайде, хайде — каза Клабиер в ухото ми. — Не плачи. Любими, любими, не плачи.

Аз помръднах леко ръцете си. Тя усети, че мускулите ми се напрягат или — понеже познаваше моята история — просто очакваше нещо такова и веднага се наклони надясно и започна да се извива в опит да се освободи. Аз теглех с всичката мощ в ръцете си, но тя се дърпаше на другата страна, а аз не бях достатъчно силен. Стъпалото ми обхвана нейния прасец като с кука и с бързо, рязко движение на крака си аз успях да я извадя от равновесие. Тя увисна назад, а аз веднага пристъпих напред, съборих я и се завъртях на пета. Ние се завъртяхме заедно и гърбът й се удари в балюстрадата, точно под лопатките. Аз продължавах да бутам грубо тялото й нагоре и над перилата на балкона. Тя сумтеше, пляскаше ме и ме биеше със свободните си ръце по лицето и главата. Но аз не бях на себе си. С едно последно усилие я избутах нагоре и я блъснах — Клабиер се претъркули от другата страна. Чу се един звук шшш като шумоленето на плат и тя изчезна.

Дишах тежко и лицето ми беше мокро (от собствената ми кръв, както разбрах впоследствие, понеже Клабиер беше надрала кожата ми), но се наведох и погледнах надолу. Видях как тялото й постепенно се смалява, след което изведнъж спря. Миг по-късно тъпият звук достигна до ушите ми. Точиците върху бледия квадрат спряха да се движат безцелно и абсолютно всички запълзяха към мястото на падането.

За какво стоиш тук, излая моето ИИ. Хайде, какво чакаш?

То беше право. Все още задъхан аз се втурнах към асансьора. Той ме отведе до земята за по-късо време, отколкото бе продължило падането на Клабиер, но за разлика от нея той притежаваше инерционна схема за намаляване на скоростта до безопасно за мен спиране. Аз се запрепъвах навън, като кашлях и дишах тежко, и се втурнах през задния вход на сградата.

Клабиер, казвах си аз, няма да умре. Ще бъде тежко наранена, но дотТек ще спаси живота й. Може би щяха да са нужни няколко седмици, за да се възстанови напълно здравето й, но тя щеше да оцелее. Макар че аз изобщо не бях сигурен дали нещата стояха точно така. Може би падане от такава височина превръща човешката плът в пихтия и тогава дори дотТек е безсилна.

Не трябваше да мисля за това.

Хайде!, изръмжа моето ИИ. Трябва да бягаме, да бягаме.

Аз се втурнах в друга сграда и отново излязох през задния вход, после се спуснах надолу по няколко стълбища, разположени едно спрямо друго под тридесетградусов ъгъл. Това ме отведе на главната улица, където само преди няколко часа се бях разхождал с Клабиер. Улицата още беше оживена.

Не спирай! Хайде!

Когато най-после спрях да тичам, дробовете ми горяха и аз едва си поемах дъх. На един широк площад, призрачни в светлината на зората, бяха наредени каруци, теглени от Хауд-машини.

Аз се втурнах към най-близката от тях.

— Отведете ме оттук — задъхах се аз.

— Разбира се, гражданино — каза машината. — Бихте ли се качили в каруцата?

— Не — казах аз, дишайки тежко. — Без каруца. Искам да ме носиш на гърба си.

Машината се поколеба — това не беше обикновена молба. Но после каза:

— Много добре, гражданино — и се откачи от теглича на каруцата. После оформи от гела си груба дъска, върху която аз се покатерих.

— Да — казах аз, като хванах робота през врата. — Точно така. Ще ме носиш на гръб. Тръгни на изток и върви покрай морския бряг около един километър.

— Да, гражданино.

— После искам да тръгнеш обратно към сушата и да ме пренесеш през планините.

— През планините?

— Точно така. Искам да ме занесеш на юг възможно най-бързо, разбираш ли? Възможно най-бързо.

— Много добре, гражданино.

Хауд-машината започна да оформя от гела си дълги вретеновидни крака, като по време на този процес повдигна и себе си, и мен. Ама какви крака бяха само! Сигурно имаха три метра дължина. След което хукна с огромни скокообразни крачки, тичайки бързо, усилено и неуморно към морето. За по-малко от минута тя стигна до началото на плажа и се обърна на изток. Аз се бях вкопчил в гърба й, опитвайки се да овладея своя отчаян и причиняващ ми болка дъх.

Зората изгря и стана по-светло. Хауд-машината загърби морето и загалопира с дълги, равни крачки нагоре през долините и пресечените местности на планинската верига. През цялото време аз не спирах да си повтарям: тя не е мъртва. ДотТек няма да я остави да умре. Тя е жива, тя е жива.