Камъкът

1-ви ден

Скъпи камъко,

Как точно щях да го направя? Този проблем не даваше мира на мислите ми и ти, естествено, очакваш да поговорим за това. По какъв начин щях да убия онези хора — цял един свят, това не е лесно нещо! Вече имаш представа, скъпи камъко, колко трудно се убиват човешки същества, когато телата им са поддържани от дотТек. Убиването на един-единствен индивид, като Енкида, ми беше коствало цялата сила и воля. Умножи това по толкова много хора. Колко много ли?

Много, прекалено много.

Толкова много човешки същества, камъко мой, че оставаш шашардисан, само като чуеш числото. Парадоксално, но децата схващат по-лесно такива неща. Усещането е като стремително покачване по ска̀лата или както, когато нощем изведнъж се стряскаш, понеже ти се е сторило, че светът рязко се завърта около оста си до вертикално положение и те изсипва. Същото остро паническо чувство, като спазъм. Естествено, след малко то се успокоява, но за един миг всичко е преобърнато. Няма как да знаеш за какво говоря, камъко (но ти, докторке, дето ни подслушваш, ти знаеш). Е добре, това, за което говоря, прилича горе-долу на следното. Известно ти е, че Вселената съдържа много милиони галактики, но тъй като милиони не ти говори нищо, ти просто се изтърсваш върху една от тях. Ето тази например! Здрасти! Обаче въпросната галактика съдържа четиристотин милиона звезди и числото пак се размива в ума ти, така че пак стесняваш рязко полезрението само до една звезда. Около тази звезда има няколко планети, а на ето тази планета има шестдесет милиона човешки същества. Чукни шест пъти и добави още десет и това горе-долу ще го разбереш, но после пак идва милиони, така че ти мълчаливо коригираш фокуса и слизаш до ска̀лата на едно отделно същество. Тъй като ти също си нещо отделно, ще можеш да разбереш отделното. Не, не, чакай, вътре в този човек има милиарди наномашини — хиляди милиони, като всяка една е построена от изкусно съединени греди и подпори от атоми, от двигатели и невронни вратички. Сега затвори очи и слез до нивото на тези машинки. Те живеят в потока, който пулсира в големите кръвоносни съдове, на фона на думкащите и барабанящи сърдечни удари и електрическото пукане на възпламеняващите се нерви. Тук вече картината ти става по-ясна, защото въпреки че тези строителни блокчета, атомите, са делими, те могат да бъдат разбити едва на десетина съставни части, след които се достига до фундаменталната искряща бодливост на пространство-времето, от което са направени всички неща. Една такава машинка, един екземпляр дотТек е точно като един индивид — тя се движи из своята среда и върши определена работа, пред нея се изправят проблеми и тя ги решава. Дотук добре, но точно тогава ужасният шеметен спазъм се връща — за миг цялата перспектива се отваря обратно до самия връх, до милиардите наномашини в милиардите човешки индивиди около всяка от милиардите звезди в милиардите галактики.

Политаш надолу…

И тогава се събуждаш, вкопчен в дюшека. Понеже не искаш да убиеш всичките тези неща. Трябва да унищожиш само шестдесет милиона хора на една планета, обикаляща около една звезда. В известен смисъл това е по-лесно, отколкото да убиеш един индивид. Сега измисли как да го направиш. Ако го измислиш, все едно че си свършил цялата работа.

Дали ми е минавало през ум да не го направя? Но тогава трябваше да се върна в затвора. Ах, да, избор. Извършваш престъпление и си свободен, не извършваш престъпление и се връщаш в затвора. Когато умът ми се възстанови достатъчно след хаоса на лудостта, породена от страха от преследване и изострена от боледуването на Дъжд, аз наистина премислих възможностите. И реших, че най-напред и преди всичко не желаех да се върна в затвора.

Исках също така да видя какво щеше да се случи по-нататък. Да, с това изречение като че ли изразявам най-точно своята душевна нагласа7. Бях любопитен да узная кой ме бе наел да убия онези хора. Исках да знам кой и защо, но преди всичко исках да знам защо. Моето ново ИИ — ако това, което се спотайваше в главата ми наистина бе ИИ, а не някаква моя параноична самозаблуда, породена от болест и поквара — моето ново ИИ беше далеч по-малко приветливо от предишното.

— Ти знаеш — настоявах аз. — Ти знаеш.

Нямам какво да кажа за това.

— Кажи ми!

Нищо, нищо. О, о, о, о. Обаче аз пътувах и се оглеждах около себе си. В продължение на много години бях изолиран от всякакви новини и култура. Сега бях като дете, което учеше всичко за първи път. Понякога си мислех за Агифо-3-акка, който живееше в разпльокания си космически кораб, отдал себе си и живота си на изучаването на Голямата гравитационна просека. Той беше затворен в себе си точно толкова, колкото бях аз в затвора. По-късно щях да завиждам на неговата целенасоченост; за момента обаче, бях зажаднял за знания от световете на т’Т. Моят ум беше като пресушен. Исках да знам всичко, което беше станало в мое отсъствие.

2-ри ден

Камъко,

Живях на Дъжд още шест или седем месеца, като новото ИИ осигуряваше в главата ми постоянен и безспирен коментар. Едно от нещата, които ме притесняваха относно новото превъплъщение на моя ментален глас беше, че когато най-после успях да се измъкна — когато стигнах до орбита и обвит в пяна се понесох със свръхсветлинна скорост в пространството — моето ИИ дойде с мен. Всичко си беше както обикновено — затворената и успокояваща утроба на пяната, липсата на всякакви сетивни възприятия, профучаването през нищото, стотиците светлинни години нищо.

Пристигнах в Нарцисус Тупорилов, голяма система с няколко свята. Усещането беше обичайното — като да се събудиш от приятен сън — едно леко усукващо и теглещо чувство в дълбините на костите и придърпване, причиняващо гадене в стомаха. Намирах се на една от прочутите плоски платформи на Нарцисус и един едър мъж отмиваше пяната от мен. Той беше покрит целия със сини, подобни на върви коси, които се спускаха от върха на уголемената му глава над лицето и тила и надолу над голия му торс. Забелязах, че има грозни крака, обути в износени торбести панталони, с големи дупки в плата, от които стърчаха странни малки бодили.

След дългия преход забелязваш точно такива дребни детайли. Свръхсветлинното пътуване пораздрусва ума и предизвиква състояние на полутранс. Понякога са нужни няколко часа след пристигането, за да се отърсиш от това аутистично, свръхнаблюдателно и лишено от мисли състояние на ума. То е свързано с многократните квантови сътресения при пътуването със свръхсветлинна скорост или поне така го разбирам аз.

Но моето ИИ не изглеждаше засегнато от пътуването. Веднага щом умът ми заработи достатъчно добре, за да възприема, то заговори. Прекарай тук една седмица, каза ми то. Слез долу в света. Тук има една информация, която ще ти бъде нужна. С нея ще можеш да отпътуваш за Ну Фалоу и оттам към твоята мишена.

— Чакай — казах аз, все още замаян. — Ти звучиш съвсем смислено.

Моля?

— Моето последно ИИ — казах аз, като трудно съставях изречението, — беше разбъркано от свръхсветлинното пътуване. Обикновено така се получава с ИИ-тата. Това го знам. Не сте гъвкави като органичните умове. Квантовият удар поврежда способността ви да оперирате.

Казах нещо такова. Може би не бях толкова красноречив, колкото се изкарвам сега, но смисълът беше този. В действителност (сега си спомням), аз бях разговарял вече три или четири пъти с ИИ-то, когато умствената ми концентрация се възвърна и забелязах, че в яснотата, с която то ми говори, има нещо нередно.

Глупости, каза то. Виж, нямаме много време. Скоро трябва да се придвижим към Ну Фалоу.

Тук нещо не е наред.

Аз съм ново ИИ, каза грубо ИИ-то. Мисли за това като за процес, при който старите ИИ-та снасят яйца, или… по-добре да ги наречем ларви. Програмата на едно ИИ може да се съхранява в старомоден линеарен процесор. Когато свръхсветлинното пътуване приключи, от нея може да порасне ново ИИ.

В това обяснение нямаше много смисъл. Кога беше успяло да израсте новото ИИ? Можеха ли ИИ-тата наистина да преодоляват свръхсветлинното пътуване по този начин? Не мислех така. Това на свой ред ме накара да се замисля дали гласът не беше една шизофренна част от мен самия, а не изкуствен интелект. Също така не харесвах и думата „ларви“. Твърде много ми напомняше за моите преживявания с личинките на Дъжд.

— Защо трябва да убия всички хора на онзи свят, ИИ? — попитах аз, докато се редях на опашката за планетарния асансьор.

Не мога да ти кажа, млъкни! Не говори така силно! Говори наум! Тези хора ще те чуят! Представяш ли си да чуят едно такова изречение!

Но другите хора, дори и да бяха подслушали думите ми сред брътвежа на собствените си разговори, нямаше да запомнят чутото. Това, което казвах, не представляваше предизвикателство към виждането им за вселената. За тях да убиваш хора беше лишено от смисъл.

— Защо трябва да убия тези хора? — повторих аз, изговаряйки го наум. — ИИ, кажи ми.

Не мога да ти кажа, стига вече.

— Защо?

Не мога да ти кажа. Това е всичко.

Но аз не спирах да мисля, като същевременно се мъчех да заровя тези мисли в някоя далечна част на мозъка си извън речевите участъци, че то вероятно не знаеше повече от мен. Може би за цялата работа то знаеше съвсем същото, което знаех и аз, понеже то бях аз, една друга част от мен. Помислих си също, че ако това е така, едва ли имаше значение, че не оформям тази мисъл в думи. Аз можех да се подслушвам във всяко място от своя мозък.

Камъко, сигурно намираш за доста противоречиво това, че аз изобщо си правех труда да проумея нещата. Никога не бях изпитвал съмнение, че има някаква външна сила, която искаше от мен да извърша огромното престъпление. В края на краищата бях измъкнат от затвора — не вярвах, че съм достатъчно изобретателен да се измъкна сам. Освен това навън бях посрещнат от Агифо-3-акка и неговия шеметен космически кораб. Не виждах как бих могъл да уредя сам това рандеву от затвора — и със сигурност не виждах как бих могъл да го уредя и после да забравя, че съм го уредил. И ако зад масовото убийство, което бях нает да извърша, не стоеше външна сила, тогава защо щях да го правя?

През първите няколко дни на Нарцисус аз се терзаех от тези мисли. Ами ако бях загубил част от паметта си? Ами ако имаше нещо в моето минало, което ме водеше към това грандиозно престъпление, короната на един живот, напълно различен от перфектните утопични съществувания на останалите хора в световете на т’Т? Тази безукорна околна среда, съчетана с безукорно физическо здраве, почти неотменно пораждаше безукорни ментални състояния. Но моето умствено здраве беше нестабилно и изолирано от перфектните общества на т’Т, а перфектното ми физическо здраве се превърна в далечен спомен, след като екзекуторката го оперира от мен. Може би бях прекалено луд, за да си давам сметка колко съм луд. Но аз отново стигнах до заключението, че очевидно бях достатъчно здрав, след като изпитвах съмнения в здравия си разум (това е човешка логика, камъко, ние хората разсъждаваме така през цялото време). Ако наистина бях луд, мислех си аз, със сигурност нямаше да знам, че съм луд, нали? Не стоят ли така нещата с лудостта? Самото безпокойство за това, че съм луд не гарантираше ли психическото ми здраве по един перверзен начин?

Трябва да спреш да мислиш за тези неща, намеси се ИИ-то, като че ли подслушваше мислите ми — като че ли беше в състояние да прави това! Този начин на мислене няма да ти помогне да си свършиш работата. И аз веднага започвах да се тормозя.

3-ти ден

Скъпи камъко,

Нарцисус е свят на шеметно високи естествени вертикални образувания. Понякога го наричат „Светът на процепите“. По-голямата част от планетата е покрита с комплекси от клисури, дълбоки около километър и скалисти чукари, увенчани със скални върхове във вид на остри кулички, някои от които са толкова високи, че на практика излизат извън атмосферата. Това е един разломѐн свят с много малко равнинни места. В южния полярен континент има неголеми високоразположени равнини, из които пасат някакви дребни местни животни. По-голямата част от останалия свят, обаче, е поделена между главоломно високи и стръмни геологически структури с изумително суров вид и издължени водни басейни, които местните наричат „океани“. Всъщност на Нарцисус няма нито един достатъчно голям воден басейн, който да заслужава името „океан“. Повечето вода на планетата се спотайва в дълбоки, черни, застояли езера на дъното на хилядите процепи. Много рядко тези процепи се сливат един в друг и образуват триъгълник, в който стените на каньона ограждат обширно водно пространство. Но тези характеристики са присъщи повече на езеро, отколкото на море.

Погледнато от Космоса, има нещо изящно във филигранните природни форми на Нарцисус, особено в разнообразните образувания от самотно стоящи скали, които се издигат до десетки километри височина. Изострени като ножове от ветровете, някои от тези структури са дебели само няколко метра, но всички са високи най-малко стотина метра, а някои достигат километри височина. Обикновено те са разположени на групи — стотици огромни триъгълни форми, подобни на зъбци, които достигат високо в небето и които съществуват благодарение на особената ивичеста структура на нововулканичните скали, както и на относително слабата гравитация на планетата. От орбита тези неща приличат по-малко на зъби и повече на косѝ или на палмови клончета, толкова фини, че е направо чудо как не се чупят. Възможно е човек да направи скок от синхронизираната орбита до върха на някои от по-големите скални структури и след това да се спусне като със ски надолу към обитаемите нива на планетата. Аз не съм го правил, но са ми казвали, че „спускането със ски“ трябва да стане в запечатан контейнер.

Преди хората да дойдат в този свят, атмосферата била съставена от ясно разграничими и устойчиви метеорологични системи. В най-долните нива, там където черната ленива вода лежи на дъното на големи естествени цепнатини и шахти, се таяли по-тежките газове, които са и напълно отровни — въглероден двуокис и хлор. В по-високите нива, докъдето достигат повечето от скалистите върхове, имало богата на азот атмосфера, която осигурявала въздуха за стадата тревопасни животни, обитаващи южното плато. Още по-нагоре, въздухът постепенно изтънявал до аргони и озони и там кристалнобели облаци се плъзгали край редките скалисти върхове, открояващи се на фона на ясносиньото небе.

Тогава пристигнали хората, подсилени от дотТек и променили света, за да им е удобен. Те донесли кислород и адаптирали тревопасните от южните равнини, за да не бъдат убити от него, изпомпали отровните газове от по-ниските райони и си построили градове. Поради по-тежкия въздух и разрушаването на екосистемата, ерозията променила своите навици, но това е нормално.

Хората издълбавали домовете си в стените на каньоните или ги строели върху малобройните хоризонтални повърхности. Някои от процепите били толкова тесни, че човек можел да се пресегне през отворения прозорец на дома си и да се здрависа с хората, живеещи отсреща. В други случаи, между двете стени на процепа имало много метри и дори километри разстояние. Именно тук нарцисианците започнали да развиват своите характерни и прочути в т’Т строителни навици — те опъвали диамантени кабели от стена до стена и плетяли красиви и сложно устроени паяжини. По-младите поколения нарцисианци предпочитали да живеят върху тези кабелни пасажи. Те се придвижвали от жица на жица, като балансирали върху плоскости или се изкатервали нагоре и се спускали по наклонените струни. По-късно хората започнали да изплитат гъсти мрежи и върху тези плетеници от кабели израствали цели градове. Скоро се появили десетки хиляди от тези общества-паяжини, които се разполагали между стените на каньона или в някои редки случаи — от един скален връх до друг.

Това са любопитни и твърде страховити места, тези кабелни градове. За типичния нарцисианец е въпрос на чест мрежата му да не бъде изплетена прекалено гъсто, така че винаги има зеещи дупки и големи хлабави участъци Опитните обитатели на кабела се придвижват из градовете със спираща дъха ловкост, но другите хора, естествено, падат. Обикновено разстоянието от тези несигурни, подобни на паяжини, орлови гнезда до дъното е много голямо, а водата там е студена, черна и постоянно се намира в сянка. Нещо повече, в продължение на хилядолетия плискащата се долу вода е излъскала стените до съвършена гладкост, така че е изключително трудно да се изкатериш нагоре. Тъмните води са обитавани от някакви създания, вегетиращи червеи, които достигат до големи дължини. Говори се, че те с радост поглъщат всичко, което цопне долу.

Някои от падналите хора се завръщат, по един или друг маршрут, спасени от приятели или благодарение на собствените си усилия. Но други не се завръщат, което само увеличава магията и постоянната възбуда от живота в тези общества-паяжини. Бих добавил, скъпи камъко, че по-голямата част от населението живее в по-конвенционални жилища — кухини, издълбани в стените или в самите скални върхове. След известно време животът в постоянна опасност става отегчителен и тогава можеш просто да се оттеглиш в някой от многобройните издълбани домове със свързани проходи и сложни вътрешни пространства.

Някои хора тук водят по-самотен живот. Те си издълбават дом, разположен високо в някоя от каменните кулички, пронизващи небето. По време на престоя си в този свят, аз посетих един такъв дом и той носеше атмосферата на древно отшелническо убежище. Хиляди стъпала бяха вдълбани в гръбнака на един скален връх с остри очертания и наклон. Те отвеждаха много високо, там където въздухът е толкова разреден, че на човек без дотТек като мен му е много трудно да диша. Там, в скалата беше издълбано едностайно обиталище с вход и широки прозорци от стъклопластмаса. Гледката беше прекрасна и грабваше дъха.

4-ти ден

Скъпи камъко,

И така, аз слязох от орбиталното пространство на Нарцисус и прекарах няколко дни в един от градовете на платото, след което взех кола-птица до Ру-денеттер, един от по-големите градове в процепите8. Остани тук няколко дни, инструктира ме моето ИИ. После ще трябва да потърсиш един от гранитните върхове. Там има нещо, което ни е нужно.

— Все по-често си мисля — казах аз гласно, — че може би ти не си нищо повече от плод на моето въображение.

Пшшт!, каза ИИ-то или по-скоро направи подобен звук в главата ми.

Ру-денеттер беше град на младите хора. Известна първа спирка за туристите, той беше пълен с всичките му модни приумици и забележителности, които биха заинтересували един пътешественик. Този град, в който не съществуваха „парични“ затруднения или други такива идиотщини, беше претъпкан с току-що пораснали хора. Те се наслаждаваха на свободата си, след като най-после бяха загърбили дългите години детство.

Самият процеп на Ру-денеттер беше широк около триста метра и сложната плетеница от кабели и въжета, които се простираха като мостове над пропастта, представляваше едно чудо от преплитащи се линии, отрупани с хора, катерещи се напред-назад, както и с аналози на сгради, спортни съоръжения и театри. От двете страни на процепа бяха разположени големи обществени пространства — изкуствени пещери, издълбани в стените на каньона — където човек можеше да получи всякакви наркотици и алкохолни питиета. Някои посетители предпочитаха да се изтягат върху диваните край прозорците или на балконите и да гледат какво става по мрежата. За други, вълнението от престоя върху мрежата, който носеше привкуса на опасност, беше твърде голямо изкушение.

Мрежата беше най-оживена при върха на каньона, където беше най-светло. Колкото по-надолу се слизаше в процепа, толкова повече намаляваше дневната светлина, докато се стигнеше до ниво, където през двадесет и единчасовия ден имаше само няколко минути светлина по обяд. Малцина обитаваха тези дълбини.

Все още несъвзел се от космическото пътуване и тъй като без дотТек ми беше нужно по-дълго време за възстановяване, аз прекарах първите няколко дни в един бар, наречен „Алес“. Навън през прозореца на бара се виждаха десетина тънки индивиди, които се придвижваха с подскачания отляво надясно, някакъв вид раса. Само няколко дни, нали, сгълча ме ИИ-то. Почини си малко, но после трябва да приберем онази информация. Тогава ще можеш да се заемеш с твоята работа.

— Бързаме ли да унищожим онези хора? Може би трябва да го направим до определена дата? — попитах сънливо аз, понеже възприятията ми бяха приятно вцепенени и лепкави от голдуоша9

Всъщност, не е точно така, отвърна ИИ-то.

Тогава ще изчакам още малко.

Изчакай повече и твоите работодатели ще те предадат на полицията.

Тази закана премина покрай жужащото пиянско вцепенение, в което бях изпаднал, и аз с мъка се обърнах на кушетката. Навън една млада жена прелиташе от корда на корда, като при по-дългите скокове си помагаше с плоска дъска, подобна на крило, която държеше над главата си. Аз се помъчих да видя дали дъската има дръжки или жената просто (и опасно) я държеше с голи ръце.

— Каква е тази информация, за която толкова отчаяно настояваш? — попитах аз и сега клепачите ми определено падаха.

ИИ-то може и да ми е отговорило, но аз вече бях потънал в дълбока дрямка.

5-ти ден

Скъпи камъко,

Мисля, че на този етап моето тяло започваше да привиква към съществуването без дотТек. Със сигурност сега то беше малко по-силно отпреди.

Носът ми течеше непрекъснато и съответно дишането ми бе съпроводено от клокочещи и хъркащи звуци, но кожата ми беше почти излекувана. Плътните бразди от белези ми придаваха стряскащ и дори екзотичен вид. Всъщност след като дотТек напусна тялото ми, аз се бях върнал към естествения природен статус и сега като цяло изглеждах твърде обикновен. Не се откроявах сред тълпата, което на свой ред ефективно компенсираше особените ми белези. По-скоро приличах на обикновен метал, който иска да мине за рядка скъпоценност. Имах малка брада, точно под брадичката — около десетина хвърчащи косъма. По време на болестта бях свалил килограми, след което ги бях възстановил на особени места. Пътуването от Дъжд до Нарцисус ми беше подействало като почивка. За времето, за което пристигнах, по-голямата част от инфекцията беше изчистена от моя метаболизъм.

С други думи, аз нямах истинска нужда да си почивам в бар „Алес“. Но умът ми още беше прекалено тромав, за да мога да върша нещо друго. Ето защо за времето, необходимо за пълното му възстановяване от дезориентацията, аз бях открил в този бар едно приятно, миниатюрно общество.

— Повечето пътници — каза един блед мъж, като се приближи към мен, — отсядат тук за ден или два, след което продължават нататък. Отиват в други градове или пък се изкатерват в града-паяжина, понеже са хипнотизирани от него.

— Понякога — каза един друг, много нисък индивид, — те падат. Това си заслужава да се види.

— Но ти си тук повече от седмица — каза бледият мъж. — Планираш ли да останеш?

— Засега — кимнах му аз.

— Тогава предполагам — отговори той, — че би трябвало да ти кажа „добре дошъл“, както е редно.

Той кимна към мен. Името му, каза той, било Дитл. Беше направил много и твърде изобретателни адаптации на тялото си, имащи отношение главно към дъвченето. Първото нещо, което забелязах в него беше, че зъбите му бяха преоформени от дотТек във вид на гребен от фини игли. Когато дойде по-близо и седна до мен на дивана, аз видях, че ноздрите му, по-широки и по-плоски от нормалното, също имаха отвътре две редици малки кучешки зъби. Тези ноздри можеха да се отварят и затварят подобно на мънички усти и понякога той ядеше с тях, като завираше носа си в храната и отхапваше миниатюрни хапчици от сладки картофи и питки. Клепачите му също бяха снабдени с деликатни зъби, които бяха извити навън, за да не драскат роговиците и се зацепваха едни в други, когато мигаше. Не го опознах достатъчно отблизо, за да установя дали всичките му отвори бяха обзъбени по същия начин.

— Привет, Дитл — отвърнах аз. — Моето име е Джазба. — Реших да не използвам измисленото име, с което си бях послужил на Дъжд, в случай че подробности около убийството на Енкида излязат наяве.

— Джазба — повтори той. — Странно име. Това е Клабиер.

Той махна по посока на другия индивид, една миньонка с блестяща синьо-кафява кожа.

— Вие сигурно сте редовни посетители тук? — попитах аз.

— От години вече. Има и други. Дойдохме на Нарцисус като пътешественици от къде ли не.

— Аз съм от Йерусалим — каза Клабиер. Гласът й, въпреки дребното й тяло, беше изненадващо дълбок и плътен.

— Известно време правехме като другите туристи. Катерехме се по върховете, скачахме от кабел на кабел в обществата-паяжини, всички тези работи.

— О, да — кимна Клабиер.

— После се отегчихме. Но не продължихме по-нататък, а се окопахме тук с още десетина единомишленици. Сега се занимаваме с политика.

— Политика — каза Клабиер.

— Къде са останалите? — попитах аз.

Истината беше, че през първата седмица от престоя си аз дотолкова се бях удавил в голдуош, че едва забелязвах храната, камо ли хората около мен.

— Те все още обичат да се катерят — отговори Дитл. — От време на време отиват и овършават по някой връх-игла. Но след седмица или две ще бъдат тук. Политика! Това е най-последната мода, не само тук, но нагоре по цялата граница между т’Т и Езика. Чак до Ну Хирш в Асклерот всеки говори само за това.

Настъпи пауза, обвита с аурата на значимостта. Накрая Дитл проговори:

— Ти искаш ли да се включиш?

— Окей — отвърнах аз, а в същото време моето ИИ казваше: Не, не, какво правиш? Трябва да се измъкнеш оттук, ние трябва да вземем това, за което сме дошли! Но аз пренебрегнах гласа му.

— Окей — потвърди Дитл.

— Харесват ми белезите ти — каза Клабиер, когато си тръгваха. — Много са шик.

Здрачи се. Залезът над стената на каньона боядиса отсрещния връх с цвета на лунички, отрязана дървесина, ембър10 и минзухарено жълто. Аз наблюдавах как неколцина души се засилваха по тераските и се втурваха по най-близките кабели. Те се хвърляха един към друг, финтираха и скачаха, ловяха се с ръце за кабелите и се изтегляха нагоре. Всички обикаляха наоколо без да си поемат дъх. Аз ги наблюдавах омаян, предполагайки, че това е някакъв вид игра на гоненица.

Мракът стана плътен и гъст. Светлини, някои в стените на каньона, други — закрепени върху кабелите или провесени надолу, светваха една след друга. Отначало те приличаха на свити юмруци, които после се разтваряха и се превръщаха в длани или в морски звезди. Скоро целият каньон беше осеян с блещукащи светлинки. Самите кабели също проблясваха и разсичаха пространството от връх до връх с плетеница от греещи линии.

В следващите дни аз се сприятелих с около десетина души от „политическата“ група, но останах най-близък с Клабиер и Дитл. Установих, че това беше само една от стотиците „политически“ групи, пръснати из южното полукълбо на планетата, групи, с които ние (както свикнах да мисля) бяхме в постоянна връзка. Такива имало още много хиляди, увериха ме другите. Те изниквали непрекъснато и навсякъде по протежение на граничните участъци на т’Т.

Политиката е новата мода, казаха те.

Дискусията обикновено започваше към края на деня. Сутрин аз се наливах с алкохол или голдуош, докато се гипсирах. Следобед спях и когато се събуждах, пиех стимулант със захар. Това ме разсънваше достатъчно, за да присъствам на дискусиите, но не чак толкова, че да вземам участие.

Политиката, скъпи камъко, е древно изкуство, подобно на някои спортове или на градинарството. Преди утопичните дни на т’Т, човешкото общуване е представлявало една игра на надмощие и подчинение. Индивиди, които не били в състояние да съществуват сами, жертвали определени аспекти от живота си, за да се присъединят към някоя по-голяма група. Характерната и сложна динамика на тези жертви, както и стратегиите за контрол били наричани „политика“. Те почти не намират съответствие в световете на т’Т, освен в онези от тях, които поддържат архаични „политически“ структури, поради свои собствени причини. За редовните посетители на бар „Алес“, политиката означаваше детайлизиран процес на дискусия и общуване, моделиран отчасти въз основа на книги и романи от далечното минало.

Обикновено Дитл откриваше дискусията с едно „трака-трак“ на изкуствените си зъби. После някой изказваше някакво твърдение, обикновено научено по време на събирането на информация през деня. Тогава дискусията започваше да прехвръква напред-назад, от човек на човек. Ето това е истинското състояние на нещата. Ние трябва да направим това. Те трябва да направят онова. Ясно е, че това е, което ще се случи.

Глупости! Какви глупости!, стенеше ИИ-то в главата ми. Толкова са невежи. Изобщо нищо не знаят.

Аз участвах малко, като от време на време вмъквах по някоя съвсем очевидна истина. Например, колкото повече участници се надпреварваха да изказват прогнози за бъдещото масово поведение на хората в т’Т, толкова повече на мен ми се искаше да вметна: „Всъщност, философията на хаоса показва, че нито една от вашите прогнози не струва пукната пара.“ Понякога аз се намесвах с това твърдение или с нещо подобно и тогава ме обгръщаше ледена тишина или ме удостояваха с вял коментар. Но понякога все пак някой казваше нещо в отговор.

Едно нещо в техните дискусии обаче, привлече трайно моето внимание. Те говореха за предстоящата война.

За първи път някои аспекти на моята собствена специфична задача намериха контекст, в който придобиха смисъл.

— Струва ми се — каза веднъж Дитл, — че приближаващата война е по-близо, от когато и да било. Един посетител от Ну Хирш твърди, че според тамошните слухове племената Палметто били изстреляли запалителни кораби през субсветлинното пространство по посока на т’Т. — Последните думи той изрече така, сякаш бяха нещо особено ценно и трябваше да бъдат вкусени една по една. Той ги произнесе бавно, като ги отделяше с паузи. Това донесе желания ефект.

Отне ми няколко дни да открия какво представляваха „запалителните кораби“. Въпреки че никой в т’Т пространството не ги беше виждал, мълвата говореше, че племената Палметто били конструирали големи кораби без екипаж. Въпросните кораби развивали скорост, малко по-малка от скоростта на светлината — поради което мълвата ги беше поуголемила доста — и били изпращани към граничните системи на т’Т. Те не представлявали нищо друго освен бомби, тъй като били насочени към определени цели. Те (мненията тук варираха) трябвало да предизвикат експлозия в звездата на системата — според една от теориите, или да замърсят атмосферата на обитаемата планета в системата — според втора, или да предизвикат бързо обгаряне на повърхността (оттам и запалителни кораби) — според трета. Пряко доказателство за съществуването на тези огромни оръжия нямаше, но това не разколебаваше „политиката“ да вярва в тях.

— Защо Палметто ще прави това? — попитах аз скептично, въпреки че целият сценарий ме наведе на някакви предположения.

— Война — каза един глас.

— Война — съгласи се друг.

— Палметто ги следват в своите собствени кораби — обясни търпеливо Дитл, като на дете. — Те ще окупират системите, които са най-близо до тяхното пространство. Това ще ги снабди с предмостик11.

Палметто, трябва да добавя, скъпи камъко, са почти напълно непознати в т’Т. В това отношение те не приличат на Уиа. Рядко можеш да срещнеш някой варварин от Уиа, но те наистина понякога прекосяват далечните простори на Езика, за да опознаят живота в т’Т. Агифо-3-акка беше такъв пример, а имаше и други. Но Палметто бяха нещо различно, понеже техните светове бяха изцяло субсветлинни. Обикновено те се нуждаеха от стотици, а понякога и от хиляди години, за да се придвижат от система до система със своите разнообразни субсветлинни космически кораби. Те не посещаваха високоскоростното пространство на т’Т и малкото, което ни беше известно, идваше от случайни радиотрансмисии, стари хиляди години. Те, изглежда, бяха култура, организирана по родове и състояща се от дванадесет или тринадесет огромни фамилии, чиито отличителни генетични характеристики бяха ревниво пазени. Палметто употребяваха дотТек, но с по-фокусирано приложение, главно за увеличаване продължителността на живота. Освен това, те прекарваха голяма част от живота си в сън, подобен на кома. Индивидите можеха да живеят няколко хиляди години, като прекарваха повечето от тях в сън. Раздорите между отделните фамилии подклаждаха отношенията помежду им с кървави вражди. Смяташе се, че членовете на едно племе Палметто могат да поддържат раздори в продължение на векове. Те бяха пословични в това отношение.

— След десет години те ще са тук! — потвърди натъртено Дитл. — А може би по-рано! Световете на т’Т трябва да се подготвят!

Това, че Палмето искали да „завладеят“ пространството на т’Т ми изглеждаше фантастично и неправдоподобно, така че аз отхвърлих тази мисъл.

— Каква полза биха имали те от такава „война“? — настоях аз.

Дитл изсумтя и тракна със своите ненормално умножени зъби.

— Историята ни учи — каза той, имайки предвид древната история, — че една война може да бъде водена поради ред причини: богатство, пространство за живеене.

— Може би — намеси се някой, — те са уморени да пълзят из Космоса със субсветлинна скорост. Може би искат да се преместят в пространство като нашето, където е възможно да се пътува със скорост, по-голяма от тази на светлината?

— Не съм съгласна — намеси се Клабиер. — Войната приближава, така е. Това трудно може да се отрече. Но тя не идва откъм Палметто. Те са твърде привикнали към характерния си ритъм на живот и този ритъм е наложен от трафика на субсветлинното пътуване.

Тя няма никакво доказателство, каза ИИ-то в главата ми. Просто екстраполира и си измисля! И въпреки това звучи толкова убедено, като че ли има достъп до някаква истина!

— Не — продължи Клабиер. — Проблемът не са Палметто, а Уиа. От много години насам те изпращат сред нас отделни индивиди и ние всички знаем това. Но никой не се запитва защо. Е добре, аз знам защо. Уиа наистина пътуват по-бързо от светлината, но тъй като живеят в участък от нискоскоростно пространство, дори не могат да я превишат три пъти. Естествено е да искат да притежават пространството на т’Т. Те могат да пренесат директно своите култури в нашето пространство, да почитат боговете си и да увеличават своето богатство и собственост. Могат да ни завладеят! Те планират това!

В първия момент аз бях объркан от тази реч, отчасти защото в нея присъстваха архаични термини като „собственост“ и „завладяване“. Всъщност канех се да се намеся, за да оспоря тези неща, когато ме връхлетя следната мисъл. Ами ако всички тези приказки за война съдържаха някаква истина?

Щеше ли избиването на населението на един свят да бъде сметнато за акт на война? Това ли беше основанието за престъплението, което трябваше да извърша? Затова ли бях нает? И дали от Уиа? Или от Палметто?

— Всеки знае — казваше друг (въпреки факта, че определено никой не знаеше много за Уиа), — че тяхната варварска култура се основава на религията и собствеността, на Бога и търговията. Техният Посечен Бог би могъл да им заповяда да завладеят пространството ни. Следователно не е изключено те да гледат на нашето пространство — което по своята природа е по-висше от тяхното — като на собственост, която трябва да притежават?

Чу се всеобщ ропот и мърморене в знак на съгласие.

— Вие срещали ли сте някога Уиа? — намесих се аз. Всички погледнаха към мен. — Аз съм срещал.

— И?

Тъкмо щях да кажа: Той никога не спомена нищо за завладяване, когато осъзнах, че това е глупаво. Естествено, че нямаше да спомене за завладяване. Така че аз не казах нищо и дебатът отново бе подхванат. Какво трябваше да направят т’Т? Съществуваха две гледни точки — на оптимистите и на милитаристите. Милитаристите искаха световете на т’Т да възприемат ново модно поведение (те използваха тъкмо този израз, понеже хора като нас можеха да мислят само с термини като модно поведение, мода и стилове) — военно модно поведение. По този начин ние щяхме да бъдем подготвени, когато брандерите на Палметто или флотилията на Уиа нахлуеха в т’Т пространството. Други се подиграваха с това („Подготвени? Какво означава тази дума?“). Повечето в групата бяха „оптимисти“, които вярваха толкова дълбоко в способността на т’Т да се адаптира и да устоява, че идеята за „подготовка“ изглеждаше като ексцентричен архаизъм.

— Ако те дойдат — каза един човек, като се облегна назад и отпи от чаша с ероин12, — ако те дойдат, ние ще се справим с тях. В края на краищата сме по-силни. Ние ще адаптираме каквото трябва, ще възприемем подходящото модно поведение.

Относно тази позиция имаше общо съгласие. Като единствения човек сред тях, лишен от дотТек, аз вероятно се чувствах по-малко неуязвим от останалите.

— Сигурен ли си? — попитах аз.

Лицата се обърнаха към мен.

— Какво?

— Как можем да бъдем сигурни в това? — попитах аз.

— Какво — попита Дитл и в гласа му прозвуча лек присмех, понеже споходилата го мисъл се отнасяше до най-абсурдната особеност на един отдавна изчезнал начин на живот, — да не мислиш, че те ще ни убият?

Настъпи тишина, докато останалите асимилират странната идея. Тогава една жена, която клечеше край стената, започна да се смее с бавен и ритмичен смях. Скоро всички се присъединиха към нея.

Аз също се засмях, осъзнавайки нелепостта на казаното. Какво като ни „нападнеха“ Уиа? В основата на всичко стоеше простият факт, че хората от т’Т бяха по-силни. Просто бяха и това беше достатъчно. Ако забиех нож в гърдите на Агифо-3-акка, той щеше да умре бързо. Но аз бях забил ножа в самото сърце на Енкида, бях рязал хрущяла и другите неща във врата й и бях отнесъл надалеч главата й и все пак тя не умираше. Както си седях в бара, аз получих внезапно ясно видение — Енкида, все още с глава на раменете си, се смееше, танцуваше и краката й разпръскваха капчици вода. Спомних си усещанията в стомаха, които бях изпитал по време на убийството и почувствах, че ми се повръща. Поставих ръка на устата си (другите предположиха, че искам да спра да се смея) и накарах стомаха си да се успокои.

Тази група и нейната политика. Понякога седях и ги наблюдавах като че ли от милион мили разстояние, толкова далечни ми изглеждаха те. Или аз на тях. Все пак накрая се оказа, че дори и аз можех да бъда въвлечен в мрежата на човешките взаимоотношения, колкото и неподатлив да бях. (Неподатлив като теб, о камъко.).

6-ти ден

Скъпи камъко,

По-късно — аз вече бях пийнал малко ембър — дискусията се разпадна. Няколко души отидоха да си легнат заедно, а други се размотаваха в търсене на по-социални стимулации. Клабиер дойде и се сгуши срещу мен на дивана.

— Хареса ми твоята позиция в дебата — прошепна тя съвсем близо до ухото ми.

— Наистина ли?

— Хубаво е дискусията да се пораздвижи малко. Точно такава трябва да бъде политиката. Именно такава е била, нали разбираш.

— Ние сме силни — казах аз. — Хората от т’Т. Поне това е вярно, струва ми се.

— Белезите ти — каза Клабиер, поставяйки малките си пръстчета върху всяко място от лицето ми, където имаше белег.

— Да — отвърнах аз.

Тя плъзна ръка под яката на ризата ми, откри моделиращото копче и го охлаби. Бавно и деликатно започна да смъква плата. Той увисваше все повече и повече, докато линията на яката стигна корема ми.

— Имаш белези по цялото тяло — каза тя, докосвайки всеки белег, като че ли натискаше малки бутони. — Точка, точка, точка. Тук е черта, тук е точка.

— Да — отвърнах аз.

Скъпи камъко, как да ти обясня споделения сексуален момент при хората? Как да накарам същество като теб да разбере причината, поради която човешките същества се търкат и мушкат едно в друго. Това е физическо, физиологическо, хормонално, жлезисто, доставящо удоволствие, психологическо, символично, себеунизяващо и себепрославящо нещо. Представи си, че ти самият се търкаш в друг камък, гладко малко камъче с млечнобял цвят. Представи си, че ти и другото камъче сте захлупени между две шепи и ви раздрусват заедно, така че потраквате и отскачате един от друг. Нещо такова е. После си представи, че теб и твоя приятел ви хвърлят заедно в пещ, една толкова гореща пещ, че твоята чупливо-твърда оксидирана кожа се стопява и вулканичната скала, от която сте направени, започва да лепне, втечнява се и потича в пещта. Представи си, че твоята лава се смесва и тече заедно с лавата на твоя приятел. Това е нещо подобно.

Или да го кажем по друг, по-социологически начин. Сексът е едно от ключовите развлечения в световете на т’Т. Повечето моди идват и си отиват, но почти всички те са ориентирани около проблема на човешките сексуални отношения — именно това представлява утопията. Премахни стреса и трудността на човешкото съществуване, болестите и страха, потребността едно определено нещо да се прави повече в сравнение с което да е друго и остава само едно — сексуалните отношения.

Ето така стоят нещата.

— Ти си момиче — каза Клабиер, след като ме съблече. Беше развалила докрай материята на дрехата и сега тя представляваше само гънка намотка от върви. — Чудех се дали си мъж или жена. Отвън не личи. Но си момиче.

— Не се чувствам много като момиче — казах аз и в главата ми беше светло, поради притока на ембър.

— Така ли?

— Преди това бях мъж в продължение на много дълго време, забравил съм какво е да се чувстваш жена.

— Колко дълго си бил момче? — попита Клабиер, събличайки собственото си облекло.

— Години и години — казах аз, усмихвайки се на себе си. — Години и години и години.

— Така — каза Клабиер, поставяйки ръцете си зад главата ми. — А колко дълго си бил момиче?

— О — отговорих аз. — Беше ми трудно да си спомня. Всъщност колко дълго бях в затвора? — Години и години.

— Години и години и години като момче — каза Клабиер, докато ме целуваше. — Но само години и години като момиче.

— Нещо такова.

Когато започнахме да правим любов, аз бях посетен от един спомен за Енкида, който ме стресна и разстрои. Видях как от раната в гърдите й потече кръв и спря почти веднага, благодарение на незабалежимото действие на дотТек. Чух отново лекия скърцащ и пилещ звук на ножа, с който прерязвах прешлените й. Вътрешностите ми се смразиха и усетих неприятен позив за повръщане. Но една остра болка върху гърдите ме накара да осъзная, че Клабиер ме хапеше и в този миг бях пометен от прилива на едно внезапно и силно физическо изживяване. Всичко изчезна. Разбираш ли, камъко, не бях имал сексуална връзка с друго човешко същество в продължение на много дълго време. В началото самото действие ми се стори странно, твърде обезпокояващо и някак като нападение. Но с едно превключване вътре в главата ми, то изведнъж възпламени цялото емоционално и физическо великолепие на секса и аз се загубих в него.

Отне ми по-дълго време да стигна до оргазъм, поради липсата на дотТек, която да подпомогне физиологическата част на процеса.

Когато го достигнах за втори път, ИИ-то — нарочно, за да ме притесни — заговори в мозъка ми: Нали разбираш, че не можем да пилеем време да се излежаваме тук. То не развали оргазма, само отне малко от силата му.

7-ми ден

Скъпи камъко,

Прекарах няколко дни с Клабиер в първото опиянение на „любовта“. Мисля че липсата на дотТек означаваше, че в сравнение с обикновените хора, аз бях по-податлив на капризите на тази „любов“ — странните комбинации от хормони, които припкат из метаболизма. Това е атавистично нещо и повечето хора карат своята дотТек да го коригира или изобщо да го потисне. Но без наномашините в кръвта си, аз бях напълно пометен от целия този неконтролируем порой.

Един ден тя ме хвана за ръката и ме отведе при мрежата на процепа.

— Малко съм напрегнат — казах аз. — Разстоянието до долу е много голямо.

Всъщност аз си мислех, че без дотТек едно такова падане вероятно щеше да ме убие. Но Клабиер притежаваше веселата безгрижност на защитените от нанотехнологията.

— Ще бъде хубаво — каза тя и скочи върху най-близкия кабел. Беше прекрасна. Облеклото й се състоеше от два стегнати пояса около бедрата и раменете. Крайниците й — тънки и пълни с живот — приличаха на стройни стъбла, поникнали от пръстта, ставите й бяха гъвкави, а вратът й бе обсипан с мънички кафяви косици, наредени като железни стърготини в магнитно поле. Вълнообразният й череп беше покрит с набол мъх, който улавяше светлината по хиляда различни начини, в зависимост от това накъде обръщаше главата си. Тялото й беше много природно, въпреки че беше накарала дотТек да й създаде зърна, които достигали почти метър дължина, но можели да се прибират напълно в гърдите й. Тя каза, че тези зърна били богати на чувствителни нервни клетки.

Сега, разбира се, те бяха прибрани и аз я последвах по кабела. Протегнах непохватно ръка, за да се закрепя и улових една опъната по-горе жица. Клабиер изтича по кабела и се прехвърли върху друг, който го пресичаше под ъгъл. Аз тръгнах след нея и напуснах тераската, така че под себе си виждах само черна глъбина, празно пространство над обърканата плетеница на по-долните кабели.

Започнах да хриптя.

Ами ако паднеш, обади се високо ИИ-то в главата ми.

— Знам — казах аз.

Тогава какво правиш тук?

— Любопитно ми е.

Заслепен си от любов.

— Ти си говориш сам — забеляза Клабиер. — Имах сестра, която правеше същото. На мен ми харесваше… Беше много мило.

— Страхотно — казах аз и се изчервих, развълнуван от комплимента.

— Виж ти — ти караш твоята дотТек да те изчервява.

— Само за теб.

Докато вървях по главния кабел, дебел колкото торса ми, аз се държах за едно тънко въже, опънато по-високо и без да го пускам, местех ръцете си една над друга.

— За баланс — казах аз на Клабиер, която ме наблюдаваше. Тя стоеше с прибрани крака и учуден поглед.

После се обърна и хукна по главния кабел, като скачаше и се катереше по стена от преплетени въжета. В опит да се освободя от страха, аз ускорих моето тътрене. После изпълзях нагоре, където преплетените въжета образуваха повърхност, по която можех да се изкатеря. Но Клабиер беше далеч, провирайки се през друга гъста плетеница от въжета.

— Клабиер — повиках я аз.

Тя е далеч, каза ИИ-то. Сега можеш да се върнеш на тераската.

Но аз не му обърнах внимание. Преминах през група от десетина души, насядали като птици върху клон, като всеки беше кацнал на отделен кабел. Те си подхвърляха топка с опашка от пера. Топката се въртеше из въздуха и пърполеше.

— Няма да ви преча на играта — казах аз, като дишах тежко и продължавах да се катеря. — Не ми обръщайте внимание. Само минавам.

По-нагоре видях дъски, поставени между кабелите, покриви-чадъри, някакви машинарии, окачени на въжета, веещи се парчета плат, подобни на знамена. Това беше по-гъсто населена част от града в процепа.

— Добър ден — каза някой.

— Може да не е толкова добър — отбеляза друг.

Точно тогава аз се потях обилно от физическото усилие, потта се стичаше в очите ми и не можех да видя кой ме беше заговорил.

— Лош ден — обади се пак първият глас, като че ли говореше на враг. После чух двамата да се смеят.

Аз примигнах и за кратко зърнах двама високи индивиди с някакви израстъци от кост и коса във формата на букви по целите им тела — ОМО на лицата им, Es като фронтално и огледално изображение върху гърдите им, Ts, As и Ws по ръцете и краката им.

— Добър ден — отговорих натъртено аз. Те не ми бяха врагове. — Само минавам.

— Ти не живееш тук — каза първият.

Но аз бях зърнал Клабиер, която се люлееше, обхванала кабел с едната си ръка. Вместо да се катеря направо покрай двамата неприятелски настроени типове, аз се отклоних, затичах се и прекосих диагонално нагоре. Достигнах един кабел, който водеше право към нея и тръгнах по него. Той се поклащаше и вибрираше под краката ми като струна на китара — изглежда други хора се движеха по него в някаква друга точка.

— Чудех се дали ще го направиш — каза Клабиер, като се усмихна и ме целуна. — Виж.

Почти случайната подредба на кабелите я беше отвела над някаква шахта в мрежата, водеща право към тъмнината в дъното на процепа.

— Ти май се чувстваш доста удобно на тези височини — казах аз, веднага щом успях да си поема дъх.

— Израсла съм в птичи свят — отвърна тя.

— Птичи свят?

— Има пет-шест такива в т’Т, към Спорадите. На континентите в моя свят имаше предимно хиляди километри равнини и степи, и огромни пилони, които стигаха до небето. Ние адаптирахме ръцете си, като ги удължихме и карахме да ни порастат пера. Летенето — или за да бъдем точни, плъзгането — беше важна част от нашето порастване.

— Значи не се боиш от височини — казах аз.

— Виж — каза тя, сочейки. — Понякога хората идват тук, за да се гмуркат.

Аз се огледах и осъзнах, че хората около нас всъщност се подреждаха около тази шахта или дупка в кабелите. Те прииждаха поотделно или на двойки, прегърнали се един друг, или на групи, които се смееха и разговаряха.

— Да се гмуркат ли? — попитах аз. — Защо?

— Разстоянието до водата е по-малко от километър — каза Клабиер, като не отговори директно на въпроса ми. Тя се пресегна и обви ръка около мен, притискайки лице в моето. — Това е спорт — каза тя. — Гмуркат се долу. Засичат им времето от минутата, в която тръгват и те трябва да се изкачат обратно без никаква помощ.

Изтръпнах от ужас при мисълта да падна от такова разстояние в черните, студени води, в които се плъзгаха разни безименни неща. Но кикотът на Клабиер издаваше, че според нея треперех от желание.

— Ела, любовнико — каза тя. — Ще погледаме и после можем да отидем да правим любов.

Гмуркачът — един гол мъж — стоеше върху единичен кабел, балансирайки с разкрачени крака. Той протегна ръце пред тялото си и аз забелязах, че от краищата на пръстите и от лактите му стърчаха дебели черни птичи нокти.

— Има ли ограничения за промените, които хората могат да правят с телата си? — попитах аз. — Имам предвид, ако искат да участват в този спорт?

— О, да — отвърна Клабиер, потърквайки нос под брадичката ми13. — Така мисля. Има цял чип с правила. Защо, да не искаш да се погмуркаш?

— Не — отговорих твърдо аз, потръпвайки отново от ужас. Клабиер пак се изкикоти и ме прегърна по-здраво.

Хората, накацали по кабелите, дюдюкаха и окуражаваха гмуркача. Той вдигна ръце над главата си и изведнъж всички млъкнаха. Човекът стоя така около миг, след което се приведе напред с абсолютно изпънато и вдървено тяло. После се изправи и бързо скочи. Чух само лекия, свистящ звук, когато той процепи въздуха и след миг вече беше изчезнал в тъмнината. Одобрителните възгласи отново изригнаха, диви и необуздани.

Клабиер ме целуна и ние си проправихме път заедно през опънатите отвсякъде въжета. Намерихме едно място, където три връзки кабели се събираха под ъгъл и образуваха нещо като люлка. Аз легнах по гръб, като се държах здраво, а Клабиер се покачи върху мен. Но тъй като вниманието ми до голяма степен беше завладяно от мисълта за падане, аз не се насладих на секса така, както бих могъл. Тя обаче го направи, като цвъртеше и въздишаше от удоволствие. Аз гледах право нагоре, през кръстосващите се кабели, които вървяха от стена до стена. На места те приличаха на холографска диаграма на триизмерно пространство, при която линиите изчезват в безкрайността. Само че тези линии тук бяха наклонени, заплетени и се разпиляваха в различни посоки.

След като Клабиер свърши, аз я прегърнах с едната си ръка, а с другата стисках здраво един кабел.

— Обичам те — казах й аз. — Обичам те.

Тя се изкикоти на думите ми и в отговор ме прегърна.

— Глупчо — каза тя.

Ние тръгнахме обратно развеселени и прекарахме остатъка от деня, пиейки в бара.

Тази нощ Клабиер извади своите зърна, докато те достигнаха около двадесет сантиметра дължина14. Бяха твърди и дебели колкото палец. Тя постави първо едното, а после и другото вътре в мен, като целуваше и хапеше подутините и белезите по корема ми. Аз не харесах много това проникване, но докосването на езика й беше прекрасно. Той също беше приспособен от нейната дотТек и бе покрит с малки стърчащи брадавички. Те извършваха леки електрически убождания или по-вероятно (аз никога не попитах) представляваха просто миниатюрни бодлички, които се изстрелваха навън, за да боцкат и да стимулират.

На сутринта, когато тя отново отиде на мрежата, аз се поддадох на опяването на моето ИИ и останах настрана от жиците. Вместо това закрачих по терасата, взех си от една сергия няколко сладки картофа, топли и тежки от аромат и ги изядох, докато вървях.

— Ще направя каквото искаш, — казах аз наум.

Най-после, каза моето ИИ, почти въздъхвайки в главата ми.

— Къде трябва да отида? — попитах аз.

Има един мъж, който живее сам на скален връх недалеч от Мант-аспиир15. Това беше географското название на една прочута, невероятно висока и тънка скална колона.

Аз се изкачих до върха на каньона и почаках около час. Най-после една кола-птица беше готова да тръгне, натоварена с пътници до планинската верига, в която беше разположена Мант-аспиир. Седнах на една седалка в края, заедно с група от десетина индивида. Колата се оттласна във въздуха и закръжи, след което разпери подобните си на лопати „криле“ и като загреба с тях, заплава в небето. Долу се виждаше каньонът, оплетен в ластуните от кабели, свързващи скалните стени. Слънцето беше високо в небето и източните планини хвърляха върху пейзажа сенки, подобни на тънки остриета. Бавно и ритмично ние се придвижвахме на изток. Под нас се отваряше процеп след процеп. Някои бяха гъсто населени, други имаха само по няколко кабела, сякаш между стените бяха опънати въжета за простиране. Багрите на скалите се меняха от тъмночервено към кестеняво и после в някакво синьо, изпъстрено с още по-бледо синьо, което почти блестеше на светлината.

— Казват, че е възможно да се изкачиш на самия връх на Мант-аспиир — обади се човекът, който седеше от лявата ми страна. Той беше грамаден индивид с неопределен пол, с рунтави мустаци, които растяха там, където обикновено са веждите и с месести пипала като на морска котка, които висяха от брадичката му.

— Наистина ли? — казах аз.

— Не казвам, че ще опитам — отвърна индивидът.

Мант-аспиир беше толкова висок, че горната му част, така или иначе, излизаше извън атмосферата.

Той/Тя каза още нещо, но сега вниманието ми беше погълнато от божественото чувство за извисеност16, което се появява при полет. Това е едно от най-първичните и най-атавистични усещания — чистото въодушевление от това, че се рееш високо над себеподобните си. Много хора в т’Т са го забравили или вече не са в състояние да го изпитат. Но аз, който бях едно статистическо изключение, един индивид с атавистични прояви, гледах надолу към малките точици, които се движеха по земята или си играеха по паяжината и чувствах в сърцето си лекота. Хората бяха смалени до размерите на буболечки и почти се бяха превърнали в наносъщества. Играчите на топка в паяжината на един процеп приличаха на насекоми, гърчещи се в мрежата на паяк. Малкото сгради, басейни или други постройки, издигнати върху скалните повърхности между процепите (които обикновено са твърде тесни и ниски, за да се наричат плата) притежаваха миниатюрната чистота на макети.

Колата-птица паркира на Мант-аспиир и пасажерите й се изсипаха навън, като се смееха, а някои се прегръщаха помежду си като нови приятели. Една двойка, която през цялото време не спря да бърбори, сега се отправи директно към една долчинка със зелени храсти, очевидно, за да прави любов. Аз слязох от колата и когато се огледах наоколо, останах поразен от чистотата на утопията на т’Т, от удивителната простота и красота на тази култура. Може би наистина ключът към индивидуалното щастие беше нещо съвсем банално: едно тяло, освободено от болестите, страховете и несгодите, понасяни от нашите предци, един ум — отдаден единствено на насладата от срещи с различни хора и в крайна сметка — един човек, който сам решава колко богат или беден да бъде, дали ще е пътешественик или домошар, колко въодушевен или равнодушен ще е. Това беше повече от достатъчно. Всички тези хора ми изглеждаха вълшебни.

Ще се спра за малко на това, камъко и ще се опитам да ти го изясня, понеже не съм сигурен дали е напълно ясно и на мен. Тези хора, които слизаха през онзи ден от колата в слънчевата светлина, ми изглеждаха като хора от вълшебен сън. И друг път след бягството от затвора аз бях изпитвал същото чувство: един болен човек, изгубен сред тълпата от свръхчовеци — свръхсилни и свръхустойчиви на болести. Бях се чувствал малък и несъответствуващ, и следователно противопоставен на света, готов да извърша престъплението, за което бях нает. Готов да избия всичките онези хора, за да се приближа малко повече до тях. Но сега, докато се оглеждах около себе си в слънчевата светлина, те ми се сториха по-малко хора и повече произведения на изкуството.

Хайде, обади се нетърпеливо моето ИИ. Загубихме много време.

— И защо — попитах аз на глас — си се разбързало така?

Една жена се обърна да ме погледне, мислейки че говоря на нея. Но после извърна глава, като разбра, че е сгрешила.

След като свършиш онова, което се съгласи да свършиш, ще разполагаш с всичкото време в живота си, за да го пропиляваш на Нарцисус.

Аз поех по една утъпкана пътека. Когато тя се разклони, тръгнах в посоката, указана ми от моето ИИ, прекосих няколко заравнени и разположени един над друг участъци и се изкачих по някакви стъпала. После тръгнах по гръбнака на тесен хребет. Пътеката беше осеяна с камъни, далечни твои роднини, в цялата им прелест, скупчени като яйца в люпило и изпъкнали като стави. Оттук нататък вече бях сам, с изключение на обичайното безмилостно дуднене на ИИ-то в главата ми.

Онзи там, каза то, насочвайки очите ми към един силно изострен скален връх. Той беше щръкнал направо от гърба на скалното образувание, подобно на огромен изшилен пръст, една назъбена гръбна перка, източила се от гърба на самия свят. Хайде бързай, изкачи го, иди на върха.

Аз се огледах. Местността навсякъде около мен беше осеяна със същите тесни ножоподобни скални върхове, които бяха наклонени под различни ъгли, с различни височини и дебелини. Бледосините скали бяха осеяни с миниатюрни пръски бяло. Слънцето беше високо в небето. Зад мен огромната свръхкула на Мант-аспиир хвърляше сенчесто петно в основата си. Като си помагах с другия крак, аз се завъртях бавно на пета, за да обхвана великолепието на изгледа.

Хайде, нямаме време за гледане на пейзажи, каза ИИ-то.

— Вече не ти вярвам — отговорих му аз. — Ти си измислица на моето въображение, ти изобщо не си истинско ИИ.

Измислица! — реагира то, с нотка на отвращение.

— Ти си резултат от психологическа травма, вследствие на дългите години лишаване от дотТек и затворничеството. Ти се намираш в моето въображение, една халюцинация. Ти си една част от моя мозък, която си говори с друга част.

Вероятно не трябва да си правя труда да вярвам на теб, каза ИИ-то.

— Нали точно това ти казвам — отговорих аз. — ИИ-тата не говорят по този начин. Аз те сънувам. Точно така, аз те сънувам.

Не аз убих онази жена на Дъжд, каза лукаво ИИ-то. Ти го направи. Тогава в главата ти нямаше гласове.

— Онова беше различно — започнах да отговарям аз. Но думите пресъхнаха в устата ми. Различно как? Сетих си за Енкида, когато се смееше и танцуваше, както и за лишеното от израз лице на откъснатата й глава. Нейната плът, лишена от съзнание, като скалите, камъните и дърветата.

Освен това, продължи да ме убеждава моето ИИ, ако съм плод на твоето въображение, откъде ще знам, че трябва да тръгнем към този връх? То завъртя очите ми като с магнит, така че аз отново вперих поглед във върха. С увеличаване на височината синият цвят на камъка ставаше все по-тъмен.

— Бих искал да не го правиш — казах аз. — Моля те, прекрати контрола върху двигателния ми кортекс.

Страхувам се, че това не може да стане, отговори то. Пътечките сега функционират като постоянна електронна мрежа в твоята мозъчна тъкан. Изработени от металопластмаса и свръх-проводници.

— Ами не ги използвай — отбелязах аз.

Трябва. Така съм програмирано.

— Да ме превърнеш в автомат!

Това не мога да направя. Контролът ми е ограничен и аз често се боря както с твоите съзнателни импулси, така и с автономната ти нервна система. По-добре направи онова, на което се съгласи и после ще бъдеш свободен.

— Когато извърша убийството — попитах аз, — ще се махнеш ли от главата ми?

Бях обезпокоен от онази постоянна електронна мрежа в главата ми, за която беше споменало.

Според теб, отговори то язвително, аз така или иначе не съществувам. Как може да се махне нещо, което преди това не е съществувало? Ако то не съществува, следователно не е там, за да се махне.

Аз реших да не се оставям да бъда въвлечен в обсъждането на такива метафизични неща и започнах да си подсвирквам с всичка сила една мелодия от детството.

Започнах да изкачвам каменното стълбище, вдълбано в гърба на наклонения под четиридесет и пет градуса скален нос. То нямаше перила и колкото по-нависоко се изкачвах, толкова повече ме тревожеше перспективата от падане (без дотТек, която да ме възстанови след удара). Колкото по-нагоре се изкачвах, толкова повече се разреждаше въздухът и толкова по-студен ставаше. Земята се отдалечи под мен, а небето дойде някак по-близо. Най-после аз стигнах до един широк отвор, нещо като вход, обрамчен със старателно подредени червени плочи.

— Добър ден — извиках аз.

Влизай, подкани ме ИИ-то. Продължавай.

— Мъжът, с когото искаш да се срещна, вътре ли е?

Той не е точно мъж.

Поради някаква причина аз се колебаех на прага, обзет от нежелание да вляза.

— Значи е жена — казах, като сграбчих страничната каса на вратата и погледнах надолу към тясната като нишка пътека от стълби, която току-що бях изкачил и която сега изглеждаше още по-тънка. За времето, за което бях стигнал догоре, слънцето се беше поместило малко в небето и сенките в основата на скалните върхове бяха добили по-определени форми.

— Жена значи.

Не точно.

— Андрогин.

И това не.

— Гатанки.

Влизай, влизай.

Аз отметнах назад глава и огледах оставащата част от скалния връх. Той продължаваше в небето още цели мили, като ефектът на перспективата се усилваше от изострената форма на самото образувание. Бледосинята, осеяна с бели пръски скала се открояваше на тъмносиния фон на небето.

Прекрачих прага. Вътре беше сумрачно и краката ми потънаха в някакъв скриптящ и потракващ килим от отломки. Пред мен от тавана се спускаха парчета плат, подобни на знамена, които бяха подредени плътно едно до друго.

— Този индивид — изшептях аз на моето ИИ. — Той или тя има нещо, което ще ми е от помощ, така ли? Нещо от което се нуждая?

Там, каза ИИ-то, насочвайки очите ми към една фигура, седнала в сгъваем диван с висока облегалка.

Аз пристъпих към него, но до височината на глезените ми подът беше покрит с шумолящ слой от сухи раковини, пластмасови фрагменти, стари платки или нещо такова. Ходенето произвеждаше шум, който приличаше на ромолене и потракване и беше повече газене, отколкото вървене.

— Какво е това? — попитах раздразнено аз, като гледах в краката си и същевременно отмятах настрани провесените от тавана знамена. Тук беше твърде тъмно.

Името на индивида е Таг-маттео. Ти вървиш по под, покрит с черупки на насекоми.

— Какво?

Това е една известна колекция. Таг събра раковините и черупките от един милион насекоми. Някога, когато започна неговата история, той ги каталогизираше като един вид изкуство, но към края просто започна да осейва пода с тях. Не зная дали това също е изкуство или е нещо друго.

Аз стигнах до стола-диван, в който седеше въпросният Таг-маттео.

— Не съм чувал за него — казах на глас.

Аз пък съм. Ако не съм нищо повече от един глас в твоята глава, тогава ти трябва да си чувал за него или и аз нямаше да съм чувало. Разбираш ли?

— Няма да играя тези игрички с теб, ИИ. Кой е този Таг-маттео?

Някой, който беше мъж, беше и жена, а за известно време и андрогин, но не сега, защото сега, какъв ужас, той е мъртъв.

Мъртъв. Щях да го замеря обратно с думата, но установих, че не мога да я изрека. Но явно достатъчна част от моето намерение беше регистрирана в речевия ми кортекс, понеже ИИ-то се обади, почти подигравателно.

Да не си шокиран? Ти?

— Как е умрял?

Остаря и умря. Дори чудодейните дотТек не могат да запазят някой вечно жив.

— И защо седи тук? Не трябва ли тялото да бъде преместено някъде? — Не знаех какво правеха с мъртвите в този свят.

Понякога с тях правят това, което са направили тук. Той помоли да бъде оставен тук сам, за да се мумифицира. Въздухът горе е сух и студен и мумификацията вече се осъществява.

— И?

Той ще седи тук много години. Може би векове. На този свят има много подобни места. Те са създадени от индивиди, които са помолили след смъртта им да бъдат оставени в тях. Ако те интересува, мога да ти кажа на колко години умря той.

Аз се наведох напред и се взрях в плътта. Не знам какво очаквах да видя, скъпи камъко. Нещо, което само да напомня за кожа, сбръчкано и изкуствено на вид. Но кожата му, макар и малко изпита, беше идеално гладка. Очите му бяха затворени, устата също, а носът му — се бе свил към костта. Навсякъде по кожата с цвят на охра растяха снопчета сини косми. Ръцете му бяха отпуснати върху облегалките, като дланите бяха прилепени над краищата им, а пръстите (забелязах, че той имаше по девет пръста на всяка ръка) висяха надолу. Платът на дрехата му се беше отпуснал малко и разхлабеното деколте разкриваше ключицата, по която нямаше косми, но беше със също толкова гладка и опъната кожа. Тогава ми хрумна, че вероятно дотТек бяха останали достатъчно дълго в тялото му, за да му помогнат да се мумифицира бързо и чисто, преди да се отцедят през порите или да изтекат през носа му и да бъдат отвяни от вятъра. Но нямаше как да знам.

— На колко години? — попитах аз.

Деветстотин и деветдесет. И мога да ти кажа колко време е седял необезпокояван тук в този стол, ако те интересува.

— ДотТек помогна ли му да се мумифицира?

Защо питаш?

— От любопитство, предполагам. Нали са програмирани да пазят нашето здраве. Да опазват човешките същества колкото се може по-дълго време живи, а също и здрави. Или отговорността им свършва с нашата смърт? Да помогнат на някого да се мумифицира сигурно надхвърля тяхната програма.

Знаеш, че е трудно да се разберат наномашините, отвърна ИИ-то със загадъчен тон. Не е съвсем точно да се говори за тях като за „програмирани“. Все едно да кажеш, че те са бинарни процесори, малки компютри, а те не са. Истината е, че ние не ги разбираме напълно. Те са си те. Живеят своя собствен живот, решават проблеми, възпроизвеждат се.

Нещо в това ме засегна.

— Ние ги направихме — изтъкнах аз. — Искам да кажа ние, хората. Не забравяй, че ние ви направихме — проектирахме ви и ви създадохме, теб и всичките ИИ-та. Ние направихме същото и с дотТек — създадохме наномашините, за да плуват в кръвта ни и да ни пазят.

Така е.

— Тогава защо говориш по този начин?

По кой начин?

— Отново играеш игрички — казах аз и се изправих. — Щеше да ми казваш колко дълго е седял тук мъртъв?

Около шестдесет и девет години.

— Хей! Това е много време.

Знам за него още много неща. Мога да ти разкажа за първия му любовен роман, за времето, прекарано с Бранда. Той пътуваше из световете на Уиа — колко хора от т’Т могат да се похвалят с това? Имаше един неутолим стремеж към откривателство, нещо необичайно в т’Т, извинявай, че го казвам. Живя като експериментиращ художник в продължение на четиридесет години в една общност на Вариационен. Беше се усъвършенствал в подреждането на хиляди малки частици в пространството с помощта на тънък като карфица лазер, правеше сложни модели, които приличаха на холограми, но бяха истински, материални неща. Беше много усърден. Отгледа четири деца. Всичките още са живи, макар че първият е вече на около деветстотин години. Или първата, не съм сигурен за това.

— Значи не знаеш всичко за него.

О, но знам толкова много. Имаше един странен сексуален навик, караше партньорите си да хапят стъпалата и пръстите му по време на секс. Винаги започваше деня с бучка захар. И знаеш ли, той обичаше да киха. Всеки ден караше своята дотТек да напуска за половин час назалната му лигавица, смъркаше прахообразни дразнители и кихаше ли, кихаше. Обичаше това усещане.

Кихане! Скъпи камъко, след като дотТек ме напусна, съм кихал хиляди пъти. Лично аз мразя усещането, потръпващата загуба на контрол.

Прекара много години в изучаване на Гравитационната Просека. Много години. Беше омагьосан от този феномен.

— Като Агифо-3-акка — казах аз.

Да.

— Откъде знаеш тези неща? — попитах аз. — Как е възможно да знаеш всичките тези работи — да знаеш как да ме насочиш към това място, да…

Ще ти кажа още нещо, прекъсна ме ИИ-то. Нещо, за което никой не знае, освен — е, добре, освен теб, когато ти кажа. Една тайна.

— Каква тайна?

Една програма. Много специално нещо. Той мислеше, че когато умре, тайната ще си отиде с него. Но тя е ей там. В своето нетърпение ИИ-то насочваше очите ми и изпъваше ръката ми. Вече се навеждах напред.

— Спри! — казах аз и замръзнах.

Мина един миг.

Извинявай, каза ИИ-то. Май се поувлякох. Но ако се отпуснеш, аз ще насоча ръката ти към точното място. Иначе никога няма да я откриеш.

Аз си поех дъх.

— Добре.

Ръката ми се задвижи и затършува в килима отломки от мъртви насекоми. Раковини, черупки, проблясващи тъмносини фрагменти, прашни черни полусфери, дъги от хитин. Крехки, те се ронеха с пукот между пръстите ми. ИИ-то издърпа ръката ми от купчината и аз се изправих.

— Какво е това?

Занеси го на светло. Разгледай го.

Аз отидох до входа и пристъпих навън в слънчевата светлина. В ръката си държах мъничък гръден кош от насекомо, оцветен в преливащо се зелено и посипан с прах.

Как, попитах аз наум, как знаеше — от всички тези милиони останки от насекоми — че това е нещото, което трябваше да взема?

Просто знаех.

Какво е това?

Информация. Голямо богатство. Вземи го със себе си. Скрий го в джоба си, отнеси го на Ну Фалоу.

Каква информация?

Не мога да ти кажа.

— Това е глупаво! — избухнах аз. — Доведе ме на тази планета и на това място, разказа ми живота на този човек, извади този пакет информация измежду милиони черупки от насекоми. Всичко това можеш да направиш, а не можеш да ми кажеш едно просто нещо — каква точно е тази информация?

Тя ще ти построи нещо.

— Конструираща програма ли е?

Сложна и блестяща.

— Като онези, които хората използват, за да строят космически кораби и платформи в Космоса, когато пътуват в ненаселена система?

Нещо подобно.

— И какво ще ми построи тя? Космически кораб?

Не мога да ти кажа.

Това е нелепо. Направо е нелепо.

Чуй ме, Ае. Така трябва. Не мога да ти кажа нищо повече за нея, освен че е изключително важна. Но мога да ти обещая следното: в момента, в който ти завършиш работата, за която си нает, ще ти кажа. Тогава ще ти обясня всичко, включително и тайнствената причина, поради която не мога да ти го обясня предварително. Става ли?

Аз седнах на стълбите пред обиталището на Таг-маттео или за да бъдем по-точни, пред неговия мавзолей. Усещах върху лицето си разредения въздух, свеж и ведър. Пред мен се разкриваше един великолепен изглед към назъбения пейзаж от скални масиви и пътеки, осеяни с десетки остри върхове.

— Виж какво, ИИ — казах аз. — Не съм склонен да позволя да управляваш двигателните ми рефлекси. Разбираш ли?

Трябва да тръгваме. Вземи една кола-птица обратно до Ру-денеттер и оттам право в орбита.

— За какво е цялото това нещо?

В смисъл?

— Това престъпление. Трябва да знам нещо повече, ИИ. Ти знаеш какво искам да знам. Тук има нещо повече, нали? Нещо повече, което ти знаеш и не ми казваш.

Този разговор няма да ни отведе до никъде.

— Искам да знам кой ме нае. Разбираш ли? Искам да знам защо те искат да убия населението на цяла планета.

Архаичната дума убия беше подхваната от един ненадеен полъх на вятъра, който ми я прошепна обратно.

Може би е по-добре да не мислиш за това по този начин, каза ИИ-то. Така ще ти бъде по-трудно да свършиш работата.

— Искам да знам защо точно тази планета. Какво му е особеното на това място? Искам да знам за нейната култура, за хората, които ще унищожа.

Това също ще го направи по-трудно. По-добре не мисли за тях като за хора. Мисли като за работа, която трябва да свършиш.

— Кажи ми.

Не мога.

— Или не искаш?

Чуй ме, Ае. Трябва да ми вярваш, трябва да ми имаш доверие. Ако имаше някакъв начин да ти кажа всички неща, които искаш да знаеш, щях да го направя. Но има една съдбоносна причина, поради която не мога. Разбира се, сега ще поискаш да узнаеш и тази причина и… не се опитвам да те ядосвам, обаче… аз просто не мога да ти кажа. Но накрая ще ти кажа всичко. Първо трябва да изпълниш задължението си. Тогава ще ти кажа всичко.

Останах дълго седнал на стъпалата и наблюдавах как един едва загатнат облак хвърля колеблива полусянка върху скалите под мен, как сенките на скалните върхове бавно се издигат подобно на стрелки на огромни слънчеви часовници. Опитвах се да разбера каква част от ума ми беше свободна от ИИ-то. Ако наистина беше ИИ, тогава щеше да има достъп само до определен участък в мозъчната кора — двигателно-речевия център. Следователно, ако не говорех наум, щях да мога да мисля, без да бъда подслушван (всъщност „подмислян“). Но ако беше нещо друго? Просто плод на моето въображение? Вътрешният глас на един луд, въображаемият приятел на един шизофренен параноик. Накрая проговорих.

— Уиа ли са?

Уиа ли, повтори ИИ-то.

— Те ли стоят зад това? Или отделна секта от Уиа? Все още не мога да се сетя защо биха го направили, освен ако онези политически запалянковци не са прави, като приказват за война. Война ли, ИИ? За това ли е всичко?

Ти какво знаеш за Уиа?

— А ти какво знаеш?

Аз те попитах.

— Знам, че са варвари. Нямат дотТек, която да ги цивилизова и пазят редица древни културни навици. Все още тачат своите богове. Все още продават стоки за пари. Все още воюват и се избиват помежду си.

И откъде знаеш всички тези неща?

— Всеки ги знае.

От слухове?

Изправих се и започнах да слизам предпазливо по дългото стълбище.

— Просто ми кажи защо искат да убият онзи свят. Да не е нещо като суха тренировка? Като видят, че се получава, ще посеят смърт и разрушение из цялото т’Т?

Не съм казало, че са Уиа.

— Тогава Палметто? Не ми изглежда много смислено. А и ти не отрече, че са Уиа.

Сложи инфочипа в джоба си.

— Какво?

Инфочипа. Той е програмиран в хитина на черупката. Повярвай ми, ще имаш нужда от него. Той ще ти помогне.

Натиснах леко копчето под колана си и извадих един къс джоб. Пуснах инфочипа вътре и това освободи ръцете ми.

— Ще отида до Ну Фалоу — казах аз.

Добре.

— Но искам да знам повече.

Аз не мога да ти кажа повече.

— Тогава ще разбера сам. Ще отида на Ну Хирш и ще разбера сам.

Ну Хирш е в погрешна посока.

Но аз повече не го слушах.