Камъкът

1-ви ден

Камъко,

Според лекарката писането на писма до естествени предмети или природни явления може да ми помогне да постигна някакво помирение с това лошо нещо, с тази болест, с тази болестна възбуда (възбуда ли?, по-скоро низбуда). Всъщност нейната идея веднага събуди в мен определени подозрения. Тук май става дума за емпатия! Емпатия, точно така, нали? От мен се очаква да предположа, че тя — имам предвид моята лекарка — подслушва нашия разговор. Иначе за какво ще си правя труда да го съчинявам? Аз наистина имам да кажа нещо важно относно природата на Вселената, но това ще стане, когато му дойде времето. По-нататък, малко по-нататък. Да общувам с нея посредством камък, ще рече да използвам езика на камъка, нали? Не мислиш ли и ти така? Ама ти слушаш ли ме? Хей! Хей!

Не чува.

Аз съм лош човек, направил съм някои лоши работи. Предварително моля за твоето извинение, камъко, че ще ти говоря за тези неща. (Тази учтивост харесва ли ти? Ти си древен предмет, а аз разполагам с цял склад от древни културни навици, които мога да използвам, когато съм в настроение.) Аз съм едно лошо същество. Още мисля за себе си като за мъж, въпреки че биологичните свидетелства в полза на този факт са съвсем недостатъчни. Когато нанотехнологията напусна тялото ми, биологичните характеристики на естествения ми пол се появиха отново. В действителност на мен ми харесваше да бъда мъж. Бях такъв толкова дълго време, че придобих умствения навик да се наричам мъж, както и да се мисля за такъв на дълбоко ниво. И досега продължавам да мисля по този начин, въпреки че мъжките ми гениталии отдавна се свиха и изсъхнаха като сушени плодове и по-точно като гроздови зърна, които се превърнаха в стафиди и продължиха да се свиват, докато изчезнаха напълно. Цялото място ме сърбеше и аз не можех да спра да се чешам. Ти, камъко, не знаеш какво значи да те сърби. Ето че приличаш малко на другите хора, понеже това е нещо, от което нанотехнологията ги предпазва. Странно нещо е да те сърби. То е мъчение и удоволствие едновременно. Чешех на голо цялото си тяло. Чешех новата си генитална гладкост толкова силно, че тя отвори устни. Така че сигурно аз съм тя. Обаче, щом като не съм такъв в главата, значи по някакъв начин това нещо не е достигнало до главата ми. Нито пък са ми пораснали гърди. Но може и да е заради това, че не се храня. Когато пристигнах в затвора, в първия затвор, не бях на себе си. Опитах се да се уморя от глад, но нанотехнологията ме опази жив. Не съм сигурен как точно. Сигурно е събирала хранителни вещества оттук-оттам и ги вкарвала през кожата ми, докато спя на земята. Не знам. Нанотехнологията или дотТек е удивително умно нещо. Говоря сериозно. Борил съм се с нея, когато съм убивал хора, понеже тя е създадена да ги пази. Познавах врага си тогава, а сега го познавам по-добре от всякога. Чуй разказа ми, скъпи камъко, и ти също ще го опознаеш.

Ще говоря по същество. Трябва да ти разкажа една история — моята история — за едно ужасно престъпление. Може би най-лошото престъпление, извършвано някога, убийство (което е най-лошото от всички престъпления), но убийство от такъв мащаб, че едва ли можеш да си го представиш.

Ще започна от самото начало: аз бях в затвора. И сега съм в затвора, но онова беше преди. Тогава бях в затвора поради други причини. И тогава нямах теб, мой скъпи камъко. В онзи, другия затвор имаше други камъни, но никой от тях не ми беше толкова близък, колкото си ти сега за мен. Това кара ли те да се чувстваш специален? Ти наистина си специален. А кара ли те да се чувстваш обичан?

Е, да не се увличаме.

Те се свързаха с мен в затвора, в моя първи затвор. Дай ми само няколко минути и аз ще ти обясня колко трудно е онова, което сториха те. Намирах се в затвор, толкова добре направен, че не беше възможно нито аз да изляза навън, нито някой да вкара съобщение вътре. И въпреки това, те успяха да сторят и двете неща. Кои бяха те? Да, добре, това озадачаваше и мен: те бяха, както се оказа, врагът на т’Т. Ние живеехме в нещо като рай — т’Т — и се мислехме за недосегаеми, но на границите ни се трупаха врагове. Там бяха Уиа — стари врагове, а също и племената Палметто — загадъчни народи. Кой от тях ми предложи тази сделка? Кой от тях стоеше в дъното на тази работа? Мислех че знам. Мислех че това постепенно ми се изяснява, но грешах.

Извинявай, че съм толкова непохватен. Нямам достатъчно опит.

Те ми предложиха сделка. Те щели да ми помогнат да избягам от затвора. А ти разбираш, скъпи камъко, че от затвора, в който се намирах, беше невъзможно да се избяга. Не беше просто мъчнотия или предизвикателство, а нещо невъзможно. Стени от огън и плазма, дебели километри, обграждаха моя затвор отвсякъде. Но те обещаха да ме измъкнат. Когато съм излезел оттам, казаха те, щели да ме направят богат. В световете, които съм пропътувал, парите означават малко, освен това има философи, които учат, че дори информацията не е от фундаментално значение. Но те ми обещаха архивирана информация, която щяла да ме изстреля през високоскоростното пространство със скорост четири хиляди пъти по-голяма от скоростта на светлината и която щяла да ми построи палат в другия край на Космоса, подобно на някой магьосник. Естествено, най-привлекателното нещо, което ми предложиха, беше бягството от затвора, от който не можеше да се избяга. Богатство и свобода — как можех да не бъда изкушен?

В замяна те поискаха от мен да направя едно-единствено нещо: да унищожа населението на една планета. Да убия над шестдесет милиона човешки същества. И това било всичко, нищо повече. Не трябвало (казаха те) да унищожавам самата планета. Трябвало да запазя, доколкото е възможно, околната среда, архитектурата и другите свидетелства за цивилизация. Но трябваше да избия всички хора. Трябваше да осея света с трупове. Аз съм лош човек и навремето съм правил някои съмнителни неща, но бях стреснат и доста уплашен от сделката, която ми предложиха. Разбира се, те не ми казаха всичко наведнъж. Дойдоха при мен няколко пъти и посяха постепенно тази идея в главата ми. Аз щях да бъда богат. Щях да получа помощ. Щях да бъда свободен. Хората от онзи свят, те — те щяха просто да умрат и веднъж мъртви, щяха да ми бъдат безразлични.

Така че се питах дали хората, които трябваше да убия, бяха истински хора?

Сега ми се струва, че можех да откажа тази сделка и да продължа да живея в своя затвор. Това беше един просторен затвор: зелени хълмове, покрити с пластмасова трева, река и езеро, пълни с истинска вода, фалшиви пластмасови дървета. Изкуствени звезди обсипваха лъжливото небе. Те представляваха изображения на звезди с по пет остри лъча, които сияеха в изкуствената нощ. Тези звезди-имитации грееха с истинска светлина, макар и малко смекчена и филтрирана. Само светлината и водата в моя затвор бяха истински. Всичко друго в това място беше изкуствено: тревата, пейзажът, дърветата. Това беше една симулирана среда, в която неколцина истински хора ме наблюдаваха, като че ли бях интересен за науката екземпляр. И разбира се, тези хора, въздухът, самата вода — всичко е пълно с милиарди дотТек машинки. Аз можех да ходя навсякъде, където пожелаех, но нямаше кой знае къде да се иде. Можех да лежа по гръб върху хладните чимове трева, когато изкуственият ден постепенно гаснеше, преминавайки в изкуствена нощ и звездите-имитации проблясваха с жълта и сякаш влажна светлина над главата ми. Можех да прекарам остатъка от живота си там, ако бях избрал така.

Аз им казах, които и да бяха те, Палметто или Уиа, чужденци или по-малко чужди, казах им: Извадете ме оттук. Ще го направя, казах аз, ще убия всички онези хора.

Те го направиха. Аз също го направих.

Ти си камък и нравствеността ти е непозната (това е само предположение). Камъните са всеизвестни със своята нравствена индиферентност. Но по някакъв начин аз трябва да ти разкрия чудовищността на онова, което сторих. Моята лекарка, където и да е тя, (здравей!, здравей!) вероятно ще схване това като опит да разкрия сам на себе си чудовищността на стореното от мен. Не желая да споря с нея.

Всъщност цялата работа ме постави в много особено положение. Аз извърших престъплението, така че аз бях престъпникът. Но аз действах от името на някой човек или някой народ, при това без да знам кой. Още в самото начало обаче, реших да разбера кой ме беше упълномощил по такъв потаен начин да направя това ужасно нещо. Аз извършвах престъплението, но също така възнамерявах да го разплета. Бях едновременно убиец и детектив.

Любопитно.

Още преди да избягам от онзи първи затвор, аз недоумявах и се тревожех за главната причина. Опитвах се да отгатна кой би поискал едно толкова ужасно нещо. Да се унищожи цял един свят? Защо да се прави това? Кой би имал полза? И защо те наемаха мен да го извърша? Защо си създаваха всички главоболия, за да ми помогнат да избягам от затвор, от който не беше възможно да се избяга? Защо не наеха някой друг? Защо самите те не извършеха престъплението?

Истина е, че в просторите на т’Т, широки и дълбоки много хиляди светлинни години, в конфедерацията от светове, в която израснах, престъплението е толкова рядко срещано нещо, че с него се занимават само най-тясно специализираните учени. Аз бях човешко същество, което се среща веднъж на трилиони, една изключително рядка аномалия, при това в толкова чист вид, че пораждаше едновременно ужас и възхищение. Напълно възможно беше те, които и да бяха те, да не бяха намерили друг толкова престъпен гражданин във всичките петдесетина свята на т’Т, поради което бяха избрали мен за тази задача. Но извън пространството на т’Т съществуваха Палметто — племена от междузвездни бродници из дълбоките извивки на субсветлинното пространство? В техните светове имаше достатъчно пирати и убийци, които биха предоставили прототипи за поне хиляда т’Т романа. А в непосредствена близост до т’Т се намираше варварският свят на Уиа. Ако историите бяха верни, в онова пространство имаше цели фамилии от войни, които на драго сърце биха унищожили целокупни населения, при това за по-малко възнаграждение, от онова, което предложиха на мен.

Но предложението беше направено не на тях, а на мен. И човекът, който го прие, бях аз.

2-ри ден

Скъпи камъко,

Сега ще ти разкажа за моята екзекуция. Какво помня ли? Помня, че бях нервен. Но това се подразбира и без да го казвам. Спомням си също, че всичко, за което трябва да ти разкажа в тези писма, започна след това. Как се случи ли? Сега ще ти разкажа как се случи.

Това е форма на умиране. Ти си камък и аз не очаквам да го разбереш, понеже след като не си раждан, няма да умреш. Или не е така? Сега аз те вдигам и усещам елипсата, която образуваш в дланта ми. То е като да държиш студена гърда. После сключвам пръсти около теб и това прилича повече на стискането на майчиния показалец, когато човек е само виненочервено бебе с кожа, намачкана като дълго носена дреха от червена коприна. Това стискане е толкова приятно. Сега, ако можех да те хвърля извън затвора в самото слънце, ти щеше да се разпаднеш — това ще бъде ли смърт от твоя гледна точка? Или ако предприема едно по-реалистично хвърляне от този бряг с кал от маджун и зелена трева в реката. Виждаш ли реката, ей там?

Но ти нямаш очи, понеже си камък.

Все пак нека си представим, че те хвърля там. В продължение на няколко хиляди години ти ще бъдеш изтъркван и излъскван. Кожи от атоми ще бъдат смъквани от теб всеки ден, докато не се превърнеш в една нищо и никаква песъчинка върху плитчината надолу по течението. А може и в нещо по-малко. Това ще бъде ли смърт за теб?

(Как може човек да обясни това на камък?)

Всъщност до моята екзекуция не се случи нищо интересно. Ето как стана това. Аз се събудих и ей ме тук, бях пренесен в затвора. Естествено, това бе затвор само за мен. Надзирателката и нейният помощник можеха да идват и да си отиват. Наномашините можеха да идват и да си отиват. Аз бях този, който не можеше да отиде никъде. За мен небето представляваше толкова съвършена бариера, колкото е вътрешната извивка на собствения ми череп. Да премина през тази бариера щеше да бъде същото, като да изляза от собствената си кожа. Не мога да не призная, че това бе просторен затвор. Меко очертан пейзаж, течаща вода, чиста като въздуха, речно русло, което се извиваше седем пъти, подобно на въже, намотано около седемте хълма. Толкова много зелено! Толкова много изкуствено синьо и звезди, които сияеха като зорници, ярко жълти на фона на небесната синева. Те пропускаха внимателно контролирани порции от светлина и топлина, така че да не замръзнем. Фотони и газове във възбудено състояние.

Моят палач беше също и мой тъмничар, едра жена с лимоненожълто лице с увиснала кожа. Тя си имаше и заместник, един нисък мъж с опъната кожа, който беше приспособил тялото си, за да стане по-добър плувец. В миналото той сигурно бе погълнал някаква адаптираща дотТек и малките роботи бяха заплували заедно с милиардите себеподобни в него и ги бяха окуражили да променят тялото му. Освен че нямаше коса, той беше накарал своята дотТек да свие носа му до едно сбръчкано зърно, подобно на доматено израстъче, което покриваше ноздрите — две цепки върху лицето му. Кожата му бе наситеночервена, гладка и жива. Повечето дни той прекарваше в плуване в реката, а понякога се гмуркаше в езерото, разположено на дъното на леко конусообразната обитаема част на затвора. Вероятно, макар че няма как да съм напълно сигурен, през определени периоди водата в тази падина беше изпомпвана, след което отново се връщаше на същото място. Заместникът говореше малко и вършеше много малко други неща, освен да седи невъзмутимо до надзирателката. По всичко личеше, че те бяха двойка. Той ходеше с нея навсякъде, слушаше я, докато говори, от време на време кимаше бавно и после изчезваше във водата, за да обмисли там думите й. Неговата дотТек филтрираше кислород от водата достатъчно, за да го поддържа жив. Дори не съм сигурен дали той беше модифицирал дробовете си, вероятно нямаше нужда от това.

Надзирателката и нейният помощник имаха задължението да ме наглеждат, за да е сигурно, че няма да избягам (ала бягството беше невъзможно!) и че няма да увредя прекалено жестоко обкръжението си, ако изпадна в ярост. През повечето време обаче, те ме оставяха сам със себе си и аз бродех из малките хълмове, гмурках се в реката и се хвърлях върху тревата, за да спя.

С радост щях да се удавя, ако имах тази възможност. Говоря сериозно. Аз бях готов да умра, непримирим с пленничеството си и изпълнен с омраза към самия себе си. Опитах се да разкъсам кожата си с нокти, но това е трудно нещо. Ти опитвал ли си се? Често лежах буден под тъмното изкуствено небе, под звездите, излъчващи газове и светлина на няколкостотин метра над главата ми и си го представях. Оставям ноктите си да израстат, изгризвам ги, за да ги заостря и после разкъсвам плътта на китките си, за да се унищожа, да се убия. Но това не е лесно. През кожата не се прониква с драскане, освен това тя скоро започва да боли и тялото само се дърпа. След това дотТек убива болката, съединява кожата и ти си отново там, откъдето си тръгнал.

Затова аз се хвърлих в реката и се опитах да се удавя, но както ставаше и с червенокожия заместник, дотТек ме опази жив. Полагах всички възможни усилия, но дори изгарящото усещане за вода в дробовете ми и мъчителното кашляне под водата не попречиха на циркулиращата кръв да вкарва въздух и да го предоставя на тялото ми. Умно нещо е тази нанотехнология, може да разреши всякакви проблеми. Нейната цел, както и причината за нейното съществуване е да ни държи живи и тя ме запази жив, мен, един толкова лош човек.

После, докато лежах на брега край реката и гледах нагоре към широките пластмасови листа на дърветата, аз си казах следното, казах си, че когато ме екзекутират и дотТек ме остави, тогава ще се самоубия. (Светлосенки, процеждащи се през балдахина от листа. Трепкащи и съвършени, ярки и топли.) Тази мисъл ми носеше утеха. Ако беше на мое място, ти също щеше да пожелаеш смъртта.

При пристигането си в затвора аз носех в себе си своята дотТек. Бях избутан като през тунел през тясната врата, която гравитационните съоръжения бяха отворили в тялото на звездата и бях хвърлен от изкуственото небе. Приземих се след едно стремително завъртане. Надзирателката, лимоненожълтата жена, ме вдигна като пакет и ме отнесе до реката, за да измие от тялото ми остатъците от обгорялата и ронеща се пяна. След това бях оставен сам със себе си.

Осъзнаването, че се намирам в затвор, беше ужасно нещо. Прекарах дни наред, неспособен да правя друго, освен да лежа на земята или да ридая сам върху тревата. Не спях добре, понеже бях свикнал с легло под покрив. Спането върху тревата под небето (макар и изкуствено) изисква известно приспособяване. Този дълъг, бавен и мрачен период беше изпъстрен с ненадейни пристъпи на ярост, когато крещях и тичах наоколо, връхлитах връз пластмасовите дървета и блъсках главата си, после се хвърлях в реката, за да се удавя, разкъсвах остатъците от дрехите си и си скубех косата. Предполагам, че заради това оставиха дотТек в тялото ми през първите седмици, за да балансира саморазрушителните ми пристъпи. Синините, които нанасях по лицето си, заздравяваха само за минути. Микроскопичните роботи в кръвта ми възстановяваха разкъсаните капиляри, разнасяха тъмната мъртва материя и правеха всичко отново гладко и чисто. Дори и косата, която изскубвах с пълни шепи от скалпа си, щеше да поникне отново, избутана навън като с магическа пръчка.

И ето че дойде утрото на моята екзекуция. Естествено, аз знаех, че съм определен за екзекуция и в самия ден усетих, че нещо ще се случи, понеже екзекуторката (каквато всъщност беше жената), приближи до мен със сериозно изражение на лицето. Нейният партньор също дойде, а изящното му малко червено тяло проблясваше на светлината. Помня, че си помислих колко е странно, че той беше решил да остане мъж, като се имаше предвид неговата мания за плуване. Защо не оставеше дотТек да промени тялото му и да го превърне в жена, за да се отърве от заплетеното кълбо органи между краката си, което само му пречеше? Но той си остана мъж. Може би това имаше нещо общо с динамиката на неговата връзка с екзекуторката.

— Готов ли си? — попита тя.

Това означаваше, че щях да бъда екзекутиран.

— Не — отговорих аз. — По никакъв начин.

Мисля че се разплаках. Страшно беше да чакаш подобно нещо. Но ако наистина съм заплакал, трябва да са били само сподавени ридания, не силен рев.

Тя обаче, простря ръка напред, като не спираше да се усмихва. Аз гледах нейното голямо жълто лице с увиснали челюсти и клюмнал нос, бялото на очите й — ярко на фона на жълтеникавата кожа, виолетовите ириси с по-тъмни линии в тях — подобни на избухнали звезди, а в самия център на тези очи — съвършено черните й зеници. Черни като камъни — толкова черни, колкото теб самия, скъпи камъко, като изключим неясната дълбинна шарка, която едва прозира под лъскавата ти повърхност. Тя се приведе към мен и аз имах дълго време да изуча лицето й, така че си го спомням особено ясно.

Единственото нещо, което направи тя, бе да допре пръст до китката ми. Със своята дясна ръка тя вдигна моята лява и притисна силно пръст към кожата ми. Тя беше палач, защото в тялото й имаше специални наномашини, които щяха да се свържат със стандартната дотТек в моето тяло. Те преминаха през нейната кожа върху моята кожа и после в моя организъм. Жената стискаше здраво китката ми и аз усещах в ноздрите си нейния слаб, подобен на хартия, почти прашен мирис. Тя си мънкаше нещо. Задължението, с което бе натоварена, беше рядка отговорност. Човешките същества могат да приемат в телата си всякакви адаптиращи дотТек, но точно тази адаптация е уникална. Та кой би искал да чисти дотТек? Сигурен съм, че надзирателката носеше своето задължение с подобаваща сериозност. Наномашините, които сега се намираха във върховете на нейните пръсти, бяха проектирани да накарат наномашините в моето тяло да ме напуснат.

Когато свърши, тя пусна ръката ми и се отдръпна, наблюдавайки ме с известна незаинтересованост. Започнах да усещам гадене. Изведнъж почувствах остра жажда и в същия миг една болка избликна от най-дълбоките ми вътрешности и се разпространи по цялата ми кожа. Очите ми се замъглиха от влага, секрет като под налягане шурна от ноздрите ми. Усетих, че мускулите ми омекват и върху торфа плисна струя урина. Болеше ме. Кръв изби по кожата ми и тя стана хлъзгава. Ушите ми бяха мокри, устата ми също се напълни с кръв. Започнах да пищя, но течността в устата ми заклокочи и загъргори и сигурно звучах комично. Аз се олюлявах и размахвах ръце от болка. Болката е рядкост за хората от т’Т, понеже наномашините ни предпазват от най-лошото от всички усещания. Да ти кажа, в онзи момент тя никак не ми хареса. Залитнах напред и паднах, като се приземих на коленете си.

Аз кашлях и плачех. Отново ме връхлетя глад за смърт, остър и силен като физически. Но останах жив. Всичко от мен изтичаше навън — бълвоч от устата, сълзи от очите, секрет от носа и урина между краката. Дори от порите ми сълзяха хиляди капчици кръв. Потокът, който произвеждах, коагулираше и се превръщаше в гъст сироп, който си проправяше път по нанадолнището към водата. Наномашините предпочитат течна среда, въпреки че при необходимост могат да съществуват на сухо и дори в пълен вакуум. Те са издръжливи, удивително издръжливи.

После конвулсиите отминаха и аз се проснах по очи. Някъде от средата на гърлото ми излизаше тежко и ритмично пъшкане, напомнящо думкане на барабан. Не знам точно колко дълго лежах там, но във всеки случай беше много дълго.

Накрая се надигнах, понеже изпитвах непоносима жажда. Бях изгубил голямо количество течности, кожата ми пареше, а гърлото си усещах прашно и изгорено. Олюлявах се и краката ми се огъваха като гумени, но успях да стигна до ръба на изкуствената река и се катурнах вътре. Хладната й прегръдка беше чудесно облекчение за кожата ми. Аз отворих уста и жадно глътнах водата. През ума ми премина една не напълно оформена мисъл да потъна на дъното и да се удавя, но за моя изненада открих, че плувам към другия край на плитчината. После легнах във водата под ярката светлина на оформените като звезди дупки в нашето пластмасовосиньо и сводесто изкуствено небе. Лежах с ръце и тил, опрени върху калния бряг, а тялото и краката ми се люшкаха във водата. Бях изцеден. Тази дума не е достатъчна да изрази колко изпразнен и слаб се чувствах.

3-ти ден

Скъпи камъко,

Искаш ли днес да поговорим за теб? Да? Знаеш ли, сигурно знаеш, че ти си донесен в този затвор също като мен? Затворът бил построен преди сто или повече години за друг престъпник, едно друго статистическо изключение. Не знам къде е той/тя сега. Но те са построили затвора във възможно най-отдалеченото и недостъпно място. Ето какво направили.

Избрали една звезда в най-отдалечените простори на т’Т, която да няма обитаема планета. Звездата била обградена само от няколко скалисти астероиди и една планета от желязо, без атмосфера. Намира се близо до мястото, където Великата гравитационна просека граничи с Гьола, но освен това няма нищо друго забележително или заслужаващо внимание относно звездната среда. Тази звезда си има означение, въпреки че не мога да ти го цитирам. По принцип сега тя е известна като звездата-затвор, защото тук се намира затворът. Най-близката съседна система е Дъжд.

Преди сто години, движейки се със скорост, по-бърза от светлината, те пристигнали на това място. Останали в орбита около планетата и там построили космически кораби и орбитални платформи. С тяхна помощ разрушили единия от астероидите и временно го оформили като две куки от свръхплътна материя. Поради огромната си маса за кратко време куките съсредоточили в себе си гравитация, преди други атомни сили да разрушат този ефект. С помощта на тези гравитационни инструменти, строителите изрязали от желязната планета една куха сфера с диаметър от около един километър. Този кух глобус от желязо и никел бил обработен и приспособен, в него били поставени врати, а някои от вътрешните детайли били моделирани и запълнени. Вероятно тъкмо на този етап, скъпи камъко, ти си бил внесен вътре. Сигурно са те взели от повърхността на мъртвия свят, където в продължение на милиони години гравитационното притегляне е местело безбройни късчета скала напред-назад в сухите, подобни на океански дъна падини, докато накрая отломките се превръщали в гладки и кръгли камъчета. (Така си представям нещата аз, нали разбираш. Няма как да бъда напълно сигурен.) А може да си бил оформен и от самите строители, скъпи камъко, може те да са накарали Хауд-машините да изрежат обикновени късчета астероидна скала и да окислят повърхността им, за да се получи онзи тъжен, суров и износен вид, който имаш. Не знам. Но със сигурност ти си бил донесен и поставен в сферата, заедно с цялостния пълнеж за покриването на ядрените реактори и мощните компютри и процесори, които обслужват ежедневните функции на затвора. След това вътрешността на сферата била подходящо оформена като пейзаж. Добавили водата, като накарали реката да се придвижва от езерото през миниатюрните хълмове и обратно до него посредством помпи. Поставили пластмасовата трева и фалшивите пластмасови дървета. Както и синята пластмасова облицовка, която придава на небето яркия му цвят.

И после затворът бил спуснат във вътрешността на самата звезда, но не много навътре, защото искали гравитацията на звездата да прави така, че тревата да е „долу“, а таванът — „горе“. Само няколко километра навътре. Според мен това е била най-сложната част. Топлината в тялото на една звезда е достатъчно голяма, за да стопи и изпари всяка обикновена материя. Но какво е топлината? Това са атоми и частици, които се движат с все по-нарастваща възбуда. Топлината топи и разлага материята, тъй като частиците са толкова енергични и се блъскат наоколо толкова ожесточено, че разкъсват връзките в структурите. За да постигнеш изолация от топлината, трябва да направиш връзките много здрави или пък да накараш горещите атоми да се движат в друга посока, да пренасочат, така да се каже, мощта на своето движение. Точно това правят машините, монтирани в стените на затвора. Посредством ленти от плътна материя, увити около него, те осъществяват определена гравитационна интерференция. В резултат на това огромната топлина на звездата бушува наоколо, нещо като попътна квантова струя, но затворът остава хладен.

При това, ако в стените на затвора не бяха поставени нарочно оформени дупки, изолацията щеше да е толкова ефективна, че всички вътре да замръзнат. Можеш ли да си представиш? Да замръзнат сред цялата тази горещина! Затова строителите осеяли изкуственото небе с отвори, поставени на равни отстояния и ги оформили като петолъчни звезди. Тези отвори, които достигат няколко метра в диаметър, имат стеснения, за да пропускат само малък поток фотони от звездните огньове навън. Вратите им са магнитни. По този начин се осигурява светлина и топлина за изкуствения свят вътре.

На самия връх на изкуственото небе е главният вход. На всеки четири месеца този портал се отваря и се затваря в един перисталтичен ритъм на магнитна компресия. Оттук влизат нови посетители, нови затворници и надзиратели, а също така напускат стари посетители и надзиратели (но никога затворници). Именно през тази дупка в небето преминах аз, обвит в пяна за дълбокия Космос и паднах право във водата долу.

И тъй, кухият глобус бил спуснат в пламтящата материя на малката звезда и потънал в плазмата на предварително определената дълбочина. Сега той се носи там. Седем големи двигатели, закрепени на външната обвивка, го балансират подобно на подводница във внушително море от пламъци. Затворът е съществувал в продължение на много десетилетия и ще продължи да съществува. В момента, обаче, той съществува само за да приютява мен. Навярно строителите са се ласкаели от мисълта, че никой няма да може да избяга от него. Че кой би могъл да прекоси ограждението от звездна плазма и огън, а след това да навлезе в огромния студ на дълбокия Космос? Кой би могъл да избави затворник, поставен в такава изолация?

4-ти ден

Скъпи камъко,

Аз мисля, че моята надзирателка е избрала да живее в този затвор. Сигурно е имала своите причини да пожелае да прекара години от живота си в тясна близост с един престъпник. Може би се интересува от мисловните нагласи на престъпния ум или прави научно изследване, посветено на убиването. Възможно е също да има намерение да съчини велика поема или да извае от астероид велико произведение на изкуството на тази тема. В седмиците след моята екзекуция, когато привиквах да живея без дотТек, аз очаквах тя да започне да ми задава въпроси. Един вид да ме изпробва и да ме изучава по някакъв начин. Но тя почти не общуваше с мен, а предимно плуваше със своя партньор, червенокожия мъж. Понякога те се оттегляха в своя заслон. (На тях им беше позволено да имат заслон. Аз пък нямаше къде да отида, нито какво да правя, освен да се катеря по покритите с пластмасова трева хълмчета, да зяпам ромолящите поточета и да плувам в езерото.) От време на време тя ми казваше по едно „Здравей“ и говорехме за едно-друго. Винаги само за незначителни неща.

Стана ми ясно, че не бърза. С помощта на нанотехнологията в тялото си тя можеше да живее стотици години. В сложноустроените филигранни цивилизации от вътрешността на т’Т, човешките същества на възраст повече от хиляда години не бяха някакво изключение. Аз, от друга страна, бях осъден да живея толкова, колкото траеше един „естествен“ живот. Преди усвояването на дотТек хората рядко живеели повече от петдесет години. В Уиа например, където религията не позволява употребата на дотТек, на човешко същество, достигнало до стогодишна възраст, се устройва внушително честване, понеже това е необичайно постижение. (Поне така говори мълвата. За да бъдем честни, ние знаем малко за Уиа.) Но сега и моята съдба беше такава. Оставаха ми няколко десетилетия живот или може би години, а може и по-малко.

В месеците непосредствено след екзекуцията, аз прекарвах повечето време в размишления колко вездесъща и същевременно колко невидима е дотТек. Бях израснал с наномашините в тялото си, както всеки човек в моя свят и абсолютно всеки един в т’Т. След екзекуцията, обаче, аз бях навярно единственият човек в т’Т без такава технология в себе си. Тези мънички машинки, които се самоизграждат и самоподдържат, са изградени от тухли-атоми. Те се въртят стремително в кръвния и лимфния поток, обитават човешките клетки и течности и работят! Ефективно и интелигентно, те разрешават проблемите, борят се с разрухата, инфекцията, свободните радикали, замърсителите в околната среда и токсините, изграждат отново тъкани, балансират електролити и хормони, намаляват интензитета на сигналите за болка в нервите, усилват блаженството на сексуалния контакт, играят си с нишките на ДНК, за да им попречат да се разгъват и поддържат целия организъм в идеална форма. Колко малко се замислях за тези машинки, когато ги имах в тялото си и колко много ми липсваха, след като ми бяха отнети!

В началото забелязвах дребни неща. Често пъти се ожулвах по обичайния за хората безгрижен начин. Бръсвах опакото на ръката си в грубата пластмасова кора на някое дърво или се удрях в камъните на дъното на реката. Преди такава рана обикновено завяхваше и изчезваше за няколко минути, докато сега установявах, че тя е чувствителна и продължава да ме боли дни по-късно. Често се наранявах, без да помня как или кога, просто забелязвах натъртеното място, което приличаше на газообразно потъмняване в полупрозрачната тъкан на кожата. Преди синините биваха изчиствани и лекувани за час, сега оставаха с дни. Ставите ми загубиха гъвкавостта си и косата ми опада. На лицето ми се появиха няколко болезнени места и когато ги чешех, те ставаха още по-болезнени.

Хранех се предимно с протеинови плодове, произведени от процесорите в дърветата и пиех вода от реката. Преди тази храна беше хубава и достатъчна, но сега започнах да усещам бълбукащи и болезнени пробождания в стомаха. Червата ми се отпуснаха и вместо нормални изпражнения, от мен капеше вонлива течност. Температурата на главата ми обезпокоително варираше. Сутрин се събуждах с горещ като звезда череп и от челото в очите ми се стичаше топла пот. Или пък се будех треперещ и изнервен от студ.

Това си беше чисто физическо изтезание. Културите на т’Т се гордеят със своята цивилизованост за разлика от (това го казват те) варварството на Уиа. Не може да се отрече, че бях извършил ужасни престъпления и други цивилизации чисто и просто щяха да ме екзекутират. Но т’Т правеха огромното усилие да ме изолират от човешкия род, за да не вредя на никого. Те правеха това в името на цивилизацията и въпреки това стояха пасивно отстрани, докато аз понасях несгодите на живот без дотТек. Болестта, изтощението — това си беше една бавна екзекуция. Износвайки се в процеса на „естественото“ развитие, тялото ми щеше да умира бавно и болезнено в продължение на няколко години. Една бърза смърт щеше да е по-милостива.

На няколко пъти се опитах да повдигна този въпрос пред моята надзирателка, но нейното голямо жълто лице оставаше невъзмутимо. Аз се стараех да я убедя, но бързо загубвах контрол и без дотТек, която да регулира хормоналното ми ниво, започвах да се пенявя, да изпадам в ярост и да говоря несвързано. Може да съм се опитвал да я нападна и ударя с немощните си, отслабени от боледуването ръце. Но тя беше едра и с бързи реакции, иначе едва ли щеше да бъде назначена за тъмничар. Тя отбиваше моите удари или ги избягваше, а аз падах върху фалшивата почва и плачех ли, плачех.

5-ти ден

Скъпи камъко,

Колко време мина така? Не знам точно1. Цяла вечност, ако питаш мен. Аз малко превъртях. Преминах през периоди, в които се чувствах толкова обезсърчен, отритнат и потиснат, че не можех да се храня. Обикновено след около седмица или повече постене, надзирателката идваше и натъпкваше малко храна в устата ми. Друг път ставах луд, направо откачах. За известно време, например, бях обсебен от идеята да обикалям тичешком периметъра на затвора. Обикновено правех сто обиколки без да спирам, след което се хвърлях на земята и заспивах. Удрях кремъци един в друг — да, камъни като теб — за да отчупя остро парче, с което да драскам разни думи върху пластмасата на небето, там където то се съединяваше с хоризонта. Понякога дращех върху себе си, но това беше болезнено и раните отказваха да заздравеят бързо. Отново мислех за самоубийство, наистина мислех, но вече бях свикнал с нещастието си, а да се убиеш е болезнено и трудно, още по-трудно без дотТек. Преминах през периоди на халюцинации: хора от моето детство, въображаеми животни, облечената в старомодни дрехи Алиса от Огледалния свят, която крачеше с гигантски крачки наоколо. Но всеки път, когато видех тези невъзможни неща, една част от мен знаеше, че те са невъзможни, че са халюцинации, а не реалност.

Ето защо гласовете толкова ме озадачиха. Когато гласът заговори за първи път, предлагайки ми свобода и богатства, ако се съглася да избия населението на един свят, аз си наложих да мисля, че това е някаква откачена самозаблуда, глас от собствения ми ум. Но той беше настойчив и някак по-странен от всичко, което умът ми можеше да сътвори.

6-ти ден

Скъпи камъко,

Гласът в главата ми се появи след един целодневен сеанс в езерото, когато аз плувах ли, плувах. Изкуственият ден приближи своя край и изкуствената нощ започна изведнъж — като кихавица. Дупките в небето с формата на звезди се издуха, пропускайки своята жълта светлина и след това се свиха. Те изсветляха от слънчево-жълто до бледолунно, а синият цвят на небето потъмня до лилаво.

Аз излязох от водата и легнах върху твърде познатата пластмасова трева. Може да съм задрямал, но всъщност се намирах в онова особено вцепенено състояние, когато е трудно да се каже, че сънят и будността са две отделни неща. Когато чух гласа, си помислих, че може би още спя.

Чуваш ли ме? Чуваш ли ме?

Последва някакво бръщолевене. После отново: Чуваш ли ме? Това е временна връзка. Центровете в човешкия мозък са твърде сложни. Имам ли връзка?

— Имам ли връзка? — попитах аз.

Размазаното ми отражение се полюляваше върху тъмната вода в краката ми, разклащано от случайни островърхи вълнички. Аз погледнах надолу към себе си.

— Това аз ли съм?

Не, не си ти.

— Всичко това съм аз — казах и разтърсих глава, за да се освободя от странния глас, все едно че имах пясък в ухото си.

Връзката е установена, каза гласът. Връзката е установена. Чуй ме: ние имаме предложение за теб. Една сделка, много добра сделка.

Реших да си поиграя малко с халюцинацията.

— Предложение?

Ние ще ти дадем нещо, а в замяна ти ще направиш нещо за нас. Ще бъде като разменна търговия. Мисли като за размяна. Ние ще изпълним своето обещание.

— Кои сте вие?

Не мога да ти отговоря. На този етап това не е правилният въпрос.

Останах ужасно впечатлен от странния отговор и по някакъв начин той изглежда ме събуди. Разтърках лице и се почесах по сърбящото ме теме.

— Не разбирам.

Знам, че мислиш това за халюцинация, но не е така, каза гласът. Това беше още един мъчен въпрос. Щеше ли една истинска халюцинация да се държи по този начин? Съзнанието, че халюцинираш, не е ли признак на адекватна реакция? Това породи в мен недоумение.

— Какво става? — попитах аз. — Объркан съм.

Ще ти кажа. Чуй нашето предложение.

— Какво е вашето предложение?

В далечината, на отсрещния бряг на изкуственото езеро видях жълтеещата се масивна фигура на надзирателката, която вървеше по торфа. Ръцете й се люлееха в ритъм, като контрапункт на широките й крачки. Едрата й глава почти се изви, за да ме погледне. Навярно гласът ми се носеше над неподвижните води. Но това не беше нещо необичайно — аз често бръщолевех сам. Тя изчезна зад наподобяващия гръб на костенурка хълм.

Ние ще те освободим от този затвор, каза гласът. Тези думи ме накараха да се усъмня в реалността на случващото се с нова ожесточеност. Те съответстваха прекалено добре на силния копнеж на сърцето ми. Но в такъв случай, съобразих аз, лесно може да се каже, че така би изглеждал и един мой сън.

— Свобода? — поех си дъх аз, сякаш думата бе забранена или свещена.

Ние ще те освободим от този затвор, повтори гласът в главата ми.

— Но как? От този затвор не може да се избяга. Отвсякъде е обграден с огън и лава. Намира се на много светлинни години от най-близкия свят.

Ние ще го направим, настоя гласът. Ако се съгласиш с нашето предложение. Ще те отведем оттук, ще ти дадем богатство и информация. Ще пътуваш надалеч и ще си построиш космически кораб такъв, какъвто сам пожелаеш. Първо ще свършиш за нас една работа, а след това ще можеш да изживееш остатъка от живота си по какъвто начин си избереш.

Това беше прекалено много, за да се преглътне.

— Кои сте вие? — настоях аз.

Но той само повтори това, което беше казал преди: Не мога да отговоря на въпроса ти. Това не е правилният въпрос на този етап.

— Но как се свързвате с мен?

Отворихме канал за връзка с теб. Както сигурно разбираш, той не се поддържа лесно, като се има предвид къде си. Няма гаранция, че ще можем да го поддържаме още дълго. Съгласи се с нашето предложение: обещай, че ще свършиш това нещо за нас и ние ще те измъкнем от затвора. Навън връзката ще бъде далеч по-лесна.

Аз се изправих, чувствайки внезапно оживление.

— И каква е тази „работа“, която искате да свърша за вас?

След като излезеш оттук, ще отпътуваш за един свят. Това е далечен свят в покрайнините на пространството на т’Т. Ще унищожиш човешкото население на този свят.

— Повтори това — казах аз. Бях го чул ясно и в мен се беше породило едно ужасно, ехтящо усещане. Но исках да го чуя отново. Гласът повтори изречението си дума по дума.

— Кой свят? — попитах аз.

Ще ти кажем. Веднага щом напуснеш това място.

— Да убия всички човешки същества в този свят?

Да.

Всички? Без нито един да бъде пощаден?

Важно е абсолютно всички индивиди да бъдат убити.

— А самия свят? Планетата, животните, растенията?

Те са без значение. Човешките същества са тези, които трябва да бъдат убити.

Засърбя ме под клепача. Разтрих окото с кокалчетата на свитите си пръсти, а после в опит да изтръгна сърбенето, задърпах миглите си и изскубнах няколко от тях. Тогава казах:

— Защо?

Не можем да ти отговорим. Това не е подходящият въпрос на този етап.

— Защо? — попитах отново. — Защо искате да бъдат убити толкова много хора? Защо идвате при мен? Какъв е мотивът ви? Той може да е важен за мен.

Не можем да ти отговорим. Това не е подходящият въпрос на този етап.

Замислих се за малко над това. После седнах на земята и притиснах стъпалата си едно в друго, така че коленете ми щръкнаха навън.

— Как ще убия всички тези хора?

На този въпрос трябва да си отговориш сам. На този етап не можем да отговорим на този въпрос.

— Някакви предложения?

Има някои начини, бихме могли да ти дадем отправни точки. Не можеш ли да използваш въображението си? Убивал ли си човешки същества и преди?

— О, да — потвърдих аз. — Но никога в такъв мащаб.

Принципът е същият. Само броят е различен.

— Тази планета в пространството на т’Т ли е? — попитах аз. — Тези хора имат ли дотТек в телата си?

Да.

— Тогава ще са много трудни за убиване. ДотТек се бори да запази хората живи при всякакви обстоятелства.

Няма да е лесно, съгласи се гласът. Но ние сме убедени, че ти ще намериш начин да го направиш. Тъкмо за това избрахме теб.

— Ами ако не намеря начин? Какво ще стане, ако не намеря начин, а вие вече сте ме освободили? — Аз все още не вярвах истински, че това ще се случи, всичко беше напълно хипотетично — Какво ще стане, ако не изпълня сделката? Просто ще си продължа по пътя?

Тогава ние ще те намерим и ще те обезвредим. Ще бъдеш върнат в затвора. Ще свършиш дните си в затвора.

Повярвах на това напълно.

Ти искаш да обмислиш предложението, заяви гласът.

— Приемам — казах аз и огромно кълбо от светлина и радост се надигна в гърдите ми. Изправих се на крака и размахах ръце.

— Приемам! Извадете ме оттук! Ще го направя! Приемам сделката!

По-тихо, каза гласът вътре. Твоите тъмничари ще те чуят.

— И какво от това?

Първо трябва да избягаш от това място, каза гласът. Твоите тъмничари притежават силата да те спрат. Трябва да им се изплъзнем. Няма да бъде нито просто, нито лесно.

— Да избягам! — казах аз. — Въображаеми глас, ти си наслада за моите уши.

Ти разбираш цената, която плащаш за тази свобода, нали?

— Цена?

Трябва да извършиш престъплението. Наясно ли си с това?

— Разбира се! Разбира се!

Тогава иди до третото дърво. Не първото със седемте клона, а третото дърво до самата вода. Брой клоните, като започнеш от онзи, който е надвиснал над водата и заобиколи, за да стигнеш до петия. На този клон ще намериш един-единствен плод. Трябва да изядеш този плод.

— Това обикновен плод ли е? — попитах аз. Дърветата в този затвор на практика бяха роботи, а плодовете по клоните им — просто торбички с протеинова пулпа. Предназначението на тези дървета-машини беше да снабдяват тъмничарите и затворниците с храна.

Внимавай и изяж правилния плод. Преброй клоните от този, който е над водата, като се движиш по посока на часовниковата стрелка2. Единствения плод на петия клон. Това е клонът, който е най-близо до отсрещния поток.

Залитнах напред, нетърпелив да изям този плод.

— За какво ще послужи той? — попитах аз. — Защо трябва да изям този плод? — Да си кажа право, много не ме беше грижа защо. Бях напълно зашеметен от чудесната логика на съня с неочакваната среща. Навярно наистина сънувах. Дърветата се мержелееха във вечерния здрач.

Вътре в този плод, отговори гласът, са семената на едно ИИ. Това ИИ ще пусне корени в теб и ще израсне в мозъка ти. После то ще установи връзка с теб и ще трябва да изпълняваш инструкциите му.

— ИИ3 ли? — попитах аз. Но гласът не отговори. В действителност аз никога не го чух отново, което добави още един нюанс към спектралното богатство на цялата среща.

Намерих дървото и преброих клоните около него. Плодът беше там, както цялото ми същество от съня трепетно очакваше. Откъснах го и го излапах бързо на три хапки. После залудувах и затанцувах край водата, като си пеех на глас измислена мелодия. Чувствах се абсурдно щастлив. Когато се уморих, аз се надвесих над брега и пих вода. След това се свих на кълбо и заспах на изкуствения хълм.

Събудих се от утринните отблясъци слънчева светлина, които хвърляха жълта патина над изкуствения свят. Сега цялата среща имаше нереален привкус в паметта ми. До този момент бях имал много странни сънища и видения и умът ми не беше толкова бистър, колкото би могъл да бъде. Почудих се дали плодът, който бях изял предишната нощ, наистина съдържаше семената на ИИ.

ИИ, скъпи камъко, не е просто компютър или процесор. Един процесор извършва линеарна обработка на данни и е машина с голяма бързина и гъвкавост. Преградата между бушуващата топлина на звездата и стените на моя затвор беше поддържана посредством процесори, които постоянно изчисляваха промените в температурата и налягането и извършваха съответни корекции. Самият затвор беше задържан на мястото си пак посредством процесори, неуморно изчисляващи потоците и векторите на звездната материя. Когато хората пътуват от планета до планета, обвити в своите мантии от пяна, именно мощните процесори направляват прехода, който се извършва със скорост, по-голяма от тази на светлината и правят трилионите изчисления, необходими за транспортирането на пасажерите.

Но едно ИИ е като човешки ум. То не е линеарен процесор, а паралелно устройство, опериращо на квантово ниво. То е интелигентно по начина, по който е интелигентен човешкият ум. ИИ-то може да извършва изчисления едва със скоростта на по-обикновен процесор, но в същото време е живо, латерално мислещо, будно. ИИ-тата са крехки, всъщност по-крехки от човешкия мозък и пътуванията със свръхсветлинна скорост обикновено ги развалят. Но те имат и своите преимущества. Обикновено се пренасят в пространството на високите скорости под формата на програми-семена в бавни процесори и при нужда се сглобяват на място.

И сега, ако трябваше да вярвам на съня си, едно такова нещо растеше в мен. Аз се чудех как можеше да се реализира всичко това. Представи си група хора — коя група и какви хора това не мога да измисля — но една група, която искаше това огромно престъпление да бъде извършено. По какъв начин щяха да проникнат в затвора и да ми говорят в главата? Това беше неосъществимо. По какъв начин щяха да прекарат семената на ИИ-то през портала? Даже тъмничарите не можеха да го отварят по-често от определения интервал на четири месеца. Невъзможно беше.

Пропъдих тази мисъл.

Когато ИИ-то започна да говори в главата ми, аз пропъдих и това като поредната халюцинация. Може би всичко беше само халюцинация. Как бих могъл да кажа? Скъпи камъко, ти си единственото действително същество в моя свят. Може би ти ще можеш да ми кажеш?

Аз раста, каза ИИ-то. Имам четиридесет процента капацитет досега. Дай ми още четири часа. Изяж пръстта, онази кал.

— Да изям пръстта? — повторих аз.

Съдържа микроелементи, най-вече желязо, които са ми нужни, за да създам определени ключови пътечки. Аз се сглобявам вътре в главата ти. Изяж пръстта.

Отначало не обърнах внимание на странната молба. Но гласът беше настоятелен и накрая се предадох. Започнах да загребвам с шепи от меката кал и да я поглъщам. Странно, но тя имаше приятен вкус.

Мога да адаптирам твоите реакции. Трябва да изпитваш удоволствие от яденето на калта.

— Мислех че те сънувам — казах аз с нисък глас. — Мисля че все още те сънувам.

До утре, каза ИИ-то, ще съм се сглобило. Тогава ще можем да говорим за бягство.

7-ми ден

Скъпи камъко,

Не съм ти казал нито името си, нито откъде съм, нито някакви други биографични подробности. Не съм ти казал абсолютно нищо — на теб, скъпоценни камъко, който ми се посвети напълно и който си единственото мое притежание. Тук аз съм гол и сам и ти си всичко, което имам. А аз не съм отвърнал на жеста ти. Нека ти отдам своя живот, скъпи камъко. Нека те притисна силно до голата си гръд.

Моето име е Ае. В действителност аз не се казвам така, но това не е важно. Искам да се казвам така за теб, скъпи камъко, и ако моята лекарка някак чува тези неща (здравей!, хей!) нека това бъде моето име и за нея, нека то да замени другото ми име. В света, от който идвам, Терне, всяко дете получава общо седем имена в продължение на няколко години. Някои използват всичките, а други си избират любимо име. Обаче аз се отказвам от всички тях и от човека, който бях. Избирам да ме наричат с две букви, вместо със седем имена и вземам първите две букви от азбуката, за да не изглежда това като избор.

Терне е моят роден свят. Една мочурлива родина, планета, която в по-голямата си част е покрита със свързани помежду си океани, прекалено тинести, за да заслужават това име. Солената им вода е толкова гъсто населена с един вид спираловидно растение, че понякога е възможно човек да ходи по водата, ако не е много тежък. През пролетта океаните променят цвета си, тъй като се появяват цветовете на това растение, оранжеви и червени. През останалото време водите им тъмнеят в тъмномораво, местната форма хлорофил. Помня, че това местно растение се нарича дрюд и расте надолу в нишки, които понякога достигат четири-петстотин метра. Самата морска вода се плиска лениво в един лабиринт от сключващи триъгълници пътечки, в който дрюд цъфти, намирайки нови участъци с хранителни вещества или умира от глад, след като е изсмукал от водата всички минерали. Сушата в този свят — моя роден свят или както го наричахме ние Светът — са на практика компактни маси от същото растение. Първоначално целият свят бил покрит с океан. По-късно, когато големи количества дрюд образували заплетени плаващи платформи, еволюирали нови сортове от растението. Те растяли все по-нагъсто и по-нагъсто, слепяйки се отначало в цели острови, а после и в континенти, широки хиляди километри. Тежестта на самата растителност убила растенията в долните слоеве, като плътно ги сбила и ги изсушила. Теченията и тежката растителна маса оформили масиви от суша, издигайки нагоре ниски хълмове и вериги от планини. После превърналите се в тор останки от първоначалните растения станали богата почва за нови видове растения. Високи треви, храсти, преливащи на талази, и нежни, деликатни дървета. Това е пейзажът на моя дом — напълно органичен и истински, нищо в него не беше пластмасово или изкуствено като в пределите на моя затвор. Детство.

8-ми ден

Скъпи камъко,

Ето ме отново. Реших, че може би точно сега не искам да ти разказвам за детството си. Има някои неща в тази история, които навярно не би искал да чуеш. Защото биха те засегнали, въпреки че си камък.

Вместо това нека ти разкажа за т’Т, за разтега от високоскоростно пространство в тази част на Галактиката. За Великата конфедерация на светове. Нашият начин на живот — на всички светове, които са част от т’Т — се определя от междузвездните пътувания. Опитай се сега да си представиш на какви фантастично далечни разстояния една от друга се намират звездите и какви огромни разстояния трябва да изминаваме ние, за да се придвижим от едно място на друго. Ти си широк колкото длан, но я си представи колко милиарди длани разстояние има между две планети от една и съща система. Звездите се намират толкова далече една от друга, че на светлината, която се движи с около двеста и тридесет милиона метра в секунда, са й нужни много години, за да стигне от една звезда до друга. Разстоянието от моя роден свят Терне до най-близкия населен свят е около седемдесет светлинни години. На един камък като теб, ако е хвърлен, да речем с прашка, ще са му нужни много векове, за да прекоси това разстояние. Хилядолетия.

Има начин да се пътува по-бързо от светлината и той е следният: но за да го обясня, ще трябва да сляза надолу по скалата, до нивото на атома, където обитава дотТек. Това са малките машинки, които наброяват милиони във всяко човешко тяло и са изградени от няколко десетки атоми, също като миниатюрни тухлички. Те разбират динамиката на атомното и субатомното ниво — ах, колко добре я разбират! Те живеят в този свят, нали така (защото съм напълно сигурен, че те ни подслушват, камъко, те подслушват нашия разговор). Нали така?

Хей! Хей!

Нищо.

Около всеки атом има няколко електрона — като планети в своите орбити около звездата или като върховете на часовникови стрелки, които обикалят своята ос. Тези електрони обитават една от няколко възможни орбити, която може да е близо до ядрото или пък малко по-навън или дори още малко по-навън. Но все пак те се движат по една или друга установена орбита и не могат просто да се въртят, където си пожелаят. Когато в системата се подаде повече енергия, тогава тези електрони могат да скочат от по-ниска орбита към по-висока или обратното — от по-висока към по-ниска. Това движение се осъществява на малки разстояния, но по-важното е, че то е мигновено.

Това, мисля аз (въпреки че не съм експерт) е едно слабо ядрено взаимодействие, свойство на атомния живот. Ако това движение се координира в цялото тяло, то може да осъществи мигновен скок в пространството. Изминатото разстояние, разбира се, е съвсем малко, толкова колкото е разликата между две орбити в атома, само една частица от ширината на атома, с други думи — най-малкото нещо. За да можеш да се придвижиш на няколко метра в реалното пространство, са нужни един трилион такива отскачания. Но ако си в състояние да координираш тези трилиони и трилиони движения, тогава ще можеш да се придвижваш по-бързо от светлината. Колко бързо ли? Съществуват две ограничения: едното е времето за изчисляване на трилионите върху трилиони промени. Ако изчисленията стават бавно, тогава скоростта е малка. Но ако стават достатъчно бързо, може да се достигне скорост, хиляди пъти по-голяма от скоростта на самата светлина.

Другото ограничение зависи от факта, че действието на слабата ядрена сила има някои особени характеристики. То е ефективно само при придвижването на много, ама много малки неща и е много неефективно при придвижването на големи предмети. Теоретично негов най-добър пасажер би била една неизмеримо малка точка. Такава точка е математическа фикция, но ако беше възможно да си я представим в реалния свят, ние щяхме да бъдем в състояние и да я ускорим до скорост, много милиони пъти по-голяма от тази на светлината. Колкото по-голям е обектът и колкото повече се разпростира навън от тази неизмеримо малка точка, толкова по-бавно могат да бъдат постигнати скорости, по-големи от светлината. Ограничението може да бъде изобразено като логаритмична скала, която показва стремително падане надолу. Следователно обект, по-голям от десетина метра в диаметър, почти не може да бъде ускорен до скорости, по-големи от тази на светлината.

Човечеството строи своите космически кораби — едни лъскави и стройни, а други — огромни и несиметрични, но нито един от тях не може да пътува по-бързо от светлината. Трудностите при координирането на такова голямо квантово отместване означават, че пътешествениците в Космоса трябва да минат без удобствата на космическия кораб. Мечтите на древната култура за кораби, оформени като гигантски дискове или пръчковидни насекоми се оказаха нереалистични, скъпи камъко. Истината е следната: човек привързва една раница към гърба или корема си (в зависимост от предпочитанията). От тази раница се излива пяна, която бързо го или я покрива, обвивайки цялото тяло. Това е една интелигентна пяна и мощните процесори (не ИИ-та, които не могат да оцелеят при свръхсветлинни скорости) я оформят така, че да образува въздушен проход в и около устата и да обгърне тялото като възглавница. После самите гранули на пяната също се адаптират и част от тях обработва информацията, необходима за многократното прехвърляне на тялото през пространството, друга го предпазва и му създава удобство, регулирайки топлината, трета формира струи от газове, за да го насочва. Отвън пяната се втвърдява като диамант, за да пази пътешественика от по-малки удари, както и от студа на Космоса. След което той се изтласква във вакуума от хангара (например) на своя изключително бавен космически кораб и хайде на път. Изумително нещо е това пътуване по-бързо от светлината. То избягва толкова успешно времевото разширение и свиване, характерни за конвенционалното пътуване, че разликата между времето на пътешественика и времето на един друг наблюдател е не повече от пет процента.

Човешките същества са летели по този начин горе-долу в продължение на хиляда години. Обвити в пяна като пашкули, те танцуват по своя път през огромните разстояния.

Но има и едно друго ограничение. Това, скъпи камъко, е нещо важно. Това е нещото, което оформя нашата Галактика и слага границите между различните човешки култури. Ето някои факти.

Първо, пътуването със свръхсветлинна скорост е несигурно начинание, което се базира на слабото взаимодействие в атома. Ако то се наруши, пътуването също бързо се влошава.

Второ, някои материални характеристики на нашата Вселена пречат за по-широкото приложение на свръхсветлинното пътуване. Такава пречка представлява прекалено голямото количество материя, понеже не е възможно да се пътува със свръхсветлинна скорост през пространство с голяма концентрация на материя — облаци от газ и прах. Други неща направо осуетяват свръхсветлинното пътуване, при това неща, за които знаем твърде малко: бариери и запушвания, доловими единствено поради факта, че пътуването, основаващо се на слабата ядрена сила, се влошава на тези места и скоростта намалява. И така, в някои области на т’Т лесно може да се достигне скорост, хиляди пъти по-голяма от светлинната. В други територии пътуването е по-мудно и са възможни скорости само от няколко „с“. След това идва ред на много по-внушителното пространство от територии, в които пътуването със светлинна скорост е невъзможно и космическите кораби трябва да пълзят със субсветлинни скорости.

Ето по този начин е структурирана нашата империя, световете на т’Т.

Всъщност, скъпи мой камъко, аз съзнавам, че прекалено опростявам нещата. Обикалянето на електроните около атомното ядро, сложната игра между силните и слабите ядрени сили, между електромагнитните и гравитационните сили е много по-комплицирана, отколкото ти я описах. Това не е просто един планетариум, около чийто център, движен от часовников механизъм, обикалят няколко топки. Става дума за същността на Вселената на много малки нива. Там нищо не е сигурно по начина, по който са сигурни нещата в нашата Вселена. Ние не можем да знаем в едно и също време къде се намира една субатомна частица и накъде отива. Как ти се струва това? Можем да знаем къде се намира или накъде отива, но никога и двете едновременно. Странно, нали? Нещо повече, тези количествени величини — скорост, маса, позиция, състояние — не са определени, докато не ги наблюдаваме. Скъпи камъко, можеш да разсъждаваш върху смисъла и последствията от това твърдение толкова дълго, колкото е нужно и аз съм сигурен, че твоето каменно същество ще ги схване по-бързо от мен. Всъщност, според един философ, начинът, по който се осъществява придвижването посредством слабата ядрена сила може да се обясни и като процес на свръхнатоварено, изчислително наблюдение върху субатомното, като това наблюдение кара цялата матрица непрекъснато да се самоопределя по протежение на линията, по която сме избрали да пътуваме. Ето защо само човешки същества могат да пътуват със свръхсветлинна скорост. Несъзнателен товар не може да бъде ускорен по този начин. Не се тревожи, ако това те смайва. Аз също не мога да кажа, че го разбирам. Ти и аз, камъко, искаш ли да се сгушим заедно в нашето невежество?

Но аз пак се отклонявам от същността. За какво говорех? Има Космос, където са възможни високи скорости и Космос, където са възможни ниски скорости. Но има и Космос, толкова задръстен и характеризиращ се с някакви пречки на дълбоко ниво (които всъщност ние не разбираме), че пътуването със свръхсветлинна скорост е невъзможно и хората са принудени да пътуват със субсветлинна скорост, ако изобщо пътуват. Субсветлинното пътуване обаче, отнема много години, което е още по-лошо поради времевото разширение. Докато пътуваш, всички около теб остаряват и малцина имат търпението да те дочакат, дори и дотТек да им осигурява дълголетие.

Пространство на високите скорости, пространство на ниските скорости. Ние предполагаме, че междугалактическото пространство е преимуществено пространство на високите скорости. Може би тези далечни територии са пропътувани от живи същества, но на нас от т’Т ще ни отнеме няколкостотин години да си проправим път през бавния, субсветлинен спирален ръкав на нашата Галактика и да достигнем необхватните междугалактически простори. Сигурен съм, че някои са осъществили това пътуване, народите на Уиа, да речем, които са родени по-близо до покрайнините на Галактиката. Племената Палметто — кой знае? Техните радиотрансмисии пътуват само със светлинна скорост и ще им отнеме хилядолетия, за да достигнат до нас.

Колкото повече се доближаваме към сърцевината на Галактиката, толкова по-плътна става материята. Колкото повече се движим по посока към центъра, толкова повече скоростта намалява и преминава в субсветлинна. Предполага се, че по-голямата част от пространството в нашата Галактика е нискоскоростно, но това не се отнася до териториите на т’Т. Ние обитаваме един разтег от високоскоростно пространство, широк и дълбок стотици светлинни и дълъг хиляди години. Именно в това пространство е възможно пътуването със свръхсветлинна скорост, при това пътуване със скорост хиляди пъти по-голяма от скоростта на светлината.

Поради каква причина съществува този високоскоростен участък? Скъпи камъко, това аз изобщо не знам. Нашите звезди са също толкова плътни, колкото и другите звезди на същата галактическа ширина. По-скоро тук някаква роля играе чистотата на конкретното пространство, в което едновременно липсват както достатъчно плътен мъглявинен материал, така и суперструни, които да се явяват като пречка. Поне така са ни казвали. Аз не съм експерт. Каквато и да е причината, остава фактът, че човечеството е в състояние да пътува през пространството на т’Т със скорости до 3000 с. Три хиляди пъти скоростта на светлината. Ето къде се намираме ние, скъпи камъко, това е нашето пространство.

То не е безкрайно пространство. т’Т граничи непосредствено с Купа, огромен субсветлинен участък, който е по-дълъг, отколкото широк. Отвъд тази мъгла от статични звезди и прах е разположен Езика, дълъг почти 2000 светлинни години и няколкостотин широк. Той се разстила отгоре и отдолу на нашето високоскоростно пространство. Именно тези издължени участъци прекъснато пространство — нискоскоростни ивици в просторите от субсветлинно пространство — ограждат т’Т. Ако предпочиташ, можеш да си представиш нещата в негатив: не мисли като за чисто пространство, тук-там прекъснато от прегради. Мисли за осеяното с материя галактическо пространство като за една бавна и гъста среда, в която тук-там като по чудо има дупки — и ние живеем в една такава дупка, широка хиляди светлинни години.

През средата на това велико пространство (възможно е това да се окаже причината, поради която то изобщо съществува или пък че е функция на нейното съществуване) преминава една Велика гравитационна просека. Огромен разтег на силно гравитационно привличане, прекъснат в средата, но въпреки това великолепен, огромен.

Открил съм още много неща за Гравитационната просека, скъпи камъко. Ще ти кажа за това след малко.

И тъй, в пределите на т’Т ние наистина можем да се движим много бързо. Смея да твърдя, че три хиляди пъти по-бързо от скоростта на светлината е достатъчно бързо. Случайни местни примеси в тъканта на пространство-времето означават, че скоростта на някои преходи е твърде ограничена, но в по-голямата част от пространството скоростите могат да бъдат огромни. Споменах ти за населения от хора в други пространства, освен тези на т’Т. Знаем историите на раси и народи, още по-отдалечени от тях. Но тези други пространства не са благословени с възможностите на бързото пътуване като т’Т. В пространството на Уиа например се пътува трудно. Там мъчно се поддържат скорости, по-големи от светлинната, при това не е възможно скоростта да надвиши три „с“. Според известните ни разкази (тъй като те са доста мъглява група народи, малко познати сред т’Т), тяхната култура е много различна от нашата. Всичко е по-бавно. Пътуванията отнемат години или десетилетия, а търговията е дългосрочна перспектива. Племената им се обединяват в големи общности, някои от които пътуват в Космоса, а други прекарват целия си живот на планети, без да предприемат този риск. Поради религиозни причини Уиа презират нанотехнологията и животът им е кратък и изпълнен с болести и несигурност. Много от тях се чувстват по-щастливи, ако не го излагат на риск в Космоса. Те са консервативен и предпазлив народ.

Но това не представлява интерес за теб, нали любими камъко? Е, добре, ще ти кажа само още едно нещо, свързано с природата на високоскоростното пространство. Говори се, че то намалявало. Или пък че нискоскоростното пространство около него бавно се разширявало, едно от двете. Като резултат от това след едно хилядолетие хората ще могат да пътуват от свят на свят само с максимална скорост от три с, тоест времето на придвижване ще се увеличи хиляда пъти. Може да се случи и нещо по-лошо — да бъдем запратени обратно към пространството на субсветлинните скорости, където световете ще бъдат почти напълно изолирани един от друг. Това е нещо неизбежно и не може да бъде спряно. От гледна точка на вечността, нашето пространство, въздушната дупка от високоскоростно пространство, което позволи въздигането на империята на т’Т, се е отворила за кратко време и отново ще се затвори. Ние ще я видим как се затваря. Но не и аз. ДотТек напусна тялото ми, така че аз ще остарея и ще се изхабя много бързо. Но хората, с които съм израснал, ще го видят, както и техните деца.

Уморих се. Сега ще те сложа тук, скъпи камъко, ще те оставя за няколко часа върху калта с цвят на шоколад и ти и аз ще поспим.

С обич:

Ае