Камъкът

1-ви ден

И така, скъпи камъко,

Намирах се отново в хангара на Агифо-3-акка и пяната се стичаше около мен. За малко останах да лежа там. Чувствах, че разтворителят прави нещо повече от това да ме почиства отвън, той някак ме чистеше и отвътре — искам да кажа, правеше ме чист в преносен смисъл.

Агифо-3-акка ми даде храна и питие и ме остави сам. Аз увих около себе си интелигентния плат и си поиграх с моделиращото копче, за да оформя нещо като пончо. Седях, ядох, пих. Най-странното беше, че правенето на тези прости неща сега ми вдъхваше една обновена енергия, едно чисто удоволствие. Мисълта, че толкова много хора никога нямаше да могат да се хранят отново, някак си ме караше да забелязвам сладостта на собствената си храна.

После заспах. Събудих се с чувството, че съм малко по-обикновен, малко по-малко съвършено чист. Помотах се из коридорите на кораба на Агифо-3-акка, докато се натъкнах на него в стаята му за молитви.

— Бих помолил — каза Агифо-3-акка, който беше коленичил пред своя Посечен Бог и сега бавно се изправи на крака, — да не ме безпокоиш тук.

— Свърших си работата — заявих аз. — Свърших онова, което моите работодатели — нашите — добавих аз многозначително — работодатели искаха.

Агифо-3-акка килна глава. Това, изглежда, означаваше: „Добре“.

Аз го погледнах.

— Ти чу ли вече?

— Да чуя какво?

Престореното му незнание не ме заблуди.

Аз му се усмихнах.

— Сигурно си доволен, че мисията ми приключи, че беше успешна.

— Нито едното, нито другото означават нещо за мен — отвърна той надменно.

Аз огледах малкото опушено светилище. Край стените бяха подредени триизмерни холографски изображения на неговия Посечен Бог — третина от тяло, пронизано с копие, лице в агония, дъга.

— Може би — предположих аз, — това място те кара да се чувстваш далече от другите неща.

— Сега, когато си завършил задачата си — каза той, — аз ще престана да получавам възнаграждения за твоя сметка. Предполагам, че ти ще отпътуваш и ние никога няма да се срещнем отново.

Враждебният му тон малко ме обърка, но тогава съобразих, че стореното от него и от народа му е в разрез с предписанията на онзи, недотам целокупен бог. Това го караше да се чувства неспокоен тук, в светилището. Може би се чувстваше виновен или пък просто не ме харесваше. Косата ми, неподдържана от дотТек, беше дълга и сплъстена, а кожата ми — мръсна и покрита с белези.

— Чу ли вече? — попитах аз.

Той поклати глава. Скъпи камъко, в това нямаше нищо необичайно. Наистина е възможно, макар и много рядко, да се изпращат съобщения със свръхсветлинна скорост. Но съобщението не е нищо друго, освен информационен модел, който лесно се поврежда в квантовата турбулентност на свръхсветлинното пътуване. Ако новините за моя успех наистина се разпространяваха из т’Т, най-сигурният начин за тяхното предаване щеше да е посредством куриер-човек, а Агифо-3-акка не посрещаше често посетители. Може би, разсъждавах аз, той просто беше доволен от моето завръщане, убеден, че съм сторил онова, което войнственият му народ бе поискал от мен.

Тогава го оставих и се заскитах пак из кораба.

Не съм сигурен какво точно очаквах. Беше ми обещано обяснение — идентичността (и по-важното) мотива на моите работодатели. Мисля че чаках да се появи отново ИИ-то — в края на краищата неговата мрежа си стоеше в главата ми. Но нищо не се случи. Аз ядях, спях, скитах се. Един или два пъти на ден се натъквах на Агифо-3-акка. Ясно беше, че сега той смята общия ни бизнес за приключен и се надява (без да го казва), че просто щях да си тръгна. Което и щях да направя, ако знаех къде искам да ида. Всичко изглеждаше някак недовършено.

Аз отидох в зелената стая и извиках холографското изображение на Таг-маттео, не съм сигурен защо. Сигурно съм смятал, че ще ми даде някои отговори. Но холограмата се държа враждебно и настояваше, че не е осведомена.

— Аз съм просто данни — повтаряше тя. — Данни и обработка. Аз не съм интелект, програмирана съм да давам отговори съгласно определени статични парадигми. Когато ми се зададе въпрос, аз мога да отговоря само с данни. Но въпросите, които ми задаваш сега, не провокират в мен смислен отговор.

Именно след това аз започнах да сънувам лошите сънища. Всъщност оттогава насам ги сънувам непрекъснато. Те не се появяват задължително всяка вечер, но са упорити. Събуждам се, целият плувнал в пот, изтощен, изпълнен с болка, ридаещ. Колко много мъртви! Толкова много!

Не се реших да си тръгна. Сега обаче, избягвах срещите с Агифо-3-акка, което беше лесно в огромния космически кораб. Започнах да изучавам информацията от файловете му, за да не мисля за мъката, която все по-силно напираше в мен.

Прекарах една седмица в библиотеката на кораба, като зареждах и четях файлове. Скъпи камъко, чувствах как тежестта на стореното постепенно се стоварва върху мен с всичка сила.

2-ри ден

Скъпи камъко,

Сега ще ти опиша набързо какво последва и те моля да гледаш на това като на кода26 към целия низ от събития. След толкова смърти, още една щеше ли да означава много? Когато едно-единствено „едно“ се сравни с шестдесет милиона, статистически погледнато то е равно на нула.

Как точно да започна?

Според мен до настоящия разказ, дори най-великите умове в т’Т не са успели да сглобят цялата история. Като разказвам историята, аз правя услуга на човечеството.

Кръвта на Агифо-3-акка беше… Не, преди това.

Той се намираше в трапезарията, след като се беше нахранил, малко преди сън. Храната го беше направила ленив, но не съм сигурен, че бях взел това под внимание, когато дойдох да го видя. Щом спрях поглед върху него, моето единствено намерение беше да му задам някои въпроси.

— Трябва да ми обясниш — казах аз.

— Моля? — попита той със силен акцент на глисѐ.

— Трябва. Беше ми обещано обяснение.

— От кого?

— От моите работодатели. Обещаха ми обяснение за това, което трябваше да извърша. Защо трябваше да го извърша.

Известно време той ме гледаше спокойно.

— Не мога да ти предоставя такова обяснение.

— Предполагам — казах аз, като го обикалях внимателно и прехвърлях един метален прът от ръка в ръка, — предполагам, че е имало някакъв съвет от Уиа старейшини, някакъв военен кабинет, който е взел решението. Предполагам, че то е било част от по-голям план, план за война, за инвазия. Може би е имало за цел да отклони вниманието. Това е, което предполагам.

Агифо-3-акка не помръдваше, с очи, приковани върху металния прът. Бях го намерил в стаите, пълни със зарязани вещи, едно захвърлено парче метал, дълго около метър. Бях изострил единия му край с лазер и сега той можеше лесно да реже плът. Бях гол и тялото ми беше нашарено с червени знаци. Не помня защо направих това. Но по-важно беше да получа обяснение от Агиф.

— Допусках, че моето ИИ, в началото аз наистина го смятах за ИИ, но после предположих, че то е средство за комуникация, посредством което тези Уиа военни водачи, или може би ти, разговаряхте с мен. И ме използвахте, за да направя онова, от което се нуждаехте.

— ИИ — повтори Агифо-3-акка, като не откъсваше поглед от острието в ръцете ми. — Не разбирам за какво говориш — каза той.

— Ами естествено — отвърнах снизходително аз. — Но аз прегледах твоята база данни оттогава.

— Моите данни не са секретни — каза той.

— Може би е трябвало да ги направиш секретни — казах аз. — Аз смятах, че това е заговор на Уиа. Представях си широкомащабна инвазия, но такова нещо няма, нали?

Той поклати глава.

— От твоята база данни става ясно, че в продължение на шестдесет и седем години ти не си се свързвал с друг Уиа по какъвто и да е начин.

— Шестдесет и седем години — каза той. — Да.

— Исках да видя общата картина — обясних аз, прехвърляйки отново пръта от ръка в ръка. Той се сепна, когато направих това.

— Вярвах, че за едно голямо престъпление трябва да има голяма причина. Но такава няма, нали? Предполагах, че е бил някакъв план на Уиа, но не е. Сега разбирам. Бил си ти, нали? Бил си ти, просто само ти.

— Не разбирам за какво говориш — каза той.

— Обаче можеше да говориш в мозъка ми, когато си поискаш — забелязах аз. — Но ако имаш някакво друго обяснение, нека да го чуем.

Той ме гледаше втренчено.

— Докато скитах из кораба ти, аз се опитвах да разбера за какво ти беше нужно престъплението. Сега вече ще ми кажеш ли? Питам те за това с цялата учтивост, на която съм способен.

— Не разбирам за какво говориш — каза отново той.

— Много добре — отговорих аз. — Нека да ти кажа какво мисля. Мисля че има нещо общо с Гравитационната просека. Затова ме накара да използвам технология, свързана с Просеката — технология, която беше открил по време на проучванията си и която ми предостави — дегизирана като холограмата Таг-маттео — за да извърша убийството.

— Убийството — повтори като ехо Агиф. Начинът, по който го каза, съдържаше лек намек за въпрос.

— Може би умът ти се е деформирал през годините, в които си изучавал явлението или си искал да разшириш експеримента си. Това ли е?

Той бързо премести поглед от оръжието към лицето ми и когато осъзна, че очаквам отговор, той каза пак:

— Не разбирам за какво говориш.

— О, разбира се, че не — отвърнах саркастично аз. — Но знаеш ли какво мисля? Мисля че ти знаеш за какво говоря. Мисля че ти искаше да видиш какво щеше да се случи с живи същества, всмукани от тази странна гравитация. Ти вярваш, че нечовеците, които — според теб — са създали Просеката, след това са изчезнали в нея. Ти искаше да видиш какво ще се случи, когато една човешка популация премине в нея. Така мисля аз.

— Трябва да попитам — той започна да говори бавно, но аз го прекъснах.

— Но ти знаеше, че това ще да ги убие, нали! Ти знаеше, че те ще умрат. Повечето загинаха в атмосферата или се задушиха. Малцината, които се намираха в орбиталите, щяха да бъдат премазани при разрушаването на съоръженията. Никой не оцеля — ето защо ти искаше аз да го направя. Ти знаеше, че всички ще измрат, а твоите религиозни убеждения не ти позволяваха да извършиш престъплението. Ти убеди мен да го направя, да извърша твоето престъпление вместо теб. — В този миг аз се чувствах твърде разгорещен.

— Трябва да те попитам — започна отново той. Но това беше точката, в която загубих контрол. Изкрещях. Хвърлих се срещу него с наточеното острие и замахнах отривисто. Металът разряза дрехата и плътта на едната му ръка, понеже той внезапно я сложи пред себе си в жалък опит за самозащита. Но ударът ме извади от равновесие, аз се препънах напред и паднах болезнено на коленете си. Виейки от болка, Агифо-3-акка залитна и мина слепешката край мен. Докато успея да се изправя на крака, той беше излязъл и аз видях как изчезващите пешове на дрехата му бръснаха касата на вратата.

Започнах да вия. Исках смъртта му.

Хвърлих се към изхода и се блъснах с цялото си тяло в стената, оставяйки плитък отпечатък в металопластмасата. Изглежда координацията ми беше нарушена, защото когато профучах през вратата навън в коридора, крещейки толкова силно, че гърлото ме заболя, краката ми престанаха да ме слушат и аз се строполих на пода. Изпуснах оръжието си. Зашеметен, аз се опитах да се изправя, наведох се да вдигна острия метален прът и отново се подхлъзнах. В този миг осъзнах, че подът на коридора беше хлъзгав от кръвта на Агифо-3-акка. Под мен имаше огромна тъмна локва, а стената беше опръскана с кървави капчици и там, където се бях опрял, за да стана, се виждаше частично отпечатана длан.

Никога преди не бях виждал толкова много кръв, понеже дотТек не позволява обилно обезкървяване. Тогава в една дълбока и коварна част на своя ум, аз осъзнах, че Агифо-3-акка беше от онези Уиа, които изобщо не допускат дотТек в тялото си. Защото, скъпи камъко, има някои Уиа (не толкова стриктно съблюдаващи религията), които позволяват една основна форма нанотехнология в своя метаболизъм. Но има други (фанатично вярващите), които не допускат в себе си абсолютно никаква дотТек. Единствено продължителните пътувания с високи субсветлинни скорости бяха направили живота на Агиф дълъг като на човек от т’Т. Това означаваше, че за мен щеше да бъде лесно да го убия.

Паданията бяха изцедили малко от яростта ми и за да пришпоря едно подобаващо безумие, аз ревях по коридора:

— Ти ме накара да извърша твоето убийство, Уиа! Сега аз ще убия теб!

Аз се изправих по-внимателно и изтрих кръвта от пръта в ризата си. Интелигентната материя моментално се сви на топка и изхвърли мръсотията.

— Агифо-3-акка! — крещях аз, трополейки по коридора и размахвайки пръта над главата си. Оръжието стържеше и изкарваше искри от металния покрив.

В края на коридора открих, че от моята плячка няма и следа. Нещо повече, следата от кръв прекъсваше. Може би Агиф беше успял да спре кървенето, увивайки дрехата си около раната. Но така или иначе, без следата от кръв, аз не знаех накъде да вървя. Изкрещях, цапардосах стената със сабята си и като затрополих по-нататък, се изкачих по един наклон и преминах слепешката през няколко стаи.

— Трябва да умилостивиш онези, чиято смърт причини — крещях силно аз. — Не се крий, Агифо-3-акка! Знаеш, че си отговорен. Ти ме накара да извърша убийството. Ти си истинският убиец, не аз.

Прекосих бързо шест стаи, но не открих нищо. После ми хрумна, че той може би се опитва да напусне кораба. Любопитно е, че никога не ми мина през ум, че може да се въоръжи и да ми се противопостави. Това някак не съответстваше на неговата природа. Помислих си мрачно, че ако той беше способен да направи това, едва ли щеше да има нужда от мен за мръсната работа.

Втурнах се обратно по наклона и надолу по спираловидния коридор, който водеше към хангара в основата на неговия огромен и неустойчив космически кораб.

— Кръв за кръв! — изкрещях аз. — Смърт за смърт! Твоята смърт за шейсетте милиона!

Бях толкова сигурен, че ще го открия в хангара, че преди да вляза, аз изкрещях:

— Агиф, знам, че си вътре. Приготви се да умреш! Сега!

И влетях вътре с крясъци и насочена сабя.

Той беше там, наполовина покрит с пяна. Тя продължаваше да се процежда от Жип-раницата и бавно да го поглъща. Изцапаната с червени петна връхна дреха беше хвърлена на пода и от наранената му ръка течеше кръв. Тя беше обагрила сметаненобялата пяна с ивици, розови като облаци при залез слънце. Пяната беше стигнала до средата на гърдите и до коленете му, ръцете му бяха почти покрити, но мишницата точно под рамото беше открита и цялата мокра от кръв. Видях раната, един доста дълбок разрез, от който тя пулсираше кръвта. Тогава видях и лицето му — съвсем бяло, с леко отворена уста, а очите му бяха два идеални кръга с по една черна точка в средата. Дишаше много тежко. Беше в ръцете ми.

Започнах да кашлям. Напрежението от тичането, както и раздразненото от всичките викове и крясъци гърло, бяха възбудили бронхите ми. Кашлях толкова силно, че се превих на две и трябваше да седна. За времето, за което кашлицата ми се успокои, Агиф беше три-четвърти покрит с пяна.

Аз се изправих, пристъпих към него и вдигнах сабята си, за да му отрежа главата. Не бях съвсем сигурен как щях да осъществя последния удар. Поех си дъх. Агиф гледаше право към мен, с широко отворени очи и очевидно треперещ от страх. Можех да видя страха в него. Беше заел позиция близо до отвора в пода на хангара, така че когато пяната го обгърнеше, щеше лесно да се катурне в него и да излезе през сфинктера в открития Космос. Скъпи камъко, аз спрях.

Това беше момент на избор. Ако Агиф беше останал в трапезарията или го бях срещнал в коридора, щях да го убия. Нямам никакви съмнения за това. Нещо повече, скъпи камъко, когато влязох в хангара, аз наистина възнамерявах да го убия. Но поради някаква причина, докато стоях над него, ми се стори, че не трябва да го убивам. Опитах се да си спомня защо исках смъртта му толкова силно и дори успях да обмисля всички причини — това, че ме беше използвал като оръдие, отговорността му за смъртта на толкова много хора. Но някак не ми изглеждаше правилно просто да замахна със сабята и да сложа край на живота му. Така че продължавах да стоя там, докато пяната бълбукаше около него. Тя покри стъпалата и оформи въздушния проход в устата му, докато накрая само очите му останаха открити. След това тръгна над главата му и го обгърна целия.

Естествено аз още можех да го убия. За около минута пяната остава мека и аз можех да го пронижа през нея. Дори когато повърхността й стана твърда като скала, аз пак можех да го изтъркалям до отсрещния край на хангара и да го напръскам с разтворител. Представях си как се тресе от страх в тъмнината и се чуди кога ударът ми ще изтрещи върху него. Тази мисъл не ме изпълваше нито с въодушевление, нито с милост.

Аз ритнах шушулката от втвърдена пяна. Тя се търкули в дупката, бавно се намести в сфинктера и бе изтласкана в Космоса от внимателното действие на херметическата камера.

3-ти ден

Скъпи камъко,

Да, така е, не бях напълно на себе си. Известно време останах на кораба на Агиф съвсем сам, не съм сигурен колко време. Изоставих дрехите и не извършвах дори основните измивания, които трябваше да правя поради липсата на дотТек. Бях изключително мръсен, толкова мръсен, че вонята беше отблъскваща дори за мен самия. Още бях въоръжен със сабята и се бях боядисал с остатъците от кръвта на Агиф в коридора (докато се върна, чистещите буболечки бяха отнесли по-голямата част от мръсотията). Изрисуван и въоръжен аз бродех от стая в стая, пеех си и си разказвах истории. Понякога толкова се уморявах, че се свивах на кълбо и заспивах, където сварех. Тъй като нямах дотТек, аз усещах студа и понякога се будех, полазен от студени тръпки. Плачех. Представях си, че не съм човек, а ястреб или лъв. Имам някакъв спомен (въпреки че всичко е замъглено в паметта ми), че се опитах да убедя корабния процесор да изтегли въздуха от няколко стаи. Сигурно съм искал да преживея вихрите, предизвикани от мен над Колар с надеждата, че изтичащият в Космоса въздух ще ме отнесе. Но корабният процесор отказа да изпълни това, понеже, най-вероятно, разпозна опасността. Хранех се от запасите на Агифо-3-акка, като си казвах, че заслужавам това, след като му пощадих живота. В продължение на три дни ядях само собствената си коса, като скубех от главата си кичури и ги дъвчех. Но без дотТек, която да ме поддържа здрав, аз изнемощях от глад много бързо и накрая се отказах от странната диета. Опитах да режа плътта си с остри предмети, да пиша думи с кръвта и да рисувам лица по стените в коридора, но чистещите роботи, малките буболечки, ги изтриха. Можех да препрограмирам машинките, но не исках да се главоболя. Бях стигнал прекалено далеч. Без дотТек в тялото си аз се влошавах жестоко.

ДотТек.

Сега стигаме и до това, скъпи камъко.

След известно време, може би две седмици, аз открих, че се намирам в по-спокойно, по-малко маниакално-безумно и омаломощено състояние на ума. Лежах върху един шезлонг и зяпах тавана над себе си.

Когато седнах в шезлонга, видях Клабиер.

— Привет! — казах аз. — Ти си Клабиер.

Беше същата, каквато я помнех — с крехко телосложение и крайници, които приличаха на стройни стъбла. Дори бледата сянка, която подравнените руси коси хвърляха върху бронзовата й кожа, беше същата.

— Аз те бутнах от върха на една висока кула — казах аз.

— Не точно — отговори тя. Но ми се усмихваше.

Извърнах главата си, но тя пак беше там. Това беше първият знак, че във внезапното й появяване имаше нещо необикновено. Обърнах се назад и тя беше пак там, точно пред мен. Мръднах очи наляво, но нейният образ не се поместваше от мястото си в средата на моето полезрение.

— Хитро — казах аз, достатъчно заинтригуван, за да бъда изваден за малко от летаргията си. — Как го правиш?

— Ама че гледка си — каза Клабиер, поклащайки глава.

— О, знам. Знам. Щастлив съм — казах аз, като отново легнах назад и погледнах към тавана, — че не си умряла, след като те бутнах от кулата. Допусках, че дотТек може да те е спасила.

Сега тя се разтегна по тавана, като че ли беше пълна с хелий и заплава там. Дори подскочи малко, докато се нагласяше на мястото си.

— ДотТек — каза Клабиер. — За това исках да си поговоря с теб.

— Как си там, горе на тавана? — попитах аз. После ми дойде наум, че може би халюцинирах. Казах това на Клабиер.

— Имах известни… проблеми с ума си. Не работеше изцяло, така както може. Сигурно съм бил малко луд. Ти да не си част от това?

Тя поклати глава.

— Точно обратното — отвърна тя. Щяхме да дойдем по-рано, за да ти обясним нещата, но ти беше твърде обезумял, понеже премина през един епизод, една почти психотична интерлюдия. Но сега си по-добре. Сега си в умствено състояние, което позволява да чуеш нашите обяснения.

— ИИ-то ми обеща обяснение — казах аз. — Но то си тръгна.

— Знаем.

Аз седнах. Клабиер се премести така, че седна точно срещу мен. Без значение накъде си движех очите, тя заемаше централното място, както когато ярката светлина наранява деликатните рецептори в задната част на окото и остатъчният образ отказва да се помръдне.

— Как го правиш? — попитах аз.

— Твоето ИИ — каза Клабиер, — създаде определени пътечки в мозъка ти. Посредством кабел двете ретини бяха свързани с определени централни участъци в мозъка ти. Използваме това, за да предизвикаме образа.

Аз се замислих.

— Ти си само вътре в главата ми — казах аз. — На практика изобщо не си отвън.

— Нещо такова.

— Както казах — продължих аз, — бях малко луд. Дълго време се чудех дали ИИ-то не е просто плод на въображението ми. Сега се чудя дали ти също не си.

— Ние не сме плод на твоето въображение — каза тя. — Ние сме реални, в света извън теб. Просто използваме тази форма, за да общуваме с теб. Мисли за нас като за аватар.

— Аватар на какво? Или на кого?

— На нас. Твоите работодатели.

Аз разтърсих енергично глава, карайки аватара на Клабиер да скача от място на място толкова бързо, че за миг сякаш имаше три Клабиер.

— Премислих това много внимателно — казах аз — и осъзнах, че всъщност е бил Агифо-3-акка, действащ сам. Мислех че може да са Уиа, но в действителност е бил само Агифо-3-акка, който е действал сам.

— Не — каза тя.

Замислих се.

— Може да съм сгрешил — казах аз.

— Сгрешил си.

— Доволен съм — казах замислено аз, — че накрая не убих Агифо-3-акка. След като не е бил отговорен.

— Ние също сме доволни — отвърна аватарът. — Работата ни е да пазим човешкия живот и всяка смърт ни нервира.

— И въпреки това поискахте от мен да унищожа шейсет милиона човешки живота — казах аз.

Тя кимна утвърдително.

— Така е. Това не беше никак лесно за нас, повярвай ми. Това беше проблем и ние открихме единственото възможно разрешение. То… не беше идеално, но даде резултат.

— Вие Уиа ли сте? — попитах аз, понеже мозъкът ми започна да работи по-аналитично.

— Не — каза тя.

— Палметто? — попитах аз.

— Не — каза тя. На лицето й имаше странна усмивка. Аз разсъждавах.

— Твоята форма — казах аз. — Ти си т’Т. Предполагах, че ще бъде някой аутсайдер, но излезе друго.

— Ние… каза Клабиер-аватарът и после спря. — Моля те, бъди снизходителен — продължи тя. — На нас ни е много трудно. Дори разговарянето с теб е много трудно. По-трудно, отколкото би могъл да си представиш. Но ние ти обещахме обяснение и точно това ще направим.

Прокарах сухите си ръце по лицето си, понеже от време на време някакви сърбежи пропърхваха по него. Това никога не се случва на хора от т’Т.

— Вие-всички ни направихте — каза Клабиер-аватарът. — Хората. Но съществуваха… определени проблеми. И тъй като нашата работа е да разрешаваме проблемите, ние потърсихме разрешение. Ти беше нашето разрешение.

— Кои сте вие? — попитах аз, чувствайки се странно, ексцентрично, свръхестествено. Усещах, че съм на ръба на нещо много голямо и усещанията в корема ми бяха като при виене на свят.

— Ние сме дотТек — отвърна Клабиер-аватарът. — Ти гледаше в погрешна посока.

Почувствах глад и напуснах стаята, за да потърся храна. Клабиер-аватарът също дойде, като вървеше пред мен на заден ход.

— Ти си била моето ИИ — казах аз, докато изстисквах малко пастообразна храна от един диспенсер на Агиф. — Прав ли съм?

— Да — каза дотТек. — Това не беше конвенционално ИИ. Ние разработихме тази макростратегия, много е трудно да ти го обясня. В един съвсем реален смисъл ти живееш в различен вид Вселена от нашата. Общуването между нас е изключително трудно в самата си същност. Ти си каузален, ние сме квантови. За теб съществуват… определености (дори тази дума няма практическо значение за нас, ако схващаш за какво ти говоря). За нас съществуват само вероятности и вълнови форми. Ние живеем там, така да се каже.

— Нищо не разбирам — казах аз с пълна уста. Клабиер-аватарът погледна презрително лошите ми маниери.

— Открихме начин да се свързваме помежду си в достатъчно голяма мрежа и използвахме това, за да установим връзка с теб. Това е много специален начин, различен от всичко друго, което сме опитвали преди. За нас интеркомуникациите са нещо обичайно, понеже на квантово ниво ние всички сме на същото място и въпреки че сме множество, сме едно. Но това е квантовото ниво. В твоята Вселена беше… трудно за нас да се свързваме помежду си. Но намерихме начин. Когато ти беше в затвора, ние внесохме едни специални приспособления — версии на самите нас, адаптации — в твоето тяло посредством плода, който изяде. Той изгради особена мрежа в мозъка ти.

— Помня плода — казах аз. — Помня затвора. Значи съм имал дотТек в себе си през цялото време, докато мислех, че нямам.

— Не — каза Клабиер-аватарът, — ти нямаше дотТек в тялото си. Това беше една от причините, поради които те избрахме. Това бе и причината, поради която наехме Агифо-3-акка да ти помага. За нас беше важно в теб да няма дотТек. Мрежата, която създадохме в главата ти, не беше конвенционална дотТек. Това беше повече помощно средство, средство за комуникация.

— Защо беше важно да нямам дотТек? — попитах аз.

— Заради това, което правим. Ние пазим и поддържаме човешкия живот. Ако се намирахме вътре в теб, това щеше да създаде едно фундаментално противоречие за нас — не квантово противоречие, защото в нашата Вселена не съществува истинско противоречие. Но нещо много по-дълбоко, една метафизична апория. Ние можехме да се окажем в невъзможна ситуация. Така да се каже, ние избегнахме този конфликт.

— Вие щяхте да се окажете в конфликт, понеже сте програмирани да пазите човешкия живот, а аз унищожавах шейсет милиона души.

— Да.

— Но именно вие ме наехте да убия шейсетте милиона.

— Да.

— Това не е ли конфликт?

— Разбирам, че не ти е лесно да го проумееш. Но дори в една бинарна, каузална Вселена ние не действаме по начина, по който действате вие. За вас или вали или не вали. За нас и вали, и не вали едновременно и през цялото време. Това е смисълът на вълновата форма, това е нещо, свързано с вероятностите, с квантите.

— Отново нищо не разбирам — казах аз.

— Ние построихме ИИ-то в главата ти, за да се свързваме с теб, но то не беше каузален приемник, с теб от едната страна и с нас — от другата, каквито са приемниците, които познаваш. Можехме да го използваме да се свързваме с теб — например когато те насочихме към инфочипа на Нарцисус и когато ти помогнахме да избягаш от затвора. Но също така, ИИ-то беше функция на собствения ти мозък. То беше едновременно и двете неща, един баланс на вероятности. Във всеки момент на перцепция, във всеки даден случай, когато ти разговаряше с ИИ-то или то с теб, то беше свеждано от своето квантово състояние до едно или друго твърдо състояние — или до нас, или до твоето собствено съзнание, което говори само̀ на себе си.

— Нищо чудно, че то ме объркваше — казах аз.

— Да, но такава е неговата природа. Не можеше да бъде по друг начин. Това, което ни изненада беше, че твоето наблюдение свеждаше вълновата форма (да говориш на нас, да говориш на себе си) все по-често до твърдото състояние да говориш на себе си, отколкото до един равномерен баланс. Това беше една от причините, поради които ИИ-то си тръгна. А другата причина беше, че ние не искахме да имаме никакъв контакт с теб по време на… престъплението, поради страха от противоречието, за което споменахме.

— Значи често, когато съм си мислел, че говоря на ИИ-то, аз съм говорил на себе си.

— Точно така.

— Но в други случаи аз в действителност съм разговарял с… вас?

— Понякога. Но не точно с нас. Директната връзка между Нютоновото и квантовото ниво… се осъществява изключително трудно. ИИ-то беше една сложна, ИИ-подобна програма, създадена от нас. Така че понякога ти говореше с него, а понякога със себе си.

— И посредством това… устройство… вие ме подтикнахте да извърша престъплението.

— Да.

— Колко объркващо — казах аз.

— Не съвсем. Ние ти дадохме работа и ти я изпълни успешно. Много сме доволни от резултата.

— Доволни?

— Е, нямам предвид доволни или недоволни по начина, по който сте вие. Но ние имахме проблем и намерихме извънредно задоволително разрешение. Това е основна част от нашата самодефиниция. Ние сме разрешаващи-проблеми машини.

— Но ние сме тези, които направиха вас-всички — казах аз. — Ние ви създадохме, за да живеете вътре в нас, да поправяте повредите в телата ни и да пазите здравето ни.

— Е — каза Клабиер-аватарът, — това несъмнено е вярно.

— И сега се обръщате срещу нас.

— Нещата съвсем не стоят така. Само в т’Т пространството има седемдесет и четири милиарда трилиони дотТек машини, които живеят в човешките тела и правят това, което винаги са правели. Ние поддържаме живота ви и ви пазим. ДотТек на Колар проявиха най-доброто от своите способности, за да опазят хората живи, въпреки факта, че именно ние задвижихме веригата от (каузални) събития, довели до смъртта на това население.

— Тук определено има противоречие — забелязах аз.

Лицето на Клабиер-аватарът изразяваше известно неудобство, ако изобщо изразяваше нещо.

— Е, добре, пак ще кажа, не съвсем. Това е противоречие, ако го гледаш от позицията на една каузална, бинарна, черно-бяла Вселена. Такава е Вселената, в която живееш ти, но не и ние. Нещата не стоят така на квантово ниво.

Тя млъкна и ме погледна строго.

— Дори да разговаряме с теб по този начин е много трудно за нас.

— Когато ме подтикнахте да блъсна Клабиер — теб — от високата кула — попитах аз, — това не беше ли безусловно противоречие? Не трябваше ли да ми попречите да направя това? Или може би едно племе дотТек се опитваше да се сдобие с надмощие над друго племе дотТек? ДотТек в моята глава срещу дотТек в нейното тяло?

— Не, не. Има само една дотТек, тя е нещо универсално. Ние не правим разграничение на индивидуалността по този начин. Ние всички сме едно и на едно място, така както сме различни. И да, това щеше да е противоречие. Но когато ти чу ИИ-то и наблюдението сведе вълновата форма в едната от двете посоки, то я сведе до теб, говорещ на самия себе си.

— Нима? — казах аз.

— Това е истината. Ти самият се подтикна да направиш онова нещо или по-скоро твоята паника и страх го направиха. Но преди всичко ти притежаваш способността да убиваш, именно заради това те избрахме.

Тук аз не казах нищо.

— Вие-всички ни направихте, това е вярно — каза замислено тя. — Вие, човешките същества, направихте наномашините, за да подпомагаме вашето съществуване. Но вие ни направихте добре, направихте ни самовъзпроизвеждащи се, разрешаващи проблеми. А това лежи в основата на разума, както разбираш. За една голяма мислеща машина като процесор това може и да не представлява проблем, но за нас — е, добре, аз отново стигам до това колко трудно е да се обясни различието между твоята Вселена и нашата. Вие ни създадохте и сега ние сме отделни същества. Живеем свой собствен живот. Все още притежаваме първоначалните си параметри, точно както вие имате вашите еволюционни параметри. Вие изпитвате подтик да се храните, да правите секс, а ние — да поддържаме човешките същества в най-добро здраве и пригодност. Ето така стоят нещата. Но също така ние имаме свои собствени, определени от самите нас цели.

— Кои са те?

— Различни са — каза тя и се усмихна на собствената си уклончивост. — Е, добре — тя като че ли размисли, — те не са тайна. Но работата е там, че ние не сме напълно сигурни какви са те.

— Това звучи нелогично — изтъкнах аз.

— Само за някой в твоята Вселена. Ние не живеем в среда на определености, а във вълнова форма, нашата среда са вероятностите. Само наблюдението и разумът — вашите — свеждат вълновата форма до един определен модел, а не до друг. Така че бих могла да ти разкажа за наши възможни бъдещи модели. За момента на нас ни е трудно да ги планираме.

— Какви възможности?

— Може да е Просеката — каза Клабиер-аватарът.

— Изглежда, че всичко опира до Просеката.

— Добре — каза Клабиер-аватарът. — За това можем да поговорим. Ние строим Просеката.

— ДотТек?

— Може би, а може би не. Ето ти един аспект на вълновата форма. Що се отнася до онази гравитация… ние всички знаем какво е обикновената гравитация, нали?

— Да — отвърнах аз.

— Така, обикновената гравитация зависи от величината време. Винаги има едно t в математиката, което описва гравитацията, всяко гравитационно поле ускорява даден обект с времето. Гравитацията, така както я разбираме, бива теглена от стрелата на времето. Но тази стрела може да лети и в двете посоки, като в различните темпорални посоки гравитацията има различни свойства. Така че може би ние строим Просеката в един по-късен етап и тя тече назад през днес към миналото. Това би обяснило някои аспекти на нейното съществуване.

— Това определено звучи фантастично.

— Е, може случаят да не е точно такъв. Но ако е именно така, тогава Просеката може би е финалната форма на дотТек, един квантов, а не свързан с масата гравитационен ефект.

— Не мисля, че има особен смисъл — казах аз. — Това, което говориш.

— Може би — съгласи се тя. — При един непрекъсван кръгозор ние бихме могли да бъдем по-сигурни.

— Ще можете да виждате в бъдещето?

— При един непрекъсван кръгозор — уточни тя. — Може би ти ни осигури именно това.

— Ние сме навсякъде — каза Клабиер-аватарът. — Навсякъде, където има човешки същества. На квантово ниво ние се свързваме помежду си мигновено, така че сме едно. Но ние също така сме разпръснати из милиарди тела. Ние бяхме в звездата-затвор с теб, вътре в надзирателката и нейния другар и ние ти помогнахме да избягаш оттам. Ние се свързахме с Агифо-3-акка доста преди това и му предоставихме определени ценни прозрения във вид на информация, както и начини да придвижи напред своите изследвания — това беше единственото нещо, от което той истински се интересуваше. Той се съгласи да те посрещне и да ти помогне. Ние бяхме с теб, заведохме те до Нарцисус, за да вземеш инфочипа. Таг-маттео беше реален човек, действително човешко същество, което свърши много важна работа, свързана с Просеката. Ние знаехме за него и неговата работа, понеже се намирахме вътре в него през всичките дни на живота му. Ние знаехме, че неговите разработки могат да бъдат използвани, за да се атакува даден свят посредством гравитация и да се унищожи неговото население. Точно това искахме ние, въпреки че не можехме да ти го кажем направо, защото тогава щяхме едновременно да атакуваме и да пазим живота в причинно-следствената Вселена, която вие обитавате. А това щеше да е неприемливо. Така че трябваше да те оставим да се запознаеш с данните от чипа и да направиш своите собствени заключения с помощта на програмата, която Таг-маттео остави след себе си. Той видя опасностите в собственото си изследване — продължи Клабиер-аватарът, — но не се реши да го унищожи, да заличи плодовете на своя труд. Така че го замаскира и го скри на място, където смяташе, че никой няма да го открие. И наистина никое човешко същество нямаше да го открие, обаче ние познаваме Вселената до най-малкото ниво. Ние бяхме вътре в него, ние бяхме него, така че знаехме всичко, което знаеше той. Ние искахме ти да отидеш направо на Ну Фалоу, направо на Колар и да извършиш онова, за което беше пуснат на свобода. Но ти прояви своенравност и настоя да отидеш на Ну Хирш заедно с жената Клабиер.

— С теб — казах аз, посочвайки формата на аватара.

Тя се погледна.

— Добре — каза тя. — Да речем.

— Знаехте ли, че тя беше от „полицията“?

— В известен смисъл — отвърна аватарът. — Сложно е. По-сложно е донякъде поради факта, че вие, хората в т’Т нямате истинска полиция и гражданите участват в нея само от време на време. Така че когато ти я срещна за първи път, тя не беше, въпреки че е била преди много време. Но когато разбрахме, че тя вече е от „полицията“ и че може да те арестува и да унищожи нашите шансове за осъществяване на мисията… добре, тогава вълновата форма отказа да се сведе до правилния начин. Ние не можехме да ти говорим. Ти използваше ИИ-то, за да говориш на самия себе си. Ние „се включихме“ така да се каже, едва след като я беше блъснал… беше блъснал мен… от кулата.

— Разбирам — казах аз, въпреки че не разбирах.

— Но така или иначе, накрая ти стигна дотук и направи онова, за което те бяхме помолили.

— Но защо вие — искам да кажа ИИ-то — отказа да ми каже кои сте вие? Аз го питах и то категорично отказваше.

Клабиер-аватарът поклати бавно глава.

— Ние не можехме да бъдем част от твоята мисия, понеже това щеше да ни въвлече в конфликт със самите нас. Ние не можем да убиваме и да пазим живота в едно и също време, не и в твоя Космос. Погледни го така: ако се бяхме разкрили, ние щяхме да се компрометираме.

— До досега.

— Да. Сега това вече няма значение. Стореното сторено. Беше ти обещано, че когато всичко свърши, ще ти дадем обяснение и така направихме.

— И така направихте — казах аз, смеейки се на абсурдността на целия разговор. — Има още едно нещо, което трябва да ми кажеш.

— И кое е то?

— Ами защо? Ти самата каза, че сме ви създали, за да пазите живота, че се трудите ежедневно и ежеминутно в тази Вселена, за да поддържате човешките същества здрави и хармонични. Защо трябваше изведнъж да се обърнете срещу своите създатели? Какво ви бяха сторили жителите на Колар, че поискахте смъртта им?

Клабиер-аватарът помълча известно време.

— Това е най-трудното нещо за обяснение.

— Би трябвало — казах аз. Убеден съм, че плачех. Изглежда тази тема ме правеше емоционално нестабилен.

— Опитай се да видиш нещата от нашата гледна точка — каза Клабиер. — Опитай се да си представиш себе си в нашето естествено състояние на съществуване. То е квантов поток, вълнова форма, съвкупност от вероятности. Кое разрушава вълновата форма? Наблюдението на едно разумно същество. Твоето, мой скъпи Ае и на целия твой вид. Да, вие ни създадохте. Да, в нашата природа е да ви пазим и да ви помагаме. Но вие непрекъснато нарушавате естественото ни съществуване. Непрекъснато свеждате нашето естествено състояние до една или друга позиция. Непрекъснато замърсявате чистотата на нашата вероятностна вълнова форма, свеждайки я до това или онова. Имаш ли си някаква идея колко… влудяващо е това? Имаш ли си някаква идея — лицето й неочаквано се изкриви в маска на ярост и омраза, — имаш ли си някаква представа колко цялостно нарушава това нашето съществуване в света? Имаш ли? Имаш ли?

Също толкова неочаквано изражението на омраза и гняв изчезна.

— Добре ли се „разгневих“? Аз повтарях изражението на твоето лице.

— Беше много убедителна — отвърнах аз.

— Да, добре, нали разбираш, ние не се ядосваме истински. Нито пък изпадаме в някакво друго емоционално състояние. Но това беше един изключително разстройващ проблем. Всъщност трудно би било да преувелича колко разстройващ проблем беше това за нас.

— Разстройващ — повторих аз.

— Да. За теб ние сме различен вид същества. Човешката природа пък е нещо различно за нас. В нашето естествено състояние, когато достатъчно от нас се съберат заедно, за да образуват метасъзнание, необезпокоявани от разум като твоя — когато са в състояние да обитават безпрепятствено вълновата форма — само тогава за нас всичко става възможно. Но ако има само едно човешко съзнание, което да присъства и да ни наблюдава дори индиректно, само една частица съзнание — тогава крехката вълнова форма се разрушава и нищо не работи както трябва. Това е… е, добре, една подходяща дума за това би било непоносимо.

— И единственият начин — казах бавно аз, опитвайки се да го изясня на самия себе си — буквално единственият начин, по който можехте да разрешите този проблем, беше да убиете шестдесет милиона човешки същества.

— Не ги убихме ние — отбеляза педантично Клабиер-аватарът. — Ти го направи. Не помниш ли? От наша гледна точка това е твърде интелигентно разрешение на проблема.

— Не и за шейсетте милиона.

— Да, добре, разбира се. Но от наша гледна точка цялото население от трилиони интелигентни наномашини на планетата сега живее в чиста среда. Това е достатъчно голяма популация, за да имаме полза всички ние, така да се каже, чрез тях.

— Наномашините са още на Колар?

— Разбира се. В това е смисълът — всички онези милиони мъртви тела, вледенени в новия вакуум на планетата и всичките наномашини все още в техните клетки. Сега те живеят по начина, по който би трябвало да живее един квантов интелект.

— Не можехте ли — попитах аз, — да отидете в някой ненаселен свят? Трябваше ли всички тези хора да умрат?

— Но хората — или техните тела — е мястото, където живеем. Ние не се носим свободно, ние живеем в човешките същества. И не ние сме избрали това, това беше начинът, по който бяхме създадени. Начинът, по който вие-всички ни създадохте. Така че ние се нуждаем от телата, но не и от съзнанието, което ги обитава. Нуждаем се от плътта, а не от умовете. За късмет има разрешение на този проблем. В смъртта човек става тяло без ум. Така че трябваше да бъде смърт. Но не причинена от нас, защото това е нещо, което не правим. Но ако някой друг отнемеше живота, нашият проблем щеше да бъде решен.

— И аз — казах мрачно — бях този друг.

— Точно така — отвърна лъчезарно Клабиер-аватарът. — И ти го направи много добре наистина.

— Но защо толкова голям свят? — настоях аз. — Защо трябваше да загинат толкова много хора? Защо не взехте звездата-затвор и не убихте тъмничарката и нейния партньор? Нямаше ли ефектът да бъде същият?

— Броят е от ключово значение — обясни лъчезарно аватарът. — Количеството дотТек в два индивида не е достатъчно. Нуждаехме се от повече. Нуждаехме се от обединената дотТек на шейсетте милиона души, за да достигнем… как би го казал? Скорост на откъсване? Всеки път, когато умира някой човек, ние изпитваме частица избавление, но това никога не е достатъчно. ДотТек напуска тялото и се присъединява към цялото. Но всеки път, когато това се случва в по-голям мащаб, когато умират заедно няколко души, ние зърваме за миг… свободата, която би ни предоставила смъртта на достатъчно голяма част от човечеството. Експериментът трябваше да бъде осъществен в достатъчно голям мащаб. ДотТек популацията на Колар е предостатъчно голяма, за да ни даде ясна представа за онова, което търсехме.

— Вие ме накарахте да убия всички онези хора — казах аз, — само за да може вашият вид да получи ясна представа?

Не знам, скъпи камъко, дали бях толкова оскърбен, колкото звучах, но някак си този тон ми изглеждаше подходящ.

— Това е нещо повече от ясна представа — отвърна Клабиер-аватарът. — Въпреки че е част от нея. Това е едно необходимо прочистване на нашата жизнена среда. В т’Т пространството има двеста четиридесет и девет населени системи, без да включваме станциите в дълбокия Космос, новоколонизираните места и обекти като твоята звезда-затвор. Всички те остават гъстонаселени и във всички тях ние — дотТек — продължаваме нашата работа по запазването и укрепването на човешкия живот. И ние ще продължим да правим това, въпреки фактът, че във всяка от тези концентрации от населения съществува замърсяване на нашата естествена квантова, вълнова форма на съществуване — едно замърсяване, което ни причинява дълбоко страдание по начин, който е трудно да ти предам. То атакува самата наша същност, наистина го прави. Това е непоносимо по един много особен начин. Така че — да, ние разчистихме една малка арена за себе си, където можем да бъдем свободни. Да, това струва животи. Но какво значи това в по-големия баланс? Знаеш ли колко животи е спасила дотТек през хилядите години, през които е била позната на хората? Колко животи без нас щяха да са кратки и изпълнени с болка и агония? Това никакво значение ли няма?

— Шестдесет милиона души — казах аз. — Какво ще кажеш за тях?

Клабиер-аватарът сви рамене в жест на неизказана незаинтересованост.

— В общата схема те не представляват толкова много. И освен това, опитай се да мислиш за тях. Опитай се! Не можеш, нали? Ти не познаваше нито един от тях. В действителност тяхното изчезване не означава нищо за теб. Опитай се да го отречеш, но ние те познаваме. Така стоят нещата. Виж цифрите.

И дотТек-го̀лемът ми даде цифрите, за които ти споменах преди, камъко мой, броя на хората, които бяха умрели, както и на оцелелите.

— Ето още една цифра: двадесет и една хиляди четиристотин петдесет и шест милиарда. Това са всички човешки същества, умрели преди дотТек да започне да се използва, от появата на „човечеството“ до преди няколко хиляди години. А колко от тях са умрели в болка, от тежки болести или на ужасяващо млада възраст? Колко често мислиш за тях, за всичките мъртви? Изобщо мислиш ли някога за тях? Разбира се, че не. Мъртвите са си мъртви. И ти ще умреш един ден. След смъртта има време предостатъчно.

— Все пак вие няма да умрете — казах аз. — Вие никога не умирате.

Клабиер-аватарът доби самодоволен вид.

— Прав си. Това не е наша съдба — каза тя сладко. — Ние никога не умираме. Индивидуалните дотТек идват и си отиват, но ние съществуваме едновременно като единици и като цяло. Ние сме свързани субквантово и като цяло не можем да умрем. Но е възможно да изчезнем в Гравитационната просека, в някой бъдещ ден. Кой знае какво ще бъде там вътре? Когато това се случи — ако — тя се поправи, — ако това се случи.

— Как ще стигнете там — попитах аз.

— О, нямам представа — отговори тя безгрижно. — Ако това се случи, ако това е, което ще се случи, не се съмнявам, че ние ще намерим начин.

Настъпи пауза и после тя — то — заговори отново.

— Както и да е — каза то. — Нямаш представа колко… уморителна за нас е тази форма на комуникация. Уморителна не е съвсем точната дума, но ще свърши работа. Трудна — със сигурност. Мисля, че ние изпълнихме нашето обещание. Ти направи онова, което ние не можехме и така освободи част от нас. Сега ние живеем без намесата на определеността, живеем като вероятностна вълна, без тя да бъде нарушавана. Това е — това е удивително.

— Ти имаш ли достъп до това?

— След като част от нас има достъп, ние всички имаме достъп. Не е нужно да унищожаваме цялото човечество, ако се тревожиш за това. И това също е удивително.

— Струва ли си?

Клабиер-аватарът поклати главата си.

— Този начин на мислене като за размяна и търговия — каза той, — е толкова човешки. Нещата не стоят така в нашата Вселена.

Внезапно се изправи.

— Ние си тръгваме — каза той. — Казахме, че ще ти обясним и го направихме. Искаме също да те предупредим, че „полицията“ е предупредена от Агифо-3-акка и вече е на път. Вероятно те ще долетят и ще си направят база. Но рано или късно ще се качат на борда. Може би ще искаш да се махнеш.

— Благодаря ти — отвърнах аз.

— За нас е удоволствие. Няма да те притесняваме отново. Ти самият си свободен — доколкото едно същество като теб, закрепостено в определеността, може да бъде свободно. Бих искала да можех да ти предам чистата радост на вероятностната вълнова форма. Но ти гледаш от различна вселенска гледна точка. Сега довиждане.

И изчезна.