Камъкът

1-ви ден

Скъпи камъко,

Знам, че мина време, откакто говорих с теб за последен път. Но никак не изгарям от нетърпение да стигна до тази част от историята, никак. Странно е, че ми е толкова трудно да я разкажа. Можех да започна с нея, нали, да я приключа още в началото. Но сега, след всичко, което разказах на теб, а чрез теб и на моите невидими слушатели (здравей!, знам, че си там), ми хрумва, че то е само един сложен начин да избегна тази част. Тази част.

Всъщност не разбирам защо тя ме затруднява толкова. Ще ти я кажа възможно най-бързо и без да я усложнявам. Трябва да приключа с нея, така ще е най-добре — наистина — именно такова беше моето намерение, когато си сложих Жип-раницата и потеглих в Космоса. Исках престъплението да е останало зад мен, за да мога да продължа нататък.

Съгласно условията на сделката, които ИИ-то беше споменало в самото начало, трябваше да бъдат унищожени всички хора, но не и света като цяло. С пристигането си в системата аз влязох в орбита около планета, която беше разположена до съседната на Колар планета — един гигант, опасан от великолепни рубиненоцветни пръстени. Там аз увиснах в пространството, повече или по-малко несъзнаващ, все още спящ и в състояние на полутранс, докато моят стандартен инфочип (не специализираният чип на Таг-маттео) си изрови дупка в пяната ми и отлетя до най-близките суровини — прахообразните и водни частици от системата пръстени. Той събра малко количество от тях и използва преобразуваната материя, за да събере повече. Това на свой ред беше използвано за точното възпроизвеждане на редица строителни машини, като нито една от тях не беше много голяма — всички бяха съвсем стандартни. Това неизбежно беше бавна и изискваща време операция. Но пътешествениците до нови системи (или както в моя случай пътници, които не искаха да преминават през орбиталите), нямаха друг избор, освен да ги използват. Аз лежах свит в пяната, докато цялата тази дейност протичаше около мен. От извлечените въглерод и желязо, машините моделираха помещение, голямо десет на десет на десет метра. Когато всичко беше готово, няколко от тези строителни машини се сглобиха в по-големи и започнаха да направляват обвитото ми в твърда пяна тяло през Космоса и в помещението. После те запечатаха хангара и го прочистиха. От замръзналата вода беше отделен кислород, който те вдухаха във вътрешността на помещението, а в същото време други машини изградиха основната захранваща мрежа. Пяната ми беше подложена на сравнително бавно разяждане до момента, в който бях в състояние да извадя ръка и сам да махам буците от тялото си като пиле, което се излюпва от яйцето си.

Но аз нарочно се бавя тук, нали? Мой скъпи камъко, твоето търпение е лош пример за мен. Вече твърдо съм решил: трябва да бъда нетърпелив в разказването на своята история.

Сам довърших изграждането на камерата и машините започнаха да й поставят още една обвивка. Но аз не ги изчаках, а използвах новата мрежа, за да отворя Таг-маттео. Холограмата се появи, капризна и размазана.

— Твоята машинария не е кой знае колко изискана — каза тя. — Едва си фокусирам образа.

— Извинявам се — отвърнах аз.

Тя се усмихна.

И така, камъко. Ето какво ми разясни невещественият образ на Таг-маттео.

Механизмът, посредством който съществуваше Гравитационната просека, а също така нейният произход, история и причината за прекъсването в средата, всички тези неща си оставаха загадка. Но се знаеше, че нейният висок гравитационен градиент не беше явление, свързано с масата. Вместо чрез формирането на акреционна маса, която да създава гравитация, Просеката беше образувана посредством съвсем малкото, но съгласувано действие на силните ядрени сили.

И така, аз взех един камък. Да, камък като теб. Взех няколко, откъсвайки ги от хилядолетната им орбита около гиганта с пръстените. Те бяха прости късове скала, парчета — вероятно — от луна, разрушена при сблъсък или пък изтрити до малки късчета от приливите и отливите на някое много по-голямо от тях тяло. Сега от това древно тяло беше останал само рояк миниатюрни скали, камъчета, камъни — много подобни на теб. Някои от тях бяха големи колкото ръката ми, а други — колкото главата ми. Аз взех една дузина. Едно, две, три — по-големи, четири, пет, шест — по-малки, от седем до дванадесет — не по-големи от връхчето на палец.

Холографският Таг-маттео се усмихваше ли, усмихваше.

Ние — аз — обвих всеки от тези камъни с мрежичка от жички със способност за нажежаване и прикрепих към всеки поотделно по един микропроцесор. После ги хвърлихме — един по един — по посока на планетата Колар. Микропроцесорите ги ускориха много бързо до една значителна част от скоростта на светлината и те се втурнаха към своите програмирани орбити около планетата. До този момент те не бяха забележителни с абсолютно нищо — още няколко парченца от стари светове, зрънца прах в мръсното обкръжение на Космоса. Когато стигнаха Колар, техните микропроцесори ги забавиха, така че те не бяха нищо друго, освен бавно движещи се камъчета, камъни като теб.

Чудил ли си се защо избрах теб за свой изповедник?

Шестте най-малки камъчета заеха позиции — уж случайни, но старателно програмирани — в близост до шестте орбитални платформи на този зает свят. Останалите влязоха в планетарни орбити с различни вектори, които опасваха огромния търбух на Колар, тръгвайки от тъмната страна по посока на ярката слънчева светлина на дневната страна и отначало. Те правеха една пълна обиколка за четиридесет минути.

Малките процесори си знаеха работата. Аз самият вече нагласях Жип-раницата и си слагах пяната (нескопосано, но това се прави трудно, когато си сам). Бях свършил това, за което бях дошъл и сега си тръгвах обратно. Машините изпуснаха въздуха от моето малко помещение и аз отново се намирах във вакуум, готов за обратното пътуване към кораба на Агифо-3-акка. Бях напуснал системата, преди нещо да започне да се случва. Да се случва…

Ето какво се случи. Микропроцесорите, прикрепени за всяко парче скала — не по-големи от прашинки върху камъните, задействаха нещата. Мрежичката от жички, която обвиваше като паяжина повърхността на всеки камък, предизвика имплозия, базирана на силните ядрени сили, която моментално сви материята на камъчетата в една математическа точка с краткотрайно гравитационно притегляне, чиято сила нарасна до безкрайност. Полученият резултат не беше толкова траен като Просеката (която е съществувала в продължение на десетки хилядолетия, а навярно и много повече). Но в този случай това не беше необходимо.

Шест от тези новосъздадени черни точки, тези интензивни гравитационни точки, се гушеха от външната страна на шестте орбитални платформи. Всяка от тези платформи — милиони метрични тонове метал, пластмаса и органична материя — колабира в един миг и бе смазана и въвлечена в абстрактните точки. Всички хора върху тях загинаха моментално.

Другите шест камъка се намираха в балансирана орбита, като всеки един беше разположен с огледална точност в диаметрално противоположната на друг камък точка. В мига, в който бяха разрушени орбиталите, тези малко по-големи парчета скала изчезнаха в абстрактните точки на безкрайна гравитация. Тъй като те се бяха движили в орбита с определена скорост, тяхната латерална скорост, както и присъствието на огледална точка на силна гравитация не им позволи да се затъркалят право към сърцето на планетата. Ако те бяха съществували достатъчно дълго време, щеше да се случи точно това: щяха да се устремят спираловидно навътре и щяха да се слеят в една абстрактна обща точка в самия център на света. Но те не просъществуваха достатъчно дълго време. Според изчисленията, предоставени от холограмата на Таг-маттео, те съществуваха малко по-малко от двадесет и една минути — време, определено от времето на всмукване на материята. Всъщност именно „реалният“ гравитационен ефект на същинската материя е този, който прекъсва квази-гравитационния ефект на съгласуваните силни ядрени сили. Веднъж след като тези шест точки бяха притеглили в себе си достатъчно материя — точно както другите шест камъка, които погълнаха цели орбитални платформи — те се разрушиха и се разнесоха.

Следователно в продължение на двадесет и една минути, тези шест точки на интензивна гравитация се въртяха безспирно около планетата Колар и траекторията им започна да се изкривява леко навътре. Но те съществуваха само толкова, колкото да загубят няколко десетки километри орбитална височина. Те отново се завъртяха половин орбита и после засмукаха, със сила, близка до безкрайност, обвивката от въздух около света. Започнаха да теглят атмосферата на Колар към себе си, към нищото. Засмукваха, докато всичкият въздух на онзи свят изчезна.

ДотТек е удивително средство, то може да запази живота при много обстоятелства. Може да запази живота дори в отсъствието на кислород за определено време. Но тя не може да прави това вечно. Човек има нужда от въздух, за да живее. Повечето от населението на света вероятно беше запратено в небето и унищожено от безпрецедентните, апокалиптични, поставящи края на света ветрове, причинени от моите малки камъни. Тези хора умряха по-рано. Други — в къщи или под земята — умряха по-късно, запазени в състояние на кома от дотТек толкова дълго, колкото беше в състояние да го направи.

Всички умряха. Което беше точно онова, което бях нает да сторя. Скъпи камъко, аз го направих.

2-ри ден

Скъпи камъко,

Докато летях към кораба на Агифо-3-акка, аз не мислех за онова, което бях сторил. В особения транс на свръхсветлинното пътуване аз изобщо не мислех кой знае колко. Всъщност не, не е вярно: мислех за начина, по който нещата се бяха подредили. Още откакто ме бяха извадили от звездата-затвор, аз непрестанно се бях чудил как щях да съумея да убия шестдесет милиона защитени от дотТек човешки същества. Всичките начини, за които се сещах, бяха недоизкусурени, невъзможни и безполезни. Тогава, насочван от моето ИИ, аз бях открил начин, който използваше резултатите от едно изследване на Просеката, продължило цял човешки живот. С полусънно и замъглено съзнание аз си мислех, че по някакво странно съвпадение корабът, който ми помогна след бягството от затвора и който ме чакаше, когато пристигнах в този район на пространството, също така участваше в едно продължило цял живот изследване на Просеката. Ето за какви неща си мислех аз.

Също така си мислех — с известно удовлетворение, — че ако обещанията на моето ИИ означаваха нещо, аз щях да получа отговорите, които желаех. Бях платил достатъчно тежка цена за това знание. По-точно хората от Колар, шестдесетте милиона души от Колар, бяха платили тежка цена. Мислех че най-малкото бях заслужил отговора.

Какво ли бяха почувствали те? Понякога съм се чудил за това, след като пристигнах тук с теб, скъпи камъко. Виждаш ли ей този белег? На това място разкъсах кожата си и си строших реброто — над сърцето. Ето виж, използвах теб като оръжие и си нанесох удар. Но само нараних гърдите и ръката си. Дори без дотТек е трудно да нараниш себе си. Разбираш ли, когато болката премине над определено ниво, желанието напуска ръката. Сега там има само белег.

Естествено хората тук (здравей, докторке!) ми предоставиха информация за Колар. Това беше в началото и аз не се запознах с нея, понеже смятах, че ще ме разстрои. Бях прав, естествено, тя наистина ме разстрои. Но след известно време отегчението ме завладя. Аз прочетох информацията и открих много неща за Колар. Това беше един предимно пасторален свят, скъпи камъко, отдаден на отглеждането на стотина вида тревисти и бамбукови растения. Жителите му бяха пасторални романтици и повечето спяха навън под звездите. И защо не? Климатът беше умерен, оста и ъгълът на въртене на планетата бяха нагласени така, че да намалят суровостта на зимата, а населението се беше подсилило с някои дотТек адаптации, за да не усеща студа. Те отглеждаха стада от лъвове и тигри, модифицирани зверове от митичното минало, чиито смъртоносни зъби и нараняващи нокти бяха премахнати. Коларианите имаха огромни стада от тези покорни и объркани зверове. Самите овчари пееха и пишеха стихове. Един благ народ. Разбира се, имаше и градове, понеже градовете са естествени за човешкия вид. Но в техните градове растеше трева, на всеки покрив пасеше животно, а повечето сгради бяха направени от бамбук. Една крехка матрица. Това ли беше причината, поради която светът беше избран за мишена? Колкото и жилави да бяха хората, инфрастуктурата беше много крехка. Макар че имаше също и много каменни къщи, много пещери, прокопани в планините, както и всичкото разнообразие и пъстрота на човешкото съществуване.

Какво ли бяха почувствали те?

Всеки път, когато мисля за това, си представям различни групи или отделни индивиди. Точно сега, докато говоря на теб, скъпи камъко, аз си мисля за една група от трима души. Кожата им е обрасла с лека вълна, което (според мен) е широкоразпространена адаптация срещу природните стихии. Единият от тях свири на дълга свирка от бамбук. По този начин те контролират козите-кучета — рунтави рогати животни, които събират стадото от тромави и беззъби хищници. А пък онзи там, високият пълен мъж, свири на бамбуковата си флейта мелодия, която сам е композирал. Козите-кучета издават пронизителни звуци, тичат наоколо и мушкат с глави изоставащите лъвове по бутовете, за да ги вкарат в стадото. Сега разшири малко полезрението си и ще можеш да видиш всичките четири хиляди хектара зелено поле с разлюлени треви. Тук горе, на върха на този хълм, едно кухо дърво — вид бамбук — е израсло на височина двадесет метра и диаметърът му е два метра. То е увенчано с корона от сметаненоцветни перести листа, а вътре е приспособено като място за живеене.

От върха можеш да обходиш с поглед целия пейзаж наоколо: плавните извивки на хълмовете, изящни като контурите на човешко тяло, зеленото на полята, синьото на небето. Самотния облак на зенита. Ето това е.

И не е имало никакво предупреждение — нито се е чуло някакво свистене във въздуха, нито е било видяно нещо. Огромният вятър е дошъл отникъде. Цък — като електрическо копче — един камък като теб, скъпи мой, колабира в математическа точка и целият въздух на света започва да се носи панически, да се раздира и устремява нагоре и надалеч. Тримата овчари нямат време да осъзнаят какво става. Те вече се носят във въздуха, всмукани заедно с изчезващата атмосфера. Но побеснелият въздух се носи напред-назад с пълна скорост, принуден от безусловната сила на гравитацията да се устреми нагоре и да се натика в една точка, не по-голяма от точица. Не по-голяма от точица и всъщност, ако трябва да кажем истината, безкрайно по-малка. Така че овчарят има само една мисъл, дори не мисъл, а фрагмент от мисъл, тъй като дори за нея няма време и тя е: „Къде ми е флейтата?“ — понеже вятърът я изскубва и я прави на пух и прах. Той прави същото и с човешкото същество, и за част от секундата го превръща в червена смес, от която не остава нищо. Всяка клетка от него е отнесена надалеч и нагоре от вятъра, който бележи края на света.

Да вземем някой друг: някой в избата на градската къща. Тя е долу, понеже долу има нещо, което й трябва — да речем бутилка ембър. Тя извръща власатата си глава, чувайки чудовищния шум на вятъра. Започва да се препъва нагоре по стълбите, защото иска да разбере какво става. Но къщата над нея се срутва от вихъра и на пътя й се стоварват развалини, точно когато земетресението я прекатурва и запокитва надолу. Тя се приземява на главата си и си счупва врата, но това не е толкова страшно, понеже нейната дотТек незабавно се заема да я възкреси: тя изолира мозъка й от раната и възможно най-бързо съединява гръбначния мозък и костите на врата. Тя отваря очите си и вижда купчината отломки, препречили пътя й. Но не може да диша, защото няма какво да се диша. ДотТек прави всичко по силите си, но тя няма да живее дълго. Тя получава съзнание за около час. (дотТек знае възможностите си, тя е интелигентна, но не може да разреши по-големия проблем. Обаче жената може, така че тя й предоставя възможност да опита.) Но когато става очевидно, че и тя се проваля и че тялото й грохва, дотТек отново я поставя в кома. Именно в това състояние, петдесет или сто часа по-късно, тя умира.

Или някой друг: в този свят има четири или пет по-големи планински вериги, които са надупчени като решето с пещери и обиталища. Когато вятърът започва, в тях има много хора. Някои биват откъснати от самите входове и отворите на пещерите, а други мощното стремително изтичане на въздуха подхвърля като топки за тенис из коридорите. Някои успяват да затворят вратата и да уловят скъпоценния въздух в стаята. Какви късметлии! Но какво могат да направят след това? Зад вратата им светът е една вледенена пустиня, повърхността му сега е лишена от въздух като отдавна мъртвата луна. Хора ще дойдат, но никой не може да дойде навреме. В малкото пространство на стаята има шестима души и те ще изразходят въздуха. Когато сериозността на положението става очевидна, се взема единодушно решение: те изискват от техните дотТек да ги поставят в кома, за да запазят въздуха. И така всички лежат на пода и сто или двеста часа по-късно умират.

Впоследствие се натъкнах на следната статистика (след малко ще обясня как): на Колар е имало 61 765 002 живи човешки същества в секундата преди мрежите от силни ядрени сили да бъдат активирани върху моите малки, обикалящи в орбита, камъни. От тях 52 798 650 умират веднага или за няколко минути, предимно в бурята на атмосферната турбуленция, предизвикана от моите устройства. Получава се разлика от 8 966 352 души. От тях 8 966 304 умират в период от време от един до триста часа, затворени като в капан в стаи и мазета, някои (изумително) дори на открито, но без да бъдат пометени от вихрите. Въпреки това, накрая всички те умират. Четиридесет и осем преживяват непосредствената катастрофа. Четиридесет и един от тях се намират в асансьорна кабина, която пътува от повърхността нагоре към орбита. Истински щастливци! По същото време се движат и други две асансьорни кабини. Първата тъкмо е щяла да влиза в док, когато просто била притеглена в точката-черна дупка, погълнала нейната орбитала. Другата се намирала близо до повърхността на планетата и била смазана от ветровете. Та тази единствена кабина се намирала в точната позиция, в която фаталното притегляне на колабиралата орбитала било компенсирано от огромното странично противодействие на атмосферната турбуленция. Кабината се разтресла и била изхвърлена в Космоса. Отначало траекторията й била наклонена остро към точката-черна дупка, създадена от орбитала, към който пътувала, но след това се насочила надалече в Космоса. Хората вътре разполагали с две хиляди часа въздух при нормални условия, както и с храна и вода. Те изпаднали в доброволна кома и месеци по-късно били прибрани от специален т’Т спасителен кораб. Освен тях имало и други седем оцелели и техните истории са най-забележителните. Шестима от тях се намирали дълбоко в моретата на Колар, снабдени с дихателни апарати и защитни костюми. По време на катастрофата хиляди такива плувци се гмуркали за развлечение из океаните и моретата на планетата, но всички те загинали, когато моретата закипяли и били всмукани след изчезващата в Космоса атмосфера. Тези шестима късметлии се намирали достатъчно надълбоко, заклещени сред подводните скали, благодарение на което били издърпани нагоре във въздуха. Те останали там в състояние на кома в своите костюми, докато на сцената се появили първите т’Т спасители. Единственият друг оцелял бил някакъв маниак на тема археология. Той бил построил в мазето си архаичен субсветлинен кораб и по време на катастрофата се намирал в него. Човекът запечатал люка и останал вътре в състояние на хибернация (неговата дотТек му помогнала да направи това) в продължение на месеци, докато спасителите пристигнали. Фактът, че те са били коматозни, което ще рече в сходно на смърт състояние, означаваше, че присъствието на тези седмина души не нарушаваше условията на сделката.

Всички тези седем индивиди помолили за незабавно преместване от мъртвия свят. Сред т’Т имало известна дискусия дали за планетата да бъде създадена нова атмосфера. Но се взело решение, повлияно отчасти от неколцината оцелели, че било по-подобаващо Колар да се остави като една лишена от въздух гробница, телата да бъдат оставени in situ, а светът — изоставен. Имало толкова много други светове в т’Т пространството, които да бъдат колонизирани.

Естествено моите работодатели знаели, че т’Т щели да постъпят именно по този начин. Те познавали т’Т.

Моите работодатели. Скъпи камъко, вече няколко пъти по време на разказа си употребявам тази фраза. Всъщност тя е твърде подвеждаща, както вече установих.

Аз пътувах обратно, забравил за всичко, което се беше случило и единствено във въображението си знаех, че състоянието на нещата щеше да бъде непременно такова. Аз все още пътувах обратно към кораба на Агифо-3-акка, когато т’Т узна какво се беше случило на Колар. В този свят не идваха много посетители, но когато все пак няколко души дошли, те открили, че няма орбитали, които да ги приберат. Нито един от тях не носел чип, за да построи собствен кораб, така че нямали друг избор, освен да отпътуват обратно. Нещо не било наред и екипи от т’Т започнали да пристигат.

Това било една мистерия. Нищо не подсказвало за естеството на катастрофата, унищожила света. Моите камъни, свити в гравитационно интензивни точки, се били разсеяли с вливането на материя в тях. Един час след активирането те просто престанали да съществуват.

Аз звуча почти горд от себе си, нали, мой скъпи камъко? Ами да, това беше сложен проблем, една поредица от технически трудности, които преодолях (с малко помощ) в много задоволителна степен. Не мислиш ли?